Лев Толстой
Война и мир (190)

IV

Лѝсие Гори, имението на княз Николай Андреич Болконски, бе на шестдесетина версти от Смоленск, зад него, и на три версти от Московския път.

Същата вечер, когато князът даваше заповедите си на Алпатич, Десал поиска среща с княжна Маря и й каза, че тъй като князът не е съвсем здрав и не взема никакви мерки за безопасността си, а от писмото на княз Андрей се вижда, че пребиваването в Лѝсие Гори не е безопасно, почтително я съветва тя самата да напише и изпрати по Алпатич писмо до губернатора в Смоленск с молба да й съобщи какво е положението и доколко голяма е опасността, на която се излагат Лѝсие Гори. Десал написа от името на княжна Маря писмо до губернатора, което тя подписа и писмото бе дадено на Алпатич със заповед да го връчи на губернатора и в случай на опасност да се върне колкото може по-скоро.

След като получи всички заповеди, Алпатич, изпращан от домашните си, с бяла пухкава шапка (подарък от княза), с тояжка, също като на княза, излезе да се качи в бричката с кожен гюрук, запрегната с тройка охранени дорести коне.

Звънецът беше завързан, а в малките звънчета напъхани хартийки. Князът не позволяваше никому в Лѝсие Гори да кара със звънчета. Но на дълъг път Алпатич обичаше звънчетата. Придворните хора на Алпатич, писарят, счетоводителят, готвачките — за господарите и за прислугата, две баби, момчето-прислужник, кочияшите и разни слуги, го изпровождаха.

Дъщеря му слагаше зад гърба му и под него басмени пухени възглавници. Балдъзата-бабичка му мушна скритом вързопче. Един от кочияшите го хвана под ръка и го нагласи в колата.

— Хайде, хайде, женски работи! Жени, жени! — рече бързо-бързо, като пъхтеше, Алпатич, също както князът, и седна в бричката. Като даде на писаря последни нареждания по работите и сега вече, без да подражава на княза, Алпатич свали шапката от плешивата си глава и три пъти се прекръсти.

— Ако нещо стане, вие… върнете се, Яков Алпатич; помисли за нас, за Бога — извика жена му, като загатваше за слуховете за войната и неприятеля.

— Жени, жени, женски работи! — измърмори си Алпатич и потегли, като оглеждаше наоколо си нивята — някъде с пожълтяла ръж, другаде с гъст, още зелен овес, а някъде още черни, в които едва бе започнала втора оран. Алпатич пътуваше, радвайки се на рядката през тая година реколта на пролетните посеви, заглеждаше се в ивичките ръжени нивя, из които тук-там почваха да жънат, съобразяваше разни неща за стопанството — за сеитбата и прибирането на реколтата и дали не е забравил някое нареждане на княза.

След като два пъти храни конете, вечерта на 4 август Алпатич пристигна в града.

По пътя Алпатич срещаше и изпреварваше обози и войски. Когато наближаваше Смоленск, той чу далечни гърмежи, но тия звуци не го поразиха. Най-силно го порази, когато, приближавайки до Смоленск, видя една чудесна овесена нива, която някакви войници косяха очевидно за храна на конете и сред която бяха настанени на лагер; това обстоятелство порази Алпатич, но той скоро го забрави, мислейки за своята работа.

Повече от тридесет години всички интереси в живота на Алпатич бяха определяни само от волята на княза и той никога не излизаше от тоя кръг. Всичко, което не се отнасяше до изпълнението на княжеските заповеди, не само не го интересуваше, но и не съществуваше за Алпатич.

Като пристигна вечерта на 4 август в Смоленск, Алпатич отседна отвъд Днепър, в Гаченското предградие, в една странноприемница, при съдържателя Терапонтов, у когото от тридесет години вече бе свикнал да отсяда. Преди дванадесет години, благодарение на Алпатич, Терапонтов купи една горичка от княза, почна да търгува и сега имаше къща, странноприемница и брашнарски дюкян в града. Терапонтов беше дебел, черен, червен четиридесетгодишен селяк с дебели бърни, с дебела топка-нос, със също такива топки над черните смръщени вежди и с дебел корем.

Терапонтов, по жилетка и басмена рубашка, бе застанал до дюкяна, който гледаше към улицата. Като видя Алпатич, той приближи до него.

— Добре дошъл, Яков Алпатич. Хората бягат от града, а ти идеш в града — рече стопанинът.

— Как тъй бягат от града? — каза Алпатич.

— И аз казвам, че са глупави. Все от французина ги е страх.

— Женски приказки, женски приказки! — рече Алпатич.

