Лев Толстой
Война и мир (48)

II

През месец ноември 1805 година княз Василий трябваше да замине по ревизия на четири губернии. Той бе си наредил това назначение, за да може едновременно да обиколи своите разстроени имения и като вземе сина си Анатол от мястото, дето бе настанен неговият полк, да се отбие заедно с него при княз Николай Андреевич Болконски, та да ожени сина си за дъщерята на тоя богат старец. Но преди заминаването си и преди тия нови работи княз Василий трябваше да реши работата с Пиер, който наистина напоследък прекарваше по цели дни в къщи, тоест у княз Василий, дето живееше и беше смешен, развълнуван и глупав (както се полага на влюбения) пред Елен, но все още не правеше предложение.

„Tout ça est bel et bon, mais il faut que ça finisse“^[1] — каза си една сутрин княз Василий с тъжна въздишка, смятайки, че Пиер, който му беше толкова задължен (но от мене да замине!), не постъпва много добре в тоя случай. „Младост… лекомислие… е, тъй нека да бъде — помисли княз Василий, като чувствуваше с удоволствие своята доброта, — mais il faut que ça finisse^[2]. Вдругиден е именният ден на Льоля^[3], аз ще поканя някои и други хора и ако той не разбере какво трябва да стори, то ще бъде вече моя грижа. Да, моя грижа. Аз съм баща!“

Месец и половина след вечерта у Ана Павловна и последвалата я безсънна, тревожна нощ, през която беше решил, че женитбата с Елен ще бъде нещастие и че трябва да я отбягва и да замине, Пиер не напусна дома на княз Василий след това решение и с ужас чувствуваше, че в очите на хората всеки ден той все повече се свързва с нея, че по никакъв начин не може да я гледа така, както по-рано, но че не може и да се откъсне от нея, че това ще бъде ужасно, но ще трябва да свърже съдбата си с нея. Може би той би могъл да се въздържи, но не минаваше вечер, когато у княз Василий (у когото рядко имаше приеми) да няма гости и Пиер винаги трябваше да бъде там, ако не искаше да развали общото удоволствие и да излъже очакванията на всички. В редките минути, когато биваше у дома си, княз Василий, минавайки край Пиер, дръпваше надолу ръката му, разсеяно приближаваше избръснатата си сбръчкана буза да го целуне и казваше или „до утре“ или „на обяд, защото иначе няма да те видя“, или „аз оставам заради тебе“ и така нататък. И макар че когато княз Василий оставаше заради Пиер (както разправяше), не му казваше и две думи, Пиер нямаше сили да излъже очакванията му. Той всеки ден си повтаряше едно и също: „Трябва най-сетне да я разбера и да си дам сметка: каква е тя? По-рано ли съм се лъгал, или сега се лъжа! Не, тя не е глупава; не, тя е прекрасна девойка! — казваше си понякога той. — Никога за нищо не се лъже, никога не е казала нищо глупаво. Говори малко, но което каже, винаги е просто и ясно. И, значи, не е глупава. Тя никога не се е смущавала и не се смущава. Значи, не е лоша жена!“ Често му се случваше да почне да разсъждава с нея, да мисли гласно и всеки път тя му отговаряше на това било с къса, на място казана забележка, от която личеше, че това не я интересува, било с мълчалива усмивка и поглед, които по-ясно от всичко показваха на Пиер нейното превъзходство. Тя беше права, като смяташе, че всички разсъждения са глупост в сравнение с тая усмивка.

Тя се обръщаше към него винаги с радостна, доверчива отнасяща се само за него усмивка, в която имаше нещо по-значително от онова, което имаше в еднаквата за всички усмивка, украсяваща винаги лицето й. Пиер знаеше, че всички очакваха той да каже най-после една дума, да прекрачи известна черта и знаеше, че рано или късно ще я прекрачи; но някакъв неразбираем ужас го обземаше, щом само помисляше за тая страшна крачка. Хиляди пъти през тоя месец и половина, през който усещаше, че все повече и повече затъва в тая пропаст, която го плашеше, Пиер си казваше: „Но какво е това? Трябва решителност! Нима тя ми липсва?“

Той искаше да се реши, но с ужас чувствуваше, че в тоя случай му липсва оная решителност, която знаеше, че има и която наистина имаше. Пиер беше от ония хора, които са силни само когато се чувствуват съвсем чисти. А от деня, когато го обзе онова чувство на желание, което бе изпитал при случката с табакерката у Ана Павловна, едно неосъзнато чувство, че в тоя стремеж има нещо непозволено, парализираше неговата решителност.

