Лев Толстой
Война и мир (18)

XVIII

Докато у Ростови танцуваха в залата шестия англез под звуците на фалшивещите от умора музиканти и уморените лакеи и готвачи приготвяха вечерята, граф Безухов получи вече шести удар. Докторите заявиха, че няма надежда за оздравяване; на болния дадоха глуха изповед^[1] и причастие; правеха приготовления за последно миропомазване и в къщата имаше залисия и тревога на очакване, обикновени в такова време. Вън от къщата, зад портите, криейки се от пристигащите коли, се трупаха хора от погребалното бюро, които очакваха богата поръчка за погребението на графа. Главнокомандуващият на Москва, който непрекъснато пращаше адютантите си да питат как е графът, бе дошъл тая вечер лично да се прости с прочутия Екатерининов велможа граф Безухов.

Великолепната приемна стая беше пълна с хора. Всички почтително станаха, когато главнокомандуващият, след като престоя около половин час насаме с болника, излезе от стаята му, отговаряйки леко на поклоните и мъчейки се да мине колкото може по-скоро край устремените към него погледи на докторите, духовните лица и роднините. Княз Василий, отслабнал и побледнял през тия дни, изпроводи главнокомандуващия и няколко пъти тихо му повтори нещо.

След като изпрати главнокомандуващия, княз Василий седна на един стол сам в залата, преметна високо крак върху крак, опря лакът на едното си коляно и закри очи с ръка. Като поседя тъй известно време, той стана и с необикновени за него бързи стъпки, озъртайки се подплашено, отиде през дългия коридор във вътрешната част на къщата при най-голямата княжна.

Ония, които се намираха в полуосветената стая, приказваха помежду си с неравен шепот и всеки път млъкваха и поглеждаха с очи, пълни с въпрос и очакване, към вратата за покоите на умиращия, която издаваше слаб звук, когато някой излизаше или влизаше през нея.

— Предел човешки — каза някакво старче, духовно лице, на дамата, която бе приседнала до него и го слушаше наивно, — пределът е поставен и него не можеш премина.

— Мисля си, дали не е късно да го миропомазват? — добавяйки духовната му титла, попита дамата така, сякаш самата тя нямаше никакво мнение по този въпрос.

— Велико тайнство е то, мила — отговори духовното лице и поглади с ръка плешивата си глава, по която се проточваха няколко кичура пригладени спъстрени коси.

— Кой беше тоя? Самият главнокомандуващ ли е? — питаха в другия край на стаята. — Колко е младолик!

— А е към седемдесет! Казват, че графът не познавал вече хората? Искали да го миропомазват?

— Познавах един човек — седем пъти го миропомазваха.

Средната княжна излезе от стаята на болния със следи от сълзи по очите и седна при доктор Лорен, който, облакътен на масата, седеше в грациозна поза под портрета на Екатерина.

— Très beau — каза докторът, отговаряйки на въпроса за времето, — très beau, princesse, et puis, à Moscou on se croit à la campagne.^[2]

— N’est-ce-pas?^[3] — каза книжната, като въздъхна. Значи, може ли да пие нещо?

Лорен се замисли.

— Взе ли лекарството?

— Да.

Докторът погледна часовника си.

— Вземете чаша преварена вода и пуснете в нея une pincée (с тънките си пръсти той показа какво значи une pincée) de cremortartari…^[4]

— Не имало слушай — каза на адютанта докторът немец — слет трети утар да остане шив.

— А какъв бодър мъж беше! — рече адютантът. — И на кого ще остане това богатство? — добави той шепнешком.

— Шелаещ ще се намерят — отвърна усмихнат немецът.

Всички пак погледнаха вратата; тя скръцна и средната княжна, която бе приготвила казаното от Лорен питие, отиде да го занесе на болния. Докторът немец се приближи към Лорен.

— Ще може ли да изкара до утре заран? — попита немецът на лош френски език.

Лорен стисна устни и размаха пръст пред носа си строго и отрицателно.

— Тая нощ, не по-късно — каза тихо той с благоприлична усмивка на самодоволство, че може ясно да разбира и определя положението на болния, и се отдалечи.

През това време княз Василий отвори вратата към стаята на княжната.

В стаята беше полутъмно, само две кандилца светеха пред иконите и миришеше хубаво на аромати за кадене и на цветя. Цялата стая бе наредена с дребни мебели — скринчета, шкафчета и масички. Зад паравана се виждаха белите покривки на високо пухено легло. Едно кученце залая.

— Ах, вие ли сте, mon cousin?

Тя стана и оправи косите си, които винаги, дори и сега, бяха тъй необикновено гладки, сякаш бяха направени от един къс с главата и покрити с лак.

— Какво има, да не се е случило нещо? — попита тя. — Аз съм вече тъй наплашена.

— Нищо, все същото; дойдох при тебе, Катиш, само да поприказваме по работа — рече князът, сядайки уморено на креслото, отгдето бе станала тя. — Колко много си го затоплила — каза той, — хайде седни тук, causons.^[5]

— Помислих да не би да се е случило нещо? — рече княжната и седна със своя неизменен каменно-строг израз на лицето, приготвена да слуша.