— Тъй мисля и аз, Яков Алпатич. Аз думам, има заповед, че няма да го пуснат, значи, вярно е. А пък и селяните искат по три рубли на каруца — Бога нямат!

Яков Алпатич слушаше невнимателно. Той поиска самовар и сено за конете, пи чай и легна да спи.

През цялата нощ по улицата край странноприемницата вървяха войски. На другия ден Алпатич облече дрехата, която обличаше само в града, и тръгна по работата си. Утрото бе слънчево и от осем часа беше вече горещо. Ден-злато за прибиране на житото, както си мислеше Алпатич. Отвъд града още от рано сутринта се чуваха гърмежи.

От осем часа към пушечните изстрели се прибави топовна стрелба. По улиците имаше много хора, които бързаха нанякъде, много войници, но както винаги вървяха файтони, търговците стояха пред дюкяните си и в църквите имаше служба. Алпатич ходи по дюкяните, в учрежденията, на пощата и при губернатора. В учрежденията, в дюкяните, на пощата всички приказваха за войската, за неприятеля, който нападнал вече града; всички се питаха един друг какво да правят и всички се мъчеха да се успокояват един друг.

Пред дома на губернатора Алпатич намери многоброен народ, казаци и една пътническа кола, която принадлежеше на губернатора. На входната площадка Яков Алпатич срещна двамина господа дворяни, единия от които познаваше. Познатият му дворянин, бивш околийски началник, говореше с жар.

— Че това не е да си правиш шеги — казваше той. — Който е сам, му е добре. Сам човек — каквото и да е — е сам, а да имаш семейство от тринайсет души, че и цялото имущество… Докараха я дотам, че всички да загинат; какво началство е то след всичко туй?… Ех, избесил бих аз разбойниците…

— Е, стига — рече другият.

— Че какво ме интересува, нека слуша! Та ние не сме кучета — каза бившият околийски началник и като погледна наоколо си, видя Алпатич.

— А, Яков Алпатич, ти защо си дошъл?

— По заповед на негово сиятелство, при господин губернатора — отговори Алпатич, като дигна гордо глава и пъхна ръка в пазвата си, което правеше винаги, когато споменаваше княза. — Благоволи да заповяда да се осведомя как е положението — рече той.

— Е, на, осведоми се — изкрещя помешчикът, — докараха я дотам, че нито каруци, нито — нищо! Ей на, чуваш ли? — рече той, сочейки нататък, отдето се чуваха гърмежите.

— Докараха я дотам, че всички ще загинем… разбойници! — каза пак той и слезе от площадката.

Алпатич поклати глава и тръгна по стълбите. В приемната имаше търговци, жени, чиновници, които се споглеждаха мълчаливо. Вратата на кабинета се отвори, всички станаха от местата си и мръднаха напред. От вратата изскочи чиновник, поговори нещо с един търговец, извика на един дебел чиновник с кръст на шията да отиде с него и отново изчезна зад вратата, като очевидно избягваше всички погледи и въпроси към него. Алпатич се промъкна напред и при новото излизане на чиновника пъхна ръка в закопчания си сюртук, обърна се към виновника и му подаде две писма.

— На господин барон Ашот от генерал-аншеф княз Болконски — произнесе той тъй тържествено и важно, че чиновникът се обърна към него и взе писмата. След няколко минути губернаторът прие Алпатич и му каза набързо:

— Доложи на княза и на княжната, че нищо не ми е било известно: аз постъпвах според висшите заповеди. Ето…

Той даде някакъв документ на Алпатич.

— Но тъй като князът е болен, моят съвет е да заминат за Москва. И аз заминавам след малко. Доложи… — Но губернаторът не довърши: през вратата се втурна прашен и потен офицер и заговори нещо на френски. По лицето на губернатора се изписа ужас.

— Върви — каза той, — като кимна на Алпатич, и почна да разпитва нещо офицера. Когато излезе от кабинета на губернатора, жадни, подплашени и безпомощни погледи се насочиха към Алпатич. Сега, заслушан, без да ще, в близките и все по-засилващи се гърмежи, Алпатич забърза към странноприемницата. Документът, който му бе дал губернаторът, бе следният:

„Уверявам ви, че за град Смоленск не предстои още ни най-малка опасност и е невероятно, че може да бъде заплашван от такава. Аз, от една страна, и княз Багратион, от друга, се движим, за да се съединим до Смоленск, което ще стане на 22-ро число, и двете армии ще почнат със съвкупни сили да бранят съотечествениците си от поверената ви губерния, докато усилията им отдалечат от тях враговете на отечеството или докато храбрите им редове не бъдат изтребени до последния воин. Виждате от това, че имате пълно право да успокоите жителите на Смоленск, защото оня, който е защищаван от две толкова храбри войски, може да бъде сигурен в победата им.“ (Предписание на Барклай де Толи до смоленския граждански губернатор барон Аш, 1812 година.)

