Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 80гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.
Тази статия съдържа излишни суперлативи. Можете веднага да подобрите статията, като премахнете излишните суперлативи и се съсредоточите върху неутралното представяне на обекта на статията, подкрепено с авторитетни източници и съобразено с препоръките и правилата на Уикипедия. |
Война и мир | |
Война и миръ | |
Автор | Лев Толстой |
---|---|
Създаване | 1863 г. Руска империя |
Първо издание | 1865 – 1868 г. Русия |
Оригинален език | руски |
Жанр | роман-епопея |
Начало | — Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte. |
Край | В первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость. |
Война и мир в Общомедия |
„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.
За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.
Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но навремето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.
Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.
Герои и прототипи
Ростови
- граф Иля Андреевич Ростов
- графиня Наталия Ростова – негова съпруга
- Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
- граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
- Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
- граф Пьотр (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
- Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов
Безухови
- граф Кирил Владимирович Безухов
- Пьотр „Пиер“ Кирилович Безухов – негов син
- графиня Елен Безухова (Курагина) – първата жена на Пиер
Болконски
- княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
- княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
- княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
- Лиза – жена на княз Андрей Болконски
- младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей
Курагини
- княз Василий Курагин
- Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
- Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
- Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
- княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий
Други герои
- княгиня Анна Михайловна Друбецкая
- Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
- Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
- капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
- Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
- Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
- Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
- m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)
История на романа
Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. На романа са отделени 7 години за написване – от 1863 до 1869. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.
Исторически факти:
- Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
- Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
- Победата на Русия над Франция;
Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение.
Жанровата структура, която Толстой изгражда, е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.
Тема и сюжет
За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.
Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.
Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.
Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.
Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.
Характеристика на героите
Василий Курагин
Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.
Анатол Курагин
Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.
Андрей Болконски
Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.
Пиер Безухов
Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.
Наташа Ростова
Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.
Мария Болконска
Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.
Николай Ростов
Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.
Наполеон и Кутузов
Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.
Платон Каратаев
Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.
Тихонщербати и Василиса
Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.
Външни препратки
- „Война и мир“ на сайта „Моята библиотека“
- „Война и мир“ – Пълен текст на руски език
- „Война и мир“ – Пълен текст на английски език
- „Война и мир“ – Кратко съдържание на руски език
Съпоставени текстове
-
-
Война и мир ru 6
-
XVI
Княз Андрей не само знаеше, че ще умре, но чувствуваше, че умира, че вече наполовина е умрял. Той имаше съзнание на отчужденост от всичко земно и радостна и странна лекота на битието. Без да бъде припрян и без да се тревожи, той очакваше онова, което му предстоеше. Онова страшно, вечно, непознато и далечно, присъствието на което той не преставаше да усеща през целия си живот, беше сега близко за него — и поради тая странна лекота на битието, която той изпитваше — почти разбираемо и осезаемо.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
По-рано той се боеше от края. На два пъти бе изпитвал това страшно, мъчително чувство на страх от смъртта, от края, но сега вече не го проумяваше.
За първи път той изпита това чувство, когато гранатата се въртеше като пумпал пред него и той гледаше стърнището, храстите и небето и знаеше, че пред него беше смъртта. Когато се свести след раните и в душата му мигновено, сякаш освободено от задържащия гнет на живота, цъфна това цветче на вечната и свободна обич, която не зависеше от тоя живот, той вече не се страхуваше от смъртта и не мислеше за нея.
Колкото повече се углъбяваше през часовете на страдалческо усамотение и полубълнуване, които бе прекарал след раняването си, в новото начало на вечна обич, което му се бе открило, толкова повече, без сам да усеща, се отричаше от земния живот. Всичко и всички да обичаш, винаги да се жертвуваш за обичта — това значеше никого да не обичаш, значеше да не живееш тоя земен живот. И колкото повече се проникваше от това начало на обичта, толкова повече се отричаше от живота и с това напълно унищожаваше страшната преграда, която се възправя между живота и смъртта, когато у нас няма обич. В това първо време, когато си спомняше, че трябва да умре, той си казваше: е, та какво, толкова по-добре.
Но след оная нощ в Митишчи, когато в полубълнуването му се яви оная, която той бе желал, и когато, притиснал устни до ръката й, заплака с тихи, радостни сълзи, обичта към една жена се вмъкна неусетно в сърцето му и отново го привърза към живота. Почнаха да го спохождат и радостни, и тревожни мисли. Спомняйки си оня миг на превързочния пункт, когато бе видял Курагин, той не можеше сега да се възвърне към онова чувство: сега го измъчваше въпросът — жив ли е той? И не се решаваше да попита.
