Лев Толстой
Война и мир (29)

IV

Хусарският Павлоградски полк се бе установил на две мили от Браунау. Ескадронът, в който Николай Ростов служеше като юнкер, бе настанен в немското село Залценек. На ескадронния командир ротмистър Денисов, познат в цялата кавалерийска дивизия под името Васка Денисов, беше дадена най-хубавата квартира в селото. Юнкерът Ростов, откак бе настигнал полка в Полша, живееше заедно с ескадронния командир.

На осми октомври, същия ден, когато в главната квартира всичко бе дигнато на крак от известието за поражението на Мак, в щаба на ескадрона походният живот си вървеше спокойно както дотогава. Денисов, Който цялата нощ беше играл на карти, не се бе прибрал още, когато Ростов рано сутринта се върна на кон от фуражировка. Ростов в юнкерски мундир спря до входната площадка, побутна коня, с гъвкав, младежки жест отметна крак, задържа се на стремето, сякаш не му се искаше да се раздели с коня си, най-сетне скочи и извика вестовоя.

— А, Бондаренко, приятелю — рече той на хусаря, който се втурна презглава към коня му. — Поразходи го, мили — каза той с оная братска весела нежност, с която симпатичните млади хора, когато са щастливи, се отнасят към всички.

— Слушам, ваше сиятелство — отговори украинецът, като тръсна весело глава.

— Внимавай, хубаво го разходи.

Още един хусар се затече към коня, но Бондаренко бе метнал вече поводите на юздата. Личеше, че юнкерът даваше хубави бакшиши и че имаше сметка да му се услужва. Ростов поглади коня по шията, сетне по задницата и се спря до входната площадка.

„Чудесно! Хубав кон ще стане!“ — каза си той усмихнат и придържайки сабята си, изкачи се тичешком по стълбата, като дрънчеше с шпорите. Стопанинът немец, по фланела и къщна шапчица, с вилата, с която чистеше тора, се показа от обора. Щом видя Ростов, лицето на немеца светна. Той се усмихна весело и смигна:

— Schön gut Morgen. Schön gut Morgen!^[1] — повтаряше той, като очевидно изпитваше удоволствие, че поздравява момъка.

— Schon fleissig!^[2] — каза Ростов със същата радостна братска усмивка, която не изчезваше от оживеното му лице. — Hoch Oestereicherl Hoch Russenl Kaiser Alexander hoch!^[3] — каза той на немеца, повтаряйки думите, които стопанинът немец казваше често.

Немецът се засмя, излезе съвсем от обора, смъкна шапчицата си, размаха я над главата си и извика:

— Und die ganze Welt hoch!^[4]

И Ростов като немеца размаха фуражка над главата си и викна засмян: „Und vivat die ganze Welt!“ Макар: че нямаше никаква причина за особена радост — нито за немеца, който чистеше обора си, нито за Ростов, който беше ходил с взвода си за сено, тия двама души се погледнаха с радостен възторг и с братска обич, разтърсиха глави в знак на взаимна обич и се разотидоха усмихнати: немецът — в обора, а Ростов — в селската къща, която заемаше с Денисов.

— Как е господарят? — попита той Лаврушка, познатия на целия полк мошеник лакей на Денисов.

— Не се е връщал от снощи. Сигур е загубил — отговори Лаврушка. — Аз си знам, щом спечели, връща се рано да се хвали, а няма ли го до сутринта, значи, изгорял е — ще си дойде сърдит. Кафе ще пиете ли?

— Давай, давай!

След десет минути Лаврушка донесе кафето.

— Иде! — рече той. — Сега има да си патя.

Ростов погледна през прозореца и видя Денисов, който се връщаше в къщи. Денисов беше дребно човече с червено лице, блестящи черни очи, рошави черни мустаци и черна коса. Облечен беше с разкопчан ментик^[5], от ботушите извадени широки надиплени чикчирика^[6], на тила — смачкана хусарска шапчица. С наведена глава той мрачно се приближаваше към входа.

— Лавг’ушка! — извика той високо и ядосано, като произнасяше „р“-то неправилно. — Хайде, изувай ги, дг’ъвнико!

— Че аз и без това ги изувам — отвърна гласът на Лаврушка.

— А! Ти вече си станал — рече Денисов, като влезе в стаята.

— Отдавна — каза Ростов, — ходих вече за сено и видях фройлайн Матилда.

— Тъй ли! А пък аз, дг’аги, изгог’ях снощи, като кучи син! — извика Денисов. — Такова нещастие! Такова нещастие!… Щом ти си замина, и тг’ъгна назад. Хей, чай!