Хората неспокойно сновяха из улиците.

Натоварените догоре каруци с домашна посъдина, със столове, шкафчета непрекъснато излизаха от портите на къщите и трополяха из улиците. В съседната на Терапонтовата къща имаше каруци и сбогувайки се, жените виеха и нареждаха. Едно дворно куче се въртеше с лай пред впрегнатите коне.

Алпатич влезе в странноприемницата с по-бързи стъпки от обикновено и отиде право в сайванта, при конете и колата си. Кочияшът спеше; той го събуди, заповяда му да впряга и влезе в пруста. От стаята на стопаните се чу детски плач, страшни женски ридания и гневният, пресипнал вик на Терапонтов. Готвачката, щом Алпатич влезе в пруста, изпърха като подплашена кокошка:

— Преби я — стопанката би!… Толкоз я би, толкова я влачи!…

— За какво? — попита Алпатич.

— Молеше го да заминат. Женска работа! Откарай ме, дума, с кола, не ме погубвай с тия малки деца; хората, дума, всички заминаха, а пък ние, дума, какво? Че като почна да я бие. Толкова я би, толкова я влачи!

Алпатич кимна сякаш одобрително на тия думи и не желаейки да знае нищо друго, отиде до стаята срещу вратата на господарската стая, дето си оставяше покупките.

— Разбойник си ти, убиец — извика в това време една слаба, бледа жена с дете на ръце и със смъкната от главата й забрадка, като се изскубна през вратата и изтича по стълбата в двора. Терапонтов излезе след нея и като видя Алпатич, оправи жилетката и косата си, прозя се и влезе след Алпатич в стаята.

— Искаш да си заминеш ли? — попита той.

Без да отговаря на въпроса, без да погледне стопанина и като преглеждаше покупките си, Алпатич попита колко трябва да му плати за престоя.

— Ще направим сметка! Е, беше ли при губернатора? — попита Терапонтов. — Какво решение излезе?

Алпатич отговори, че губернаторът не му е казал нищо положително.

— Мигар можем да се пренесем? — рече Терапонтов. — Давай до Дорогобуж по седем рубли на каруца. И пак казвам — Бога нямат! — рече той.

— Селиванов, виж, той сполучи. В четвъртък продаде брашно на армията по девет рубли чувалът. Е, ще пиете ли чай? — добави той. Докато впрягаха конете, Алпатич и Терапонтов пиха чай и разговаряха за цената на житото, за реколтата и благоприятното време за прибирането й.

— Май че почна да затихва — каза Терапонтов, след като изпи три чая, и стана, — навярно нашите са надвили. Казано е — да не го пускат. Значи, сила… А разправяха, че тия дни Матвей Иванич Платов ги натикал в река Марина и май че в един ден издавил към осемнадесет хиляди.

Алпатич събра покупките си, даде ги на влезлия кочияш и плати на стопанина. През портите се чу шум от колела, копита и звънчета на излизащата бричка.

Пладне отдавна беше минала; половината улица беше в сянка, другата половина — ярко осветена от слънцето. Алпатич погледна през прозореца и тръгна към вратата. Изведнъж се чу странен звук на далечно свистене и удар и след това се пронесе слято бучене на топовна стрелба, от която стъклата затрепериха.

Алпатич излезе на улицата; двама души изтичаха по улицата към моста. От разни страни се чуваше свистене, удари от гюллета и пръскане на гранати, които падаха в града. Но тия звукове почти не се чуваха и не привличаха вниманието на жителите в сравнение със стрелбата, която се чуваше отвъд града. Това беше бомбардировката срещу града, която в пет часа Наполеон бе заповядал да започне със сто и тридесет оръдия. Отначало хората не разбираха какво значи тая бомбардировка.

Звуковете от падащите гранати и гюллета възбуждаха изпърво само любопитството. Терапонтовата жена, която дотогава не преставаше да вие под сайванта, млъкна и излезе на портата с детето на ръце, като се вглеждаше мълчаливо в хората и се вслушваше в звуковете.

Излязоха на портата готвачката и продавачът. Всички с весело любопитство се опитваха да видят прелитащите над главите им снаряди. Иззад ъгъла излязоха няколко души, които разговаряха оживено.

— Това се вика сила! — каза един. — И покрива, и тавана направи на парчета.

— Разрови като свиня и земята! — рече друг. — Виж как сериозно удря, виж как ни съживи! — каза със смях той. — Добре, че отскочи, иначе щеше да те смаже.

