Не е вярно, че децата, които са бавноразвиващи се (умствено увредени, идиоти, малоумни, психично болни и страдащи от аутизъм), са непременно любимци на родителите си или че винаги са необичайно красиви и обични, защото Дерек, нашето най-малко дете, не е особено хубав и ние изобщо не го обичаме. (Предпочитаме да не мислим за него. Не искаме да говорим за него.)

Всички ние живеем — ние сме много заможни — в доволство, заедно с него и с болногледачката му в огромна двуетажна дървена къща в колониален стил с бели щори на прозорците, построена върху отличен едноакров парцел в Кънектикът до лъкатушещия живописен асфалтов път на име Пипод Лейн; ненавиждам всичко това. Наоколо са засадени рози, цинии и хризантеми — и тях ненавиждам. В долчинките и по полянките около къщата има платани и кестени, а в гаража — буркани с туткал. Притежавам електрическа бормашина с шестнадесет свредела, която никога не използувам. И пред къщата, и зад нея краката ми потъват в избуялата трева, а цветята цъфтят според сезона. (В нашия квартал пролетта мирише на препарат за пръскане на дървета и на конски тор.) Наблизо живеят семейства, които например вместо златни рибки, си гледат кон — тях също мразя: и семействата, и конете. (Това е първокласен квартал, дявол да го вземе, а не дивият и суров Запад, а тия тъпанари имат коне.) Мразя съседа си и той също ме мрази.

Има още страшно много неща, които мога да си позволя да мразя (ако бях от тия, дето се оплакват и много плещят, ха-ха, или пък падат дотам, че изпитват самосъжаление, ха-ха-ха). Мога дори и себе си да мразя — себе си: великодушния, разбиращия, обичния стар Боб Слоукъм (естествено с чувство на симпатия и снизходително), защото съм останал женен за същата жена толкова дълго, след като съм изпитвал такива съмнения дали желая това; защото едно лято прелъстих братовчедка си, когато не бяхме пред очите на майките си — и веднага след това, и оттогава насам все се чувствувам покварен и отвратен от себе си (Иде ми да се изям, че съм проиграл ония безценни възможности, които ми се удаваха с Върджиния в службата повече от половин година, както и с две сестри скаути, които познавах от гимназията преди това. Когато се хилеха и ми правеха намеци, аз си мислех, че просто се шегуват. А те са организирали истински сексуални забави с по-големи момчета от квартали с лоша слава, момчетата се намъкваха непоканени на забавите и в нашия квартал и ги проваляха. Носеха се слухове, че изнасилвали момичета); защото видях големия си брат с разкопчан цип на пода на тъмната барака за въглища до тухления блок, където живеехме, с кльощавото хлапе, което наричаха „сестричката на Били Фостър“ — учехме с нея в един клас, но тя беше глупавичка (големият ми брат тогава изобщо не беше голям); тя имаше зърна, които се забелязваха, но нямаше гърди — и въпреки това го правеше (Джералдин беше по-слаба от мене по география, история и математика, но вече стигаше до крайност с момчета, големи и едри като големия ми брат); защото обиждам и тероризирам децата си (виждал съм как се вцепеняват от страх, когато мислят, че са ми досадили; наблюдавал съм с каква непреодолима мъка се опитват да говорят нормално. Разтуптените им сърца са запушили гърлата им. Виждам ги да треперят от такава омаломощаваща тревога — толкова слаби, че ми иде да ги ударя. По-късно изпитвам угризения и още повече им се сърдя); защото унижавам жена си (вече нямам желание да бъда деспотичен с нея и гледам да не флиртувам с жени, които я познават); защото толкова често в миналото капитулирах с малодушна слабост и престорен срам пред себичната си и властна тъща (която в началото много ме командуваше) (а аз трябваше да се правя, че не е така) и пред злонравната си и властна балдъза (която сега е съсухрена и противна — на лицето й застиват дълбоко врязани бръчки, като че е костилка на праскова); защото се подчинявах така пълно, отчаяно и съдбовно на грубата, тиранична и незабравима госпожа Йъргър в застрахователната компания против автомобилни злополуки, която по това време сякаш се извисяваше заплашително над мене (и за която винаги си спомням сега, когато ме вбесява болногледачката на Дерек — не зная защо я наричаме болногледачка. Тя не гледа болен. Тя е пазач. Тя пази умствено недоразвития ми син), когато се появи на хоризонта като лъснат боен кораб, придвижвайки се от един незначителен отдел на компанията, за да поеме командуването на архива — от пръв поглед кръвта ми се смръзна, върховете на пръстите ми се вледениха и аз разбрах, че тя скоро ще ме уволни, ако преди това не напусна; и защото — отново и отново — напълно провалях историята с чувствената едрогърда Върджиния пак там, в архива, където работех, когато още бях глупаво, свенливо, боязливо, идиотски простодушно и целомъдрено момче, което се чувствуваше като безпризорно дете, а понякога — и по-зле.

Ама че глупак съм бил!

„Спомняш ли си госпожа Йъргър?“

В целия свят няма да е останал нито един мой познат, който да има представа за какво говоря. Върджиния би разбрала, но Върджиния няма да бъде наблизо, когато загубя контрол над разума си поради сенилност или делириум и започна да дотягам на чужди хора с такива главоблъсканици, чието значение за мене е със зародиш в миналото: „Спомняш ли си госпожа Йъргър?“

(Спомням си госпожа Йъргър, спомням си също, че Върджиния вече е мъртва, иначе сега щеше да представлява един олющен термофор, пълен с емфизема и флебит. Ама че малоумен идиот съм бил: можех да я имам тогава. Беше готова. А аз се стъписах. Какво, по дяволите, ме е спирало и стягало толкова дълго време? Нищо чудно, че когато накрая се изскубнах на воля, си отмъстих.)

Компанията все още съществува. (Но не и Върджиния.) Не се е разраснала. Никой не е чувал за нея. За разлика от сегашната. Оттогава насам животът за мене е горе-долу последователна смяна на едно тъпо безлично бюро с друго — като изключим няколкото хубави години, прекарани далече от дома в армията.

Каква сделка провалих! (Бил съм ненормален. Чукал съм жена си неведнъж на бюрото в кабинета си у дома, и в службата в града един неделен следобед, когато децата отидоха сами да гледат празнична програма в градския радиоцентър. Видя им се старомодна.) Като си помисля какви хубави гърди можех да дъвча, вместо разкашканите сандвичи с консервирана сьомга, лютеница, кървавица и горчица, които майка ми приготвяше, за да обядвам с тях в службата и да не харча пари. При това сандвичите ми харесваха. Сега бих облизал устните и огромните й гърди с езика си, намазан с риба и лютеница. Не, не бих го направил — всичко щеше да бъде както преди: ако я имах сега и аз бях по-възрастният, сигурно щях да си скъсам задника, за да се отърва от нея, да се отскубна цял-целеничък със сравнително чиста съвест, както виждам, че постъпвам обичайно с разните Пати, Джуди, Карен, Кати, Пени и дори с моята стройна, усмихната, висока, налята и много млада Джейн — истинско хлапе, което е новото освежаващо изкушение в отдел „Изкуство“ и което ще бъде като восък в ръцете ми. (Но колко дълго можеш да останеш захласнат по восък?) Отказвам се от уговорени срещи с момичета със същите горди и победоносни чувства, които изпитвам, когато ги насрочвам. (По-лесно е да се откажеш от среща, отколкото да отидеш — по-малко време ти отнема. Единственото, с което в същност разполагаме, е времето. Това, с което не разполагаме, е идеята какво да си правим времето. Затова ходя на срещи.) Повечето ми момичета се държат много добре с мене. (Смятам, че момичетата са точно за това.) Но не изпитвам желание да виждам често никоя и не мога да понасям да бъда дълго време с тях. След това те искат да ти говорят, да се сближат с тебе, а моето единствено желание е да спя или да си ида у дома. При това лъжа. (Обичам да си правя срещи със служителки в апартамента на Ред Паркър по обяд, защото зная, че ще трябва да си тръгнат скоро, за да се върнат на работа.) Отсрочвам. Отсрочвам работата с Джейн (правя три крачки напред и три назад); обезпечавам се; зная предварително какво няма да ми хареса в Джейн по-късно (естествено тя ще се окаже прекалено хилава. И незряла. Отвсякъде ще стърчат кокали. Каква ли тема ще намеря за разговор с нея? Любовта? Рисунките й? Тя ще си помисли, че сме станали близки. Ужасна работа. Как изобщо ще успея да не смесвам чувствата си?); приближавам се съвсем до Джейн само когато няма възможност да се приближа още повече; никога не подхвърлям на шега, че може да се срещнем след работа, освен ако не зная, че е неосъществимо. В лудостта ми има система. Действувам необмислено само когато съм в безопасност. Хвърлям предпазливостта си на вятъра само ако няма дори полъх. Зная, че един ден ще съжалявам за всичките пренебрегнати жени — така както сега съжалявам за Върджиния и дори за Мари Дженкс. За тях вече съжалявам.

„Направи и с мене, както направи с Мари“ — пееше Върджиния.

Не го направих с никоя от двете.

Винаги съжалявам за всички тях — в каквато и посока да тръгна. Съжалението се е просмукало в кожата ми. Иначе се чувствувам здрав и изглеждам доста добре, макар да съм понапълнял в кръста и да имам двойна брадичка. Мога да сваля излишното тегло за месец, ако се постарая. Мисля, че можех да бъда едно от ония красиви млади момчета, с които моите сегашни момичета се хвалят, че прекарват в скука или безразсъдство някои следобеди или вечери. (Те се хвалят, че се занимават и с хомосексуалисти, негри или дори с жени. Не ми пука. Пука ми. Но така мога по-лесно в крайна сметка да ги изоставя, когато реша, че е време. Харесват ми момичета, които ходят с други мъже.) Върджиния често ми казваше, че съм хубав, симпатичен, сексуален и умен и ми гарантираше, че когато порасна, ще мога да имам всички момичета, които си поискам.

Бъркала е. Не получих всички, които искам. Но получих няколко, които не съм искал.

„Вземете нещата в ръце, госпожо Мърфи“ — изпях й аз в отговор и грейнах от радост, като наивно се разтопих от милите й комплименти и от нежната топлота на нейното приятелство.

Тогава можех лесно да бъда с Върджиния, но не го знаех. Тогава можех лесно да бъда с Върджиния и го знаех. Сигурно именно затова винаги когато тя сякаш ме понасяше вихрено отвъд дадена граница където не можех да продължа, аз се отдръпвах от нея така глупаво и нелепо. (Веднага щом проумях, че мога да правя с Върджиния всичко, което си поискам, се лиших от сили да правя каквото и да е. Не можех да преценя какво е нужно. Свеждаше се до говорене, а аз не можех да изкажа точните думи.) Изгубвах дар слово (както го изгубвах с госпожа Йъргър — и за миг не повярвах, че може да се случи да кажа нещо, което би накарало госпожа Йъргър да се усмихне; мисля, че по същия начин го изгубват децата ми и жена ми пред мене). Не зная защо реагирах така. Днешните хлапета го правят под път и над път с по-големи момичета и с жени (ако вярваме на думите на хлапетата, ако вярваме на по-старите жени). Откровени момичета се хвалят, че през летните уикенди из разни места, като Лозето на Марта или Острова на огъня, прелъстяват мургави красавци (главно араби, гърци и славяни, които прекарват ваканцията си в Европа) или ги подбират направо от улиците през следобедите, когато нямат какво да правят. Те са сексуално освободени (така твърдят). Не изпитват угризения (така заявяват). Не робуват на някакви социални или психологически ограничения. Всеки става за целта. Тогава защо са изнервени, истерични, напрегнати, обезсърчени? Те са самотни. Нямат какво да правят.

„Нямам какво да правя“ — казва момчето ми.

„Ех, да имах нещо, което да правя!“ — казва дъщеря ми.

„Не можеш ли да измислиш нещо, което да правим? — пита жена ми. — Няма ли на кого да отидем на гости?“

Неделите са нещо ужасно.

Свободното време съсипва човека.

Жени на възрастта на жена ми, чиито бракове са пропаднали, се улавят здраво за много по-млади мъже, понякога — за момчета, а мъжете им ни най-малко не се радват на това. (Ето един начин, по който те наистина ни зачукват. Съпрузите могат да минат без парите или децата. Но не им понася, когато съпругите им се чукат с младоци пред очите на всички.) Нашите младоци са толкова трогателни. (Изпитах това отрано и бях близо до една истина. Правех го от нужда, а не за власт. Чувствувах силно желание. Никога не съм смятал, че това може да бъде начин да се наложиш.) Жените винаги могат да си намерят някой, дето го бива повече. (Едно момиче винаги може да си намери мъж, с когото да спи поне веднъж). Мисля, че те се чувствуват по-уверени с непълнолетни, със студенти или с дърводелски чираци по курортите, където пристигат и си заминават, като сграбчват инициативата в нервните си ръце с остри нокти (ако не са си изгризали ноктите до живеца — така правят все повече и повече от нас) и овладяват положението. Всеки иска да овладява положението. (И аз искам. Често Пени ми отнема тази възможност — също и жена ми. Пени непрекъснато прави от мене дрънкащ и бърборещ идиот и това ми допада.) Едно от момичетата ми престава да се владее всеки път, когато е с мен — за пет-десет минути след това горчиво и ожесточено мрази мен и всекиго на света (докато не се овладее отново) и обърканите му чувства не започнат да се подреждат. (После си смуче палеца.) Тя е несмела, смачкана от живота, озлобена, потисната. Изпитва срам. Сгушва се далече от мене като дете, изпаднало в кататония и не ми позволява да я галя, освен ако ласките и думите ми не я успокояват. Предпочита да не изпитва нищо; съпротивлява се на порива — предпочита да ми даде да се разбера; възприема се като посмешище за всеки, който я наблюдава. Аз я наблюдавам. Предпочитам да не давам на никого да се разбере. (В това отношение двамата си подхождаме. Но истински вкусвам какво е властта над друго човешко същество, когато успея да я чукам. Тогава се чувствувам могъщ. Вземаме си сбогом с нашите личности и се превръщаме в нещо друго.) Ако не беше въпрос на престиж, бих предпочел да не задоволявам никоя от тях, освен жена ми, а в това има дори елемент на садистична жестокост (да не ги зачиташ, да не ги разбираш). Някои от тях се променят толкова нелепо. И трябва да изпитват срам. Наистина има нещо обезверяващо и долно, нещо плашещо и неприлично, когато те разюздано, неприкрито и неволно се разкривяват. Известно време след това — може би дори двадесет години — е трудно да си възвърнеш доброто мнение за тях. Ние поне се държим грубо като животни от самото начало — иска ни се като на разгонени маймуни и не го крием от тях. Много жени сега започват по същия начин, но с тях не ми е особено приятно (макар да зная, че са ми сигурни. Може би чукането никога не трябва да бъде нещо сигурно. То не е сигурно с онова познато момиче или с жена ми. Тя се чувствува неразположена, боли я стомах, уморена е. С Пени е сигурно. Не се виждам с Пени толкова често, колкото преди). Не обичам жени, които са прекалено решителни и властни.

„Добре, давай! — сякаш заповядват те. — Достатъчно дълго си го правил както ти искаш.“

Проклетите му агресивни кучки. Като цяло, предпочитам да ги принуждавам те да правят всичко, те да дават — по този начин чувствувам, че съм им направил нещо: че съм се отървал с печалба. Много от тях също го предпочитат така. Те изстискват по-младите момчета. Това сигурно им се вижда по-лесно. Не им се налага да се разсъбличат и да се показват. Не им се налага да се преструват. Не им се налага „да ги бива“. (Всеки иска да изпитва сигурност, не само аз. Предпочитам моите жени, при които несигурността има по-мека форма. Храня се с покорната женска самота като коварен хищник. Подмамва ме миризмата. Някои вечери чувствената ми зурла едва задоволява страстта си. Войнствено настроените жени, чиито мъже са били донжуани, направо те съсичат за такова нещо: чувствуват се пренебрегнати, ако не искаш да спиш с тях.) А после ги натирват.

„Какво, по дяволите, бих могла да си говоря с него?“ — каза ми една от тях за осемнадесетгодишното момче, което бе подбрала от един магазин за плочи; завела го у дома и го натирила, преди да се разсъмне.

Нищо чудно, че толкова много младоци в наши дни често се проявяват като импотентни. (Така им се пада.) На тяхно място и аз щях да съм импотентен. И съм бил. Явно, че с мене Върджиния се е чувствувала сигурна, защото аз се чувствувах толкова несигурен с нея. (Без съмнение не успях да овладея положението. Липсваха ми увереност и опит.) А на свой ред Върджиния никога повече нямаше да се чувствува сигурна със застрахователния агент, който я бе заплашил, че ще я изхвърли от колата си, ако не му даде (или ако е за въпрос, дори с Бен Зак, който се бе опитал да я изнасили в колата си — независимо от патериците, бастуните си, инвалидната количка и тям подобни) на една безлюдна улица близо до гробището в Куийнс, където били паркирали.

„Точно по този начин ми го каза“ — оплака ми се тя с нервен и недоволен глас, което не бе характерно за нея. Всеки път, когато говореше за този случай, самочувствието й се разклащаше.

Липсваше ми увереност и опит, за да отида твърде далече с нея дори в сексуалните си блянове, без да изгубя кураж неочаквано. Тя ме плашеше (мисълта за чисто голата Върджиния ме плашеше. Не можех да си я представя така). Колкото и да беше хубава, тя изведнъж можеше да се превърне в нещо ужасно — в отрязаната глава на Горгона, в това зловещо, рошаво, пулсиращо гнездо от безброй пълзящи пепелянки и усойници, които се извиват и се мъчат да ме ухапят без причина.

„Хайде днес да го направим“ — казваше ми тя.

И ме превръщаше на олово, дърво или камък всеки път, когато ми се стореше, че се опитва да ме въвлече по-далече, отколкото исках (в това, което някога наричаха „полово сношение“. Днес го наричат „чукане“). Чувствувах се лишен от човешки черти, кастриран; всичко ми се виждаше пропаднало. Усещах тъпа болка в гърдите, сърцето ми спираше да бие. Прилошаваше ми. Сухожилията и мускулите ми едва помръдваха и най-силното ми желание бе за малко да се измъкна някъде, за да се приближа незабелязано по-късно и да започна всичко отначало от по-далечно и по-безопасно място, като предпазливо се дърпам назад. (Струва ми се, че изпитвах удоволствие най-вече просто да флиртувам с нея — флиртуването само по себе си е завършено действие, и сега е така. Все още не винаги съм сигурен, че искам да спя с тях.) Изгубвах желание вцепенявах се, получавах буца в гърлото.

Когато се изолирам и се съсредоточа, усещам краката си в обувките; седнал на този дървен стол, усещам как бедрената ми кост е свързана с тазобедрената става. Усещам дланта и ръката си, опрени върху кафявата папка на бюрото ми. Усещам другата си ръка, облегната с дланта нагоре върху камгарения плат на панталона на бедрото ми, усещам сведения си гръб, изкривен в неудобна поза — долната му част (сакрумът) е извита, наболява ме поносимо; но не мога — дори от това да зависеха животът и достойнството ми — да усетя нищо там, където би трябвало да бъдат (и сигурно са) външните ми полови органи… Докато не го докосна… Сега вече не може да ми избяга, зная, че съм си го възвърнал: то е упорито, изправено, послушно, податливо, предано, амбициозно. (Мисля, че още в този миг ще го назнача в моя отдел. Подобни атрибути се ценят много в компаниите и правителствените организации.)… Все пак колко слабо е това оръжие за установяване на мъжкото превъзходство. Нищо чудно, че ни се налага да размахваме юмруци и да повишаваме глас на кухненската маса.

В дните на младостта си винаги когато се спирах (или дори си помислях да се спра) и започвах да закачам похотливо Върджиния, седнала на бюрото си под големия стенен часовник, чиято тънка изострена минутна стрелка (в тези дни тя ми приличаше на дълъг фалически меч или копие, а сега — на ланцет или ректоскоп), отскачаше рязко напред на всеки шестдесет секунди, аз винаги гледах да се прикрия с някоя папка. Гледах да не забравям да я взема винаги когато отивах до бюрото на Върджиния и се преструвах, че търся нещо, докато невъздържано се задявахме. „Ела навън.“

Ако се съгласеше — винаги се съгласяваше, ако можеше, — тя се усмихваше и едва забележимо навеждаше очи. Излизах сам в коридора. Пулсът ми се ускоряваше, дланите ми се изпотяваха и изпитвах желание да хукна покрай спрелите асансьори по стълбите до площадката между етажите, макар да знаех, че ще ми се наложи да постоя. Върджиния бе по-дискретна от мене, тя изчакваше. А аз се побърквах от бързане. Не ме сдържаше на едно място, докато чаках. И когато накрая тя дойдеше, също забързана, и аз неумело започвах да я целувам по носа, по скулите и по устата, като се сблъсквахме толкова силно, че се боях да не си счупя зъбите, мачках я, опипвах я — тя също бе задъхана, но при все това се смееше — за не повече от четири-пет секунди или една осма от минутата тя ми позволяваше това, преди да излъже: „Някой идва.“

Това бяха мимолетни, невероятни срещи, които ни доставяха радост на всеки два-три часа там, на междуетажната площадка, с живи хора, работещи горе, и с тесния мръсен безлюден склад долу, пълен с шкафове с приключени досиета, които сигурно са били сметнати за важни от някого някога в миналото, иначе нямаше да бъдат запазени. Почти не бе имало случай да потрябват отново. Съдържаха злополуки — стари и забравени катастрофи в избелели папки със сини или червени надписи на корицата и с различни видове юридическа и медицинска информация вътре. Папка след папка все със стари и безинтересни факти. (Бързо престанах да ровичкам в тях.) Това бяха приключени случаи на свършени хора.

„Някой идва!“ — извикваше ми тя с уплашен глас, когато решеше, че ми стига толкова, отскубваше се от ръцете ми и изчезваше, макар че никой не идваше.

Тогава исках да я имам докрай — там, на стълбището, когато знаех, че е невъзможно. Впоследствие обаче винаги се чувствувах удовлетворен. И много доволен от себе си. Това бяха първите ми истински опити със зряла жена — в крайна сметка тя беше двадесет и една годишна, почти бе навършила двадесет и две, когато я видях за последен път. Аз се нахвърлях върху нея — от главата до петите — и се мъчех да я опипам и да се отъркам навсякъде — сега обаче мисля, че ако не бях толкова припрян и ненаситен, щеше да ми позволи много повече. Веднъж в склада тя ме учеше: „По-бавно, по-бавно! — Гласът й беше мек и успокояващ. — Сега е добре, миличък. Уплаши ме.“

Бях зачервен и изпотен като кърмаче с температура. Идеше ми да легна по гръб, да гукам като херувимче и да ритам с крачета. Никой дотогава не ме беше наричал „миличък“.

„Миличък“.

(Това все още има голямо значение за мене.)

Когато се нахвърлях като обезумял върху нея, обикновено бях затрудняван от онези проклети папки за злополуки, защото не се сещах да ги оставя. Налагаше ми се да ги пъхна зад гърба й и да я притисна към стената, докато я целувах, ближех, сумтях и опипвах; когато тя се дръпваше от мене, те падаха на пода и се разпиляваха.

„Някой идва“ — повтаряше тя умолително.

Принуждавах се да я пусна, защото внезапно тя самата се побъркваше от страх. Край нас бушуваше безумие. Когато си придърпваше полата, готова да побегне, като се мъчеше да се усмихне, блясъкът в очите й бе пронизващ и леко налудничав. А аз бях твърде груб. (Тогава тя можеше да стигне с мене до края, ако знаех какво да направя.) А сега не може. С Върджиния е свършено, както с онези хора от склада, чиито случаи са били решени в една или друга насока. И с мене е така. А сред приключените досиета в мрачния склад като поизбледнели петна са пръснати и моите проиграни шансове да получа отрано сексуален опит (тогава смятахме хората на тия години млади за това). Можеше да бъде моя и там (тя едва ли не ме молеше за това. Но аз не знаех какво да й отговоря) или в някой от апартаментите на приятелките й, или в хотелска стая — докато все още бях непохватно, младо, неопитно кльощаво хлапе, което носеше в града кашкавите сандвичи, направени от мама; ядях ги на обяд почти всеки ден от седмицата, погълнат от спортните материали, комиксите и сексуалните истории в нюйоркския „Мирър“, който вече не съществува — всичко си отива. (Старите порядки се промениха. А нови няма.) Няма нищо ново и хубаво под слънцето. Всяка купена вещ трябва да бъде връщана за поправка или подмяна поне веднъж. Всички ние лъжем. Наричаме това предприемчивост. Но аз си го спомням точно (сякаш се боя да го забравя. Ако аз те забравя, нюйоркски „Мирър“, къде ще бъдеш ти тогава? Ти и всички тези уплътнени часове на усилено развлечение, които прекарвах с долнопробната булевардна преса?), спомням си и нюйоркския „Дейли Нюз“. Работех за шестдесет цента на час. Сега печеля повече. Попитайте подчинените ми. Попитайте децата ми. (Едно от тях няма да ви отговори.) Всеки ден изгълтвах по два сандвича от хляб с кимион, после по три. Можех и по четири. Можех да загубя целомъдрието си още на седемнадесетгодишна възраст на същото бюро в склада между папките за материални щети от 1929 година и телесни повреди от 1930 година. Някои от лицата в папките с надпис „Телесни повреди“ са загинали. Беше трудно да се повярва, както е според „Материални щети“, че още през 1929 година е имало катастрофирали коли. Беше трудно да се повярва, че тогава изобщо е имало коли. Не, не бих могъл. Не бих могъл да направя нищо друго. Направих каквото можах. И щеше да бъде все същото. Не би могло да бъде по-различно, щом като аз си оставах същото колебливо и неотракано младо архиварче, което продължаваше да носи мамините сандвичи за обяд в службата. Но се случваше и да се проваля. Изчезвах, стопявах се, смалявах се боязливо всеки път, когато тя ме предизвикваше към непосредствената следваща стъпка: да наемем стая в хотел — а аз дори не знаех как се наемат стаи в проклетите хотели. Бях едва на седемнадесет и половина години; същото ставаше и когато ме караше да отида с нея след работа в апартамента на приятелката й; защото щеше да дойде моментът, когато вече нямаше да мога да сипя остроумия и да отлагам, а щеше да се наложи да я погледна в очите и да отговоря „да“, за да изпадна в едно объркано и истински отблъскващо положение. Нямаше да мога да го направя. Не желаех това. Щях да получа главоболие. Исках само да се шегувам с нея, да слушам как ми разказва истории за сексуални преживявания с други хора и да я опипвам по няколко пъти на ден, всеки път по за няколко секунди. Бях прекалено млад. Щях да изгубя нахакаността си, своето аз, амбициите си, остроумието си. Нямах чувство за хумор. Нямаше да имам воля да отговоря с „да“. Щях да остана без сили, без душа, почти без съдържание, което да усещам. На гърлото ми щеше да заседне буца, щях да загубя дар слово и дори нямаше да мога да й призная и да я помоля: „Страх ме е, Върджиния. Не трябва да бързаме, мила. Нека те наричам «мила». Трябва да ми помогнеш да се ориентирам.“

Вместо да изпитам желание, взе да ми се повдига от някакво огромно, смъртно отчаяние. Мисля, че тя разбираше това и ме съжаляваше, а аз я мразех и ми се искаше да осакатее и да умре. Том с неговия украсен и превзет почерк го правеше рутинирано с едрата, руса, намусена, властна, груба Мари Дженкс при повикване по три-четири пъти седмично на бюрото в склада. А аз се бях вкочанил от страх пред кротката дребна Върджиния. Не исках да видя това. И сега все още не обичам много да го виждам. Те все още известно време ме отблъскват. Трябва да се стягам, да се приготвям (освен когато съм си пийнал добре). Но продължавам да се стъписвам пред тях. От вида им. Те се различават. Никоя не прилича на другата. Никоя не е същата втория път. Дори да доживея сто и петдесет годишна възраст (ако това е божията воля), пак не мисля, че ще свикна с вида на голите момичета — освен ако не стана лекар. Все още зяпам жена си тайно. По-вероятно е да стана зяпач. Когато те се събличат, винаги изпитвам напрежение и леко недоверие. Една с една не си приличат. (И защо правят това за мене?) Винаги има поне миг на страхопочитание, на неприкрито любопитство, когато сдържам дъха си при мисълта за възможностите, които предстоят да ми бъдат разкрити и предложени. Ще трябва да ги приема — независимо харесват ли ми или не. (А през това време се преструвам на безразличен, правя се, че гледам другаде към нещо, което безкрайно много ме поглъща. Например към панталоните си, поставени върху стола, към решетката на климатичната инсталация или към събутите направо в обувките вълнени чорапи с все още закачени на тях жартиери.) Чудя се дали и ние представляваме за тях такава интересна и странна гледка. Мисля си, че е така. Бенките, родилните петна, пъпките, сгърчените белези от рани, неоскубаните твърди косми — стърчащи поединично или на кичури на необичайни места по женските тела, ме поразяват неприятно, ставам мрачен и кисел, освен ако не се съсредоточа като спартанец от самото начало и не мина през цялата процедура като човек, обзет от непреодолима страст. (Трябва да се насилвам да изглеждам, че правя любов, сякаш се прекланям пред божество, а това ми е отвратително. В противен случай би трябвало направо да се откажа. Не искам да оскърбявам техните чувства. Или своите.) Всеки път се надявам да видя гладко съвършенство и съм непреклонен и непримирим към дефектите. (Чувствувам се изигран и наранен.) През цялото действие си повтарям да не ги гледам. Не обичам изобилие от черни косми по лицето или по тялото нито у мъжете, нито у жените, дори ако са ги обръснали. Вижда ми се анормално, животинско, отблъскващо. (Специално съществува, за да ми нанася оскърбление.) Космите на жена ми са черни. Струва ми се, че вече зная местата им. Не може да ме изненада с внезапно изникнали къдрави кичури. (На времето си съм се препъвал с много косми и бих могъл да ги обсъждам с часове, но не съм от хората, които се чувствуват задължени да се спират на минали несполуки. Госпожа Йъргър имаше гуша. Бети Стюарт беше леко кривогледа, но въпреки това спях с нея всяка седмица в продължение на месеци, докато тя не се запозна с по-млад мъж и не реши, че може да се омъжи за него. По лицето на майка ми започнаха да никнат остри тъмносиви косми, а тя вече не бе в състояние да ги изскубва. Порите й загрубяха и се отвориха. Ако нямаше как, насилвах се да я погледна в лицето, но се опитвах да не ги забелязвам. Не можех да й кажа: „Мамо, струва ми се, че по лицето ти са пораснали косми.“ Пък и тогава тя вече едва ли щеше да ме чуе или разбере; щеше да се наложи да й го повторя по-високо и със заобикалки: „Ей, мамо! Представяш ли си? По лицето ти има косми!“

Невъзможно. Бихте ли могли да кажете подобно нещо на болната си майка? По теста на Роршах, на който бях подложен, за да заема тази служба, бе заключено, че имам способността да възприемам картината цялостно, без да се отклонявам и без излишно да се задълбавам в несвързани подробности. Имаше вероятност да постигна успех, и аз успях.) В първите години от брачния ни живот жена ми не обичаше да я виждам гола, освен ако не е във ваната; не искаше да я гледам, докато се съблича. Но сега й доставя радост да я наблюдавам, съблича се, сякаш прави стриптийз, и се пльосва в леглото, сякаш е някоя от голите махи на Гоя. Това ми доставя удоволствие и се смея заедно с нея. Щеше да ми доставя повече удоволствие, ако не си пийваше тайно през деня и в този миг не беше отчасти пияна. Може да загине, когато кара колата, или да убие някого. Може да се съблича с не по-малко неприятно пиянско чувство и за другиго. Доколкото си спомням, преди жена ми и аз не си доставяхме толкова радост. Често се забавляваме. Не съм сигурен, че е на добро за мене. Тя си имаше система на преобличане, при която никога не излагаше на показ задните си части. Слагаше си нощницата върху гащите и колана; навличаше си гащите и колана още по нощница. Зървах само части от тялото й. Ама че безсърдечна и безчувствена кучка. В леглото обаче се съблича още щом я помоля. Понякога се преобличаше в килера. Нищо чудно, че не искам да я събуждам, когато сънува кошмари. Нека умре от тях, нека се превърне в хиляди кървящи късчета при мисълта, че умира. Дали мародерът, когото жена ми сънува да приближава до леглото й, е същият, когото сънувам аз?

— Какво сънува?

— Страшен сън — отговаря тя на сутринта, все още потресена. — Случи ти се нещо ужасно.

— Глупости.

— Кълна ти се.

— Човек не сънува други хора. Сънува само себе си.

— Нещо ти се случи, аз не можех да го предотвратя и се уплаших.

