Лев Толстой
Война и мир (46)

XXI

Вятърът затихна, черни облаци надвиснаха ниско над мястото на сражението и се сливаха на кръгозора с барутния дим. Стъмняваше се и от това на две места още по-ясно личеше зарево на пожар. Канонадата стана по-слаба, но пукотът на пушки, отзад и вдясно, се чуваше все по-често и по-близо. Отстъпвайки заедно с оръдията си, Тушин трябваше ту да заобикаля ранени, ту се натъкваше на други и щом излезе от обсега на огъня и се спусна в дола, посрещна го началството и адютантите, между които бяха и щаб-офицерът, и Жерков, изпращан дваж, но нестигнал ни веднъж до батареята на Тушин. Всички се надпреварваха да му дават и предават заповеди как и къде да върви и му отправяха укори и бележки. Яхнал своята артилерийска кранта, Тушин не даваше никакви нареждания и се движеше отзад мълком, защото се страхуваше да говори, тъй като при всяка дума, без сам да знае от какво, беше готов да заплаче. Макар че бе заповядано да изоставят ранените, мнозина от тях се мъкнеха след войските и молеха да ги качат на оръдията. Същият оня пехотен офицер с юнашки вид, който преди сражението бе изскочил от колибата на Тушин, сега, с куршум в корема, бе сложен върху лафета на Матвеевна. В подножието на височината един блед юнкер-хусар, който крепеше едната си ръка с другата, се приближи до Тушин и помоли да се качи.

— Капитане, за Бога, контузен съм в ръката — каза той стеснително. — За Бога, не мога да вървя. За Бога!

Личеше, че тоя юнкер неведнъж досега бе молил да се качи някъде и че навсякъде са му отказвали. Той се молеше с нерешителен и жалък глас.

— Заповядайте да ме качат, за Бога!

— Качете го, качете го — каза Тушин. — Постели шинела си, чичо — обърна се той към своя любим войник. — Но де е раненият офицер?

— Свалихме го, свърши — отговори някой.

— Качете го. Седнете, мили, седнете. Постели шинела, Антонов.

Юнкерът беше Ростов. Той държеше с едната си ръка другата, беше блед и долната му челюст играеше от трескави тръпки. Качиха го на Матвеевна, на същото оръдие, от което бяха снели умрелия офицер. По постлания шинел имаше кръв, с която се изцапаха рейтузите^[1] и ръцете на Ростов.

— Ранен ли сте, гълъбче? — каза Тушин, като се приближи до оръдието, на което бе седнал Ростов.

— Не, контузен.

— Защо има тогава кръв по оръдието? — попита Тушин.

— То, офицерът, ваше благородие, го накърви — отговори един войник-артилерист, като избърса с ръкава на шинела си кръвта и сякаш се извиняваше за нечистото състояние на оръдието.

Едва-едва с помощта на пехотата изкачиха оръдията по височината и когато стигнаха до село Гунтерсдорф, спряха. Толкова бе притъмняло, че от десет крачки не можеха да се различават мундирите на войниците и престрелката почна да затихва. Изведнъж някъде наблизо вдясно отново се чуха викове и стрелба. От изстрелите в тъмнината вече се святкаше. Това беше последната атака на французите, на която отвръщаха войниците, залостили се в селските къщи. Отново всичко се втурна вън от селото, но оръдията на Тушин не можеха да мръднат и артилеристите, Тушин и юнкерът се споглеждаха мълком и очакваха участта си. Престрелката почна да затихва и от страничната улица се изсипаха оживени от приказки войници.

— Жив ли си, Петров? — питаше един.

— Сгряхме ги както трябва, драги. Сега вече няма да се пъхат — рече друг.

— Нищо не се вижда. Как пердашиха своите! Не се вижда, тъмно, братчета. Нямате ли водица?

И последния път французите бяха отблъснати. И в пълния мрак оръдията на Тушин, обкръжени като с рамка от зашумялата пехота, отново тръгнаха някъде напред.

