И двете ни деца са нещастни, всяко по свой (негов или неин) собствен начин и аз смятам, че вината е и моя (макар да не съм сигурен, че ми е ясно как или защо. Вече не мисля за Дерек като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание — дори болногледачките, които наемаме, а на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат; почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте; вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат — първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват и да се държат нагло и укоризнено с другите членове на семейството. И ние започваме да се държим лошо с тях. Те си отиват. Или напускат по собствено желание, или ги уволнявам. Жена ми и аз се редуваме да ги предупреждаваме да напуснат. Започват да ми стават противни почти от мига, когато ги наемем; и те не ме харесват. Изпитвам омраза и страх към сегашната болногледачка — тя е по-възрастна от мене, суеверна е, а също и прекалено властна и самоуверена — напомня ми за госпожа Йъргър. Изпитвам желание да крещя мръсотии на болногледачката — заради унижението, на което госпожа Йъргър ме накара да се подложа тогава. Откривам, че всяка по-възрастна жена, от която се боя, ми напомня за госпожа Йъргър. Всяка немощна старица пък ми напомня за майка ми. Всяко по-младо момиче, което гледа да ме унижи, ми напомня за дъщеря ми. Никой не ми напомня на баща ми, което, смятам, е добре дошло за мене, тъй като не си спомням никакъв баща, за да ми напомня някой на него. Освен Артър Барън. Мисля, че изпитвам към Артър Барън някои от чувствата, които бих могъл да изпитвам към баща ми, ако баща ми бе живял малко по-дълго и се беше държал добре с мене. Надявам се тази болногледачка да напусне скоро. Искам да се отърва от нея. Ако тя не напусне скоро, жена ми или аз ще трябва да я уволним — нещо, което, изглежда, никога не разстройва болногледачките толкова, колкото разстройва нас — така се разстройвам, сякаш уволняват мене самия. В такива случаи положението у дома остава известно време мрачно и объркано. Обикновено заминавам извън града по служба, докато се намери нова болногледачка. Винаги предпочитам да оставям подобни неща на грижите на жена ми и сестра й. Сестра й се справя с подобни работи. Винаги предпочитам да съм извън града, когато търсим нова болногледачка или се местим в друга къща. Винаги предпочитам да бъда някъде другаде, когато става нещо неприятно. Ще бъдем щастливи, че сме се отървали от нея, когато накрая наистина я накараме да си тръгне — но на всяка болногледачка трябва да се търси замяна, винаги трябва да намираме друга на нейно място — иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Дерек в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим. Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем — макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.

„Чудя се какво ли прави“ — може понякога някой от нас да реши да поразмишлява, ако изобщо посмеем да се изправим пред последствията на един такъв отговор.

И по-късно: „Какво стана с него? Нали си спомняш, с онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Дерек. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“

Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Предаде ни. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме).

Дъщеря ми, която навърши петнадесет години, е самотно и намусено същество. (Тя е много повече от намусена, зная го. Тя е нещастна и това е формата, която е склонна да приеме нейната злочестина; това е естеството на несъгласието и протестите, с които обикновено трябва да се преборваме. Нямаше да ме вълнува толкова, ако тя беше нещастна, но мила. Като сина ми. Това щеше да облекчи положението ми. Макар че, изглежда, това не облекчава сина ми.) Недоволна е от нас, недоволна е и от себе си. Тя е умно и злобно момиче; когато не е кисела и груба, е много проницателна и очарователна. Често е лоша, често е потисната. Ненавижда ужасно жена ми и мене и често почти ни казва, че иска единият от нас (или двамата) да изчезне или да умре. (В същност тя наистина ни го казва, точно със същите думи.) Цяло щастие е, че и двамата с жена ми сме достатъчно разумни, за да си припомняме един на друг, че дъщеря ни съвсем няма това пред вид. (Макар да зная, че има точно това пред вид и че дълбоко в себе си вероятно често си представя, обзета от мелодраматични фантазии, как тя също умира, как стоим до нейния гроб и изпитваме жалост.) Сигурен съм поне, че положително го има пред вид в мига, когато го изрича, и че подсъзнателно винаги е таяла желанието да ни сполети зло. Може би наистина иска жена ми или аз да умрем скоро. Това не е особено неестествено желание за нея; не би ми било особено трудно да я разбера (нима аз не изпитвах същото отвратително желание да умре майка ми, когато тя се разболя, а може би дори и по-рано, когато започна да остарява, след като вече нямах нужда от нея, а тя започна да има нужда от мене? С нетърпение очаквах да умре. И си казвах, че е по-добре за нея.) Ако дъщеря ми е спокойна, ако изглежда самодоволна и е разтегнала тънките си устни в характерната си полуусмивка, излъчваща преднамерена злоба, когато подхвърля на жена ми или на мене, че в същност не смята, че би имало голямо значение за нея, ако жена ми и (или) аз се разболеем и (или) умрем зная, че тя го казва, без да го мисли — говори, за да види въздействието от думите си; просто търси — по детски и преднамерено — някой мъчителен и назидателен конфликт с нас (така да се каже, води садистичен семеен, светски разговор) и човърка една чувствителна стара рана, като се досеща, че раната ще се отвори лесно и ще закърви болезнено. (Дъщеря ми обича да ни наранява. Понякога твърди, че изпитва угризения, но ни дава да разберем, че се преструва.) Когато обаче думите изригват от нея като пронизителен писък или несвързано се отронват, докато преглъща и хлипа истерично, човек не може да не обърне внимание колко искрена е нейната страстна омраза и бездънната й злочестина. Както казах, тя не е щастлива. (В такива мигове представлява покъртителна гледка. Сърцето ми щеше да се пръсне, ако това не беше тя, а някой друг.)

Има много хубаво лице, но не вярва, че е така. (Изпитва нещо, което, мисля, се нарича чувство за малоценност или непълноценност.) И жена ми или аз не можем да направим нищо, което да й помогне. Сега съзнавам, че на въпросите й не винаги съм давал подходящ отговор или обяснение. Когато заявява, че предпочита да е мъртва, аз й казвам, че рано или късно ще умре. Когато се оплаква, че животът й е празен и монотонен и не вижда смисъл в него, аз й отговарям, че всеки човек изпитва това отвреме-навреме, особено на нейната възраст, и че тя вероятно има право. Когато ми каза тържествено, сякаш съобщаваше нещо важно, че се надява да си има любовник, преди да навърши осемнадесет, и че иска да живее с него няколко години, макар че никога няма да се омъжи, аз кимнах с одобрение и подхвърлих остроумно, че се надявам да сполучи и бях поразен, когато кръвта се оттегли от лицето й от изненада и тя бе готова да заплаче. Ако ме пита дали когато съм бил млад ми е хрумвало да се самоубия, отговарям й с „да“. А когато дойде при мене — още първия път, — за да ми каже, че е нещастна, аз й отговорих, че и аз не съм щастлив и че няма защо човек да очаква подобно нещо. Сега тя вече може да предугади повечето от язвителните ми отговори и да имитира думите ми още преди да ги изрека. Понякога това ми досажда, друг път ме забавлява — не зная защо реагирам различно. Смятам, че греша, задето винаги й говоря като на възрастен човек — вероятно това, което тя иска от мен, е да разговарям с нея като с дете.

Просто не съм в състояние да се спра и да не казвам неща, които зная, че не бива да й казвам — често думите ми се изплъзват, преди да ги обмисля, преди дори да осъзная, че са се родили в главата ми, оформят се от устата и езика и излитат между устните ми. Чувам грубите си или обидни забележки, като потръпвам от удивление, сякаш ги е изрекъл друг, сякаш са насочени злонамерено колкото към нея, толкова и към мене, сякаш извират от някакво тъмно и страшно място в моята душа, с което аз не съм свързан. Това е същата странна, противоестествена, застрашителна част от мене, в която се таи периодично повтарящият се подтик да ритна силно куция крак на Кейгъл, да ритна крака на дъщеря си под масата или да я ударя (а никога не съм се изкушавал да ударя жена си или момчето си и никога не съм го правил. Поне така ми се струва. И дъщеря си не съм удрял. Нито съм я ритал…); това непрекъснато подхранва трепетното ми желание да казвам много жестоки неща на хора, които обичам, но които са изпаднали в беда, доверяват ми се и искат от мене съчувствие или помощ. В същност аз за миг изпитвам радост при несполуките на приятелите си. Не мога да извиня тяхната слабост, не мога да им простя, че са в затруднение; преживявам несъмнено доволство и се радвам, като го потискам. Харесва ми да откривам, че съм в по-добро положение от някой друг човек. Вътре в мене стават неща, над които нямам власт и които не будят възхищението ми.

Дъщеря ми вече се смее по-рядко (тя се радва много на момчето ми, но често се заяжда лошо с него), а интересите и удоволствията й са малко. (Същото, изглежда, важи и за момчетата и момичетата, които останаха нейни приятели. Обичат музика, но не много, не толкова, колкото явно им се иска. Никой от тях не е весел. Обикновено са кисели и гадни. Излъчват досада. Надявам се, че ще надраснат това. Не зная как да разговарям с тях.) Тя седи сама в стаята си часове наред, без да прави абсолютно нищо, просто мисли (аз седя сам в кабинета си часове наред и правя абсолютно същото); тя обича да мисли най-вече не за друго, а за самата себе си; интересува се най-вече от себе си, страда най-вече за себе си; обича да говори най-вече за себе си. Предполагам, че не се различава много от мене. Смятам обаче, че на млади години бях по-щастлив от нея и всички момчета и момичета, с които израснах и посещавах основно училище и гимназия, също бяха много по-щастливи от нея и приятелите й. Допада ми да мисля за това. Но в същност не познавах онези момчета и момичета така, както познавам нея. Може те да не са били толкова щастливи, колкото си мисля сега. Може и аз да не съм бил щастлив. Нямах много вземане-даване с тях, когато завършихме училище и вече не се мотаехме по улиците; не знаех какви са в домовете си и какви са, когато останат сами. При това вече не съм съвсем сигурен, че спомените ми за детството са дотам достоверни, както винаги ми се е искало да вярвам. Също така мисля, че на млади години може да съм бил и по-нещастен от дъщеря си, да съм се чувствувал още по-измамен и объркан поради усещането си за безизходна самота. В моето минало има дълги празни периоди, които остават загадка и не ми подсказват нищо. Нещо тайнствено боботи в тях, но проблясъците на прояснение не се появяват. Тъмно е като в рог и остава все същото — всичко, което е съставлявало същността ми; всички промени и неща, които са ми се случили тогава, ще бъдат безвъзвратно загубени за мене, ако не ги намеря. Не друг, само аз. Къде са те? Къде са пръснатите, начупени парченца от онова незавършено момченце и от учудения млад мъж, които по-късно се превърнаха в мен самия? Сега понякога ми се струва, че може би има дълги периоди от време, в които може би не съм бил никъде. Какво изобщо се е случило с всички тези истински важни части от миналото ми, които вече не съществуват в паметта ми и са били пренебрегнати и забравени от другите? Никой вече няма да си ги припомни. Твърде късно е да бъда събран отново, да бъда съединен обратно. Следователно животът ми не е изцяло правдоподобен. Затруднявам се да повярвам в съществуването му. Мога да повярвам, че именно аз (точно аз, зная го) съм бил с Върджиния в склада на застрахователната компания за автомобилни злополуки, че аз съм правил любов с жена си по време на медения ни месец, че аз съм отегченият, меланхоличен и потънал в размисъл човек в служебния кабинет на компанията или в кабинета си у дома — но не мога истински да повярвам, че наистина аз (именно аз. Макар да съзнавам, че това е така) съм човекът, който някога пееше с въодушевление ония глупави военни песни, докато марширувахме разпасано под строй в униформи; човекът, който подреждаше доклади за злополуки в застрахователната компания, който слагаше папки в архива, плещеше глупости, играеше карти за дребни монети, имаше приятни еротични сънища и им беше благодарен, четеше комиксите и спортните страници на нюйоркските „Дейли Нюз“ и „Мирър“ — вестник „Мирър“ уви, вече е покойник — скоро нищо няма да остане; който казваше довиждане на майка ми всяка сутрин пет дни от седмицата (когато си налагах изобщо да й кажа нещо на излизане); който си носеше за обяд в Манхатън кафяв книжен плик с ябълка и два сандвича с кървавица, с яйце или със сьомга от консерва; който изпадаше в истерия като дете по време на неистовите и несвързани спорове, които водеше у дома с майка ми и сестра ми, който плачеше неутешимо за неразбираеми и необясними за мене неща; който дълги години беше дързък и устремен водач на разузнавателния отряд на младите скаути; стараеше се да заслужи награда и продължи да онанира дори като скаут; който пътуваше всеки ден до застрахователната компания и обратно в душния вагон на метрото, пълно с уморени, враждебно настроени и изпоцапани възрастни — те гледаха свирепо, въздишаха, хъркаха и се потяха. Този човек е бил някой друг, а не аз — уверявам ви в това: съхранено е в паметта ми, но само толкова; като детска приказка; то е далече извън конкретните преживявания на човека, който съм сега и който съм бил тогава; това никога не се е случвало — уверявам ви, — а ако се е случило, не е било с мене; зная, че не съм изразходвал толкова много от себе си само в такива неща; следователно трябва да е имало втори човек, израснал редом с мене (или вътре в мене), който е заемал моето място в някои случаи и е имал преживявания, в които аз не съм искал да участвувам. Имало е дори и трети човек — долавям съществуването му само отчасти и не зная за него почти нищо, освен че е бил там. Долавям съществуването дори на още един човек, колкото и недоловимо да е то — този човек хитро наблюдава всичко, дори мене самия; прави го от някакво сигурно скривалище в моя разум, където се запазва невидим и неизвестен; произнася сурови и критични присъди над всичко, дори над мене самия. Той почти не спи. Не мога да проследя последователно нищо, освен заемането на различни служби, любовните романи и прелюбодеянията — а те не са от значение; нито едно от тях не е по-важно от другото — единственото е, че те ми създават чувството за свързано минало.

Кого засяга дали ще заема мястото на Кейгъл, или не, дали наистина ще катурна преди Коледа малката Джейн от отдел „Изкуство“, или това, че не успях да узрея дотам, че да чукам онова по-възрастно момиче — Върджиния — върху бюрото в склада на застрахователната компания срещу автомобилни злополуки, или върху някое хотелско легло, макар че често я опипвах.

Мене ме засяга. На мен са ми нужни парите. На мене ми е нужен престижът. Нужно ми е възхищението, поздравленията. Това ще засяга и Кейгъл. И Грийн, и Джони Браун, когото това засяга толкова много, че може да ми удари един в зъбите още щом научи новината, а аз вече зная, че ще трябва предварително да започна да съставям планове как по-тактично да се справям с него или да се отърва от него изобщо, макар да е способен. Но ще бъде ли от значение това, ще настъпи ли промяна? Не. Иска ли ми се това? Да. (А би ли трябвало да ми се иска? Никак. Но аз го искам, по дяволите — искам го. Искам го.)

При това няма съмнение, че дъщеря ми чистосърдечно завижда на по-голямата свобода, на каквато се радват нейни познати момичета и момчета, които наистина са изгубили баща си или майка си поради злополука или болест или чиито родители са разведени или разделени. (Дори ако те в същност не изглеждат щастливи от това — просто изглеждат по-свободни.)

— Кой, да му се не види, щеше да се грижи за тебе, ако бяхме разведени или загинали при самолетна или автомобилна катастрофа? — опитвам се да й обясня търпеливо една вечер, по време на поредния от онези „искрени“ (и по правило пълни с обиди) разговори, които тя редовно настоява да започне обикновено когато съм се разположил сам в кабинета си, за да поработя или да прочета някое списание. — Ти няма да можеш да живееш сама. Това ти е известно. Кой ще те храни, кой ще чисти подире ти, кой ще ти помага да си подбираш дрехи, ще ти напомня да си миеш зъбите, ще ти помага да следиш за теглото си? Нали ти е ясно — ще трябва да живееш с някого. Защо тогава да не живееш с нас? При това, дявол да го вземе, нали ти е ясно, че получаваш някои твърде хубавички неща от нас?

— Иска ми се — казва жена ми — да не ругаеш толкова много, когато разговаряш с децата. И да не ти се налага винаги да крещиш. Не виждаш ли, че само я плашиш?

— Не можеш ли да я накараш да не се бърка? — пита ме мрачно дъщеря ми, като има пред вид жена ми.

— А на мен ми се иска… — отговарям на жена ми…

— Тя винаги се меси — казва дъщеря ми вече със застрашително висок глас.

Но аз не зная какво ми се иска (освен че дяволски много ми се иска да съм някъде другаде), затова стискам зъби, без да довърша думите си. (Гласът ми наистина има свойството да се повишава, когато се дразня, когато се притеснявам или ако ме нападат. При това започвам страхотно да заеквам, ако, силно развълнуван, се опитам да изкажа дълго изречение.)

Иска ми се да зная какво ми се иска.

Иска ми се дъщеря ми да престане да се оплаква непрекъснато и чак толкова да се съжалява; да се опита да намери някакъв смисъл в живота. Тя не ни уважава особено. Тя е изнервена, озлобена, огорчена и отмъстителна. Наближава „сладките шестнадесет“^[1], пуши и силно мрази и двама ни — поне през дадени периоди (ако не и непрекъснато). Не зная какво сме направили или не сме успели да направим, за да стане така; не зная в какво ни обвинява тя, но ни обвинява в нещо. (Самият аз ставам отвратително злобен и огорчен при невъзможността да й угодя, от неуспеха ни да я направим щастлива. И често отвръщам на ударите й обмислено и злобно. Обичам да я удрям в отговор. Отмъщението е сладко нещо, дори когато отмъщавам на нея. А тя дори няма шестнадесет години. Понякога се улавям, че ми се иска тя да избяга от къщи — само за да се почувствувам облекчен). Зная, че нашата дъщеря ни мрази, защото си прави труда да ни го казва. Способна е да ни мрази и поединично, и заедно — тя, моята мила дъщеричка, се ориентира бързо — поне в това отношение е изключително надарена, — без да се насилва прекомерно, може да мрази и трима ни едновременно, включително и сина ми, или пък може да започне да мрази само него без някаква явна причина и да забрави за другите двама; може да мрази Дерек, болногледачката му, къщата, съседите. Разбира се, тя може да мрази и себе си. С невероятна изобретателност дори може да спре да ни мрази за известно време, само за да ни обърка и да ни подмами към едно уязвимо състояние на спокойно благополучие, което ни оставя незащитени за следващото й пробивно нападение. Тя е покварена и се гордее с това. На дъщеря ми не й се удават (или не иска да й се удават) с лекота химията, граматиката и планиметрията, но тя успя отрано да се научи да пуши (дори, както се хвали, да гълта дима. Намеква и за марихуана, без да я питаме) и да казва без всякакво затруднение „майната ти“, като че ли ни го е казвала непринудено у дома цял живот; тя наистина се научи да ни мрази и да изрича жестоки думи, които ме разстройват и от които жена ми избухва в жален плач. На двамата с жена ми ни бяха необходими десет-петнадесет години непрекъснат брачен живот и усилена, постоянна практика, за да се научим да се мразим както трябва — със силна страст и въодушевление (когато наистина се мразим. Ние не се мразим през цялото време), а преждевременно развитата ми дъщеря вече знае как да го прави. Може би притежава талант или истинско призвание (ако е така, то това е единственият й талант. Много често тя направо ме вбесява, но не й правя удоволствието да го показвам. Вместо това й отговарям с жесток сарказъм.) Тя много повече мрази жена ми и много по-често проявява омразата си към нея, отколкото към мене, което е смешно и несправедливо, защото жена ми я обича и более за нея безгранично и безмерно, би дала живота си за нея. (А аз не бих.) Но и аз получавам своя дял. (Тя разполага с достатъчни запаси от омраза.)

В същност вече не ме тревожи толкова, че моята дъщеря ме мрази (не си го позволявам); вече очаквам омразата й, приучен съм към това и изпитвам желание да й поднеса уверенията си, че съществува значителна причина за омразата й, макар да не зная коя е тя (само зная, че вече съм приучен към нея, което само по себе си е достатъчна причина.)

