Жена ми е нещастна. Тя е една от онези омъжени жени, които са много, много отегчени и самотни, и аз не зная по кой начин бих могъл да й помогна (освен да получа развод и да я направя още по-нещастна. Неотдавна бях с една омъжена жена, която ми каза, че понякога се чувствува толкова самотна, че се превръща на лед и буквално се страхува, че до смърт измръзва отвътре — и ми се струва, че зная какво има пред вид).

Жена ми е добър човек — наистина; или — беше добър човек, и понякога ми е жал за нея. Сега тя пие през деня и флиртува (или се опитва да флиртува) на събиранията, на които ходим вечер, въпреки че в същност не знае как да го прави. (Никак не я бива да флиртува, бедната.) Тя не е весела жена — освен при някои специални случаи, и то обикновено ако е пийнала поне малко вино или уиски. (Ние не я караме добре.) Тя мисли, че е остаряла, натежала и че е по-малко привлекателна отпреди — и, разбира се, е права. Мисли, че това има значение за мене, и тук греши. Мисля, че ми е безразлично. (Ако тя знаеше, че ми е безразлично, сигурно щеше да бъде още по-нещастна.) Жена ми не изглежда лошо: висока е, облича се добре и има хубава фигура; често се гордея, когато е с мене. (Тя мисли, че аз никога не я искам до себе си.) Мисли, че вече не я обичам, и може би е права и в това.

— Днес си бил с Анди Кейгъл — казва тя.

— Как позна?

— Като вървиш, накуцваш.

Това е проклетият навик, който имам — да заимствувам характерни особености от други хора. Заимствувам тези особености безразборно — дори от хора, които не ми харесват. Ако съм с някой, който говори високо, бързо и категорично, започвам заедно с него да говоря високо и бързо (но съвсем не винаги категорично). Ако съм с някой, който говори лениво и провлачено и е от Юга или Запада, и аз говоря лениво и провлачено, досущ сякаш съм от Юга или Запада, употребявам характерните за областта изрази, сякаш те са част от възпитанието, което съм получил аз, а не някой друг.

Не го правя съзнателно. Зная — това е слабост, несъвършенство на характера или на духа — този коварен, подъл, почти заробващ инстинкт да бъда точно като повечето хора, които срещам. Това се случва не само с речта ми, но и с движенията ми — с начина, по който вървя, седя, накланям главата си или държа ръцете си. (Често ме обзема страх, че оня, с когото съм, ще си помисли, че му подражавам нарочно, за да му се подиграя и да го обидя. Полагам всички усилия да потискам това влечение.) То действува несъзнателно (подсъзнателно?) — независимо дали съм трезвен, или пиян (пийнал, обикновено аз съм щастлив, в приятно и весело настроение), има си собствена насока — независимо че съм нащрек и му се противопоставям; и обикновено усещам, че съм се вмъкнал в някаква чужда личност едва когато съм вече вътре. (Жена ми твърди, че като гледаме кино, особено комедии, аз се кривя и ръкомахам едновременно с хората от екрана — и не мога да кажа, че тя греши.)

Ако обядвам или след работа пия коктейли с Джони Браун (човека, сърдит и на господа по природа и по стечение на обстоятелствата), ругая и много се оплаквам, приказвам и се чувствувам силен и опасен. Ако съм с Артър Барън, говоря бавно, кротко и разумно и се чувствувам благовъзпитан и проницателен, изпълнен с достойнство и изтънчен — не само докато съм с него, но и известно време след това; неговата природа става моя природа, докато не се сблъскам с някой друг, притежаващ по-властен характер, или който има внушително положение в службата или обществото. (Когато обаче съм с Грийн, не се чувствувам благовъзпитан и красноречив, чувствувам се недодялан и некадърен — докато не се откъсна от него, и след това вече мога да започна да търся остроумни епиграми, които да използувам в разговорите си с някой друг.) Често се чудя каква е истинската ми природа.

Имам ли я изобщо?