Народът се обърна към тия хора. Те се спряха и разправиха как досам тях едно гюлле улучило къща. През това време други снаряди ту с бързо, мрачно свистене — гюллета, ту с приятно подсвирване — гранати, не преставаха да летят над главите на хората; но ни един снаряд не падаше наблизо, всички прехвърляха. Алпатич сядаше в бричката. Стопанинът стоеше до портите.

— Като да не си виждала! — викна той на готвачката, която, запретнала ръкави, с червена фуста и заклатила голи лакти, отиде до ъгъла да чуе какво разправяха.

— Гледай ти чудо! — повтаряше тя, но като чу гласа на господаря си, върна се, издърпвайки запретнатата си пола.

Отново, но тоя път наблизо, изсвири нещо като хвърчащо от горе на долу птиче, блесна посред улицата огън, нещо гръмна и застла улицата с пушек.

— Разбойнико, какво вършиш? — викна стопанинът, като изтича към готвачката.

В същия миг от разни страни започнаха да вият жаловито жени, уплашено заплака дете и с побледнели лица хората се струпаха около готвачката. Сред тая тълпа най-силно се чуваха охканията и повтаряните от готвачката думи:

— Ой-о-ох, гълъбчета! Гълъбчета мои бели! Не ме оставяйте да умра! Гълъбчета мои бели!…

След пет минути на улицата не остана вече никой. Отнесоха в кухнята готвачката със счупено от парче граната бедро. Алпатич, кочияшът му, Терапонтовата жена с децата и дворникът седяха в зимника и се ослушваха. Тътенът от оръдията, свистенето на снарядите и жалните охкания на готвачката, които надвиваха всички други звуци, не спираха ни за миг. Стопанката ту люлееше и приказваше на детето, ту питаше с жален шепот всички, които влизаха в зимника, де е мъжът й, който бе останал на улицата. Влезлият продавач й каза, че стопанинът отишъл заедно с народа в катедралната църква, откъдето дигали смоленската чудотворна икона.

Привечер канонадата почна да затихва. Алпатич излезе от зимника и спря на вратата. Ясното преди това вечерно небе бе цяло застлано с пушек. И през тоя пушек странно светеше новият, високо издигнат сърп на месеца. След заглъхналия предишен страшен тътнеж от оръдията над града сякаш бе настъпила тишина, прекъсвана като че само от пръснатия из целия град шум от стъпки, охкания, далечни викове и пращене на пожари. Сега охканията на готвачката бяха затихнали. Черни кълба дим от пожарите се издигаха от две страни и се пръскаха. На улицата не в редица, а като мравки от унищожен мравуняк, в различни мундири и в разни посоки минаваха и пробягваха войници. Пред очите на Алпатич неколцина от тях дотърчаха в двора на Терапонтов. Алпатич тръгна към портата. Някакъв полк, който се тълпеше и бързаше, бе заприщил улицата, връщайки се назад.

— Изоставят града, заминавайте, заминавайте — каза му един офицер, който съзря фигурата му, и веднага извика на войниците:

— Ще ви дам аз едно влизане в дворовете!

Алпатич се върна в къщата, извика кочияша и му заповяда да тръгва. Подир Алпатич и кочияша излезе цялото домочадие на Терапонтов. Като видяха дима и дори огньовете на пожарите, които се виждаха сега в падащата дрезгавина, жените, мълчаливи дотогава, ревнаха изведнъж, загледани в пожарите. От другия край на улицата, сякаш пригласяйки, им отговориха други плачове. Алпатич заедно с кочияша оправяше в сайванта с разтреперани ръце обърканите поводи и ремъци на конете.

Когато излизаше през портите, Алпатич видя как в отключения дюкян на Терапонтов десетина войника, които разговаряха високо, пълнеха торби и раници с пшеничено брашно и слънчогледово семе. Тъкмо в, тоя миг, връщайки се от улицата, в дюкяна влезе Терапонтов. Като видя войниците, той понечи да извика нещо, но изведнъж се спря, хвана се за косите и се разсмя гръмогласно с ридаещ смях.

— Влачете всичко, момчета! Да не остане на дяволите! — викна той и почна сам да изнася чувалите и да ги хвърля на улицата. Някои войници се уплашиха и избягаха, други продължаваха да насипват. Като видя Алпатич, Терапонтов се обърна към него.

— Свърши се! Русия! — извика той. — Алпатич! Свърши се! Аз ще го запаля. Свърши се… — Терапонтов отърча в двора.

