Лев Толстой
Война и мир (107)

V

Очаквайки съобщение, че е зачислен член на комитета, княз Андрей възобнови старите си познанства особено с ония лица, които, както знаеше, имаха власт и можеха да му потрябват. В Петербург той изпитваше сега чувство, подобно на чувството в навечерието на сражение, когато биваше измъчван от тревожно любопитство и непобедимо го влечеше към висшите сфери, там, дето се подготвяше бъдещето, от което зависеха съдбите на милионите. От озлобението на старците, от любопитството на непосветените, от сдържаността на посветените, от припряността и загрижеността на всички, от неизчислимия брой комитети и комисии, за съществуването на които узнаваше наново всеки ден, той чувствуваше, че сега, в 1809 година, тук в Петербург, се готвеше някакво гигантско гражданско сражение, главнокомандуващият на което беше неизвестно нему, тайнствено лице, което му се струваше гениално — Сперански. И самата неясна нему работа по преобразованието, и Сперански — главният деец, почнаха тъй страстно да го интересуват, че в съзнанието му работата по военния устав твърде скоро взе да отстъпва на второ място.

Княз Андрей се намираше в едно от най-изгодните положения, за да бъде добре приет в най-разнообразните и висши кръгове на тогавашното петербургско общество. Партията на преобразователите го приемаше сърдечно и го примамваше, първо, защото той беше известен като умен и много начетен, второ, защото с освобождаването на селяните си той си бе създал вече известност на либерал. Партията на недоволните старци, осъждайки преобразованията, се обръщаше към него просто като към син на баща си, за съчувствие. Женското общество, висшият свят, го приемаше сърдечно, защото той беше кандидат за женене, богат и знатен, и почти ново лице с ореол на романтична история за мнимата му смърт и трагичния край на жена му. Освен туй всички, които го познаваха от по-рано, твърдяха единодушно, че през последните пет години той се е променил много, в добро отношение, станал е по-мек и възмъжал, че сега няма вече у него предишната престореност, гордост и присмехулност, а има онова спокойствие, което се придобива с годините. Говореха за него, интересуваха се за него и всички искаха да го видят.

На другия ден след посещението при граф Аракчеев княз Андрей бе вечерта у граф Кочубей. Той разказа на графа срещата си със Сила Андреич. (Кочубей наричаше така Аракчеев със същата неопределена, неизвестно над какво насмешка, която княз Андрей бе забелязал в приемната на военния министър.)

— Mon cher — каза Кочубей, — дори за тая работа няма да можете без Михаил Михайлович. C’est le grand faiseur.^[1] Аз ще му кажа. Той обеща да дойде тая вечер…

— Че какво се интересува Сперански от военните устави? — попита княз Андрей.

Усмихвайки се, Кочубей поклати глава, сякаш се учудваше от наивността на Болконски.

— Ние с него наскоро приказвахме за вас — продължи Кочубей, — за вашите свободни земеделци…

— Вие ли, княже, сте освободили селяните си? — каза един старец от времето на Екатерина, обръщайки се презрително към Болконски.

— Малкото имение не даваше никакъв доход — отговори Болконски, за да не раздразва напразно стареца, като се помъчи да смекчи пред него постъпката си.

— Vous craignez d’être en retard^[2] — рече старецът като гледаше Кочубей. — Едно нещо не разбирам — продължи старецът, — кой ще оре земята, ако им се даде свобода? Лесно се пишат закони, но мъчно се управлява. На̀, както сега, питам ви, графе, кои ще бъдат началници на учрежденията, щом всички трябва да държат изпити?

— Мисля, че ония, които издържат изпитите — отговори Кочубей, като метна крак върху крак и погледна наоколо си.

— Ето на, при мене служи Пряничников, чудесен човек, злато човек, но е на шестдесет години, нима и той ще отиде на изпити?…

— Да, това е затруднително, тъй като образованието е съвсем слабо разпространено, но… — Граф Кочубей не довърши, стана, улови княз Андрей за ръката и тръгна да посрещне влизащия висок, плешив, рус човек, около четиридесетгодишен, с голямо открито чело и необикновено, странно бяло продълговато лице. Влезлият беше в син фрак, с кръст на шията и звезда от лявата страна на гърдите. Той беше Сперански. Княз Андрей веднага го позна и в душата му нещо трепна, както става във важните мигове на живота. Уважение ли бе това или завист, или очакване — той не знаеше. Цялата фигура на Сперански имаше някакъв особен характер, по който човек веднага можеше да го познае. У никого сред обществото, в което живееше, княз Андрей не беше виждал това спокойствие и самоувереност на несръчните и тъпи движения, у никого не беше виждал такъв твърд и в същото време мек поглед на полузатворените и малко влажни очи, не беше виждал такава твърдост на нищо неозначаващата усмивка, такъв тънък, равен, тих глас и най-важното, такава нежна белота на лицето и особено на ръцете; малко широки, но извънредно пълнички, нежни и бели. Такава белота и нежност на лицето княз Андрей беше виждал само у войници, които дълго са били в болница. Това беше Сперански, държавният секретар, докладчикът на царя и негов спътник в Ерфурт, дето той неведнъж се бе срещал и говорил с Наполеон.

Сперански не скачаше с поглед от едно лице на друго, както става неволно, когато човек влиза в голямо общество, и не бързаше да заговори. Той говореше тихо, с увереност, че ще го слушат, й гледаше само оня, с, когото говореше.