Болестта му следваше своя физически ход, но онова, което Наташа наричаше — това стана с него, му се случи два дена преди пристигането на княжна Маря. То беше оная последна нравствена борба между живота и смъртта, в която смъртта спечели победата. То беше неочакваното съзнание, че той още скъпеше живота, съзнание, въплътено в любовта му към Наташа, и последният, надвит припадък от ужаса пред неизвестното.
То беше една вечер. Както винаги след обяд той беше в леко трескаво състояние и мислите му бяха извънредно ясни. Соня седеше до масата. Той бе задрямал. Изведнъж го изпълни усещане на щастие.
„А, тя е влязла!“ — помисли той.
Наистина на мястото на Соня седеше Наташа, която току-що бе влязла безшумно.
От деня, когато тя почна да се грижи за него, той винаги изпитваше това физическо усещане на нейната близост. Тя седеше в креслото, обърната с едната си страна към него, засенчвайки му светлината от свещта, и плетеше чорап. (Тя се научи да плете чорапи, откак княз Андрей й каза, че никой не умее да гледа болни така, както старите бавачки, които плетат чорапи, и че в плетенето на чорапи има нещо успокояващо.) Тънките й пръсти бързо движеха куките, които понякога се сблъскваха, и той ясно виждаше замисления профил на приведеното й лице. Тя мръдна — кълбото се изтърколи от коленете й. Тя трепна, погледна към него и засенчвайки с ръка свещта, с предпазливо, гъвкаво и точно движение се наведе, дигна кълбото и седна в предишното си положение.
Той я гледаше, без да помръдва, и виждаше, че след направеното движение ней беше необходимо да въздъхне с пълни гърди, но тя не смееше да стори това и предпазливо поемаше дъх.
В Троицката лавра те говориха за миналото и той й каза, че ако бъде жив, вечно ще благодари на Бога за раната си, която отново го бе събрала с нея; но оттогава никога вече не приказваха за бъдещето.
„Можеше ли, или не можеше да бъде това? — мислеше той сега, загледан в нея и вслушан в тихия стоманен звук на куките. — Нима съдбата тъй странно ме събра с нея само за да умра?… Нима истината на живота ми се откри само за да живея в лъжа? Аз я обичам повече от всичко в света. Но какво пък да правя, като я обичам?“ — каза си той и без да ще, изохка по навика, придобит през време на страданията си.
Като чу тоя звук, Наташа остави чорапа, изви се по-близо до него и изведнъж, щом видя блесналите му очи, приближи до него с леки стъпки и се наведе.
— Не спите ли?
— Не, аз отдавна ви гледам; почувствувах, когато влязохте. Никой не ми дава такава мека тишина, както вие… такава светлина. Иска ми се да плача от радост.
Наташа още по̀ се приближи до него. Лицето й светеше от възторжена радост.
— Наташа, аз премного ви обичам. Повече от всичко в света.
— Ами аз? — За миг тя се извърна. — Но защо премного? — рече тя.
— Защо премного ли?… Добре, как мислите, как чувствувате с душата си, с цялата си душа, ще остани ли жив? Как ви се струва?
— Уверена съм, уверена! — почти извика Наташа и хвана двете му ръце със страстно движение.
Той помълча.
— Колко хубаво би било! — Взе ръката й и я целуна.
Наташа беше щастлива и развълнувана; и веднага си спомни, че така не бива, че нему е необходимо спокойствие.
— Но вие не сте спали — рече тя, като потисна радостта си. — Помъчете се да заспите… Моля ви се.
Той стисна ръката й и я пусна и тя се премести при свещта и седна пак в предишното положение. На два пъти тя го погледна — очите му блестяха насреща й. Тя си определи колко да изплете на чорапа и си каза, че докато не го свърши, няма да го погледне.
Наистина скоро след това той затвори очи и заспа. Спал бе малко и изведнъж тревожно се събуди в студена пот.
Когато заспиваше, той мислеше все същото, което мислеше през всичкото време — за живота и смъртта. И повече за смъртта. Чувствуваше се по-близо до нея.
„Обич? Какво е обич? — мислеше той. — Обичта пречи на смъртта. Обичта е живот. Всичко, всичко, което разбирам, е само защото обичам. Всичко живее, всичко съществува само защото аз обичам. Всичко се държи само от нея. Обичта е Бог и да умра — значи, аз, една частица обич, да се върна към общия и вечен извор.“ Тия мисли му се сториха утешителни. Но те бяха само мисли. Нещо не им достигаше, имаше в тях нещо едностранно, лично, умствено — липсваше очевидност. И имаше същото безпокойство й неяснота. Той заспа.