По улицата, като я задръстваха цялата, продължаваха непрекъснато да вървят, войници, тъй че Алпатич не можа да мине и трябваше да почака. Терапонтовата стопанка с децата беше също така качена в каруца и чакаше да може да потегли.

Беше вече съвсем тъмно. По небето имаше звезди и светеше засипаният от време на време с дим нов месец. По надолнището към Днепър колите на Алпатич и на стопанката, които се движеха бавно сред войнишките редици и други екипажи, трябваше да спрат. Близо до кръстопътя, на който се бяха спрели колите, в една уличка горяха къщи и дюкяни. Пожарът догаряше вече. Пламъкът ту замираше и се губеше в черния дим, ту изведнъж избухваше ярко и осветяваше невероятно ясно лицата на струпалите се хора, застанали на кръстопътя. Пред пожара се мяркаха черни фигури на хора и през нестихващото пращене на огъня се чуваха глъчка и викове. Алпатич, който бе слязъл от бричката и видя, че скоро няма да пуснат колата му, се върна на уличката, за да погледа пожара. Войниците непрекъснато щъкаха напред-назад край пожара и Алпатич видя как двама войника и с тях някакъв човек в дебел шинел мъкнеха през улицата в съседния двор горящи греди от пожара, а други носеха наръчи сено.

Алпатич се приближи до голямата тълпа хора, застанали срещу буйно пламналия висок хамбар. Всичките стени бяха обхванати от огъня, задната се бе срутила, дъсченият покрив се събаряше и гредите пламтяха. Очевидно тълпата очакваше мига, когато целият покрив ще се строполи. Това чакаше и Алпатич.

— Алпатич! — извика на стареца нечий познат глас.

— Господарю, ваше сиятелство! — отговори Алпатич, познал веднага гласа на младия си княз.

Княз Андрей с наметка, яхнал вран кон, бе застанал зад тълпата и гледаше Алпатич.

— Защо си тук? — попита той.

— Ваше… ваше сиятелство — продума Алпатич и зарида. — Ваше… ваше… мигар вече загинахме? Баща…

— Защо си тук? — повтори княз Андрей.

В тоя миг пламъкът избухна ярко и освети пред Алпатич бледото и изморено лице на младия му господар. Алпатич разказа как е бил изпратен и как едва могъл да тръгне обратно.

— Е, какво, ваше сиятелство, мигар сме загинали? — отново попита той.

Без да отговаря, княз Андрей извади бележника си, дигна коляно и почна да пише с молив на един откъснат лист. Той написа на сестра си:

„Изоставят Смоленск — пишеше той. — Лѝсие Гори ще бъдат завзети от неприятеля след една седмица. Заминете веднага за Москва. Отговори ми още щом тръгнете, като изпратиш нарочен човек в Усвяж.“

Той написа и предаде на Алпатич листчето, а с думи му каза как да нареди заминаването на княза, княжната и сина му с учителя и как и къде да му отговорят веднага. Преди още да довърши нарежданията си, един щабен началник на кон, придружен от свита, пристигна, препускайки при него.

— Вие полковник ли сте? — извика щабният началник с немски изговор и гласът му бе познат на княз Андрей. — Пред вас палят къщи, а вие стоите? Какво значи това? Ще отговорите — извика Берг, който беше сега помощник началник-щаб на левия фланг на пехотата в Първа армия — твърде приятно и видно място, както казваше Берг.

Княз Андрей го погледна и без да му отговори, продължи обърнат към Алпатич.

— Та кажи, че ще чакам отговор до десети и ако на десети не получа съобщение, че всички са заминали, сам аз ще трябва да изоставя всичко и да отида в Лѝсие Гори.

— Аз, княже, само за това казвам — рече Берг, който позна княз Андрей, — защото съм длъжен да изпълнявам заповедите, защото аз всякога точно изпълнявам… Моля ви да ме извините — оправдаваше се за нещо Берг.

Нещо затрещя в огъня. За миг огънят притихна; изпод покрива хлуйнаха черни кълба дим. Още нещо страшно затрещя в огъня и нещо грамадно се строполи.

— Урруру! — зарева тълпата, пригласяйки на срутилия се таван на хамбара, отдето идеше мирис на питки поради изгорялото жито. Пламъкът избухна и освети оживено радостните и измъчени лица на хората, застанали около пожара.

Човекът в дебелия шинел дигна ръка нагоре и извика:

— Няма шега! Тръгна тя! Момчета, няма шега!

— Това е стопанинът — обадиха се някои гласове.

— Та така — рече княз Андрей на Алпатич, — предай всичко, каквото ти казах. — И без да отговори ни дума на Берг, млъкнал до него, бутна коня и подкара в уличката.