Винаги се обличам добре. Но каквото и да сложа, винаги имам неловкото усещане, че подражавам на някого; винаги мога да си припомня, че някой, когото познавам, се облича горе-долу по същия начин. Следователно често чувствувам, че дрехите ми не са мои. (Действително идват моменти, когато отварям вратата на шкафа и съм направо поразен, като видя дрехите, висящи вътре. Разбира се, всички те са мои, но за миг ми се струва, че много от тях никога преди това не съм виждал.) А понякога чувствувам, че нямаше да прахосвам толкова много време, пари и енергия в тичане подир момичета и жени, ако не бях толкова често в компанията на други мъже, които правят това или приказват за това така, сякаш искат да го правят. Все още не съм особено убеден, че е чак толкова занимателно (макар да съм убеден, че носи купища неприятности). А щом като досега не съм убеден, никога няма и да бъда.

Ако споря с някой, който много заеква, изпадам в сериозно затруднение, защото аз самият понякога леко заеквам и скоро разговорът ни заплашва да се разпадне безнадеждно и да се пръсне в безсмислени срички. Направо се ужасявам да разговарям с хора, които пелтечат — изпитвам смъртен страх, че ще ми се прииска да запелтеча, че завинаги ще се погубя, ако някога ми се случи да гледам в устата някой, който се запъва на повече от едно-две изречения; когато съм с пелтек, мога, ако си позволя, почти да усетя приятно, мъчително потръпване, което се оформя, застава на устните ми и се стреми да се освободи, да се изплъзне от контрола ми завинаги. Не се чувствувам добре в присъствието на хомосексуалисти и подозирам, че причината е същата (мога да се изкуша да стана като тях). Бягам от хора с тикове, които мигат често с очи или имат спазми на лицевите нерви; това са допълнителни недостатъци, които не желая да придобивам. Въпросът е в това, че изобщо не зная кой съм или какво съм.

Ако съм с хора, които са цинични, ставам циничен.

Кой съм аз? (Ще трябва да отгатвам до три пъти.)

Дъщеря ми не е цинична, но вече има мръсен език, когато говори с приятелите си или говори с нас. (Аз също говоря мръсотии.) Тя се опитва да се постави в такова положение, в което да ни предизвика да реагираме, но жена ми и аз не знаем какво точно иска и защо. Предполагам, че тя също иска да стане част от това, което я заобикаля, и ме е страх, че вече се смесва с околната среда и се разтваря в нея просто пред очите ми. Иска да бъде като останалите си връстници. Не мога да я спра; не мога да я спася. И на нея й се е случило нещо, въпреки че не зная какво и кога. Тя още няма шестнадесет години, но аз мисля, че вече е изгубена. Неповторимото в нея избледнява. Като дете ни изглеждаше толкова различна от другите деца. Вече не изглежда различна.

Коя е тя?

* * *

Забавлява ме нерадостният факт, че заимствувам прилагателни, съществителни, глаголи и къси фрази от хора, с които се случи да бъда, и често се озовавам в капана на техния беден речник, сякаш съм хомяк в клетка. Техният език става мой език. Собственият ми речник ми изневерява (ако наистина е мой) и се затруднявам да намирам дори най-простите познати синоними. Вместо слепешката да търся собствени думи, аз се вкопчвам в техните думи и изрази, за да ги използувам при следващите разговори (дори ако диалогът, който открадвам, не е първокачествен.) Ако разговарям с негър (ако разговарям с хонки^[1], той нарича негъра вале пика, защото за него пиката си е пика), започвам, ако не съм нащрек, да използувам не само неговия речник (войнишки жаргон или пасторалния език на Чичо Том), но и неговото произношение. Правя същото с пуерториканците — шофьори на такси, ако изобщо разговарям с шофьори на такси (опитвам се да не разговарям; не мога да понасям злобното хленчене на нюйоркските шофьори на такси, с изключение на пуерториканците), правя го на тяхното равнище, не на моето. (Не зная какво ми е равнището, ха-ха.) Същото нещо се случва, когато говоря с момчета и момичета от гимназия или колеж — слагам мост между поколенията; имитирам ги: употребявам техния жаргон и показвам вкус и възгледи, съвпадащи с техните — което не винаги е това, което чувствувам. Едно време мислех, че го правя, за да изглеждам очарователен; сега зная, че нямам друг избор. (Повечето от приятелите на дъщеря ми, особено приятелките й, ме харесват и ме гледат с възхищение — но не и тя.)

Ако съм с Анди Кейгъл, куцам.