Обикновено тя идва непоканена в кабинета ми и ме прекъсва, ако работя или чета списание (или ако се преструвам, че работя или чета), за да ми каже (с напрегнат, тъничък, детски глас, който се стреми да запази уравновесен и уверен), че е достигнала до заключението (никога не прави заключение, а достига до него), че вече не обича истински жена ми или мене, има много лошо мнение за майка си, а и за мене, и смята, че е невъзможно да ни уважава и че в същност вече ненавижда твърде много и двама ни; че макар да знае колко ужасно звучи това и макар да си признава, че би трябвало да се срамува от себе си, не се срамува, защото е сигурна, че в същност няма да й бъде мъчно, ако мама (жена ми) загине при автомобилна катастрофа, като майката на Алис Хармън — а пък Алис Хармън изобщо не може да си внуши да й стане мъчно, — или ако аз се разболея и умра от тумор в мозъка, като бащата на Бетси Андерсън — че такова нещо не би й доставило удоволствие, — иска да ме увери, че в същност не желае да се случи така — иска да проумея това, че дори е възможно в такъв случай да й стане малко жал, както би съжалявала, ако това се случи с някой познат, но че просто не смята, че би преживяла най-голямата трагедия в своя живот, ако получа удар или заболея от тумор в мозъка — стига да умра бързо и да нямам нужда да се грижат дълго време за мене — като някои от онези хора с тумори в мозъка или получили удар, които продължават да вегетират; тя не го казвала само за да започне да спори с мене или да ме наскърби — казвала го, защото просто така чувствувала нещата, а знаела, че се интересувам от истинските й чувства — нали?, — защото съм й баща, а тя ми е дъщеря. А после, ако й позволя да стигне толкова далече (понякога я срязвам грубо още щом започне и тутакси я прогонвам), тя благоволява да ми съобщи (отново) със същия престорен тон, сякаш безразлично и немотивирано размишлява (като все така се опитва да овладее тъничкия си глас и треперещите пръсти, посягащи насам-натам), че ако се случи жена ми и аз наистина да се разведем, а тя знае, че сме обсъждали това и смята, че сме длъжни да го обсъждаме, тъй като вече не сме щастливи заедно и нямаме много общо помежду си, тя не мисли, че би искала да живее с когото и да било от двама ни — предпочитала да бъде изпратена в пансион като Кристийн Мъри, която сега е много щастлива, защото не трябва да живее с никого от родителите си; може дори да я изпратим на училище в Швейцария, където — тя знае това — ще се чувствува доволна. В същност вече е достигнала до заключението, че ще бъде много по-добре, ако живее далече от нас, дори ако не се разведем, и че ние сигурно ще бъдем много по-щастливи без нея, тъй като тя не може да си обясни защо ни е притрябвала у дома. Не е ли така?

Понякога (поради собствените си злобни цели) аз я изслушвам, безгласен като камък, оставям я да продължи по същия начин, докато може, не казвам нито дума и през цялото време я гледам втренчено с мрачен израз, който не й подсказва нищо от обзелите ме чувства, и така я принуждавам да продължава с все по-голямо смущение и объркване (макар че я гледам, сигурно се чуди дали я слушам и дали я чувам), докато самодоволното неприязнено спокойствие, което е показвала в началото, се срути, обземат я страшни опасения и тя стои пред мен глупаво — онемяла, разтреперана и изтощена, лишена от всичката си доскорошна увереност и решителност. (Винаги мога да я надхитря.) А после (когато се изчерпят нещата, които изрежда, и ми стане ясно, че съм я надхитрил), ако успея да запазя мълчание и продължа да не свалям втренчения си поглед от нея — тъпо, мрачно и без разбиране, — тя понякога глупаво заеква, като прави последен отчаян и неуспешен опит да се изперчи: „Просто се мъча да бъда искрена с тебе.“

И тогава — когато победата осезателно се изправи пред мене — мога да реша да проговоря; мога да реша ловко да използувам случая, за да я атакувам, като престорено демонстрирам самодоволно спокойствие, което иронично наподобява собственото й държане:

— Не — казвам аз загадъчно.

(А това я обърква.) Налага й се да попита:

— Какво „не“?

— Не, не си.

— Не съм какво? — вече плаха и изпълнена с подозрение, тя се принуждава да ми зададе въпрос. — Какво имаш пред вид?

— Не си искрена с мене. Мъчиш се да правиш всичко друго, но не и да си искрена, затова, ако обичаш, не си намирай подобно извинение за лошия си характер.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е ли така?

— Не зная. Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли какво? — питам я аз хладнокръвно, със засилващо се желание за мъст. Тя поклаща глава. — Искам да кажа, че ти не се мъчиш да бъдеш искрена — напротив, мъчиш се да изброиш най-шокиращите и възмутителни неща, които ти дойдат на ум, за да ме наскърбиш и да се вбеся.

— Защо ми е притрябвало това?

— Да се вбеся дотам, че да се разкрещя и да те накажа.

— Защо ми е притрябвало това?

— Защото си такава по природа.

— Но защо да искам да ме наказваш?

— Защото такава е природата ти. Не разбираш ли? Защото искаш да се чувствувам зле. И това ли не разбираш? Не мислиш ли, че ми е ясно?

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това.

— Изпитвам пълно безразличие как се чувствуваш — отговаря надменно тя.

— Тогава защо си правиш труда — имитирам я също така надменно аз — изобщо да ми говориш?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че щом изпитваш пълно безразличие към чувствата ми, няма защо да ми говориш.

— А какво да направя?

— Освен ако не си търсиш белята.

— А ти нали се чудиш защо гриза ноктите си, защо страдам от безсъние и защо ям прекалено много?

— Не ме изкарвай виновен, че ядеш много.

— А за другите неща?

— И аз ям прекалено много.

— Нямаш много добро мнение за мене — престорено натъртва тя. — Нали?

— В момента нямам. А ти добро мнение ли имаш за себе си?

— Просто се помъчих да бъда искрена.

— Глупости.

— Ти искаш да съм искрена, нали?

— Не.

— Не искаш ли?

— Разбира се, че не. Откъде накъде?

Такъв неочакван отговор винаги я стъписва, тя загубва дар слово за малко, започва да заеква и още повече да съжалява, че се е втурнала така необмислено в кабинета ми, за да се разправя с мене. Ако се опита да продължи спора, започва неуверено да мънка — едва доловимо (а аз се преструвам, че нищо не чувам и я карам да повтаря всяка забележка); или избухва внезапно, думите й се леят в объркан, нечленоразделен и драматичен порой; втурва се навън, напълно сломена, като удря по мебелите или затръшва врати. (Всеки път я надхитрявам съвсем лесно.) Но тя, изглежда, не си взема поука (или си е взела, но я привлича пагубно повтарянето на тези безрадостни поражения), затова ние отново и безкрайно повтаряме все същите досадни, безсмислени и унизителни (тя ми се подиграва, че съм надебелял. И че оплешивявам. А аз й го връщам, защото съм по-бърз, по-точен и с по-живо чувство за хумор), „искрени“ и „честни“ спорове (успявам да ги спечеля, всички до един, макар често след това да се чувствувам наранен) за пари, цигари, секс, марихуана, закъсняване вечер, мръсни думи, уроци, наркотици, негри, свобода (нейната), повишаване на тона, заяждане и обиди, нанесени на жена ми.

— Какво ще направиш — изпитва ме тя, — ако си имам чернокож приятел и го доведа у дома?

Това е особено изобретателен удар от нейна страна, който изисква да му бъде отвърнато светкавично ловко — с него тя напълно успява да слиса и победи жена ми. Няма изход и аз се изкушавам да възнаградя нейните вариации: ако й кажа, че съм против, значи съм расист; ако отвърна, че не съм, значи не я уважавам. Жена ми се поддава, като я приема сериозно. Аз оцелявам, като заобикалям капана.

— Ще продължавам да те карам да си чистиш стаята — отговарям ловко. — Трябва най-после да престанеш да четеш пощата ми и да не показваш банковите ми сметки на приятелите си.

Разбира се, че съм расист. Както и тя самата. Та кой, по дяволите, не е расист?

— Това не е отговор на въпроса ми — цупи се тя. — И ти го знаеш.

— Доведи негър в къщи и ще видиш — предизвикателно се подхилвам аз, защото зная, че все още не е готова да ни подложи и на това.

Тогава тя ме кара да й обещая, че ще си има собствена кола. Готова е в замяна да обещае, че ще остави цигарите. Опитвах се да й забранявам да пуши заради опасността да хване рак, но дотолкова се уморих да се препирам с нея по този въпрос, че престанах да се интересувам дали пуши независимо от опасността да хване рак. (Известно време правех всичко възможно — чувствувах се отговорен като баща. Но нямаше полза.) И сега тя пуши редовно (както сама казва), но аз не й вярвам, защото може и за това да ме лъже. (Тя лъже за всичко. Лъже и учителите си.) Но не й разрешаваме да пуши в къщи, което помага на жена ми да си въобразява, че дъщеря ни изобщо не пуши. А може и да не пуши. (В същност кого засяга това? Мене специално — не. И не възнамерявам насила да се преструвам, че ме засяга. Ако не ни беше казала, нямаше и да има нужда от това.)

— Наистина пуша — твърди тя. — Дори гълтам дима. Предполагам, че вече направо ми е станало навик. Мисля, че и да искам, вече не бих могла да откажа цигарите.

— Животът ти си е твой — отговарям й кротко.

— Пуша повече от пакет на ден, понякога и два. Зная, че не бихте искали да ви послъгвам за такова нещо, нали?

— Да.

— Какво „да“?

— Искам.

— Искаш ли?

— Разбира се.

— Да ви послъгвам?

— Да.

— Какво искаш да кажеш? — Очите й се замъгляват от неувереност и устните й започват да потрепват. Отново съм я надхитрил.

— Наистина искам да послъгваш — продължавам аз небрежно и се приготвям за стартовия момент, в който ще я съсипя. — И за пушенето, и за всички тези мръсни и много вулгарни думи и изрази, които обичаш да употребяваш толкова открито.

— Ти ги употребяваш.

— Аз съм възрастен. И мъж.

— И мама ги употребява.

— Не същите, които употребяваш ти.

— Мама е лицемерка.

— А ти си дете.

— Аз съм на шестнадесет години.

— Ти си на петнадесет години и половина.

— Наближавам шестнадесет.

— И какво?

— Нищо повече ли не можеш да кажеш?

— Например?

— Винаги ми отговаряш кратко, когато спорим. Смяташ, че е голям номер.

— Голям номер е.

— Толкова си жлъчен.

— Послъгвай — казвам й жлъчно аз. — Сега не съм жлъчен. На всички ни ще бъде по-леко. Давам ти този съвет като приятел, като любещ баща на невръстна дъщеря. Измъквай се вън на верандата или в гаража, когато искаш да пушиш, запалвай смрадлив тамян или прави нещо друго, за което не искаш да научим. И затваряй вратата на стаята си, когато говориш по телефона, за да не ни се налага да слушаме как се оплакваш от нас на всичките си приятели, за да не виждаме гнусните сексуални романи, които четеш вместо книгите, които си длъжна да четеш за училище. По този начин ще можеш да си позволиш много повече. Като послъгваш умело. Но внимавай да не те пипна. Защото ако те пипна, ще трябва да направя нещо с тебе. Ще трябва да изразя неодобрението си, да се ядосам, да те накажа и така нататък, от което ти ще се почувствуваш нещастна — и аз ще се почувствувам нещастен.

— Ти пък защо ще се чувствуваш нещастен? — иска да знае тя.

— Защото си моя дъщеря. И не ми доставя радост да те виждам нещастна.

— Наистина ли?

— Да.

— Виж ти!

— И защото не ми се нрави да губя толкова много време в караници с тебе, и да ти крещя, след като предпочитам да върша други неща.

— Например?

— Каквото и да е.

— Какво?

— Да работя. Да преглеждам някое списание.

— Защо ми говориш така? Защо си такъв?

(Не зная защо.)

— Какъв?

— Знаеш какъв.

— Не зная.

(Зная.)

— Защо никога не можеш да ми кажеш добра дума, без да си я вземеш обратно след това?

— Каква добра дума?

— Винаги трябва ти да си отгоре, нали?

— Не.

— Виждаш ли?

— Няма да ти кажа и дума повече.

— А сега се опитваш да обърнеш всичко на една голяма шега, нали? — казва с укор тя. — Винаги гледаш да обърнеш всичко на една голяма шега, нали?

(Изпитвам разкаяние. Чувствувам се малко засрамен. Но гледам да не го показвам.)

— А сега ме остави да работя — отвръщам тихо.

— Искам да поговорим.

— Моля те. Работех, когато ти влезе.

— Четеше списание.

— Това е част от работата ми. Имам също да съставя програма за следващата конференция на компанията и да подготвя две речи.

— Къде ще я правят… конференцията?

— Пак в Пуерто Рико.

— Не мога ли да ти помогна за речите?

— Мисля, че не. Поне за сега.

— Това по-важно ли е от мене?

— Това е нещо, което искам да свърша тази вечер.

— Искам да поговорим сега.

— Не сега.

— Защо?

— Не.

— Защо не?

— Не.

— Никога не искаш да поговорим.

— Моля те, напусни вече стаята.

(Вече зная, че не мога да имам много общо с деца, дори със собствените си, и че не обичам да бъде въвличан в дълги разговори с тях. В същност децата вече не ми доставят радост за повече от няколко минути. Трудно ми е да проявявам интерес към казваното от тях, трудно ми е да измислям интересни неща, за които да им говоря. Затова спрях да го правя.) Понякога, когато дъщеря ми е във ведро настроение (по някаква причина) и се чувствува необикновено силна и уверена в себе си, тя се промъква дръзко в стаята ми без претекст или извинение, сякаш двамата с нея обикновено сме в най-приятелски отношения, разполага се властно на канапето, сякаш се готви да се допитва до мене продължително и на високо равнище, и започва да ми се оплаква от жена ми, като страшно греши в преценката си за реакцията ми — погрешно предполага, че щом ние с жена ми се караме толкова много, аз ще приветствувам проявената вярност към мене. (Не й позволявам да говори с неуважение за жена ми — вече трябваше да го е разбрала.) Едно време я насърчавах да намира недостатъци на жена ми — изглеждаше много забавно малката ми дъщеря да се държи като преждевременно узряла (тогава и жена ми се радваше, защото дъщеря ми наистина беше много будна и ни развличаше) — и може би това е една от причините тя толкова често да го прави и сега. Но вече не ми е приятно и аз непрекъснато защищавам жена си (дори когато оплакванията на дъщеря ми и неласкавите й забележки са точни и справедливи). Понякога я прекъсвам рязко почти веднага, щом започне, и я изхвърлям от стаята, като сурово я предупреждавам. Впечатлението, което дъщеря ми има за мене, е вярно: случва се изобщо да не искам да разговарям с нея. (Обикновено заядливостта й потиска. Синът ми е много по-поносим — всички го казват. Той е по-прям, по-благороден и много по-приятен; за разлика от дъщеря ми и от мене, той никога не изпитва радост от хорските нещастия — наопаки, става сериозен и загрижен в случаи на скръб и винаги наблюдава, за да се увери дали някое събитие от неуправляемия водовъртеж около него не представлява опасност за собственото му съществование.) Вече има моменти, когато от нея направо ми идва до гуша, когато съм поел достатъчно и не мога повече, когато не искам да чувам от дъщеря си за пореден път, че не ме бива като баща и че жена ми не я бива като майка; че дома не го бива като дом, и семейството не го бива като семейство, и че Дерек (естествено нашето дете-идиот) и всички ние съсипваме живота й — дори ако всичко това е вярно.

И какво? Какво, ако всичко това е вярно? (Майка ми не беше по-добра, а баща ми беше много по-лош, ха-ха! Отсъствието му почти не се чувствуваше след смъртта му. Ха-ха!) Може би наистина е моя вината, че не й върви в училище, че е неуверена, че гризе ноктите си и страда от безсъние, може и моя да е вината, че яде прекалено много и е пълна, поради което й е досадно и се чувствува мъченица. Но какво от това? (И аз съм готов с извиненията си.) Каква е ползата да осведомява другите? Дори ако се съглася с нея (а аз често се съгласявам само за да я слисам и да я объркам), това не променя нищо, не прави живота й по-лек. Тогава защо засяга този въпрос? Вече е толкова отегчително — доникъде не води, — просто е отегчително до степен на влудяващо раздразнение (явно сега това е крайната цел, която тя си е поставила спрямо мен; всичко, което усеща, че може да постигне от живота — да ме подтиква безмилостно към тези състояния на яростно и непоносимо негодувание, в които започвам да заеквам, да пръскам слюнка, да муча и да се впускам в заплахи и изобличения, които не мога да изкажа докрай граматически правилно и които са достатъчни да предизвикат онзи отвратителен и добре познат проблясък на пакостливо задоволство в лукавите й очи).

(И какво иска тя от мене?)

— Виж какво — понякога започва тя, привидно спокойно, — в същност аз не мисля, че вече имам нещо общо с мама. Не мисля, че и ти имаш. Не ми е ясно защо сте още женени. Зная, че характерите ви са несъвместими.

(Тя дори не знае значението на думата „несъвместими“.)

Ако аз (за нейно огромно учудване и огорчение) я пресека още тогава и я изритам от кабинета, не е изключено да отиде право при жена ми (става моментално приятелка с нея) и да започне да й се оплаква от мене! (И естествено тя е човекът, който никога не иска да послъгва!) А после жена ми, която се води много лесно по дъщеря ми, се втурва неочаквано в кабинета ми, за да излезе в нейна защита, окуражена в рискованото си начинание от милосърдието си. А дъщеря ми, вътрешно зарадвана, се крие отзад и озарена от сладко предчувствие, очаква караницата, която се надява да избухне между жена ми и мене. (А момчето ми, напротив, се ужасява, когато двама от нас се карат и винаги изглежда плахо и отвратено.) Мисля, че не друго, а най-вече наглият поглед на дъщеря ми, излъчващ злорадо очакване, неизбежно ме изпълва с ярост и с проклетата нужда да й го върна.

— Тя казва — заявява жена ми, — че току-що си я изгонил от кабинета. Казва, че е дошла да поговорите, а ти не си искал да я изслушаш. Казва, че никога не искаш да я изслушаш. Прогонваш я вън, преди да е успяла да каже каквото и да е.

Задържам дъха си миг-два, като се правя, че размишлявам.

— Така ли? — питам аз.

— Да.

— Аха.

— Не си ли я изхвърлял?

— Изхвърли ме.

— Аха.

— Изхвърли ли те той?

— Защо щях да го казвам иначе?

— Аха.

— Е?

— Да.

— Какво?

— Нали току-що я чу? Изхвърлил си я.

— Така ли е? — питам с безразличие дъщеря си, като я гледам втренчено със смразяващо презрение.

— Не ме ли изхвърли?

— А каза ли ти тя между другото за какво искаше да разговаряме?

— Не е честно! — избухва уплашено дъщеря ми. Изненаданият й поглед се стрелва към вратата, сякаш й се иска да избяга.

— Не.

— Аха.

— За какво?

— Така и смятах — че е забравила да ти го каже. Например за това, че няма да бъде от голямо значение за нея, ако ти се разболееш и умреш. Не ти ли го каза?

— Не е вярно! — крещи дъщеря ми.

— Или пък че в същност няма да страда особено, ако ти или аз загинем при автомобилна или самолетна катастрофа като майката на Алис — как, по дяволите, й беше фамилията, а, Хармън — или ако починем от удар или мозъчен тумор.

— Не съм казвала подобно нещо!

— Готова беше да го кажеш.

— Не съм го казвала.

— Каза го.

— За друго исках да разговаряме!

— Зная. Тя иска да разговаряме за това, че според нея ние с тебе нямаме нищо общо и се чуди защо продължавам да се крепя с тебе, вместо да се разведа. Нали така?

— Само в началото казах такова нещо.

— Така ли? Да продължим тогава. Е, за какво искаше да разговаряме?

— О, няма значение — измънква дъщеря ми унило и смутено и навежда очи.

— Не, моля те — настоявам аз. — Хайде говори. Ето, давам ти възможността, която според тебе никога не си имала.

— Защо не я оставиш на мира сега? — иска да знае жена ми.

— Тя се опитва да ни раздели, мила. Не разбираш ли?

— Защо не можем всички ние да бъдем добри един към друг? — чуди се умолително на глас жена ми поради вродената си душевна доброта.

— Нужно ли е да слушам подобно изказване?

— Какво нередно има в това? — рязко отвръща жена ми. — Какво нередно има в това, че искам всички ние да правим усилия да се разбираме отвреме-навреме, вместо непрекъснато да си търсим повод за караници?

— Не си търсим непрекъснато повод за караници — намесва се дъщеря ми снизходително с глас, излъчващ мрачно презрение (като се опитва отново да застане на моята страна, против жена ми.) Този тактически ход ми е познат. Тя бързо ме поглежда изпитателно, за да види дали ще й позволя да успее.

Правя се, че не забелязвам тази увертюра.

(Ето какво си докарва жена ми с вродената си душевна доброта.)

— Уморен съм — подхвърлям нарочно и пресилено въздъхвам.

— Това е, защото пиеш прекалено много преди…

— Уморен съм — решително прекъсвам жена си аз, като позволявам на гласа си да се повиши, за да заглуши нейния — да слушам как ми повтаряш, че пия прекалено много, преди да се прибера, да слушам как тя все говори, че и ти, и аз сме много лоши и колко много ме мрази. Има и по-добри начини да си прекарвам времето. Нека ме мрази. Мрази ме, щом искаш и щом смяташ, че това решава въпросите ти. Разрешавам ти. Не ме засяга и ако ме мрази. Но ме засяга, по дяволите, ако тя влиза тук да ми говори за това всеки път, когато седна да свърша някоя работа.

— Той четеше списание.

— Такава ми е работата.

— Тя не те мрази! — заявява жена ми.

— Какво ме засяга това? — отговарям аз. — Напълно ми е безразлично дали ме мрази, или не.

— И се предполага, че си интелигентен човек! — възкликва жена ми.

— Това пък какво значи?

— Тя иска отвреме-навреме да й обръщаш внимание. Не ти ли е ясно? И се предполага, че си толкова интелигентен.