Сякаш невидима мрачна река течеше в тъмнината, все в една посока, забучала от шепот, говор и шум от копита и колела. В общото бучене по-ясни от всички други звуци бяха охканията и гласовете на ранените сред нощния мрак. Техните охкания като че изпълваха всичкия този мрак, който обкръжаваше войските. Техните охкания и мракът на тая нощ — бяха едно и също нещо. След известно време в движещото се множество настъпи вълнение. Някой бе минал на бял кон със свита и казал нещо, минавайки.

— Какво каза? Накъде ще вървим сега? Или ще стоим? Благодари ли той, или не? — чуха се жадни питания от всички страни и цялата движеща се маса почна сама да се натиска (личеше, че предните бяха се спрели) и се разнесе слух, че е заповядано да спрат. Всички, както вървяха, спряха сред калния път.

Пламнаха огньове и по-ясно се чу глъчката от разговори. Капитан Тушин, който даде нареждания на ротата, изпрати войник да търси превързочен пункт или лекар за юнкера и седна при огъня, накладен на пътя от войниците. Ростов се довлече също до огъня. Трескави тръпки от болка, студ и влага раздрусваха цялото му тяло. Оборваше го непобедим сън, но не можеше да заспи от мъчителната болежка в ръката, която не знаеше как да държи. Той ту затваряше очи, ту поглеждаше огъня, който му се струваше жаркочервен, ту прегърбената, слаба фигура на Тушин, седнал турски до него. Големите добри и умни очи на Тушин се насочваха към него със съчувствие и състрадание. Той виждаше, че Тушин от цялата си душа искаше, но не можеше с нищо да му помогне.

От всички страни се чуваха стъпки и приказки на хора, които минаваха пеш или на коне, и на пехотата, която се настаняваше наоколо. Шумът от гласовете, стъпките и шляпащите в калта конски копита, близкото и далечно пращене на дървата се сливаха с колебливо бучене.

Сега вече не течеше както по-рано невидима в мрака река, а сякаш мрачно море се укротяваше след буря и тръпнеше. Ростов гледаше и слушаше безсмислено, онова, което ставаше пред и около него. Пехотен войник приближи до огъня, приклекна, пъхна ръце в огъня и извърна лице.

— Нали може, ваше благородие? — каза той въпросително на Тушин. — На, отделих се от ротата, ваше благородие; сам не зная де съм. Лошо!

Заедно с войника до огъня дойде пехотен офицер с превързана буза и помоли Тушин да отместят мъничко оръдията, за да прекара една каруца. След ротния командир дотърчаха при огъня двама войника. Те страшно се биеха и ругаеха и си издърпваха един от друг някакъв ботуш.

— Тъй, а, ти си го бил дигнал! Я гледай: какъв майстор бил! — викаше продрано единият.

След това дойде слаб, блед войник, чиято шия беше превързана с кървава партенка, и сърдито поиска вода от артилеристите.

— Какво, да мра като куче ли? — каза той.

Тушин заповяда да му дадат вода. След това притича един весел войник и поиска да вземе огънче за пехотата.

— Горещо огънче за пехотата! Останете си със здраве, землячета, благодарим ви за огънчето, ние ще ви го върнем с лихвата — рече той, като понесе нанякъде в тъмнината една червена главничка.

След тоя войник край огъня минаха четворица войници, които носеха на шинел нещо тежко. Един от тях се препъна.

— Гледай ги, дяволите, сложили дърва на пътя — измърмори той.

— Свърши, защо ще го носим? — рече друг.

— Я не дрънкайте!

И изчезнаха в мрака с товара си.

— Какво? Боли ли? — обърна се шепнешком Тушин към Ростов.

— Боли.

— Ваше благородие, викат ви при генерала. Там в къщата е — каза един фойерверкер, като се приближи до Тушин.

— Ей сега, гълъбче.

Тушин стана и се отдалечи от огъня, като закопчаваше и оправяше шинела си.

Недалеч от огъня на артилеристите, в приготвена за него селска къща, княз Багратион бе седнал да обядва, разговаряйки с някои началници на части, които се бяха събрали при него. Тук беше старчето с полузатворените очи, което огризваше лакомо една овнешка кост, и безукорният, с двадесет и две години служба, генерал, зачервен от една чашка водка и от обеда, и щаб-офицерът, който имаше пръстен с името си, и Жерков, който безпокойно оглеждаше всички, и княз Андрей, блед, със стиснати устни и трескаво блеснали очи.