— Днес си бил с Анди Кейгъл — казва жена ми.

В кухнята сме.

Наистина бях с Анди Кейгъл; спирам да накуцвам като Анди Кейгъл и благоразумно преценявам дали освен това не говоря на жена си с испански акцент, тъй като и двете момичета, при които бяхме с Кейгъл, този път бяха кубинки, и то непривлекателни. Те бяха проститутки. Никой вече не нарича проститутката проститутка (най-малко аз ги наричам така. Те са хукърз, хаслърз, кол-гърлз^[2]), но проститутка е точната дума. И аз отново дадох тържествена клетва (въпреки че в момента дърпах ципа на панталона си и си слагах фланелката, която вече миришеше под мишниците от потта, насъбрала се от сутринта), че от този ден нататък просто няма да правя любов с момичета, които не ми харесват.

Понякога аз и Кейгъл сме имали по-голям късмет с курвите си, отколкото този следобед, но понякога сме били и по-зле. От двете моята изглеждаше по-добре (Кейгъл винаги иска да вземам по-хубавата), с боядисана червена коса, черна около корените.

Не беше особено образована, но кожата й беше гладка (без пъпки, кисти или рани) и дрехите й бяха чисти. Искаше да спести достатъчно пари, за да отвори салон за разкрасяване. Държеше се приятелски и услужливо (те не винаги се държат така) и искаше да ми достави удоволствие.

— Обичаш ли да те дразнят? — попита ме тя кротко.

Когато Кейгъл не може да избяга от къщи или от службата, като замине по работа (както беше заминал за Денвър, откъдето току-що се върна), той обича да се крие при нюйоркските курви в тъмните хотели или в подходящите за целта намиращи се в близост апартаменти с тънки стени. Моли ме да го придружавам. Винаги отказвам. „Хайде де!“ — моли той. И аз винаги отивам.

Не изпитвам удоволствие от това. (Въпреки че определено изпитвам удоволствие с една от тези необикновени двестадоларови кол-гърлз, които ми изпраща като подарък отвреме-навреме един от доставчиците, от които купувам. Разказвам на Кейгъл за тях; той само се усмихва. Не вярвам да иска да има някое хубаво момиче в прекрасен апартамент. Мисля, че иска да има курва.) Чувствувам се омърсен. (Неизбежно, когато обличам отново фланелката си, миризмата й ме отвращава, въпреки че е моя миризма и обикновено мирише слабо. В дните, когато не слагам фланелка, миризмата просмуква ризата ми — едва доловима, но неизменна, дори ако съм употребил дезодорант. Миризмата — това съм аз — аз? — и мисля, че не мога да избягам от себе си за дълго време.) Зная, че има нещо нечисто, нещо порочно и определено passe в това възрастни мъже, преуспяващи ръководители — като Кейгъл и мене — да отиват напълно трезви при обикновени курви в собствения си град, където живеят. Курвите не са хубави, може и без тях, и не са особено забавни. Мисля, че Кейгъл също не изпитва удоволствие — никога не сме отивали отново при същите момичета (въпреки че сме отивали отново в същите мръсни хотели).

Плаща винаги Кейгъл, за сметка на компанията, като за законни служебни разходи. (Едно от нещата, които наистина ми доставят удоволствие, е мисълта, че по този начин прецаквам и компанията.) Понякога плащам такси и купувам бутилката уиски, която той обича да носи. Щом стигнем там, вече съм добре (намирам си мястото), но когато свърша, искам да се махна. Обикновено съм готов преди него и си отивам сам. Кейгъл мрази връщането в къщи (дори повече от мене). Ако нещата му вървят гладко (често те не вървят гладко поради сакатия му крак), оставям го там с уискито и курвата му. В същност никога не искам да ходя с него. Той ме моли. И аз отивам.