Сигурно са я учили да се облича и съблича така в летните лагери, където е възможно мъжете да са надничали между дъските на спалните помещения; може да са я учили на това майка й или разведената й завистлива сестра, която се чукаше още като хлапе в колежа, преди това да бе на мода, а после се превърна във фригидна и злонравна жена. Сега живее сама с луничките си с цвят на черен дроб — недалече от нас, и заявява, че нищо не й трябва. Вярвам й. (Също така й вярвам, че най-голямата й радост ще бъде, ако аз или друг чужд съпруг се влюби в нея. Ще претърпим неуспех. Тя презрително ще ни отблъсне. Ще се радва, ако има такава възможност.) Вярвам също така, че тя винаги ще иска да живее наблизо. Мисля, че ме мрази, че завижда на жена ми и трови доверчивата й низвергната душа с коварна враждебност. От нея лъха на фанатизъм и реакционни политически убеждения. Бившият й съпруг се ожени и има деца. Тя има магазин. Прекалено много са нещата в света, които не одобрява. Иска жена ми да прилича повече на нея и я укорява, че е различна. Прави забележки на децата ни и дава нетърсени съвети на жена ми как да ме превърне в един по-раболепен съпруг. „Аз не бих му го позволявала. Затова изхвърлих Дон.“

Тя е доволна, че Джон и Робърт Кенеди бяха убити и че момичетата в семейството имат криви зъби. И настоява жена ми да се съгласява с нея. Иска да построя плувен басейн. Чувствувам, че двамата си съперничим. (Някога изпитвах същото към майка й.) Не дадох на жена ми да разбере колко много се измъчвах, че се съблича по този начин. (Колко често я проклинах и си обещавах да й върна. И й връщам. Ние, Слоукъмови, имаме семейна чест.) Това беше въпрос на високи принципи (както и на долна низост. Жадувах да я виждам в неприлични пози. И още жадувам). Тя никога не заподозря какви последствия имаше това за мене (тя не е зла), а аз бях прекалено чувствителен и горд, за да й се оплача. (Не исках да я моля. А тя дори не предполагаше какво става.)

— Никога ли не сънуваш, че съм умряла? — обича да ме пита тя.

— Да не си сънувала, че съм умрял?

— Така ми се струва. Мисля, че това беше.

— Благодаря ти.

— Беше ми жал.

— Не помня. Сънувам себе си, а ти и аз не сме едно и също.

— Аз сънувам тебе.

— Ти си в сънищата ми. Така ли, искаш да ти върна добрината? Да ти обещая да те сънувам ли?

— Няма да го направиш.

— Тогава защо ме караш?

Благодарен съм, че тя не ми задава въпроса дали я сънувам с друг мъж, защото я сънувам, но и този сън е за мене. (Те се чукат в сексуален унисон с единствената цел да ме опозорят.) И това не ми харесва. Не искам жена ми да извършва прелюбодеяние. Пък и не мисля, че й се иска — колкото разпусната и вулгарна да става понякога на големи събирания (въпреки че тя може да смята, че търси романтичната любов. И на мене ми се иска. Къде я намирате тази любов?), по-вероятно е така да отреагирва на факта, че е старомодна и това занимание в същност й е неприсъщо (а толкова много жени, за които чуваме, искат да го правят и го правят). За прелюбодеяние тя би трябвало да се напие и да притъпи усещанията си повече от всякога (не ми е известно да го е правила), а също и да попадне в много лоши ръце — на ненаситен човек. Ще трябва да бъде отведена, без да разбере, на някакво отдалечено място, където да бъде обладана безгласно от зъл и безжалостен мъж. (Разговорът би намалил шансовете му. Тя ще познае, че не съм аз.) Мразя този човек (мразя всички, които някога са си правили сметка какви шансове имат с нея) и искам да го убия — особено след като имам предчувствието, че по всяка вероятност ще й бъде много по-хубаво с него, отколкото й е било е мене.

— О, мили! — ще възкликва тя непрекъснато с въздишка на обожание. — Нямах представа, че може да бъде така. Готова съм да направя всичко, което поискаш.

След това няма да има истинска нужда от мене, освен за да плащам някои сметки. (Не обича да пише чекове за неща като осигуровки и ипотеки.) На събиранията аз се навъртам наблизо (ако не съм отишъл сам и не опипвам почвата с нечия чужда пияна съпруга. Предпочитам ги по-хубави и по-добродушни от жена ми), за да я отведа, преди неизбежно да се стигне до обида или уговаряне на среща.

(— Да вървим, миличка. Хайде. Оттук, миличка. Един елегантен мъж иска да се запознае с тебе.

— Кой?

— Аз.

В тези мои сънища, в които тя ме изоставя заради друг, аз сякаш се разтварям и се превръщам само на очи и локва сълзи.)

Разводът обаче е нещо по-различно. Обичаме да се изпитваме за отношението си.

— Искаш ли развод? — пита ме тя.

— А ти?

— Минавало ми е през ума. Та кой щастливо женен мъж, какъвто и да е, не си го мисли?

— А аз какво ще правя? — размишлява тя с посърнало лице. — Няма да мога да си намеря друг мъж. Кой ще ме вземе?

— Не бъди толкова сигурна.

— Твърде стара съм.

— Ами. Аз съм по-стар.

— За тебе е различно.

— Можеш.

— Много е късно.

— Не е.

— Иска ти се, нали?

— Ти започна този разговор.

— Ти винаги си мислиш за развод. Не можеш ме излъга. Винаги се радваш, ако нечий брак пропадне. Защо не си го кажеш направо?

— А ти?

— Ти си този, който се чувствува нещастен.

— Казвал ли съм такова нещо?

— Зная какво ти е.

— Не си ли ти нещастната? Толкова се оплакваш. И в момента се оплакваш.

— Искаш ли развод? Можеш да ми го кажеш.

— Не, не мога.

— Можеш.

— Не мога да ти кажа дори ако не искам.

Почти от първата седмица на брака ни се заяждаме на тема „развод“. (Почти от първата седмица на брака ни открих, че тези пререкания възбуждат — затова бързам да я възпра и да се сдобрим. Тя винаги се предава.

— Извини ми се.

— Извинявай.)

Иска й се да й кажа „обичам те“.

Но аз не го правя.

Не мога.

Не бива. Това е също въпрос на принцип (и на мъжко достойнство. Ако ми се наложи, лесно го казвам на други момичета, когато това не означава, че ще трябва да се отказвам от нещо. Когато означава, че ще получавам, а не че ще давам). Не можах дори на Върджиния да кажа „Съгласен съм!“, а с тези думи щях да постигна много; вместо това се извръщах настрани от нея, неловко и уплашено се измъквах с някаква замазваща положението смешка и изчезвах от погледа й като нещастно бездомно куче. Можех само да й казвам „излез от стаята“ или пък да й предлагам като волен пират — „ела на стълбището“ (но знаех, че времето ни ще бъде малко). Никога обаче не й отговорих „добре“, когато тя казваше: „Намери стая!“

И всеки път, когато стъпка по стъпка се приближавах трепетно (това е точната дума) до нея, не бях сигурен, че ще ме допусне отново до своите пищни и непристойни прелести. (Щях да се чувствувам ограбен без тях.) Тя винаги ме допускаше. Можеше да ме посече през краката само с едно изречение (можеше и да разкаже на хората за мене) и щях да остана такъв завинаги — с чукани вместо крака. (Щеше да трябва някой да ме мести, да ме вдига от едно място — като фигура за шах или дама — и да ме слага на друго.) Тя ме харесваше. Том не й правеше впечатление.

— Тебе те бива повече — казваше Върджиния.

— Тогава защо тя не го прави с мене?

— „Направи с мене както с Мари в събота вечер, в събота вечер…“

Том нямаше чувство за хумор. Това, което имаше, беше почерк, който аз поисках и взех от него. Той се чукаше, но Върджиния разсмивах аз. (Ха-ха.) Бях доволен от себе си, когато успявах. (Разказвах истории за нея на приятелите си — връстници от моя квартал.) По цял ден похотливо се дразнехме. Възбуждах се (похотливо. Думата „похотливо“ е похотлива). Никой вече не ме дразни. Ако те изобщо се появят, казват „да“ и са вече голи, преди да съм събул обувките си. След това въздъхват: „Биваше си го“ или заявяват: „Точно от това имах нужда.“

Сякаш мога да им повярвам. Или ми пука. Единственото, за което си мисля, е кога трябва да си тръгна или как да ги изгоня от апартамента на Ред Паркър, за да имам време да подремна, преди да се върна в службата или да хвана влака. Недосетливи са точно като жена ми — когато е в добро настроение, проявява наивност и все още се опитва да съставя основните правила за един по-добър брак, докато аз се чудя колко ли още време ще трябва да остана с нея, преди да си грабна куфарите и да се разведа. Оптимистичната й глупост (която изобщо не е свързана с по-дълбоките ми чувства) ме вбесява.

— Искам да зная — казва ми понякога тя — за какво всъщност си мислиш.

(Не, тя не иска това.)

— За речта си.

— Не, не в момента. Изобщо.

— За речта си. Ако ме повишат, ще трябва да държа много по-различна реч.

— Всички си мислим, че си ядосан, когато млъкнеш така. И се чудим какво ти е.

Върджиния вдигаше глава нагоре, накланяше я на една страна и се втренчваше предизвикателно в мене с многозначителен, присмехулен поглед, ликуващо се усмихваше, а силните й гърди (момичетата с големи гърди по онова време понякога носеха твърде тесни сутиени) бяха насочени като артилерийски оръдия и стърчаха безочливо, предназначени само за мене. Тя знаеше за какво си мисля.

— Господин Луис ме харесва главно заради тях — съобщаваше гордо тя. Докато гледаше как съм я зяпнал, върхът на езика й за миг се плъзваше покрай блестящите й зъби. — Ти също.

— Само ме дразниш.

— Ти ме дразниш. Цял ден караш едно момиче да се разпалва и да се вълнува, а после дори не го завеждаш в някой хотел.

— Не зная как.

— Ще ти кажа.

— Уреди го ти.

— Ще ме приберат. За проституция. Ще го направим заедно. Ще се запишем като господин и госпожа Чукачеви.

Днес двадесет и една годишните са прекалено млади за мене, почти деца, напаст. И заради бас не бих легнал с такава, ако работим на едно място. Цялата фирма ще научи. (Сега момичетата разказват за такива неща на приятелите си. И на родителите си!) Не обичам между подчинените ми да има толкова млади жени, не обичам да слушам пронизителното им дърдорене (по диалекта им веднага ще разбереш, че идват от бедните квартали и имат работнически произход). Липсва им финес. Повечето от онези, които не носят сутиени, имат увиснали гърди и изглеждат ужасно. Рядко завиждам на младостта. Презирам я. Децата са безчувствени към шума. А какъв шум вдигат! Иска ми се да държат устите си затворени пред хора и да намаляват звука от грамофоните и транзисторите си. Скоро дъщеря ми ще стане на годините на Върджиния. Сега изглежда голяма за възрастта си, защото е по-висока, ако не се изгърбва. Иска ми се да проумее това и да не ходи само по нощница, когато излиза от стаята си. Иска ми се жена ми да й го каже. Трудно ми е да говоря с която и да е от тях за това. (Струва ми се, че никога вече няма да мога да пренощувам на една спалня с мъж. Ще предпочета пода или някой стол. А това ще бъде не по-малко подозрително.) Върджиния беше двадесет и една годишна, и по-възрастна от мене (и това е начинът, по който трябва да продължавам да мисля за нея, ако искам да продължавам да мисля за нея с романтична носталгия и упование).

Тя щеше да ме погълне, да ме обърне надолу с главата (както го прави Пени), да ме хвърли в едно море от опияняващи, леки трептения, щеше да ме завърти шеметно назад към вихъра на вълнуващото детство и на безумието, да ме запрати нагоре по стената, обзет от силни чувства, да ме изстреля през покрива като ракета земя-рай с горещия връх на своя тъмночервен остър език. Щях да я моля за милост в мига, когато осъзнаех кой съм и откриех, че съм си възвърнал способността да говоря. (Сега правя това с Пени. И с жена си.)

— Той не те ли ревнува? — не можех да не попитам аз. — Може да ни види сега.

— Той иска да остави жена си и да се ожени за мене. Ходим в безлюдни ресторанти, пием и вечеряме. Харесва му как се целувам.

— И на мене.

— И на мене. Много трябваше да се упражнявам, за да го правя както трябва. Трябва да видиш как е, когато съм гола и съм в настроение. Не виждам какво чакаш.

— Ела навън.

— Виждам, казал слепецът. Нещо се случва.

— Това случай за тебе ли е? — питам я смело аз.

— Ловя се на бас, че знам лек за него.

— Ще се срещнем ли?

— Тръгвай пръв. Ще дойда, ако не стане нещо.

— Отивам, Върджиния.

— Направи го с мене, както той го прави с Мари — пропя тя нежно в отговор, докато минавах покрай нея на път за коридора.

На стълбището аз бях пиратът капитан Блъд — един неустрашим корсар. Носех благоразумно пред тялото си папката за злополуки, сякаш беше рицарски щит.

… Вече не се разпалвам така. Полови стимуланти за мен сега са апатията, отегчението, безпокойството, непостоянството, аморфната немощ, мързелът, недоволството — у дома или в службата ми. Никога не стигнах дотам. Всичко свърши, преди да се науча как се прави. „Необходими са не повече от година-две специализирано обучение“, гласят плакатите за постъпване в армията. Подложен бях на това специализирано обучение във въоръжените сили. Напуснах армията като красив капитан, а Върджиния беше мъртва. Изпитах радост. (Учудих се, че изпитвам радост, но така беше.) Опитах се да си уговоря среща с нея от една телефонна кабина на Централната гара и не успях. Трудно е да успееш да се свържеш с мъртвец. Доставяше ми удоволствие, когато тя ми говореше за секс. (Все едно че гледах порнографски филм.) Трудно ми беше да си представя как такъв тих, кротък и благоразумен човек като Лен Луис й се поддава в някой ресторант, киносалон или автомобил.

— Аз го карам — хвалеше се тя. — Бавно го водя. Зная как.

— Как?

И баща й се беше самоубил. „Не разбрахме защо. Имахме много пари. Той беше тих човек. Като господин Луис.“

— Какво прави с тебе той?

— Каквото го накарам. Или му покажа. Още не е сигурен докъде може да си позволява с мене. Не му се вярва — изтъкваше се тя с усмивка. — Много е мил. Доставя ми радост да го правя щастлив. Той е мек човек. И ти си мек.

— Ела вън — молех я аз.

— Няма да ти стигне времето — смееше се тя. — По-добре изтичай до мъжката тоалетна.

— Ела там.

— Нямам ключ.

— Ще те вкарам вътре.

— Никога не съм го правила в мъжка тоалетна.

— Веднъж си го правила в кану.

— Веднъж го направих и в мъжко общежитие. С петима футболисти. Те ме накараха. После ме изключиха. Там ме заведе един от тях, когото много харесвах. Върнаха ме у дома. Страх ме беше да си отида. Така и не разбрах дали бяха казали на баща ми.

— Изнасилиха ли те? Това ли се случи?

— Не. Нямаше защо. Не исках. Но те ме накараха. Просто ме натиснаха и продължиха да ме убеждават. Всичките ги познавах. Но щом започнахме, оказа се забавно и спрях да се притеснявам. Щях да разкажа на другите момичета. Мисля, че се надявах да ни пипнат. Струва ми се, че скоро ще направя нещо подобно. Много е възбуждащо.

— Възбудих се вече.

— Виждам, казал слепецът.

— Излез вън.

— Само за минута.

— Нали на стълбището?

Понякога ми отпускаше около три минути и двадесет секунди.

— Някой иде! — изсъскваше тя ядно и се отскубваше. — Пусни ме!

По предметите, които бе избрала да учи в университета, трябваше да се досетя, че е леко смахната и че сигурно рано или късно ще се самоубие. Вече успявам да различавам хората с такива наклонности (и стоя далече от тях). Приятел в нужда не ми е приятел.

Завиждах на петимата футболисти и се отвращавах от тях. Толкова да не я зачитат. Държали са се с нея като с пачавра. А тя не е имала нищо против. Имаше дни, когато през дългите и еднообразни пътувания с метрото до работа и обратно откривах, че я мразя. Имаше сутрини, когато не отивах да си говоря с нея и не можех да се насиля да я погледна — толкова долна ми изглеждаше. (Чувствувах се предаден. Тя беше измет — фатална измет, която може да те накара да поискаш да умреш. Радвам се, че не умрях. Радвам се, че й завиждах.) Чувствувах — и знаех, че не се лъжа, — че тя въпреки всичко би предпочела тях пред мене.

Надарен съм с усет за подобни неща и мога уверено да правя предсказания в някои отвратителни области. Вече например зная, че жена ми (тя също го предусеща) вероятно ще почине от рак, с много разходи (естествено ще има нужда от самостоятелна стая и от лична болногледачка), ако не ме надживее или ако не се разведем заради пиянство или изневяра (от нейна страна, разбира се). Ако сме разделени или аз съм умрял, кого засяга от какво ще умре тя? (Ако се изнеса от къщи поради развод, вероятно отначало понякога момчето ми ще ми липсва. Толкова е хубаво, когато се усмихва. Толкова много неща ще трябва да оставя. Стиковете си за голф например. Нима бих могъл трезво да намеря време и място за стиковете и новите си обувки за голф, след като се махам от дома и семейството си, обзет от безумен гняв? Ще изпитвам ли радост, когато жена ми умира от рак? Не. Ще ми бъде ли жал за нея? Вероятно да. (Ще ми бъде ли жал за мен самия? Положително.) Ще ми бъде ли жал за нея, когато вече я няма? Вероятно не.

Особено ме бива за самоубийствата и нервните разстройства. Предугаждам ги години напред. Сега на Кейгъл му остава малко до нервно разстройство; неговият господ няма да го спаси, но може би ще го спасят пиенето и курвите му (подпомогнати от ударни дози витамин B-12 и самосъжаление, смесено с фарисейски претенции, че е бил онеправдан. Най-малкото всеки ще се съгласи, че е бил добро момче). Кейгъл няма да посегне на живота си, положението на изпаднал в немилост ще го радва прекалено много, за да се самоубие (ще се радва, ако може да се усмихва дръзко и да прощава великодушно). Ще трябва да се освободя от него. Сега се опитвам да му помогна. Той не спира да се хили (а на мене ми иде да го ритна в крака). Зная нещо, което той не знае, докато Грийн, Браун, Блак и другите наблюдават недоверчиво и теоретизират (а аз го чувствувам. Зная, че чувствата ми към тях не са искрени). Иска ми се Артър Барън да забележи усилията ми да съдействувам на Кейгъл. Постът на Кейгъл ще бъде даден на мене — сега това вече е неизбежно. Кейгъл приветствува моите забележки (и ги отминава. Приветствува не друго, а вниманието към себе си. Ако го замервах със сдъвкани хартиени топчета, щеше да ми бъде не по-малко благодарен). За него съм като оглупял от обич баща, който се суети над любимо дете. Не му минава през ума, че съм нетърпелив наследник, който само чака момента да го измести. (Иска ми се да плюя в лицето му. Ще го изненада ли това?) Марта — машинописката от нашия отдел — накрая ще полудее (вероятно в мое присъствие. Ловко ще се отърва от нея и няколко дни ще бъда център на внимание на етажа); няма да спя с Джейн, макар че ще продължавам да флиртувам с нея (колебливо и плахо, нерешително и усърдно) и ще пренасям похотливите чувства, които тя събужда в мене, у дома (сякаш са топящ се сладолед или китайски специалитет), при жена си в Кънектикът или в покрайнините на града при старата си приятелка. Пенелопи — погрозняващата, изпитана Пени, която все още старателно учи музика, пеене и танци (докато работи като келнерка за коктейли на разни места) и все още ме предпочита пред по-младите мъже, в които успешно се влюбва за месец-два три-четири пъти годишно. (Длъжна е да ме предпочита. За предпочитане съм.) Жена ми обича да го правим в апартамента на Ред Паркър в града, а и на мене ми харесва да го правя с нея там. Не е същото като в къщи. Хвърляме се един на друг с пълна сила. Имам мрачни предчувствия за Пени, която мина през тридесетия си рожден ден все още неомъжена (претърпяла много по-дълбоки емоционални промени, отколкото, изглежда, усеща) и вече не е весела както преди. Харесвам я, познавам я почти от десет години. Не зная какво ще стане с дъщеря ми. Не мога твърдо да предсказвам съдбата на днешните младежи. (Зная, че всички момчета ще пропаднат. Вече са пропаднали. Не мисля, че са им дадени истински шансове.) Тя ще иска да изкара шофьорски курсове още преди да навърши шестнадесет години. После ще поиска да има кола. Ще си извади ключове и ще открадне някоя от нашите коли. Иска ми се тя вече да е пораснала, омъжена и да живее някъде в Аризона, Кейп Кенеди или в Сиатъл, щата Вашингтон. Някой по-голям от нея ще я посъветва да открадне ключовете от колите ни и да си направи дубликати. Сега краде пари от нас с жена ми, за да ги харчи в съботите и неделите с приятели за бира, вино и наркотици. Не мисля, че взема наркотици. Мисля, че я е страх и това ме радва. Радвам се, че в нашата среда вече не е на мода да вземаш наркотици или да имаш приятел негър.

— Ако ми бяхте купили кола, нямаше защо да крада тази — ще спори тя с нас, когато я пипнем, и ще смята, че е права.

В пълен мрак съм:

(Всичките ми светли видения кървят едновременно.)

С малкото ми момче ще се случи нещо страшно трагично (защото аз не желая това), а с Дерек няма да се случи нищо. За него никога няма да пристигат полицейски коли и линейки. Не виждам бъдеще за момчето си (тъмнината е непроницаема, нищо не проблясва, не виждам за момчето си никакво бъдеще), а това е поличба, от която спира дъхът ми. Когато се вгледам напред, не го виждам. Лесно мога да си го представя такъв, какъвто е днес и утре, но не и по-късно. Никога не пораства, не ходи на работа, не следва медицина, не е писател или бизнесмен, не е женен (клетото момче дори не ходи с някое момиче), не учи в колеж или дори в гимназия, дори не е юноша с мутиращ глас, пъпки по кожата и наболи влажни косъмчета, променили цвета на горната му устна и на страните му. Жалея го (духът ми плаче. Къде е тръгнал той?). Не надхвърля деветте си години. Остава си на тази възраст. (Това е времето, когато ще свърши. Всеки ден може да му е последен.) Или той няма бъдеще, или способността ми да си го представя в моето бъдеще е притъпена. Тъжно съзерцавам празното място напред, което е останало без него. Тишината натежава. Той ми липсва. Долавям мириса на цветя. Има семейни вечери, на които той не присъствува. Какво ми остава да очаквам, след като не мога да очаквам него? Голфа например. Рака на жена ми. Да улуча от първия път. А после? Отново да улуча от първия път.

„Улучих от първия път“ — мога да го повтарям до безкрай на хората през следващите години.

Когато неизвестността и старостта се спуснат върху мене като черна нощ и ме превърнат в нещо още по-съсухрено, дребно и незабележимо, винаги ще си спомням: „Улучих от първия път!“

На смъртния си одър в частната клиника, когато посетители, които вече не разпознавам, пристигат, за да ми покажат уважението си и ми носят подаръци — много сладки бонбони и ароматни парчета пушена мазна риба, може би все още ще бъде по силите ми да си припомням, че когато бях в разцвета на младостта си, улучих от първия път — аз съм в разцвета на младостта си, а още не съм улучил. Това е нещо ново, към което трябва да се стремя — то може и да ме накара да се усмихна. Да улучиш от първия път е голяма работа.

— Представяте ли си? — мога да кажа аз. — Веднъж улучих от първия път.

— Вземи си още пушена риба.

— Улучих от първия път.

Не зная какво бих могъл да направя с това улучване от първия път, освен да говоря за него.

— Улучих от първия път.

— Изяж си рибата.

— Здравейте, момичета!

— Знаете ли вица за безръкия и безкракия пред вратата на публичния дом?

— Натиснах звънеца, нали?

Много ми е лесно да си представям такива сцени с мене в частната клиника. Пред очите ми изниква лесно и Дерек — с течащи лиги, набит, тромав, плешивеещ тъмнокос възрастен бавноразвиващ се мъж, приличащ на скритото мое аз, което зная, че е вътре в мене и което никой никога няма да види — моето вътрешно лице. (Мисля, че понякога се явява в съня ми.) Ловя се на бас, че Артър Барън не подозира за това същество вътре в мене (не подозира, че имам способността да се преобръщам наопаки и да ставам на див идиот) или че страдам от хроничен ужас — от толкова остър ужас, че е почти като неутолим глад — от ужас, че ще започна да заеквам (или че ще изпитам хомосексуално влечение. Може вече и да съм изпитвал), или че езикът ми ще се подуе, ще запуши устата ми и изобщо няма да мога да говоря. (Не е чудно, дето се страхувам, че зад затворените врати решават съдбата ми — без дори да са ми казали, че произнасят присъдата ми. Може би това вече се е случило.) Но плодовитото ми въображение не може да намери дори един ден в повече за живота на клетото ми момче.

(Какво ще работи той? Какви дрехи ще носи? О, боже, не искам да ми се налага да живея без него.)

Постът на Анди Кейгъл ще ми бъде предложен и аз ще приема. Вече искам това. (Вече не си внушавам, че не искам.) Кейгъл е враг: изпречил се е на пътя ми и аз искам да го премахна. Мразя го. Всеки ден изпитвам все по-голяма нужда да го ритна, да изкрещя презрително право в хлътналото му, изумено лице. (То ще се превърне в човешки череп. За миг ще изпепеля плътта.) Никога няма да мога да го направя. Възпитанието ще ми попречи. Но може да го ритна в крака, ако не преодолея изкушението и престана да се владея. Ще го ритна, преди да успея да се въздържа. А впоследствие изобщо няма да мога да обясня случилото се. Вероятно ще ми иде да умра от срам (и ще се чувствувам като малко момче, уловено на местопрестъплението).

— Защо го направи? — ще ме питат хората.

А аз само ще свия рамене и ще наведа глава. Тогава ще тежа осемдесет и четири фунта.

— Той ме ритна в крака! — ще се оплаква на всекиго Кейгъл.

— Ритнал крака на Кейгъл.

— Ти видя ли?

— Ритнал Кейгъл в крака.

Няма друг, когото да искам да ритна в крака — единствено дъщеря си искам да ритна в глезена по време на вечеря, и то когато това ми е по-лесно, отколкото да се протегна и да й зашлевя плесница. Тя се свива още в мига, щом усети, че ми се иска да я ритна и щом повиша глас, сякаш вече съм го направил. А жена ми се държи така, че ми иде да я блъсна назад, за да ми се отвори място да замахна и поне два пъти да си стоваря юмрука в челюстта й. На момчето си се заканвам с пръст. Дерек удрям с огромната си ръка през устата, за да не издава повече нечленоразделните си звуци и за да скрия олигавените му очи, нос и уста. (Не го правя, за да стане той по-малко нещастен, правя го, за да стана аз по-щастлив.) Той е едно клето и жалко невменяемо човешко създанийце, но аз не бива да мисля за него толкова, колкото мога да мисля, ако не се спирам, при това мразя болногледачката му, която изтиквам вън от прага — която изхвърлям от къщи, — като я подкрепям отдолу с една ръка, за да не падне на земята и да не вземе да ме съди. Тя обаче пада и ме съди. От тая отвратителна жена се носи неприятна миризма на гранясало, смесена с парфюмиран талк. Тя се къпе сутрин и вечер. Косата й е призрачно бяла. Чистоплътността й е позорна. Не мога да понасям как натрапливо фамилиарничи. Държи се към мене не по-почтително от членовете на семейството ми, а е само една наемна работничка.

Познавам враждебността. (От нея получавам главоболие и мъчителни сънища.) Скритата ми същност нагноява в моето „аз“ и ме прави агресивен и недоброжелателен. Просмуква се и унищожава обичаните от мене хора. Да можеше човек да даде пълна воля на омразата си, да я изразходва и да я изстреля така, както омарът влага спермата си в женската и полекичка се оттегля в мъгливата тъмнина — сам и облекчен… Опитвал съм се. Но омразата се връща обратно.

За всичко е виновен Кейгъл. Вече усещам как започвам да го обвинявам. Някои негови дребни несъвършенства ми изглеждат непоносими. Вътрешното раздразнение ме разтърсва като вълни на електрошок и трионът му реже костите на черепа ми като назъбено острие. Излизам от кожата си, губя дар слово и мигновено получавам остро главоболие от начина, по който той си смуче някой зъб, барабани с пръсти и произнася погрешно някои думи — „истински“ вместо „истински“, „почети“ вместо „почти“ или „третоар“ вместо „тротоар“ — а когато го поправям, се смее; едва задушавам непрекъснатото си желание да го поправям. Думите се забиват в мозъка ми и се спират едва в преградата на черепните ми кости. Мога да се въздържа да не ги изрека, но не мога да потисна нуждата да ги кажа. Вбесявам се, че той ме предизвиква така. В ъгълчето на устата му се събират мехурчета слюнка; напуканите му устни винаги са изцапани с бяло от някакво хапче или течност против киселини, които взема заради болния си стомах.

Станало му е навик да навежда очи, да избягва погледа ми и да казва: „Охо!“

Иска ми се да му отвърна подигравателно: „Охо!“

Анди Кейгъл ми е противен, защото е несретник. Изпитвам желание да го ударя по лицето с тежката месингова лампа на бюрото му. И му го казвам.

— Анди — заявявам му аз, — изпитвам желание да те ударя по лицето с тази лампа.

— Охо! — казва той.

— Охо-хо-хо! — отвръщам аз.

Хихикам любезно в негово присъствие, престорено се шегувам за езика на Грийн и за добре ушитите му претенциозни дрехи; услужливо му помагам, така че да забележи. Тази сутрин тежах сто деветдесет и осем фунта — с четири фунта и половина по-малко от понеделник (когато реших да започна да отслабвам) и съм почти с фут по-висок от Кейгъл, който вече няма да расте.

— Охо! — изумява се той. — А как вървят нещата с онова момиче от отдел „Изкуство“?

— Добре.

— С оная с малкия бюст.

— Тя би могла да ми бъде дъщеря.

— Охо! Та това да не е лошо?

— Охо-хо-хо! Нося ти отчетите от Джони Браун.

— Мислиш, че не съм забелязал ли? Само гледаш да ме прекъснеш.

— Какво ще кажеш да те ритна ли по крака?

— Охо! По здравия или по болния?

— Анди, смятам, че този път трябва да ги прегледаш и да направиш някакви предложения, преди да ги предадеш нататък.

— Да си затворя устата, а? Охо!

— Охо-хо-хо.

— Охо-хо-хо. Тях не ги бива за нищо. Търговските посредници лъжат.

— Уличи ги. Ще направиш добро впечатление на Артър Барън и Хорас Уайт.

Той не обръща внимание на думите ми.

— Правил ли си го някога „две към едно“?

— Какво „две към едно“?

— Така правя сега в Лас Вегас. Управителят на един хотел ми е познат. С две момичета едновременно. Правих го и миналата седмица. Трябва да опиташ.

— Нямам желание.

— А ако са черни?

— Какво ще кажеш за отчетите?

— Свърши тая работа вместо мене. Повече те бива. Чувал ли си приказки по мой адрес?

— Престани да пътуваш толкова.

— Имам ли нужда да се подстрижа?

— Имаш нужда от ритник в задника.

— Явно днес много ти се рита, а?

— Охо!

— Ще ти доверя нещо. С Грийн е свършено. Какво би казал да заемеш мястото му?

— Измислици.

— Ще те препоръчам. Намаляват бюджета му.

— За какви пари?

— Няма да получиш повече. А аз ще получа. Миналата седмица направих голям удар.

— Нови измислици. Вечно правиш удари и вечно се оплакваш, че имаш дългове.

— Охо!

Той притежава единствено дома си в Лонг Айлънд и къща някъде в планините, където всяко лято изпраща жена си и двете си деца. Ходи там понякога през почивните дни. Периодично питам как е семейството на Кейгъл, както Артър Барън периодично пита за моето.

— Всичко е наред, Арт — винаги отвръщам аз. — А при тебе?

(Грийн никога не ме пита. Той не се интересува от семейството ми и не си прави труда да се преструва.)

Неведнъж с копнеж съм размишлявал върху възможностите през някой хубав ден Кейгъл да загине при катастрофа с колата си на отиване или на връщане от работа. Той е невнимателен шофьор, а когато заминава от града нощем, обикновено е отпуснат или пиян. Кейгъл е един от малкото останали в компанията началници с висок и среден ранг, които все още се заселват в Лонг Айлънд, пък и недодялаността му работи против него, както и щръкналите бели косми, които растат в ноздрите му, и кичурите коса в ушите му. Никой вече няма косми в ноздрите или ушите. (Би трябвало сега да отиде на бръснар само за това.) Но не мога да си отворя устата да му подхвърля за тези неща. (Боя се, че ще го обидя.) Вече ми е неловко да го гледам. Той усеща промяната. Мисля, че затова казва толкова често „охо!“. Жал ми е за него. (Той не знае как да постъпва по отношение на всичко, което се случва.)

— Охо!

— Охо-хо-хо! Какво толкова смешно има?

— И защо, за бога, носиш дрехи от коверкот?! — вместо отговор го смъмрям аз.

— Какво е това? — уплашено пита той.

— Излезе от мода преди тридесет години.

— Коверкотът ли?