На именния ден на Елен в дома на княз Василий бяха на вечеря малка група най-близки хора, както казваше княгинята, роднини и приятели. На всички тия роднини и приятели им беше дадено да разберат, че в тоя ден ще трябва да се реши съдбата на именницата. Гостите бяха седнали да вечерят. Княгиня Курагина, масивна, някога красива, представителна жена, седеше на мястото на домакинята. От двете й страни бяха най-почетните гости — един стар генерал, жена му и Ана Павловна Шерер; към края на масата седяха не толкова възрастни и почетни гости, там седяха също така и домашните, Пиер и Елен — един до друг. Княз Василий не вечеряше; във весело настроение той ходеше около масата и присядаше ту при едного, ту при другиго от гостите. На всекиго казваше по някоя небрежна и приятна дума освен на Пиер и Елен, чието присъствие сякаш не забелязваше. Княз Василий оживяваше всички. Восъчните свещи горяха ярко, сребърните и кристални съдове, премените на дамите, както и златните и сребърни еполети блестяха; около трапезата сновяха слуги в червени кафтани; чуваше се шум от ножове, чаши, чинии и глъчката на оживени приказки от няколко разговора на масата. Чуваше се как в единия край един стар камерхер уверява една бабичка-баронеса в пламенната си любов към нея и как тя се смее; на друго място разказваха за неуспеха на някоя си Маря Викторовна. В средата на трапезата княз Василий бе събрал наоколо си слушатели. С шеговита усмивка на устни той разказваше на дамите за последното — в сряда — заседание на държавния съвет, на което бе получен и четен от Сергей Кузмич Вязмитинов, новия петербургски военен генерал-губернатор, знаменития по онова време рескрипт на императора Александър Павлович от армията, в който императорът, обръщайки се към Сергей Кузмич, казваше, че получава от всички страни уверения за предаността на народа, че особено му е приятно уверението на Петербург и че се гордее с честта да възглавява такава нация и ще се постарае да бъде достоен за нея. Тоя рескрипт почваше с думите: „Сергей Кузмич! От всички страни стигат до мене сведения“ и така нататък.

— Та, значи, не отиде по-нататък от „Сергей Кузмич“? — питаше една дама.

— Да, да, нито на косъм — отговори със смях княз Василий. — „Сергей Кузмич… от всички страни, От всички страни, Сергей Кузмич!…“ Клетият Вязмитинов никак не можа да продължи. На няколко пъти той наново почваше писмото, но щом кажеше Сергей… изхлипваше… Ку… зми… ч — сълзи… и от всички страни се заглушаваше от ридания и той не можеше да продължи. И пак — кърпата, и пак — „Сергей Кузмич, от всички страни“ — и сълзи… тъй че помолиха друг да го прочете.

— Кузмич… от всички страни… и сълзи… — повтори някой със смях.

— Не ставайте лоши — закани се с пръст от другия край на трапезата Ана Павловна, — c’est un si brave et excellent homme, notre bon Viasmitinoff^[4].

Всички много се смяха. На горния, почетния, край на масата всички изглеждаха весели и повлияни от най-различни оживени настроения; само Пиер и Елен седяха мълком един до друг почти в долния край на масата; лицата и на двамата сдържаха сияещата си усмивка, която не зависеше от Сергей Кузмич — усмивка на стеснение от своите чувства. Каквото и да приказваха и както и да се смееха и шегуваха другите, колкото и апетитно и да ядяха и пиеха и рейнското вино, и соте, и сладолед, колкото и да се мъчеха да не гледат тая двойка, колкото и да изглеждаха равнодушни, невнимателни към нея, кой знае защо, по хвърляните от време на време към тях погледи се чувствуваше, че и анекдотът за Сергей Кузмич, и смехът, и яденето — всичко беше престорено, а цялото внимание на обществото бе насочено само към тая двойка — Пиер и Елен. Княз Василий представяше как Сергей Кузмич хлипа и в същото време мяташе поглед към дъщеря си, и в същото време, когато се смееше, изразът на лицето му казваше: „Тъй, тъй, всичко върви добре; днес всичко ще се реши.“ Ана Павловна му се заканваше за notre bon Viasmitinoff, а в очите й, които в тоя миг блеснаха набързо към Пиер, княз Василий прочете поздравление за бъдещия зет и за щастието на дъщеря си. Старата княгиня, която с тъжна въздишка предложи вино на съседката си и сърдито погледна дъщеря си, с тая въздишка като че искаше да каже: „Да, сега на нас двете не ни остава нищо друго, мила моя, освен да пием сладко вино; сега дойде времето на тая младеж да бъде тъй дръзко, предизвикателно щастлива.“ „Какви глупости разправям аз, като че това ме интересува! — помисли дипломатът, като поглеждаше щастливите лица на влюбените. — Ето, това е щастие!“

Сред нищожно дребните изкуствени интереси, свързващи това общество, бе попаднало естественото чувство на стремеж, което красивите и здрави млади мъже и жени изпитват един към друг. И това човешко чувство потисна всичко и се носеше над всичкия им изкуствен мълвеж! Шегите бяха невесели, новините неинтересни, оживлението — очевидно фалшиво. Не само те, но и лакеите, прислужващи на трапезата, като че чувствуваха същото и забравяха реда на службата си, заглеждаха се в красавицата Елен с нейното сияещо лице и в червеното, пълно, щастливо и неспокойно лице на Пиер. Сякаш и светлините на свещите бяха съсредоточени само в тия две щастливи лица.