Смръщен така, като че се усмихваше, и показвайки късите си здрави зъби, Денисов почна да разрошва с двете си късопръсти ръце своята щръкнала като гора черна гъста коса.

— Дяволът ме накаг’а да отида у тоя Плъх (прякорът на офицера) — рече той, като търкаше с две ръце челото и лицето си. — Пг’едстави си, ни една каг’та, ни една, ни една каг’та не ми даде.

Денисов взе подадената му запалена лула, стисна я в юмрука, удари я в пода, като пръсна огъня, и продължи да вика:

— Даде семпел, паг’олът го бие, даде семпел — паг’олът го бие.^[7]

Той пръсна огъня, счупи лулата и я хвърли. След това мълча малко и изведнъж погледна весело Ростов с блестящите си черни очи.

— Поне жени да имаше. А пък то освен пиене дг’уго не ти остава тук да пг’авиш. Дано по-ског’о почнем да се бием…

— Хей, кой е там? — викна той към вратата, когато зад нея спряха нечии стъпки от дебели ботуши и се чу подрънкване на шпори и почтително покашляне.

— Вахмистърът! — каза Лаврушка.

Денисов се намръщи още повече.

— Лошо — рече той и хвърли кесията си с няколко жълтици. — Ростов, гълъбче, пег’бг’ой колко са останали и пъхни кесията под възглавницата — каза той и излезе при вахмистъра.

Ростов взе парите и като подреждаше на две купчини старите и новите жълтици, почна машинално да ги брои.

— А! Телянин! Здг’авей! Изгог’ях снощи — чу се от другата стая гласът на Денисов.

— Къде? У Биков, у Плъха ли?… Аз знаех — рече друг, тъничък глас и след това в стаята влезе поручик Телянин, един дребничък офицер от същия ескадрон.

Ростов пъхна под възглавницата кесията и стисна подадената му малка влажна ръка. Преди тръгването на войските Телянин по някаква причина бе преведен; от гвардията в армията. В полка той се държеше много добре, но не го обичаха и особено Ростов не можеше нито да надвие, нито да скрие безпричинното си отвращение към тоя офицер.

— Е, млади кавалеристе, как карате с моя Грачик? — попита той. (Грачик беше запасен яздитен кон, продаден от Телянин на Ростов.)

Поручикът никога не гледаше в очите човека, на когото приказваше; очите му непрекъснато играеха от един предмет на друг.

— Видях ви днес, като яздехте…

— Да, бива си го, конят е добър — отговори Ростов, макар че тоя кон, който бе купил за седемстотин рубли, не струваше и половината от тая цена. — Почна да накуцва с предния ляв крак… — добави той.

— Копитото му се е пукнало! Няма нищо. Аз ще ви науча, ще ви покажа каква подкова да сложите.

— Да, покажете ми, моля ви се.

— Ще ви покажа, ще ви покажа, то не е тайна. А за коня ще ми благодарите.

— Тогава ще кажа да доведат коня — рече Ростов, който искаше да се отърве от Телянин, и излезе да поръча да доведат коня.

В пруста Денисов бе седнал свит на прага, с лула, пред вахмистъра, който му докладваше нещо. Като видя Ростов, Денисов се намръщи, посочи през рамо с големия си пръст към стаята, дето бе Телянин, пак се смръщи и потръпна от отвращение.

— Ех, че не обичам тоя юнак — каза той, без да се стеснява от вахмистъра.

Ростов сви рамене, сякаш искаше да каже: „И аз не го обичам, но какво да се прави!“ И като се разпореди, върна се при Телянин.

Телянин седеше в същата ленива поза, в която го бе оставил Ростов, и търкаше малките си бели ръце.

„Как се случват такива противни лица“ — помисли си Ростов, влизайки в стаята.

— Е, поръчахте ли да доведат коня? — каза Телянин, като стана и погледна небрежно наоколо си.

— Поръчах.

— Я да отидем ние. Аз се отбих само да попитам Денисов за вчерашната заповед. Получихте ли я, Денисов?

— Още не. А вие къде отивате?

— Искам да науча младежа как да подковава коня си — рече Телянин.

Те излязоха на входната площадка и оттам в конюшнята. Поручикът показа как трябва да се подкове копитото и си отиде.

Когато Ростов се върна, на масата имаше бутилка с водка и салам. Денисов бе седнал пред масата и скърцаше с перо по хартията. Той погледна мрачно Ростов в лицето.