— Няма ли да спреш?

— Винаги се смяташ за остроумен, нали?

— Стига.

— Добре. Но ако си правиш труда да я поглеждаш поне отвреме-навреме и да я изслушваш, ще видиш, че не те мрази. Тя те обича. А ти дори не показваш, че знаеш това.

— Добре.

— Караш я да се чувствува досадница.

— Казах „добре“.

— Тя не те мрази.

— Добре!

— Е, добре.

Обръщам се и изпитателно се вглеждам в дъщеря си — лицето ми все още е сковано и с войнствен израз (запазвам положението на отбрана, докато се уверя, че е отстъпила). Тя стои абсолютно неподвижно, сякаш примирено очаква присъдата си. А аз очаквам някакъв знак от нейна страна. Изглежда унизена и разкаяна. Останала е сама. Сведените й очи са скръбни и насълзени, а побелелите й устни са стиснати тъжно и потрепват, сякаш независимо от усилията, които си налага да прави, за да крепи клетото си същество, всеки миг ще се разпадне пред очите ни и ще се разплаче безпомощно и недостойно. Нервите й са изопнати. Размеквам се с чувството за безвъзвратна загуба (на нещо ценно, завинаги загубено, за нещастието на скъп човек), докато изучавам бледното й, унило и страдалческо лице. И моите нерви са изопнати. Не съм в състояние да говоря (вероятно наистина я обичам) и за миг ми идва на ум, че жена ми е права, че сигурно дъщеря ми не ме мрази, а ме обича, че сигурно наистина изпитва нужда да ме осведоми за това (и сигурно има нужда да знае също така, че аз може би имам добро мнение за нея). И започвам да чувствувам, че може би наистина много ме засяга дали тя ме мрази, или не! (Не искам да ме мрази!) Явно тя има голямо значение за мене — така ми се струва, — защото почти потъвам в мъка и жал като виждам нещастните й просълзени очи (доплаква ми се и на мене), искам да я прегърна през раменете, да я прилаская нежно, да я утеша, да й правя признания и да й се извинявам (макар внезапно да изпитвам ясното предчувствие, че всичко това е само пореден номер, че тя ще се отдръпне и ще ме отблъсне с подигравателно ликуване, щом посегна да я утеша, и аз ще остана в смешно положение, без да съм я докоснал с протегнатата си ръка, смутен и ядосан). Въпреки това решавам да рискувам — тя изглежда така жалка и самотна: зная, че ако се проваля, ще го преживея. Усмихвам се нежно, разкаяно пристъпвам към нея и протягам ръце да я прегърна, да се извиня, да я прилаская.

Тя се дърпа и злобно се хили.

И аз оставам там с глупаво протегнати ръце, без да успея да я докосна, разстроен и зашеметен. А жена ми избира точно този миг, за да извика:

— Тя мрази мене! А не тебе! Не може да ме понася! Тогава се обръщам и недоверчиво се взирам в нея.

(Изобщо бях забравил, че е тука.)

— Не си ли го чувал от нея? — продължава с пронизителен глас тя и се спуска към дъщеря ми, сякаш се кани да й залепи плесница. Дъщеря ми трепва, но твърдо устоява, вперила нагло поглед в очите на жена ми с упорита решителност, като я предизвиква все повече с хладнокръвната си усмивчица. — Направила ли съм ти някога нещо? — крещи й жена ми. — Направила ли съм й някога нещо, та да ме мрази толкова много? Само я погледни! Не виждаш ли с какви очи ме гледа дори сега, в този миг?!

— За бога, виждам! — крещя й в отговор. — А за какво, по дяволите, мислиш, че говорих досега? Защо, по дяволите, мислиш, че я изхвърлих?

— И ти… и ти си същият! — обвинява ме жена ми. — И на теб ти е безразлично, нали?

— О, боже! — простенвам аз.

— Никой в тази къща не дава пет пари за мене — оплаква се жена ми. — Никой никога не ме е обичал. През целия ми живот. Дори и собствената ми майка. Толкова ли съм ужасна? Какво съм направила на когото и да е от вас или изобщо, за да ме мразите толкова много? Какво ме прави толкова ужасна, че да си позволявате да се отнасяте така с мене? Кажете ми!

— О, повръща ми се — изпъшквам с отвращение аз.

— Не ми говори така!

— Наистина ли трябва да прекарам остатъка от живота си в подобни гадни разговори?

— Какво гадно има в мене?

— Нищо.

— Какво толкова ужасно правя?

И аз отново започвам да се чудя и да недоумявам защо, по дяволите, един такъв способен, начетен, доста интелигентен, чувствителен, представителен, преуспяващ администратор, какъвто съм аз, с добро здраве (като изключим зъбите), остроумен, все още пълноценен мъж и все още привлекателен за множество податливи дами на моя възраст и доста по-млади, се задълбава в унизителни и безизходни спорове с две личности (с две деца) като тях — с повърхностната ми, меланхолична, леко впиянчена и самосъжаляваща се жена (често се опитвам да си обясня какво изобщо съм могъл да видя в нея преди толкова много време, какво ме е накарало да си помисля, че я обичам и че искам да прекарам остатъка от живота си с нея — освен хубавия й задник, който все още не е лош. В същност като преценявам, в края на краищата излиза, че ми прави повече удоволствие да се любя с жена си, отколкото с други, макар че много от онези, с които съм бил повече от веднъж, също си ги е бивало, и за даден период е имало много изненадващи изненади. Джейн от отдел „Изкуство“ ще ми създаде главоболия — вече предчувствувам; тя е лековерна и безизкуствена, обича да приказва; кожата й ще се окаже толкова чиста и гладка, че направо ще замърка под ръцете ми, но тя е все още прекалено млада и приятна, или — простодушна, за да бъде от голямо значение за мене сега. Има момичета, които се смеят малко прекалено високо почти на всичко забавно, което кажа — те ме подлудяват, стига веднъж да обърна внимание на готовността им да се разсмеят и разприказват. Такава ще бъде и малката, сладка, приятна Джейн. Вече я познавам. Но също така зная, че похотливо ще се втурна към нея още на следващото тържество на компанията или дори по-рано; при това мисля, че няма да ми се иска тя да продължи да работи при нас след това: тя е само подарък, който възнамерявам да ви поднеса тази година за Коледа или по-рано, и вече съм в процеса на опаковането му) и с моята потисната, егоцентрична, самосъжаляваща се дъщеря, след като предпочитам по-скоро да се съсредоточа върху нещо друго — върху двете речи, които искам да нахвърля (обичам да се подготвям отрано за важните неща, за дългите речи на конференциите — в случай че дотогава заема мястото на Кейгъл и съм натоварен с цялото организиране; за обичайната ми и банална триминутна реч, описваща плановете и дейностите на моя отдел — в случай че не заема мястото на Кейгъл и продължа да работя за Грийн, който вероятно този път дори няма да ми разреши да говоря. Мразя Грийн и никога няма да му простя и да забравя как постъпи с мене на конференцията, като не ми даде думата. В същност не искам мястото на Анди Кейгъл — никога не съм искал да върша подобна работа или да имам власт над толкова много хора, — но сега вече сърцето ми ще бъде разбито, ако не получа това място: ще се чувствувам измамен и опозорен, ще искам да се промъкна незабелязано в някое тъмно ъгълче, да плача и да не излизам оттам. Прекалено слаб съм, за да откажа, и прекалено суетен, за да ми бъде безразлично удостояването с такава чест. В същност дори нямам нужда от допълнителните пари), и върху изброяването на промените, които искам да препоръчам, когато ме повишат на мястото на Кейгъл. (Тогава ще искам да покажа на Артър Барън и на Хорас Уайт, че съм готов. Почти във всичките ни служби има хора, от които искам да се отърва. Иска ми се да имаше начин да се отърва и от Грийн, макар че не зная кой може да го замести.)

— Отговори ми! — повтаря жена ми с писклив глас. — Какво съм направила?

— Главата ми стана на задник от тебе — казвам аз. — И от двете ви! — добавям натъртено и изглеждам дъщеря си продължително, за да й дам ясно да разбере, че този път включвам и нея в своя гняв, и за да я лиша от нездравото, лукаво доволство, което демонстрира винаги когато се държа грубо с жена си.

— Недей да ми крещиш! — сопва се жена ми.

— Не съм ти крещял — обяснявам й аз. — Само натъртих на казаното.

— Знаеш, че и аз мога да крещя.

— И го правиш.

— Престани да ми казваш подобни неща пред децата. Завинаги. Без значение е как ще ми говориш, когато сме сами.

— Какво съм казал?

— Каквото каза.

— Тогава престани да се държиш като това, което казах.

— Много си умен.

— Зная.

— Не е чудно, че употребяват мръсни думи, след като те слушат. Не е чудно, че разговарят с мене така.

— Стига!

— Няма да ти позволя да ми говориш с такова неуважение — продължава разпалено жена ми. — Никога вече. Дори когато сме сами. Няма да го понасям повече, чуваш ли?

— Айде, пръждосвайте се — казвам й тихичко. — И двете.

Жена ми е като ужилена. От очите й рукват сълзи. (Веднага ми дожалява.) Вече се чувствувам нищожен и засрамен от казаното.

— Мога да те убия за тия думи — изрича кротко тя.

— Убий ме тогава — подхвърлям подигравателно.

— Да имаше едно място, където да отида…

— Ще ти го намеря.

— Да разполагах с пари…

— Ще ти дам пари.

— И това ми било начин — подхвърля кротко дъщеря ми с капризен тон, — по който един баща трябва да разговаря с петнадесетгодишното си дете.

— Я върви… — започвам аз (и спирам, за да прикрия усмивката си, защото със смешния си укор тя иска да спечели благоразположението ми — изкушавам се да се разсмея и да я поздравя) — в пансион.

— Само да можех!

— Можеш.

— Ти не разрешаваш.

— Вече разрешавам. И това ми било начин — възкликвам аз, — по който едно петнадесетгодишно дете трябва да разговаря с баща си.

— Не съм…

— Да, ти…

— Само започнах…

— … и го знаеш много добре. Получавам… Знаеш ли какво получавам, пиленце? Хващам се на бас, че за нищо на света не можеш да отгатнеш какво получавам от всички тези искрени и честни твои разговори, които настояваш да провеждаш с мене!

— Получаваш главоболие.

— Позна! — заявявам аз и се надявам, че ще успея да я разсмея. — Получавам страхотно главоболие — продължавам аз (надуто след поражението, защото усещам как страхотно и ядно се напомпвам с приятното чувство на яростта. Изпаднал съм почти в екстаз от изпитаната болка и устремно се хвърлям напред, в радостно преследване на отмъщението). — Да, получавам страхотно главоболие от всички тези мозъчни тумори и церебрални кръвоизливи, които ми приписваш. Получавам остри болки в гърдите от всичките сърдечни кризи, за които непрекъснато ми повтаряш, че няма да страдаш, ако ги получа. А пък аз ще страдам! Изобщо започвам да се чувствувам много нещастен, като ви слушам двете непрекъснато да ми говорите колко нещастни се чувствувате.

Жена ми и дъщеря ми са притихнали и покорно се свиват (а мене ме залива порой от подло доволство, което е балсам за пулсиращото усещане, че съм уязвен. Толкова се самосъжалявам, че изпитвам почти непоносима сладост. Чувствувам се и властен: всемогъщ и дарен със слово, а нещо в мене мечтае Грийн или друг на когото се стремя да направя силно впечатление — например Джейн или Хорас Уайт, или някоя ужасно богата и известна красавица с пищни гърди и лъскави коси, да имаше възможност да присъствува на бляскавата ми и красноречива изява). — Повдига ми се — подхвърлям нарочно с притихващ глас, за да ги озадача още повече. — Да, вече ми се повдига и ми е писнало вие двете да се втурвате тука, в моя кабинет, когато ви се прииска, само за да ми кажете за какъв отвратителен съпруг и баща ме смятате.

— Ти четеше списание — подхвърля жена ми.

— И ти ли? — подигравателно питам аз.

— Отиваме си.

— Това е моят кабинет — напомням й язвително (и отчаяно) и кисело повишавам глас, когато тя тръгва. — Нали така? И като си помисля, какво, по дяволите, правите вие двете тук сега — в моя кабинет, — след като има толкова важни неща, които трябва да свърша?

— Кое е по-важно? — жена ми прави грешката да ме попита. — Твоята жена и дъщеря ти или другите важни неща?

— Моля ви, вървете си — казвам аз. — Не искам да чувам подобен въпрос до края на живота си.

— Добре. Отиваме си.

— Отивайте си.

— Хайде!

— Не, стойте! — внезапно и неволно виквам и на двете.

— Отиваме си.

— Стойте! — настоявам аз.

— Нали стоим?

(Изведнъж става натрапливо важно за мене — по-важно от всичко на света — те да останат, а мене да изгонят. От моя кабинет. Очите ми се пълнят със сълзи — не зная защо; това не са сълзи на гняв, а на наранена гордост. Това е пристъп, на който аз се оставям без съпротивление.)

— Аз ще си отида! — изкрещявам, а те двете ме поглеждат сащисани. Тръгвам към вратата, просълзен от мъченическа скръб. — И престанете тайно да влачите разни столове тук — добавям с нещо като подсмърчане.

— Какво?

— Ясно е какво. И всички вие вечно ми вземате моливите и не ми ги връщате.

— За какво говориш?

— Винаги когато чистите… проклета къща… тъпчете столовете тук… като че ли няма да го забележа.

Жена ми е слисана. А аз съм доволен. (Истерията ми доставя голямо удоволствие. Все още съм малко момче. Аз съм изоставено малко момче, което знае, че никога няма да остарее и никога няма да се промени, което си тръгва и после се завръща. То е много наранено и много самотно. То е кожа и кости. Натъжавам се винаги когато се сетя за него. То е все още живо, макар да е извън моята власт. Нищо повече няма да излезе от него. То никога не отива надалече и винаги се връща обратно. Не мога да му помогна. Между двама ни е зинала дълбока бездна. То винаги е край мене.) И когато отново се извръщам тържествуващо, за да се втурна навън, а подире ми в моя кабинет остават смълчаната ми жена и дъщеря ми, изпаднали в такова тежко и неблагоприятно положение, виждам, че моят син ме наблюдава от прага. И връхлитам върху него, преди да успея да се спра.

* * *

— Олеле! — изпищява той.

— Ох! — изпъшквам аз.

Скришом е чакал там и е попивал всичко.

— Няма нищо — уверява ме той, примрял.

Като си хваща ударения крак и подскача тромаво на другия, той се отдръпва към вратата, сякаш съм го настъпил нарочно и възнамерявам да повторя.

— Боли ли те? — искам да зная аз.

— Нищо ми няма.

— Заболя ли те? Извинявай.

— Няма ми нищо! Не разбираш ли? Не ме боли.

— Настъпих те, без да искам. Щом не боли, защо си разтриваш глезена?

— Защото ме заболя малко. Отначало. Но сега ми няма нищо. Наистина. Нищо ми няма.

(Той уплашено се мъчи да ме увери, че му няма нищо, умолява ме да спра и да не го смазвам с тежестта на нахлулата в мене загриженост. „Моля те — остави ме на мира!“ — ето какво в същност грубо ми крещи той и съзнанието за това разкъсва сърцето ми. Отстъпвам леко назад.)

— Виж! — показва ми той боязливо крака си.

Стъпва на пода и предпазливо опитва как е, за да ми докаже, че може да стои прав и без да се опира някъде. Съзирам мъничка драскотина на повърхността на кожата му — едва забележимо бяло на цвят ожулване, направено от подметката ми; леко засягане на дермата, покриваща глезена — дребно нараняване. (Синът ми вероятно е единственият човек в света, за когото бих направил всичко, което е по силите ми, за да го заслоня от страдания и злини. Но непрекъснато върша обратното — изглежда, не мога да му бъда от полза, изглежда, само му вредя. Случват му се неща, над които нямам власт и за които започвам да подозирам едва когато развитието им завърши и той пострада. Понякога сънувам, че е в смъртна опасност, а аз не успявам да се движа достатъчно бързо, за да го спася. Краката ми са като от желязо. Подметките ми се залепват о земята. Той загива, но трагедията в сънищата е винаги само моя. Наяве той вече се измъчва от скрити тревоги, които отказва да сподели, и от множество други, които не е в състояние да разбере и опише. Страх го е от войната и от престъпността. Притеснява се от униформени хора. Бои се от кражби — бои се да не открадне нещо, бои се и да не го окрадат.) Изглежда задъхан и побелял като платно от уплаха, като го гледам отвисоко как ме гледа, че го гледам (нежните овални торбички под очите му са болезнено сини), и така силно трепери, парализиран от ужас, докато очаква да направя нещо, че изглежда сякаш всеки миг ще се пръсне на множество парченца, ако не протегна веднага ръка, за да го задържа. (Не протягам ръка. Отново изпитвам онова малодушно интуитивно чувство, че ако посегна към него, той ще си помисли, че замахвам да го ударя и уплашено ще се дръпне назад. Не зная защо толкова често си мисли, че ще го ударя, след като никога не правя това; и не съм го правил; не зная защо и двамата с дъщеря ми смятат, че съм ги бил доста като по-малки, докато аз мисля, че не съм ги удрял никога. Момчето ми не подозира, че може да ме наскърби по страшно много начини, срещу които нямам сили да се защитя. Или пък подозира. И го прави преднамерено. Когато мисля за него, мисля за себе си.) Зная защо сега трепери, защо се върти неловко и нервно и разсеяно подръпва малката подутина на панталона си, сякаш пишлето го смъди и иска да уринира. Зная, че сигурно съм му се видял огромен, когато се обърнах, обзет от гняв, за да избягам, и без да видя, връхлетях върху него. Сигурно съм му се видял нечовешки едър, като чудовищния черен, космат, кривокрак тиранин на грозната картичка от теста на Роршах.

— Тогава защо изглеждаш толкова нещастен? — плахо го питам. — Щом не те боли.

— Понеже крещиш.

— Не крещя.

— Крещеше. Преди.

— Сега не крещя. И не крещях на тебе — споря с него смешно и разпалено, като се опитвам да го успокоя. И него искам да накарам да се усмихне. (Не мога да понасям, когато го виждам разстроен, особено ако аз съм причината. Потискам пристъпите си на гняв срещу него, когато той не успява да бъде напълно доволен от света и от мене така, както на мен ми се иска.

— Нали?

— Вярно — отвръща той без колебание и отново запристъпва (сякаш се готви да отскубне крака от пода и да побегне), а разтрепераните му ръце конвулсивно потупват по коленете.

— Но сега ще крещиш и на мене — прави той предпазливо предположение, с проницателен проблясък в очите. — Нали?

— Не, не, не — уверявам го аз. — Няма да ти крещя.

— Ще ми крещиш. Зная.

— Няма. Защо да ти крещя?

— Видя ли? Нали ти казах.

— Не ти крещя.

— Вече крещиш.

— Не крещя!

— Нали крещи?

— Мисля, че той не знае какво прави.

— Прекрасно — поздравявам жлъчно жена си. — Това ще оправи нещата.

— Знаеш ли, че си невъзможен, когато те прихване? — пита ме тя.

— Не съм невъзможен.

— Не е невъзможен — подхваща дъщеря ми унило.

— Сега ще започнеш ли да ми крещиш? — пита момчето ми.

— Изобщо няма да ти крещя — отговарям му аз. — Говорех на висок глас само за да натъртя на казаното — обяснявам му почти шепнешком, като се насилвам да се усмихна и съзнателно да направя така, че думите ми да звучат примирително и спокойно. Приклякам точно пред него, като по този начин лицето ми е почти на същата височина с неговото, и се вглеждам назидателно в очите му. Той ми позволява да уловя ръцете му. Чувствувам как мускулчетата под кожата му пулсират и се разбягват като малки рибки. (Всички членове на семейството ми освен мене треперят от страх, макар че не искам това. А пък аз седя умислен, мръщя се, често пъшкам и мечтая да бъда някъде другаде. Аз треперя на други места. В службата. Насън. Сам по летищата, докато чакам самолета. В непознати хотелски стаи на градове, които не ми харесват, освен ако не се накисна и не съм с някое момиче или жена, която има възможност да прекара с мене по-голямата част от нощта. Не обичам да бъда сам нощем и ако съм сам, винаги оставям да свети малка лампа. Не ми помага и ако съм уморен до смърт — изтощението ми се отразява дори по-зле, защото съвсем не спя по-дълбоко, а защитните ми сили са намалени и притъпени. Връхлитат ме отблъскващи мисли, които нахлуват в мозъка ми като пълчища въшки или някакви други кафяви като хлебарки насекоми или животни, които хапят, а аз нямам сили да ги прогоня и да ги принудя да се върнат обратно там, откъдето са дошли. Има едно животно — както понякога си въобразявам, — което се прокрадва тихо нощем, когато очите ми са затворени, и започва да гризе лицето ми — но това е друга детинска история. Сънищата ми са обезсърчителни. Не искам да ги разкривам. Боя се от кастриране. Сънувам кастриране. Веднъж сънувах майка си — на краката й се бяха залепили черни миди; вече зная какво означава това.)

— Моля те, не се страхувай от мене — убеждавам го нежно, направо го моля. — Няма да направя нищо, с което да те нараня или уплаша. Нито сега, нито когато и да е.