В ъгъла на стаята беше опряно взетото френско знаме и аудиторът с наивно лице опипваше тъканта на знамето и с недоумение клатеше глава, може би защото наистина го интересуваше видът на знамето, а може би защото бе гладен и му беше тежко да гледа обеда, на който нямаше прибор за него. В съседната къща се намираше плененият от драгуните френски полковник. Около него се бяха струпали наши офицери и го разглеждаха. Княз Багратион благодареше на отделните началници и разпитваше за подробностите на сражението и за загубите. Полковият командир, който се бе представил при Браунау, докладваше на княза, че тъкмо когато се почнал боят, той отстъпил от гората, събрал секачите на дърва, пуснал ги да минат край него и с два батальона тръгнал на щик и отблъснал французите.

— Щом видях, ваше сиятелство, че първият батальон е разстроен, аз застанах на пътя и си казах: „Ще пусна тия и ще посрещна неприятеля с барабанен огън“ — така и направих.

На полковия командир толкова му се искаше да направи това, толкова съжаляваше, че не бе успял да го направи, та му се струваше, че всичко наистина бе станало тъй. А може пък наистина тъй да беше станало? Нима в оная бъркотия човек можеше да разбере какво е станало и какво не?

— При това трябва да забележа, ваше сиятелство — продължи той, спомняйки си разговора на Долохов с Кутузов и своята последна среща с разжалвания, — че редникът, разжалваният Долохов, пред очите ми плени един френски офицер и особено се отличи.

— Тъкмо там видях, ваше сиятелство, атаката на павлоградците — вмеси се и погледна неспокойно наоколо си Жерков, който през тоя ден съвсем не бе видял хусарите, а само бе чул за тях от един пехотен офицер. — Унищожиха две карета, ваше сиятелство.

Неколцина се усмихнаха на Жерковите думи, защото както винаги очакваха от него някоя шега; но като разбраха, че това, което той каза, подчертава също славата на нашето оръжие и на днешния ден, веднага станаха сериозни, макар мнозина да знаеха много добре, че онова, което казваше Жерков, беше лъжа, и то без каквото и да е основание. Княз Багратион се обърна към старчето-полковник.

— Благодаря на всички, господа, всички части действуваха геройски; и пехота, и кавалерия, и артилерия. Но как така са били изоставени в центъра две оръдия? — попита той и потърси с поглед някого. (Княз Багратион не питаше за оръдията от левия фланг; той знаеше вече, че там още от началото на сражението всички топове бяха изоставени.) — Аз бях ви помолил, струва ми се — обърна се той към дежурния щабофицер.

— Едното оръдие беше ударено — отговори дежурният щабофицер, — а за другото не мога да разбера; през всичкото време бях там и се разпореждах и щом съм си отишъл… Вярно, боят беше ожесточен — прибави скромно той.

Някой каза, че капитан Тушин е тук, до селото, и че са изпратили вече да го викат.

— Но вие бяхте там, нали? — каза княз Багратион на княз Андрей.

— Разбира се, ние почти се заварихме — каза дежурният щабофицер и се усмихна приятно на Болконски.

— Аз нямах удоволствието да ви видя — студено и късо рече княз Андрей. Всички замълчаха.

Тушин се появи на прага и почна стеснително да се промъква зад гърба на генералите. Като избикаляше в тясната стая генералите, сконфузен както винаги, когато биваше пред началство, Тушин не съзря дръжката на знамето и се препъна в нея. Няколко души се засмяха.

— Как така е изоставено оръдието? — попита Багратион, намръщен не толкова на капитана, колкото на разсмелите се, между които най-силно се чуваше гласът на Жерков.

Едва сега пред страшното началство Тушин си представи целия ужас на своята вина и позор за това, че бе останал жив, но бе загубил две оръдия. Той беше толкова развълнуван, че до тоя миг не бе успял да помисли за това. А смехът на офицерите го обърка още повече. Той стоеше пред Багратион с разтреперана долна челюст и едва продума:

— Не знам… ваше сиятелство… нямаше хора, ваше сиятелство.

— Можехте да вземете от прикритието.

