Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (87)

86

Река Потомак

Бяха само на трийсет километра от крайната си цел. Вятърът се беше усилил леко и затова не можеха да разберат дали дъждът е намалял или не. Хоризонтът на изток обаче постепенно се изчистваше от облаците. Времето тревожеше ал Ямани цяла сутрин. Най-много се страхуваше да не отменят тържественото събитие. Загубата на оръжието, с което трябваше да ударят по Ню Йорк, беше достатъчно голям провал, втори не искаше. С цената на много мъки и търпение бе извървял пътя дотук и страшно много искаше да се докопа до президента и останалите американски лидери, да усетят отмъщението на Исляма. Заради дъжда щяха да дойдат по-малко хора. Но ал Ямани би дал всичко, дори би пощадил живота на хилядите невинни американци, стига да убиеше президента.

Днешната дата щеше да влезе в историята като началото на световния джихад. С примера си ал Ямани щеше да покаже на своите събратя по вяра, че Америка не е чак толкова могъща и недосегаема. Щеше да им демонстрира как чрез велика саможертва дори Америка може да бъде поставена на колене. Саудитецът знаеше, че Америка ще отвърне на удара. Съмняваше се, че ще им стиска да ги бомбардират с ядрено оръжие, но дори и да дръзнеха, ударът днес пак си заслужаваше усилията. Той щеше да принуди неверниците да напуснат своята безопасна територия и да се бият на чужда земя.

Мюсюлманите от цял свят щяха да ги ненавиждат и проклинат, защото са безбожници. Унищожението на американската столица и американското ръководство щеше да има катастрофални последици върху икономиката на Щатите и в глобален мащаб. Великолепно измисленият план, който предвиждаше удар по Вашингтон, последван от ядрена експлозия и в Ню Йорк, щеше да разтърси из основи американската икономика и да вкара останалата част от земното кълбо в дълбок упадък. Част от плана пропадна, но атентатът във Вашингтон щеше да окаже достатъчно силен ефект. Най-малкото ядрената атака беше в състояние да причини достатъчно големи икономически трудности на американците.

Мюсюлманите бяха свикнали с трудностите и несгодите. Тяхната цивилизация щеше да процъфтява в условията на глобална рецесия, което не се отнасяше за дебелите и мързеливи американци. Щяха да разберат, че не представляват нищо, изправени пред лицето на подобно изпитание, а омразата към тях щеше да се умножи. Ал Ямани намираше голяма утеха в мисълта, че той самият ще разпали революцията. Същата мисъл, която му помагаше да не чувства неистовите болки, обхванали цялото му същество.

Наближаваха място, където реката правеше голям завой. Хасан, който управляваше моторницата, посочи наляво.

— Мисля, че наричат онова място там Маунт Върнън.

— Какво представлява? — попита го ал Ямани.

— Там е живял Джордж Вашингтон. Човекът, на когото е кръстен градът. А отпред е Шеридан Пойнт. След като го подминем, очертанията на столицата ще се покажат на хоризонта.

Ал Ямани се усмихна.

— Къде е Халед?

Хасан извика приятеля си и миг по-късно той застана до саудитеца.

— Накарай учения да задейства оръжието.

Халед понижи тон и прошепна:

— Когато свърши, да го убия ли?

Ал Ямани би свършил тази работа и сам, но вече нямаше сили да свети маслото дори на някой толкова слаб като Зубаир.

— Да, може да го убиеш.

— Благодаря. — Халед слезе отново в кабината. След малко се върна с учения.

Зубаир си беше сложил една от оловните престилки, носеше лаптопа. Ал Ямани понечи да му каже да свали престилката, но размисли. От сутринта бяха видели само няколко съда, а в момента не се забелязваха никакви.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита го той.

— Не. Само ми кажете кога искате бомбата да се взриви. — Зубаир погледна часовника си. — Сега е единайсет часа и осем минути.

— След два часа.

Зубаир се изненада:

— Кога ще стигнем пристана?

— След около час.

— Така няма да ни остане много време за бягство.

— Напротив, повече от достатъчно е.

Зубаир понечи да влезе в спор, но си каза, че няма смисъл. Тези двамата воини на джихада му хвърляха кръвнишки погледи вече два дни. Имаше предчувствие, че замислят нещо лошо.

— Добре тогава.

Пакистанецът отиде на кърмата, излезе от брезентовия навес направо на дъжда. Месеци наред беше проектирал детонатора, затова беше единственият, който можеше да задейства или изключи оръжието. С помощта на компютъра операцията по включването на брояча щеше да му отнеме само няколко секунди. Зубаир отвори хладилника и се възхити на творението си. Радиоактивното парче не се виждаше. Беше покрито с външна обвивка от пластични експлозиви и сложна верига от шест отделни детонатора, свързани с жици. Ако случайно откриеха бомбата, никой не би могъл да я обезвреди навреме. Всеки детонатор беше независим от другите и имаше собствена верига с многобройни заблуждаващи кабели.

Пакистанският учен включи единия край на кабела в лаптопа, а другия — в цифровия блок на устройството. После набра на клавиатурата две отделни пароли и задейства обратното броене. Определено не искаше да е наблизо, когато тази бомба експлодира. На екраните на шестте детонатора се появиха цифрите 02:00:00. Зубаир се усмихна при мисълта, че само той може да спре експлозиите. Въведе и последната парола и шестте екрана започнаха да отброяват в синхрон времето.

Изключи лаптопа, извади кабела и затвори хладилника. Тъкмо се обърна, за да се скрие под навеса от силния дъжд, когато се натъкна на огромния като гардероб гръден кош на Халед.

— Свърши ли?

— Да — отвърна Зубаир малко изнервено. — Не му харесваше как двамата мъже се отнасят с него напоследък.

Халед сграбчи с едната си ръка пакистанеца за лакътя, а с другата устреми напред нож със седемсантиметрово острие. Но вместо да пробие гърдите на Зубаир, то се заби в оловната престилка и заседна там.

Пакистанецът изкрещя и се опита да се извърти. В резултат лаптопът, който учения още държеше, връхлетя с всичка сила върху брадичката на Халед и го зашемети за миг. Той обаче бързо се окопити и сграбчи пакистанеца за ризата. Този път оловната престилка не му попречи. Заби яростно ножа във врата на Зубаир. Когато го извади, цялата кърма беше опръскана с яркочервена кръв.

Силната струя кръв удари Халед в окото и за секунда той изгуби равновесие върху мократа от дъжда палуба. В същото време обезумелият от ужас и болка пакистанец се отскубна от своя нападател. Стисна с пръсти прободната рана, от която продължаваше да шурти кръв, препъна се и падна зад борда, право в реката.

Моторницата се движеше с трийсет и два километра в час. Хасан се обърна към ал Ямани за инструкции.

Ал Ямани погледна към водата. Зубаир вече потъваше, макар че продължаваше да пляска бясно с ръце по повърхността. Бореше се за живота си. Саудитецът погледна към объркания Халед. Помощникът му бе опръскан с кръв от главата до петите. Голяма част от палубата и единия борд на лодката също бяха почервенели. Дъждът обаче вече отмиваше следите.

Саудитецът отправи взор в далечината.

— Продължаваме напред. Дори и да открият тялото му, няма да ни спрат.