— Добре съм — опитва се да ме успокои той.

— Не се съмнявай в мене. Сега не ти крещя, нали? Говоря ти тихичко. Нали?

Той кимва недоверчиво (а на мене ми се иска да повиша глас и отново да му закрещя, за да го накарам да повярва, че никога не му крещя. Но не го правя. Не искам отново да го уплаша. Никога не съм искал да всявам страх у когото и да е от тях и когато го направя, винаги съжалявам и изпитвам отвращение към себе си. Почти винаги. Но това става едва след като успея да ги нагрубя; ако се опитам да ги нагрубя и не успея, се чувствувам объркан. И боязлив. Сега съжалявам, че съм ги уплашил; като говоря на момчето си, опитвам да се извиня и на жена си, и на дъщеря си. Искам да видят, че съжалявам, но не искам да им го казвам. Искам да ми простят).

— Защо гледаш така? — питам го аз с притеснен, малко натякващ глас (умолявам го да се отпусне и да се чувствува спокоен и щастлив с мене). — Защо изглеждаш толкова разтревожен?

— Нищо ми няма.

— Не се съмнявай в мене — увещавам го аз.

— Просто така изглеждам.

— И преди това не ти крещях — продължавам, без да мога да се овладея. — Понякога човек повишава глас и вика не защото крещи или е ядосан, а защото иска да повярваш в това, което казва. Да бъде… емфатичен. Да наблегне. Това означава „емфатичен“. — Спирам ядосан, като виждам, че за миг момчето ми среща погледа на дъщеря ми и после вдига нагоре очи с драматичен израз на досада (така гримасничат и двете ми деца, ако някой от нас им изнася дълга лекция след извършването на нещо, което ние намираме за опасно, или когато ги засипваме с ненужни указания и едни и същи въпроси. Предпочитам сега да го отегча и да ми се присмее, отколкото да го видя изпаднал в паника. Затова продължавам кротко и убедително, вместо да му направя груба забележка, макар че за миг достойнството ми е засегнато). — Ето, това правех, когато преди малко леко повиших глас — продължавам аз. — Бях… емфатичен. Исках да ми повярваш, че нямам намерение да ти крещя и че не ти бях ядосан. И когато говорех с тях, беше абсолютно същото — лъжа аз. — И на тях не крещях.

— Ясно ми е — казва той. — Вече ми е ясно.

— И сега не ти крещя, нали?

— Не.

— Значи съм прав, нали?

— Да. Няма нищо.

— Добре. Радвам се, че разбра. И ето защо… — завършвам с кисела усмивка аз и по нещо познавам, че той ще отгатне смешката, която се каня да кажа, че ще ме прекъсне и ще я каже вместо мене. Поспирам, за да му дам време.

— … ти ми крещеше! — добавя той.

— Точно така! — и се разсмивам.

(Нагласата на умовете ни — на неговия и на моя — много си прилича; приличаме си и по чувството за хумор, и по лошите предчувствия.)

— И от мене ли — смело подхваща той, понесен на вълната на успеха си, като крадешком поглежда към жена ми, а очите му блестят от дяволити намерения — главата ти е станала на задник?

— О, боже! — възкликвам аз. (Първата ми мисъл е отново да се разсмея; следващата — да го защитя от всякакви лицемерни укори, които може да му отправи жена ми заради тарикатския израз.) Бързо — като започвам да се кривя, да се смея и да гримаснича с престорено уплашен израз, аз извиквам, преди жена ми да успее да реагира:

— А сега пък тя ще ти крещи!

— Няма!

— Няма ли?

— Ще ми крещиш ли?

Но жена ми е весела (а не кисела) и щастливо и облекчено се смее (защото вижда, че и аз съм весел, вместо все още да бъда кисел заради нея и дъщеря ми).

— Няма, обаче ти си хитрец и мошеник — с любов го мъмри тя. — Когато каза тая дума, знаеше, че този път няма да ти се карам.

— Коя дума? — пита момчето ми и си придава невинно изражение. — Задник ли?

— Не я повтаряй!

— Ама задник ли?

— Няма да успееш да накараш и мене да я кажа!

— Кое? Задник ли? — оживено се намесва дъщеря ми.

— Предавам се — престорено ядосана, жена ми весело вдига ръце. — Какво да ги правя тия деца?

— Кажи „задник“ — съветвам я аз.

— Задник! — услужливо протръбява жена ми, като източва към тях шията си, заприличала на слонски хобот. Децата избухват в смях до сълзи. — Задник! Задник, задник, задник!

Вече всички се смеят истерично.

Дъщеря ми не може да се опомни, защото изпитва зашеметяващо въодушевление, когато разбира, че съвсем неочаквано и безнаказано е била освободена от безпощадния конфликт, причинен от самата нея, в който така бързо се е озовала в ролята на измъчвана жертва. Тя игриво се хвърля върху момчето ми, двамата се прегръщат с огромна радост и като се препъват лудешки из кабинета ми, започват да се блъскат в нас, един в друг, и в допълнителните столове, които жена ми тайно примъква, когато не им намира по-подходящо място. Момчето ми е страшно доволно от себе си. Прелива от щастие и възторг, че му е хрумнало да употреби неприлична дума и се е отървало и че с негова помощ сме се освободили от дивашката ненавист, с която сме се нападали взаимно, и ни е обзел дух на топлота и щедро добросърдечие един към друг. Сега ние сме близки, уважаваме се, държим се приятелски и непосредствено. Децата се блъскат и се прегръщат и не спират да се смеят шумно. Наблюдавам ги с любов (чувствувам се благодушен и мил). Радвам се, че тези деца са мои.

— Те в същност са много добри — замислено прошепва жена ми на ухото ми, за да я чуя само аз.

Кимвам за потвърждение и изпитвам приятен трепет на доволство (и от себе си, и от нея). Обгръщам с ръка талията й и я притеглям към себе си. Тя се притиска към мене с готовност, тялото й се огъва и се намества податливо до моето. (Ако бяхме сами, щях да побързам да я съблека. И тя мене.) Плъзвам ръка по задника й и следвам извивката все по-надолу и по-надолу. Жена ми се отдръпва.

— По-късно — предпазливо ме предупреждава тя.

— Не, сега — настоявам аз, за да я дразня.

— Ти си луд.

— Може по-късно и да не съм така.

— Ще бъдеш. Гледай да успееш — смее се тя. — Ще имам грижата да можеш.

Разсмивам се и аз.

* * *

Ето, това е необходимата дейност, която толкова редовно и естествено извършва за нас моето ангелско момче („Той не е истински — завистливо се оплаква дъщеря ми от него. — Никога не е лош. Никога не се разгневява.“), което не е по-добре от нас, останалите (което в същност може и да е много по-зле, защото е едва на девет години, а вече изпитва страх почти от всичко: от високото, от отвличането на деца, от акули и раци, от пияници и възрастни, които се вторачват в него, от шерифи, разпуснати младежи, войни, италианци и от мене. То не изпитва толкова голям страх от чудовища или привидения, защото чудовищата и привиденията са глупави. Изпитва страх от човешки същества. Страни от инвалиди. Приветствува явлението „ченгета“, защото изпитва неясната надежда, че те ще го защитят от всичко — и от мене), но се опитва да ни събере, като ни напомня кои сме и какво знаем един за друг, като възпира и трима ни точно навреме и ни кара да отстъпим — изтръгва спомена и изважда на повърхността голямата ни необходимост и способност да обичаме — скрити много дълбоко у всекиго като зейнала рана; пробужда любовта към себе си и може би любовта ни един към друг; кара ни да престанем да се обезобразяваме умишлено, жестоко и непоправимо, с много ненавист и преднамерено злорадство — ако вече не сме се осакатили завинаги. Струва ми се, че момчето ми ни събира и прави от нас семейство. (Често си мисля да се махна, винаги съм го мислил. Дъщеря ми няма търпение да се махне, или поне така казва.) Мисля, че ще се разпаднем като семейство, когато той порасне и напусне дома. (Толкова много го обичам, че просто зная със сигурност, че той ще умре.)

— Ти го обичаш повече, отколкото обичаш мене — каза веднъж дъщеря ми.

— Не — излъгах я аз, защото не винаги изпитвам желание да я надхитря и защото тя понякога изглежда толкова обезсърчена, че се виждам как тихо скърбя редом с нея, сякаш стоим до непокрит ковчег или отворен гроб, в който вече лежи мъртвото й бъдеще. (Тя още не е навършила „сладките шестнадесет“, но понякога и на двамата ни се струва, че вече е изпуснала всички влакове. И кога е станало това?) — Но ти трябва да признаеш, миличка, че много често той е по-добричък от тебе.

— Известно ми е.

Когато се случват, те не ни изглеждат толкова смешни — тези разяждащи семейни спорове, които дъщеря ми предизвиква толкова злонамерено и които не винаги завършват с креватни срещи между мене и жена ми и с потоци весел смях за децата. Те са мъчителни, особено за дъщеря ми. Предпочитам вместо това, когато разполага с време и не може да го прекара интересно, да развива теми върху прочетени книги или да решава сложни главоблъсканици — с хиляди парченца, които трябва да намести. (Предпочитам да се влюби, предпочитам каквото и да е друго.)

Но тя не може да се спре.

(Това е извън силите й.)

Тя продължава да разбутва всичко — като някакво мрачно и неуравновесено подземно животно, обзето от стремежа да подкопава и унищожава. Аз (ние) не зная (не знаем) какво иска тя и какво според нея можем да й дадем (тя иска да е красива, стройна, остроумна, известна, богата и талантлива — кой би могъл да я обвинява за това? И ние бихме искали същото за нея. Може би това й е известно. Но не й дотягаме), а и тя не ни казва. Не знае. Понякога споделя с нас доверчиво и добронамерено. Изповядва се. Изправя се пред нас апатична, навела глава в покаяние, и с думи, които мъчително си пробиват път от дъното на душата й и се леят от устата й, с приглушен, чезнещ и окаян монотонен глас, казва:

— Нямам с какво да се занимавам.

Сърцето на жена ми направо ще се пръсне, когато дъщеря ми казва, че няма с какво да се занимава.

А аз няма да позволя това да пръсне моето сърце.

* * *

Дъщеря ми си гризе ноктите — предполагам, че и тук имам вина. (Това поне е някакво занимание. Момчето ми има лоша стойка. Аз също.) Беше на около пет години, когато започна да си гризе ноктите. Момчето ми обичаше да си смуче палеца насън — кокалчето на пръста побеля, вдигна му се бучка (беше с цвят на плесен или на белеща се, мъртва кожа), а денем му пречеше по време на игра и непрекъснато му напомняше позорната причина, на която се дължи. Не можахме да го отучим. Преди да си легне, правехме на палеца превръзки с бинтове, които миришат лошо, но той продължаваше да го смуче. Опитахме дори онази течност с отвратителен вкус, която безрезултатно използувахме преди години, за да откажем дъщеря ми от гризенето на ноктите. Не помогна — дъщеря ми все още си ги гризе. Не зная кое го накара най-после да спре — не зная как си е наложил да не върши нещо насън. (Аз често прекъсвам неприятни сънища, като енергично се събуждам напълно при първото предчувствие, че започват, сякаш реагирам на някакъв добре известен първичен сигнал за опасност — като опитен цензор или филмов режисьор, мога да извикам „Режи!“ още при първия намек за нещо не на място в сценариите на сънищата ми и да ги накарам да започнат отново в друга посока. Думите, които в същност си казвам, са: „А, не! Повече от това — не!“ и ревностно заставам на пост до унесеното си съзнание, докато сънищата ми се организират в нов текст, със сцени и теми по вкуса ми. Тогава мога да се отпусна с облекчение, отново да заспя и да ги оставя сами на себе си. Мога да спирам развитието на тези нежелани сънища само когато при започването им не съм напълно заспал и все още не съм изгубил връзка със себе си. Често това не ми се удава — тогава лежа в тъмното като бебе с недоразвити крайници, а те се извъртат безжалостно и докрай пред мене — неистово, сякаш съм само един безпомощен и разпокъсан разум, или онова мъничко, безръко и безкрако бебе, все още затворено неподвижно в люлката или в утробата. Не мога да ги понасям. Забравям ги. Те оставят следи. Явяват ми се често. Сънувам ги винаги, когато си поискам.)

(Има толкова много неща, които се боя да науча.)

Тя, дъщеря ми, спи лошо и като се оставят настрани кратковременните, случайни пристъпи на еуфорична радост и на съставяне на планове (които я обземат толкова внезапно и своеобразно, сякаш се разболява от треска), тя предпочита да се придържа към мнението, че перспективите й за бъдещето са трагични. Лесно изпада в паника и отвреме-навреме се разтреперва от нерви. Вероятно е девствена. (Ако не беше, щеше да ми каже. Когато престане да бъде, ще ми каже. Все по-често и по-често, независимо че не желая, пред очите ми се явява тази предстояща картина; мрачно очаквам деня или вечерта, когато ще прекрачи прага на кабинета ми, за да ме подразни и с това. Какво би трябвало да й кажа? Ще гледам да го приема на шега, да омаловажа значението му, за да не я подтикна, от една страна, към разврат или перверзия, а, от друга — към фригидност и въздържание. Ама че дилема.

Чувам се как казвам приветливо и нехайно, като тръсвам бялата пепел от пура, която не пуша: „Е, миличка, сигурен съм, че и други момичета на твоята възраст го правят. Струва ми се, че не си първата. Нали го правят?“

А какво в същност ще почувствувам? Тя няма вяра в себе си и като момчето ми (и мене самия) изпитва подозрение към непознати и се чувствува неудобно с хора, на които току-що са я представили. (От друга страна, аз понякога спя добре — при все че обичам да твърдя обратното; особено когато спя у дома при жена си, макар че обикновено чакам, докато вече не мога да се удържа буден, и тогава заспивам. Ха-ха! Когато спя извън къщи с жена си, през първата или втората вечер сънувам кошмар — обикновено един и същ: някакъв непознат влиза без разрешение през вратата, която съм заключил, и се приближава — той краде с взлом, изнасилва, отвлича деца или убива; уж е негър, но се променя; струва ми се, че има нож; искам да изкрещя, но от устата ми не излиза звук. Често и у дома ми се явява същият лош сън, въпреки че старателно заключвам всички врати преди лягане. Сънувал съм го десетки и десетки пъти. Винаги го сънувам. Но сигурно докато сънувам и напразно се мъча да изкрещя, издавам някакъв звук, защото жена ми се събужда от шума, който вдигам, и ме стряска, като ме вика по име и ми казва, сякаш сам не зная, че сънувам кошмар. Понякога, когато тези мъчения са в разгара си и това, което ме заплашва, се доближава съвсем до леглото ми, една отделна всезнаеща част от моето съзнание е насочена към същността на преживяването, проумява го и ми носи успокоението, че всичко това е само един много лош сън; наблюдава ме отстрани тихо и самодоволно и очаква с нетърпение и радост жена ми да се разтревожи от шумовете и движенията, да ме вика по име и да ме разтърсва, докато се събудя, за да ми каже, че сънувам кошмар. Мисля, че хората имат повече от един мозък. Харесва ми, че плаша жена си с моите кошмари. Понякога, ако тя сънува кошмар, аз й отмъщавам, като не я събуждам и оставям кошмара да я измъчва колкото си иска, а аз я наблюдавам отстрани лениво и самодоволно, облегнат на лакътя си. Сънувам също, че ми се пикае, но това са смешни сънища. Поне така ми се струва. Когато спя далече от къщи без жена си, често се притеснявам дали няма да сънувам същия лош сън, или друг, не по-малко ужасен. Кой ще ме събуди? Дали няма да умра, ако никой не ме събуди? Но този сън не ми се явява, когато съм сам. Дали ще се почувствувам смутен и ще започна да се оправдавам пред този, който ме събуди — от съседната стая или от същото легло? Вече са много нощите, когато безсънието ме завладява неудържимо още в мига, когато сложа глава на възглавницата, и ме подмята яростно цяла нощ. Тялото ми — особено нозете, раменете и лактите — е тежко и неуправляемо; не им намирам място; душата ми е крехка; разумът ми е тънък като лист хартия и емоциите и образите лесно го пронизват. Не съм в състояние да правя нищо. Главата ми се върти от куп несвързани мисли. Успявам вече да разпозная това объркано безсъние още в първите мигове; не се опитвам да го превъзмогна. Безполезно е. Отдавам му се премалял. Лежа и чакам, покорно се подчинявам със затворени очи, защото така е по-лесно, и разчитам на сутринта, която ще дойде и ще ме спаси, или на съня, който неусетно ще се прокрадне след няколко часа и ще ме отнесе далече от този буен водопад от фантазии, ярост, спомени и размишления, които се изсипват върху главата ми като неудържим порой. Горкият аз. Затова в същност не съм убеден, че спя добре, макар често да задрямвам лесно след обяд или след полово сношение. Когато сутрин се събудя след пристъп на безсъние, аз се учудвам, че съм спал; често когато се събуждам след много дълбок сън, се ужасявам, като разбирам колко далече от живота съм се намирал и колко беззащитен съм бил там. Сякаш наистина се страхувам от тъмното. Както се страхува дъщеря ми. И момчето ми. Както се страхувах като дете. И по-късно. Че може да не успея да се завърна. Не обичам да губя изцяло връзка със съзнанието си. Сънищата — дори лошите, причудливи сънища, са единственият ми контакт с действителността, докато спя; аз искам да сънувам, дори приветствувам нощните главоболия; иначе преставам да съществувам. Къде се намирам тогава, когато ме няма? В някой архив ли? Напоследък се притеснявам за подобни неща, както когато бях малък. Всичко, за което се притеснявам сега, ме притесняваше още повече като малък. Точно по тази причина се притеснявам, че някой ден ще ми се наложи операция: работата със скалпела, чука, триона и иглата е достатъчно неприятна, но мисълта за упойката, която прави мозъка напълно безчувствен, ме отвращава още повече. Къде ще се намирам през онова бездънно и неизмеримо време между мига, когато наведат маската към носа и устата ми и ми поръчат да дишам дълбоко — както беше, когато бях дете и ми махнаха сливиците, или както когато вече бях женен и ми извадиха два криви мъдреца, — и мига, когато първата мисъл отново леко се раздвижи в главата ми и аз, както Исус от пещерата или Лазар от гроба, възкръсна като по чудо? Смятам, че във вселената става истинско чудо всеки път, когато се събудя, след като съм заспал. Какво се случва с мене, когато не съзнавам, че съществувам? Къде отивам? Къде съм бил? Кой бди над мене, когато съм изчезнал, за да осигури завръщането ми? Ако умра под упойката, вероятно ще бъда последният човек, който ще научи, че съм починал. Вземам от успокоителните лекарства на жена ми, щом почувствувам, че е възможно да заспя и реша, че ще подействуват. Не искам да вземам хапчета против безсъние — те извикват в съзнанието ми образи и миризми от старовремски погребални бюра, зъболекарски кабинети, восъчни цветя. Преди години, когато дъщеря ми беше малка, тя изникваше в спалнята ни в тъмните нощни часове или на прага на всекидневната, ако единият или другият от нас се бе задържал до късно — съвсем внезапно тя просто вече беше там; издаваше слаби, странни, приглушени, едва доловими звуци — по-скоро ги чувствувахме, отколкото ги чувахме, — докато ни принуждаваше да вдигнем поглед и да я забележим. Не можеше да приказва — устата й сякаш се бе схванала; можеше само да сумти сънливо и неясно в отговор на резките въпроси, с които я засипвахме, и след като я отпращахме в стаята й, а на сутринта, когато отново я разпитвахме, тя не си спомняше нищо. Поне така твърдеше. Опитвахме се да налучкаме причината на тези произшествия и ги отдавахме на направената й тонзилектомия; но те бяха започнали отдавна, а след операцията нямаше усложнения — нито в болницата, нито у дома. Просто изпитваше разочарование. Беше очаквала нещо по-различно. Скоро се успокои. И ние спряхме да мислим за това състояние, тъй като тя, изглежда, го беше превъзмогнала. Когато извадиха сливиците на момчето ми — и то не искаше да стои само в стаята си. Казаха ни, че няма усложнения. Но доста време след това то все се промъкваше в стаята ни посред нощ и се сгушваше да спи на килима до леглото. Не искаше да бъде само. Ако влезеше прекалено рано, докато бяхме все още будни, отпращахме го обратно в стаята му, като казвахме да остави лампата да свети; понякога му подвиквахме, но синът ми винаги се завръщаше или се опитваше да се завърне — колкото и да викахме; прокрадваше се отново в стаята ни колкото се може по-тихо и кротко — като някакво устремено навън новородено създание — и се сгушваше на пода до леглото. Там го заварвахме, когато се събудехме — лежеше на една страна като добре оформен зародиш и си смучеше пръста. За нас това беше едно смразяващо, угнетително преживяване — с мъка се съвземахме от съня и всекидневно получавахме като първи удар от новото утро разтърсващото усещане, че в стаята при нас има още едно живо същество. Когато заключвахме вратата на спалнята, за да му попречим, той заспиваше, сгушен на пода пред прага. Ако някой от двама ни трябваше да излезе от спалнята през нощта, неочаквано се спъваше в тялото му и едва се сдържаше да не изпищи от ужас. Ако ставахме от леглото в тъмнината, бояхме се да не го настъпим. Можехме, разбира се, да го пуснем в леглото при нас и искахме това. Но един лекар ни забрани. Не се чувствувахме добре, като го виждахме такъв. Не искахме да го заключваме отвън. Сега ми е жал, че постъпвахме така. Мисля, че лекарят грешеше. Но не зная какво друго можехме да направим.) Тя е много чувствителна и докачлива; често приема и най-безобидните подмятания по неин адрес за жестоки нападки. Склонна е несправедливо да се подценява и екзалтирано се опълчва против нас, когато я защищаваме или хвалим. Понякога се разплаква пред нас, сякаш ние сме тези, които я подценяват. Притежава определена дарба да ме поставя в затруднени положения като това. Не е толкова висока и едра, колкото си мисли; кожата й не е така мазна, както се бои; а лицето й е много по-хубаво, отколкото й се струва. В същност тя е доста привлекателна. Но не вярва на очите си; не може да повярва и когато ние я убеждаваме.