Започнах да си гриза ноктите горе-долу пак така — понеже някой ме беше помолил за това. (Бог знае — не беше моя идея. Дори не знаех, че хората го правят. А не мисля, че съм достатъчно изобретателен, за да стигна сам до такъв навик.) Беше втората половина на първата ми година в началното училище — бях на седем години и вече без баща. (Не помня много неща за баща си. Не тъгувах за него, когато умря; държах се така, сякаш не беше умирал — което означава, че трябваше да се държа така, сякаш никога не го е имало. Не ми липсваше, тъй като не го помнех, и никога не съм мислил за него. До моменти като сегашния.) Всичките ми приятели от първи клас (имах много приятели в първи клас; винаги правех много усилия, за да им се харесам, и винаги успявах) започнаха да си гризат ноктите в една и съща седмица — по една-единствена причина: да вбесяват учителката (госпожица Лам^[3]; във втори клас беше госпожа Улф^[4]. Имам необичайна памет за имена и за други дребни подробности), родителите си и по-големите сестри. (Това започна като заговор на децата.)

— Хайде, почвай да си гризеш ноктите! — казаха ми те.

И аз го направих. Започнах да си гриза ноктите. След известно време те всички престанаха. Но не и аз. (Те пораснаха и си отидоха, като ми оставиха лошия си навик.) Дори не се опитах да престана. (Сега зная, че не се опитах, защото не исках и защото дори тогава разбирах, че няма да мога да се спра.) И през всички години, изминали оттогава, аз хапя и глозгам настойчиво, свински, отмъстително собствените си нокти, като получавам огромно удовлетворение от тези малки мъчения. (Разбира се, това не е толкова навик, колкото принуда — порочна, чудата и често болезнена, но на мене ми харесва. И не мисля, че на този етап ще поискам да живея без нея, — и никой не е в състояние да ми обясни защо.) И сега зная, че ще продължа да дъвча ноктите си и плътта около тях, докато умра (или докато ми извадят всичките зъби и вече не съм в състояние да го правя. Ха-ха).

Дори почеркът ми не е мой!

Заимствувах го (и никога не го върнах обратно). В действителност аз прекопирах сегашния си почерк от едно по-голямо момче, което работеше на времето с мене в стаята с архивите на компанията за застраховане срещу автомобилни злополуки и което обичаше да си запълва времето между напрегнатите моменти, като упражнява и усъвършенствува един чисто нов почерк. (Собственият му почерк не беше особено добър.) Името му беше Том или Томи — според това с кого говореше или кой го викаше. Беше на двадесет и една година, висок, много спокоен и зрял. (Имаше достатъчно причини да бъде спокоен и зрял, защото освен че създаваше нов почерк, чукаше Мари Дженкс — най-едрата блондинка, с която разполагаше компанията.) Вечер предвзето изучаваше изкуство, а през деня се преструваше че не му пука особено, докато чака армията да го въвлече във Втората световна война. Между дребните услуги, поръчките и пушенето на цигари в мъжкия клозет, Том сядаше на бюрото в дъното на стаята с архива (далече от погледа на всеки, който минава, защото стаята с архива беше като клетка, като антициклонална преграда — издигаше се от пода до тавана и стърчеше точно в средата на кантората; така че всеки, който минаваше, можеше да надникне и да ни види) и се посвещаваше на почерка си. А аз сядах до него на бюрото в дъното, закътан далече от погледите, зад реда от зелени шкафове, в които бяха сложени азбучните списъци на папките за злополуки, подредени под номера в по-високите редици от по-големи и по-наситенозелени шкафове, поставени отпред, за да изучавам, да прекопирвам и да упражнявам неговия почерк заедно с него.

Това не винаги беше лесна работа. Том неуморно пробваше извивките, завъртулките и наклона на главното R или Y, или H, или J, докато не получеше точно този ефект, който търсеше, и след това казваше:

— Мисля, че вече е добре.