В съня си той се видя, че лежи в същата стая, дето лежеше в действителност, но че не е ранен, а здрав. Пред княз Андрей се явяват много различни лица, незначителни, равнодушни. Той говори с тях, спори за някакви ненужни неща. Те се готвят да пътуват нанякъде. Княз Андрей смътно си спомня, че всичко туй е незначително и че той има други, извънредно важни грижи, но продължава да говори и ги учудва с някакви празни, остроумни думи. Постепенно всички тия лица незабелязано почват да изчезват и всичко се замества с единствен въпрос за затворената врата. Той става и отива до вратата, за да дръпне резето и да я заключи. От това, дали ще успее, или няма да успее да заключи, зависи всичко. Той отива, бърза, но краката му не мърдат и той знае, че не ще успее да заключи вратата, и все пак болезнено напряга всичките си сили. И мъчителен страх го обзема. И тоя страх е страх от смъртта: зад вратата е то. Но докато той безсилно-несръчно припълзява към вратата, това — ужасното, което вече натиска от другата страна, напира да влезе. Нещо не човешко — смъртта — напира да влезе и той трябва да подпре вратата. Той хваща вратата, напряга последни сили — не може вече да заключи — поне да я удържи; но силите му са слаби, тромави и натискана от ужасното, вратата се отваря и пак се затваря.
То още веднъж натисна оттам. Последните, свръхестествените усилия бяха напразни и двете половини на вратата се отвориха беззвучно. То влезе и то е смърт. И княз Андрей умря.
Но в същия миг, когато умря, княз Андрей си спомни, че спи, и в същия миг, когато умря, той направи усилия над себе си и се събуди.
„Да, това беше смъртта. Умрях — събудих се. Да, смъртта е пробуждане“ — светна изведнъж в душата му и завесата, която скриваше досега неизвестното, се дигна пред духовния му поглед. Той почувствува, че възпираната досега в него сила като че се освободи — и усети оная странна лекота, която оттогава не го напусна вече.
Когато се свести, потънал в студена пот, и се размърда на дивана, Наташа отиде при него и го попита какво има. Той не й отговори и без да я разбира, устреми в нея странен поглед.
Това беше то — онова, което се бе случило два дена преди пристигането на княжна Маря. От тоя ден изтощителната треска, както каза докторът, взе лош обрат, но Наташа не се интересуваше от онова, което казваше докторът; тя виждаше тия страшни, за нея много по-несъмнени, нравствени признаци.
От тоя ден започна за княз Андрей заедно с пробуждането от съня пробуждането от живота. И сравнително с продължителността на живота то не му се струваше по-бавно, отколкото пробуждането от сън, сравнено с продължителността на съновидението.
Нямаше нищо страшно и рязко в това сравнително бавно пробуждане.
Последните му дни и часове минаха обикновено и просто. И княжна Маря, и Наташа, които не се отделяха от него, чувствуваха това. Те не плачеха, не изтръпваха и напоследък, чувствувайки сами това, грижеха се вече не за него (него вече го нямаше, той ги беше напуснал), а за най-близкия спомен от него — неговото тяло. Чувствата и на двете бяха толкова силни, че не им действуваше външната, страшната страна на смъртта и те не смятаха за необходимо да развреждат мъката си. Те не плачеха нито пред него, нито когато не бяха при него, но и никога не говореха помежду си за него. Те чувствуваха, че не могат да изразят с думи онова, което разбираха.
И двете виждаха как той все по-дълбоко и по-дълбоко, бавно и спокойно слизаше от тях някъде там, и двете знаеха, че това тъй трябва да бъде и че това е хубаво.
Изповядаха го, пречистиха го; всички дохождаха да се простят с него. Когато доведоха сина му, той го досегна с устни и се обърна не защото му беше тежко и мъчно (княжна Маря и Наташа разбираха това), но само защото мислеше, че това е всичко, което искаха от него; но когато му казаха да го благослови, той изпълни, което искаха, и се извърна да погледне, сякаш питаше не трябва ли да направи още нещо.
Когато дойдоха и последните гърчения на тялото, напускано от духа, княжна Маря и Наташа бяха там.
— Свърши ли?! — каза княжна Маря, няколко минути след като тялото лежеше пред тях вече неподвижно и почваше да изстива. Наташа се приближи, погледна в мъртвите очи и побърза да ги затвори. Тя ги затвори и целуна не тях, а онова, което беше най-близкият спомен от него.
„Де отиде той? Де е сега?…“
Когато облеченото, измито тяло лежеше в ковчега на масата, всички се приближаваха да се простят с него и всички плачеха.
Николушка плачеше от мъчително недоумение, което разкъсваше сърцето му. Графинята и Соня плачеха от жалост за Наташа и за това, че него вече го няма. Старият граф плачеше, че скоро — той усещаше това — предстоеше и той да направи тая страшна крачка.
Наташа и княжна Маря също плачеха, но те не плачеха от личната си мъка; те плачеха от благоговейно умиление, обзело душите им пред съзнанието за простото и тържествено тайнство на смъртта, което се бе извършило пред тях.