— Купувай дрехи от камгарни платове.

— Вече си имам син блейзер — гордо казва той.

— Обаче силонов.

— Откъде да знам?

— Ще направиш страхотно впечатление в Иъри, Пенсилвания. Имаме ли големи вложения там?

— Другата седмица заминавам за Лос Анджелос. Оттам ще се измъкна в Лас Вегас. Две към едно — обяснява той, като ми смигва.

— И не ти е по мярка. Седи ти като торба и се криви.

— Аз самият съм крив, знаеш го — мрачно ми напомня той и по лицето му пробягва лукава и лицемерна усмивка, която вече съм виждал. — Такъв съм по рождение, знаеш го. Воля божия. Не се смей. Не е смешно. Нищо смешно няма в това да се родиш с деформиран таз и крак, знаеш го.

— Зная го, Анди.

— Не е нещо, на което да се смееш.

— Не се смеех.

— Такъв ме е направил Той.

„Алилуя“ — мисля да отвърна цинично аз.

— Ще ми се Той да ме беше обмислил така, както сигурно е обмислил тебе.

Когато Кейгъл започне да изтъква крака си или господ, за да получи внимание и уважение, той наистина се превръща в тези отвратителни рошави космати кичури, които растат в носа и ушите му — в нещо интимно, неприлично и отблъскващо — и много често напоследък съм изпитвал желание да видя мъртъв този клетник, само защото ме изпълва с ярост, срам и погнуса. Камгарните платове няма да му помогнат. Всичко е тръгнало на зле. Изпитвал съм желание да видя мъртви и други нищо неподозиращи познати човешки същества заради най-незначителни дреболии и нередности. Да умират. Всичките. (Имам широки възгледи: вече наистина не ми пука.) Изпращам убийствени клетви към мудни продавачки или непознати, които се изпречват на пътя ми или ме бавят, когато бързам. „Умирай! — мисля си аз. — Падай. За да те прекрача.“

Мога да посоча много мъже — това са винаги мъже — в обществения живот, които бих желал да видя убити (и вече не мога да понасям скитници. Не чувствувам жал към тях), макар никога да не съм помислял (поне за сега) самият аз да извърша подобно нещо. Проявявам разбиране защо някои хора пребиват, ритат или подпалват скитници или просяци. (Навъдиха се прекалено много от тях.) Не скърбя при смъртта на президенти (обикновено изпитвам радост): в крайна сметка те си получават заслуженото. Струва ми се, ако не се лъжа, че по времето на Ф. Д. Р. за последен път в живота си пролях сълза. Понякога ми се налага да сподавям хлипането си (обикновено като гледам долнопробни филми), но иначе сълзите ми се съхраняват непокътнати някъде дълбоко в мене. Никой не може да отключи това място. Само този човек — Франклин Делано Рузвелт, последният ми президент, към когото можех да изпитвам уважение (останалите не бяха мои) — или просто мислех така, защото съм наивен. Не, всички американци плакаха, когато той почина. И майка ми плака. „Една трета от нацията — каза той — е без истински покрив, дрехи и храна.“

В наши дни — с подобрената технология и човечните социални и политически реформи — сигурно е така с повече от половината нация. Когато достигнат сто процента (по това време милионерите ще бъдат швейцарски поданици и ще живеят във Франция), ще прозвучат тръби, небесата ще се разтворят и всички ще слушат музиката на Хендел безплатно. Тази нощ пак сънувах, че майка ми е жива — смалена от възрастта, но напълно здрава, облечена с вкус в лека басмена рокля и тънък бял пуловер; имаше някакъв мил празник в частната клиника и тя бъбреше съвсем приветливо с мене. Беше Коледа, Великден или Денят на благодарността. Гледаше ме непрекъснато с грейнали очи, както когато бях малък. Прощаваше ми всичко. Когато се събудих на сутринта, домъчня ми за нея, сякаш бях захвърлено дете — изпитах неприятното чувство, че по страните ми засъхват сълзи; отново успешно изплувах от съня като едно цяло, заедно с паметта си и всичките части на тялото си — кой знае на какво място се бях намирал до този миг.

— Какво сънува? — винаги с учудване пита жена ми.

— Себе си.

— Стенеше.

— Сънувах майка си.

— Още ли?

— И ти ще я сънуваш.

— Вече я сънувам. Откакто се разболя от артрит. Пръстите й са изкривени. Няма ли да спрат вече? Тези сънища?

— Дали и аз ще се разболея от артрит?

— И аз ще се разболея.

— Надявам се, да не засегне гръбнака ми. Не искам да ми се изкривява гръбнакът.

Отново ми домъчнява за майка ми, като си спомням колко болезнено усетих липсата й, когато се събудих на сутринта. Домъчнява ми и за захвърленото дете. Това дете е моето аз. Но моето аз не е това дете. Мисля, че то може би се спотайва в главата ми с всички останали, за които зная, че са там и които не мога да открия; то прави лоши номера на настроението ми, а също и на сърдечната ми дейност. В главата си имам цяла вселена. В затънтените й кътчета са се приютили сгушени цели семейства. В нея властвуват цивилизации. Крепят я физичните закони. Съществува според законите на химията. Нямам нищо общо с тази вселена. Никой не я управлява. Хитри пратеници прибягват по уличките с непочтени загадъчни поръчения. Никой не е отговорен. В мене са проникнали, аз съм обсаден, станал съм мишена за коварни нападения отвътре. Нещо в мозъка ми се размърдва, бавно се претъркулва като черна змиорка и се изгубва, потъва в тъмни като в рог дълбини. Всичко е по-дребно. Не е нито топло, нито студено. Не е и влажно. Самодоволно ухилени физиономии се занимават с отвратителните си дела и подмолните си развлечения, без да ми се доверяват. Това ми носи болка. Жертвите плачат. Никой не умира. Риданията са безгласни. Аз гълтам аспирини и успокоителни. Гъмжа от призрачни дребосъци (в един миг са видими, в следващия — не), от дяволчета и демончета. Те ме дращят и ме мушкат. Ще ми се да можех да ги плисна веднъж завинаги навън от черепа си, на открито, и да се опитам да ги идентифицирам — да ги наредя покрай една стена на бялата светлина от заслепяващото фенерче и да запитам строго: „Кои сте вие? Какво търсехте вътре? Какво искате от мене?“

Те няма да ми отговорят. Ще бъдат безброй. Ще видя пред себе си хиляда свои образа. (Обичам да чукам жена си, когато няма настроение. Обичам да я карам да го прави, когато не й се иска.) Иска ми се да можех да заснема всичките си сънища с кинокамера и да изправя пред съд злосторниците в тях. Имам нужните доказателства. Иска ми се да подслушам мислите им. Иска ми се да заснема техните сънища, за да открия какво става в мозъците им, докато те свободно се движат в главата ми. (Моята глава е моята крепост.) Не ми се счуват гласове. (Понякога ми се иска обратното.) Не съм побъркан. Зная, че зад затворените врати хората наистина говорят по мой адрес, но не си въобразявам, че чувам думите им. Вчера в килера на една кооперация беше намерено умряло момченце — след блудство. Убиецът все още не е заловен. Друго дете беше намерено убито в шахтата на друга кооперация — хвърлено от най-горния етаж. Никой не знае причината. (Беше момиче. Полицията още не е установила дали са се гаврили с нея.) Друго момиче от няколко дни е изчезнало от дома си — неизвестно защо. Близките и съседите в мрачно напрежение очакват вести и вече палят църковни свещи за душата й, като примирено се подготвят за най-лошото. Мисля, че и то е било убито (и се чудя защо. Днес фермерите от Оклахома взеха решение да не доставят памука според договорената цена, защото тя се е удвоила за времето между направената сделка и подготвянето на документацията. Купувачите ще ги изправят пред съда. Непрекъснато намират телата на чужди деца в шахти и отдушници, а аз дори не знам със сигурност какво представляват шахтите и отдушниците). Чудно ми е също така какво наистина си мисли за мене тънкият върлинест Хорас Уайт. Той е толкова влиятелен мерзавец. (Мразя този влиятелен мерзавец, а той е от такова значение за мене!)

— Я гледай, я гледай — иде нашият гризач на нокти — казва той, когато влизам в кабинета му, и това му се вижда смешно. — Как се чувствуваш днес?

Заварвам самия Хорас Уайт обикновено да реже, пили или лъска прозрачните си нокти, седнал на огромното си орехово бюро винаги когато ме повика, за да ми възложи някаква нова работа или да обсъдим някои корекции. (Той нарича промените, които ме кара да правя, „корекции“.)

— Ако някога напишеш книга — повтаря ми той, — сложи ме вътре. Ще купя много екземпляри.

Бих искал да надникна и в неговата глава. Иска ми се да разбера дали и аз нагло се мотая из сънищата му така, както той се разхожда из моите (сякаш са негова собственост). Съмнявам се дали представлявам достатъчно значителен символ. Често Хорас Уайт се появява в сънищата ми с безинтересното си лице — стои известно време там и се превръща в червендалестия, по-масивен Грийн, който избухва и ми хвърля унищожителен поглед, като понечва да ми направи строга забележка, а после изчезва толкова бързо, колкото искам аз, и в същия миг, когато се появява заплашителният, жесток непознат, приближава ме с нож, който никога не виждам — този човек или ме събужда и аз стена от праисторически страх, или великодушно напуска сцената, за да отстъпи място на някой като майката или сестрата на жена ми, на Форджионе или госпожа Йъргър. Или на дъщеря ми, на момчето ми и (или) на Дерек. Или на друг неканен гост. Колко приятен промеждутък е, ако сънувам, че спя с жена си или с Пени. Често го правя с Пени насън и се събуждам точно навреме. Често го правя и с жена си насън. Понякога, като се събудя, галя жена си, докато не я настроя чувствено и тогава го правя с нея наистина. (Обикновено в съня е било по-хубаво.) Сънищата с Върджиния никога не достигат връхна точка. Затруднявам се с блузата й, мъча се с изцапаните от пръсти жартиерни закопчалки. С толкова много хора имам да се справям нощем… Много от тях са направени от лакиран стъклен восък. Такъв материал не съществува. Сънувам таласъми и джуджета. И трупове. Притеснявам се насън за жена си, майка си, децата, сестра си, за покойния си брат и дори за покойния си баща (въпреки че не зная как изглежда. Останалите след смъртта му снимки не са много ясни) и всички те, освен покойния ми баща, ме молят за някаква утеха, която не мога да им дам, защото самият аз съм безпомощен и се нуждая от утеха. Нищо чудно, че всичките ми сънища, изглежда, се развиват все в същата душна атмосфера със застоял въздух, както в параклисите на погребалните бюра. Единствено Артър Барън ми носи известна утеха, но той е зает и никога не се задържа; колкото до баща ми, не съм сигурен дали това наистина е той, нито пък мога да разбера защо е толкова недоволен (нищо лошо не съм направил). Моето деветгодишно момче, втренчило с очакване поглед, се превръща в немия, втренчено гледащ Дерек. И двамата са неподвижни. И аз някога бях ням. Не знаех какво ще излезе от мене. Сега вече имам някаква представа. Стига само да седна на масата за празничния обяд, заобиколен от цялото семейство, и да се появи нещо, което ми напомня покойния ми баща, по-големия ми брат или умиращата ми, загубила говора си майка, и веднага се виждам разчленен на безжизнени периоди около масата в трапезарията — от нямото начало (Дерек) до безмълвния, фатален, скотски край (майка ми) — пасивна и покорна като добиче; а дори и отвъд това, през стадия с изчезналия ми баща (татко). Аз съм една илюстрирана схема на информационния поток. Препратките са жена ми, дъщеря ми и синът ми: аз представлявам възрастта на всеки поотделно. Те — това съм аз. (Но аз не съм те, събрани ведно. Те са повтаряща се филмова сцена, която се върти колкото пъти искам да я видя.) Живата картина е сън. Сцената е стопкадър.

— Стоп!

Никой от тях не помръдва. Седят като парцалени кукли. И аз успявам да забележа:

— Ето какъв съм бил някога.

И още:

— Ето как ще се чувствувам в бъдеще.

Сега вече може и да се движат.

Мисля, че зная какво е на жена ми да бъде омъжена за флиртуващ администратор като мене, за когото тя вече не може да бъде от особено значение, освен ако не се разболее от рак или не извърши прелюбодеяние. (Самоубийството не би помогнало.) Сигурно й е безрадостно. Като местя поглед наляво или надясно, мога да се пренеса в миналото на майка си, брат си, баща си и сестра си, за да видя своето настояще и бъдеще. Премествам поглед към бъдещето на децата си и виждам своето минало. Аз съм това, което съм бил. Аз вече въплъщавам това, в което ще се превърна. Близките ми за мене са като пътни знаци. А ето и още един сън, който си представям: виждам се наведен над вдигащата пара печена пуйка, в ръка с големия нож с кокалена дръжка, готов да я нарежа, след като съм отделил бутовете и първия солиден къс от бялото месо на гърдите, а те всички ме наблюдават и безмълвно чакат, седнали на столовете с високи облегалки, като изпълнени със съмнение сенки, затаили дъх. Те са мои. Аз съм техен собственик. Те ми принадлежат, аз владея положението (и се надявам, че бялото месо ще бъде вкусно, а черното месо — сочно). Сега отново сме замръзнали. (Схващате ли картината?) Не можем да се помръднем. Аз съм застанал над пуйката; те седят приковани. И в тази неподвижна пантомима, в която ние всички сме вкаменени статуи, аз изпитвам странното чувство, че дори ако не ги бях имал изобщо — ако не се бях женил, не бях ставал баща, не бях имал родители, — те въпреки това щяха да бъдат с мене. При наличието на такъв семеен кръг никоя негова част не би могла да бъде друга. При наличието на такива части този семеен кръг е неизбежен. Отклонение от това е само Дерек — а той е плод на грешка, която не е наша. (Ние изиграхме правилно ролите си.) Сега той заема стабилно място заедно с всички ни. Те са в главата ми от времето, когато имам глава (не ги е донесъл щъркел) и не се помня без тях. (Такава голяма част от мене би липсвала!) Блъскат се в мозъка ми и ми причиняват главоболия. Понякога ме разсмиват. Те са в плазмата ми. Сега вече можем да се движим. Но те не помръдват. Чакат като вкаменени. Седят на столовете си с високи облегалки подобно на тленни останки в ковчег — бяло месо, черно месо, бутчета, крилца и крака лежат грижливо наредени като инструменти върху зъболекарска масичка — или като хирургически инструменти на лекар — отоларинголог, който се готви да оперира сливици. Но подносът не минава от човек на човек. Има ябълкова гарнитура с подправки, студени желирани червени боровинки и вносни касисови конфитюри. Това е едно вледенено пиршество, сцена на домашен уют, издълбана с длето върху студен и плесенясал камък. Всичко е в мои ръце, но не мога да направя много. (Мога да подам подноса с месо на жена си.) Там е майка ми — с коса, бяла като сапунена пяна. Баща ми е някъде другаде. Майка ми ще умре. Зная това, защото тя вече е умряла. (Толкова бях обиден на баща си, задето умря, че не исках да отида на погребението. Исках да му дам да разбере. Дадох му да разбере.) Жена ми е единствената съпруга, която бих могъл да имам досега (нямах избор) — докато смъртта, разводът или прелюбодеянието ни разделят. Децата ми са единствените, които можах да получа. (Чуждите деца принадлежат на други хора.) И за мене, и за тях в хвърлените карти никога не е имало усмихнати лица с трапчинки и лунички, нито организатори на празненства, души на компании, симпатяги или блестящи преуспяващи хора. Те са станали такива, каквито са били: дори ако си ги представях по-добре, щяха да си бъдат все същите. Не е било по силите ми да стана баща на дете, което някога да бъде поканено в Белия дом и да се изправи за снимка редом с президента като илюстрация на всичко, което е светло и благотворно в живота на нацията. Скоро те ще трябва да канят там някоя порцеланова купа с ягоди и сметана. Защото хората започнаха да имат вид на прокълнати. (Червеният цвят на ягодите ще бъде подсилен със синтетична боя. Естественият цвят на сметаната ще бъде развален, за да изглежда още по-бяла. Порцелановата купа ще бъде направена от боядисан каучук.) С изключение на Дерек, който седи с нас — даваме на болногледачките му домашна отпуска и аз силно се надявам да си я ползуват. Него мога да си го представя другояче. Не мога да го възприемам такъв, какъвто е. Сега вече можем да се раздвижим. Мога да подам подноса с месото на жена си, да предложа на другите „баница с батати“ — правена с ямс. Вече няма батати. (И те са изчезнали. Не зная какао е станало с тях.) Не зная защо баща ми се появява в тези мои сънища, в които не мога да говоря и да се движа — мога само да стоя и да слушам, — след като той ми е почти непознат; появява се може би единствено за да се превърне в някой страшен негър или в Хорас Уайт, който в моите сънища вдига познатата ми външна блудкава обвивка и разкрива под нея аленочервената долна част на една еротична жестокост. Хорас Уайт притежава акции. Чудя се защо нямам спомен да съм бил плескан по дупето поне веднъж от баща си. Не притежавам баща. В това има близост, устойчиво разбирателство, обещание за миналото и увереност в бъдещето. Може би трябва да започна да пляскам синовете си два пъти в месеца за тяхно добро. Дъщеря ми е прекалено голяма. Жена ми не я пляска, но аз го правя. Тя обича да ме драска с ноктите на ръцете и краката или леко да хапе. Позволяваме си това. Сега ни доставя по-голямо удоволствие, ако се дразним поне малко. Чудя се дали аз съм единственият мъж на средна възраст в целия свят, който все още пази в себе си далечния си детски страх да не попадне на хомосексуалист. Затова ли този човек обсебва сънищата ми?

— Махай се! — заповядвам му ясно аз.

Но от устата ми излизат прегракнали стенания, които стряскат жена ми.

— Какво има?

— Нищо.

— Ти крещеше.

— Какво?

— Не разбрах. Чух само звуци.

— Стенал съм. Сега съм добре.

В такива случаи жена ми и децата са винаги извън опасност. Дори не са в къщи. Аз съм сам. Човекът преследва мене. Няма кой да ми обясни това освен семейния ни съветник по религиозните въпроси и психиатъра й. Психиатърът осветлява положението, като ме пита:

— Защо задаваш този въпрос?

— Защото…

— Ти си гризеш ноктите — отгатва той.

— … изпитвам страх. Явяват ми се сънища и мисли, които ме тревожат, дори ако са приятни. Получавам главоболие. Изпитвам неудовлетвореност. Сигурно страдам от смущения в мисловния процес. Не чувам гласове…

— Аха — отбелязва той с дълбока въздишка.

— … и никога нямам халюцинации.

— Как би определил това?

— Често ми мирише на екскременти.

— Така ли?

— Но винаги има конски фъшкии по подметките ми.

— Ще трябва да се научиш — казва ми той — да гледаш къде стъпваш.

Нямам психиатър (компанията гледа с неодобрение на администратори, които са нещастни), а семейният съветник по религиозни въпроси е на жена ми. (Той гледа с неодобрение на хора, които не са нещастни.)

Зная, че скоро ще трябва да престана да си гриза ноктите, ако искам да се издигна много по-високо от Кейгъл в компанията или да стигна до поста президент на САЩ някой ден, когато тази служба остане незаета и няма кой да я иска. Признавам, беше ми жал, че убиха Джон Ф. Кенеди, защото го улучиха с куршум в главата, когато нито той, нито аз го очаквахме, и заради снимките в списанията и вестниците. Бяха отвратителни. (Можеха да продадат милиони от тях като сувенири, ако се бяха сетили.) Клетият човек. Надявам се никога да не ме улучат с куршум в главата. В моето въображение сега той е много по-дребна фигура (но е там. Това е той. Ще се грижа за него, докато мога); необходимо е да бъде смален до миниатюра, за да се побере в мислите ми, да се движи в спомените ми, в хрумванията, в нощните сънища и да прави незабележими неща по своя воля, ако аз съм твърде зает с други двойници и призраци и не мога да го извадя навън и да си играя с него. Може други да го имат върху монета от пет долара — аз си го съхранявам в главата. Той е чист, покрит с емайл, красив, усмихнат. Косата му лъщи. Сега го харесвам. За разлика от сестрата на жена ми. По-малкият му брат не живя колкото него. Обикновено забравят факта, че Линдън Бейнс Джонсън е бил едва четиридесет и шест годишен и все още само сенатор, когато е получил първата си сърдечна криза. Още тогава нещата за него са били приключени. След това той не постигна много. А Айзенхауер се оправи. Започна да играе голф по-добре. (И с мене ще бъде така.) И Хари Труман умря. Знаех, че ще умре. Напоследък и мене много ме боли глава, а дори не са ме прострелвали в главата. Боли ме и вратът — там, където се съединява с гърба. Аспиринът помага. Успокоителните на жена ми пък ми помагат да спя. Три слоя тъкани обвиват мозъка на главата ми и гръбначния ми мозък и общото им наименование е менинги. Зарадвах се, като научих, че са три на брой. Не знаех, че изобщо имам обвивки на мозъка. Следователно менингит е възпаление на главата. Инфекциозният менингит е инфекциозно възпаление на главата. Менингитът е много разпространен сред служещите в армията. Цивилните боледуват от енцефалит — това е възпаление на мозъчното вещество и често го бъркат със сънната болест. Хората заспиват и се парализират. Ето още един добър лек срещу безсънието. Вече съм прекалено стар, за да проявявам глупостта да се тревожа за неща като менингита. Все още нямам болки в гърдите. Сменил съм инфантилните си страхове от менингита с по-зрели инфантилни страхове. Вече изобщо не се сещам за менингита. (Ха-ха.) От менингит се умира. Както и от куршуми в главата. Така стана с Мартин Лутър Кинг; едва няколко месеца след смъртта му ФБР спря да подслушва телефона му (и започна да подслушва моя). Менингитът съсипва нервната система — човек може да оглушее, оглупее, ослепее, да се парализира и да умре. Когато убиха Боби Кенеди, изпитах още по-голяма жалост, защото беше по-млад от Джон и снимките как лежи на пода на хотелската кухня бяха още по-ужасни. Изглеждаше толкова безпомощен и объркан — огромните му очни ябълки се местеха в кухините, ъгловатите му, издължени ръце и крака бяха разперени. Все още беше с обувки. За случая се беше облякъл в черно. Сега и той е покрит с емайл. Никога вече няма да страда от хрема. Сега и той е в главата ми. Скътал съм го там. Ще си стои на топло. И ще бъде там, докато умра — или до деня, когато забравя да си спомня за него. Не зная какво ще му се случи след това. Ще трябва да разчита само на себе си. Не зная как ще оцелее, когато аз вече не бъда в състояние да се грижа за него. Къде ще отиде? Някога, ако някое момиче ми харесваше, направо полудявах. Сега просто се възбуждам. Сестрата на жена ми заявява, че не одобрява насилието, но беше доволна и възприе убийствата на братята Кенеди като тържество на неумолимата справедливост.

— Просто си получиха заслуженото — заяви тя. — Не може да се каже, че не си търсеха белята.

Жена ми съжаляваше децата.

Не бива да забравям, че трябва да се усмихвам по-малко. Видът ми трябва да бъде невъзмутим. Не бива да забравям да се държа все така почтително и признателно към някои хора в компанията, в университета или провинциалните клубове, където ме канят и очакват да се проявявам като човек, комуто е провървяло и който е скромен, раболепен и боязлив. Пътувам по-малко, повече си стоя в къщи. (Гледам да се навъртам наблизо, около родната си база — която за мен естествено не е домът, а компанията.) Жена ми се радва, че не отсъствувам, въпреки че се караме. Дъщеря ми подозира, че я следя. Подозираме, че когато излизаме, тя взема другата кола — тя има по-големи приятели с младежки шофьорски книжки — и при това сигурно заплашва момчето ми, че ако я издаде, ще бъде обезобразен и ще ослепее. (Струва ми се, че съм способен да я убия, ако разбера, че го заплашва със смърт или осакатяване.) Дерек не може да ни каже. Чудя се какви ли образи се въртят в мозъка му (той има мозък, макар да ми е трудно да запомня това, има и уши и очи, с които чува и вижда) и какъв смисъл извлича той от тях. Не бих искал да подслушам неговите мисли. Прекалено много пращене ще чуя. Така ми се струва. Представям си, че той получава линейни дразнения посредством безсистемен поток от картини и звуци, които се вливат от едната страна на главата му и излизат навън през другата страна като радиосигнали, преминаващи през ряпа или през фината настройка на някакво болтообразно, сложно и свръхчувствително приспособление, направено от керамика, волфрам и стъкло, което е съвършено във всяко отношение, само дето не действува. Не мога да го нарека терминал, защото нищо не свършва там. Представям си собствените си мисли като кръгообразни, сферични и обли, като колело, което подобно на земното кълбо се върти в купа с утайка, в чиито долни слоеве от гъста мътилка са се отделили и нападали толкова много от онези неща, за които забравям да мисля. (Забравям дори онези неща, които се мъча да запомня.) Той внезапно може да се нагорещи до крайност подобно на електронна лампа. Подобно на транзистор, той недоловимо се влияе от вибрации и от промени във влажността и температурата. Аз имам син с ряпа в главата. Мисля, че там се явяват статично електричество и други видове смущения и вероятно в такива моменти той изпада в истерия. (И в моята глава има статично електричество, поради което избухвам без повод у дома, изпитвам желание главата ми да се пръсне и да се облекчи от напрежението.) Обаче е миловиден. Такива са и трите ми деца, а жена ми е по-привлекателна за възрастта си, отколкото която и да е друга позната жена на нейните години. Чудя се какви ли строителни връзки са останали несъединени в мозъка му. Дали той ни най-малко не съзнава, че е идиот и когато порасне, ще се превърне в имбецил? Знае ли, че от него се очаква да желае смъртта ми, както и да се страхува, че ще го убия или ще го кастрирам, след като храни подобни надежди? Най-добре е да запази за себе си мръсните си помисли спрямо жена ми. Той не може да бъде обвиняван. И него сънувам мъртъв и съм безутешен, когато се събудя, защото ми е жал за него и зная, че сънувам себе си и че съвсем искрено не искам той да умре.

— Какво сънува нощес? — пита жена ми, докато приготвя закуската.

— Дерек.

— Чух, че се смееше.

— Тебе сънувах. Чукаше се с друг мъж.

— Чух, че се смееше.

— Изглеждаше ми смешна. С един едър дебел негър.

— Сънувах ужасен сън.

— Чух, че плачеше.

— В твоя сън ли?

— Не, в твоя.

— Защо не ме събуди? Сънувах, че плача и не можех да се спра.

— Много бях зает в съня си. Може би сме имали един и същ сън. Сънува ли снощи, че се чукаш с едър черен негър?

— Нямам нужда. Получавам от тебе всичко, което ми трябва.

— Мисля, че тая кучка наистина краде колата. Той се опита да каже нещо на вечерята снощи, а тя го стрелна с очи.

— Ще я попитам.

— Ще я пипна. Сготви за довечера. Предпочитам да я пипна.

— Ти нещо взе да си идваш много често тия дни.

— Е, и?!

— Нищо нямам пред вид. Радвам се.

— Аз също!

— Няма защо да крещиш.

— Изобщо не съм крещял. Не виждам защо да не мога сегиз-тогиз да повиша глас, без да ме обвините, че крещя. Всички си го позволявате. И ти. Не виждам какво те нервира толкова.

— Не аз, а ти се нервираш сутрин. Радвам се, когато се прибираш у дома. Дори си подсвиркваш. Може би вече ти е приятно да бъдеш с нас.

— Естествено, че ми е приятно.

— Да не се е случило нещо?

— Не, всичко е наред. И ще бъде най-добре, ако спреш да ме питаш дали не се е случило нещо.

— Знаех си, че щом излезем от кухнята, ще се скараме.

— Нищо чудно, че нямам търпение да тръгна за работа.

— Ако нещо се е случило в службата, най-добре ми кажи.

— Всичко е наред.

* * *

— Какво се е случило? — пита ме без заобикалки Грийн, веднага щом стигам до службата.

— Какво да се е случило?

— Достатъчно ясно те попитах. — (О, господи, и него са го прихванали и ме сварва съвсем неподготвен.)

— Нищо не се е случило.

— Няма защо да ме лъжеш.

Той ме гледа заплашително с плувналите си, изпъкнали очи, със садистична готовност да избухне, а чувственото му лице е зачервено, с капчици пот около веждите и устата. Обикновено Грийн не си позволява да се поти пред други хора (чудя се дали тази сутрин се притеснява повече за намалената функция на щитовидната си жлеза, или за увеличената си простата). Облечен е в костюм от камилска вълна на квадрати със свободна кройка, остри широки ревери, с втъкана сива вертикална нишка, пресечена от ситни лилави линии, и това не прави впечатление. Ние, останалите, трябва да чакаме фестивали и изложби, макар че карираните панталони се приемат добре през почивните дни по време на пикници в полето и на морския бряг или в клубовете извън града. С крещящото си облекло и претрупания си речник Грийн кара повечето от своите началници в компанията да се чувствуват не на място и в неудобно положение. Хорас Уайт бяга от него като от чумав. Грийн обикаля Хорас Уайт, Уайт гледа да бъде не с него, а с Блак, който ненавижда Грийн и открито го хули; тогава Грийн се оттегля да си ближе раните.

— Блак е животно — оплаква ми се Грийн. — Цял изрод е. Няма смисъл човек да говори с него.

Блак е антисемит. Грийн, седнал на бюрото си, изчаква реакцията ми, като ме гледа предизвикателно, сякаш аз съм виновен за щитовидната му жлеза, простатата, колита или Блак.

— Не разбирам какво имаш пред вид…

— Не си убедителен, когато ме лъжеш — започва той още преди да съм свършил, сякаш може да предугади отговорите ми. — Нямам нищо против да лъжеш, ако не мога да те хвана. Аз съм ти началник. Но недей да лъжеш неубедително в службата, ако искаш да работиш за мене. Не искам никой от подчинените ми да бъде възприеман презрително от други, освен от мене.

— Жена ми е кучка.

— Не употребявай тази дума пред мене.

— Нали искаше да ти отговоря?

— Не съм Анди Кейгъл.

— Не бих го казал на Анди Кейгъл.

— Жена ти ми харесва.

— Не, не ти харесва, Джек. Както и на мене. Какво е станало?

— Женил съм се четири пъти и никога не си ме чул да казвам нещо лошо за която и да е от тях, макар че мразех всичките.

— Тя не си пада толкова по тебе.

— Спри да дрънкаш.

— Тя казва, че си копеле, защото не ми позволяваш да говоря на конференциите.

— Престани да се оправдаваш с нея.

— О, не се преструвай, Джек. Тя не ти харесва чак толкова.

— Ако искаш да знаеш, тя не ми харесва изобщо. Интересува ли те защо?

— Не.

— На някои събирания пие прекалено много, на други — прекалено малко. Държи се неестествено и с това сковава и другите. На тези събирания от нея мирише на притеснение така, както от други мирише на пот.

— Казах ти, че не ме интересува.

— Тя не е нищо особено. Не е богата, не е известна, нито е общителна, не иска да помогне на тебе, нито на мене.

— Нали ме питаше какво се е случило?

— И ти използува жена си, за да избегнеш отговора.

— Не е вярно. Защо си в такова лошо настроение?

— А ти защо си в добро настроение?

— Вече не съм.

— Сега вече се цупиш — отвръща той и като капак ме имитира подигравателно: прави кисела физиономия, а аз си мисля, че и той може би е податлив на неудържимия подтик да подражава злобно на някой, който го притеснява непоносимо.

Това се нарича ехолалия.

Да, ехолалия (неволното и незабавно повтаряне на думи, казани от друго лице. Проверих го в речника. Ха-ха). Ха-ха.

Ха-ха.

(Това може да продължи вечно.)

Това може да продължи вечно.

— Нямам ли основание? — питам го аз.

— Нямаш ли основание? — повтаря той в отговор.

— Какво има, Джек? — питам го аз и почти очаквам да чуя как той ми отговаря с моя глас като в кошмарен сън „Какво има, Джек?“ (както често се чувам да отговарям презрително на жена ми или дъщеря ми с техните гласове, когато съм прекалено ядосан или разцентрован, за да измисля по-изобретателен начин да ги уязвя).

Вместо да ми отговори, чувам го да ме пита:

— Да не би да си се навъртал някъде, за да си търсиш по-добра служба?

— По-добра служба ли?

— Няма да я намериш без моя помощ.

— Да си търся ли?

— Сам няма дори да знаеш къде да търсиш.

— Какво не ми е наред тук? — Чувствувам, че ме облива гореща вълна.

— Започваш да се потиш — казва той.

— Нищо подобно.

— Има пот по лицето ти, избива и през ризата ти. Защо така тъпашки отричаш? Ясно ти е, че не те попитах какво се е случило, когато ти зададох този въпрос. Не смятах, че се е случило нещо лошо — исках да зная какво хубаво ти се е случило. Казах го със сарказъм. Ти се държиш смешно. Като казвам „смешно“, нямам пред вид „смешно“. Имам пред вид „странно“. Пък и „странно“ нямам пред вид. Имам пред вид, че си жизнерадостен. Напоследък непрекъснато си подсвиркваш.