— Пиша на нея — каза той.

Облакъти се на масата с перото в ръка и очевидно зарадван, че му се удава случай по-бързо да каже онова, което искаше да напише — почна да разправя на Ростов писмото си.

— Виж какво, пг’иятелю — рече той, — докато не залюбим, ние спим. Ние сме деца на пг’аха… но залюбиш ли — ти си бог, ти си чист както в първия ден на сътворението… Сега пък кой е? Пг’ати го по дяволите. Нямам вг’еме! — извика той на Лаврушка, който без никаква боязън се приближи до него.

— Кой ще бъде? Че вие сам заповядахте. Вахмистърът дойде за пари.

Денисов се намръщи, щеше да викне нещо, но не проговори.

— Лоша г’абота — каза си гласно той. — Колко паг’и са останали там, в кесията? — попита той Ростов.

— Седем нови и три стари.

— Ах, лошо! Ами ти, плашило такова, какво се мъдг’иш, пг’ати вахмистъг’а! — викна Денисов на Лаврушка.

— Моля ти се, Денисов, вземи пари от мене, аз имам — каза Ростов и се изчерви.

— Не обичам да вземам назаем от свои, не обичам — измърмори Денисов.

— Ако не вземеш от мене другарски, ще ме оскърбиш. Наистина, аз имам — повтори Ростов.

— Не, казах ти.

И Денисов отиде до кревата, за да измъкне кесията изпод възглавницата.

— Де я сложи, Ростов?

— Под долната възглавница.

— Няма я.

Денисов хвърли на пода двете възглавници. Кесията я нямаше.

— Гледай ти чудо!

— Чакай, дали не си я изтървал? — рече Ростов, като дигна една след друга възглавниците и ги разтърси.

Той дръпна и изтърси завивката. Кесията я нямаше.

— Да не съм пък забравил? Не, аз дори си помислих, че ти я слагаш като съкровище под главата си — рече Ростов. — Тук турих кесията. Де е тя? — попита той Лаврушка.

— Аз не съм влизал. Дето сте я сложили, там трябва да бъде.

— Няма я.

— Вие все тъй правите, пъхнете нещо някъде и забравите. Я вижте в джобовете.

— Не, ако не бях помислил за съкровището — рече Ростов, — а пък аз помня, че я турих.

Лаврушка прерови цялото легло, надникна под него, под масата, прерови цялата стая и се спря сред стаята. Денисов следеше мълком движенията на Лаврушка и когато Лаврушка учудено разпери ръце и каза, че никъде я няма, той погледна към Ростов.

— Ростов, не се вдети…

Ростов усети върху си погледа на Денисов, дигна очи и в същия миг ги наведе. Всичката му кръв, спряна досега някъде по-долу от гърлото, нахлу в лицето и очите му. Той не можеше да си поеме дъх.

— И в стаята нямаше никого освен поручика и вас. Тук някъде ще е — рече Лаврушка.

— Ей ти, дяволско плашило, я се развъг’ти, тъг’си — викна изведнъж Денисов зачервен и се нахвърли към лакея със заплашителен жест. — Кесията или ще те пг’етг’епя. Всички ще пг’етг’епя!

Без да гледа Денисов, Ростов почна да закопчава куртката си, препаса сабята и наложи фуражката си.

— Казвам ти — кесията! — изкряска Денисов, раздруса за раменете вестовоя и почна да го блъска в стената.

— Остави го, Денисов, аз знам кой я е взел — рече Ростов, като отиде до вратата, без да дигне очи.

Денисов се спря, помисли малко, очевидно разбра за какво загатваше Ростов и улови ръката му.

— Глупости! — кресна той така, че жилите по шията и челото му се издуха като въжета. — Казвам ти, че си полудял, аз няма да позволя това. Кесията е тук; ще одег’а кожата на тоя мг’ъсник и кесията ще се намег’и.

— Аз знам кой я е взел — повтори Ростов с треперещ глас и тръгна към вратата.

— А пък аз ти казвам, да не си посмял да пг’авиш това! — извика Денисов и се втурна към юнкера, за да го спре.

Но Ростов изтръгна ръката си и с такава злоба, като че Денисов му бе най-върлият враг, впи направо и твърдо очи в него.

— Ти разбираш ли какво казваш? — рече той с треперещ глас. — Освен мене никой друг нямаше в стаята. Значи, ако не е така, тогава…

Той не можа да довърши и изхвръкна от стаята.

