Джоузеф Хелър
Нещо се случи (9)

Никой не знае какво съм направил

Никой не знае какво съм направил. Всички са възхитени от умението, с което успях да поема работата на Кейгъл и продължих да организирам конференцията. Никой не разбира, чеда продължавам да върша всичко предизвикателно е най-лесното нещо за мене.

Най-после идва времето за речта ми. Тя има неопровержим успех (и е без значение за когото и да е. Скоро след това разбрах, че хората дори не си спомнят на каква тема е била. Хранех надеждата, че ще се понравя на някой от ръководителите и той ще поръча на информационния отдел да отпечата и разпрати циклостилни екземпляри до завеждащите други клонове на компанията, до рекламните издания и до Министерството на търговията. Но не го направиха). По предложение на Артър Барън подготвих кратка реч. Говорих точно три минути. Кейгъл, който откри конференцията, ме представи с разточителна реч в продължение на петнадесет минути. Грийн говори двадесет и седем минути, като нагло използува цялото време, което бях определил за отдела му. Беше многословен и отегчителен.

— Хареса ми речта ти, Джек — поздравих го аз.

— Искаш ли да ти дам един екземпляр? — отвърна той. — Отпечатах я на циклостил.

— Тъкмо се готвех да ти поискам.

— Не пропускай да ме споменеш, ако цитираш пасажи от нея. Смятам да я публикувам.

Очите му се взират зад гърба ми в търсене на по-едър дивеч. (Все още не съм от значение за него — поне не тази година.) Изоставя ме заради Хорас Уайт, който го принася в жертва, за да се присъедини към Лестър Блак, който пък слуша внимателно как злобно дрънка по мой адрес Джони Браун, с когото скоро ще трябва да проведа недвусмислен разговор и от когото се страхувам. Хората сякаш са смаяни от спокойната решителност и умението, с които аз, изглежда, поемам нещата.

Поставям методично работите си в ред. И ги отмятам от списъка си.

Казах на жена си, че я обичам.

Решихме още да не изпращаме никъде Дерек (той може да се подобри. Може те да са сбъркали. Всеки ден откриват нови средства) и му намерихме болногледачка, която може да живее извън дома си (първите две не искаха да остават нощем, а тази има неприятна миризма).

Подарих на дъщеря си кола. Тя изглежда в душевен подем. (Купих на жена си новата спортна кола, която си беше харесала, и я пратих да прави покупки за новата къща. Не е мечтаната от нея кариера, но трябва да се обзаведем. Жена ми не иска да отиде на почивка без мене. Сега сме семейство с три коли.) Дъщеря ми обеща да завърши без слаби бележки тази година и ни каза, че ще продължи да учи в колеж. Твърди, че вече е престанала да ни лъже. (Може би говори истината.)

Пенсионирах Ед Фелпс и уволних Ред Паркър. (Ред Паркър още не е уведомен. Изпраща ми картички с най-добри пожелания от Сейнт Томас всеки път, когато долети там с някоя нова смахната приятелка.) Вече всеки петък получавам сведения за състоянието на пазара и те са точни.

— Е, в резултат има поне едно добро — подхвърли ми заядливо Браун, когато се върнахме в компанията. — Можем да спрем да си губим времето с тия глупави сведения за пазара.

Приготвих се за най-лошото, станах на крака и му казах право в лицето:

— Не, не можем. Искам ги на бюрото си всеки петък до края на работното време.

— Пикльо с пикльо.

— Освен това не позволявам да ме наричаш пикльо.

Кръстосахме погледи, изпълнени с взаимна омраза. Видях как Браун стисна огромните си юмруци и вътрешно потреперих. Помислих си, че веднага ще ми нанесе очаквания удар в челюстта, но изведнъж осъзнах, че кръвта се оттегля и от неговото лице, може би дори по-бързо, отколкото от моето. Той също се страхуваше. Губеше самообладание: леки болезнени спазми пъплеха като гъсеници около устата му и по мускулестата му челюст. Цялата му агресивна смелост взе да се изпарява; виждах го как се изплъзва от мене и отива някъде, откъдето никога няма да го видя да се завръща.

— Джони! — искаше ми се да му извикам. — Джони Браун! Къде отиваш?

— Добре — измънка той, свел поглед.

Но вече го нямаше, сякаш магическа пръчка го бе заменила с някакъв раболепен човек, подмазващ се, за да си запази работата, която вече няма да може да върши. Наредих да го преместят в друг отдел на компанията и назначих на негово място току-що завършил търговското училище италианец, който иска да преуспее и който се страхува от мене.

Играя голф повече отпреди. (Само как свисти!). И ставам все по-добър играч.

Името на Кейгъл вече не е във ведомостта — получава пенсия, проценти от печалбата и има двегодишен договор с компанията за нещатен консултант, но никога няма да бъде потърсен от никого.