— Не съм забелязал.

— При това фалшиво. Сигурно мислиш, че си единственият човек в компанията, който е чувал за Моцарт. Станал си симпатичен на много хора, които не ми харесват. На Кейгъл, Хорас Уайт, Артър Барън. На Лестър Блак. Дори на Джони Браун, а ти печелиш повече от него.

— Такава ми е службата — работя за тях.

— Да им се подмазваш, а? Остави на мене да се подмазвам от името на отдела. Повече ме бива от тебе. Те обичат да виждат, че се подмазвам. А ти си им безразличен.

— И на Кейгъл ли?

— С Кейгъл е свършено — сопва се той нетърпеливо, а лицето му светва от доволство. — Той пръска слюнка, когато говори, и накуцва. Бих могъл да заема мястото му. Положително. Но не искам. Не ми се занимава с продажби. Амбулантната търговия е унизително нещо. А най-унизително е да продаваш себе си. Сигурен съм. Опитах се да се продам за подпредседател и не успях — а това е най-унизителното от всичко: да се предложиш за продан и да се провалиш. Ако донесеш някъде какво съм казал, ще отрека думите си и ще те уволня. Компанията няма да иска, но аз ще го направя. Знаеш това. Както ще направя и с Ред Паркър.

— Какво ще направиш с него?

— Ще се отърва от него. Откакто жена му загина при автомобилна катастрофа, той върви все надолу.

— Жал ми е за него.

— А на мен — не. Докато тя беше жива, той не я обичаше. Ред Паркър пие твърде много и не работи. Трябва да се отърваваме от хора, които вървят надолу. Компанията цени това. Компанията цени плъховете, които знаят кога да напуснат потъващия кораб. А ти използуваш неговия апартамент.

— Не оставям следи. Водя там и жена си.

— И се държиш като загубило ума си студентче с младото момиче от отдел „Изкуство“.

— Не е вярно — защищавам се аз. (Сега гордостта ми е наранена.) — Просто се закачам с нея, Джек. — (Усещам, че очите ми се насълзяват. Сигурно са не по-малко влажни от неговите.)

— Тя не е достатъчно хубава. И заплатата й е ниска.

— И ти флиртуваш.

— Аз съм известен като нахален и ексцентричен, а това ме извинява. А ти не си такъв. Твоите думи са като делата ти. Аз имам сенна хрема. Ако изглеждам разплакан, то е от алергията. Защо се смееш?

— Иска ми се и аз да можех да употребя такава дума.

— Но не можеш. Поне докато ме има и съм в състояние да употребя още по-добра. Освен това и мисълта ти не е толкова остра, колкото моята. Не ти достига финес, за да говориш духовито и гладко като мене, затова не се и опитвай. Това момиче няма да ти помогне. Потърси си богати разведени жени, чужди съпруги или привлекателни вдовици.

— Вдовици не се срещат толкова често.

— Чети некролозите по вестниците. Гледам, че пак се усмихваш.

— Защото си смешен.

— Но не е редно да се смееш в момента. Слоукъм, ти си загазил и, изглежда, не го съзнаваш. А това не ми харесва.

— Защо да съм загазил?

— Защото си ми подчинен. А изглеждаш прекалено радостен, за да ми допадаш, копеле такова.

— Мислех, че не обичаш тази дума.

— И като че ли вече не се страхуваш от мене толкова, колкото преди.

— Точно сега се страхувам.

— Говоря по принцип.

— Защо трябва да се страхувам?

— Не се страхуваш и това не ми харесва. Кара ме аз да изпитвам страх. Последното нещо, което би пожелал Джек Грийн, е някой от подчинените му да се чувствува достатъчно сигурен в службата си, за да започне да се разхожда и да си подсвирква Голямата меса в до минор от Моцарт — това е, проверих го. Не се хили. Човек може да те впечатли толкова лесно, колкото и останалите. Не ми е ясно обаче откъде ти познаваш Моцарт.

— Познавам едно момиче, което…

— Само аз мога да се държа претенциозно. Но не и ти. Не са ми нужни свирукащи подчинени. Нужни са ми пияници, язваджии, с мигрена и с хипертония. Нужни са ми хора, които се страхуват. Аз съм шефът и се предполага, че трябва да получавам това, което искам. Известно ли ти е какво искам?

— Добра работа от подчинените.

— Искам спастични колити и нервна преумора. А ти си взел и да отслабваш, нали? Аз страдам от спастичен колит. Защо да не страдаш и ти? Ето, тези таблетки вземам. Защо да не ги вземаш и ти? Искаш ли една?

— Не.

— Ще поискаш, след като желаеш да работиш при мене и да държиш реч на някоя конференция. По дяволите, искам служителите ми да са по-зле, а не по-добре от мене. Точно затова и ви плащам толкова много. Искам да ви видя напрегнати до крайност. Искам всичко да излиза наяве. Искам да мога да чувам заекващите ви объркани гласове на хора с вързани езици. Боб, ти ми харесваш най-много, когато не можеш да кажеш нито дума, защото не знаеш каква да бъде тя. И тази година няма да ти позволя да говориш на конференцията. Но ти няма да знаеш това, макар че ти го казвам. Няма да бъдеш сигурен. Защото се каня да променя решението си и да ти дам възможност да подготвиш и да репетираш нова триминутна реч само защото може би няма отново да променя решението си. Но в същност ще го променя. Нямай вяра в мене. Аз нямам вяра в ласкателствата, раболепието и приятелството. Нямам вяра в съпротивата, уважението и сътрудничеството. Имам вяра в страха. Е, дадох ти блестящ пример по артикулация и красноречие, нали? Ти никога не би се справил с такава реч, не е ли така?

— Какво се е случило, Джек? — отново кротко го питам аз и малко остава да се разхленча от слабост, която ме кара да се чувствувам жалък. — Защо правиш това?

— Моят отдел е най-добре платеният в компанията. С това те държа.

— Известно ми е.

— Критикуват ме за високите заплати, които давам.

— Известно ми е.

— Освен да взема да те уволня. Но и аз съм здраво хванат. И това ли ти е известно? Нужни са ми нищожни по дух хора с големи умствени способности, които с цялото си същество изпитват чувството, че с живота им е свършено, ако изгубят службата си при мене. И аз искам това да е истината. Ето сега си личи, сега излиза наяве, точно в мига, когато искам. Сега ти се страхуваш. Да. Хайде, Боб, успокой се — скрий ръцете си в джобовете. Треперят.

(Ако не ми липсваше смелост, щях да го убия.)

— Защо ти трябва да се страхувам?

— Защото работиш при мене! От мене зависи дали да те уволня, глупако! И от още двеста души, които не са известни нито на мене, нито на тебе. Нима се съмняваш?

— За бога, не.

— Това малка причина ли е? Мога да се държа грубо с тебе и да те унизявам винаги когато си поискам.

Боже мой, той наистина все още ме гледа с лошо око. Не може да ме уволни; но всяка моя клетка е убедена, че това също е възможно и се изпъва до пръсване от ужас. (Разумът ми си има мозък. А жлезите ми нямат.)

И аз не съм сигурен, че съм в състояние да му отговоря, без да започна грозно да заеквам, по женски меко и уязвимо. Нямам чувството, че мога да отворя запушената си уста, да размърдам вцепенения си език, да раздвижа мускулите на бузите и устните си, за да изрека една-едничка дума, преди да съм прехвърлил през ума си всички възможни звуци и избрал коя да бъде тази дума. И още поне една освен нея — която да ми бъде за запас и преход към следващите думи. (Ако изкажа кратко изречение, може и да го завърша. Трябва да започна с едносрична дума. Всички възможни звуци трополят в главата ми подобно на блъскащи се едно в друго дървени кубчета-букви в безмълвна класна стая.) Иначе от устата ми може да излезе нечленоразделно бръщолевене или писък. Чувствувам се като филия пламтящ хляб в тостер, а порите ми се отварят и през тях обилно се изсипва поток гореща пот, преди да имам време да си спомня, че това не бива да става. Вече няма нужда да се страхувам от Джек Грийн. Просто трябва да се преструвам на спокоен.

Но аз се страхувам.

(И се боя, че винаги ще се страхувам.)

Изпитвам такава силна омраза към него, че искам да го видя мъртъв — както и Анди Кейгъл. Искам да е болен от рак на щитовидната жлеза, на простатата и на дебелото черво. Но той не е. Него бих посетил в болницата, само и само да го видя безмълвен и гаснещ. Но сигурно ще попадна в болница преди него, а той няма да се въздържи да ме посещава. (А може и да не дойде — само защото ще знае, че аз смятам, че ще дойде.) Иска ми се да можех да приличам на него. Завиждам му и го идеализирам дори сега, когато с престорено безразличие, граничещо с отегчение, гледа втренчено през мене. Няма дори да ми достави удоволствието да злорадствува победоносно. (Не съм от такова значение за него. Просто чудесно.) Иска ми се и аз да можех така. Може би някой ден, след като редовно се упражнявам (когато той не е наблизо, за да наблюдава с безпощадно презрение как ревностно се упражнявам да му подражавам), ще успея да се държа по същия пренебрежителен и хладнокръвен начин с други хора.

В момента Грийн няма намерение да ме уволнява — просто злобее. Прихванало го е. (В главата му се е натрупало статично електричество.) Но аз горя и изстивам от страх. И понякога си мисля, че се побърквам. Страхът (и разсъдъкът, който губя) сякаш дори не са мои (а негови) — в един миг той изгаря вътрешностите ми като топилня, в следващия вледенява цялата ми кожа като мразовита зима; тези състояния се сменят отвън и отвътре, независимо от желанието ми, под хлътналия купол на моята елегантна, ушита по мярка синкавосива риза от швейцарски муселин — както ми каза Грийн, това е най-финият плат за ризи. Вижда ми се едва ли не смешно. Днес можех да си облека за работа риза от тъмен на цвят поплин или по-плътен плат — те щяха да попият невидимо вадите издайническа пот, която се събира под мишниците ми и се стича от гръдната кост по гърдите и корема ми. Почти ми се струва, че чувам как Грийн отгатва мислите ми и казва: „Следващия път по-добре си сложи пуловер. От кашмир. Или жилетка. Като моята.“ Отгатнал неговите мисли, чувам го да добавя: „Затова нося жилетка.“

Някак обезпокоително е, че като ме погледне с лошо око, той ми влияе. Изпитвам желание да го видя мъртъв. Но в случая усещам, че с известно основание мога да преглътна. В моя полза работят възрастта му, Артър Барън и спастичният колит.

И все пак не е толкова лесно, колкото се надявах.

Иде ми да изпратя куршум в главата му.

Изпитвам желание да му се опуля и да му се изплезя. (Иска ми се да можех да ям отново горещи батати или хубава царевица.) Но вместо това нелепо го питам:

— Искаш да ме уволниш ли?

— Способен съм да те унизя.

— Правиш го.

— Мога да се държа като кучи син.

— Защо би искал да ме уволниш?

— При това без всякакво обяснение.

— Ще трябва да търсиш с кого да ме замениш.

— Запомни, че мога да го направя. Докато работиш за мене, ти не си свободен гражданин. Изглежда, понякога забравяш това.

— Вече не забравям.

— Аз също. За да те накарам да почувствуваш какво е истинско подчинение. Няма да успееш да си намериш по-добра служба без моя помощ, а дори и да намериш, няма да те назначат. Ще трябва да се откажеш от пенсията и от акциите си в компанията и да започнеш да се чудиш отново дали там те ценят толкова, колкото сме те ценили тук. Ще минат три години, а ти ще си останеш все толкова неуверен. Зависим си от мене.

— Това ми е известно.

— Не съм убеден, че ти е известно непрекъснато. А аз непрекъснато искам да помниш, че си зависим. Винаги искам да бъда сигурен, че ти е известно, че трябва да се влачиш по корем всеки път, когато аз поискам. Та не си ли ти възрастен човек, зрял, талантлив администратор? Нужно ли е да стоиш и да се потиш пред мене и да се съгласяваш с всичко, което ти кажа? Или не е нужно да стоиш и да се съгласяваш? Е?

— Нямам намерение да ти отговарям.

— Бих могъл отново да ти дам голямо повишение на заплатата и да те унизя по този начин.

— Ще приема повишението.

— Мога да те накарам да се обличаш в едноцветни костюми и ризи и да си слагаш раирани вратовръзки.

— Правя го.

— Забелязах — отвръща той нагло. — И отгоре на всичко играеш голф.

— Винаги съм играл голф.

— Не е вярно.

— Всяка година участвувам в състезанието по време на конференцията.

— И само се пречкаш на другите. Направо си за смях, заедно с ония пияни мошеници от канторите за продажба. Това е още нещо, което не ми харесва. Ти не си служител на отдел „Продажби“.

— Работя и за тях.

— Би ли предпочел да бъдеш подчинен на Кейгъл?

— Не.

— Защо?

— Ти си по-способен.

— В какво?

— Какво искаш от мене?

— За кого работиш — за мене или за Кейгъл?

— За тебе.

— Кой е по-приятен?

— Той.

— Кой е по-добър човек?

— Той.

— Кой ти харесва повече?

— Ти.

— Е, вече говорим като интелигентни хора. Вече няма защо да мислиш за по-добра служба, Боб. — Грийн говори по-бавно, гласът му е омекнал. Държи се почти приятелски, сякаш се кае: — Наистина не мисля, че можеш да си намериш служба извън компанията.

— Не си и търся, Джек. Защо да го правя?

— Заради мене.

— Не си толкова лош.

— Дори и в момента? — Той отново вдига очи към мене и разсеяно се усмихва.

— Вършиш си работата добре.

— Всичко ли?

— Не всичко, Джек. Някои неща вършиш ужасно. Харесва ми дори начинът, по който ми говориш сега. Иска ми се и аз да можех да бъда толкова груб.

— Не е трудно… с човек като тебе. Нали виждаш, че е много лесно? С човек като тебе… — той въздъхва малко печално и язвително. — Няма да те уволня. Изобщо не зная защо започнах тоя разговор. Понякога се плаша, като си представя какво би станало с мене, ако се наложи да напусна компанията. Знаеш ли какво става с цената на месото?

— Ами сигурно е висока.

— И аз не зная. Но се безпокоя какво ще се случи с мене, ако се наложи да го узная. Намалиха бюджета ми.

— С колко?

— Още не ти е работа да знаеш.

— Кейгъл каза, че се канели.

— Много се имаш с Кейгъл.

— Може и да е от полза.

— Повече ли се имаш, отколкото с мене?

— Той има по-голяма нужда от мене.

— Аз изобщо нямам нужда от тебе.

— Но ще трябва да ме замениш, нали?

— Не. Що се отнася до компанията, никой няма нужда от никого. Компанията си се движи сама. Без да има нужда от нас. Ние имаме нужда от нея.

— Да говоря ли с Кейгъл?

— Кейгъл е проклет тъпак. Няма да му помогне, като ни хързулва. Ще си получиш повишението, ако аз си го получа.

— Ще говоря с него.

— Не те моля за такова нещо.

— Ще му отрежа крака, на който стои.

— Това не е смешно — сопва се Грийн.

— Зная.

Самодоволната ми усмивка ми се вижда чужда и странна, сякаш принадлежи на друг, който я е лепнал на лицето ми.

— Нали се смяташ за негов приятел?

— Изплъзна ми се — объркано се извинявам аз. — Дори не се усетих, че го казвам. Ще отида да поговоря с него.

— Не съм те молил за това. И дори не зная доколко ме е грижа. Никой от нас няма да стигне далече. Кейгъл е куц. Аз съм евреин. Никой не знае със сигурност какъв си ти.

— Никакъв не съм. Жена ми е ревностна протестантка.

— Да е ревностна не е достатъчно. Трябва да бъде знаменитост или много богата. Ти имаш едно болно дете, за което не говориш много, нали?

— С увреден мозък.

— Сериозен случай ли?

— Безнадежден.

— Не бъди толкова сигурен. Чувал съм, че…

— И аз съм чувал.

— Имам познат лекар…

— Бях при него.

— Защо не…

— Стига, Джек. Престани.

— Чудех се дали имаш граница на издръжливостта — отвърна ми той. — И току-що видях, че имаш. — Грийн изглежда угрижен и замислен. И той има проблеми с децата си, но не като моите с Дерек, и това ми дава значително превъзходство над него, което бих могъл да използувам и по-нататък. (В крайна сметка болното ми дете е от полза, не е ли така?) — Ще си получиш повишението — казва ми накрая Грийн, — а сигурно и аз ще си получа моето. Може дори да ти разреша да държиш речта си тази година.

— Не ти вярвам.

— Няма и защо.

— Няма да повярвам, докато не я държа.

— Това е част от стратегията ми. Няма да можеш да се справиш с тази служба, ако решат да ме сложат на мястото на Кейгъл. А аз ще се справя. По-добре от него. Може по такъв начин да стана и подпредседател.

— Кейгъл не е станал.

— Кейгъл куца и има косми в носа и ушите. Никой, който накуцва или има умствено изостанало дете, не може да стане президент.

— И Рузвелт е куцал.

— Имам пред вид президент на компанията. Компанията е по-придирчива от държавата. Намалиха ми бюджета. Затова ми е криво. И ти нямам вяра. Ще си го върна. Но ще трябва да се боря за това. Ще трябва да лазя по корем. Това е начинът, по който трябва да се боря и точно него мразя. Затова няма да предложа да ме заместиш. Нямаш нужната квалификация. Не можеш да лазиш по корем.

— Лазя.

— Лазиш, но не достатъчно изискано. И по същия начин се подмазваш.

— Мога да започна да се уча.

— А аз зная как да го правя. Вижте Грийн, чуйте Грийн. Вижте го как пълзи, гледайте го как се шегува. Точно по тази причина ми намалиха бюджета. Харесва им начинът, по който лазя. Намаляват ми бюджета всяка година. Само за да ме видят да лазя.

Аз ще намаля бюджета му още повече, защото зная каква голяма част от скъпо струващата и истински спешна работа, която вършим, е ненужна и непотребна. Трябва да не забравям да си придавам вид на раболепен, уравновесен и заслужаващ доверие. Грийн е прав. Нищо, което прави някой от нас, не влияе особено на положението. (Можем да си влияем само един на друг.) Компанията е медена пита, ние — търтеи. Директори умират, други ги заместват. Ще пенсионирам Ед Фелпс. Трябва да се правя на наивен и да се държа резервирано. Ако ми се иска да се размотавам, трябва да се размотавам в кабинета си у дома или в апартамента на Ред Паркър в центъра. Защото ще ме подушат. А какво ще направя с Ред Паркър? Той е по-млад от Ед Фелпс. Трябва да се държа добре с всички. (Трябва да се правя на глупак.)

— Какво хвърчиш по небето тия дни? — иска да знае Джони Браун, като леко ме блъска както обикновено по рамото с големия си юмрук.

(Не е трудно да си представя същия юмрук в лицето си.)

— Заради тебе — весело му отвръщам аз. — Защото ми даде справки за търсенето.

— Сравни ли ги с данните от продажбите?

— Та нали те са съществените.

— Те са направо лайна.

— Обаче изглеждат представителни.

— Не разчитай на това — отвръща ми Джони Браун. — Има по-добри начини за търговците да си прекарват времето, вместо да съчиняват подобни лъжи. Зная аз как бих могъл да ги оправя. Бих ги пращал по цял ден да се занимават с предварителни сделки. Бих им измъкнал столовете от стаите. Мразят да пишат отчети.

— Артър Барън ги иска за Хорас Уайт и Лестър Блак.

— Попитай го защо.

— Компютърът се разстройва и плаче, ако не получи добри вести.

— Ама че тип си!

Изискано лазя по корем пред Джони Браун и осигурявам отчетите за Артър Барън. Ще получа повишение. (Жена ми и децата ми ще имат повече пари.) Но какво ли ще се случи с мене, ако Артър Барън скоро получи удар? (Той е пълен над нормата и пуши, а аз не зная абсолютно нищо за кръвното му налягане, за кръвните му липиди или за холестериновото му ниво. Дори не зная какво е това кръвни липиди и каква служба изпълняват.) Кой ще се погрижи за мене, ако Артър Барън умре? (И кой ще заеме неговото място?) Хорас Уайт ли? Ще ми бъде неприятно да разчитам на защита от тази оса без жило, докато мазният семит Грийн завистливо ме подкопава изотдолу, защото има по-остър ум от мене и блестящ речник, а Джони Браун свива юмрук и се готви да го стовари върху челюстта ми. Надявам се да не го направи. Един удар в челюстта буквално ще ме съсипе: ще смачка не само физиономията ми, но и репутацията ми на способен и авторитетен служител. Ще бъде много по-зле за мене, отколкото ако ритна Кейгъл в крака. Мога да ритна Кейгъл умишлено и да се престоря, че е просто на шега, или да го направя, когато сме двамата сами в кабинета му, за да не се разчуе. Но всички в компанията ще научат, ако Джони Браун стовари юмрука си върху челюстта ми. (Иска ми се аз да бях силният и храбрият, а той да беше хилавият и малодушният. Той ме кара да се чувствувам с две стъпки по-нисък и импотентен.) Как ли висшите служители ще погледнат на един среден служител, който е получил удар в челюстта и се е почувствувал импотентен? Според мене — недобре. Жена ми ще престане да ме уважава. Ще ми се иска да скрия случилото се от децата си, от съседите и дори от болногледачката на Дерек. Човек, който куца, има умствено недоразвито дете или е ударен в челюстта, никога не може да стане президент на нито една компания в света. Ако някой беше ударил Ричард Никсън в челюстта, той никога нямаше да успее да стане президент. Човек, ударен в челюстта, не е нужен никому. Трудно е да имаш голяма вяра в интелигентността на човек, когото са ударили в челюстта. Ще ми бъде от полза, ако след това уволнят Браун, но това няма да промени случилото се. И какво ли ще направя, ако той ме удари? (Как ли ще постъпя?) Зная какво ще направя. Ще падна. Но да си представим, че за мое голямо учудване не падна? Ще трябва да се опитам да му върна удара. Това по-лошо ли ще бъде? Зная кое ще бъде по-лошо: и ако падна, и ако го ударя.

Случва ми се внезапно да изгубя самочувствието си и да остана без сила, воля или надежда. Това става, когато съм сам или се връщам отнякъде с жена си и тя кара колата. (Изпитвам желание да свърша, да приключа всичко.) Често се чувствувам така, след като съм бил в повишено настроение. Всичко се изцежда от мене и оставам с потискащата перспектива да се смъкна до собственото си равнище, което е ниско. Не ме бива дори в леглото. Притеснявам се. А понякога е както преди — всичко бурно се възвръща и аз се чувствувам като световен шампион тежка категория. Това е прекрасно усещане. Има случаи, когато не изпитвам страх, че ще се справя, когато няма дори сянка от съмнение, през което трябва да премина, за да свърша работата. Дори не си мисля за това като за работа. То става удоволствие. Без колебание ще накарам Ед Фелпс да се пенсионира.

— Охо! — казва впечатлена жена ми. — И откъде тия сили? Като младо момче си.

— Ти откъде знаеш как са младите момчета? — заяждам се аз, като усещам леко бодване и ревниво се свивам от сравнението й.

— Зная повече, отколкото си мислиш.

— Така и предполагах.

— Сега си дори по-млад, отколкото когато беше по-млад — казва тя и блажено се смее.

— Ти също.

— Да се оплакваш от нещо?

— Не, разбира се.

— Отново ли? — пита ме Пени и поласкана, възкликва доволно. (Когато я желая, тя се чувствува толкова уважавана и ценена.) — Как стана така, че напоследък имаш толкова време за мене? Почакай! — смее се тя с гърления си, чувствен контраалт. — Почакай, душице! Дай възможност и на младото момиче да се прояви!

Пени е тридесет и две годишна и ходим почти от десет години. Тя вече не е влюбена в мене. А аз никога не съм изпитвал такова чувство към нея.

Пени и жена ми са горе-долу единствените, с които се чувствувам напълно спокоен (а също така и единствените, които ми се виждат по-безинтересни). С всяко друго момиче, на което мога да се обадя (имам шифрован списък с двадесет и три имена и телефонни номера в портфейла си, в службата си и в чекмеджето на нощното шкафче в апартамента на Ред Паркър и мога да чуя „да!“ от всяко едно от тях всяка вечер или всеки следобед), всеки път сякаш повтаряме началото (това е усилие. Това вече е работа. И трябва да се справям добре. Повече ми харесваше когато жените смятаха, че те ни правят услуга. Яд ме е, задето изобщо са открили, че могат да изпитват удоволствие. Чудно ми е кой ли им го е казал).

Зная, че мога да направя добро впечатление на Артър Барън, като принудя Ед Фелпс да се пенсионира. И за разлика от Кейгъл аз не съм в близки отношения с това мило бъбриво старче, което е било в компанията повече от четиридесет години и чиито задължения сега са сведени до ангажиране на места в самолети и хотели чрез отдела за командировки за всеки, който поиска да го използува за тази цел, или до това да наблюдава товаренето на стоки и превоза им, или до уговарянето на зали за конференциите. Той трябва да провери дали са наети достатъчно коли и дали е поръчано достатъчно уиски. Заплатата му е добра, макар че е повишавана през последните десетина години (откакто той излезе от употреба и стана безполезен и излишен) само на думи.

— Ще я направят пак в Пуерто Рико, сигурен съм — непрекъснато повтаря той и прошепва: — Част от хотела там е собственост на семейството на жената на Лестър Блак. Само да побързат и да уредят въпроса официално, веднага ще се заема с работа. Ще ми се да го бяха направили вече.

Гледам да се скрия около шкафовете с папки, за да не го слушам да ми го разправя непрекъснато. Той може да спре да работи с пенсия, която е цяло състояние, и с облаги от печалбите на компанията, но не иска. Аз ще го принудя. Но как да постъпя с Ред Паркър, който е горе-долу на моя възраст и няма години за пенсия? Как да се отърва от него? Откакто жена му загина при автомобилна катастрофа, той наистина бързо се спуска все по-надолу — момичетата, с които ходи сега, не са и наполовина толкова хубави, колкото онези, с които ходеше, докато тя беше жива; но може би няма да се сгромоляса навреме — за да имам полза. Ще трябва скоро да му връча предупреждение.

— Как си, Боб? — пита ме Артър Барън всеки път, когато се срещнем в коридора.

— Прекрасно, Арт. А ти?

— Радвам се за тебе.

Толкова. Иначе промените могат да привлекат твърде много внимание по време на конференцията. Трябва да не забравям за сега да се държа скромно, угоднически и на еднакво равнище с всекиго и всички. Понякога изпитвам чувството, че изненадвам Артър Барън. Това се определя като заблуда поради високо обществено положение. (Той би могъл да промени решението си, да остави Анди Кейгъл още години наред и от това няма да има някакви значителни последствия. Или пък някой друг може да уволни мен и Артър Барън без всякакво предупреждение, а цялостният механизъм на компанията ще продължи да работи, без дори да трепне. Няма да се запъне от това.) Но гледам да не възприемам тази мисъл сериозно. И все пак кой ли ще замести Артър Барън, ако той наистина се разболее, умре, пенсионира се, бъде повишен или изчерпа възможностите си и бъде преместен в глуха линия? Във всеки случай не аз. (А може и аз.) Не мисля, че те мислят, че съм способен да заменя Артър Барън — така както Артър Барън никога не би могъл да се превърне в Хорас Уайт, ако Хорас Уайт се разболее (от много по-различна болест от тези, които ще премахнат Артър Барън, Грийн, Кейгъл или мене — усещам това, — от вид, който се развива досадно бавно. Хорас Уайт не е енергичният, пращящ от здраве тип, който внезапно се разболява и умира. Години наред след като закъса, той ще идва на работа със скърцащи бастуни от алуминиева сплав или на инвалидна количка — усмихнат, с безжизнен смях, противен на вид, със спомени за едно време, той ще ни потиска деспотично до самия си край, защото все още ще притежава акции), умре или се пенсионира. Хорас Уайт не може да се издигне по-високо в компанията, защото не е в състояние да надмине себе си. Възможно е да го включват в състава на представителни правителствени комисии, които правят доклади по въпроси от голямо национално значение и методично са пренебрегвани. (Артър Барън и аз не сме за такава работа.) Името му изглежда добре във вестниците и при определен шрифт върху някои бланки, защото той не е само Хорас Уайт, той е Хорас Уайт III, а жена му — трета по ред (първата почина от рак на лимфата, а втората получи тежка травма при лов), както и майка му — някъде към деветдесетгодишна (като че те са акции на компанията, ха-ха, при последната делба две към едно) — излизат добре на оня вид фотографии, на които са заснети хора, отглеждащи породисти кучета, уреждащи благотворителни балове или доходни представления на музикални комедии, опери и балети. Артър Барън може да надмине Хорас Уайт (и аз мога — на теория), защото компанията — според характерния за нея безжалостен закон на биологичната определеност — може да предпочете способния пред собственика, но той никога не би могъл да стане самият Хорас Уайт (а на практика и аз не бих могъл). Само друг Хорас Уайт — брат, братовчед, син, племенник или съпруг на някоя безлична сестра би могъл да се вмъкне в структурата на корпорацията и да отговаря на всички изисквания към един нов Хорас Уайт. (Всяка компания има нужда от такъв човек.) Той е един нищожен, небрежен мошеник, един самодоволен тъпак (чудя се защо ме преследват сънища с него, в които изострените му черти придобиват деспотично и похотливо изражение и той изглежда така зловещо променен); купува си главоблъсканици, разни машинки перпетуум-мобиле и други боклуци от книжарницата на Брентано и кара секретарката си да вика мене или други служители от компанията, за да ни ги показва (сякаш самите ние не можем да си позволим да си ги купуваме, ако искаме. Една вечер на миналогодишната конференция изненада всички ни, защото бе облякъл червен блейзер от мъхаво сукно. Изглеждаше елегантно. Тази година ще се появят други червени блейзери).

— Погледни това! — заповядва ми той и грее от радост, сякаш току-що е попаднал на нещо от огромно значение за човечеството. — Нали е страхотно? Застани там и го гледай. Не спира да се движи, ако правиш ей така. Всеки механизъм е различен.

— Наистина си го бива — налага ми се да отговоря и да остана прав, докато му омръзне да ме държи в кабинета си и ме отпрати.

Мразя да стоя неподвижно.

А вече ми се налага да стоя неподвижно толкова дълго време, колкото никога досега. Всеки път, когато се ровя в миналото, се откривам, застанал неподвижно в някой спомен — скулптиран в него, или легнал — плосък, сякаш излязъл изпод четката на илюстратор, или в прозрачното синьо или мораво петно на оцветителя върху предметното стъкло на микроскоп, или в застинал кадър, отрязък от цветен игрален филм. Дори когато лентата се върти, мога да наблюдавам действието само в неподвижните стопкадри. И все пак аз трябва да съм напреднал от мястото, където съм бил, дотук, където съм стигнал, дори ако през всичкото време съм стоял неподвижно. Дали не са ме донесли тук? Имам цял акър земя в Кънектикът. Струва ми се, че са ме донесли. Кой ли го е направил? Мисля, че само в армията съм имал по-голяма свобода на избора и повече пространство, в което да се движа. Поне така се чувствувах. Така беше. Бях вън от семейството си, без жена, служба, майка, деца и не се срещах с никого, когото обичах. Нямах връзки. Никъде си нямах никого, когото да обичам. Доста жени чуках. В чужбина ходех с проститутки и това също ми харесваше. Забавлявах се. Радвах се, че съм далече (поне това ми запълваше времето. Ако си оставах сам у дома в събота вечер, бях си у дома в казармата, което е по-добре, отколкото да си бъдеш сам в къщи събота вечер. На една Нова година в армията нямах какво да правя, но не ми пукаше. А сега отиваме по празниците с колата при хора, с които не искам да бъда, и едва дочаквам да си тръгнем. Един ден някой дълъг уикенд ще развали семейството ми. Често се чувствувах самотен и ми се искаше да имаше някой, когото да обичам. Момиче, с което да си пиша, да си забода на стената снимката му — облечено с кашмирен пуловер и скромна плисирана пола, любима, която да обожавам, която да е много фотогенична и често да ми изпраща моментални снимки. И все още ми се иска. Чувствувах се измамен, пренебрегнат. Исках да съм красивото момче от холивудския филм, лудо обичано от красивото момиче, да бъда човекът, за когото момичетата по радиото пееха любовни шлагери. Но не бях); и зная, че отново ще застана неподвижно, след като направя една великанска крачка към мястото на Анди Кейгъл и пипна тази служба. Ще държа речта си. Ще върша нова важна работа (пипна ли службата), но ще я върша, като стоя неподвижно. А след като я пипна и разбера, че в момента няма опасност да ме изритат, интересът ми ще намалее и работата ми отново ще стане монотонна. Няма да бъда доволен от това, което имам, и ще се боя, че мога да го загубя. Никога няма да се освободя от чувството, че скритите ми помисли и сънища са известни на компанията и все така ще се вцепенявам от уплаха при вида на затворените врати на началническите кабинети, откъдето може да изскочи нещо, голямо колкото мишле, да разнесе тайните ми и да ме остави в състояние, по-лошо от смъртта. И всички да го разберат. (Всяка умряла твар лежи неподвижно, освен ако няма вятър да разроши перата, козината или косата й.) Имам чувството, че вече съм бил на всички възможни места и няма къде повече да отида. (Видът на умряло куче на шосето ми стига, за да ми се свие стомахът, а сърцето да ме заболи от жал. Прилича ми на умряло дете. А никога не съм имал куче. Децата и умрелите кучета будят състрадание. Защото не могат да говорят. Само те и никой друг. Като видях в разстояние на няколко секунди две умрели кучета на шосето, си помислих, че разумът вече ме напуска, защото не мога да разгранича случващото се от спомените или от това, което не искам да видя.) В мигове на объркване внезапно зървам отзад или отстрани фигурите на хора, които не познавам добре, не съм срещал или съм забравил от десетилетия (за миг напълно непознати лица приемат чертите на хлапета, които си спомням от началното училище или от гимназията, или на хора от кратки познанства в други служби, или на случайно срещнати в армията хора. Веднъж ме преби един новобранец, който не знаеше, че съм офицер). Това са винаги хора, с които не съм бил близък и които не искам да видя отново. (Не ми се привиждат хора, които искам да видя.) Истински и въображаеми събития се надбягват и се смесват неясно в главата ми. Понякога ми е трудно да определя със сигурност дали съм направил нещо, което съм възнамерявал, или само съм си го помислил и не съм го направил. Случвало ми се е да отговарям два пъти на едно и също писмо. Не съм организиран. На други не отговарям, изобщо, защото ясно си спомням, че съм имал такова намерение и смятам, че вече съм отговорил. Често си мисля да направя или кажа нещо, а зная, че е най-добре да се въздържам. Или ще си изгубя службата, или ще ида в затвора. Започвам да забравям. Зрението ми отслабва: вече слагам очила за четене и всяка година диоптрите се увеличават. Лекуването на венците ще спаси зъбите ми само за известно време. Зная, че се повтарям у дома пред децата си и пред жена си (децата нетактично ми го напомнят); скоро ще започна да се повтарям пред всички и навсякъде и ще ме избягват като стар глупав дърдорко. В Южна Луизиана наскоро научих (при командировка до Нови Орлеан, тъй като се озовах сам в непознат голям град, подбрах от бара една набита проститутка негърка и я помолих да дойде с мене в хотелската ми стая. Представях си, че ако тя успее да се промъкне през фоайето до стаята, аз ще успея да се вмъкна в нея. Изпитвам много голяма самота в блестящи градове, където няма на кого да се обадя. Струва ми се, че всички други там се веселят. Натъжавам се, когато вали дъжд. Изпитвам тъга, все едно кога. Не успях да се науча как се завързват приятелства в непознати градове. Ако някой мъж ме заговори, струва ми се, че е хомосексуалист и се отвращавам.