Завижда на всички свои познати момичета за едно или друго качество (на една — за фигурата, на друга — за косата, на трета — че е богата, на четвърта — че е умна или талантлива) и не знае на кого точно иска да подражава. (В момента, тъй като е висока за възрастта си, се чувствува страшно едра и тромава. Когато бе по-ниска от повечето си приятелки, смяташе, че само много високите момичета се възприемат като красиви. Когато беше по-нежна, чувствуваше се плоска и безполова. Сега, леко надхвърлила нормалното тегло, с големи, развиващи се гърди, тя се чувствува груба и смята, че момчетата се влюбват само в слабички момичета с прибрани кореми.) Това щеше да изглежда смешно, ако не беше толкова съществено за нея. Тя не може например да реши дали иска гърдите й да са по-големи, или по-малки. (И това щеше да изглежда смешно, ако тя не стоеше, потънала в безкраен размисъл по въпроса, без да приказва, много затворена в себе си. Понякога седи до нас, а се намира в съвсем друг свят.

— Какво толкова си се замислила? — питах я обикновено аз.

Вече не получавам отговор — само поглед, изпълнен с пренебрежение.)

Тя смята, че не я бива за нищо, и е права. Но кого засяга това? Кого засяга, че тя няма никакви специални наклонности и таланти, че не е красива или не умее да общува? Нея засяга. (Може би и мене. И жена ми. И може би ние сме й дали да разбере, че ни засяга. Ако й кажехме, че не ни засягат подобни работи, тя ни отговаряше, че следователно изобщо не ни е грижа за нея. Известни са й всички вратички. Как мога да кажа на дъщеря си, че тя е най-чудесната и красива девойка в целия свят, след като и двамата знаем, че не е? Какъв отговор мога да й дам, когато ме пита доколко прилича на други момичета, които я засенчват в един или друг смисъл?) Засяга я много. (А може и мене да ме засяга.)

— Много ли си разочарован от мен? — пита ме тя периодично.

— Не, разбира се — отговарям аз. — Откъде накъде?

Тя познава много хора, но е самотна; почти никога не се забавлява добре. (Това ни вбесява — вбесява ни нейният упорит отказ да бъде щастлива и да се весели, макар да се опитваме да го видим в друга светлина. Но аз помня колко често съм се ядосвал, че „няма с какво да се занимава“; как ми се е искало да я сграбча грубо за раменете — нея, милото ми момиченце — и да я разтърся, да я забъхтя неистово с юмруци по главата и раменете и да изкрещя:

— По дяволите, бъди щастлива — ти, нищожно егоистче! Не виждаш ли, че животът ни зависи от това?!

Естествено никога не съм правил това, нито съм споменавал на жена си, че ме обзема подобно желание; защото тя ще се отврати от бруталната грозота на този порив и ще го сметне за ненормален и долен — макар да зная, че тя самата изпитва същия ненормален и долен порив. А по повод на собствената й безкрайна суетня около дъщеря ми съм казвал:

— Сигурно разбираш, че мислиш в същност за своето собствено щастие, а не за нейното.

— Това не е вярно! — когато се противопоставя, жена ми е непреклонна. — Нима смяташ, че не искам тя да бъде щастлива? Само за нея мисля!

— Дрън-дрън — отговарям й аз или поне ми се иска да й отговоря.

При това зная, че именно жена ми беше причината дъщеря ми да избухне в истеричен плач, когато й предложи — изобщо без всякаква връзка с разговора ни — да отпразнува „сладката си“ шестнадесетгодишнина; а е всеизвестна „тайна“, че познатите на дъщеря ми момчета и момичета, които й харесват в даден момент или които я харесват, никога не са достатъчно на брой, за да бъде организирано прилично празненство, и че това е един от болезнените източници на нейната злочестина.) Тя смята, че не я обичат. Лесно се сприятелява и грубо прекъсва приятелството си. Все още се държи стеснително с момчетата. (Мисля, че вече е имала поне едно неприятно сексуално преживяване от някакъв род и с опасение очаква ново.) Чувствува се неловко с момчета у дома, ако и аз съм там. Дали предложението на жена ми бе непреднамерено, както изглеждаше, или бе направено с потайна, макар и несъзнателна жестокост? Не зная. Може би беше непреднамерено, защото жена ми е склонна да се връща с носталгия към това, което си спомня като щастливи мигове от собствените си момински години. На своя „сладък“ шестнадесети рожден ден, организиран от майка й, жена ми празнувала като принцеса, или поне така си мисли. (Вероятно тогава за последен път в живота й е било позволено да се чувствува важна.) Жена ми е едно от онези сърдечни и сантиментални човешки същества, които умеят да намират по нещо добро във всекиго (тогава, когато й го позволявам) и да виждат отминалите си преживявания през розови очила — като последствие от това спомените й често са неточни. Предпочита да си мисли, че е обичала майка си, но знае, че я е мразила. Моминските й години са били мъчителни, а не щастливи. Тя мрази по-малката си сестра и винаги я е мразила. (Аз поне отначало не мразех своята майка, докато не се превърна в товар за мене. Тя все още ми се явява в тъжни, изпълнени с копнеж сънища, в които аз съм малък, а майка ми заминава. И когато отворя очи, в ъгълчетата има незасъхнали сълзи.)

Дъщеря ми в същност не харесва много приятелите си (тя безразборно ги дарява с благоволението си или им го отнема); не ги харесвам и аз — с изключение на една нейна съученичка, по-голяма с половин година, която е стройна, хубава и потайна и която, почти съм убеден, флиртува с мене, като ме предизвиква. (Аз я окуражавам.) Дъщеря ми казва, че съученичката й вече не е девствена. Тя има вид на търсеща и знаеща, който я отличава от останалите. Когато съм наблизо, не сваля поглед от мене и аз не свалям поглед от нея. Не съм сигурен кой пръв започна. Струва ми се, че бях аз. (Възможно е да откриваме един в друг нещо общо и тя да мисли, че аз флиртувам с нея, което може и да е вярно, но аз просто се занасям. Надявам се, че просто се занасям.) Шестнадесетгодишните са прекалено млади дори за мене. (Наистина ли? Някой скоро ще чука това предизвикателно, хубавичко, неудържимо момиченце — ако вече не го и прави, — а защо това да не бъда аз, вместо някой голобрад, нахален хитрец на осемнадесет или двадесет и една години, който няма да изпитва към нея влечение, каквото ще изпитвам аз, няма да й доставя наслада и да я опиянява с магията на ласкателството или да й оказва, както ми се удава на мене, дребни знаци на внимание, а пък пикантната извратеност на отношенията едва ли ще му носи толкова удоволствия, колкото със сигурност ще носи на мене. Макар да не съм убеден, че бих разказал на някого точно за нея.) Не, шестнадесетгодишните са прекалено млади (могат да ми бъдат дъщери, ха-ха) и аз изпитвам раздразнение всеки път, когато дъщеря ми излезе от стаята си, за да си приказва с нас, само по нощница или пеньоар, които никога не закопчава отгоре или отдолу. (Не зная къде да гледам.) Или излизам, без да давам обяснения (кипя от гняв, но си мълча), или пък й нареждам безцеремонно и сърдито да си облече пеньоар върху нощницата, да заеме прилична поза или да закопчае пеньоара си (ако го е облякла) около врата или под коленете, щом иска да остане. Тя винаги се изненадва от избухванията ми — широко отваря очи. (Изглежда, не разбира защо се държа така. Аз не мога да й обясня; не мога да го обясня дори на жена си. Трудно ми е да повярвам, че дъщеря ми е толкова наивна. Но как иначе да разбирам това?) После се ядосвам, че съм реагирал така остро. (Но почти нищо не бих могъл да кажа за свое оправдание. Къде да гледам, когато високата ми и налята дъщеря влиза, за да си приказва с мене полугола, и се тръшва небрежно някъде в неприлична поза, с незакопчан пеньоар? Какво би трябвало да изпитвам? Никой не ми е казвал.) Те всички отвратително си приличат — момичетата и момчетата от този мрачен кръг от подрастващи, част от които е и дъщеря ми (никой от тях не е щастлив) — много повече от момичетата, момчетата, жените и мъжете, с които работя заедно в компанията (макар че на тях ние може да изглеждаме напълно еднакви). Никой от тях не се чувствува на мястото си. (Аз се чувствувам на мястото си, което не е най-добрата гаранция, че е така, нали?) Демонстрират пренебрежение, недоволство, умора, безразличие. Обикновено няма нищо, което да им се иска да правят. Няма нещо, което да искат да бъдат, когато пораснат; нямат кумири. (И аз нямам. Не искам да бъда друг човек, искам да бъда самият аз — макар в същност да не се харесвам и да не съм сигурен кой съм.) Те се чувствуват неловко с възрастните (с мене); позират и театралничат, когато сме заедно; стремят се да се държат като тихи и усамотени къртици. Не искат да чуваме какво си казват един на друг. Някога си мислех, че се преструват; сега вече вярвам, че наистина са толкова цинични и обезсърчени, колкото си мислят, че се представят. Те не искат, когато пораснат да бъдат лекари, авиатори или световни шампиони тежка категория. Не искат да бъдат и адвокати. Никой от тях не иска да бъде президент на САЩ, началник на отдел „Кадри“, или да стане като мене. (И откъде накъде? Има достатъчно хора за тази работа. Например аз. Аз ще правя това, защото вече не ми остава друго за правене.) Усещам, че те имат основателни причини за своя песимизъм — жалко, че твърде рано са открили това.

Някои от момичетата и някои от момчетата винаги изглеждат така, сякаш понасят всичко по-леко, но за всеки от тях това не трае дълго; макар че дори дъщеря ми сегиз-тогиз се показва оптимист и профучава край нас, изпълнена с енергия, докато не се случи нещо (понякога това нещо е така незабележимо, че дори не можеш да го назовеш — сякаш тя изведнъж изразходва докрай запасите си от радост, както една кола изразходва докрай горивото си), което да сломи духа й и да разпилее самоувереността й; тогава тя потъва отново в рядката и позната кал на съжалението, което е обичайно за нея. Някои от момчетата, с които се движи, се хвалят и важничат много повече от другите, но житейското самочувствие, което разиграват, е прозрачно и фалшиво. Ако не беше така — ако те наистина бяха груби, егоистични, властни и безскрупулни, за каквито искат да се представят, щяха да ми се сторят непоносимо противни, защото съм виждал дъщеря си с тези момчета в претъпкани коли и не ми харесва нито видяното, нито това което си представям. (Но има ли някакво значение?)

Има ли наистина някакво значение какво тя прави или не прави с тези момчета, които толкова лесно мога да намразя, или дори с момичетата (почти всички млади момичета, с които го върша тия дни, се фукат, че са го правили поне веднъж с други момичета) в тези претъпкани коли, с които обикалят малки пицарии с шумна музика (в същност тяхната музика много малко ми харесва, макар че понякога се преструвам, за да направя удоволствие на дъщеря си), или ходят на купони със същата шумна музика в затъмнени чужди къщи — стига да не карат лудешки и да не загинат или да не бъдат осакатени при катастрофа?

(Какво значение има вече кой кого чука?) Вече е твърде късно за каквото и да е друго. Мисля, че е твърде късно да я спирам или да я променям; вече едва ли ще зная как да го направя. И с двете ми деца се е случило нещо, което не мога да обясня, нито да поправя. Изглежда, че не мога да бъда добър към тях, дори да искам.

— Я ми отговорете — казвам с тревога и на двамата, като в същност ги моля да ми позволят да им помогна, — какви искате да станете като пораснете? Кажете ми. Какви искате да станете?

— Не искам никога да се омъжвам — промърморва намусено дъщеря ми, — нито пък да имам деца.

— Искам да работя на бензиностанция — отговаря момчето ми.

— Е, това е малко по-добре — кимвам одобрително, за да го похваля. Защо не? Защо да си няма собствено предприятие? Не звучи глупаво. Доходна търговия: „Ексън“, „Тексако“, „Саноко“, „Шел“, „Гълф“, нали? Естествено. Това е вече нещо. Начало. Чудесно. — А защо?

— Обичам да ми мирише на бензин.

Боже господи!

— Джек, ти имаш деца — обръщам се умолително, почти отчаяно към Грийн в службата. — По-големи са от моите. Нали момчето ти е в колеж? Какъв иска да стане, когато завърши?

— Самоубиец.

— Питам те сериозно.

— Отговарям ти сериозно. И дъщеря ми е в колеж. Тя прави аборти. Между опитите за самоубийство. Спи с разни типове. Не искат да живеят. Двамата са правили общо три опита за самоубийство. Които са ми известни. Един с прерязване на вените, два с приспивателни. Все едно че става дума за Пол Ревиър, нали? И двамата вземат наркотици. И новата ми съпруга е побъркана. Майка й също. И моята майка. Всичко това вече не ме засяга.

— Извинявай. Нямах представа.

— Иди свърши някоя работа. И тебе не те засяга.

Той е отписал децата си, прибрал ги е в архива, оставил ги е като приключени досиета, които вече не го засягат. Но аз все още си имам деца и искам да ги обградя с преданост и да ги предпазя от всяко зло. (Искам те да ми повярват, че ги обичам.)

— Чуйте! — крещя им като безумен аз. — Не е нужно да правите това, което правят всички. Можете да станете такива, каквито си поискате. Ще ви помогна. Не е нужно да ставате млади скаути, да играете бейзбол, да посещавате неделно училище или дори да учите в колеж. С какво искате да се занимавате?

— Да стана скаут и да играя бейзбол — казва момчето ми.

— Да си отида в стаята и да си пускам плочите — казва дъщеря ми.

Милостиви боже, нима вече им се е случило? Не ги е грижа. Или не знаят. Кога се е случило това? Къде? Къде съм бил аз, когато са били вземани решенията той да иска да стане член на скаутите и да играе бейзбол, а тя да иска единствено да си отиде в стаята, да говори по телефона и да си пуска плочите? Нима вече е твърде късно?

Чувствувам, че е твърде късно да я спася или дори да й помогна, и наистина мисля, че вече нямам представа какво бих могъл да се опитам да направя (освен да седя апатично и да наблюдавам как тя върви по нещастния си път). Няма да имам никаква полза, ако се опитам да я променя сега, както стана и по-рано, когато тя беше по-доверчива и податлива и изпитваше желание да се хареса. Правил съм опити: с насмешка, с обяснения, викове, молби, наказания, ласкателства, уговорки — все без резултат, дори с много вредни последствия, докато един ден не си признах, че това не само е лицемерно от моя страна, но и безполезно, а следователно — и глупаво. Тогава спрях. (Сега извършвам чисто механични действия. Казах си също, че в същност не съм толкова угрижен от нейните несполуки и грешки, колкото твърдя, както и когато я виждам да изгражда скелета на бъдещи беди. Изглеждаше ми пагубно само нейното непослушание и нежеланието й да ми вярва. А сега ми изглеждат застрашаващи само нейната съпротива и неуважение.) Имаше ли смисъл все така да се опитвам да й влияя (освен за да мога да кажа някой ден — сега, — че съм се опитвал)? Зная, че вече нямам власт над нея. (Ако ми беше известно, че тя ще започне да употребява хероин, а после ще стане долна проститутка, пак нямаше да зная какво да направя, за да го предотвратя. Щях да роптая и да проклинам своята съдба, но от това не би имало полза. Затова няма и да се опитвам.) Тя все още не знае, че се е изплъзнала от властта ми; затова я заблуждавам и за сега (но скоро ще прекаля) сме постигнали modus vivendi. (Единствената власт, която ми е останала, е властта да я осакатявам.) Къде са били моралът ми, чувството ми за дълг и усетът ми, когато съм се опитвал да я превърна в личност, която да ми допада — каквато тя вероятно и не би могла изобщо да стане? Зная къде ще свърши всичко това (и краят не ми харесва. Не ми харесва, че зная. Но какво бих могъл да направя? Нищо. И това зная). Тя вече е такава, каквато е, вече на път да стане това, което е предопределена да стане — добра и (или) лоша, и вече не смятам, че в момента съществува едно-едничко нещо, което да направя аз (или някой друг), за да й помогна или да я променя. Ще се превърне в самотно, изнервено, съвременно човешко същество от женски пол. (Тя е прекалено интелигентна, за да бъде безлична.) Тя е много, по-интелигентна от жена ми, което означава преди всичко (за разлика от жена ми, поне за сега), че тя ще спи със съпрузите на други жени (и не след дълго собственият й съпруг ще престане да й прави благоприятно впечатление). Не мога да попреча на това. Не мога да се преборя и да унищожа цяла култура, околна среда, епоха, минало (особено ако става въпрос за собственото ми минало и околна среда, както и за нейното, защото аз самият съм много голяма част от нейното минало и среда), след като съм се приспособил към тях по такъв подъл начин. Защо да очаквам от нея (или дори да искам от нея) да бъде различна от други момичета и жени, които познавам и ми харесват? (Само дето те не са щастливи.) (Но кой ли е щастлив?) Ако тя в същност не изпушва кутия цигари на ден вън от къщи тази година, ще изпушва кутия цигари на ден вън от къщи догодина. И ако не се чука с едно или повече от момчетата, които познава сега, ще се чука с тях по-късно и също така ще им прави разни други изтъркани сексуални номера.

— Как можеш да говориш такива неща за собствената си дъщеря? — подхвърля жена ми с гримаса на отвращение.

— Дори ако са истина ли?

— Да.

(При все това и двамата бихме казали същото за нея, ако не беше собствената ни дъщеря, защото жена ми и аз се занимаваме със същите пренебрежителни размишления относно повечето от приятелките на дъщеря ми и дъщерите на други хора, които са на нейна възраст или по-малки.)

Това вече не е въпрос на морал, на решителност — това е само въпрос на време. (А жена ми, която изпитва романтична преданост към начина, по който трябва да са нещата, пренебрегва собственото си минало. Предпочита да забрави, че дори ние го правехме, преди да се оженим.)

Има ли някаква полза да се преструваме, че не е така? От познатите ми момичета, които вече са били там, зная накъде се е упътила дъщеря ми. Тя няма да ходи на черква като жена ми. (Сега ходи през три-четири недели само за да успокои майка си и да я накара да се почувствува задължена, което по-късно ще й донесе безмерни облаги. Подиграва се на службата, докато е там, разменя насмешливи коси погледи с момчето ми, което вече намира целия необичаен ритуал за глуповат.) Вместо това, известно време ще пие уиски, после ще спре; после отново ще започне — след няколко години брак; оттогава нататък ще пие уиски редовно — също като жена ми. Ще има две или три деца и ще се разведе (за разлика от жена ми); ще се омъжи повторно, ако е все още млада с малки деца, когато първият й брак пропадне. Ще пуши марихуана (кой ли не пуши? Вече дори момчетата от интелектуалния елит в управлението на компанията пушат марихуана, пуша и аз, когато ми предложат на някой от купоните, на които ходя в града без жена си), ако вече не го прави; ако не е пушила марихуана и хашиш поне веднъж в гимназията, ще пуши, когато я изпратя да учи в колеж, където всеки срещнат от нея интересен човек ще ги пуши. Ще се чука. (Просто няма друг начин да се разглежда този факт; най-доброто, което мога да й пожелая в това отношение, е да й доставя удоволствие от самото начало. Макар че ми е трудно да й го пожелая. И се надявам никога да не поиска да ми се довери по този въпрос.) Известно време ще се държи разюздано (ще си мисли, че е свободна), ще се отдаде на нощни гуляи и „откровени“ разговори, ще се оплаква от преподавателите си и от изискванията в учебните програми, няма да изпитва интерес към нито един от академичните предмети, но с малко труд по всичко ще получава бележки, с които да преминава, ако не отпадне от колежа изобщо — просто защото е обезкуражена и апатична (което тя ще представи хвалебствено като нещо мистично и възвишено, като свръхинтелигентност). Ще опита тонизиращи хапчета (за повишаване на настроението) и барбитурати (за успокояване); ще опита мескалин и LSD, ако LSD все още е на мода; ще се включи в групов секс (поне веднъж), в хомосексуален секс (поне веднъж, а после поне още веднъж в присъствието на мъж, който ще наблюдава и ще вземе участие); ще се сприятели с хомосексуалисти, поети, сноби, нихилисти и мегаломани; ще се облича като другите момичета, ще прави аборти (поне веднъж, или пък ще лъже и ще казва, че е правила. В днешно време почти всяко младо момиче, което срещам, е правило най-малко един аборт, или поне така твърди, и се чувствува задължено да ми се хвали); известно време ще спи с негри, макар че всичко това сигурно изобщо няма да й хареса и в същност може би няма да й се иска да прави което и да е от тези неща. (Тя е силно духом момиче, но в същност е прекалено слаба, за да устои на една широко разпространена тенденция. (Ако известно време не практикува даден тип самоунищожение или деградация на личността, ще практикува друг тип; ако има късмет, ще се измъкне от този период на развратна разюзданост и непоколебима самоизява след две години и шест месеца или четири години и девет месеца, когато ще се чувствува напрегната, ненужна, изхабена и изпълнена с угризения, след като е търсила навсякъде и не е намерила нищо, останала без своето „аз“, и ще жадува единствено за някой добър, стабилен и интересен човек (като мене), за когото да се омъжи и да живее щастливо до края на дните си. Ще й се иска да има деца. (Тя, разбира се, няма да намери този единствен мъж, когото има пред вид, защото ние не сме толкова идеални.) Надявам се да не употребява наркотици, към които се привиква, за да може да ги спре, когато реши, че иска. Надявам се да не забременее и да не й се наложи да прави този аборт. Надявам се да не настоява да ми разказва за всичко това. (Надявам се никога да не се забърква в някаква голяма каша, за която да науча. Надявам се да не загине при автомобилна злополука.)