— Исках да заспя, mon cousin, но не мога.

— Е, как, мила моя? — каза княз Василий, хвана ръката на княжната и по навика си я дръпна надолу.

Личеше, че това „е, как“ се отнасяше за много неща, които и двамата, без да ги именуват, разбираха.

Княжната, с несъразмерно дългата си в сравнение с краката суха и права талия, гледаше княза направо и безстрастно с изпъкнали сиви очи. Тя поклати глава, въздъхна и погледна иконите. Тоя жест можеше да се вземе и като израз на тъга и преданост, и като израз на умора и на надежда за скорошна почивка. Княз Василий си го обясни като израз на умора.

— Да не мислиш — рече той, — че на мене ми е по-леко? Je suis éreinté comme un cheval de poste^[6], но все пак трябва да поговоря с тебе, Катиш, и то много сериозно.

Княз Василий млъкна, бузите му почнаха да потрепват нервно ту на една, ту на друга страна, като придаваха на лицето му такова неприятно изражение, каквото лицето на княз Василий никога не вземаше в салоните. И очите му също не бяха като друг път: ту гледаха нахално-шеговито, ту се озъртаха уплашено.

Със сухите си мършави ръце княжната държеше кученцето върху коленете си и гледаше внимателно княз Василий в очите; но личеше, че тя няма да наруши мълчанието с въпрос дори ако трябваше да мълчи до сутринта.

— Вижте какво, мила моя княжна и братовчедко Катерина Семьоновна — продължи княз Василий, като пристъпи очевидно след вътрешна борба към продължение на онова, което бе казал вече, — в минути като сегашните трябва да се помисли за всичко. Трябва да се помисли за бъдещето, за вас… Нали знаеш, аз обичам всички ви като мои деца.

Княжната го гледаше все тъй мътно и неподвижно.

— Най-сетне трябва да се помисли и за моето семейство — продължи княз Василий, като отмести ядосано масичката, без да погледне княжната, — нали знаеш, Катиш, че вие — трите сестри Мамонтови и моята жена, — че ние сме единствените преки наследници на графа. Знам, знам колко ти е тежко да говориш и да мислиш за такива неща. И на мене не ми е по-леко; но, мила, аз съм вече към шестдесетте, трябва да бъдем готови за всичко. Знаеш ли, че изпратих да повикат Пиер и че като посочи ясно портрета му, графът поиска да го доведат при него?

Княз Василий погледна въпросително княжната, но не можа да разбере — проумява ли тя какво й казва, или просто го гледа…

— Само за едно нещо непрестанно моля Бога, mon cousin — отговори тя, — да бъде милостив към него и да позволи на неговата прекрасна душа да напусне спокойно тоя…

— Да, така е — продължи нетърпеливо княз Василий, като потърка плешивата си глава и със злоба пак придърпа към себе си отместената масичка, — но най-сетне… най-сетне работата е там, че миналата зима, ти сама знаеш, графът написа завещание, с което, като пренебрегва преките си наследници и нас, оставя цялото си имущество на Пиер.

— Малко ли завещания е писал — рече спокойно княжната, — но на Пиер той не е могъл да завещае! Пиер е незаконен.

— Ma chère — каза изведнъж княз Василий, като притисна към себе си масичката, оживи се и почна да говори по-бързо, — ами ако графът е писал писмо до царя и го моли за осиновяването на Пиер? Разбираш ли, заради заслугите на графа молбата му ще бъде уважена…

Княжната се усмихна така, както се усмихват хора, които мислят, че знаят работата по-хубаво от ония, с които разговарят.

— Ще ти кажа нещо повече — продължи княз Василий, като я хвана за ръката, — писмото е било написано, макар и неизпратено, и царят знаел за него. Въпросът сега е само — дали е унищожено, или не. Ако не е, щом всичко се свърши — княз Василий въздъхна, като показа с това какво разбира под думите всичко се свърши — и отворят книжата на графа, завещанието с писмото ще бъде предадено на царя и молбата му сигурно ще бъде уважена. Пиер като законен син ще получи всичко.

— А нашата част? — попита княжната, като се усмихна иронично, сякаш всичко друго, но само това не можеше да се случи.

— Mais, ma pauvre Catiche, c’est clair comme le jour.^[7] Тогава той ще бъде единствен законен наследник на всичко, а вие няма да получите и ей толкова. Ти, мила моя, трябва да знаеш дали са написани завещанието и писмото и дали са унищожени. И ако поради някоя причина са забравени, ти трябва да знаеш де са и да ги намериш, защото…

— Само туй липсваше! — пресече го княжната с язвителна усмивка и без да променя израза на очите си. — Аз съм жена; според вас ние всички сме глупави; но аз зная поне толкова, че незаконният син не може да наследява… Un bâtard^[8] — добави тя, като смяташе, че с тая чужда дума напълно ще покаже на княза неоснователността на твърдението му.