„— Е, време е да вървя. Да не изпусна срещата с този приятел.

— Всичко хубаво.“

Единственото, което мога да правя в непознати градове, е да чета местните вестници. С удоволствие се занимавам с това късно вечер в леглото. Също така с удоволствие ям бонбони в леглото. Когато съм сам в непознати американски градове, изпитвам чувството, че съм съвсем скапан и безполов. Тя нямаше тридесет години. Каза, че е със смесен произход — с френска, китайска и мексиканска кръв, затова като легнем, може да ми направи някои сладки работи, които не ми е правила друга жена. Каза ми го полу на шега, с дрезгав глас и провлачено южняшко произношение. Знаех, че е чернокожа. Не съм спал много с чернокожи в Щатите — това ми беше за трети път, но поне я познах каква е. Боя се от чернокожите — някога от страх да не загубя достойнството си, а сега — живота си. Пошегувах се и в отговор й казах:

— Французойките, китайките и мексиканките не ми допадат. Търся негърка.

— Имам и малко негърска кръв — весело се засмя тя.

Беше непретенциозна, добра, простодушна и аз се успокоих. Усмихна се и ми поиска петдесет долара. Смъкнах цената на двадесет. После прибавих десет, за да я впечатля с щедростта си, да я накарам да ме хареса и наистина да ми направи някои сладки работи, които не ми е правила друга жена.

— Няма да съжаляваш, че си губил времето си — закле ми се тя.

Докато се върна в хотелската стая, спрях да я желая и се надявах да не дойде. Бях си купил всички вечерни вестници на Нови Орлеан и Батън Руж и жадувах да се съблека и да се заловя с тях. Непрекъснато ме преследва страхът, че мога да се заразя с венерическа болест и да я занеса в къщи на жена си. Как ще се отърва, когато открие, че съм й я лепнал? Лесно. Като лъжа и отричам. Но тя дойде. Каза, че е подкупила портиера. Почука леко на вратата и влезе усмихната, а аз трябваше да я гледам, докато се съблича, за да си възвърна интереса. Не беше хубава.

— Прави го бавно — помолих аз. — Сваляй си бавно дрехите. И се позавъртай.

— Естествено.

Не обичам момичета, които смъкват дрехите си прекалено бързо. Изпитвам чувството, че преди да дойдат при мене, цял ден са смъквали все същите оскъдни дрехи за други мъже.

— Така е добре.

— Естествено. Някои мъже…

— После.

— А?

— Ела тук. Тихо.

— Ида.

Тя все още се усмихваше. И нямаше да ми предложи нищо по-различно. Неотдавна в Сан Франциско една ефектна източена блондинка с царствен вид ми шепнеше същите съблазнителни обещания, но излезе, че и тя лъже. Накара ме да й дам сто долара. След края на войната проститутките в Неапол, Рим и Ница ми бяха давали същите екзотични уверения, но и те не се справяха успешно. Предполагам, че за нормални дегенерати като мене едва ли има много повече варианти. Беше блудкаво и приключи бързо.

— А къде останаха сладките ти номера? — презрително я попитах аз и бях доволен, че имам основание за това.

Тя се натъжи и сякаш леко се уплаши, а това също ми достави удоволствие. После ми се извини нерешително:

— Направих каквото поиска, скъпи. Не е ли така?

— Така е. Сега, ако искаш, можеш да си вървиш.

— Мислех, че ме искаш за цялата нощ.

— И аз така си мислех — опитах се да се засмея аз. — Но вече не издържам толкова. Сигурно остарявам. Когато те мернах в бара, смятах, че ще мога. Циците ти си ги бива. И големия задник.

— Харесва ли ти?

— И още как. Обичам ниски момичета с големи задници.

— Вярно, ниска съм — отвърна тя, безкрайно зарадвана от комплиментите ми. — Искаш ли пак?

— Не мога повече.

Тя се успокои и ядът ми изчезна. При това ме похвали:

— И тебе си те бива.

— Зная. Задръж парите. Беше ми хубаво.

— Не си ли прекара добре времето? Бива ли ме?

— Страхотна си. А аз съм бил и в Париж.

— Наистина?

— Бил съм дори в Болоня.

— Къде е това?

— Там, където знаят най-добре как да вършат тази работа.

— Сигурен ли си, че не искаш да остана до сутринта, господине? Ти си приятен човек. Нямам къде да преспя.

— Самолетът ми е рано сутринта.

— Мога да лежа на другия креват, докато ти потрябвам. Изобщо не хъркам. Ловя се на бас, че ще искаш още на сутринта — захили се тя.

Нямам задължителни фетиши, макар че някои видове фино бельо ме възбуждат и ми допадат повече от тялото, което прикриват. Големи гърди, стегнати в сутиени, под дреха от жарсе, ме възбуждат. Малките гърди ме настройват романтично. Малките задници на слаби момичета започват да привличат одобрителния ми поглед. Често момичетата са съвсем млади и това е нещо ново. Единствената жена, която ми е идело да пребия, е жена ми и това — за мой срам — се случи заради пари. Тя ми намеква, че й давам прекалено малко пари, но и не взема повече. Изпитах голямо доволство, като я гледах как надуто се облича, за да излезе. Видя ми се смешна и наивна, пристегната от шарената долна част на бикините. За миг помислих да я метна на колената си и да нашляпам гладкото й мускулесто дупе, но се сетих, че ще ми дотежи. Наслаждавал съм се на изкушението да напляскам някога някой хубав задник, но не успях досега да намеря достатъчно красив обект. Може би красиви задници не съществуват — освен в списанията. Влюбен съм в четирицветните страници. Тя продължаваше да се усмихва — изпитах към нея жал, но някак снизходително и безразлично. Чудя се какво ли се случва с тантурестите грозновати курви — негърки или пуерториканки с по някой липсващ кътник (кой ли се грижи за тях?), когато прекалено остареят и станат съвсем отблъскващи за красиви, изтупани развратници като мене. Зная какво се случва с тях. Въпреки това ме привличат — когато съм сам в Нови Орлеан, където, изглежда, всички освен мене се забавляват. Би трябвало вече да зная, че няма човек над четиригодишна възраст, който да може да се забавлява. Жените се забавляват — на сватби и на кино. Хвърлих пари на вятъра. И заради стодоларовата красавица в Сан Франциско хвърлих пари на вятъра. Когато я обладах, не ми се видя аристократка. Видя ми се кльощаво момиче, което има нужда от повече слънце и червени кръвни телца. Радвам се, че повече не срещнах нито една от двете. Чудя се какво ли става с грозноватите бели курви, когато остареят, фигурите им се развалят и зъбите им опадат. Превръщат се в пияници по кръчмите — с грапави, мъжки гласове; при топло време се карат шумно по тротоарите. Слава богу, след като малката ми черна красавица си тръгна, аз си останах с всичките вестници; изядох три лепкави бонбона и докато четях, изпих две чаши сода от автомата в коридора. Щях да се чувствувам неудобно, ако слезех във фоайето отново. Заспах с парченца карамел и ядки в устата. Яви ми се началото на нещо като хомосексуален сън, но го спрях навреме и смених лентата със средата на друг, почти забравен сън, в който бях пропадащ студент по история в Болонския университет, който се мъчи да се ориентира в лабиринта от жълтокаменните университетски сгради; исках да успея да взема самолета и да се върна у дома при жена си. Опитвах се да избягам от една остролика, изрусена и кльощава актриса, която тайно ме преследваше и непрекъснато се промъкваше покрай отсрещните каменни фасади. В ръцете си бе прегърнала нещо като икона, голяма почти колкото нея — може би човешка фигура или някаква африканска скулптура. Всичко ми беше ясно, не го желаех и затова бягах от нея. Имаше лицето на Хорас Уайт. На следващия ден в самолета от Нови Орлеан през цялото време се тревожех, че ще занеса у дома на жена си сифилис, гонорея или въшки. В съня си пропадах като студент в Болоня, защото цяла година не можех да открия пътя до аудиториите, макар че непрекъснато го търсех. Усетих сърбеж. Почесах се. Винаги след това ме сърби. Хитро ще отричам пред жена си, че съм се заразил и ще я обвиня, че тя ми го е лепнала. И двете изявления няма да бъдат верни, но ще я сплаша с виковете си и тя няма да схване това — ще крещя с лицемерен гняв и ще я убедя. Наблизо вече няма удобни армейски профилакториуми, които раздаваха по канче пенесто опрощение за плътските ни грехове. И те изчезнаха. Както и греховете. Повечето от любимите ми ресторанти вече са затворени. Остана само престъпността. Често дори не изпитвам удоволствие. Друг път избликът е страхотен. Дължи се на мене. Няма нищо общо с тях. Те вече правят горе-долу едно и също. Както и ние. След войната в Италия болонските момичета заявяваха, че са най-добрите в цяла Европа и измъкваха големи пари, но в същност не се различаваха от долнопробните проститутки в Неапол и Рим. Правеха едно и също. Бяха взаимнозаменяеми. И все още са.

Не мога да се влюбя. Вероятно това е причината, че семейството ми се запази. Ако не тази жена ми беше съпруга, щях да имам друга. Раздялата изисква прекалено много усилия. Не обичам да съм сам. Ред Паркър има нужда от съпруга и трябва да побърза да се ожени, преди да ми се наложи да го уволня. Аз получавах овации дори от болонските блондинки за мъжките си прояви, за приятния си вид и жилестото, яко, загоряло тяло. Тогава бях жилест и гладен. Не ми липсваше апетит. Косата ми беше гъста. Зъбите — здрави. Някога имах сливици. Но хората почти нямат нужда от тях. Жена ми иска да ме придружава в командировките до Лос Анджелос, Лас Вегас, Чикаго, Сан Франциско и Нови Орлеан. Мисли, че там чукам. Обикновено го правя: изпитвам чувството, че страната, компанията и обществото го очакват от мене. Обикновено не ми харесва. Местните вестници ми харесват повече. Когато най-после ми се случи да го направя за първи път, спомням си, че се чудех — въпреки че го правех — само това ли се има пред вид. Втория път научих, че има още неща — и все още продължава да има; намират се достатъчно неща, които да ме изпълват с неудържим трепет; дори сега аз изнасилвам жена си — само нея, — принуждавам я и когато не й се иска, и изпитвам чувството, че трябва да ми се отдаде незабавно; но ми липсва дълбокото съпреживяване, не се получава съответствие. Ще се поболее ли жена ми? Положително. Както и аз. Имаме аденоиди и везикули, които никога няма да видим, докато са жизнени. Мисля, че един добър лекар уши-нос-гърло в днешно време също не си цапа особено ръцете с тях. Умението му се заключава в това да надникне след операцията в болничната стая и да ни каже, че всичко е минало добре — той прави единствено това, а оставя кървавата, зловеща и отвратителна процедура на анестезиолога от ориенталски произход и на амбициозните си помощници. Защо да си създава неприятни усещания? Вече свикнах с външния вид на жена си.

— Как беше в Нови Орлеан?

— Тъпо.

— Трябваше да ме вземеш със себе си.

— Беше съвсем скучно.

— Щях да го разнообразя. Знаеш колко съм неудържима на такива места. Какъв подарък ми носиш?

— Трипер.

— Прекрасно.

Обикновено с жена си се чувствувам по-добре, отколкото с другите. Само Пени го върши настойчиво, ревностно и непоносимо красиво всеки пореден път, докато обезсилен не започна да я моля да спре — с ослепели очи и уста, от която нечленоразделно се леят объркани думи, нервен смях, въздишки и стенания. Пени знае къде да се цели и се вкопчва като орел. Знае точно колко още може да си позволи да продължава, след като аз вече чувствувам, че ще се пръсна и ще умра, ако не спре веднага. И аз се радвам, че не спира. Всеки пореден път Пени го прави ту като ангелски танц, ту като надбягване с хрътки. Едва тогава разбирам защо владетели и цели цивилизации са го боготворили. По някаква ирония, това е връзка между господар и слуга: аз съм господарят, а тя ми служи, като прави от мене гърчеща се, молеща пощада топка от объркана, нервно смееща се тъмна маса. Струва ми се, че хлипам от радост. Не зная със сигурност какви звуци издавам, докато чакам да си възстановя зрението и да събера сили да проговоря. Не бих искал друг човек на света да ме види такъв — в това състояние на пълно разлагане, наречено екстаз. Не бих искал да бъда фотографиран. След това тя ми дава уиски или ми носи горещо кафе. Пени има светлокафява, мека като маншон, кожа, без хилави косъмчета тук-таме и никога не ме изненадва, нито ме разочарова. Вече не й се обаждам толкова често); мотористи, понесли се с голяма скорост, нарочно криволичат, за да премажат заслепените от фаровете им хипнотизирани нутрии отстрани на шосето. Сутрин на пътя от Хамънд за Нови Орлеан има неизброимо много пухкави мъртви тела. Ако ги мернеш под определен ъгъл, приличат на топли маншони. Под друг ъгъл обаче приличат на премазани зверове с окървавени муцуни и нокти. Предполагам, че до обяд местните трапери пристигат с пикапи и прибират телата на убитите заради ценните кожи. Наричат това ловуване. (Мисля, че има хора, които сигурно се отклоняват, за да не убият случайно някое животно, дори ако е заспала жаба.)

Грийн беше прав и по отношение на Джейн.

Престанах да флиртувам с Джейн (какво щях да правя с нея след това?) и започнах платоничен флирт с Лора — секретарката на Артър Барън (което прави много по-добро впечатление). Лора е по-възрастна и има нещастен брак. Всички я ценят — освен съпруга й, който е с три години по-млад от нея и вероятно — хомосексуалист; аз я ухажвам явно приятелски, от човечност. (Макар задникът й да е дебел, мисля, че сегиз-тогиз би ми харесало, ако го сложа гол на скута си и го понашляпам — като с камшик, звучно. Забравям, че тя ще се окаже много тежка, затова е по-добре да не го правя, иначе ще си докарам изсипване на червата или дископатия. Ако го направя веднъж с някоя, може да ми се прииска да го правя непрекъснато и значи ще стана перверзен. Момичетата ще говорят с неодобрение за мене на приятелите си. Мисля, че може да ми се прииска да заеквам. Какво ли освобождаващо облекчение би изпитал човек, след като цял живот сурово си е налагал да говори правилно. Ще бъда вързан в езика и безгрижен. Може едновременно да фъфля и да заеквам. Усещам, че ако започна, може да не искам да спра, да оставя езика си да се плете до края на живота ми и никога вече да не изрека нищо смислено. Ще си изгубя службата. Ще си изгубя жената и приятелите. Вече нямам близки приятели. Имам приятели, но вече не ги чувствувам близки. Някои ме чувствуват близък. Ред Паркър ми е приятел, но не го чувствувам близък). Наистина не зная как щях да се отърва от Джейн, ако я бях завел в леглото в апартамента на Ред Паркър рано вечерта след някой коктейл. Тя е едва на двадесет и четири години. Не мога да си представя нищо на света, за което бих искал да й говоря, след като вече няма нужда да си говорим за спане. Вероятно тя е твърде млада, за да разбере, че няма да има нищо лично във враждебността и отвращението, което бих изпитвал след това към нея и че няма да искам да я видя и да си говоря с нея никога вече. Вече ми се е случвало. А тя вероятно ще реши, че причината е в нея. И прекрасните й сини очи ще бъдат непрестанно приковани в мене — учудено, виновно и извинително. Не бих могъл да й кажа направо (защото ми харесва прекалено много):

— По дяволите, няма нищо, нищо, нищо! Никъде не си сбъркала. Това изобщо не е свързано с тебе. Не си от достатъчно голямо значение за мене, за да ми повлияеш. Не разбираш ли?

Това също би могло да нарани чувствата й.

И ще ми се наложи да замазвам положението с прекалено много любезности и внимание; може би дори ще я чукам отново, защото наистина съм добро момче. И това ми се е случвало. (Или пък ще й кажа, че в момента изследват жена ми за рак и така ще се сдобия с известно съжаление. И това съм го правил.) Ето защо вече не искам да се забърквам в истории с момичета от службата. Те са винаги там. (Друго е, ако тя не работеше при нас. В последно време можех много да я използувам. Но тогава вероятно нямаше да бъде моя.) Джейн ще трябва да се справи с Ред Паркър. (Вече му казах, че мисля да я чукам. А той вече добави, че смята да ме последва.) Понякога той мъчи любовниците си; напоследък ги удря. Ще си навлече беля. Най-смешното от всичко е, че докато жена му беше жива, той в същност я мразеше и се надяваше, че ще го натири и ще поиска развод. Не предполагаше, че тя ще загине при автомобилна катастрофа и ще го остави сам с трите буйни деца. Той се опитва да ги държи надалече — в пансиони. Все някое от тях в даден момент се връща в къщи. Ред Паркър не знае какво друго може да направи с тях, освен да ги отпраща в пансиони през зимата и при роднините на жена си, на лагер или на екскурзии през лятото. И Паркър, и семейството на жена му са богати. Някога връзките му в компанията бяха по-солидни. А сега вече ходи и с проститутки.

Престанах да използувам градския апартамент на Ред Паркър и вече не посещавам шумните коктейли там с цел да ми излезе късметът с някое от множеството момичета, които той все още успява да убеди да идват. (Безкрайно много пъти ми е провървявало с момичета, с които съм се запознал чрез Ред. Срещнах Пени чрез Ред и все още я имам. А скоро ще ми се наложи да го уволня или да измисля някакви по-безболезнени мерки, за да се отърва от него. Подобно на остаряла сграда, чиято фасада е отбелязана с бял кръст, той подлежи на събаряне. Винаги съм му завиждал за вроденото презрително отношение към жените. Върши работа. Жените са без значение за него, а на мене носят драматизъм. Наистина е трудно да бъдеш безразличен, ако спиш с някоя за първи път. Момичетата му обаче са вече на години — отпуснати, понапълнели в кръста и шията. Но ако е за въпрос, и ние с него сме вече такива. Изпитите му страни сега са увиснали и покрити с червени жилки, устните му са напукани. Той се шегува не по-малко отпреди — сякаш жена му не е мъртва и не е застрашен да си изгуби мястото. И той вече често казва „охо!“. Но Кейгъл го е предупредил. Апартаментът му е прекалено безвкусен и неугледен. Мебелите са зацапани, имат нужда от почистване и тапициране. Дали жена ми няма да реши да ми изневерява с такъв като него? Надявам се, че не. Предпочитам поне да бъде с човек, с когото мога да се сравнявам, с човек, за когото тя ще бъде нещо повече от още едно омъжено парче. Не ми е приятна мисълта да го върши с такъв нагъл, груб, невъзпитан и пошъл тип. Аз съм такъв тип. Не бих искал те да си мислят, че съм женен за някакво си парче.) Последния път, когато бяхме в центъра, заведох жена си в една голяма стая на скъп хотел. Жена ми обича скъпите хотели. Както и аз. Тя го прави в скъпите хотели така, че надминава всички очаквания.

Чудя се какво ли ще изпитвам, ако жена ми се завърне някой път в къщи и мирише на друг мъж. Струва ми се, че всичко вътре в мене внезапно ще се свие и ще умре. (Дали това ще ме развълнува?) Ще повехна, ще се сбръчкам под кожата си и ще прекарам остатъка от скучния си монотонен живот, скрил мъртвата си смалена същност в глава и тяло, които са останали няколко пъти по-големи. Ще се моля на бога жена ми и децата да ми позволят да го запазя в тайна. (Не зная със сигурност как миришат чуждите мъже — освен да миришат като мене. Предполагам, че миришат на пот и сплъстена коса, защото стотици пъти съм долавял, че жена ми мирише на пот и сплъстена коса, ако не е имала време да се измие и преоблече, преди да я целуна машинално по бузата — но все си мисля, че това си е просто пот и сплъстена коса.) Когато я оглеждам с подозрение напоследък, тя няма представа какво си мисля. (Това няма да ме развълнува.) Това ще ме изпълни със скръбно смирение и липса на самоуважение до края на дните ми. Отново зад някаква затворена врата, за която дори не подозирам, тя и някой друг ще са взели решение, свързано с мене — решение, което не може да се промени. Надявам се да не го направи с някой отвратителен тъпак като Анди Кейгъл или Ред Паркър. Не искам жена ми да попада в ръцете им или под флуидите им. (Ще имам полза, ако е с човек като Грийн.) Понякога, когато се връщам с влака от работа — трудно ми е дори да подремна при тези пътувания, — аз като ясновидец си представям, че ще я пипна още същия ден, още през следващите четиридесет и пет минути. Не описах подробностите, но те са без значение. Няма да мога да й кажа нищо в трапезарията — заради децата. По-късно също така няма да мога да й кажа нищо. Няма да искам тя да знае, че аз знам (надявам се да не й хрумне да ми се довери. Ако разбере, че съм разбрал, ще трябва да направя нещо, а в същност нищо такова няма да ми се иска. Възможно е дори да ми се наложи да се преструвам на ядосан и нещастен, какъвто и ще бъда. Но не мога да си позволя да се покажа толкова уязвим. По-лесно ще ми бъде да се разлагам и разпадам, като се измъчвам тайно до края на живота си, вместо да й позволя да види колко жестоко ме е наранила и колко лесно може отново да го направи винаги когато реши. Не искам да го прави). Никога не бива да й дам да разбере, че ми пука.

„Обичам жена си, но тебе, момиченце, си те бива.“

Не съм такава важна клечка, за каквато ме смятат тя и децата (но не бива да им позволявам да го узнаят). Представям си ужасяващи картини: как алчно опипват жена ми в претъпканото метро и това й харесва, а тя дори не пътува с метро. Пени пътува.

Ако имам късмет, ще се разложа като Ред Паркър — лицето ми ще бъде зачертано накръст с бяла боя, а на гърдите или на челото ми ще има надпис: „Подлежи на събаряне. Компания за разрушаване «Форджионе».“ (Докато из мръсните ми, оскъдно осветени коридори се мотаят негри-наркомани, пияници, крадци на портмонета и часовници.)

Напоследък все по-често и по-често усещам липсата на майка си, сестра си и брат си и съжалявам, че не сме били по-привързани още докато имахме тази възможност като семейство. В прохладните пролетни и летни вечери майка ме изпращаше до дрогерията да купя сладолед на килограм и го ядяхме заедно. Щом пораснах достатъчно, изпращаше все мене. Най-много обичахме ягодов сладолед. Беше хубав. Понякога вземах смес от ягодов и ванилов.

Струва ми се, че нямам никакво значително хомосексуално преживяване. Бях опипван два пъти като дете — веднъж от едно по-голямо момче, но мисля, че това не се брои.

Пени си я бива. Все още взема уроци по танц (може и това да помага), също и по пеене, и ходи на практически занимания. Тридесет и две годишна, тя все още иска да бъде Шърли Темпъл. Миналата пролет за кратко време бях с едно хубавичко, леко смахнато двадесет и шест годишно високо момиче, бивша студентка от Ан Арбър в Мичиган, която срещнах на служебната коледна забава.

Издаваше пискливи звуци и трябваше да й запушвам устата. (Много скоро се уморих да я слушам. Не схващам това като съвместно занимание и не вярвам, че другите го схващат така.) Стана ми досадно и скучно с нея. Разполагаше с време. Тя е тази, която се подиграваше на жартиерите ми. Не можех да преглътна такава груба обида, нанесена на рода Слоукъм от някаква смахната хлапачка (при това тя вземаше наркотици, което я правеше още по-отнесена), затова започнах да я отбягвам и да я пренебрегвам. Разчитах на невежеството й на провинциалистка. (В същност тя не знаеше почти нищо.) Мислеше, че това е нещо красиво.

— Не е ли красиво? — казваше тя.

Всеки можеше да й достави удоволствие и тя ме напусна в топлото лято заради по-млади мъже от крайморските вили, които имаха по-малко пари и играеха волейбол на плажа, но разполагаха с повече време за нея. Опитах се да си я възвърна, но напразно. Тя ме заряза. (И на мене ми се наложи да узная, че съм й доскучал.) Надрасна ме и ме проумя. Това се казва позор, бога ми — да бъда отблъснат от нея. Дотогава не беше виждала мъжки жартиери, не ги беше забелязвала по модните реклами, нито пък беше чувала за Камю, Коперник или Киркегор (за трите големи К, ха-ха). Жартиерите ми й се видяха странни и смешни, в същност никога не ми се подиграваше за тях, но се забавляваше, а това бе достатъчно обидно. Може мъжките жартиери и да изглеждат нелепо. Но нямаше как да не използувам някакво приспособление, за да не ми се смъкват чорапите по време на важни служебни срещи. Вече се прехвърлих на еластични къси чорапи — винаги тъмни на цвят, освен през лятото — на планина или на море, или през уикенда в клуба на някого. (Няма да стана член на клуб, докато не получа новото място и не се закрепя на него.) И те изглеждат смешни. Еластичните чорапи стягат. Смъквам си ги до глезените при първа възможност, за да не ми жулят прасците. Като си смъкна тъмните на цвят чорапи, глезените ми извикват представата за лукавите, лигави мъже, типични за някогашните мръсни филми — за брадясалите, зли хитреци, които ще се присламчат, за да опипват жена ми или дъщеря ми в претъпканото метро. Ловя се на бас, че такива хора организират работната си седмица в зависимост от потайните си, долни перверзии. (И те се тълпят призрачно в тесните коридори на мозъка ми, но с тази разлика, че не са призраци. Усещам ги, когато вървят насам-натам.) Те се опитват да се домогнат до нещо, което не им принадлежи. Какво ли правят, когато са в отпуска? Чудя се как ли са се оправяли тези клетници, преди да е имало автобуси и метро. Какви ли последствия ще имат нарастващите вложения в обществения транспорт върху дейността им, особено по отношение на продуктивността и конкуренцията? Дали еманципираната жена няма също да опипва в отговор? Дали еманципираната лесбийка няма да започне да опипва жена ми и дъщеря ми в претъпканите автобуси и в метрото? Може би хората ще вземат да пътуват с метро само за да ги опипват. Може да повишат цената на билетите. Пред очите ми се явява панорамна картина. (Жена ми смята, че имам мръсни помисли.) Представете си усмихнатите лица на хората в пълните влакове. Никой няма да иска да седне. Всеки час ще се превърне във върхов, всяка тъпканица — в пипаница. Това може да се окаже частично разрешение на енергийната криза. (Ще се освобождава много енергия.) В крайна сметка вероятността да бъдеш опипван в собствения си автомобил не е толкова голяма, освен за дъщеря ми или нейните приятелки или за студентите, макар че аз усилено се натискам в коли отвреме-навреме — последния път, когато след една забава до къщи ме закара страшно дебелата съпруга на един от милионерите — управители на корпорацията. Тежкият й парфюм не ми хареса. Тя ме завари неподготвен.

— Направо в къщи ли трябва да си идеш? — неочаквано ме попита тя. — Или аз, едрата женичка, не те плаша?

— Отговорът и на двата въпроса е „не“ — отвърнах аз с пресилена смелост. — Какво имаш пред вид?

— Уличката на любовта — съобщи тя и се закиска. — Знаеш ли къде е уличката на любовта? — попита ме тя. И си отговори сама: — Точно на това място е — отново се засмя и се пипна, за да ми покаже.

Към тази палава милионерска съпруга с двойна брадичка и остър парфюм, който не ми харесваше, винаги трябваше да се отнасям с уважение (защото е милионерска съпруга. Страх ме беше от милионера). Беше четири години по-възрастна от мене, енергична и подвижна като хищник. Присмя се на свенливата ми предпазливост и се забавляваше с невежеството и наивността ми.

— Славата ми е голяма колкото Америка, глупчо. О, колко работи имаш да научаваш! Не знаеше ли това?

Почувствувах се пълен тъпак.

— А Бил подозира ли?

— Много ми пука. Аз съм свободна по дух, котенце. Правя каквото си искам.

— Ще разбере ли Бил за мене, когато научи, че си ме закарала?

— Я не ставай досаден като кокоши трън — сгълча ме тя и пискливо се изкикоти.

Кожата ми настръхна и за миг помислих, че може да ме ощипе по бузата или да ме дръпне за носа. Преди отново да потеглим, тя свали чорапите, скъсани на коленете от тапицерията на колата, и ги натъпка в чантата си.

— Не мога да ходя с такива чорапи, нали? Ще ти се обадя в службата. Идвам в града всяка сряда да видя майка си.

— Имам апартамент в центъра.

— Ние сме собственици на цяла кооперация.

— Бил ще разбере ли?

— Не ставай досаден като кокоши трън.

— Не използувай този израз. Кожата ми настръхва. Не подхожда на жена с твоето положение да говори така.

— Ще ти покажа някои нови хватки. Ние с Бил сме се разбрали.

— Какво значи това?

— Правя каквото си искам. А той може да върви по дяволите, ако не му харесва.

— Може ли така да се говори за милионер?

— Може, котенце.

Когато ми позвъни в сряда, не исках да се виждаме отново и казах, че имам събрание. (Страхувах се от Бил, пък и, струва ми се, не исках изобщо да видя отново жена, която ме е наричала „котенце“.)

— На фризьорка съм — каза тя следващия четвъртък.

— Предполагах, че ще се обадиш вчера — излъгах я аз.

— Ще трябва да бъдеш с мене тогава, когато аз мога. Хайде да обядваме заедно.

— Няма начин.

— Аз плащам.

— Не става въпрос за парите.

— Грозновата ли ме намираш?

— Не. Смятам, че си страхотно сексапилна.

— И той така смята, котенце.

— Кой?

— Той. С когото се срещам. Не си единствената риба в морето, глупчо. Ще си поговорим за тебе.

— Той познава ли ме?

— Здравата ще се посмеем.

— Кой е той?

— А, това си е наша работа. Отгатни.

(Започнах да изпитвам чувството, че тя ми има зъб.) Започнах да вярвам, че всеки миг ще се появи неочаквано в службата само за да ми се подиграе пред всички.

— Страх те е от мене, а, котенце? — изсмя ми се тя игриво следващия път, когато се срещнахме на една забава, и тя наистина — докато жена ми и нейният мъж ни наблюдаваха от различни места в салона — ми дръпна носа. — Не е ли така, госпожо Слоукъм?

— Иска ми се и от мене да се страхуваш — извика в отговор жена ми.

— Обади ми се в сряда — кратко й наредих аз. — И ще ти покажа колко ме е страх.

— В центъра съм — каза тя, когато ми позвъни.

— Струва ми се, че имам грип — извиних се аз и подсмръкнах.

— Така и предполагах, глупчо — изчурулика тя весело, — затова си взех списъка. Ти наистина си глупав. Много повече те бива на забавите. Не си единствената риба в морето.