Този неравен терен ми е добре познат и зная, че тя вече се клатушка и препъва по на надолнището му с твърдо намерение и набрана скорост и нищо не може да я спре, макар това да не е станало изцяло по неин избор (независимо какво предпочита тя да си вярва). Жребият вече е хвърлен (iacta alea est), макар да не зная дали заровете са били разклатени и кой ги е хвърлял. (Зная, че не съм бил аз.) Зная, че сигурно съм направил някои страшно вредни за нея неща, когато е била малка, но не мога да си спомня какви са били тези неща или кога съм ги направил. (Заклевам се, че не съм го искал. Имало е случаи, когато съм искал да я нараня, признавам си, но никога не е било на сериозно — заклевам се, нито пък съм го искал непрекъснато.) Дъщеря ми вече се хвърля надолу с главата в собственото си объркано бъдеще, отблъсква се от едно препятствие и наранена, попада право на друго, и аз вече не мога да попреча на стремителното й спускане, както не бих могъл да уловя камък от падаща лавина. (Ако се опитам, и аз ще бъда унищожен. Тя е потеглила, тя вече не е моя.) Плъзга се и пада някъде напред, решително извън всякакъв контрол, към време на безплодна и неразбираема бъркотия, което не съдържа нищо примамливо, често дори нищо привлекателно, освен възможността да прави нещо друго и да се освободи от нас. („Помисли си сериозно, моля те — насилвал съм я подло. — Каква искаш да станеш? Какво искаш да правиш?“ Ако на мене зададат същите въпроси, и аз вече не бих могъл да дам нужния отговор. Да се самоубия? Защо не? А кое е по-добро? Бензиностанцията ли? Не. Но и защо да се бърза? Ако аз си нямах момичета, с които да се развличам, или сериозни проблеми в къщи, с които да се боря, мисля, мили Исусе, че щях направо да се побъркам от проклетата си служба.)

И започвам да усещам, че тя и аз вече сме стигнали до някакво негласно споразумение, до нашия modus vivendi, до взаимното разбирателство, че всеки от нас вече е отписал другия, че никой от нас вече в същност не принадлежи на другия и че просто си даваме вид и извършваме механично обичайното (както аз бях отписал майка си дълго преди да я погреба и както сега вярвам, е направила и тя с мене. Мисля, че ме познаваше добре, макар да бе унесена, стара и онемяла, затова ми угаждаше и ме глезеше, като ми позволяваше да й угаждам и да я глезя, докато гаснеше в частната болница през онези последни месеци, когато правех своите тягостни посещения, по време на които не свърших нищо по-полезно от това да й нося лакомства и да седя до леглото й почти час, като крадешком поглеждах часовника и весело и търпеливо бръщолевех глупости, към които тя не проявяваше особен интерес. Това беше цялата утеха, която можах да създам и на двама ни в тези последни мигове от вечността, които ни оставаха да прекараме заедно. Каква възможност имах аз, каква възможност имахме ние да си кажем нещо. Но нищо не се получи. Сега мога да се хвана на бас, че за нея тези притеснителни безплодни посещения са били не по-малко неприятни, отколкото за мене. Правех ги, защото тя ми беше майка; мислех, че тя ги понасяше, защото бях неин син. Винаги е притежавала усет и ме виждаше като на длан); чакаме да мине време — ние, аз и дъщеря ми, докато изпълняваме задълженията си да се преструваме, че все още сме свързани. Тя живее тук, донякъде следва установения ред и вечеря с нас; аз разговарям с нея, купувам й вещи и ще продължавам лицемерно да се интересувам от нея, докато тя не порасне достатъчно, за да отиде в колеж или да заживее другаде, както тя самата непрекъснато подчертава, че иска да направи.

— Някой ден съвсем скоро — казва тя, — може би това лято, като свърши училището, мисля, че ще предпочета да живея отделно. В собствен апартамент. В града. С някоя приятелка или сама. А през есента предпочитам да отида в интернат. В същност приятелите ми тук изобщо не ми харесват.

— Ще ти помогна — отговарям аз безпристрастно (и мигновено разбирам, че не това е трябвало да кажа. Този път нямах намерение да бъда нелюбезен. Но самите думи жегваха и отблъскваха, поради което сега изпитвам болката на разкаянието). — Сериозно. Ще ти помогна да си намериш прилично и сигурно място; ще ти дам парите, които ще ти трябват, за да плащаш наема и да живееш там.

— Не се шегувам.

— Аз също.

— Ти го обръщаш на игра.

— Ще имаш нужда от помощта ми. Ще трябва аз да подпиша договора вместо тебе. Много си млада.

— Искам да имам собствен живот.

— Че кой те е спрял? — отвръщам аз. (А сега зная, че двамата се борим един срещу друг, че се сблъскваме в една от онези словесни битки.) — Струва ми се, че можеш да го направиш, след като предложих да ти плащам разноските и казах, че ти давам разрешение.

Лесно успявам да надхитря дъщеря си почти всеки път.

(Дори когато не ми се иска. Не успявам да държа устата си затворена.) Не зная какво друго да правя, когато се счепкаме така и тя се опитва да ми покаже, че я бива не по-малко от мене. (А не я бива. Да й позволявам ли да спечели?) Тя ме наранява — и аз я наранявам; тя ми нанася удар — и в отговор аз й нанасям удар. Тя обича да изнудва жена ми и мене, за да харчим големи суми за нея, да й купуваме неща, които престава да смята за ценни, след като станат нейно притежание (това е един от начините, които е изнамерила, за да упражнява насилие върху нас); позволявам й да го осъществява — без съпротивление, коментар или оплакване (това пък е начин, който аз съм изнамерил, за да я надхитрям. В крайна сметка за мене е по-лесно да губя тези в същност доста незначителни суми, вместо да се карам непрекъснато с нея заради тях в поредица разгорещени разговори, които не могат да завършат другояче. Открих, че я побеждавам, като й отстъпвам почти за всичко, което иска). Тя ме смята за незрял. Дразня се, когато я чувам да го казва (дори когато го казва с одобрение, след като съм успял да я разсмея; ядосвам се, когато я чувам да ми казва, че все още не съм пораснал и че според нея съм закачлив и наивен като малко момче. Моето момче често се смущава и обижда, когато се опитвам да разсмивам него и дъщеря ми пред хората — като пея, вървя със странна походка или неочаквано правя остроумни забележки на висок глас в асансьори, дрогерии или супермаркети), и вече започвам да се чудя (и да желая) с горчивина — сегиз-тогиз, след най-съсипващите дълги сблъсъци с нея, когато седя угрижен, обзет от обида и недоволство и голямо страдалческо съчувствие към себе си — защо тя не ми направи услугата да избяга далече от къщи, както правят толкова много нещастни момичета на нейната възраст (предполагам, че ще съжалявам ако тя го направи. Мисля, че няма да ми липсва, тъй като в същност вече нямаме много общо, но ще трябва да направя толкова сложни усилия, докато я открия, и да провеждам толкова много неловки разговори с други хора заради нейното бягство), и да ми облекчи живота, като ме остави на мира. И в подобни случаи не друг, а жена ми е човекът, който ме възпира, кара ме да престана и да размисля — тогава, когато се чувствувам мрачен и способен на убийство, когато съм извън себе си от гняв и кипя от горещо желание да си отмъстя; именно жена ми изрича думи, които носят някакво просветление и дори надежда; които ме карат да си припомня това, което никога не бива да си позволявам да забравям. Тя ме нарича глупак; казва ми, че съм отвратителен, че съм егоист и смахнат; че не ме бива за нищо (и аз отново съжалявам, че изобщо споделих с нея думите, които според мен майка ми се опитваше да ми каже в частната болница — последния път, когато я видях жива). Именно жена ми — разкисната, обезкуражена, повтаряща едно и също, често безумна, обиждана от дъщеря ми и потискаща я в отговор — именно тя с тъга и жалост ме сгълчава и прави учудващо изявление, което отново внезапно поставя дъщеря ми в друга светлина. Обляна в сълзи, тихо плачеща (вече не мога да търпя жени, които плачат — жена ми го знае и се мъчи да не плаче), именно тя е човекът, който ме увещава и защищава дъщеря ми:

— Просто тя е едно голямо дете.

* * *

Дъщеря ми е просто едно дете, което аз се опитвам да надхитрявам в споровете. (Не мога да се въздържа.) Разговарям с нея като с възрастна — като с Кейгъл, Грийн, Джейн или жена ми — умно, по същество, словоохотливо, заядливо. Реагирам на неприятните й настроения, както бих реагирал на някой досаден мой връстник или дори на по-възрастен от мене. Опитвам се да я объркам и да я сразя с думи: искам, когато си разменяме подигравки и остроумия, винаги да съм отгоре и обикновено успявам. (Ако не мога да кажа нещо още по-смешно, винаги мога да се ядосам още повече и по този начин да постигна победа.) Изпитвам срам; тя ме кара да забравям, че е само едно дете. За мене е много важно да й надвивам във всичките ни препирни. Когато обсъждаме нещо или спорим, аз трябва да бъда този, който изказва най-интелигентното мнение. (Състезавам се с нея.) Ако тя ме критикува, оплаква се от мене или ми се подиграва непочтително (дори да е смешно и незлобливо), аз мога да се засегна, да се обидя, да се вкисна, сякаш в мен се е забила люта стрела, изпратена от Грийн. (В такива случаи скривам чувствата си и от двамата, макар да допускам, че Грийн вижда през черепа ми всичко, което става в главата ми. Може дори да ми се доплаче.) Нацупвам се (и става така сякаш дъщеря ми е възрастната, а аз съм детето). Сменяме си ролите — това е малко зловещо. (Аз съм зависим от нея, нужен ми е залог, но не го получавам. Наместо това тя ме притеснява с проблемите си. Отнема ми време. Получавам наистина известен залог от момчето ми — поне за сега. „Кого обичаш повече?“ — изстрелвам към него почти по всяко време, като се хиля. „Тебе, татенце!“ — вика то радостно и се хвърля към мен, за да ме прегърне така бурно, че двамата се сблъскваме. Но то се бои от паяци и пчели — аз също; бои се и да не си счупи глезените — и аз предчувствувам какви беди очакват и двама ни. Никога не съм изпитвал само скръб при смъртта на приятел или роднина или когато човек, когото харесвам или дори обичам, заминава надалеч. Винаги едновременно с това се проявява противоположна реакция, чувство на облекчение, тайна, но невъзмутима въздишка: „Е, поне за сега всичко свърши, нали?“) Чудя се как бих приел смъртта на дете. Тя все още е способна да ме наранява; аз също (значи може би не сме се отписали изцяло. Може би затова го искаме — защото сме опасни един за друг. Жена ми не може да ми причини болка. А дъщеря ми може). Аз не искам да й причинявам болка. Не искам тя да ми причинява болка. Искам да ме харесва. (Искам и Грийн да ме харесва, както и всеки човек на света, когото срещна, освен хората, които вече съм срещал, с които съм се занимавал, видели са ми се незначителни и съм ги забравил.) Искам тя да ми се подчинява и да се възхищава от мене (връщам й жестоко с удар винаги когато се държи грубо или непочтително). Не мога да понасям пренебрежително отношение от страна на който и да е член на семейството ми (нито пък на келнери или разни чиновници, за които се предполага, че са по-ниско от тебе, макар че често си премълчавам пред тези, другите, и тайно си ближа раните). От дъщеря си искам уважение и постоянно доброжелателство. А не ги получавам.

— Но тя не изпитва неприязън към теб — казва жена ми, ако понякога й поискам помощ или съвет. — Тя те обожава. Не го ли усещаш!

— Никога не ми е казвала.

— Както и ти.

— Аз не се обожавам.

— Разбираш какво имам пред вид. Ако наистина те е грижа, защо сега се шегуваш?

— Тя е вечно сърдита — оплаквам се аз. — Дори когато всъщност не е сърдита, идва и се преструва на сърдита и после наистина се разсърдва. Прави го и с тебе.

— Точно затова е толкова чувствителна, когато й се сърдиш, не й обръщаш внимание или дори когато нямаш време да разговаряте, а тя влезе в кабинета ти и иска да си поприказвате.

— Тя никога няма за какво да си говори с мене.

— Не знае какво да каже.

— На мене ли?

— Не знае за какво да говори, не знае какво би те заинтересувало.

— Тогава защо се опитва?

— Иска да ти направи впечатление.

— Няма нужда да го прави.

— Тогава защо се опитва? Мислите ти са винаги другаде. Винаги се държиш така, сякаш ти пречим и ти се иска да бъдеш другаде. И с мене се държиш така.

— Хайде за сега спри, чуваш ли? Не говорим за тебе. Или ще ми се прииска да бъда другаде.

— Извинявай. Нямах намерение да ти го казвам сега.

— Не, имаше. Иначе нямаше да го кажеш.

— Започваш да се заяждаш, така ли?

— Единственото, което тя прави, е да ти говори, че не може да ме понася; единственото, което прави, е да идва в кабинета ми и да ми разправя, че не може да те понася, и да се кара с мене за едно или друго.

— Не знае какво да ти каже.

— И какво се очаква от мен?

— Но тя се стеснява.

— От мен ли?

— Точно затова толкова често идва в кабинета и ти отнема от времето. Иска да й обърнеш малко внимание, да й кажеш, че е хубава.

— Не изглежда толкова хубава, когато казва някои от онези неща, които обича да казва.

— Мислиш ли, че тя изобщо не е хубава?

— А ти?

— Може да стане хубава. Мисля, че може да стане много хубава, ако поотслабне и се грижи по-добре за лицето си и за косата си.

— Защо приготвяш яденета, от които се пълнее, и в къщи винаги има кейк, сладкиши и сладолед?

— Прав си. Не зная защо. Забравям.

— Никой от нас не ги яде. Освен ти. И тя.

— Няма да го правя повече.

— Не зная какво да й говоря.

— И тя не знае какво да ти говори.

— Не зная какво да й говоря, когато ми каже, че е дебела и грозна и иска да й отвърна честно дали ако не беше моя дъщеря, щях да я мисля за хубава. Щеше ли да ми харесва? Тя не е дебела, не е и грозна и знае това. Какво би трябвало да й кажа?

— Не знае какво друго да ти говори. Бои се да ти заговори за нещо друго. И аз не зная за какво да ти говоря. И с нея ми е трудно да приказвам.

— Какво искаш да кажеш?

— И двете не знаем как да говорим с тебе. Толкова си раздразнителен. Винаги се сърдиш.

— О, престани.

— Вярно е. Караш ни да се чувствуваме много глупави. Поне се опитваш.

— Не съм стигнал чак дотам.

— Може би трябва да се прибираш по-рано и да не преспиваш толкова често в града.

— Какво общо има това с разговора ни? Задържам се по работа.

— Или да си идваш у дома по-рядко. Понякога се разбираме по-добре, като те няма.

— Може би изобщо не трябва да се прибирам.

— Не искам да кажа такова нещо.

— Предлагаш да се разведем, така ли?

— Не. Знаеш това. Защо бързаш да заговориш на тази тема?

— От какво се оплакваш?

— Не се оплаквам. Съжалявам, че го казах. Не зная. Не зная защо го казах. Не това имах пред вид.

— Точно това имаше пред вид. Иначе нямаше да го кажеш. Хората казват това, което имат пред вид.

— Ти също. И тя мисли, че я мразиш.

— Не я мразя. Само понякога, когато ме ядоса.

— Тя казва, че никога не я поглеждаш.

— Какво, по дяволите, означава пък това?

— Че никога не я поглеждаш в очите, дори когато й говориш. Казва, че винаги гледаш настрани. Тя забелязва подобни неща. Според нея ти я презираш дотам, че не можеш да се насилиш да я погледнеш.

— Тя е луда. Това не е вярно.

— Поглеждаш ли я?

— Разбира се. Не зная. Мисля, че е така. Защо пък да не я поглеждам?

— Тя смята, че не я обичаш.

— Не е вярно.

— Обичаш ли я?

— Разбира се. А ти?

— Знаеш, че я обичам.

— Винаги й правиш забележки. Повече от мен.

— Тя се страхува.

— От какво?

— От теб.

— Глупости.

— Ние никога не сме сигурни в какво настроение си.

— Добре си живеем, няма що.

— Никога не знаем за какво е безопасно да говорим, ако си наблизо.

— Аз се страхувам.

— От какво?

— От вас. Е, как ти се вижда? От всички вас. Докарахте ме дотам, че сърцето ми е все в гърлото, всички сте толкова болезнено докачливи и боязливи. Да не мислиш, че искам да се страхувате от мен? И аз не зная какво да приказвам тук, без да оскърбя някого. Това е по-лошо, отколкото ако съм с Грийн, Артър Барън или Хорас Уайт. Това ме спъва — в собствената ми къща. Нищо чудно, че толкова крещя. Наистина ли крещя толкова много?

— Вече непрекъснато крещиш.

— Не винаги искам да го правя.

— Толкова си раздразнителен…

— Вече съм непрекъснато раздразнителен. Винаги съм уморен.

— Може би работиш прекалено много.

— Не работя прекалено много. Прекалено много се притеснявам.

— Може би трябва да си потърсиш по-лека работа.

— Не можеш ли поне веднъж да чуеш какво ти говоря?

— Такава, че да не работиш прекалено много.

— Казах ти, че не работя прекалено много.

— Е, може би трябва да се опиташ да си намериш друга работа.

— Опитвам се да си намеря друга работа.

— По-трудна ли ще бъде или по-лесна?

— Мисля, че ще бъде по-лесна. С повече отговорност, но с по-малко напрежение. С повече пари. С повече притеснения. Не знам със сигурност.

— Ще имаш ли възможност да държиш речи?

— Какво имаш пред вид?

— Знаеш какво. Речите.

— Да. Ще мога да правя всичко, което си поискам.

— Мразя Джек Грийн — казва жена ми.

— Защо? — питам аз подозрително.

— Защото е мръсно копеле! — избухва тя. — Никога няма да му простя за това, което ти стори.

— За какво? — питам аз и чувствувам как лицето ми изведнъж пламва и в мене инстинктивно се надига силен гняв.

— Защото не ти позволи да държиш реч както всички останали на миналогодишната конференция. Хващам се на бас, че той ти завижда, така е. Учудва ме, че Артър Барън му е позволил да постъпи така с тебе.

— Не беше чак толкова важно.

— Зная колко труд хвърли. Зная, че си се почувствувал много унизен.

— Нарочно ли говориш така?

— Добре де, как се чувствуваше?

— Не се чувствувам по-добре, като ми го напомняш.

— Видя ли? — казва тя. — Прекалено се засягаш от подобни неща. Може би не бива да приемаш тази нова работа, щом като ще трябва да работиш повече и да се притесняваш.

— Може би не трябва. По дяволите парите, престижа и успеха.

— Мисля, че не бива повече да пътуваш.

— Мисля, че ти не можеш да спреш вниманието си на едно нещо за по-дълго от минута, прав ли съм?

— Това е една от типичните забележки, които ми правиш. Една от типичните забележки, които правиш и на нея.

— Направих я на тебе. Хайде да не се караме. Този път не съм дошъл за това. Можем да се караме по-късно.

— Не искам да се караме.

— Тогава спри — гледаш да ме ухапеш, а се правиш на невинна. И ме смяташ за прекалено тъп да проумея къде биеш. Тази реч не те засяга. Защо, по дяволите, непрекъснато подхващаш разговор за нея след като толкова те ядосва? Правиш го само за да ми я припомниш.

— Не ти се сърдя за това, което току-що каза. Зная, че според теб съм най-тъпият човек на света. И не се опитвам в момента да се заяждам с тебе. Но ти чу ли се какво каза току-що? Точно такива работи казваш и на нея. И на нея това ще й прозвучи по същия начин. Когато разговаряте, опитвай се да не забравяш, че тя е само на петнадесет години и половина.