А ако не му дойдеше друго на ум и ако до една-две минути не поклатеше мъдро глава, придърпвах листа хартия със завършеното произведение по-близо до мене и се залавях за работа — да изучавам и да упражнявам тази буква, докато той продължаваше напред и полагаше основите на замисления проект за друг член на азбуката. (Понякога, след като изминеше седмица-две, с отегчение и разочарование той променяше преценката си за някоя буква, отричаше се от нея и започваше всичко отначало, от ченгелчето.) Някои от буквите бяха прости, но други се оказваха непредвидено трудни и отнемаха безкрайно много време. Ние бяхме двама вдъхновени млади калиграфи, той и аз (аз, разбира се, бях чиракът), когато не правехме тайни и самостоятелни планове да задоволяваме тревожните мъки на надигащата се в нас похот — защото и той като мене (това го открих един ден съвсем случайно) си падаше страхотно по една от жените (момичетата?) в кантората (и тук той също ме беше изпреварил). Беше свалил не друга, а едрата, деспотична Мари Дженкс, двадесет и осем годишна и омъжена, и вече редовно я търкаляше, и то не другаде, а в склада. Чудо на чудесата! Какъв объркан водовъртеж от хора, мислех си аз, когато най-накрая открих такива неща за всички — без тогава да разбирам, както разбирам сега, че единственото необичайно нещо там бях аз до времето, когато старата госпожа Йъргър, минавайки през всички други отдели, беше преместена при нас в архива, за да ни накара да вършим повече работа или да ни натири, въпреки че нямаше кой знае колко повече работа за вършене. В действителност точно Том ме научи, че ако обикалям с празен лист хартия в ръка, мога да прекарам колкото си искам дълго, без да си мръдна пръста. Прекарвах доста време, като вършех много работа (или се опитвах да върша) в ъгъла на онова бюро под големия часовник, каквито има по гарите, много близо до Върджиния — онова устато и по-възрастно двадесет и една годишно момиче, което дори по онова време в някои дни не слагаше сутиен на заоблените си гърди, защото знаеше, че щом са хубави, гърдите и така изглеждат добре, и което обичаше да се протяга, като въздъхва сънливо, и да разкършва бавно рамена, само за да претъркаля гърдите си от едната страна на другата — за да ми достави удоволствие или само за да ми ги тика пред очите; аз вече бях овладял похвално почерка на Том и оттогава използувам все неговия почерк.

Разбрах за Том и Мари Дженкс съвсем случайно един ден, около пет седмици преди той да напусне компанията и да отиде в армията. (Напуснах в същия ден с него заради една работа в ремонтна работилница, която не ми хареса.) Госпожа Мари Дженкс (с това име се наричаше според месинговата табелка на бюрото) работеше в отдела за злополуки, включващи телесни повреди; работеше за кроткия нисък Лен Луис, който беше шеф на отдела и който се беше влюбил съвсем почтено, романтично, плътски, идеалистично в моята непоправима Върджиния. (Тя го окуражаваше.) Бях изумен, когато открих такива неща за всички, особено бях изумен за Мари и Том (повече се изумих, отколкото когато заварих големия си брат на пода на дървената барака за въглища с малката кльощава сестра на Били Фостър преди толкова много вече избледнели години). В този масов улов Мари Дженкс беше нещо като огромен кит и аз бях омагьосан.

Щом научих това, за мене тя се превърна в осъществена мечта (чужда, разбира се), в едно пищно, огромно, хващащо окото, властно чудо. (Не можех да се въздържа да не се зазяпвам по нея.) Беше омъжена. Беше висока, руса и налята. Беше почти на двадесет и осем години. Беше поразително привлекателна (въпреки че не беше хубава. Върджиния беше по-хубава). И се чукаше с късметлията, двадесет и една годишния Том Джонсън, когато си поискаше. В какво великолепно място се беше напъхал късметлията, двадесет и една годишният Том Джонсън. Това даваше на малкия, седемнадесетгодишен Боб Слоукъм надежда за нещо добро, което да очаква.) Когато Лен Луис не беше на бюрото си, Мари ставаше шеф на целия отдел. Понякога беше в добро настроение, понякога — придирчива и ме плашеше малко — както плашеше повечето мъже и техните секретарки, които имаха работа с нея. Тя се държеше началнически и с Том; заповядваше му да слиза един етаж по-долу, в разкапания склад за шкафове с излезли от употреба папки, винаги, когато усетеше напъна; заповядаше му да се върне на горния етаж веднага щом като свършеше.

Заради този склад с двете голи електрически крушки, които се поклащаха над главите ни на дебели черни кабели като двойка зазяпали се паяци, аз разбрах за Том и Мари. (Бях взел ключа; исках да се срещна с Върджиния; на него му трябваше ключът, за да се срещне с Мари.) Правеха го на бюрото. Стори ми се почти невъзможно да повярвам в това — дори когато Том ме уверяваше, че го правят там, както ми казваше и Върджиния (веднъж й отворих дума за това), но знаех, че сигурно е вярно. Нямаше друго място освен пода, а той беше винаги мръсен. Независимо от това не можех да си представя как може това да става на бюро. Струваше ми се, че няма достатъчно място за една толкова висока жена. (Оттогава насам ми стана ясно, че е достатъчно да има място, голямо колкото напръстник, ако жената иска да го направи, а ако не иска, дори планетата може да се окаже твърде малка.)