Иска ми се да я видя на колене пред мене точно сега и точно тук. Заедно с Върджиния. Правил съм го много пъти с жена си в кабинета у дома. Жена ми и аз все още си устройваме новобрачни оргии — гърчим се по всички възможни места из къщи. Алкохолът ни помага. Вече сме го вършили във всички стаи, освен в стаята на децата и на болногледачката на Дерек. Правили сме го в пристройката на гаража нощем, когато сме се бояли, че ще събудим заспалите в къщи, правили сме го и на открито в тъмното върху мократа трева. (Ако имах плувен басейн, сигурен съм, че щяхме да го опитаме и там поне веднъж.) Правили сме го и върху масата от червено дърво във вътрешния двор. Отново долавям тежкия й парфюм (и се обръщам да погледна.) Естествено съпругът й е знаел. Чудя се как го е изтърпял. Усещам, че това непоносимо ме ядосва — иде ми да ударя главата си в стената само като си спомня как неотдавна бях наричан „котенце“ и пред всички ми бе дръпнат носът от такава безинтересна и вулгарна жена, как жартиерите ми бяха източник на глупашка радост за тая скучна бивша студентка от Ан Арбър, която се обличаше в сини джинси и яке и вечно изглеждаше мръсна. Не искам нито за миг подобни хора да се чувствуват по-силни от мене. Изпитвам желанието да можех да ги имам и двете, записани върху компютърна магнитна лента, която да върна обратно и да започна отначало. Все същото ще бъде. Едната ще ме дърпа за носа, другата ще се хили и нарочно ще ме дразни за жартиерите. Обадих й се веднъж — два месеца по-късно, за да си направим среща, а после пак се обадих, за да се откажа. Не исках да я видя повече.

— Този път не те лъжа — обясних й аз. — Заминавам. Ще ти се обадя, когато се върна.

И двата пъти тя не прояви интерес, сякаш вече не можеше да се кикоти. Изглежда, й беше все едно.

— Няма нищо — каза тя. — Прав си. Вече не съм хубава. От вчера.

Тя се раздели със съпруга си и двамата се преместиха. Децата учат в колеж. Къщата си стои празна и никой не знае, че е за продан. Предполагам, че накрая и ние с жена ми ще се разделим, когато децата отидат в колеж. Надявам се да не стане по-рано, докато още си сменям службата в компанията или докато дъщеря ми се лута нерешително във възрастта на узряването в гимназията, а момчето ми стои, вцепенено от страх, пред Форджионе и катеренето по въже и все още не дава ясни признаци дали ще са издигне, или ще падне. Тя няма какво да прави.

— Нямам какво да правя.

Жена ми няма какво друго да прави, освен да се нареди безразлично до борещите се за сексуална свобода жени (макар че всички тия просташки обсъждания я притесняват).

— Това е само защото си създадена да реагираш по този начин от общество, доминирано от мъже — осведомявам я аз.

Тя не е сигурна дали съм на нейна страна, или не.

— Защо мъжете да са изцяло облагодетелствувани? — чуди се унило тя. Отговарям й кротко:

— Аз приличам ли ти на човек, който е изцяло облагодетелствуван?

— Но ти работиш.

— Работи и ти.

Тя поклаща глава с лека усмивка.

— Не искам да работя.

(Липсва й чувство за хумор.)

— Парите не ти ли стигат?

— Не е въпрос за парите. Винаги мислиш за пари. Просто нямам какво да правя.

— Намери си любовник. Изневерявай ми.

— Това ли искаш?

— Не го искам. Мога да ти давам повече пари, ако това те прави по-щастлива. По силите ми е.

— Не това ми трябва. Няма изобщо какво да правя.

— Давай средства за лекуването на рака. Нали знаеш, че парите не са лайна.

— Моля те, не ми се сърди днес.

— Парите са любов, миличка, а любовта не е лайна. Не ти се сърдя.

— Много зле се чувствувам.

— Не пий уиски след вино и може да не се чувствуваш толкова зле.

— Може би датата ми наближава. А ти дори изглеждаш по-млад от мене. Не е честно.

— Ти ще ме надживееш. Така е с жените.

— Но ще изглеждам по-стара.

— Как другояче да изглеждаш, щом ще ме надживееш? Поне няма да си умряла.

— Пошегувах се — казва тя. — Не разбираш, когато се шегувам. Все по-трудно и по-трудно ми става да говоря с тебе.

Тя изобщо не обърна внимание на моята смешка за Фройд, парите и екскрементите — предполагам, че някой ден наистина ще я напусна заради нещо такова (тя и за Коперник и Киркегор не е чувала, макар може би да знае името на Камю, защото загина със скъпа спортна кола), въпреки че не ми се иска да го правя, докато момчето ми има такава неотложна нужда от мене. (Не съм убеден, че изобщо му трябвам.) Струва ми се, че то няма да понесе, ако аз умра или напусна къщата. (Ако изчезна, то няма да знае кое причинява страданията му. Желанието на дъщеря ми да открадне автомобила ни показва завършено развитие: дава й цел, към която да се стреми.) Когато порасне и не живее при мене, и аз няма да живея при него. И дъщеря ми ще бъде далече — само Дерек ще остане, ако още е с нас. Не бих искал да си отида и да затрудня жена си с умствено недоразвито дете. В същност бих искал да я затрудня с Дерек. Тя ме затрудни с него. (А по това време той вече няма да бъде дете.) Но всички ще бъдат на нейна страна — освен ако не я оставя заради друга жена, което ще промени нещата, защото ще изглежда романтично. Мисля да й избягам заради друга. Непрекъснато ще казват:

— Защо е оставил жена си? Нали те имаха бавноразвиващо се дете?

— Влюби се в едно момиче и я напусна.

— О!

Но би могло да звучи и така:

— Защо е оставил жена си с това бавноразвиващо се дете?

— Писнало му да е женен.

И тогава непрекъснато ще казват:

— Значи е мислил само за себе си, нали?

Както и:

— Какъв егоизъм! Горката жена. Оставил я с бавноразвиващо се дете само защото му писнало да е женен за нея. Какво ще прави сега горката жена?

Чувам как тези хулещи ме хорове отекват във всички ъгли на компанията. Не че сега, когато дойде до него, й помагам много. Нямам сили. Предпочитам да се спотайвам или да гледам другаде. Някой ще трябва да вземе решение вместо мене — това ще бъде тя, без дори да съзнава, че го прави, или лекар, който ще ни подкрепи с недвусмислена препоръка, основана на всичко друго, но не и на собствената ни себичност. (Съвестта ни трябва да остане чиста.)

— Там той ще бъде много по-добре, в сигурни ръце. Сега има добри заведения. Това е най-доброто за всички ви, също и за другите деца. Те са били онеправдани. Имате нужда от почивка. И двамата сте се държали чудесно. Зная, че ще ви бъде трудно без него.

Или пък трябва да се появи болест, а може и нещастен случай.

До това време аз съм безпомощен. (Липсва ми смелост дори да ми се поиска да говоря за това. Не съм се приготвил какво да кажа на неизречените укори, които си представям, че ще чуя. Не искам да слушам до края на живота си какво мнение има жена ми, след като е премислила. За миг бих могъл да си простя, че съм го пратил другаде. Но тя не би простила и на двама ни.) Аз не съм стълбът, на който тя иска да се крепи. Държа си устата затворена, не давам изблик на чувствата си, непреклонно отказвам да смесвам преживяванията си с нейните. (Не желая да деля скръбта си. Не искам тя да има участие. Моята скръб си е моя.) Иска ми се да нямаше хора, които да са зависими от мене. Не се чувствувам по-значителен от факта, че други зависят от мене. Това е непрекъснат товар и отвращение. То нараства с всеки път, когато я чакам да спре да плаче и да се вкопчва в мене, и да започне да прибира сребърните съдове в машината за миене или да се заеме с изометричните си упражнения за ханша и бедрата. (Не мога да понасям жени, които плачат — освен на погребения. Сякаш издевателствуват над мене.)

— За бога, Исусе Христе, какво искаш от мене? — изревавам аз. — Тези деца са и мои. Наистина ли очакваш да ми е жал за тебе?

— Имам нужда да си говоря с някого. Не съм те карала да ме съжаляваш. Не мога ли поне да кажа как се чувствувам?

— Обади се на сестра си. По дяволите, много добре знаеш, че вече не издържам на плач!

Не искам да чуя как се чувствува тя. Не искам с никого да си говоря за Дерек. Не искам да чувам никой, който говори за притесненията си. (Все по-трудно и по-трудно ми е да съжалявам някого, освен себе си.) „Не мога да ти помогна в това. Не зная как. Не аз съм наредил нещата така. Аз също не зная как да постъпя.“

При това го усетих най-напред от всички. Някой ни е прокълнал. Когато опре до него, все едно че съм пълен с пепел и застоял въздух, притежавам силата на духа и устойчивостта на сушени гъби или на мокри окапали листа. Студено ми е. Още тогава предчувствувах. Когато педиатрите казаха, че развитието му е забавено, аз знаех, че е бавноразвиващ се. Колената му, стъпалата и пръстите на ръцете изглеждаха леко изкривени. Установих, че не може да държи дълго главата си изправена. Още преди да се роди изпитвах предчувствие за нещастие (но такъв страх изпитвах и за другите). Очаквах монголоид. Бях се примирил предварително със заешка устна или вълча уста и щях да се доверя на хирурзите — и за трите деца, — макар че не мога да си представя как момчето ми или дъщеря ми биха смогнали да я докарат дори до сегашния момент, ако имаха някакъв вроден дефект. Имат си достатъчно проблеми и без това. Не виждам как жена ми може наистина да очаква да я съжалявам, след като имам толкова причини да съжалявам себе си. Една от причините е тя.

Искам да се отърва от нея, преди да закъса със здравето. В бъдещето си виждам една болнава жена. Вече има красноречиви признаци на бъдеща инвалидност. (Сигурна е, че има рак или се разболява в момента, или ще се разболее.) Зная, че здравето й ще се влоши преди моето. Повече се старае. Не искам да бъда вързан с нея поради болест (нейна, не моя). Но ще бъда. Ще бъда съсипан от непрекъснато връхлитащия ураган на първите оплаквания от бурсит, артрит, ревматизъм, диабет, разширени вени, световъртеж, гадене, тумори, кисти, гръдна жаба, полипи — от целия проклет арсенал на телесното разложение. (Мога да мина без всичките тези оплаквания, освен ако не са мои.) На тази въдица ще бъда хванат. И порасналите ми деца няма да ме откачат.

— Татко, как изобщо можеш да си помислиш да я оставиш, след като се чувствува толкова зле? — чувам да ми казват с укор те.

— Но ще мога ли изобщо да я оставя, след като тя изобщо няма подобрение?

Обаче те ще се измъкнат много бързо от всичко това — егоистичните му копелета.

— Не се чувствувам добре — скимти жена ми някой път сутрин, като се събуди, с глас на момиченце (както когато чувствува, че някой иска нещо от нея).

Сякаш ме е грижа.

(— Гледах те, докато спеше — чуваш да ти казва момичето, докато все още е влюбено в тебе. — Хъркаше.

А когато не е влюбено в тебе, изпитва отвращение и не иска да те види отново, освен ако не е самотно или няма нужда от парите ти.)

Жена ми понякога вече хърка и се случва да има лош дъх сутрин. Но и моят дъх е такъв, и аз хъркам, следователно сме се включили в стремителното надбягване към старческата немощ. Децата се присъединяват към нас със собствен хленч и оплаквания.

Дъщеря ми боледува от гърло и от стомах. Момчето ми обявява, че е уморено, че му се повдига и някои дни спи чак до следобед, ако му позволим. Аз давам принос с главоболията си. Както и жена ми. Имам болки в гърдите, на които мога да се позова, защото всички изпитват уважение към сърдечните кризи, а в запас и черен дроб, който мога да добавя за по-ефектно. Жена ми може да използува в противовес канцерофобията си и всичко става като по поръчка навързано чак до долината на смъртната опасност, където ще получим медицинска помощ от Синия кръст. Голям смях ще падне, ако жена ми умре от инфаркт, а аз — от рак! Когато жена ми изпадне в депресия, а дъщеря ми намеква за самоубийство, мога да потъвам в гробовно, дълбоко безмълвие дни наред и да се преструвам на толкова унесен, че се налага да ми повтарят всяко изречение по два пъти — ако реша, мога да се направя на по-болен от всички тях с всякакво оплакване, освен нужда от хистеректомия; от всички, освен от Дерек, чието заболяване започна с известни вродени увреждания, а те са непостижими за мене. (Ха-ха.) Всички ние се хвалим с безсъние, често измислено. Ако приемем думите си за истина, не е имало нощ, в която някой член от семейството да се е наспал. Освен може би Дерек, който просто не може да се осмели да се оплаче. (Ха-ха.) Чудя се какво ли правят с тях в специализираните заведения, когато достигнат полова зрелост и открият, че могат да онанират не по-зле от всеки друг. Радвам се, че Дерек не е момиче. Стерилизирането е нечовешко. За това им отрязват ръцете. Чудя се как ли контролират санитарите. Как ги държат настрани от дебилните момчета и момичета? Когато се опитам да мисля за него, ставам съвсем налудничав. Казвате например, че той ще остане на умственото равнище на петгодишно дете. Сега Дерек е толкова мил, трогателен и безпомощен, че сърцето ми се свива от жал. В следващия миг си го представям трийсетгодишен, на път към шейсетте — видът му отблъсква. Направо ме смайва, ужасява ме, сащисва ме. По лицето и по ръцете му растат черни косми; веждите му са рунтави. Дали ще прилича на мене? Ще започне да оплешивява. Костюмът няма да му бъде по мярка. Никой няма да го поддържа спретнат. Ще ръси пърхот като риби люспи. Пуловерите и саката му боядисвам в тъмни тонове, а лицето му — в бледи. Водят го, а долната му челюст виси отпусната — той е отвратителен, тромав, чудовищен. Все така няма да може да говори. Няма да се е научил да пази диета, да играе тенис или голф, ще бъде хилав, с нездрави кости и мускули. Ще бъде несръчен. Ако излезе сред хора, ще го зяпат враждебно. Ще забравят да му режат ноктите. Хората ще изпитват желание да го убият. Ще му викат Бенджи. Няма да искам да го посещавам. Надявам се да го забравя. Надявам се да не узная, че жена ми извършва прелюбодеяние, макар че сигурно ще го извърши.

— Направи го — съветвам я аз, сякаш е чужда жена.

— Добре. Така да бъде.

Ако не е с прекалено големи очаквания, такова нещо може да й повдигне духа неимоверно. Освен това е време да ми го върне. Няма ли да е смешно, ако не аз, а момчето ми се окаже хомосексуалист? Ще бъде цяла трагедия. Аз поне имам железни задръжки. Ще бъде по-зле от трагедия за мене: ще бъде неудобно пред обществото. Един самоубиец, един педераст и един идиот — все потомци на рода Слоукъм, от семето на Слоукъм. И една алкохолизирана, неврастенична, развратна жена. Господ да я благослови — ще ми свърши работа. Ще хвърля вината за децата върху нея. Докато не се появи някой проницателен като мене, който да ме посочи укорно с пръст и да каже:

— Хей, я почакай малко, приятелче! Приятелче, почакай малко. Тя винаги ли е била такава?

— Не зная. С времето нещата узряват и излизат на бял свят. Ще трябва да попиташ някой солиден революционно, еволюционно и психологически настроен историк, някой опитен ботаник на човешката душа. Аз винаги ли съм бил такъв?

— Ти ме направи такава.

— Ти ме накара да те направя такава.

— Ти ме накара да те накарам да ме направиш такава. Защо не можем да разговаряме?

— Обади се на сестра си.

— Имам нужда да ме изслушаш със съчувствие.

— Прекаляваш с пиенето.

— Ти ме накара да пия.

— Обади се на сестра си и се оплачи на нея.

— Мразя сестра си. Знаеш това.

— Тя ще те изслуша със съчувствие.

— Копеле с копеле — избухва тя. — Нямаш търпение да се отървеш от мене, така ли? Зная какво си мислиш. По вида ти личи.

Откривам, че напоследък все по-често и по-често я оглеждам обстойно вечер за петна и следи от ухапване като резултат от тайни сексуални контакти. И като не открия нищо, се чувствувам измамен. Обикновено аз съм този, който пита:

— Какво прави днес?

— Нищо.

Или:

— Пазарувах… Ходих на козметичка… Имах среща със сестра си… Видях се с приятели. Защо?

— Просто ми е любопитно да зная.

— А ти какво прави?

— Нищо. Работих.

— Случи ли се нещо?

— Мисля, че върви на добре. Не ми се приказва за това.

— Страх те е да не предизвикаш съдбата ли?

— Точно така.

— Чукам на дърво.

Има дори сутрини, когато се улавям, че с маниакална настойчивост я изследвам подробно за петна и белези; изпитвам същите агресивни и дълбоки подозрения, макар да зная, че е нелогично, след като е спала с мене. Не искам да полудявам. Искам да държа здраво юздите на разума, мислите и действията си и винаги да съм наясно кое какво е. Не искам да губя задръжките си. Ако това стане, мога да започна да удрям хората (непознатите, приятелите и близките), да извърша убийство, да сея омраза и фанатизъм, да избождам очи, да прелъстявам момиченца и млади жени със стройни фигури. Сънищата са безжалостни; те връхлитат върху тебе, докато спиш.

Може да започна да заеквам.

Събуждането е такъв особен и необичаен процес, че се чудя как успяваме да го правим успешно толкова пъти все още полузаспали.

Струва ми се, че мога да свикна с мисълта как жена ми се съвкупява с други мъже, но никога няма да свикна с подробностите, с механизмите, с предварителните стъпки. Не ми харесва да си представям как жена ми върши с друг мъж всичко, което върши с мене. Не си представям и дъщеря си. (Дали той ще… ами да, разбира се. Дали тя ще… а защо не?) Всичко така се намокря и замирисва — и наричат това правене на любов! И животните го правят. Това няма нищо общо с любовта. (Но мокро и миризливо е по-добро за моя вкус, отколкото сухо и парфюмирано. Мразя тия изкуствени аромати на бонбонена есенция. Искам да прегръщам човешка плът с мускусен, естествен дъх, а не калъп тоалетен сапун.) Дори служебните ръкостискания напоследък са мокри и миризливи. Покажете ми млад човек, който се ръкува енергично със суха длан, и аз ще ви покажа безскрупулен млад човек на път да направи кариера. Иска ми се дъщеря ми да престане да оставя сутиена си където й падне, да не оставя нощницата си закачена на вратата на банята. Тя се разви бързо и съзнава това. Виждам как се облича понякога, като се готви да излиза, и изпадам в бяс. (Гърдите й вече са по-големи, отколкото на жена ми.) Едва се насилвам да я погледна, когато спре пред мен да й дам парите, които иска. Няма нито едно казано от мен нещо, което да не накърнява и подкопава нейното самочувствие, особено когато тя се одобрява. Иска ми се винаги да ходи със сутиен, вместо да го захвърля където й падне. Облича се в сини джинси и не винаги изглежда чиста. Прилича ми на момичето от Ан Арбър. Всяко момиче, с което се запознавам напоследък, ми напомня за някое друго.

— Нищо чудно, че ти подхвърлят мръсотии, когато минаваш. Търсиш си го. Ако те изнасилят, ще си го заслужила.

Тя веднага избухва в истеричен плач. И ме обвинява с писклив глас (докато момчето ми наблюдава внимателно и угрижено от някой ъгъл и аз вече съжалявам, че съм започнал):

— Винаги го правиш! Винаги казваш нещо, с което разваляш всичко!

— Разговарях с нея — казва унило и мрачно жена ми в отговор. — Тя смята, че съм зла и завистлива. Мисли, че ме е яд на нея, защото съм нямала гърди.

— Имаш гърди.

Ако тези дни нещо се случи на дъщеря ми, то сигурно ще бъде с младежа, който е завършил колеж, работи на самосвал и както тя ни каза, е предложил да я учи да шофира вечер и по празниците, ако им дадем едната от колите си.

— Не.

Жена ми кима в съгласие с мене.

— Трябва да навършиш шестнадесет години.

— Може да науча нещо като начало. Всички го правят. Не искаш да ме скъсат на изпита, нали?

Искам да си вземе изпитите по геометрия, английски език, френски, обществени науки, физика и химия, а не да получи шофьорска квалификация. При това да има най-малко средни бележки, за да може после да постъпи в колеж. (Не искам да я виждам в къщи.) Не ми е ясно как бих могъл да водя разговори с един престорено усмихнат, умен зет, много по-млад от мене, когато ще зная, че той тихо чука дъщеря ми в някоя част на къщата, като ни идват на гости за уикенда. Жена ми ще им приготвя кейкове и ще очаква с нетърпение внуци. (Нейни са мръсните помисли.) Те вечно ще искат нещо от нас и ще ме лъжат.

— Може да не е така. Може тя да се промени. Може да порасне, докато се омъжи.

— Ние не се променихме.

— Какво искаш да кажеш?

Жена ми не ме разбира.

Не мисля, че тя си мисли, че аз мисля, че тя се чука с друг мъж и че системно и войнствено се взирам в корема, косата, бедрата, врата, гърдите, комбинезоните и блузите й. (Коремът на жена ми е стегнат и заоблен, каквито са коремите по снимките на привлекателните момичета с удължена талия.) Често, когато изследвам отблизо корема и косата й, неприязнеността ми се превръща в страст (естествено в неприязнена страст, чието друго име е похот, и ми се приисква да се любим). Ако я улича, ще трябва да я оставя. Притежавам нещо по-могъщо от престорения висок морал на обикновения лицемерно и шовинистично настроен мъж и то ми дава сила: притежавам своята несигурност.

Напълно забравих за мозъчните тумори — тринадесетата по ред причина за смъртността сред неразведените мъже на моя възраст в Кънектикът, които имат три деца, две коли и перспективата да получат по-добра служба. Не е чудно, че ми се налага много да крещя у дома, за да изявя личността си. (В същност не искам да всявам страх; искам да ме приласкават и да ме глезят. Искам да получавам от семейството си цялата любов и съчувствие, които получавах като дете от майка си и от някои учителки. По дяволите! Искам понякога жена ми и децата ми да се държат с мене като с пеленаче. Имам право на това. Имам нужда да се чувствувам сигурен. Не съм от тези родители, които очакват децата им да се грижат за тях на стари години — искам децата ми да се грижат за мене сега.) Жена ми смята, че напоследък се застоявам в къщи, защото ми е хубаво да бъда с нея; не може да усети, че едва дочаквам да изляза, за да ида в службата, близо до Артър Барън (с когото напоследък си разменяме погледи — според мене ужасно многозначителни). Конференцията отново ще бъде в Пуерто Рико (за да окажем заслужена чест на семейството на Лестър Блак), а Кейгъл замина за Толедо. Жена ми трудно ще ми прости уволнението на Анди Кейгъл (докато не й кажа недвусмислено, че въпросът е или той, или аз. Тогава ще погледне през рамото ми нанякъде и няма да поиска да научи повече подробности). Жена ми изпитва жал към крака, жената и двете деца на Анди Кейгъл. Жена ми лесно се поставя на мястото на всякакви религиозни семейства, освен ако са черни или ако са евреи, защото непознатият език („Това не е дори латински!“) и неразбираемите молитви й се виждат груби и оскърбителни. (Мисли, че те се молят, за да ни се случи нещо лошо.) Дори църковните им празници са в други дни. (Те са перверзни и твърдоглави хора. Тя не иска дъщеря ни да се омъжи за такъв, макар че би го предпочела пред пуерториканец или негър). Кейгъл няма да се оправи. Продължава да ходи на черква със семейството си, когато си е у дома в неделя, на едноседмични командировки в Толедо и по долнопробни проститутки късно следобед. Все още е фанатик, не би взел на работа евреин и не би спал с чернокожа — освен ако не стане при някоя служебна среща на карибски остров. При това харесва младички — правил го е с петнадесетгодишни; мисля, че не би се отказал от тринадесет– и единадесетгодишни, но ще има чувството, че е ненормално. Налага ми се да го уволня — ходили сме заедно по курви и не мога да му простя или да забравя. Той ще ми се мъкне постоянно. Ще ме удря по рамото, ще се подхилва неприлично:

— О, престани, Боб. Не на мене тия. Знаем се. Помниш ли, когато…

— Това е измислица. Дори и да е станало, не си спомням, а ти трябва да си платиш.

Ще преместя впиянчените му приятели от извънградските кантори на нови места в различни градове с надеждата, че ще напуснат. Артър Барън и аз не си говорим много по такива въпроси, когато се срещнем случайно по коридорите, но чувствувам, че в светския разговор, воден от него, сме достигнали дипломатическо разбирателство.

— Как си, Боб? — винаги се спира да ме попита той.

— Отлично, Арт. А ти?

— Радвам се. Хорас Уайт твърди, че много му допадаш.

— Хорас Уайт ми харесва, Арт. Хубав човек е.

(Фактите са неверни, но отговорът е правилен.)

Хорас Уайт е съгласен. А Лестър Блак? Като научи, че съм му станал шеф, Джони Браун ще отиде при него и недоволно ще се размърмори. На Блак вероятно ще му бъде все едно. Извън неговата област е, при това бездруго се готви да се пенсионира и прекарва много време в пътешествия.

Направих всичко възможно да убедя Кейгъл да не ходи в Толедо (и, разбира се, знаех, че е безуспешно. Съвестта ми е почти чиста.

— Не напускай града, Анди. Знаеш, че Артър Барън те иска тук.

— Ще го направя, все едно че отивам на откриването на нов супермаркет — отвръща ми той и както винаги, намига съучастнически. — Охо! Ще видиш!).

— Кейгъл в Чикаго ли е, Боб?

— В Толедо.

— Там ли е? На Лора е казал Чикаго. Какво става?

— Може да се върне с предложение за супермаркет.

— Това не е негово задължение.

— Обажда се по телефона всеки ден. Зная координатите му. Помоли ме да поема и неговата работа.

— Добре, Боб. Ще трябва да започнем подготовката за конференцията. Иска ми се тази година да мине съвсем гладко.

— Според мен ще мине, Арт.

— И според мен. Хорас Уайт си идва другата седмица и ще започнем да се събираме на горния етаж. Готов ли си да си създадеш някои врагове?

— Щом се налага.

— Ще имаш и някои приятели.

Ще държа и някои речи. Кейгъл ще ми бъде необходим за конференцията. Той ще се справи добре — ще претендира за заслугите сам да е организирал промените и ще изразява радост, че се е измъкнал от административна отговорност, която му е била ненужна, и че най-после е свободен да върши работа, която наистина му харесва. Никой няма да му повярва. Но това е без значение. След това вече няма да ми бъде нужен.

— Какво мислиш да правиш с Анди Кейгъл? — ще ме попита Артър Барън.

— Мисля да го накарам да открие конференцията.

— Според мене не е лошо.

— Мисля, че ще го направи добре. Ще се усмихва достатъчно и без да му се напомня.

— А после?

— Предпочитам да не ми се мотае наоколо.

— Не искаш ли да го задържиш като консултант или да го използуваш за специални проекти?

— Не, Арт.

— Може да има полза от него.

— Не и при нас. Мисля, че не си струва да го оставяме тук.

— Смятам, че си прав, Боб.

— Благодаря ти, Арт.

Естествено аз не мога да уволня Кейгъл. (Ако можех да уволнявам, щях да уволня Грийн и машинописката Марта, която продължава да полудява, но твърде бавно за моя вкус.) Може просто да дам да се разбере, че нямам нужда от него и компанията ще го премести другаде. Иска ми се тя да бъде уволнена от другиго, преди да трябва да карам Грийн да го прави.

— Арт — бих могъл да кажа аз, — може ли да разменим две думи?

— Как си, Боб?

— Отлично, Арт. А ти?

— Радвам се, Боб.

— В отдела на Грийн има едно момиче, което не е наред с главата. Полудява. Струва ми се, че води на глас въображаеми разговори. Смее се сама. В същност нейното присъствие доста разваля вида на отдела.

— Щастлива ли изглежда? — може да ме попита той.

— Само когато се смее — ще му отговоря аз. — Но тогава спира да пише на машина и работата се бави.

— Кажи на Грийн да се освободи от нея.

Смисълът на такива думи ще бъде, че той иска да започна да давам нареждания на Грийн и да поема ръководството на отдела му. Но ако каже: „Ще говоря с Грийн“, това ще означава, че той не иска отделите ни да се слеят (и аз няма да изгубя, защото ще ми остане преимуществото да прехвърлям вината на отдела на Грийн). А може и разсъдливо да ме попита:

— Ти как би постъпил?

— В бъдеще тя сигурно ще взема дълго време болнични — ще му отговоря аз. — След това ще се стигне до основната й застраховка за хоспитализация, ако поиска да я използува. Хора, които доброволно си вземат болнични поради психични заболявания, почти никога не правят опит да се върнат обратно.

— Правилно, Боб. Това като че ли е най-лекият начин за нея.

— Местата не се пазят. Можем така да й кажем, ако отново иска да работи. Някоя сестра от медицинската служба може да й каже, че има нужда от почивка…

„— Но аз съм щастлива тук. Радвам се и се смея непрекъснато.

— Няма да отсъствуваш дълго, миличка. Ние… те… смятат това за нужно…“

(Болничните са това, което пазя като резерва за Ред Паркър.)

(Той ще си мисли, че му правя услуга.)

(Но само да дойде мигът, когато поиска да се върне!)

(Толкова съм хитър, че би трябвало да бъда Президент.)

Когато Ред Паркър вече не е в компанията, може дори отново да започна да използувам апартамента му. Отначало няма да му мине през ума, че вече е не вътре, а извън компанията; а от основната му здравна застраховка аз ще имам също основна здравна полза. Ще бъде заменен с друг. (Ще отиде в архива.) Празнотата, която остави, ще се запълни, ако поиска да се върне. (Вероятно няма да поиска. Ще свикне да не върши нищо и да скита безцелно от курорт на курорт.)

Хора, които доброволно излизат дълго време в болнични за друго, освен за операция и при сериозни злополуки, почти никога не правят опити да се връщат. Не смятат, че е по силите им. (Дори тези, които са отсъствували по-продължително поради хепатит или мононуклеоза, трудно се адаптират отново. Липсва им живец.) Много време след като са напуснали някой, който обича да следи с кого какво се случва (в армията това е началника на отдел „Информация“), се отбива, за да съобщи, че те са умрели (или им се е случила „церебрално-васкуларна катастрофа“ — тогава знаем, че това е краят на живота им тук. И началото там — ха-ха).

— Чу ли за Ред Паркър? А за Анди Кейгъл? А за Джек Грийн? — ще се отбие да попита някой като Ед Фелпс, ако и самият Ед Фелпс дотогава не умре. Когато се пенсионира, Ед Фелпс ще се отбива често (както и Хорас Уайт с инвалидната количка и металните бастуни — след като се разболее, ще идва, или един шофьор-негър с непроницаем вид в изискана сива ливрея ще го вози до кабинета на носилка с колелца, а Хорас Уайт вяло ще маха за поздрав на срещнатите. Как ли ще изглеждам на осемдесет, без зъби? Ще бъда беззъб — лечението на венците няма да поддържа гниещата ми челюст вечно; глезените и сводовете ми вече не са същите. Носът ми ще бъде запушен и ще дишам през отворената си уста. В пръстите си ще въртя хапчета. Вече съм срещал себе си в болници и на фотографии. Каква ли миризма ще излъчвам? Зная каква. Подушвам още сега тази миризма и тя не ми се нрави), защото няма да има къде другаде да ходи. Не бих се изненадал, ако Ед Фелпс започне да се явява на традиционните срещи на моята военна част (вместо мене. Никога не съм ги посещавал) като още един, оцелял в повече. (Ние вече наистина нямаме нужда от толкова много оцелели.) „Не знам точно от какво си отиде — ще повтаря той непрекъснато за Ред Паркър. — Чудя се кой ли ще се грижи за децата му сега. Колко имаше той?“

Никой няма да знае, никой няма да се интересува. С всеки друг в компанията напоследък се опитвам да поддържам безхитростен и ведър неутралитет. Джейн знае, че съм престанал да флиртувам с нея. Подхвърля ми почти предизвикателно:

— Какво става, брат ми? Езика ли си глътна? Страх те е проклетата ти женичка да не надуши? Или просто те е страх, че няма да ти стигнат силите?

Джейн не е човек, който да държи такъв език, тя няма дори такива мисли, но все пак аз съм участник в тази сцена и се чудя как да се измъкна. Извън службата започнах да се подготвям усърдно и обмислено за новите задължения, които ме очакват: уговарям речи и играя голф. Нахвърлям речите, които ще ми бъдат необходими за конференцията (моята и на Кейгъл), и тези за коридорите на компанията. Една от тях е следната:

— Виж ти! Значи си изненадан? А как, мислиш, се почувствувах аз? С пръст да ме беше побутнал, щях да падна.

(Написах я за една минута.)

Купих си нови стикове за голф и екип.

