Винс Флин
Измяната (26)

25

Щабквартирата на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

Брукс никога преди не беше стъпвала на седмия етаж, нито беше припарвала до директорския кабинет. Тя притеснено седеше в малката чакалня заедно с двама много едри мъже, които се бяха вторачили в нея, и една дребна жена, която не обръщаше внимание. Мъжете със сигурност бяха бивши военни. Бяха късо подстригани и с широки заоблени рамене, направени с много упражнения с щангата на лежанката. Издутините по бедрата ги издаваха, че са бодигардове. Най-вероятно носеха пистолет на дясното бедро и радиостанция и резервни пълнители на лявото.

Двайсет и четири години не беше забелязвала подобни неща, докато не я бяха пратили във фермата, базата, където ЦРУ обучаваше кадри за работа в Службата за нелегални операции, фермата промени живота завинаги. Сякаш някой беше повдигнал пред нея завесата и беше показал едно напълно ново и различно измерение на действителността. В него нямаше нищо вълшебно или необикновено. Просто те караха да разбереш, че някой ден дали ще останеш жив, ще зависи от това до каква степен си оценил заобикалящата те среда. Спомни си за месеците, прекарани във фермата, и се помъчи да се сети какво бяха преподавали за неподчинението и за възпрепятстване на правосъдието.

Специален агент Скип Макмахън влезе в чакалнята. Той беше едър човек и с налагащо се присъствие. Изгледа от главата до петите Брукс, намръщи се, поклати глава и се обърна към секретарката на директора.

— Добро утро, Скип — каза женицата зад бюрото. — Влизай направо. Тя те очаква.

Макмахън измърмори нещо неразбираемо, влезе в кабинета на Кенеди и затвори тежката врата след себе си.

Брукс наведе очи и се запита как беше позволила Рап да я постави в тази ситуация. Мъжът, когото само преди два дни беше готова да удуши с голи ръце, успя да я убеди да заложи цялата си кариера на карта. Но все пак той беше не кой да е, а Мич Рап. Жива, неувяхваща легенда. В него се вслушваше дори Кенеди. Той беше спасил живота на президента и се говореше, че Хейс би сторил всичко за него. Тя беше работила с него в реална операция — нещо, с което малцина оперативни офицери в Ленгли можеха да се похвалят. Макар и през повечето време да беше наблюдавала действията му, а не беше работила заедно с него, опитът беше безценен. Рап обеща, че макар и в началото да има известна криза, накрая те ще излязат победители. Бяха открили атентатора и щяха да го покажат на обществото.

Тъй като цялата кариера още беше пред нея, Брукс реши, че предложението е доста примамливо. Името щеше да остане в историята и да се свързва с едно от най-важните залавяния. Или поне звучеше привлекателно.

Сега обаче не беше сигурна, че е постъпила правилно. Както и предполагаше, специален агент Макмахън беше много ядосан, когато Брукс докара пленника в база „Андрюс“ на ВВС. Той очакваше да види Рап и се надяваше задържаният да е в по-добро състояние. Видът на дрогирания и надупчен от куршуми мъж, завързан за носилка, го шокира. Най-малко десет пъти я пита къде е Мич и всеки път тя му отговаряше, че не знае. И наистина не знаеше. После Брукс си тръгна от военновъздушната база и се прибра в апартамента си в Александрия след почти едномесечната командировка. Изключи всички телефони, както беше наредил Рап, и легна да поспи. Той беше казал, че целият екшън и безсънието ще се стоварят отведнъж и тя ще спи като къпана. И отново се оказа прав. Спа шест часа. Когато се събуди, навън се беше стъмнило и лампичката на телефонния секретар на домашния телефон мигаше. Включи служебния мобилен телефон — този, който бяха дали от ЦРУ и я бяха инструктирали никога да не го изключва. На него имаше тринайсет съобщения. Всяко следващо беше по-грубо от предишното. Най-напред беше звънял нейният пряк началник, после неговата началничка, после нейният началник и накрая Хосе Хуарес, заместник-директора и шефа на Службата за нелегални операции. Той ясно и категорично заповядваше да се яви в кабинета на директор Кенеди в седем часа сутринта в понеделник. В противен случай на работата в ЦРУ щеше да бъде сложен край.

Заканата подейства на Брукс доста стряскащо, още повече, че беше произнесена от самия шеф на нелегалната служба. Парадоксално, но Рап беше предвидил и това. Дори срещата в седем сутринта. Младата жена тъкмо си мислеше за това, когато в чакалнята се появи Хосе Хуарес.

Той беше висок метър и осемдесет, имаше гъста черна коса и още по-гъсти черни мустаци. Родом от Хондурас, заедно с родителите си беше имигрирал в Америка на деветгодишна възраст. Беше завършил гимназия в Маями и оттам беше постъпил в Корпуса на морската пехота. След четири години изключителна служба беше приет в Училището за офицерски кандидати. Малко след като постъпи в училището, привлече вниманието на ЦРУ и те го „взеха назаем“ за един конфликт в Централна Америка в средата на осемдесетте години. Хуарес се представи толкова добре, че от ЦРУ му предложиха да се прехвърли при тях на работа.

Брукс не беше служила при военните, но щом видя шефа си, скочи на крака и застана в стойка „мирно“. Хуарес вече беше свалил сакото, беше разкопчал горното копче на ризата си и беше навил ръкавите. Тръгна направо към нея и се спря на половин метър. Гъстите му черни вежди образуваха една черта.

— Какъв ти е проблемът на теб?

— Съжалявам, сър. Аз не…

— Не те питам дали съжаляваш или не. Питам те какъв ти е проблемът?

— Сър, мога ли… Рап ми каза…

— Откога Мич Рап е твой началник? — попита Хуарес.

— Не ми е началник.

— Така си мислех и аз. Сядай. — Той посочи стола. — Ако директорът поиска да те види, аз ще те извикам. Аз ще я посъветвам да те уволни и да накара ФБР да те разследват. — Обърна се и отиде при бюрото на секретарката. — Шийла, дай ми един лист и химикалка, ако обичаш. — След като секретарката му даде каквото искаше, Хуарес се върна при Брукс и продължи: — В случай, че поискаш да добавиш нещо към доклада си. — След тези думи шефът на нелегалната служба хвърли листа и химикалката в скута и влезе в кабинета на Кенеди.

Брукс погледна първо към листа и химикалката, а после и към пазачите с каменни лица. Секретарката най-накрая обърна внимание, като я попита:

— Този Мич Рап е истински чаровник, а?

Брукс погледна към нея. Беше на около петдесет години малко попрекалила с грима и червения цвят на косата.

— Моля?

— Нали беше цял месец с него в Европа?

— Ние не бяхме на почивка. Жената се усмихна и отговори:

— Сигурна съм, че е така.

Брукс отново се вторачи в белия лист. Трудно беше да се примири, че в положението, в което се намираше, трябваше да слуша плътските фантазии на застаряващата секретарка. Можеха да я изхвърлят от системата. Естествено, на Рап щеше да му се размине. В края на краищата той беше Мич Рап и винаги можеше да се оправдае с безкрайната си поредица от успешни акции. От друга страна, тя беше само малка пионка с клеймото „неподчинение и дисциплинарно наказание“, което щеше да тежи до края на кариерата. Нима Рап очакваше от нея да устои на подобен натиск?