Имаше само един ключ за склада (което правеше мястото идеално точно за това, което толкова много от нас, както се оказа по-късно, имаха на ум през по-голямата част от обикновения работен ден) и аз не исках да му го дам. Вече бях съставил собствени планове за нова, две-три минутна среща с Върджиния, за да я целувам и натискам (преди тя да стане напрегната и да се замята, обхваната внезапно от някакъв безумен, тайнствен ужас, който, изглежда, винаги я връхлиташе ненадейно и за който аз никога не бях подготвен и не можех да го разбера. Лицето й побеляваше, очите й потъмняваха и погледът й започваше да блуждае тревожно, като че беше изплашено мишле, и тя се отскубваше от мен, като издаваше приглушени, диви, сърдити вопли и дишаше тежко, и избягваше панически, като се стрелваше нагоре по стълбите. Когато я настигах, вече седеше на бюрото си под големия часовник, сякаш нищо не се бе случило, обикновено ми се усмихваше и ми намигаше сладострастно, точно както преди това. Сега вече зная, че тя е била по-чувствена, отколкото мислех, и поне малко луда. Предполагам, че тогава я обичах, но бях твърде наивен, за да си го призная. Мислех, че човек усеща любовта по-различно.)

— Хайде — каза Том. — Давай ключа.

— Не мога — отговорих аз.

— Трябва ми.

— На мен също ми трябва.

— Трябва ми сега — каза той.

— И на мене.

— Имам среща там.

— И аз.

— С момиче — обясни той.

— И аз. — (Почервенях от гордост, зъбейки се.)

— С кого? — попита той, като се отдръпна, за да ме огледа.

— Да ти кажа ли?

— Защо не? Аз съм ти треньор, нали? С Върджиния ли?

— Как позна?

— Не съм сляп. Не съм и глух.

— Личи ли си?

— Би трябвало да носиш една спасителна папка и да се прикриваш с нея винаги когато има нужда да се спасяваш. Брей, в твоя случай сигурно ще се стигне до повреди на служебната собственост. Катурна ли я вече?

— Не още.

— Знаеш ли как?

— Ще се оправя.

— Тя може да ти покаже как.

— Откъде знаеш? — попитах го ревниво.

— Отгатвам. Просто го направи, това е най-добрият начин да се научиш как става. Не мисли за това. Би трябвало да слезеш долу сега и да гледаш как го правя.

— С кого?

— Ако ти кажа, ще го раздрънкаш навсякъде.

— Не, няма.

— Давай ключа.

— Кажи ми коя е.

— Ще си траеш ли?

— Върджиния? — (Усетих нов пристъп на ревност.)

— Мари.

— Дженкс?

— Недей да крещиш.

— Чукаш Мари Дженкс?!

— Чукаме се взаимно. Не се обръщай! Тя гледа право в нас, чака да дадеш ключа, така че най-добре го давай — иначе ще ти откъсне главата!

— Ама тя е омъжена! — казах му аз с учудване.

— Моля, мога ли да получа ключа?

Послушно оставих ключа, с почтително отношение към неговите високи постижения; и веднага щом той (а след него и тя) изчезна, забързах възбудено към старото дървено бюро под стария, голям часовник, каквито има по гарите, за да отложа срещата си с Върджиния и да я посветя в това, което току-що бях открил. (Тя наистина беше най-добрият ми приятел в компанията и може би не само там, а изобщо. В дните, когато бях безкрайно тъжен и самотен или нямах пари, тя забелязваше това и веднага се залавяше да ме развесели или да ми даде два-три долара до деня на заплатата, дори ако тя самата трябваше да ги вземе назаем от някое друго момиче.)

— Защо? — искаше да разбере тя, когато я помолих да се срещнем на стълбите, а не в склада.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се — отвърна тя игриво. — Какво искаш да ми направиш?