Жена ми има право.

Не разговарям с дъщеря си както с дете, или както с чуждо дете. Не съм добър към нея. Ако момчето ми се държи лошо, отвръщам му със сляпа привързаност — сякаш то е нехайно, пакостливо или преуморено момченце, което има нужда да го целунат и прегърнат, и го укорявам възможно най-меко; сякаш е направило нормална, очаквана и мила грешка — поправям го търпеливо, едва ли не демонстрирам уважение. Ако непълнолетната ми дъщеря направи нещо неразумно, то си остава неразумно: то е едно обидно, преднамерено и непростимо нападение спрямо личността ми и изисква бързо и сурово отмъщение. (Не се отнасям към двамата еднакво.) Чудно ми е защо е така. Дали защото тя ми е дъщеря? Или защото е първо дете, към което очакванията са били прекалено високи и което следователно ме е разочаровало? Или защото е вече девойка, израства и се откъсва от мен, изплъзва се от моята власт; вече се подготвя да живее без мен, да се противопоставя рязко на моята мъдрост, морал и способности; заплашва да ме измести — ако успее — от разклатената крепост на диктаторското ми самомнение? Дали ще трябва да понеса и преживея същите нападки и незачитане и от момчето си, когато порасне? Надявам се, че не, защото няма да ми достави удоволствие (така си мисля) да го оборвам. (Слава богу, че третото ми дете е идиот; в същност не това исках да кажа. Искам да кажа, слава богу, че поне ще ми бъде спестен бунтът от негова страна. Зная какво ще чувствувам, когато Дерек умре или когато най-накрая го изпратим надалече: облекчение, освобождение, ще изпусна една дълго сдържана въздишка и ще кажа, може би дори на висок глас на някого, на когото мога да се доверя: „Е, поне и с това за сега е свършено.“)

Опитвам се да си припомня кога започна това съперничество между мене и дъщеря ми. Не успявам. Понякога ми се струва, че винаги сме се държали така един към друг, че никога не сме общували по-добре или по-различно. Иска ми се, ако мога, да направя дъщеря си по-малко нещастна, да й помогна да се чувствува по-щастлива и по-доволна от себе си. Но не зная как. (Обичам да улавям дъщеря си в безотговорност или в лъжи само за да я накарам да заяви, че съжалява за това.)

— Тя иска да знае, че я обичаш — казва жена ми. — Тя не вярва, че я обичаш.

— Добре, обичам я. И тя го знае.

— Откъде да го знае?

— Мисля, че я обичам.

— От действията ти ли да знае? Никога не й го казваш.

— Не е така.

— Кога си го правил?

— Тя ми е дъщеря. Не мога да кажа „обичам те“ на собствената си дъщеря.

— Защо не?

— Прилича на кръвосмешение.

— Само според тебе. Тя мисли, че си разочарован от нея.

— Ти си разочарована. И положително й го показваш.

— Само защото зная, че тя би могла да постигне повече. Можеше сега да бъде добра балерина, актриса или пианистка, стига да беше упорствувала като по-малка. Беше толкова талантлива. Все още може да учи балет или драматично изкуство.

— Не го отричай. И не ме обвинявай и в това.

— Зная какво ми се е случило. Иска ми се да бях упорствувала в нещо. Както искаше майка ми. Иска ми се баща ми да не се беше намесвал и да беше позволил на майка ми да бъде по-настойчива. Можех сега да бъда нещо.

— Можеше да бъдеш крал на Франция.

— Аз съм твоя жена. И на мене никога не казваш „обичам те“.

— Ти си моя жена, няма защо да ти го казвам.

— Сега това не звучи смешно.

— Май че отново започваме да говорим за тебе, а?

— Не говоря за това. Не зная за какво да говоря. Не зная какво да правя със себе си. Не зная как да си убивам времето. Какво би трябвало да правя с времето си, след като не зная как да го убивам?

— Налей си пак.

— Добре. Ще идеш ли да донесеш пиенето?

— Разбира се. Не зная какво да правя с дъщеря си.

— И аз не зная — произнася жена ми с далечен и безизразен глас. И добавя плачливо: — Тя разбива сърцето ми. Държи се като истинска кучка, когато иска да ме наскърби.

— Зная.

— И ти го правиш. Копеле. Държиш се понякога като истинско копеле. Можеш поне да опиташ да се държиш приятелски, когато иска да разговаря с тебе. Дори ако те наранява.

— Правя го. И наистина ме наранява.

— Тя се държи така нарочно. Това е единственият начин, който й е в известен, за да те накара да я забележиш.

— И ти ли се държиш така нарочно?

— Може би и аз. Но вече и това ми е отнето. Мисля, че вече не те е грижа дали се държа противно, или не. Мисля, че просто не те е грижа.

(Може би тя е права.)

Жена ми е в състояние да измъчва съвестта ми отвреме-навреме (ако реша, че й позволявам това), но вече не притежава силата да ме наранява (ето защо мисля, че се чувствувам сигурен с нея, ето защо може би реших на времето, че ще бъде добре за мен, ако се оженя за нея). А тя иска да може да ме наранява. Иска й се да знае, че е от по-голямо значение за мене, отколкото си мисли; иска да се уверява, че имам нужда от нея. Нямам нужда от нея. Мисля, че нямам. (Не й позволявам да разбере, че имам.) Тя иска да й казвам, че я обичам, макар че спря да ме моли да го правя (вече й нося кутия шоколадови бонбони всяка година на свети Валентин^[2] и тя с радост я приема, макар и двамата да съзнаваме, че това е само една кутия шоколадови бонбони. И все пак това е кутия шоколадови бонбони, а всички в семейството обичат шоколад — освен мене), пък и е прекалено горда (или разумна), за да се задълбочава във въпроса защо толкова често прекарвам нощта извън къщи, или за да ми намеква, че спя с други момичета (както изказва подобни догадки за други познати женени мъже. Ако това някога изскочи наяве между нас както онова мишле, от което се боях в градския ни апартамент преди толкова много време, тя ще трябва да направи нещо по въпроса, ще трябва да предприеме някаква стъпка — а аз зная, че не й се иска. Зная, че тя, както и аз, предпочита да се държим заедно, докато времето или животът изтече.) Зная, че не искам дъщеря ми да израсте и да стане като момичетата, с които ходя сега (никоя от тях също не може да ме нарани. Заради това ги подбирам, а в същност ги отхвърлям още предварително, още преди да се заловя с тях), но не зная какво момиче бих искал да стане тя. (И тя никога няма да стане крал на Франция.) Никога няма да танцува на сцената на мюзикхола в радиоцентъра. Известно време ще бъде приятелка на някое момче, после на някое друго момче, после ще бъде нещастна жена и майка, която няма да се разбира с децата си по-добре, отколкото аз се разбирам с моите, и аз не зная какво друго би могло да стане от нея или с какво бих могъл да й помогна, за да постигне нещо по-добро — нищо не мога да направя. (В същност има толкова малко неща, които наистина могат да се случат на човек в наши дни, има толкова малко възможности за избор, толкова малко от хората могат наистина да се осъществят — макар че нито жена ми, нито дъщеря ми го разбират за сега.)

— Изобщо не обичаш да говориш с мене, нали? — казва дъщеря ми кротко и сериозно, като този път не го прави, за да види ефекта.

— Защо, обичам — отговарям й аз, като гузно избягвам погледа й. (Тя е уязвима в искреността си. Не искам да я наранявам.)

— Не обичаш дори да ме гледаш в очите.

— Сега те гледам в очите.

— Само защото ти го казах. Преди да ти го кажа, гледаше, както обикновено — над рамото ми.

— Наблюдавах една муха. Стори ми се, че видях муха. А пък когато наистина те гледам, ти питаш какво съм те зяпнал. Правиш същото и с мама. Крещиш!

— Ако дойда тук, за да ти кажа нещо, винаги излиза, че ти досаждам, защото ти прекъсвам работата, дори когато не си зает, а само си четеш списание или пишеш в бележника си.

— Понякога ми казваш „лека нощ“ в продължение на един-два часа и се връщаш непрекъснато с нещо ново, с което искаш да ме занимаваш. Идваш пет-шест пъти. Аз все си мисля, че вече си заспала и че мога да се съсредоточа, а ти се връщаш и ме разсейваш. Понякога ми се струва, че го правиш от злоба, само за да ми прекъсваш работата.

— А аз непрекъснато мисля какво още да ти кажа.

— Не се държа винаги така.

— Само аз идвам в кабинета ти.

— Винаги ли се държа така?

— Другите се страхуват да влизат.

— Освен прислужницата — казвам аз, опитвайки се леко да се пошегувам.

— Нея не я смятам.

— Аз наистина стоя в кабинета, за да работя или да се откъсна за малко от всички вас и да се отпусна. Не ми е ясно защо всички вие толкова се страхувате от мене, след като не съм направил никому нищо, нито съм ви заплашвал. Просто искам да оставам сам отвреме-навреме. Аз поне със сигурност не изпитвам чувството, че вие всички се страхувате да идвате тук и да ми прекъсвате работата, когато ви се прииска. Не се страхувате да казвате или да правите каквото и да е. Никой от вас не се спира.

— Почти цялото си време у дома прекарваш в кабинета. Ако искаме да говорим с тебе, трябва да идваме тук.

— Имам много работа. Печеля много пари. Макар че може да не ти изглеждат много. Работата ми е тежка.

— Непрекъснато казваш, че е лека.

— Понякога е тежка. Знаеш, че работя много у дома. Често, когато ти се струва, че просто нахвърлям нещо в бележника си или чета, аз в същност мисля или върша работа, която ще ми е необходима на следващата сутрин. Не винаги успявам да свърша всичко в службата.

— Ако пък се случи да кажеш, че искаш да си поговорим, то е само за да ми направиш забележка, да ме заплашиш или да ми крещиш за нещо, което смяташ, че съм направила.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Така ли?

— Никога не идваш в моята стая.

— Не може да бъде.

— Кога си идвал?

— Ти ни каза да не влизаме в стаята ти. Не искаш да влизам в стаята ти. Вратата ти е винаги затворена, а ако почукам и вляза, молиш ме да си отивам.

— Защото никога не влизаш.

— Но това звучи безсмислено.

— Не звучи безсмислено. Мама би разбрала какво искам да кажа. Никога не искаш да влезеш.

— Мислех си, че не обичаш мама.

— Понякога я обичам. Тя знае какво имам пред вид. Влизаш в стаята ми единствено за да ми кажеш да отворя прозореца и да събера дрехите си от пода.

— Все някой трябва да ти го казва.

— Мама ми го казва.

— Но дрехите ти продължават да лежат по пода.

— Рано или късно ги вдигам, нали? Не смятам, че това е от значение. Не смятам, че това е най-важното нещо, което имаш да ми кажеш. Или греша?

— Ще се опитам вече никога да не ти го казвам. А кое е важно?

— Сложила съм си плакати на стената, имам няколко смешни абажура, които изрисувах сама; имам и смешни колажи, които направих от реклами в списания. И чета книга от Д. Х. Лорънс, която наистина много ми харесва. Мисля, че е най-хубавата книга, която съм чела.

— Всичко това много ме интересува — казвам й аз. — Искам да видя плакатите ти, смешните абажури и колажите. Коя е книгата на Д. Х. Лорънс?

— Ти не обичаш Д. Х. Лорънс.

— Вкусът ми не е особено добър. Искам да видя как си подредила стаята си.

— Сега ли?

— Ако нямаш нищо против.

Тя клати отрицателно глава.

— Не искаш. Само ще се престориш за миг, че я разглеждаш, а после ще ми кажеш да вдигна дрехите си от пода.

— На пода ли са?

— Ето, виждаш ли? Само се шегуваш. В същност не се интересуваш от нищо, което правя аз. Интересуваш се само от себе си. Не се интересуваш от мене.

— Ти не се интересуваш от мене — лекичко я обвинявам аз в отговор. — Когато започна да те разпитвам как си, ти решаваш, че си пъхам носа в твоите работи, че се мъча да те улича в лъжа или нещо подобно.

— Но обикновено е така.

— Не винаги. Ти наистина лъжеш. Наистина има неща, които криеш.

— Ти не ми позволяваш да ги крия. Искаш да знаеш всичко. Както е и с мама.

— Понякога има неща, които трябва да знаем.

— Понякога те нямат нищо общо с вас.

— Откъде да зная, преди да ги науча?

— Можеш например да ми повярваш.

— Не мога. Знаеш това.

— Звучи много ласкаво.

— Ти наистина много лъжеш.

— Не обичаш да разговаряме. Изобщо не обичаш да обсъждаме нещо или да ми разказваш нещо. Освен ако не става въпрос да ме накараш да си напиша домашното. Мама си приказва повече с мен, отколкото ти.

— Тогава защо не я обичаш повече?

— Не ми харесва това, което говори.

— Не е честно. Ако наистина се опитам да ти кажа нещо за компанията или за работата си, ти обикновено се подиграваш и правиш гадни и хитри забележки. Не смяташ работата, която върша, за важна.

— И ти не я смяташ за важна. Вършиш я само за пари.

— Смятам, че е важно да печеля пари — за тебе и за останалите членове на семейството. А и да върша достатъчно добре работата си, за да запазя своето достойнство, също е важно, макар самата работа да не е. Знаеш, че не винаги ми е приятно ти и брат ти да се надсмивате над работата, която върша за компанията. Дори ако се шегувате, а не винаги съм сигурен в това. Отдавам й толкова голяма част от живота си.

(И защо ли трябва да побеждавам в този спор? И защо, за да го постигна, трябва да хленча и да моля за съжаление? Защо трябва да разигравам театър, да се захласвам от изисканата си логика, от по-умелото си справяне с думите и подробностите — в битка с едно шестнадесетгодишно дете, при това мое собствено? Какво ми струва просто да кажа: „Права си. Съжалявам. Моля те, прости ми.“ Макар аз да съм прав и да не съжалявам. Но поне бих могъл да го кажа. Обаче не мога. И ето че вече побеждавам: тя започва да губи решителния си вид, съмненията й се засилват и сега нейният поглед е този, който се мести и избягва моя. Отпускам се доволно и усещам моментно презрение към по-низшия си противник — към непълнолетната си дъщеря. Какво говедо съм. Но поне съм говедо, което успява.)

Дъщеря ми отвръща извинително, като се опитва да се защити:

— Работата ти ме интересува. Понякога те разпитвам за нея.

— Винаги отговарям на въпросите ти.

— С някое остроумие.

— Понеже зная, че ми се подиграваш.

— Ако не се правеше на остроумен, сигурно нямаше да ти се подигравам.

— Обещавам ти вече да не се правя на остроумен — остроумно подхвърлям аз.

— Ето че се правиш — казва тя. (Тя е интелигентна и аз се радвам на бързите й реакции.)

— Както и ти — отвръщам (преди да успея да се въздържа — защото според мен трябва да й доказвам, че съм поне на нейното равнище).

Дъщеря ми не отвръща на усмивката ми с усмивка.

— Виждаш ли? Вече ми се надсмиваш — подхвърля тя с тих, изпълнен с укор глас. — Обръщаш всичко на шега. Дори сега, когато трябва да бъдем сериозни.

Премествам погледа си от лицето й, като притеснено се взирам през рамото й в библиотеката.

— Извинявай. Исках само да те развеселя. Исках да те разсмея.

— Не виждам нищо смешно.

— Не, не исках да те разсмея. Извинявай, че те накарах да си го помислиш.

— Обичаш да обръщаш всичко на шега.

— Не обичам. Не ставай груба. Или ще го обърна на шега.

— Започваш да ми се присмиваш. С никого от нас не искаш да разговаряш сериозно.

— Не е вярно. Принуждаваш ме за трети път да те опровергавам.

— Когато се появи нещо сериозно, винаги се опитваш да се измъкнеш, като обръщаш всичко на шега.

— Казваш го вече четвърти път.

— Или пък се ядосваш, ставаш деспотичен и започваш да крещиш — и в момента започваш да го правиш.

— Извинявай — казвам и поспирам, за да понижа глас. — Сигурно характерът ми е такъв. И съм изнервен. Не смятам, че това ми прави чест. Ти, миличка, се опитай да запомниш това, което всички, изглежда, забравят: че и аз имам чувства, че и аз страдам от главоболие, че не винаги мога да овладявам настроенията си, дори когато изглежда, че зависи от мен. При това не винаги съм щастлив. Моля те, продължавай да ми говориш.

— Откъде-накъде?

— Не искаш ли?

— Не обичаш да си говориш с мене.

— Обичам.

— И в момента ли?

— Да. Кажи ми каквото искаше. Само така ще мога да те разбера. Иначе ще трябва да гадая.

— Дерек по рождение ли е такъв?

— Да. Разбира се. Така смятаме.

— Да не би някой от нас да му е направил нещо?

— Той по рождение е такъв.

— Защо?

— Никой не знае. Така поне мислим. Там е работата. Никой не знае какво му се е случило.

— Може би когато отида в колеж, ще се занимавам с това. С антропология.

— С генетика.

— Не можеше ли да не ми го казваш сега?

— Не искаш ли да знаеш кое е вярно?

— Не винаги.

— Мислех, че след като сбърка, няма да имаш нищо против да знаеш разликата.

— Не и в момента. Знаеш какво имам пред вид. Нямаше защо да ме спираш само за да покажеш, че си по-умен. Нали?

— Ти самата си много умна. Много интелигентна и находчива. Може би трябва да следваш право. Това е комплимент. Не ти правя често комплименти.

— Така си е.

— Обичаш да натикваш хората в миша дупка. И аз съм същият.

— Мисля, че се опитвам да бъда като тебе.

— Аз бях по-щастлив.

— Твоите родители бяха ли разочаровани от тебе?

— Не си спомням. Смяташ, че ние сме разочаровани ли?

— Не зная.

— Мисля, че майка ми беше разочарована. Но по-късно, когато вече не бях дете. Когато пораснах и заживях отделно.

— Никога не ме целуваш — казва дъщеря ми. — Нито ме прегръщаш. И не ме глезиш, както правят другите бащи.

Тя има големи черни сенки под очите, които внезапно се зачервяват, подуват се и подпухват и я правят да изглежда по-злочеста от всяко човешко същество, което съм виждал досега. (Искам да откъсна погледа си от нея.)

— Ти вече не искаше да те целувам — обяснявам й внимателно и нежно, като изпитвам огромна жал към нея (и към себе си. Когато ми е мъчно за някого, откривам, че ми е мъчно и за себе си). — Преди те целувах. Изпитвах желание да те прегръщам и да те целувам. След това ти започна да се дърпаш, да криеш лицето си, на което имаше странно изражение, при това презрително сумтеше. И се смееше. Отначало си мислех, че е на шега. Но после това се превърна в навик, ти се отдръпваше от мене всеки път, правеше същата гримаса и сумтеше — и така всеки път, когато се опитвах да те целуна.

— Затова сега вече не се опитваш.

— Не ми беше приятно да ме обиждаш по този начин.

— Страдаше ли? — в гласа й се прокрадва малко от прекалената й настойчивост. — Това правеше ли те нещастен?

— Да. — Говорим съвсем монотонно. (Не си спомням кога наистина започнах дълбоко да страдам, след като всеки път, когато й засвидетелствувах привързаност, тя се дърпаше и се правеше, че изпитва отвращение; не си спомням също така кога това изобщо спря да ме безпокои.) — Бях много нещастен. Ти ме наскърбяваше.

— Никога не си ми го казвал.

— Не исках да ти доставя това удоволствие.

— Тогава бях малка.

— И все пак изпитвах голяма болка.

— Тогава съм била момиченце. Защо не си бил готов да пожертвуваш поне малко от гордостта си, щом това ми е било необходимо?

— Не. Не го направих.

— Би ли го направил сега?

— Няма да го направя и сега.

— Няма ли?

— Не. Поне така мисля. Не мисля, че изобщо ще ти позволя да изпитваш удоволствие за моя сметка.

— Сигурно си много разочарован от мене.

— Защо?

— Ловя се на бас. И ти, и мама.

— Защо да сме разочаровани?

— Зная, че тя е разочарована. За нищо не ме бива.

— За какво например? И мене не ме бива.

— И косата ми е мазна, и кожата. Имам и пъпки. Не съм хубава.

— Не, хубава си.

— Прекалено висока съм и съм дебела.

— А защо да не си?

— Дори не съм сигурна, че искам нещо. Не зная какво щях да правя дори ако ме биваше за нещо.

— Например за какво?

— Да се занимавам с изкуство. Не мога да рисувам, нито да правя скулптури. Не съм много умна. Музиката не ми се удава. Не уча балет.

— И аз не уча балет.

— Няма нищо смешно!

— Не съм искал да се шегувам. — (Точно това исках.) — И нас с мама не ни бива за тези работи.

— Поне да бях богата.

— Това е моя вина, не твоя.

— Все пак щеше да е нещо. Щях да се гордея с това. Ще бъдем ли някога богати? Искам да кажа, истински богати, като бащата на Джийн или на Грейс?

— Не. Освен ако ти не забогатееш.

— Не мога да правя нищо добре. Не трябва ли да се срамувам?