Княз Андрей следеше особено внимателно всяка дума и движение на Сперански. Както се случва с добрата, особено с ония, които съдят строго своите ближни, когато се срещнеше с ново лице, особено с такова като Сперански, когото той знаеше по репутацията му, — княз Андрей винаги очакваше да намери в него пълно съвършенство на човешките достойнства.

Сперански изказа на Кочубей съжалението си, че не е могъл да дойде по-рано, тъй като го задържали в двореца. Той не каза, че царят го бе задържал. И княз Андрей забеляза това подчертаване на скромността. Когато Кочубей му каза името на княз Андрей, Сперански бавно изви очи към Болконски все със същата усмивка и го загледа мълчаливо.

— Много ми е драго да се запозная с вас, слушал съм както всички за вас — рече той.

Кочубей каза с няколко думи как Аракчеев приел Болконски. Сперански още повече се усмихна.

— Директорът на комисията по военните устави е мой добър приятел — господин Магницки — каза той, като изговаряше докрай всяка сричка и всяка дума, — и ако пожелаете, аз мога да ви свържа с него. (При точката той млъкна за малко.) Надявам се, че ще намерите в него съчувствие и желание да съдействува за всичко, което е разумно.

Около Сперански веднага се образува групичка и оня старец, който разправяше за своя чиновник, за Пряничников, също зададе въпрос на Сперански.

Княз Андрей, без да се намесва в разговора, наблюдаваше всички движения на Сперански, на тоя човек, доскорошен нищожен семинарист, който, както мислеше. Болконски, държеше сега в ръцете си, тия бели, пълнички ръце — съдбата на Русия. Княз Андрей бе смаян от необикновеното, презрително спокойствие, с което Сперански отговаряше на стареца. Той сякаш от някаква неизмерима висота му отправяше своите снизходителни думи. Когато старецът почна да говори прекалено високо, Сперански се усмихна и каза, че той не може да съди за изгодата или вредата от онова, което е било угодно на царя.

След като поговори известно време в общия кръг, Сперански стана, приближи се до княз Андрей и го дръпна със себе си в другия край на стаята. Личеше, че той смята за необходимо да се занимае с Болконски.

— Не успях да поприказвам с вас, княже, сред оня въодушевен разговор, в който бях въвлечен от тоя почтен старец — рече той, като се усмихна кротко презрително и с тая усмивка сякаш признаваше, че той заедно с княз Андрей разбира нищожността на хората, с които току-що бе говорил. Това обръщение поласка княз Андрей. — Аз ви зная отдавна: първо, поради работата с вашите селяни, това е първият наш пример, за който е много желателно да има повече последователи, и, второ, защото сте един от ония камерхери, които не се сметнаха оскърбени от новия указ за придворните чинове, предизвикващ такива приказки и клюки.

— Да — каза княз Андрей, — баща ми не искаше да се ползувам от това право; аз започнах службата си като долен чин.

— Вашият баща, човек от старото време, е очевидно по-горе от нашите съвременници, които толкова осъждат тая мярка, а тя възстановява само естествената справедливост.

— Аз мисля все пак, че и в това осъждане има основание — каза княз Андрей, опитвайки се да се бори с влиянието на Сперански, което почваше да усеща. Неприятно му беше да се съгласява за всичко с него: искаше да му противоречи. Княз Андрей, който обикновено говореше лесно и хубаво, сега, говорейки със Сперански, чувствуваше затруднение в изказването. Прекалено много го занимаваха наблюденията над личността на знаменития човек.

— Основание за личното честолюбие може би — изказа тихо мнението си Сперански.

— Отчасти и за държавата — рече княз Андрей.

— Как разбирате това?… — каза Сперански, като наведе бавно очи.

— Аз съм почитател на Montesquieu — рече княз Андрей. — И неговата мисъл, че le principe des monarchies est l’honneur, me paraît incontestable. Certains droits et privilèges de la noblesse me paraissent Être des moyens de soutenir ce sentiment.^[3]

Усмивката изчезна от бялото лице на Сперански и физиономията му много спечели от това. Навярно мисълта на княз Андрей му се видя интересна.

— Si vous envisagez la question sous ce point de vue^[4] — почна той, като изговаряше думите на френски с очевидно затруднение и говореше още по-бавно, отколкото на руски, но съвсем спокойно. Той каза, че честта, l’honneur, не може да се поддържа с предимства, вредни за вървежа на службата, че честта, l’honneur, е или отрицателно понятие, за да не се вършат осъдителни постъпки, или известен източник на съревнование, за да се получат одобрение и награди, които изразяват одобрението.

Доводите му бяха сбити, прости и ясни.

— Институтът, който поддържа тая чест — източник на съревнование, е институт, подобен на Légion d’honneur^[5] на великия император Наполеон, който не вреди, но съдействува за успеха на службата, а не е съсловно или придворно предимство.

— Не споря, но не може да се отрече, че придворното предимство постигна същата цел — каза княз Андрей: — всеки придворен се смята задължен да бъде достоен за своето положение.

— Но вие не искахте да го използувате, княже — рече Сперански с усмивка, която показваше, че той желае да прекъсне с любезност неудобния за събеседника си спор. — Ако ми направите честта да заповядате у мене в сряда — добави той, — аз, след като поговоря с Магницки, ще ви съобщя онова, което може да ви интересува, и освен туй ще имам удоволствието да поприказвам по-подробно с вас. — Той затвори очи, поклони се à la française^[6], без да се сбогува, и като се помъчи да не го забележат, излезе от залата.