Пиер чувствуваше, че беше център на всичко и това положение и го радваше, и стесняваше. Той приличаше на човек, задълбочен в някакво занимание. Нищо ясно не виждаше, не разбираше и не чуваше. Само от време на време в душата му се мяркаха покъсани мисли и впечатления от действителността.

„И тъй, всичко вече е свършено! — мислеше той. — И как стана всичко това? Толкова бързо! Сега знам, че не само заради нея, не само заради мене, но и заради всички това неизбежно трябва да стане. Те всички тъй очакват това, тъй са уверени, че то ще стане, че не мога, не мога да ги излъжа. Но как ще стане? Не знам, но ще стане, без друго ще стане!“ — мислеше Пиер, като поглеждаше тил рамене, които блестяха до самите му очи.

Ту пък изведнъж го досрамяваше от нещо. Стеснително му бе, че само той заема вниманието на всички, че другите го смятат за щастливец, че той с некрасивото си лице е някакъв Парис, който притежава Елена. „Но навярно винаги тъй става и тъй трябва — утешаваше се той. — И всъщност какво съм направил аз за това? Кога почна то? Заминах от Москва заедно с княз Василий. Тогава още нищо нямаше. След това защо пък да не отседнех у него? След това играх с нея на карти и дигнах чантичката й, разхождах се с нея в карета. Но кога почна то, кога стана всичко това?“ И ето на, той седи до нея като годеник, слуша, вижда, чувствува нейната близост, нейното дихание, нейните движения, нейната красота. Ту изведнъж му се струва, че не тя, а той е необикновено красив, че тъкмо затова го гледат така, и щастлив от общото учудване, той изпъчва гърди, дига глава и се радва на щастието си. Друг път изведнъж се чува някакъв глас, нечий познат глас, който му казва нещо. Но Пиер е толкова зает, че не разбира какво му казват.

— Аз те питам кога получи писмо от Болконски — за трети път му каза княз Василий. — Колко си разсеян, мили мой!

Княз Василий се усмихва и Пиер вижда, че всички, всички се усмихват на него и на Елен. „Е добре, щом всички знаете — казва си Пиер. — Че какво пък? Вярно е.“ — И той сам се усмихва със своята кротка детска усмивка, и Елен също се усмихва.

— Е, кога го получи? От Олмюц ли? — повтаря княз Василий, комуто като че е необходимо да знае това, за да реши някакъв спор.

„Може ли да се приказва и мисли за такива празни работи?“ — мисли Пиер.

— Да, от Олмюц — отговаря с въздишка той.

От трапезата Пиер поведе дамата си след другите в салона. Гостите почнаха да се разотиват и някои си отидоха, без да се сбогуват с Елен. Някои, като не искаха сякаш да я откъсват от сериозното й занимание, приближаваха за миг и се отдалечаваха твърде скоро като й забраняваха да ги изпраща. На излизане от приемната дипломатът тъжно мълчеше. Той виждаше цялата безполезност на своята дипломатическа кариера сравнена с щастието на Пиер. Когато жената на стария генерал попита мъжа си как са краката му, той й измърмори нещо сърдито. „Гледай я, старата глупачка — помисли той. — Виж Елена Василевна, тя и на петдесет години ще бъде красавица.“

— Струва ми се, мога да ви честитя — прошепна Ана Павловна на княгинята и силно я целуна. — Бих останала, ако нямах мигрена.

Княгинята не отговори нищо; измъчваше я завист от щастието на дъщеря й.

Докато изпращаха гостите, Пиер дълго стоя насаме с Елен в малкия салон, дето бяха седнали. Той и по-рано през последния месец и половина често оставаше сам с Елен, но никога не й бе говорил за любов. Сега чувствуваше, че това е необходимо, но все не можеше да се реши на тая последна стъпка. Срам го беше; струваше му се, че тук, при Елен, той заема нечие чуждо място. „Не е за тебе това щастие — думаше му някакъв вътрешен глас. — Това щастие е за хора, които нямат онова, което имаш ти.“ Но трябваше да каже нещо и той заговори. Попита я доволна ли е от тая вечер. Както винаги с присъщата й простота тя отговори, че за нея тазгодишният й имен ден е един от най-приятните.