— От какво?

— Понеже сме бедни.

— Не сме бедни.

— Да се срамувам заради тебе.

— Поне си откровена.

— Трябва ли да бъда откровена?

— Какво очакваш да ти отговоря?

— Истината.

— Дали да се срамуваш заради мене? Надявам се, че не. Това е чувство, което или изпитваш, или не изпитваш, а не нещо, което правиш, защото трябва или не трябва. Печеля доста. Джийн се срамува от баща си, понеже е лош и глупав; тя мисли, че аз съм по-свестен. Нали така? Същото е и с Грейс. Мисля, че Грейс ме харесва много повече, отколкото баща си.

— От мен няма да излезе нищо.

— Всеки е нещо.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Какво да излезе например?

— Да стана известна.

— Малко хора са известни.

— Не ви обвинявам. Не ви обвинявам, че сте разочаровани от мене.

— Не сме. Мислиш ли, че можем да бъдем разочаровани само защото не те бива за нищо?

— Значи вие никога не сте очаквали нещо от мене! — изрича тя нападателно, с такъв внезапен плам, че ме заварва неподготвен.

— Е, сега вече не си справедлива — уверявам я аз.

— Няма нищо смешно.

— Миличка, аз…

Но дъщеря ми вече я няма — тя не може да се примири и изчезва с израз на скръбно отвращение още щом протягам ръце, за да я успокоя (и аз отново оставам сам в кабинета си, с напразно протегнати във въздуха ръце, които не достигат доникъде).

Има нещо, което съм й направил (или й правя в момента), за което тя отказва да ми прости, а аз не зная какво е това нещо (и дали именно на нея го правя. Зная, че тя се сърди и се обижда, ако съм пиян или дори леко пийнал. Не й харесва и когато флиртувам с приятелките й). Опитвам се да си припомня кога започна това — тази разяждаща, невероятна мъка, в която тя толкова често се оттегля и потъва. Зная, че не е заради нещо, случило се тази година, защото тя не беше много по-различна и миналата година, пък и миналата година не е имало нещо, защото и по-предната година тя не беше много по-различна. (На петнадесет години тя не е много по-различна от това, което беше на дванадесет, а на дванадесет не беше много по-различна от това, което беше на девет.) Колкото и назад да се връщам, откривам, че тя в същност винаги е била същата, каквато е сега, само дето е била по-малка. И все пак някъде нещо трябва да се е пропукало; имало е край и начална точка, някакъв критичен период в нейното развитие, който се е разпрострял и е напреднал, а аз не си го спомням и не съм го забелязал (точно както положително някъде далече в моето собствено минало по подобен начин е започнала метаморфоза, на която на времето не съм обърнал внимание и която сега не си спомням), защото тя някога беше дете (наистина беше, добре помня) — едно палаво, топчесто, възторжено, любопитно, живо, заливащо се от смях впечатлително дребосъче, което лесно изпитваше радост, бързо можеше да бъде заинтригувано и весело се забавляваше. (Какво се е случило с него, с онова дребосъче? Къде изчезна? Къде е сега? И как е стигнало дотам? Такива същества — такива неща — не могат да се случат един ден и да престанат да съществуват на следващия. Или не? Какво се е случило с прекрасното, даващо толкова надежди малко човече, което бях аз? Добре си спомням някои неща за него и зная, че то съществуваше.) Какво се е случило с нейното ранно детство, къде е тази неотбелязана пропаст между детето, което имахме тогава, и дъщерята, която имаме сега, чието развитие сравнително добре сме следили? (Къде е то? Къде е било? Кога? Аз си спомням точно всичко от нейния живот и не зная — случило ли се е това? Но зная със сигурност: някога в моята къща имаше едно момиченце, седнало на висок стол, което ядеше и пиеше със завиден апетит, което се смееше много с неподправено въодушевление — а сега вече го няма и никъде не мога да открия следи от него. И съм сигурен също, че имаше едно момченце, което някога завари брат си с момиче в бараката за въглища и по което хвърлиха буца въглища; то веднъж отвори вратата в мига, когато майка му и баща му се прегръщаха в леглото — или поне си мисли, че я е отворило; майката и бащата са мъртви, а момченцето е изчезнало; не зная откъде се беше появило то; не зная къде съм отишъл; не зная всичко, което ми се е случило оттогава насам. Това момченце ми липсва. Много искам да разбера къде се е губило досега.) Къде в нейния живот (и, разбира се, в моя) е останало това вълшебно щастливо детство, за което толкова много съм чувал (тези безгрижни дни на радост и слънце, ха-ха, които ни принадлежат по право) и на което й се полага да се радва и сега, както се полага на всяко човешко същество (заедно с всички тези опустошени, унили, обезправени хлапета на нейна възраст — приятелите й), към което тя по-късно трябва да може да се върне не със страх, а със силно и обогатяващо я задоволство (както е с жена ми, чието детство наистина е било някакво задушаващо пепелище, докато на сцената не се появих аз и не я отнесох далече от нещастните й дни в днешния й живот на безспирно блаженство. Ха-ха) — тогава, когато човек остарее и се разнищи (зъбите падат, пръстите на краката се деформират, сводовете болят, боли и гръбнакът, а обувките отесняват), а животът попресъхне и вкисне? Къде е това приятно детство, за което всеки си мисли, че е било не негово, а на някой друг? Зная, че не съм го имал (макар че може да съм си мислил, че съм го имал, а в случай че не съм си мислил това, може да съм си мислил, че зная защо не съм го имал). Когато се чувствувах нещастен, винаги можех да си кажа, че е така, защото баща ми е починал. Ако дъщеря ми е нещастна, тя може би изпитва чувството, че е така, защото баща й е жив!

(Не зная дали е свързано с Фройд или не, но аз изобщо не успях да си изясня какво в същност е моето отношение към майка ми — обичах ли я или не, дали изобщо изпитвах такова чувство към нея. Мисля, че не изпитвах нищо. През повечето време имах същото чувство — или същата липса на чувство — към другите членове на семейството си и към най-добрия си приятел, с когото вече не сме в много приятелски отношения. Отегчихме се един от друг и сега изпитвам облекчение. Той имаше нужда от пари — можах да проявя щедрост само един път. Изобщо не съм сигурен дали ме е било грижа за някого в целия свят, освен за мене самия и за момчето ми. Но все още ми се явяват тези изпълнени с тъга сънища за майка ми. Една част от моето същество, която съм изгубил, все още е свързана с нея чрез невидим трептящ проводник, по който се предават ударите на сърцето. Това усещане отказа да умре заедно с нея и вероятно ще продължи да живее в мен, докато все още ме има. Предполагам, че и когато накрая изпадна в кома — дори ако живея милион години, — самообладанието ще ми изневери и аз ще умра, стенейки: „Мамо! Майчице! Майчице!“ Което доста прилича на появяването ми на света. Понякога се чувствувам щастлив, че не помня баща си, че той е починал, без да ми е оставил траен спомен — иначе можеше и него да сънувам. Ако вече не го сънувам. Ако той не беше умрял, не е изключено да бе съсипал много повече живота ми — точно както аз съсипвам живота на околните. Макар че не искам това. Кълна се, че никога не съм го искал съзнателно. Може би вече сънувам кошмари с баща си, без да зная това. Скоро след като аз почина, няма да има човек, който да си мисли за него. А скоро след като починат децата ми, няма да има човек, който да си мисли за мен.)

Детството ми не беше щастливо, ако паметта не ме лъже; и на жена ми не е било (но тя предпочита, когато й позволя, да си го припомня погрешно); а деветгодишното ми момче — макар че се смее много и е склонно да прави хубави шеги, вече се натъква на една развихрила се буря — при все че правя всичко, което ми е по силите, като се опитвам да му помогна. (С дъщеря ми вече спрях да се опитвам. Изглежда, вече не е останал начин, по който да я предразположа към себе си — освен като й позволявам все така да ни изнудва да й купуваме скъпи вещи или й предоставяме онези незначителни, нетрайни победи, които в миг се изпаряват и я запокитват обратно там, където е била — в същото състояние на пустота и мрак, в което тя не знае какво да направи по-нататък и което не се различава от предишното. По-лесно ми е да похарча за нея осем или осемдесет долара, вместо да я убеждавам, че не бива.) Ровя се в преживяванията си, като се опитвам да открия кога дъщеря ми е била по-друга, и наистина ми се налага да се върна много назад, за да я намеря, грейнала от щастие, на високия стол (тя беше прекрасно, обично дете и когато си я спомням, пронизва ме болка на любов и жал), на рождения й ден, който празнувахме в нейна чест, когато навърши две или три години. (Колко голяма разлика има между бебето и човека, в когото то се превръща.) Тя е единственото ни дете. Дошли са роднини и по двете линии. Жена ми и аз сме по-млади. Майка ми е жива. Събрали са се много хора. В апартамента цари оживление. Вниманието ни е раздвоено. Погълнати сме един от друг, забравили сме за дъщеричката ми, докато тя, стиснала в пухкавата си ръчица розова пластмасова лъжичка, не започва да удря силно по дъската на високия стол и не казва ясно и ликуващо на баба си: „Браво на момичето!“

Минава миг, докато схванем думите й. Когато накрая успяваме, изглежда — всички едновременно, — избухваме в смях, започваме да ръкопляскаме и да не скъпим похвали за момиченцето и за себе си (а дъщеря ми, като вижда, че е предизвикала такова бурно веселие, започва да подскача и да се полюшва от радост на високия стол толкова енергично, че ни обзема страх да не падне или да не се прекатури), тъй като майка ми (косата й още не беше изцяло побеляла, лицето й не беше съсухрено и сбръчкано) просто бе вдигнала чаша с ягодов пунш и я бе изпила. Но дъщеря ми я наблюдавала. И понеже жена ми и аз я учехме да пие сама от чаша и ако се справеше, заслужено я награждавахме с радостни ръкопляскания и викове „Браво на момичето!“, когато дъщеря ми видяла как майка ми пие от чаша, тя плеснала радостно с ръце и ние чухме одобрителния й вик: „Браво на момичето!“

(Не след дълго майка ми можеше да пие от чаша само ако някой я придържаше до устата й.)

Това беше дреболия, една незначителна случка, но тя изпълни стаята с вълни на радост и топлота. (Тогава всички ние бяхме по-щастливи хора, никога вече не сме били толкова близки един с друг.) Всички възторжено и единодушно похвалихме дъщеря ми и направихме най-слънчеви предсказания, а дъщеря ми бе толкова развълнувана от размаха и силата на проявените добри чувства и от въодушевлението ни, че напевно каза: „Браво на момичето!“ още два-три пъти (вече не спонтанно, а пресметливо), въртеше се и се полюшваше на своя трон — високия стол, заливаше се от смях, наслаждаваше се на успеха си, на погледите и на пълните с възхищение думи, отправяни към нея. (Тя знаеше, че в момента се гордея с нея. Че съм доволен от това, което е казала. Че съм й предан и верен.) Всички ние стаихме дъх, смаяни от ведрия й ум и от красотата й (тя беше нашето чудо), предвиждахме бляскави способности. Дори моята майка, която имаше скептично отношение към всякакви суеверия, си призна как почувствувала, че дъщеря ми е родена под изключително щастлива звезда и ще се радва на светло, щастливо и безоблачно бъдеще. Дъщеря ми наистина беше мило дете и тогава всички я обичаха — дори и аз.

* * *

Това сякаш е последният път, когато видях дъщеря си щастлива. Това сякаш е последният път, когато видях майка си щастлива. Скоро след това взех решение да не каня майка си да живее с нас, което значеше, че тя ще трябва да живее до края на дните си сама. Не бяха необходими думи. Самата им липса беше достатъчно красноречива. (Майка ми никога не ме попита за това, нито ме накара да го изрека. Тя ме улесни. Беше много мила с мене в този случай.) Макар че вечеряхме заедно през седмица — в нейния или в нашия апартамент, както и при подходящи семейни празници. (Дори я откарвах с колата до дома й. Никой от нас не я искаше — нито жена ми, нито дъщеря ми, нито сестра ми, нито дори аз.) Скоро след това тя получи първия от осакатяващите мозъчни спазми, които я лишиха в началото от възможността да говори, а в края — от възможността да мисли или да помни. (Когато майка ми, безмълвна, изчезна в едната посока, Дерек се появи, безмълвен, от другата.) Ето, тук ви давам моята трагична летопис на приемствеността в човешкото развитие, на тази дълга верига на съществованието, на тъжното наследство от болка и отричане, което едно поколение на рода Слоукъм получава и предава на друго, поне в моето време. (Аз получих малко. И дадох още по-малко.) В представите ми е останала незаличима тази картина (тази ненагласена моментална снимка, ха-ха) и тя никога не може да бъде променена (така отчетлива е и картината, когато за пръв път сложих ръката си върху пълната, леко разлюляна гръд на Върджиния, и чувството, че докосвам копринен плат, когато за първи път ми го позволи) — картината на тържествения семеен празник в чест на рождения ден на момиченцето ми, когато старата ми майка и младата ми дъщеря бяха сигурно за последен път весели заедно. А помежду им съм аз — силен, все още млад, преуспяващ, мъжествен (превърнат във вкаменелост, замръзнал между тях като книжно тяло между две корици, без да зная как съм попаднал там, без да зная как изобщо ще се измъкна), вече понесъл товара на смазващата отговорност да правя тях и други щастливи, докато единственото, което съм способен да правя от самото си начало, е да държа главата си достатъчно високо изправена, за да гледам живота открито в очите, без да се измъквам с остроумни забележки за него или да стена на висок глас за помощ. Кой ме е поставил там? Как изобщо ще се измъкна? Ще бъда ли някога човек с късмет? Кое е надделяло да бъда пъхнат точно там? (Кое, по дяволите, кара всички да мислят, че аз се контролирам, че мога да бъда по-различен от това, което съм? Не мога да контролирам дори бляновете си. Гърдите на Върджиния сега имат за мене не по-малко значение от целия живот на майка ми и от смъртта й. И двете са мъртви. Останалите сме на път да умрем. Почти чувам жена ми или втората ми жена, ако някога имам втора жена, или някой друг, да казва: „Не бихте ли преместили вече количката на господин Слоукъм от сянката на слънце? Струва ми се, че му е малко студено.“

По-важна от атомната бомба за мене е прахосмукачката, която работи добре, и не познавам човек, за когото да е дори от минимално значение, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното; и че Луната се върти около Земята, макар че изчисляването на приливите и отливите може да представлява някакъв интерес за моряците и събирачите на миди — но кой го е грижа за тях? За мене Грийн е по-важен, отколкото господ. По същите причини по-важни са и Кейгъл, и човекът, на когото оставям дрехи за химическо чистене; а транзистор, който е пуснат прекалено високо, за мене е по-голяма катастрофа, отколкото поредното земетресение в Мексико. „Един ден — това поне веднъж е минало през ума на майка ми (тъй като и тя е човек), след като се отказах от нея и така я пренебрегнах — и на тебе ще ти се случи същото.“ Макар че тя се държеше прекалено благородно с мене, за да ми го каже. Но аз съм сигурен, че й е минало през ума.)

— Когато съм била бебе — пита дъщеря ми, — играл ли си понякога с мене?

— Разбира се — отговарям аз. — А ти какво си мислеше?

Някаква предупредителна тръпка ме пронизва при нейния въпрос и кожата ми се вледенява.

— Вземал ли си ме, подхвърлял ли си ме във въздуха — пита тя, — возил ли си ме „на конче“, разправял ли си ми приказки, преди да си легна, носил ли си ме на ръце, говорил ли си ми с бебешки думи, казвал ли си ми разни големи смешки?

— Непрекъснато — отговарям аз. — Разбира се. — Недоверчивият й поглед ме стъписва. — Да не би да ме смяташ за чудовище?

— А сега не правиш нищо такова.

— Сега ти си голямо момиче. Винаги когато влизам в къщи, викам „Здрасти!“, нали? А ти дори не отговаряш.

— Имала ли съм празненства като малка? Рождени дни?

— Разбира се. Прекрасни рождени дни. Мама полагаше много грижи, за да минават хубаво.

— Не си ги спомням.

— Ами, спомняш си ги. Споменаваш за тях.

— Имах пред вид тези, когато съм била съвсем малка. Тогава са идвали всичките ни роднини, много са ми се радвали и са ми носели скъпи подаръци, нали?

— Да. Много си играех с тебе. Всеки ден, щом се върнех от работа, веднага идвах да те видя. Ти беше първият човек, когото исках да видя. Винаги си играех с тебе.

— Мама ми го е казвала. Но аз не й вярвах.

— Що за човек мислиш, че съм аз?

— Никога не си един и същ. Непрекъснато се променяш. Понякога се разсмиваш от нещо, което съм направила. Друг път се ядосваш и отегчаваш, когато направя абсолютно същото; пъдиш ме. Не обичам, когато си пил. Никога не зная какво да очаквам от тебе.

— И ти си такава.

— Ти си баща.

— Не е толкова лесно.

— Ти не знаеш как да бъдеш баща.

— Опитвам се да бъда. Винаги съм полагал всички усилия. И сега се опитвам. Играех си с тебе всяка вечер, щом се върнех от работа — старая се бързо да продължа, а думите се леят от устата ми като поток от непорочни спомени, защото съм усетил възможността да й обясня веднъж завинаги и да се очистя най-после от всичките й обвинения, от това, че не съм й обръщал внимание. — Дори играех бейзбол с тебе, с пластмасова бухалка — когато беше малко момиченце и не знаеше, че това е игра за момчета; научих те и да плуваш. Тъкмо аз те научих. Аз те накарах да легнеш по корем във водата, да се отпуснеш и ти обещах, че нищо лошо няма да ти се случи, ако ми се довериш. Тогава ти ми вярваше и не се боеше. Така те научих. Всеки ден, щом се върнех от работа — тогава ти беше още малко бебе и живеехме в града, — свалях си шапката — тогава носех шапка, една от тия меки шапки с периферия, дето още се носят; навеждах главата си към тебе и ти позволявах да ме хванеш за косата. Това много ти харесваше. Сигурно защото тогава имах много повече коса, ха-ха. Тогава ти беше малко момиченце и дори не можеше да стоиш изправена, не можеше да ходиш. С влизането в къщи целувах мама по бузата и веднага отивах да те видя. Навеждах глава, ти ме хващаше за косата с двете си ръчички и ме дърпаше; смееше се, подскачаше, пищеше и риташе с крачета, обзета от такава луда радост, че винаги се бояхме да не се изтъркулиш от кревата или да изриташ преградата на кошчето. Ха-ха. Заливаше се от смях като пощуряла. А мама гледаше и също се смееше. Правехме това всеки ден, щом се върнех от работа. А по-късно, когато порасна — продължавам бързо натрапливия спомен, — след като ти извадиха сливиците и се върна от болницата, всяка вечер преди да заспиш ти разправях по една приказка, иначе не искаше да си легнеш. Държеше на това. Твое право беше — ха-ха — да получиш приказка от мене. Всяка вечер — и обикновено една и съща приказка. Новите приказки не ти харесваха. Най-напред беше „Пепеляшка“, после — „Питър Пан“, след като го гледа по телевизията. Аз ти правех „Питър Пан“ на театър. Ти ме караше. Едва не си чупех краката всяка вечер, като скачах от канапето на пода, за да „летя“ пред тебе. После следваха „Петя и вълкът“ и „Зигфрид“ — един път ти прочетох цялата приказка за Зигфрид, а ти беше толкова чувствителна, че дори започна да плачеш от жал за този глупак Зигфрид, затова повече не ти я четях; после онази приказка за зайчето и катраненото човече; известно време се опитвах да ти разказвам и за овчарчето, което викало: „Вълк! Вълк!“, но тази приказка изобщо не ти харесваше, струва ми се, защото накрая вълкът изяжда момчето, затова се върнахме към „Питър Пан“ и „Пепеляшка“. И всеки път, когато стигах до онази част, където принцът моли Пепеляшка да се омъжи за него, ти ме прекъсваше и отговаряше: „Разбира се, принце!“ Не си ли спомняш? Мама си спомня. Викаше: „Разбира се, принце!“, ха-ха, и двамата се разсмивахме. А мама стоеше на прага, слушаше и също се разсмиваше. Ако се случеше да съм извън града, опитвах се да се обадя по телефона вечерта, преди да си заспала, и да ти разкажа приказката от разстояние. И всеки път трябваше да ти разказвам приказките по един и същи начин. Ти искаше така, ха-ха. Ако се опитвах да пропусна нещо, за да свърша по-бързо, ти незабавно много строго ме поправяше и ме караше да го повторя точно както искаш. О, ти беше толкова придирчива и упорита. Като една сериозна малка принцеса. Ха-ха. Знаеше всичките приказки наизуст и не позволяваше да сменя дори дума. Всяка вечер. Ха-ха. Не си ли спомняш?

Но тя не ми вярва.

И това е без значение за мене.

Бележки

[1] Израз от популярна естрадна песен. — Б.пр. ↑

[2] 14 февруари — на този ден влюбените си разменят подаръци. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джоузеф Хелър Нещо се случи (4)

Метаданни

Данни

Нещо се случи

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дъщеря ми е нещастна

Джоузеф Хелър
Нещо се случи (4)