Аз все още обаче не съм взел на работа евреин. Ние сме учреждение с равни възможности за всички, а не зная къде да намеря евреин. (Грийн е назначил един на моето място и му плаща повече, отколкото плащаше на мене. Надявам се да не е много пробивен.)

Машинописката Марта си отиде. (Във всяка досегашна моя служба обаче винаги е имало поне един човек, който бавно полудява, затова чакам да видя колко време ще е необходимо на отдел „Кадри“ и на провидението да изпратят следващия.)

Човек на име Грей^[1], досега заемал висок правителствен пост, постъпи на работа в компанията — той ще се намести точно между Блак и Уайт. Струва ми се, че вече се попълнихме с всички основни цветове, вероятно между нас има и червени, ха-ха, на повечето съвсем не ни е розово, ха-ха, а всички без изключение сме прежълтели от страх.

Винаги когато стомахът ми е редовен, хемороидът ми започва да кърви. Понеже е един на брой, може би трябва да му завъдя приятел.

Сега, след като вече встъпих в длъжност, наистина започнах да чувам гласове:

— Ти си добър администратор, Слоукъм.

— Добра работа свърши, Слоукъм.

— Хареса ми как пое работата и веднага започна да се справяш, Слоукъм.

— С твоето идване отделът истински се оживи, Слоукъм.

— Доста гладко мина изхвърлянето на Кейгъл, а, Слоукъм? Ха-ха!

— За пръв път ги виждам да работят така усилено, Слоукъм.

— Харесва ми начинът, по който овладя нещата.

— Радвам се, че си намери мястото, Слоукъм.

(Аз съм си намерил мястото.)

— Кой е този?

— Слоукъм.

— Позволете ми да ви запозная с Боб Слоукъм — така ме представят сега Артър Барън и Хорас Уайт. — Той е един от най-способните ни хора.

Сега, когато Артър Барън ни кани у тях на вечеря, там срещам по-висшестоящи ръководители. И играя голф с много по-издигнати хора. (Само как свисти!) Вече на два пъти играх голф в „Раунд Хил“ като гост на Хорас Уайт — единия път с неговата посредствена сестра и съпруга й. Тя ми правеше мили очи. (Само как свисти!) Малко не ми върви със страничния удар. Играх и в „Бърнинг Трий“ във Вашингтон като гост на един купувач и чух как един служител от кабинета на заместник-министър разказва глупаво някакъв стар анекдот. Смях се. (Само как свисти!) Смях се до припадък.

— Казвам се Слоукъм. Боб Слоукъм.

— Обади ми се следващия път, когато си във Вашингтон.

Играх и в „Уайт Салфър Спрингс“ в Западна Вирджиния, когато ме изпратиха да представям компанията на националната търговска конференция. Може би някой ден, ако продължавам да преуспявам в играта и службата, ще играя и в Сейнт Андрюс в Шотландия.^[2] (Само как свисти!) Чувствувам липсата на момчето си. Машинописката Марта се побърка за последен път точно навреме по начин, с който можах да се справя изискано. Поех ръководството, като че бях балетмайстор.

— Обадете се на здравния отдел — давах аз авторитетни нареждания, които звучаха направо като музика. — Обадете се на „Кадри“. Свържете се с отдел „Безопасност“. Позвънете на отдел „Пътувания“ и им кажете незабавно да наемат лимузина с шофьор.

Марта седи на стола пред машината си, вкаменена като статуя, и нито помръдва, нито говори. Глуха е за увещанията, отблъсква рязко протегнатите за помощ ръце, дава признаци, че може да се разпищи. Аз чакам недалече със самоуверено изражение. Погледът й става мътен и уплашен всеки път, когато някой я доближи. Сестрите от здравния отдел пристигат бързо.

— Как си, миличка? — ласкаво я пита най-възрастната.

Вече се е насъбрала значителна публика, а аз съм разпоредителят. Марта се предава и става; забелязвам, че в усмивката й се долавя някакво сатанинско задоволство, задето е успяла да изтръгне загриженост и внимание от толкова много хора, които изглеждат разтревожени и уплашени.

— Успокой се, миличка, успокой се.

— Хайде, миличка.

— Точно така, миличка.

— Вземи си чантата, миличка. И книгата.

— Искаш ли да си починеш, миличка?

— Имаш ли съквартирантка, миличка? Или някой, на когото можем да се обадим?

— Би ли искала да си полегнеш, миличка? Докато чакаме колата?

— Ето така е добре, миличка.

— Довиждане, Марта.

— Довиждане, миличка Марта.

— Довиждане, миличка.

— Да не си забравила нещо?

— Не се безпокой, миличка. Ще ти го изпратим.

— Бъдете внимателни към нея — обръщам се с молба към тях аз. — Тя е прекрасно момиче.

Когато Марта си отива, чувам аплодисменти за това колко добре съм се справил с положението.

Никой не се чувствува неудобно.

Всички изглеждат доволни от начина, по който се разпоредих.