— Нищо, става дума за Том. Можеш ли да повярваш, че Том Джонсън и…

— Разбира се — каза тя.

— С…

— Естествено.

— Точно в момента?!

— Колкото по-често, толкова по-добре — винаги съм го казвала.

— В склада?!

— Понякога го правят в апартамента на Второ авеню. Тя има разведена приятелка, която живее там.

— Откъде знаеш?! — запитах аз.

— Тя ми е казвала.

Бях направо слисан. Бузите на Върджиния се бяха зачервили от удоволствие, а очите й бляскаха весело, като гледаше учуденото ми лице.

— Но как го правят? — исках да знам аз.

— Ами както се прави.

— Искам да кажа, как го правят в склада? Къде лягат?

— На бюрото — каза ми тя. — Никога ли не си опитвал?

— Каня се да опитам веднага щом те свършат.

— Обаче не с мене. За мене трябва голяма стая в хотел. Обичам да мърдам.

— Не си се мърдала кой знае колко в онова кану в колежа — припомних й аз.

— Тогава бях зелена — изсмя се тя. — Не знаех, че се предполага да се мърдам. Искаш ли и аз да ти кажа една тайна? — тя ми направи знак да се приближа още. — Заобиколи и ела тук, за да мога да ти я прошепна и да си опра коленете в тебе.

Минах откъм нейната страна на бюрото, като държах в ръка един празен лист хартия, и започнах да преглеждам папките, наредени там, сякаш търсех някоя определена папка. Веднага щом я доближих, тя се извъртя, опря колене в крака ми и се притисна в мене, като ме гледаше втренчено с всезнаеща, някак подигравателна усмивка.

— Каква е тайната?

— Преструвай се, че работиш.

— Работя. Каква е тайната?

Госпожа Йъргър беше застанала пред вратата на стаята с архива (тя винаги стоеше вън от стаята с архива) и ме наблюдаваше злобно.

Извадих ръката си от джоба, взех една папка за злополука с повреди на собствеността и я сложих пред себе си. Разбира се, Върджиния видя това и се изсмя на висок глас, като между яркочервените й устни и влажните бели зъби се показа малкото връхче на блестящия й език. Бузите й също бяха леко поруменели — тогава жените си слагаха руж — и имаше трапчинки. Усетих най-силния прилив на влечение към нея, но беше толкова не на място — тя бе на двадесет и една година, аз — на седемнадесет; открих, че ми се иска да бъде на възрастта на Том, за да имам по-добра представа какво да правя с нея.

— Лен Луис и аз — каза ми тя — се срещаме, за да си пийнем и да вечеряме всеки четвъртък вечер след работа. Той се кани да каже на жена си, че иска развод, но аз не му разрешавам. Твърди, че през целия му живот никой не го е целувал като мене.

Отново бях изненадан и развълнуван, че откривам и това. Винаги се стъписвах от нейните сексуални приключения с други мъже. (Тя имаше слабост към прозрачни копринени блузи и често, когато беше с такава блуза, ми идеше да сложа ръце на раменете й и нежно да я погаля. Когато беше с пуловер, исках да пъхна ръце под него и да я мачкам.)

— Спиш ли с него? — (Винаги бях алчен за подробности).

— Страх го е. Цял живот е бил женен и никога не е правил нещо с някоя друга. Жал ми е за него. Не зная какво ще му кажа, когато накрая успея да го накарам да ми поиска. Харесвам го. Но не съм сигурна иска ли ми се.

И аз харесвах Лен Луис. И аз не се съмнявах, че никой никога не го беше целувал така, както Върджиния, защото го бях виждал в службата на коледната вечеринка със съпругата му — ниска, безформена, мълчалива жена, стара и хрисима като него, много по-сбръчкана и посивяла от него. Ако е за въпрос, никой през целия ми живот не ме е целувал така, както тя ме целуваше, не ме е пипал и галил така, както го правеше тя — отново и отново, в склада на долния етаж или на стълбището между етажите. Исках все повече и повече, никога не получих всичко, което исках. Не обичаше аз да я натискам; обичаше тя да ме натиска. Ние се срещахме няколко пъти през работния ден на стълбището между етажите, където се целувахме и милвахме, и се вкопчвахме обезумели един в друг за няколко секунди преди на нея, както винаги, да й се стори, че чува някой да идва, и да се стрелне обратно; срещахме се и на долния етаж в склада — за три, четири или пет минути, после тя внезапно побледняваше и изчезваше като вихър, обзета от силен страх.