— Най-сетне как не можеш да разбереш, Катиш! Ти си толкова умна, как не разбираш, че ако графът е написал писмо до царя, с което го моли да признае сина му за законен, тогава Пиер вече няма да бъде Пиер, а граф Безухов, и тогава съгласно завещанието ще получи всичко. И ако завещанието и писмото не са унищожени, на тебе освен утешението, че си била добродетелна et tout ce qui s’en suit^[9] — нищо друго няма да ти остане. Това е истината.

— Аз знам, че завещанието е написано; но знам също така, че то е недействително, а изглежда, че вие, mon cousin, ме смятате за пълна глупачка — рече княжната с такъв израз, с какъвто говорят жените, които са убедени, че са казали нещо остроумно и оскърбително.

— Мила моя княжна Катерина Семьоновна! — заговори нетърпеливо княз Василий. — Аз дойдох при тебе не да се заяждаме, а да поприказвам като с роднина, умна, добра, истинска роднина, за твоите интереси. За десети път ти казвам, че ако писмото до царя и завещанието в полза на Пиер са в книжата на графа, ти, гълъбчето ми, и сестрите ти не сте наследници. Ако не вярваш на мене, повярвай на хората, които разбират тия работи, току-що говорих с Дмитрий Онуфрич (той беше домашният адвокат), той каза същото.

Очевидно нещо в мислите на княжната изведнъж се промени: тънките й устни побледняха (очите останаха същите), а гласът й, щом заговори, избухваше в такива силни възклици, каквито самата тя очевидно не бе очаквала.

— Хубава работа! — рече тя. — Аз нищо не съм искала и не искам.

Тя хвърли кученцето от коленете си и оправи гънките на роклята.

— Ето благодарността, ето признателността към хората, които пожертвуваха всичко за него — каза тя. — Прекрасно! Много добре! На мене нищо не ми трябва, княже.

— Да, но ти не си сама, ти имаш сестри — отговори княз Василий.

Но княжната не го слушаше.

— Да, аз знаех това отдавна, но бях забравила, че освен низост, измама, завист и интриги, освен неблагодарност, най-черна неблагодарност, нищо не можех да очаквам в тоя дом…

— Знаеш ли, или не знаеш де е това завещание? — попита княз Василий с още по-силно потрепване на бузите.

— Да, аз бях глупава, аз още вярвах в хората и ги обичах, и жертвувах себе си. А успяват само ония, които са подли и мръсни. Аз знам чии са тия интриги.

Княжната искаше да стане, но князът я задържа за ръката. Княжната приличаше на човек, който изведнъж се е разочаровал в целия човешки род; тя гледаше злобно събеседника си.

— Още не е късно, мила. Не забравяй, Катиш, че всичко това е сторено неволно, в минута на гняв и болест и след това е забравено. Наше задължение е, мила моя, да поправим неговата грешка, да облекчим последните му минути, като не му позволим да стори тая несправедливост, да не го оставим да умре с мисълта, че е направил нещастни хората, които…

— Хората, които пожертвуваха всичко за него — поде княжната и пак се опита да стане, но князът не я пусна, — нещо, което той никога не можа да оцени. Не, mon cousin — прибави тя с въздишка, — аз няма да забравя, че на тоя свят не бива да чакаш награда, че в тоя свят няма ни чест, ни справедливост. На тоя свят трябва да бъдеш хитра и зла.

— Хайде, voyons^[10], успокой се; аз познавам твоето прекрасно сърце.

— Не, аз имам зло сърце.

— Аз познавам твоето сърце — повтори князът, — ценя твоето приятелство и бих искал и ти да имаш същото мнение за мене. Успокой се и parlons raison^[11], докато има време — може би едно денонощие, може би един час; разправи ми всичко, каквото знаеш за завещанието, и най-важното — де е то: ти трябва да знаеш. Ние още сега ще го вземем и ще го покажем на графа. Той сигурно е забравил вече за него и ще поиска да го унищожи. Нали разбираш, че единственото ми желание е да изпълня свято неговата воля; само затова пристигнах тук. Аз съм тук само за да помагам нему и вам.

— Сега разбрах всичко. Знам чии са тия интриги. Знам — рече княжната.

— Не е там работата, душо моя.

— Това е вашето protégée, вашата мила Ана Михайловна, която аз не бих приела дори за горнична, тая подла, мръсна жена.

— Ne perdons point de temps.^[12]

— Ах, не ми говорете! Миналата зима тя се вмъкна тук, наприказвала на графа такива гадости, такива мръсотии за всички ни, особено за Sophie — аз не мога да ги повторя, — че графът се разболя и две седмици не искаше да ни види. И знам, че през това време е написал тоя гаден, отвратителен документ; но аз мислех, че няма никакво значение.

— Nous y voilà^[13], защо по-рано не ми каза нищо?

— В мозаичната чанта, която той държи под възглавницата си. Сега зная — каза княжната, без да отговаря. — Да, ако имам някакъв грях, голям грях, това е омразата към тая мръсница — почти извика княжната, вече съвсем променена. — И защо се навира тя тук? Но аз ще й издумам всичко, всичко. Ще му дойде времето!