Дъщеря ми смята, че изглеждам добре, облечен в пастелни тонове и с кепе. (Дъщеря ми е най-доволна от мене, когато имам красив външен вид.) Жена ми не знае какво да мисли. Смята, че съм се върнал към голфа, защото искам да флиртувам със студентки в различните клубове, където ме канят. Вече не зная как се флиртува със студентки и не ми се иска, ако флиртувам, да е с такива. Те са хлапачки. (И никоя не дава знак нито на мене, нито на някой друг играч на голф на моя възраст. Дават знак на добрите тенисисти. Реших да не флиртувам на забави или другаде, където ме придружава жена ми, за да не я притеснявам, но ми се иска тя да спре да флиртува, като се напие, и да престане да ме притеснява.) Ще й давам повече пари. Тайно вземам в края на седмицата частни уроци на обществени игрища и приемам покани за частни клубове. Жена ми не иска да се залавя с голф, защото знае, че няма да блести, пък и мрази да ходи в клубове на обяд или вечеря заради хората там. Те всички са в развод. Всичко навсякъде, изглежда, върви към своя край. Ще купя нова къща. Жена ми настоява. Това ще зарадва дъщеря ми, която е болезнено чувствителна към по-богати приятели или семейства, а съвсем нехае за по-безпаричните — като завършилия колеж млад човек, шофьор на самосвал, който твърди, че иска да я качи на кола нощем, за да й дава уроци по кормуване. (Зная какви уроци иска да й дава. Иде ми да го блъсна в стомаха и в челюстта с коляно. Как се осмелява да мисли мръсотии за миловидната ми шестнадесетгодишна дъщеря? Как може тя да познава толкова много хора и въпреки това да се чувствува самотна?) Ще трябва да купим по-голяма къща, защото кухненската ни маса сега е прекалено малка.

— Голф ли? — пита момчето ми и в недоумение присвива очи.

— Голфът е игра.

— Отново ходи да играе — обяснява жена ми.

Момчето ми изглежда наскърбено, жена ми — кисела. То не е свикнало да ме вижда да бързам да изляза така пременен и толкова рано в неделя сутрин.

— Ако не отивах на голф — питам го аз, — щеше ли да искаш да правим нещо?

То замислено клати глава.

— Върви. Можехме да плуваме.

— Не е достатъчно топло. Мама може да те закара до плажа.

— Не ми харесва там.

— Имаш ли нещо друго пред вид?

— Ще гледам телевизия. Веднъж предаваха голф.

— Вкарваш топка в дупка.

— Като на билярд ли? — осмелява се да попита то.

— Като на джобен билярд — шегувам се аз.

— Не започвай! — предупреждава ме жена ми.

— Какво е джобен билярд?

— Не в неделя. Не на закуска.

— Неделя е божи ден — пропява дъщеря ми подигравателно тържествено.

— Ще ти кажа в понеделник.

— А аз зная какво е — хвали се дъщеря ми.

— Не се и съмнявам.

— Да не започваш да се ядосваш? — пита ме изненадано тя.

— Не, разбира се — отговарям аз, леко жегнат. Не ми е приятно, че тя знае. (И отново си спомням, че я видях предишната вечер в кола из града, с момчета на задната седалка. В последно време не мога да разговарям дълго с нея, без да изпитам желание да се заяждам. Между двама ни винаги има скрита вражда. Не зная защо.)

— Ако се ядосаш, ще напусна масата.

— Не бъди глупава.

— Аз съм глупавата — заявява жена ми.

— Имам уговорка. Няма как да не отида днес. Другата седмица ще те придружа на черква.

— Другата седмица не сме тук.

— Харесва ли ти? — пита момчето ми.

— Да ходя на черква ли?

— Не, на голф.

— Не.

— Той мрази голфа — казва му дъщеря ми.

— Улучи — хваля я аз. — Мразя дори хората, с които играя.

— А защо ходиш? — Момчето ми озадачено бърчи чело.

— Защото е добре за мене.

— За здравето ти ли?

— За службата му — отгатва вярно дъщеря ми, като ме имитира комично точно.

— Отново улучи, дъще — пак я хваля аз. — Така се издигам в службата. И трупам парици за милите ви душици.

— Щом печелиш толкова много, няма ли да ми купиш кола?

— Когато си оправя положението. Тази маса е прекалено малка. Не виждам защо да не се храним в трапезарията.

— Не знаех, че всички ще седнем едновременно. Обикновено закусвам сама — както правя сама и всичко друго.

— Не се дръж като кучка.

— Не виждам защо трябва да играеш в неделя сутрин.

— Ходя, когато ме канят.

— И да ходиш на уроци.

— Ходя, когато мога. Не можеш ли сама да отидеш?

— Не искам да ходя сама. Нима си нямам семейство?

— Забрави ли, че няма да си сама, а с бога?

— Не си прави шеги.

— Иди с тях.

— Няма да дойдат без тебе. Ти им влияеш зле.

— Нали ще отидете с нея?

— Не ги насилвай.

— Не бъди лицемер, татко.

— Ще идем всички в Деня на жената.

— И така ще го превърнем в Ден на мъжа.

— Мразим хората, с които трябва да се молим — остроумничи дъщеря ми, а момчето ми се захилва.

— Браво — окуражавам я аз и също се смея. — Караш ме да се гордея с думите ти.

— Най обичам — казва жена ми, — когато вие тримата ми се подигравате. Децата ти подражават. Смятат, че могат да се шегуват с всичко.

— И са прави. — (Тя се готви да ми провали целия ден.) Беше една почти приятна закуска за цялото семейство, освен за жена ми. Иска ми се всичко да свърши по-скоро и да изляза. — Да ти кажа, в службата не е така.

— И във фризьорския салон не е.

— Прекрасно.

— Но ти не си женен за хората в службата.

— От първия път разбрах. Защо трябва да повтаряш всичко?

— Повдига ми се от тебе.

— Деца, ние просто се шегуваме. Ти го правиш всяка седмица.

— Вземи си яйца — обажда се тя с тих глас.

— Целия ми ден провали.

— И ти провали моя.

— Сипи ми сок. Как можеш да го правиш всяка седмица! През всеки мой почивен ден!

Това не е вярно, но тя не отвръща. Лицето й е замръзнало в маска на упорство. Ръката й върху дръжката на голямата стъклена кана трепери. Когато си направя труда, пием пресен портокалов сок от хладна стъклена кана вместо от леката грапава пластмасова кана, която тя и прислужницата предпочитат да използуват. Децата стоят неподвижно като манекени в магазин и скрити зад собствените си лица, чакат да видят какво ще стане. А денят ми започна с такива добри предзнаменования: правихме любов през нощта, когато аз исках, а на сутринта, когато не ми се искаше, не правихме — избягах долу в кухнята и се заех да приготвям закуската, докато тя беше в банята. (Даваше ми знаци, но се престорих, че не ги забелязвам.) Ще ми бъде трудно да й простя, че ми развали сутринта. Дори пресният портокалов сок днес има блудкав вкус. Портокалите вече не ги бива. Може да има нещо в сапуна, който използуваме, за да мием чашите, или във водата. Вече продават газираните напитки със сладолед в картонени или непрозрачни пластмасови чаши, които не държат хладно и не запазват вкуса. Нищо не остава непоклатимо. Лондонският мост се срутва — прекараха го с кораб до Аризона като туристическа забележителност. Приготвям яйца с бекон по-добре от другите, защото се старая повече. Препичам сандвичи с чесън, както правеше майка ми, и стават не по-лоши. Това е лесно. Всички обичат такива сандвичи. Нищо вече не е в чист вид. Дори хората. Реших да опитам с шега.

— Кажи ми честно, миличка… — решавам се да я полаская аз.

— Те ще дойдат, ако ти дойдеш — прекъсва ме тя.

Момчето ми клати глава.

— Аз няма да отида — обявява дъщеря ми.

— Ти ми каза да не ги насилвам.

— Аз съм най-самотната жена в целия свят.

— Аз ще трябва ли да ходя? — протестира момчето ми.

— Кажи ми честно, миличка… — отново започвам аз и докосвам ръката й. (Ще трябва да я оставя — най-малкото, защото ме подтиква към такива неща.) — Кажи какво предпочиташ: да си бедна и да отидеш в рая, или да си богата и да отидеш в ада?

— Не е там въпросът — започва да спори тя.

— За мене въпросът е там.

— Доколко бедна? — прави опит да се заяде дъщеря ми.

— Парите не са толкова важни за мене, колкото за тебе.

— А за мене са важни — процежда дъщеря ми. — Искам да имам всичко, което е възможно.

— Нали искаш да купим нова къща?

— Престъпление ли е да го искам?

— Не. Какво предпочиташ: да бъдеш бедна и да отидеш в рая, или богата и да отидеш в ада?

Жена ми се усмихва примирено.

— Да отида в ада — отвръща ми тя, като подема шегата.

Тогава усещам, че бурята е отминала и че още има време да се отърва от всички тях здрав и читав. Ликувам, като че е празник.

— Браво, момичето ми! — възкликвам аз с одобрение.

— И без това се чувствувам уморена — признава тя, вече успокоена.

— Върви сама.

— Не искам сама. Ще си легна и ще прегледам вестниците. Ще гледам Гилбърт и Съливан. Звучи много интересно, нали?

— Обичам парите — заявява дъщеря ми самоуверено. — Мисля, че наистина ги обичам.

— Всички ли бедни хора — пита сериозно момчето ми — отиват в рая?

— Вярваш ли в рая?

— Не.

— Как тогава могат да отидат там?

— Ама че е смешно — подхвърля той и се мръщи кисело. — Ако наистина вярвах в рая, щяха ли всички бедни да отидат там?

— По никой начин.

— Сериозно те питам.

— По никой начин, за нищо на света. Що за място ще бъде раят, ако е пълен с бедни?

— Ние бедни ли сме? — иска да знае той.

— Не.

— Тогава защо не й купите кола?

— Я го чуй само!

— Мога да й купя. Нека се научи да кара.

— Почти съм навършила шестнадесет.

— Ще говорим, като навършиш. Парите ги имам. Не се тревожи, не сме бедни. А скоро ще имаме и повече пари.

— Мисля, че обичам парите — хвали се дръзко дъщеря ми — повече от всичко на света. Повече от сладолед.

— Някой, дъще, може да сметне това за просташко.

— Много важно. Обичам парите колкото последната лъжичка сладолед.

— Парите си казват думата, а, госпожице?

— Без съмнение.

— Как така?

— Защото парите, млади момко, са всичко на този свят.

— А здравето? — обажда се жена ми.

— Със здраве не могат да се купят пари. Затова не бива да раздаваш дребните монети.

— Вече не го правя.

— Никога не бих раздавала пари — заявява твърдо дъщеря ми.

— Струва ми се, мила дъще, че никога не си го правила — смея се аз. — Парите карат земята да се върти, млади момко, парите правят и историята.

— Как така?

— Нали учиш история?

— Нарича се обществени науки.

— Парите правят обществените науки. Без пари нямаше да има обществени науки.

— Как така?

— Татко иска да каже — обяснява дъщеря ми, — че любовта към парите и стремежът към злато и богатства в миналото са причината за повечето събития, за които четем днес в учебниците си по история. Нали така, татко?

— Точно така, скъпа дъще. Отново позна. Радвам се, че в училище научавате и друго освен джобен билярд, как да си приготвяте наркотици и да се разхождате голи из къщи.

Изненадвам се повече от нея, когато виждам как ме зяпва и пребледнява. (Не зная защо й казах това тогава. Кълна се в бога, че не зная откъде дойдоха тези думи. Зная, че не дойдоха от мене.) Шепне умолително:

— Не можеше ли да не го казваш?

— Нищо не съм казал — измънквам аз.

— Как така нищо — възмущава се тя. — Винаги правиш така, винаги!

— Извинявай!

— Винаги всичко разваляш. Всички обиждаш. Не е ли вярно?

Жена ми сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Знаеш, че се пошегувах.

— Е, по-добре да ставам.

— Не. И двамата се шегувахме. Но и преди съм ти казвал да не се разхождаш из къщи без пеньоар.

— Мога ли да напусна масата?

— Не, остани. Аз тръгвам. — (Чувствувам се глупаво и неловко.) — Хайде да се сдобрим. И без това излизам.

И тя ми проваля деня (макар вината да е моя. И това още преди десет сутринта!). Когато тази сутрин жена ми ме събуди с унесеното си мрънкане, като се притисна към мене, в леглото между двама ни се намираше октоподът на антипатията — месестата, лепкава бариера от мускули и кръвоносни съдове, която се изпречва отвреме-навреме, когато изпитваме сексуално отвращение (когато жена ми поема инициативата. Може би предпочитам аз да проявявам желание). Измъкнах се ловко: преди жена ми да разбере какво става, вече бях долу в кухнята, разрязвах портокали, приготвях кафе и яйца за закуска. Не зная откъде и защо се появява това (и дори не искам да го науча. Изглежда, то представлява съгласувано нападение от страна на мозъка, сърцето и червата. Зная, че страдащи от сърце мъже използуват болестта си като извинение, за да нямат полови сношения с жените си, но не и с приятелките си, освен ако не им е омръзнало. Правя кафе, приготвям омлет. Изпитвам чувство на огромно доволство, когато разбера, че някой е напуснал жена си. Така им се пада на тия кучки. Вчера в един деликатесен магазин чух една жена да казва на друга, че някакъв мъж — напълно непознат за мен — бил оставил жена си — и настроението ми се извиси. След това изпитвам жал към себе си, чувствувам се обезверен и излишен.

— Какво те е зарадвало толкова? — чух да казва жена ми, като се върнах при колата.

— Цената на артишока — реших да отвърна аз. А колко по-добре звучи като отговор: — Това, че един мъж напуснал жена си.)

Още когато се събудих, преградата на антипатията вече се бе настанила в главата и гърдите ми (и не желаеше да си отиде), затова не исках нито жена ми да докосва мене, нито аз — нея. (Нямаше нищо общо с нея.) Усещах, че там, където ме натиснеше, щях да се ороня като изсъхнало тесто. Бях като мека глина, която щеше да се деформира и вдлъбне от допира на ръцете и колената й. И щях да остана такъв завинаги. Това е невидимо и неуправляемо. То е товар. Едновременно е и живо, и мъртво. Едновременно съм и жив, и мъртъв. То ме парализира против волята. Едновременно е плътно и кухо. То е вакуум — дишането става несигурно, получаваш главоболие, прималява ти, повдига ти се от спомена за противната миризма на спарено. Не е приятно. Нямам воля да го превъзмогна. А и не мога да й се доверя. Вместо това хленча:

— Нещо не ми е добре. Май стомахът ми…

— Гърдите болят ли те?

— Като че не.

— Преуморяваш се. Никога не ползуваш истинска отпуска.

— Нали ходим на почивка всяко лято?

— Това не е почивка. Защо да не идем само двамата до Мексико? Не съм ходила в Мексико.

По-скоро бих му се подчинил — примирено легнал и изгубил свободата си. Бих му се оставил. По-скоро бих изчакал благоприятен момент, докато то се умилостиви и се успокои — като демон, който се завръща в подземното си леговище някъде вътре в жлезите ми, — вместо да се хвърлям в сражение или да се опитам да си пробия път през някой отвор, като мъчително тътря краката си на амфибия. Отново съм безопашато земноводно. Имам брадавици, но те са малки, защото и аз съм малък. Виждам се как правя опити да си пробия път с главата напред — като миниатюрен плувец в бяло или в черен водолазен костюм — и свободно плаващите бодежи в слепоочията ми се концентрират в пулсираща болка в тилната област. Ако със сила се промъкна през отвора на отвращението, който ще се затвори след мене, може би никога няма да се върна обратно. Обратно къде? Ако съм „там“, може „тук“ да не съществува и да няма къде да се върна. И преди съм се провирал през антипатията — тя е изчезвала, без да ме нарани, сякаш изобщо не е съществувала. Представям си въображаеми разговори. Иска ми се никога да не бях изпитвал това чувство.

— Хайде, кажи ми — уговарям аз дъщеря си. — Хъм-хъм. Ще те изслушам. Употребяваш ли наркотици? Правиш ли разни мръсни работи в момчешки и момичешки компании? Тези неща са ми ясни.

— Ако наистина са ти ясни — укорява ме дъщеря ми с безразличен и монотонен глас, — щеше да знаеш, че ако аз исках да ти ги кажа, нямаше да има нужда да ме питаш.

— Умна си. Гордея се с тебе.

— Толкова ли е нужно да съм умна? Винаги ли ще се гордееш с мене?

— Разбира се.

— Заради какво?

Може би това е била причината баща й да се самоубие. (Провалила му е целия ден.) Той вероятно е бил скромен, затворен човек, не по-висок от Лен Луис, изпратил най-скъпото в живота си да учи в много добър университет на юг, а оттам я изритали, защото се чукала с футболисти, с целия отбор.

— С целия отбор — каза ми тя игриво, а черните й очи проблеснаха. — Те ме накараха — продължи гордо и весело (така че не можех да бъда сигурен дали говори истината).

— Бях направо луда по онзи защитник. Само как се надуваше! Веднъж го направихме в кану. Правил ли си го някога в кану?

— Не те ли беше яд?

— Ами! Него го беше яд. На мене. Мислеше си, че няма да ми хареса, но му дадох да разбере. Беше най-страхотният мъж в университета и известно време го притежавах. Мисля, че там нямаше друга еврейка освен мене. След това не искаше да ме види.

Не изпитвах особена радост, като чувах да ми говори за това с толкова подробности (исках да доловя поне сянка от разкаяние), и бих я укорил, бих я наказал жестоко, ако имах власт и начин. Бих й ударил плесница. (Това се казва ревност!) След като се оженихме, опитахме да го направим с жена ми в лодка, но тя бе прекалено стеснителна и ме накара да спрем на един остров.

Сега бих разбрал, че е леко смахната и че по всяка вероятност също ще се самоубие когато предизвикателната й еуфория се изчерпа. (Нямаше да знае как да съществува без нея.) Бих разбрал, че изпада в депресия и често се насилва да бъде в повишено настроение. Струва ми се, че и Пени ще се самоубие след няколко години без много да му мисли, ако скоро не й се случи нещо значително и трайно — но аз не мога да й помогна много в това. Тя вече е разбрала, че няма да се оженя за нея, ако жена ми умре или се разведем. Вече не търся близост с нея. Идвам и си отивам — ха-ха; струва ми се, че и жена ми вероятно ще се самоубие, ако я напусна, когато децата пораснат и не живеят в къщи. Може и Дерек да й помогне за това, ако дотогава не сме го пратили другаде. (Детето може и с това да ми бъде от полза. Но ще бъде вече мъж, а не дете.) Иска ми се да можехме да го направим скоро. (Няма да го искам, когато вече не е дете.) Когато си тръгна, нито за миг няма да се обърна. Няма да искам да имат дори телефонния ми номер. Ще предпочета да сменям местожителството си. Бих могъл да го кажа само на момчето си, но кой знае. Не съм сигурен колко време още ще искам да си говорим. Ако някога попадна в болница, не бих искал никой от тях да ме посещава и да утежнява положението ми (и съм им го казал. Никой, освен момчето ми. Може да ми е мъчно за него и да се притеснявам, че прекалено много се притеснява за мене. Ще лежа там умиращ или на път да оздравея с тръбичка в носа като подложен на мъчения политически затворник, а те ще искат аз да ги карам да се чувствуват по-добре. Няма да искам да видя сестра й. Няма да мога да попреча на сестра й да идва. Дребната ми секретарка ще ми изпраща картички с пожелания за бързо възстановяване. И аз ще трябва да й благодаря). Трябваше да ми стане ясно, че е смахната още от историята с футболистите и от бързите, резки промени в настроението й, след като се натискахме минута-две като раздърпани мечки на площадката между етажите или долу в склада; от неистовия ужас, който неочаквано я помиташе и се стоварваше върху нея като ураган.

Успявах само да пъхна папките за произшествия зад гърба й, за да не паднат. И после:

„Някой идва.“

И отново моментът беше изпуснат. Тя се измъкваше от ръцете ми с тихи стенания и пискливо хлипане, които сякаш се образуваха в мозъка, а не в гърлото й; отскубваше се така, сякаш аз я спирах. (Аз не я спирах.) Зачервена и смутена, с дъх, излизащ на пресекулки от развълнуваната й гръд, тя ме гледаше свирепо с див гняв, сякаш бях чужд човек, който се опитва да я измами, сякаш не помнеше как е отишла с мене там. Това беше паника. Нямаше защо да ми се противопоставя така. Бях кротък като агне. Очите й гледаха остро и зло, лицето й ме обвиняваше, устата й бълваше отрова. Мразеше ме, изпаднала в трескаво умопомрачение. Ако имаше кама, щеше да ме прониже. (Не бих търпял такова лице днес. Ако тя преживяваше нещата така, нямаше да я търпя.)

— Някой идва! — внезапно уплашено изричаше тя с отчаян, умолителен шепот и правеше страшни гримаси, обзета от желание да смазва и убива, а след това за миг се поприглаждаше и побягваше. По време на отчаяния си бяг проверяваше и оправяше червилото на устните си в огледалцето, което носеше със себе си.

Непрекъснато забравям, че беше двадесет и една годишна.

Нямаше да й напакостя. Бях само на седемнадесет години и половина и я обожавах. Цялата стая ми изглеждаше мрачна, докато тя не влезеше и не седнеше отново на въртящия се стол зад бюрото си под големия стенен часовник на компанията „Уестърн Юниън“, с черно-бял циферблат и потракващи стрелки — весела, спокойна, мъдра, опитна царица на секса. („Уестърн Юниън“ рязко намали обема на телеграфните си услуги и печели парите си от нещо друго.) Мисля, че изпитвах ревност и не бях в състояние да простя на онези тромави, прости футболисти, които са могли да правят любов с Върджиния и после да имат толкова ниско мнение за нея (докато моето мнение бе толкова високо). Това е нещо повече от невъзпитание. Съзнаваха ли те, че по този начин се отнасят зле и към мене?

Тя беше откачена. Беше ниско закръглено хубавичко момиче с лъскави чорапи и гладки тесни поли — струва ми се, че все още съм влюбен в нея (и се радвам, че е мъртва, защото иначе можеше и да не съм, и тогава нямаше да си имам никого). Търсеше си белята — изнасилването в склада беше нейна идея. (Употребявам думата „изнасилване“ смело навсякъде, за да се освободя от страха, който изпитвам. Изнасилването ме привлича и вълнува по малко зловещ начин и това също ме кара да се чувствувам нещо не в ред. Познавам момичета, които също се възбуждат приятно от явлението „изнасилване“ — още от периода на съзряването нататък. Съобщенията за изнасилване във вестниците хипнотично привличат вниманието ми, стига да не става дума за деца и побой. Обичам да ги чета и дори когато ги свърша, продължавам да гледам втренчено печатния текст. Съобщенията за оргии са не по-малко забавни от данните за добитъка. Може ли нещо да е рядко срещано, след като всичко е позволено? Никога не съм изпитвал желание да изнасилвам. Винаги съм искал да галя, да следвам с ръка формите на плътта или на облеченото тяло на непознати жени. Откривам, че момичетата, по които се заглеждам, са все по-млади и по-млади, и се боя, че някой ден може да поискам да направя това, което се боя, че ми се иска да направя.) Тя отвори дума и подкани трима ни. Единият от другите двама дори не й харесваше — каза ми, че го намира за грозноват, тъп и груб.

— Бих могла да се справя с всички ви. Да ви позабавлявам. Бих могла да ви покажа какъв в същност е смисълът на това — нагло и подигравателно каза тя, като се усмихваше замислено. — Само че сте твърде уплашени.

Беше през обедната почивка. Другите двама не се страхуваха и когато тя започна всичко, като най-напред взе да ме прегръща неловко, сковано и безжизнено, да ме целува (заради тях. Останал ми е споменът за лакти като винкели) и да се изсилва (заради тях. Аз знаех, че не иска да отива по-далече. От нейна страна това беше ужасно, долно и глупаво представление, за да им се покаже; тя се държеше недостойно — една лишена от емоции, направо злепоставяща я проява, и сякаш специално за случая — със забързани кадри като в архивен филм, което я превръщаше в стерилна пародия с некоординирани движения, блъскане и неумело опипване. Един твърд като мрамор нечовешки език се тикаше из устата ми, а студените пръсти, които лудешки ме деряха по главата и врата, бяха крехки. Беше забила лицето си в моето — може би това им се е харесало. Сграбчих гърдите й, защото не знаех какво друго се очаква да направя), те я нападнаха изотзад и отстрани и преди тя да разбере какво става, бръкнаха под полата й с хилядите си ръце и с безбройните си обиграни нокти. Сграбчиха копчетата, катарамите, ластиците. Блъскаха я отзад, за да прегъне колене; опитваха се да я съборят на пода. За миг почти успяха да я накарат да приклекне. Тя се изправи с мъка.

— Скъсахте ми чорапа.

Имаше безумен вид. Те продължиха да подхвърлят жестоки шеги, непрекъснато мърмореха едва чуто забележки, които трябваше да поддържат впечатлението, че това е само една приятна лудория, която не бива да се приема сериозно. (Те ме научиха как в бъдеще да разигравам варианти на същия маскарад.) Мяркаше се бяла плът и прозрачно бельо. Не видях нищо особено. Гледах с очакване, а бях разочарован. Къде остана страстта? Защо правехме това? Липсваше дори нормален сексуален нагон — просто отново я сграбчваха, когато се отскубнеше.

— Не!

Трополяха нозе, петите се удряха в краката на столовете и в шкафовете за папки.

— Ами!

— Хайде!

Докато с всички сили се мъчеше да се задържи на краката си и да запази усмивката на лицето си, тя уплашено пищеше или простенваше. Изглежда, всички освен мене се мъчеха да се усмихват. Появяващите се за миг изображения не изчезваха — изникваха отново и се наслагваха едно върху друго като при двойна експозиция: мярваше се част от закопчалка на жартиери, бедро, опънато тънко бельо.

— Пуснете ме вече. Сериозно ви говоря. Моля ви!

— Нали ни обеща?

— Не се преструвай!

— Първо ще го направиш.

— Не. Няма. Престанете. Моля ви!

— Не.

— Няма.

— Не. Само след като го направиш. Трябва да го направиш с един от двама ни.

— Да го направиш с един от двама ни!

— Какво да направя?

— Знаеш какво.

— Каквото и да е.

— Само с единия.

— С кого от двамата?

— Ти си избери.

— А не с двамата, така ли?

— Тогава и с мене. Ти каза, че можеш да се справиш с всички ни, Джини. Докажи го. Защо пък не?

— Лъжеш.

— Ще видиш.

— Нали щеше да ни позабавляваш?

— Достави ни това удоволствие.

— Достави ни това голямо удоволствие.

— Не забравяй, че животът е кратък.

— И че такава е човешката природа.

— Само с един — колебливо се съгласи тя. Ноздрите й бяха разширени, пребледнелите й устни потрепваха иронично и предизвикателно. — Не забравяйте.

— Само с единия.

— Говоря сериозно. Иначе ще крещя. Ще ви обадя в полицията.

— Глупости. Няма да има нужда.

— Избери с кого.

Тя избра мене.

— С него.

Умолителният й поглед търсеше моята помощ. Стори ми се, че краката ми се огъват.

— С него ли?

— Помогни ми — каза тя.

Усетих ръце, които ме бутат към нея.

— Пуснете я! — изкрещях аз.

— Тя те желае.

— Ние ще гледаме.

— Излезте отвън — опита да се споразумее тя. — Няма да стане, докато сте тук.

— Не, господа. Искаме да се уверим.

— Представлението е за всички.

— Може да се наложи да му показваме.

— Ако излезем, ще се заключите.

Те продължаваха да я опипват навсякъде с ненаситните си ръце и да получават неща, които не им принадлежат.

— Пуснете я! — извиках заплашително аз с прегракнал глас, който сигурно е потрепвал от безнадеждност, малодушие и примирение. — Сериозно ви говоря!

(Аз бях нейният спасител.)

Младежката ярост бе свила юмруците ми (а младежкият смут разлудяваше сърцето ми). Всеки от тях лесно можеше да ме пребие (да ме улови за ръката, да я извие и да я счупи в ябълката). Прималяваше ми от лоши предчувствия. Те ме зяпаха учудено и презрително. Тя им се изплъзна. Почти не обърнах внимание, че си отиде. Когато чух вратата да се захлопва, отпуснах юмруци и зачаках. Не исках да се бия. Не исках да ме пребиват. Не мисля, че щях да се бия, за да се отбранявам. (Щях да предпочета да им се оставя. Бях като момчето си в детската група. Не мисля, че някога съм искал да се бия с някого, освен с жена си, с дъщеря си, с момчето си, с Дерек и с болногледачките му.) Чаках да видя дали ще ме пребият.

— Мухльо — казаха те (и аз си отдъхнах, като видях, че не се канят да ме бият. Бях получил свободата си). — А ние можехме да го направим.

— Ще я спипаме и без него.

Тези думи развълнуваха душата ми. Не ми беше съдено да бъда неин спасител задълго. Когато се върнах горе, тя беше вече седнала на бюрото и си бъбреше с двамата за станалото, отново безочливо флиртуваше с тях — и най-вече с наглия мускулест грубиянин, когото не харесваше (оправяше скъсания си копринен чорап с безцветен лак за нокти, изпъчила гърдите си така, както винаги бе правила за мене; наклонила глава, тя го изкушаваше с аленочервените си устни, разтегнати в дръзка усмивка. Той беше жилав, мургав италианец — като Форджионе — и аз почувствувах, че току-що отново ме е отместил от пътя си — както бе станало и в склада. Мразех я. Почувствувах се засегнат. Усетих, че тя би предпочела отсега нататък да се чука по-скоро с него, отколкото да го направи някога с мене — стига той да се окажеше достатъчно умен, за да се изхитри и да изчака). Усетих, че ме пробожда ревност. (Какъв беше смисълът да ме харесва, след като искаше да се чука с хора, които не харесва?)

— Ти ревнуваш — каза тя. — Нали?

Сигурно съм я зяпал с широко отворена уста, а всичката болка на разбитото ми сърце се е изписвала на лицето ми. Никога не съм успявал да потискам ревността си. (Да имаше някой да ме научи как се прави това!) Ревността ме кара да прималявам и да се държа лицемерно. Губя чувството си за хумор. Очите ми се пълнят със сълзи и ми се доплаква. (Мари Дженкс ме обвиняваше, че съм я зяпал с поглед на малоумен. Може и така да е било — особено след като научих какво правят с Том в склада. И аз исках да потъна в нейните прегръдки. Не ми харесваше да се чувствувам вън от играта. Все още се зазяпвам по момичета, които са привлекателни, но бързо отмествам очи, ако и те ме погледнат. Сега вече гъделичкам игриво властни и нахакани двадесет и осем годишни жени като Мари Дженкс по гушката, а после ги отминавам с лицемерно безразличие. Днес двадесет и осем годишните не правят опити да ме командуват. Правят го болногледачките на Дерек.) Други мъже се побъркват от ревност и изпадат в Херкулесов гняв. От мене излизат сълзи.

Никога не я ревнувах заради отношенията й с Лен Луис. (Чувствувах, че той трябва да я ревнува от мене.)

— Иска да напусне жена си — довери ми тя. — Доскоро мислеше, че съм прекалено млада. Но вече му показах, че не съм. Харесва ми — много е стеснителен. Харесвам възрастни мъже. Харесвам и по-млади. Загазвам само с тези между двете категории. Не харесвам вече футболисти. А може и да харесвам. Сега и аз бих могла да ги науча на това-онова.

— Научи мене.

— Намери стая.

— Нямам пари.

— Ще те подпомогна.

— Къде ходите с него?

Веднъж, а понякога и два пъти седмично ходели да вечерят в празни ресторанти, после поседявали малко в колата му и се натискали. Той живееше далече — в Куийнс — и трябвало да си тръгва за в къщи по-рано. Не пиеше. Тя му показвала как да го прави.

— Доставя му радост. Карам го да се чувствува млад.

— Как?

— Целувам го дълго време по лицето много нежно и бавно… ето така… После го правя по-разпалено и по-бързо. Започвам да дишам тежко. Той си мисли, че спирам да се владея. Това ми прави удоволствие. Той казва, че никоя жена не го е целувала като мене.

— Положително е прав.

— Положително никой не те е целувал така, както аз те целувам.

— Целуни ме тогава.

— Жена му не можела да се целува. Той никога не е имал съвременно момиче за приятелка. Плъзвам ръце под ризата му и прокарвам пръсти по гърдите му. Космите му са меки и къдрави. Като на коте. Никой не го бил галил така досега. Той е на петдесет и пет години. Гъделичкам го с език.

— Ела отвън.

— Той не знае, че ако поиска, ще му позволя. Подхвърлям му и малко мръсотии. Това му харесва. Както и на тебе. Не ти ли харесват зърната ми? Ако отвреме-навреме ме погалиш бавно, ще видиш как се втвърдяват и настръхват. И на мене ми харесва да говоря мръсотии. Обичам да изричам думи като „зърна“, „втвърдяване“, „настръхване“.

— Ела отвън.