Някои от най-близките роднини още не си отиваха. Те седяха в големия салон. С лениви крачки княз Василий се приближи до Пиер. Пиер стана и каза, че е късно вече. Княз Василий го погледна строго-въпросително, сякаш това, което той бе казал, беше толкова странно, та не можеше и да се чуе. Но веднага изразът на строгост се промени, княз Василий дръпна надолу ръката на Пиер, накара го да седне и любезно се усмихна.

— Е, Льоля, как е? — обърна се той веднага към дъщеря си с небрежен тон на привична нежност, усвояван от родителите, които от детинство галят децата си, но който княз Василий бе налучкал само чрез подражаване на други родители.

И пак се обърна към Пиер.

— Сергей Кузмич, от всички страни — рече той и разкопча най-горното копче на жилетката си.

Пиер се усмихна, но по усмивката му личеше, че разбираше: княз Василий сега не се интересува от анекдота за Сергей Кузмич; и княз Василий разбра, че Пиер разбира това. Княз Василий изведнъж избърбори нещо и излезе. На Пиер му се стори, че княз Василий бе дори смутен. Смущението на тоя стар светски човек трогна Пиер; той се извърна към Елен — тя също като че беше смутена и погледът й казваше: „Ами не вие сам сте виновен.“

„Трябва без друго да прекрача, но не мога, не мога“ — помисли Пиер и отново заприказва за странични неща, за Сергей Кузмич и попита какъв беше тоя анекдот, тъй като не бил го чул. Елен отговори с усмивка, че и тя не знае.

Когато княз Василий влезе в салона, княгинята тихо приказваше с една възрастна дама за Пиер.

— Разбира се, c’est un parti très brillant, mais le bonheur, ma chère…^[5]

— Les mariages se font dans les deux^[6] — отговори възрастната дама.

Княз Василий, сякаш без да слуша дамите, отиде в един от по-далечните ъгли и седна на дивана. Затвори очи и като че задряма. Главата, му по едно време се отпусна и той се стресна.

Aline — каза той на жена си, — allez voir ce qu’ils font.^[7]

Княгинята отиде до вратата, мина край нея с многозначителен, равнодушен вид и надникна в салона. Пиер и Елен все тъй седяха и разговаряха.

— Все същото — каза тя на мъжа си.

Княз Василий се намръщи, сви уста на една страна, бузите му се разтрепериха с присъщия му неприятен, груб израз; той се стресна, скочи, отметна глава назад, тръгна с решителни стъпки край дамите, и влезе в малкия салон. С бързи крачки отиде радостно до Пиер. Лицето на княза беше толкова необикновено тържествено, че като то видя, Пиер уплашено стана.

— Слава Богу! — каза той. — Жена ми ми каза всичко. — С едната си ръка той прегърна Пиер, с другата — дъщеря си. — Миличка Льоля! Много, много се радвам. Гласът му затрепери. — Аз обичах баща ти… и тя ще ти бъде добра жена… Бог да ви благослови!

Той прегърна дъщеря си, след това отново Пиер и го целуна със старешката си уста. Бузите му наистина бяха мокри от сълзи.

— Княгиньо, я ела тука! — викна той.

Княгинята дойде и също заплака. Възрастната дама също се бършеше с кърпичка. Целуваха Пиер и той няколко пъти целуна ръка на прекрасната Елен. След малко пак ги оставиха сами.

„Всичко това трябваше да бъде така и не би могло да бъде иначе — мислеше Пиер, — затуй няма защо да се питам добро ли е или лошо? Хубаво е, защото е нещо определено и няма предишното мъчително съмнение.“ Пиер държеше мълчаливо ръката на годеницата си и гледаше нейните дигащи се и снишаващи се прекрасни гърди.

— Елен! — каза той гласно и млъкна.

„В такива случаи се казва нещо по-особено“ — мислеше той, но все не можеше да си спомни какво точно се казва в такива случаи. Погледна я в лицето. Тя се премести по-близо до него. Лицето й поруменя.

— Ах, свалете тия… как се казват… — посочи тя очилата.

Пиер свали очилата и очите му, освен общия странен израз на очите у хора, които са свалили очилата си, гледаха уплашено и въпросително. Той искаше да се наведе над ръката й и да я целуне; но тя с бързо и грубо движение на главата си привлече устните му и ги прилепи към своите. Лицето й порази Пиер с променения си, неприятно-смутен израз.

„Сега вече е късно, всичко е свършено; пък и аз я обичам“ — помисли Пиер.

— Je vous aime!^[8] — каза той, като си припомни онова, което трябваше да се каже в такива случаи; но тия думи прозвучаха тъй сиромашки, че го досрамя за себе си.

След месец и половина той бе венчан и се настани, както казваха, като щастлив притежател на красавица-жена и на милиони в големия наново преустроен дом на графовете Безухови.