Тушин не каза, че нямаше прикритие, макар че това беше чиста истина. Той се страхуваше да не изложи с това друг началник и мълком, с неподвижни очи гледаше Багратион в лицето, както объркан ученик гледа в очите на учителя, който го изпитва.

Мълчанието бе доста продължително. Княз Багратион, който явно не искаше да бъде строг, не знаеше какво да каже; останалите не смееха да се намесят в разговора. Княз Андрей гледаше Тушин изпод вежди и пръстите на ръцете му се движеха нервно.

— Ваше сиятелство — наруши мълчанието княз Андрей със своя рязък глас, — вие благоволихте да ме изпратите до батареята на капитан Тушин. Аз отидох там и намерих две трети от хората и конете избити, две оръдия изпотрошени и никакво прикритие.

И княз Багратион, и Тушин се бяха втренчили сега в Болконски, който говореше сдържано и развълнувано.

— И ако ми позволите, ваше сиятелство, да кажа мнението си — продължи той, — ние дължим днешния успех най-много на тая батарея и на геройската твърдост на капитан Тушин и неговата рота — каза княз Андрей и без да чака отговор, веднага стана и се дръпна от масата.

Княз Багратион погледна Тушин и очевидно не искаше да прояви недоверие към рязката преценка на Болконски, но в същото време усещаше, че не може да му вярва напълно, наведе глава и каза на Тушин, че може да си отиде. Княз Андрей излезе след него.

— Благодаря ви, драги, помогнахте ми — каза му Тушин.

Княз Андрей изгледа Тушин и без да каже нещо, се отдалечи от него. Тъжно и тежко беше на княз Андрей. Всичко това беше толкова странно, толкова различно от онова, на което той се бе надявал.

 

 

„Кои са те? Защо са дошли? Какво искат? И кога ще свърши всичко туй?“ — мислеше Ростов, като гледаше сменящите се пред него сенки. Болката в ръката ставаше все по-мъчителна. Сънят го натискаше непобедимо, пред очите му играеха червени кръгове и впечатлението от тия гласове и тия лица, и чувството на самотност се сливаха с чувството на болка. Те, именно тия войници, ранени и неранени, те именно натискаха и смазваха, и извиваха жилите, и горяха месото в неговата счупена на парчета ръка и в рамото му. Той затвори очи, за да се спаси от тях.

За миг се унесе, но в тоя кратък промеждутък на забрава видя насън безброй неща: видя майка си и нейната голяма бяла ръка, видя слабичките рамене на Соня, очите и смеха на Наташа и Денисов с неговия глас и мустаци, и Телянин, и цялата своя история с Телянин и Богданич. Цялата тая история беше същото, както тоя войник с резкия глас, и тъкмо цялата тая история, и тъкмо тоя войник го държаха така мъчително, неотстъпно, притискаха го и дърпаха ръката му все на една страна. Той се опитваше да се отърве от тях, но те не пускаха рамото му ни най-малко, нито за секунда. То нямаше да го боли, то щеше да бъде здраво, ако те не го дърпаха; но не можеше да се избави от тях.

Той отвори очи и погледна нагоре. Черната завеса на нощта висеше на около аршин над светлината от въглените. В тая светлина хвърчаха прашинки падащ сняг. Тушин не се бе върнал, не идеше и лекар. Той беше самичък и само едно войниче седеше сега голо от другата страна на огъня и грееше мършавото си жълто тяло.

„Никому не съм потребен! — помисли Ростов. — Няма кой нито да ми помогне, нито да ме пожали. А някога и аз си бях в къщи — силен, весел, обичан.“ Той въздъхна и с въздишката, без да ще, изохка.

— Боли ли те нещо? — попита войничето, като изтърсваше над огъня ризата си, и без да чака отговор, изпъшка и добави: — Малко ли хора потрошиха тоя ден — ужас!

Ростов не чу войника. Той гледаше пърхащите над огъня снежинки и си спомни руската зима с топла светла стая, с пухкава шуба, с бърза шейна, здраво тяло и с всичката обич и грижа на семейството. „Защо ли дойдох тук!“ — помисли той.

На следния ден французите не подновиха нападението и остатъкът от Багратионовия отряд се присъедини към армията на Кутузов.