— Ах, дявол да те вземе — и тебе, и всички — бяха последните думи, които чу Ростов.

Ростов отиде в жилището на Телянин.

— Господаря го няма, замина за щаба — каза му вестовоят на Телянин. — Да не се е случило нещо? — прибави вестовоят, като видя разстроеното лице на юнкера.

— Не, нищо.

— Малко по-рано да беше, щяхте да го заварите — рече вестовоят.

Щабът беше на три версти от Залценек. Без да се отбива в къщи, Ростов взе коня си и отиде в щаба. В селото, заето от щаба, имаше странноприемница, която се посещаваше от офицерите. Ростов отиде в странноприемницата; при входа той видя коня на Телянин.

Във вътрешната стая на странноприемницата бе седнал поручикът с чиния кренвирши и бутилка вино.

— А, и вие ли се отбихте, момко — каза той усмихнат и с високо дигнати вежди.

— Да — отговори Ростов, но така, като че с голямо усилие можа да изрече тая дума, и седна на съседната маса.

И двамата мълчаха; в стаята имаше двама немци и един руски офицер. Всички мълчаха и се чуваше тракането на ножове по чиниите и мляскането на поручика. Когато Телянин свърши яденето, измъкна от джоба си една двойна кесия, отмахна с извити нагоре мънички бели пръсти халките, извади една жълтица, дигна вежди и даде парите на слугата.

— По-скоро, моля — каза той.

Жълтицата беше нова. Ростов стана и отиде при Телянин.

— Позволете ми да видя кесията ви — каза той с тих, едва чут глас.

Телянин подаде кесията; очите му мърдаха неспокойно, но веждите бяха все тъй дигнати.

— Да, хубава кесия… Да, да… — рече той и изведнъж пребледня. — Вижте я, момко — добави той.

Ростов взе кесията и погледна и нея, и парите в нея, и Телянин. Поручикът по навик се озърташе наоколо си й сякаш изведнъж много се развесели.

— Ако отидем във Виена, всичко ще оставя там, Но сега в тия нищожни градчета де да си дяваш парите — рече той. — Е, дайте, момко, отивам си.

Ростов мълчеше.

— Ами вие? И вие ли ще се храните? Добре готвят — продължи Телянин. — Дайте де.

Той протегна ръка и улови кесията. Ростов я пусна. Телянин взе кесията и почна да я пъха в джоба на панталона и веждите му се дигнаха небрежно, а устата се поотвори, сякаш думаше: „Да, да, слагам в джоба си моята кесия и това е много просто и никому не влиза в работа.“

— Е, какво, момко? — рече той, въздъхна и изпод дигнатите си вежди погледна Ростов в очите. Някаква светлина с бързина на електрическа искра пробягна от очите на Телянин в очите на Ростов и обратно, отново — от едните очи в другите, и отново — още веднъж, и всичко това само в един миг.

— Елате тук — промълви Ростов, като хвана Телянин за ръката. Той почти го замъкна до прозореца. — Тия пари са на Денисов, вие ги взехте… — прошепна той над ухото му.

— Какво?… Какво?… Как смеете? Какво?… — промълви Телянин.

Но тия думи прозвучаха като жаловен, отчаян вик и молба за прошка. И щом Ростов чу звука на тоя глас, от душата му падна огромният камък на съмнението. Той почувствува радост и в същото време му дожаля за нещастния, изправен пред него човек; но започнатата работа трябваше да се довърши.

— Бог знае какво могат да помислят хората тук — бърбореше Телянин, като грабна фуражката си и тръгна към една малка съседна празна стая. — Трябва да се обясним…

— Аз зная, че е така и ще докажа, че е така — рече Ростов.

— Аз…

Изплашеното бледо лице на Телянин почна да трепери с всичките си мускули; очите му все тъй шареха, но нейде долу, без да стигат до лицето на Ростов, чуха се и хълцания.

— Графе!… Не погубвайте… един млад човек… ето тия нещастни… пари, вземете ги… — Той ги хвърли на масата. — Аз имам стар баща, майка!

Избягвайки погледа на Телянин, Ростов взе парите и без да каже дума, тръгна да излезе от стаята. Но на вратата се спря и се върна.

— Боже мой — рече той със сълзи в очи, — как можахте да сторите това?

— Графе — каза Телянин, приближавайки се до юнкера.

— Не ме досягайте — рече Ростов, като се отдръпна. — Ако имате нужда, вземете тия пари. — Той му хвърли кесията и изтича от странноприемницата.