Тя се засмя, доволна от себе си, очите й се разшириха от престорено учудване, а розовите й устни се свиха в отворен кръг, в израз на възхищение и изненада. Върджиния приличаше на праскова и ягоди със сметана с лекия руж по румените си, блестящи страни. Често си оправяше червилото, като прилепваше устни. Краката й бяха гладки и лъскави в опънатите копринени чорапи и дори леко пълните й прасци изглеждаха пищни и сладки като захар, напъхани в прилепналите лачени обувки с тънки високи токчета. Когато бях млад, жените носеха черни лачени пантофки с тънки високи токчета, а в мръсните филми, които гледах, злосторниците бяха кльощави и небръснати, обути в размъкнати къси черни чорапи. И Пени, и други момичета ме карат да си свалям чорапите единствено по тази причина. Жена ми никога не е гледала такива филми, затова не ме кара. Аз съм един кльощав злосторник от архивен филм, който я обезчестява. Жена ми няма представа, че е действуващо лице в моя мръсен филм. (Кой знае обаче дали не е главната изпълнителка и в някой свой собствен филм.)

Казват, че мръсните филми сега са по-добри. Вулгарността и бойната техника са двете области, в които сме напреднали. Навсякъде другаде сме изостанали. Светът върви на зле. Вече дори в добри ресторанти не се намира хубав хляб (дават ти фабрични кифлички), пък и добрите ресторанти са все по-малко на брой. Пъпешите са зелени, гроздето — кисело. Слагат прекалено много захар в шоколадите, защото захарта е по-евтина от млякото. Маслото има вкус на щампованата хартия, в която е увито. Разбитата сметана се продава в аерозолни опаковки — нито е разбита, нито е сметана. Хората я правят, хората я ядат. Двеста и петдесет милиона образовани американци ще легнат в гроба, така и не разбрали разликата. (Иска ми се отново да си похапна истински ябълков пудинг.) Ето това е раят — да не знаеш разликата. Дори изисканите сладкарски фирми сега използуват заместител на разбитата сметана, който повече прилича на разбита сметана от истинската разбита сметана, по-дълго запазва цвета и гъстотата си, не се разваля, много по-евтин е и носи големи печалби. А има вкус на лайна, както се казва.

Да, има вкус на лайна. Но само на мене ми пука. От единия до другия блеснал океан страната се пълни с шлака, обелки, изтъркани автомобилни гуми. Плодните дървета са засипани с инсектициди и изкуствени торове. В днешни дни е рядкост да намериш чист оборски тор. В реките и езерата вече не се въди риба. Човек вече я лови в консерви. Умират градове. Лее се петрол. Парите си казват думата. Господ им се подчинява. Господ е добър, и той тегли същия впряг. „Прекрасната Америка“ не съществува — с нея е било свършено още в деня, когато първите бели са стъпили на континента и са се заселили. Банкерите от династията Фугер са си били добре, докато са стояли в Германия; после обаче изпратили майките си тук. Долнопробни мотели, автомобилни гробища и закусвални никнат като гъби след дъжд. Лицата и на бедните, и на богатите са състарени още по рождение с едни и същи разкривени дълбоки бръчки, изразяващи злоба и неудовлетвореност. Жените приличат на мъжете си. Господ не е имал компютър. Трябвало е да използува глина, с която се работи трудно, и човешко ребро, с което е било малко по-лесно. Господ е бил справедлив и умерено амбициозен, но по примитивен начин. Веднъж му се е наложило да използува потоп (не му е дошло на ум да използува смог или паралитичен газ), огън и жупел. Хората от категорията между богатите и бедните излъчват безпокойство. Не знаят към кои принадлежат. „Чувам как Америка пее“… чувам как пее „майната ти!“

Соколът-скитник е на изчезване (унищожен от ДДТ-то). Естествено черупките на снасяните от женските яйца са съвсем изтънели и се чупят по време на мътенето. И сандвичите с кренвирши са на път да изчезнат. Скоро вече няма да има китове; жена ми и аз ще трябва да свикваме да живеем без тях. Добрият стар американски кренвирш вече е пълен с вода, с пилешки вътрешности и зърно (същото зърно, което извличат от хляба и кифлите, за да го заменят с изкуствени добавки). Епохата на майка ми е вече ледникова. Тя самата изчезна преди няколко години. И татко го няма. Тя го направила с газ.

— Той го направи с газ — каза ми тя за баща си, когато се осмелих да я попитам. — Ние, останалите, бяхме на летен курорт. Направил го сам — в колата си, в гаража. Никога няма да забравя това. Не исках да отида на погребението. Чух някой да казва, че целият бил почервенял. Но майка ме накара. Винаги съм мразила майка си за начина, по който се държеше с баща ми. „Погледни само какво направи той от мене“ — хленчеше тя по цяла седмица, щом си намереше слушатели. Не обичам да говоря за майка си.

И тя го направи с газ — в кухнята на майчиния си дом в Ню Джърси, — нещо твърде необмислено от нейна страна, тъй като по това време вече имахме по-добри начини да се самоубиваме. Имахме найлонови торби. (Нощес жена ми отново сънува кошмар. Не я разбудих. После, след всичките задушаващи стенания и конвулсивни потръпвания, тя започна леко да похърква и тогава вече я разбудих, за да й кажа, че хърка и не ми дава да спя. Тя се извини разкаяно със сънен, прегракнал глас и се обърна настрани, а аз се загледах в задника й. Усмихнах се и спах добре.) Когато по време на първата си домашна отпуска се върнах от чужбина и телефонирах в службата, нея вече я нямаше. Съобщи ми го Бен Зак. Вече не била в това учреждение. (И аз вече не бях. Бен Зак не знаеше кой се обажда. Оставих стария чудак да си блъска главата.) Вече не се числяла по ведомост. Случила се беше телефонистка, която явно не я познаваше (и вероятно и досега не познава и мене), защото ме свърза с Бен Зак, който все още се числеше по ведомост в отдела за телесни повреди като помощник на Лен Луис, който също все още беше там.

— Върджиния Марковиц ли? — повтори Бен Зак с тон на слисан и изумен човек. — О, да. Нима не знаете?

Не му казах кой съм, но той въпреки това можеше да ме познае. Казах, че съм стар неин приятел от колежа, че съм футболист, който иска да се свърже с нея. Последното беше вярно. Бях офицер. Имах нашивки на летец и исках тя да ги види. Исках да изпъна пред нея облеченото си в униформа загоряло тяло и да възкликна:

— Хей, Върджиния! Върджиния Марковиц, погледни! Вече съм пораснал. Вече съм двадесет и две годишен, врял и кипял, бива ме, и още как. Дай да ти покажа!

Но нея я нямаше.

(Вече не се водеше на щат в компанията, защото беше мъртва, както се досещате.)

— О, не — обясни Бен Зак търпеливо и добродушно, сякаш се зарадва, че има с кого да си поговори за нея. — Вече не се води на щат тук. Нали разбирате, тя е мъртва. Клетото дете. Самоуби се преди около година и половина.

— Болна ли беше?

— Никой не знае по какви причини.

— Как?

— Направила го с газ.

„Била ли е цялата почервеняла?“ — в пристъп на горчив гняв, изпитах изкушението да му задам този въпрос след като набера отново централата и помоля да ме свържат с Върджиния. И чувах как той ми отговаря със сериозния и учтив тон, който си налага: „За съжаление не зная. Нямах възможност да отида на погребението. Нали разбирате, трудно се придвижвам.“

Хрумна ми да подхвърля безцеремонно:

— Значи тя вече е наистина без работа, а?

(И не съм сигурен, че не го направих. Понякога си мисля да кажа нещо и след това не съм убеден, че не съм го казал. Дори в разговори, които са въображаеми, не съм винаги сигурен дали помня какво съм си въобразил.)

— Вероятно имате пред вид, че тя не работи вече тук — можеше цинично да ми отвърне той. — Не съм сигурен, че ви разбирам.

Тя беше без работа, беше една от безработните; бяха я освободили поради извършване на самоубийство и сигурно щеше да изпита затруднение да си намери подходящо място някъде (в новото си положение и без благосклонни препоръки) другаде, освен в шкафовете за папки в склада, и аз щях да я чукам, ако можех, когато още беше пълна с енергия (а тя щеше да бъде пълна с енергия, докато започнеше да се схваща), щях да го направя с нея още там, на бюрото, само че не знаех как. Щом на това бюро бе имало място за титаните Мари Дженкс и Том, щеше да има достатъчно място и за нас, дребосъците.

Тогава е било времето да го направя (ако съм искал). Правехме си похотливи намеци по цял ден — с шифровани фрази и мелодии от неприлични песни, които и двамата знаехме.

Преди веднъж очи да вдигна,

тя вече смело ми намигна.

Ла-ла-ла, ла-ла-ла.

Аз доста се изчервявах и усещах как щастието нахлува в мене и разлива радост и топлина в жилите ми. Оттогава насам никога не съм изпитвал такова удоволствие от близост с някого. Тя се усмихваше весело и също доста се изчервяваше; появяваха й се трапчинки. Винаги се държеше мило с мене, дори когато беше неразположена (защо ли и с жена ми не е така) и си въобразяваше, че лицето й се покрива с грозни пъпки и вдлъбнатини. (Не се покриваше.)

Тя се самоуби, преди да навърши двадесет и пет години; направи го с газ, както баща й го бе направил вече (както може би и неговият баща го бе направил — но тя не е споменавала; направи го без двуседмично предупреждение) и ме изостави — в една телефонна кабина на железопътна гара. След миг, за което време бях изпаднал в истински шок, аз отново се почувствувах като подхвърлено дете, безсърдечно зарязано в мръсна телефонна кабина на Централна гара (виждах през сълзи огромни заглавия и снимки на първа страница в следващото издание на нюйоркските „Дейли Нюз“ и „Мирър“ — които също вече са изчезнали. О, плачете за сокола-скитник и за нюйоркския „Мирър“: „В телефонна кабина на гара намерен подхвърлен армейски офицер. Няма как да се установи самоличността му“) — заедно със средиземноморския си бронзов загар (който избледняваше) и спретнатата военна униформа (елегантни габардинени панталони без петънце след химическото чистене и тъмнозелена, според устава, куртка с орденски ленти над левия джоб или над двата джоба — забравям подобни неща. Бях се справил добре със службата. Бях едно двадесет и две годишно въплъщение на успеха); държах в ръка зловонно черно телефонно приспособление, което ми съобщаваше за нейната смърт. Всичко вонеше. Стори ми се, че усещам как миришат подмишниците ми, врата и краката.

После въздухът се избистри (повя ветрец, полъхна свежест) и аз изпитах радост — да, по дяволите, радост! — радост, че нея я няма, че е мъртва и че никога вече няма да я видя. (Че нямаше да ми се наложи да се срещам с нея.) Радост и от това, че аз бях останалият жив.

Не бях осъзнал под какво скрито напрежение съм бил (на езика ми се въртяха шеги, които да го прикрият и смекчат), докато не забелязах как потта като река се стича по ръката ми, хванала телефонната слушалка. Бяха ме освободили от задължения. Нямаше защо да казвам „Здрасти!“, да подхвърлям остроумни забележки (и да се надявам, че тя ще си спомни кой съм и ще поиска да се срещнем. Можеше да се окаже омъжена, сгодена, с постоянен приятел, а аз нямаше да й повярвам. Щях по-скоро да повярвам, че е загубила интерес към седемнадесетгодишния архивар, какъвто бях някога, и че ходи с по-възрастни женени мъже и с гангстери). Тя беше предизвикателство, на което вече не трябваше да отвръщам. Не трябваше да си уговарям среща, да отивам там по-рано, да отпивам от уискито, да я оглеждам (докато тя ме оглежда), да я проверявам дали е все още същата, а после да я завлека в някаква спалня, да се събличаме (докато и двамата останем голи) и след това да стигнем до чаршафите, където да погледна истината в очите веднъж завинаги. Нямах представа какво щях да видя, как щеше да изглежда тя. (И все още се боях.) Все още не я исках. (И не исках да разбера как е. Мисля, че единственото, което все още исках, беше да я оставя да ме поведе като опитомено животно.) Млечен шейк с шоколад щеше да ми бъде повече по вкуса. Ужасно обичам някои храни. Имам слабост към млечните произведения, а бейзболът никога не ми е харесвал. Можех да се справя с всичко, като демонстрирам шеметна самоувереност и техника, но въпреки това много се радвах, че не ми се наложи (по дяволите, тя беше мъртва. При това щеше да бъде близо двадесет и шест годишна). Пих вкусен млечен шейк с шоколад във висока студена стъклена чаша на една лавка за закуски на гарата и се обадих на едно момиче, което беше лудо по мене последния път, когато бях в града, но то бе заминало, за да се омъжи за някакъв валцовчик от самолетен завод, който изкарвал много пари. Обадих се на друго момиче, с което бях спал веднъж преди година и половина, но то не си спомни кой съм по името и тенекиеният й, нафукан и недоверчив глас звучеше толкова нелепо, че аз се изсмях и не направих опит да й обяснявам. (Тя си придаваше важност.) Нямаше на кого другиго да се обадя. Нямах близки приятели наоколо. Преди да свърши седмицата, аз се завърнах във въздушната база няколко дни по-рано. Чувствувах се повече у дома в армията, отколкото у дома си. (Сега се чувствувам повече у дома си в службата, отколкото у дома, а там не се чувствувам у дома. По-добре се разбирам с хората там.) Струва ми се, че никога не съм прекарвал добре у дома по време на военните си отпуски. Струва ми се, че никога не съм прекарвал добре и по време на ваканциите (не съм сигурен дали някога съм прекарвал добре някъде); винаги съм чакал по-скоро да свършат. Имаме прекалено много празници. Прекалено често се появяват рождени дни и годишнини. Непрекъснато купувам подаръци и подписвам чекове. Годините са прекалено къси, дните — прекалено дълги. Преди да се завърна, отново позвъних на Бен Зак и му се представих за друг. (Направих го втори път. Не можах да се въздържа.)

Преди повторно да се бавя,

тя каза ми какво да правя.

— Колко странно — каза той.

Попитах невинно за Върджиния, сякаш го правех за първи път. Обясних му, че съм бивш студентски боксов шампион.

— Колко необичайно наистина — каза той.

Това, че повторно се обадих на Бен Зак, беше злобна приумица, дебелашка шега. И не приличаше на шега. Приличаше на умишлено, гибелно престъпление, окаяна проява на порочна перверзност. Изпитвах долно вълнение. Така беше и когато известно време звънях по телефона в разни болници и питах „какво е състоянието на…“ точно с тези думи: „Обаждам се да попитам какво е състоянието на…“ хора, за които знаех, че току-що са починали. „Съжаляваме. Господин… вече не е в списъка на пациентите“, чувах аз в отговор.

Винаги изпитвам страх, че могат да ме пипнат (винаги, всеки миг съм се чувствувал на косъм да се изложа публично.

— Гледайте, ето го! Това е той! Ето го какъв бил! — ще извика някой; ще извика някоя жена и ще посочи към мене от насъбраната улична тълпа, а всички останали ще закимат в съгласие и това ще бъде моят край.

Все още се учудвам, че не можеха да разгадаят мислите ми при тези обаждания, че не виждаха лепкавата ми пот).

Звъни се скоро след това. Щом свърши аутопсията и погребалното бюро поеме мъртъвците, не ти дават отговор. Чуваш само: „Нямаме данни за такъв пациент.“

Мога да напиша наръчник. (Мисля, че ми е известно какво значи болезнено влечение.) Трябваше да се стегна, за да говоря с Бен Зак, дори и първия път, когато не му казах името си. (Не исках да разбере кой съм.) Наложи ми се да си преправя гласа. Бях сигурен, че Бен Зак ще разкрие измамата, ще ми се сопне сърдито от инвалидната си количка и ще поиска да знае що за дивашко забавление си устройвам. (Никога не съм изпитвал спокойствие, щом става въпрос за телефони и банки. Цял живот дълбоко в себе си съм се страхувал, че някой ще ме наругае по телефона, без да ме познава.)

— Колко необикновено — каза Бен Зак. — Не ми го побира умът. И миналата седмица я търси някой. Вчера също. А сега и вие. Сигурно всички момчета се връщат от войната.

— Можете ли да ми кажете как да се свържа с нея?

— Боя се, че това е невъзможно — отново ми съобщи той с глас, по-нисък с една октава, за да изрази подходящата за скръбния случай официална сдържаност. — Нали разбирате, тя вече не работи тук. Нали разбирате, тя почина. Самоуби се преди известно време.

— Как?

— Направила го с газ.

— И баща й се беше самоубил така, нали?

— Така ли?

— Почервеняла ли беше цялата?

— Съжалявам, но не зная. Нямах възможност да присъствувам на погребението. За съжаление се придвижвам трудно. По тези причини карам специална кола.

— В такъв случай тя наистина е останала без работа, така ли?

— Тя вече не работи тук, ако това имате пред вид — сопна се той с разтревожен глас. — Всички ми задават все този въпрос и аз се боя, че вече нищо не разбирам.

Той ме помисли за друг. (Струва ми се, че е имал право.) Казах му, че съм бивш шампион по борба от университета, където е учила тя. (Помисли ме за друг, но кой бях в същност? Безименен съм дошъл и безименен си отивам. Не съм Боб Слоукъм само защото родителите ми са решили да ме нарекат така. И да съществува такъв човек, аз не го познавам. Нямам дори чувството, че името ми е мое, да не говорим за почерка. Дори не зная кой съм. Може би като се обадя следващия път, ще попитам Бен Зак.)

И след време пак му се обадих.

За трети път погледнах плахо,

а тя дори за миг не ахна.

— Кой се обажда? Не разбирам, кой?

— Не ме ли познахте?

— Не.

— Значи се обажда някой друг — отговорих аз и затворих.

Той продължава да мисли, че аз съм някой друг. (И аз продължавам да мисля, че има право. От него взех инвалидната количка, металните бастуни и патериците, които дадох на Хорас Уайт.) Той вече е единственият останал. Лен Луис се пенсионирал преди години. (Лично аз съм му приключил досието. Като малък боледувал от детски паралич и още тогава се придвижвал с инвалидна количка. Караше специална кола и имаше специално разрешение от полицията да паркира навсякъде. Беше сакат човек. Ходеше в публични домове.) Понякога му казвам, че съм национален студентски шампион по вдигане на тежести от университета, където е учила Върджиния, и съм бил сгоден за нея. Следващия път му казвам, че съм някой друг. Той лесно се увлича в разговор. (Имам чувството, че ако аз не си говоря с него, никой не го прави. С годините е станал свадлив. Цял живот нелепо е заемал място в отдела за телесни повреди и ще запълва тази дупка, докато инвалидната му количка не спре да се търкаля или докато полицията не му отнеме специалното разрешение за паркиране. Тогава ще трябва да се паркира другаде. Без разрешение за паркиране не можеш да паркираш.) Лен Луис напуснал преди много време, след като тежко преболедувал инфлуенца, и кракът му не стъпил вече там.

— Кракът му не стъпи вече тук.

Знаех, че е умрял, още преди да го науча. Мога да добавя, че Лен Луис беше петдесет и пет годишен по мое време, а това беше преди тридесет години.

— А близо месец след смъртта му и жена му почина. Странно е, наистина е странно как хората не забравят и звънят по телефона след толкова много години. Извинявам се, че не ви помня, но казахте, че сте работили тук много кратко време, нали?

Лен Луис изобщо не остави жена си. В същност никога не го е искал. И Върджиния не го караше. Беше прекалено стар. А тя — прекалено млада. После тя умря. А аз бях жив в една телефонна кабина. Обадих се на Лен Луис скоро след като се бях оженил, веднъж, когато се почувствувах ужасно самотен и паднал духом (и без да зная защо. О, тази отвратителна бездънна меланхолия! Трябваше да прехвърля трийсетте, преди да проумея дори с какво име да наричам тази неканена просмукваща се тъга, спотайваща се някъде в мене като неуловим крадец, който не може да бъде хванат натясно и прогонен).

— Защо не минеш да се видим? — отправи ми той покана с тихия си, мек глас. — Останали сме няколко от старите служители.

— Искам да се свържа с Върджиния — казах аз. — Иска ми се да подновя връзката си с Върджиния Марковиц, ако е възможно.

— Тя се самоуби с газ…

— Това е ужасно…

— … в кухнята на майка си. Много бях привързан към нея. А тя винаги е била привързана към тебе.

(Мястото на жената е в кухнята. На мъжа — в гаража. Ако пипна жена си в изневяра и я напусна, няма да бъде от ревност. Ще бъде от злоба. Ако тя ме напусне, ще се съсипя. Ще се превърна в невротик. Не е изключено да не мога да гледам хората в очите. Ще изгубя увереността си и службата си.)

Позвъних на Бен Зак преди месец, късно един следобед, когато почувствувах, че не ми е възможно още веднъж да се върна у дома при жена си и децата си на моя кънектикътски акър земя, дори ако от това зависи животът ми. Наистина ми е известно какво значи болезнено влечение. Гъбест израстък, екзема, страдание. Вкус на памук в устата. Мирис на азбест в мозъка. Канара. Свито сърце, безмълвие, напрегнати мускули, пъплещо вътрешно разложение, всепроникваща поквара, тъпа болка в челото и в тилната област. Започва като мимолетна прищявка, като лекомислено весело хрумване, но не изчезва, а остава, задържа се, увеличава размерите си, мрачният й нечовешки образ избликва от неосветената бездна, от убежището й нейде вътре в тебе; изпълва те целия, разпростира се безвъзвратно в тялото ти като пълзяща лава или като гъст зловонен облак — едно потайно, недосегаемо, неумолимо, властно и гадно присъствие, което измамно се маскира под формата на собствената ти личност; един двоен агент. Това омаломощава и отвращава. Не вещае радост — то е настъпателно и непреодолимо; не ти остава друго, освен да сведеш глава, да погледнеш в земята и да се предадеш незабавно. Не ти остава друго, освен да му се подчиниш от самото начало и да откраднеш парите, да запалиш клечката кибрит, да изядеш всичкия сладолед, да се мазниш, да набереш номера или отново да потърсиш забранените за тебе чекмедже или килер и да се заемеш с нещата, за чието съществуване там се предполага, че не знаеш. Не ти остава друго, освен да тръгнеш право в посоката, накъдето се намира лудостта ти, и да извършиш неразумното, неприятното, неморалното нещо, което не ти се иска и за което предварително знаеш, че след него ще се чувствуваш обезсърчен и покварен. Върви напред, начумерен като военнопленник, и свърши с това навяващо скръб дело. В свободното ми време се случват периоди, когато ми е физически невъзможно да остана прав дори миг повече или да седна, без да се строполя. После те минават. Някога крадях монети от сестрите си и майка си — не можех да се спра. Не че парите ми трябваха. Струва ми се, че просто исках да взема нещо от тях. Бях като хипнотизиран. Бях обладан от зъл дух. Идеше ми да викам за помощ. Само да си помислех за миг, че има възможност да взема цент или пет цента от атлазеното портмоне в чантата на майка ми или от сестра ми, и беше свършено: нямаше как да не го направя. Нуждата да извърша това се превръщаше във фикс идея. Случвало се е понякога да газя сняг цяла миля, за да го направя незабавно. Вземах и монети от десет и двадесет и пет цента. Не изпитвах радост — нито преди, нито след това. Чувствувах се гадно. Не се радвах дори когато харчех парите. Голяма част пропилявах на ротативките в сладкарницата на ъгъла (и ми ставаше малко по-леко, като ги изгубвах). Нищо в тази работа не ми доставяше удоволствие, освен да приключа с това — беше цяло мъчение — и да дойда на себе си. След известно време тези пристъпи спряха и аз престанах да го правя. (Същото стана и с онанирането — след петнадесет-двадесет години.)

Вчера отново позвъних на Бен Зак.

Тя отново не беше там.

Четвърти път — дали ми стиска?

Но каза тя, че още иска.

— Макар че я помня много добре. Разбира се, разбира се. Значи не знаете какво й се случи, така ли?

Казах на Бен Зак, че името ми е Хорас Уайт. Той отговори, че не ме помни.

За пети път готов аз бях…

Попитах го за госпожа Йъргър и бях много доволен, когато той каза, че и нея не помни.

И вече не изпитвах страх…

— Тя беше една много едра, груба жена, която дойде за началничка на архива от другаде и заплаши, че ще уволни всички ни, ако не се стегнем.

— Може би не се е задържала дълго, Хорас — прозвучаха като извинение думите на Бен Зак. — Толкова време мина. Преди няколко седмици се обади още някой, който питаше за Върджиния Марковиц. Не е ли странно? Не е ли странно, че след толкова много години се намират хора да я търсят?

Попитах за Том.

— Том чий?

— Сойер.

— Сойер ли?

— Не, Том Джонсън. Работеше в стаята на архива, когато Върджиния, господин Луис и вие бяхте там. Напусна, за да отиде в армията.

— Вече не работи тук. Почти никой оттогава не е останал.

Страхотният Том — не друг, а той ми даде почерка, който използувам сега, точно той чукаше Мари Дженкс винаги когато тя пожелаеше — така както и на мене се искаше, но знаех, че не мога. Не можах да го направя дори с Върджиния, а от нея в същност не се боях. (Боях се от тая работа.)

Попитах за себе си.

И мене ме нямаше там.

(За първи път го правех.)

Натъжих се от отговора.

— Но съм съвсем сигурен, че си спомням кого имате предвид, Хорас — каза той. — Едно миловидно, възпитано момче с хубаво чувство за хумор, нали? Не, нямам представа какво е станало с него.

И аз нямам представа. (Не се чувствувам дори бегло свързан с него.)

Щях да се зарадвам да чуя, че все още работя там, в архива — едно миловидно, възпитано седемнадесетгодишно момче с хубаво чувство за хумор (поне щях да зная къде е тази част от мене, докато търся начини да открия останалите), което сипе шеги и разнася папките назад-напред край бюрото на Върджиния (имах всичко, за което мечтаех в живота), като си свирука:

Побързай, Джони, ще играем

на нашата игра.

Под фустата ми ще намериш

разлистена гора.

Там можеш да ме гъделичкаш

минута, две и час,

но ако не улучиш точно,

ще те заплюя аз.

Имаше и други мръсни песни, които обичахме.

Сега вече бих могъл да улуча точно и ми се иска да имах възможност да го докажа. Иска ми се точно в този миг тя да лежи по гръб (и аз да съм по-възрастният. Тя да е на двадесет и една. А аз — на двадесет и осем). Тя ще бъде нещо повече от хубав кокал. Няма да изпитвам страх. (Не мисля, че бих изпитвал страх.) Много от тях в днешно време са кокал и нищо повече. (Вместо екстаз, получавам синини. Но от Мари Дженкс сигурно още бих се страхувал. Бях запленен от нейните размери и от пищната й външност. След като разбрах за нея и Том, обзе ме страх. Русата й коса взе да ми се вижда студена и остра, кожата — груба. Върджиния поне беше податлива и мила.) Напоследък все по-често и по-често откривам, че ми се иска да бях запазил по-близки отношения със сестра си и семейството й, с жената на брат ми и децата й, а дори и с втория й съпруг. Тя се омъжи повторно и роди поне още едно дете. Изпрати една картичка. Това са мои племенници и племеннички, които може дори да се зарадват да ме видят за няколко минути. Има хора, които не мразят чичовците си. Иска ми се да бях част от голям семеен кръг и да му се радвах. Щях да съм доволен, че имам място там. Иска ми се да вярвах в бога. Когато бях малък, обичах лешници и стафиди — чупех лешниците и ги смесвах заедно със стафидите, преди да започна да ги ям. През пролетта и лятото майка ми често ме пращаше за сладолед. Есен ядяхме хубав ябълков пудинг. Обичах да въртя пумпал. Спомням си лицата на метачите по улиците.

Толкова бях потресен, когато чух от Бен Зак, че вече не съм в архива, че си тръгнах рано от работа, за да пия сам в апартамента на Ред Паркър. И започнах да звъня по телефона.

Позвъних на една позната стюардеса, но тя се оказа извън града. Съквартирантката й пък си беше уговорила среща. Опитах да се свържа с манекенката, с която се бях запознал на една забава у някакъв фотограф предната седмица — казваше, че била страшно закъсала и търси временна работа, но не бях сигурен за презимето й, нито дали наистина е манекенка, поради което не я открих в указателя, нито успях да науча телефонния й номер от справочната служба по името на улицата, където смятах, че живее. (Телефонните компании все по-често използуват вместо хора магнетофонни записи, което е по-безполезно.) Позвъних на една актриса, която познавах от няколко години, но ми отговори автоматичният й секретар. Обадих се на една позната, която се бе развела с мой познат; синът й ми каза, че сутринта била заминала, за да се опита да продаде вилата им на морския бряг. Обадих се на една позната симпатична проститутка, която винаги се радва, ако се отвори възможност за обяд и петдесет долара, но вече беше ангажирана (или поне така каза), а на следващата сутрин заминаваше за седмица в Барбадос с един по-възрастен и много по-богат от мене мъж. (Трябваше вече да се откажа и да отида в къщи при жена си — помислих си го. Нямаше да бъде трудно с нея, освен ако не бе благоволила да изтрезнее от къркането през деня. От виното получава главоболие. От уискито повръща. И аз си имам проблеми. Чувам как проблейва: „Не се чувствувам добре. Не разбираш ли?“)

Затова взех, че се обадих на една вдовица, чиито деца ходят в частно училище, но тя бе взела отчаяно решение: каза ми с равен и безизразен глас, че отсега нататък ще се помъчи да живее сама, вместо да си губи повече времето и да се вижда с мъже като мене, които нямат намерение да се оженят за нея. (Както и да е, тя и без това мразеше секса.) Иначе нямало да стигне доникъде. Позвъних на Джейн. Беше излязла. (Изпитах облекчение.) Съквартирантката й ми се видя по гласа по-млада от дъщеря ми и по-тъпа от секретарката ми; звучеше пискливо и разочаровано, сякаш бях променил програмата й да си навие косата на големи ролки. Не й казах името си. (Щях да изпитам срам.)

— Прекъснах ли ви? Извинете.

— Очаквах да позвъни друг.

— Много ли ви попречих?

— Бях заета.

— Та не би да си навивахте косата на розови ролки?

— Това си е моя работа.

Обадих се на Пени, която току-що се бе върнала от поредния си урок по пеене и танци. Помоли ме да й дам час и половина, за да се измие и да пооправи апартамента. Пристигнах там след петдесет минути. Тя все още беше мокра от банята и миришеше приятно.

— Бъди така добър, душице — нежно ме помоли тя (бях разкопчал пеньоара й), — не бързай толкова. Все още се плаша, когато те виждам да започваш така припряно.

Тялото на Пени е като от алабастър и здравата му красота ме изумява всеки път, когато го видя. Мисля, че положително ахвам на висок глас и я зяпам ненаситно. Бялата й шия почервенява… Преди полунощ вече бях с вестниците в апартамента на Ред Паркър. (Това беше изключително постижение.)

Наистина не обичам да прекарвам цялата нощ с друга, освен с жена си, дори не и с Пени. (Това е една от причините, поради които не водя момичетата на командировки с преспиване и се учудвам на мъжете, които го правят.) Предполагам, че с жена си съм свикнал. Обичам да се събуждам до нея. Предпочитам го пред това да се събуждам сам. Наложи ми се отново да използувам апартамента на Ред Паркър, защото нямаше къде другаде да отида. Не исках да се връщам у дома. Може би ще трябва и аз да си намеря едно апартаментче. Ще трябва да лъжа жена си. Излъгах Пени — тя си мислеше, че трябва да взема последния влак за Кънектикът. Направи ми кафе и намекна, че мога да остана да преспя. (Чувствувах се така у дома си, че не ми се искаше.)

Може би наистина обичам жена си. Мисля, че ако някога ме бяха насилили да спя с Мари, щях направо да ослепея и онемея, да се превърна от глава до пети в клатушкаща се фигура от сивкав цимент или от кашкаво папиемаше.

(Тя беше толкова огромна и властна.)

За шести път горях отново…

Попитах за Мари Дженкс.

— О, да — спомни си веднага Бен Зак. — Никога няма да забравя Мари.

— Мъжът й се помина от сърце още на млади години. По това време не оперираха сърца. Скоро след това тя се омъжи повторно и се премести със съпруга си във Флорида, за да трупат пари от земеделския бум.

Тогава не бях готов за Мари Дженкс. Не бях готов за Върджиния. Зърната на жена ми са кафяви — прекрасни, каквито съм виждал по филмите и снимките, и мога удобно да сгуша глава в гъстата й черна къдрава коса. С нея се чувствувам сигурно. Както и с Пени. (Чудя се защо се сещам за Пени едва накрая.) Имам дете-идиотче, което не ми е нужно и не зная какво да правя с него. Той ми принадлежи. Малкият Дерек. (А дори сам не знае какво е в същност.) Той е мъничък, сърцето ти да се скъса. Той е непоносим. (Той не може да бъде носен от утроба.) Каква ли заплаха ще представлява за мене по-късно… Каква ли опасност представлява за мене сега… Какво ще му направят? Кой ще се грижи за него, ако не съм аз? Как ще оцелее? Какво ще се случи с това клето създание, ако не умре скоро?

Към следващата част или към съдържанието

Джоузеф Хелър Нещо се случи (6)

Метаданни

Данни

Нещо се случи

Информация

История

Сваляне / Връзки

Не е вярно

Джоузеф Хелър
Нещо се случи (6)