Никога не й се сърдех, когато бягаше от мене, никога не се чувствувах пренебрегнат или измамен; винаги се мислех за късметлия, дето съм взел поне малко от нея. (И винаги ми беше жал, когато я виждах толкова изплашена. Винаги исках да намеря някакъв начин да й помогна.) Веднъж тя ми каза (казвала ми го е повече от веднъж, тъй като аз непрекъснато отварях дума за това, за да го чуя отново), че през първата й година в колежа (беше следвала в университета две години, но не се върнала там след лятото, в което баща й се самоубил) звездата на защитата на университетския футболен отбор я чукал в едно носещо се по вълните кану. Аз не й вярвах. (Тогава изобщо не вярвах, че хората наистина се чукат, че момче като мене може да прави това — въпреки че бях виждал рисунки и снимки и бях слушал мръсни истории и вицове.) Тя непрекъснато ме молеше да намеря стая за нас. Не знаех как. Попитах Том по кой начин да наема стая в хотел и той ми каза, но аз въпреки това чувствувах, че не ми е ясно как да го направя. Струваше ми се, че чиновникът от рецепцията веднага ще започне да ме пердаши, още във фоайето, ако изобщо се опитам да намеря стая в хотела за мене и за Върджиния. А нямах и пари за това. Бях дребен чиновник, архивар. (Аз дори не знаех как да я заведа на вечеря.)

В същност никога не го направих с нея и ми е жал за това. След като аз и Том напуснахме заедно компанията, повече не отидох там, никога повече не я видях и не говорих с нея. Не успях с нея. Жал ми е. Тя ми липсва. Аз я обичам. Искам да си я върна. Сега, когато се опитвам да си спомня всичко важно, което ми се е случвало, аз си я спомням ясно. Често мисля за нея и през вечерите, когато седя на бюрото в кантората си и нямам желание да свърша никаква работа за компанията. Често мисля за нея и през вечерите, когато седя в къщи с жена си, с децата си, с прислужницата и с болногледачката и нямам какво да правя там, освен да си гриза с настървение ноктите като изгладнял гърбушко, свит на стола във всекидневната или в кабинета, с желанието да ми се случи нещо необикновено, което да ме държи буден до времето за лягане. Харесваше ми, че тя е ниска и леко закръглена (и където и да сложех ръцете си, пипах и държах нещо плътно). Помня колко чиста, гладка и блестяща беше кожата й; появяваха се трапчинки, когато се смееше. Тя много се смееше и се усмихваше. Липсва ми нейната жизнерадост. Сега вече зная какво бих могъл да правя с нея. Иска ми се да опитам още веднъж. След това си спомням кой съм аз; спомням си, че сега тя би била с четири години по-голяма от мене — ниска, твърде пълна и отпусната, вероятно (сигурно) бъбрива досадница — а това съвсем не е момичето, за което копнея. (Това лице вече го няма.) След това си спомням, че тя е мъртва.

(И тя се самоуби — като баща си. Опитах се да й се обадя по телефона в кантората, след като се върнах отвъд океана. Опитах се отново да й се обадя по телефона няколко години след като бях женен. Още тогава усещах липсата й. Нямаше я. Началникът на отдел „Материални щети“ също беше нов. Говорих с един сакат служител на име Бен Зак от отдела за телесни повреди.

— Върджиния Марковиц ли? — каза той. — О, не. Тя се самоуби преди година и половина. Вече не работи тука. Не знаехте ли?)

Струва ми се, че истинската битка започна след войната.

* * *

Та ето докъде ни беше дотътрила тогава тенекиената таратайка — промишлената революция: до третата по големина в света компания за застраховане срещу автомобилни злополуки — с една груба, цапната в устата, омъжена изрусена блондинка от отдела за телесни повреди (ТП) и с едно флиртуващо чернокосо момиче с дебели стъкла на очилата и с много слаби очи от отдела за повреди на собственост (ПС) — всички ние се пържехме на огъня на разврата, освен бедния стар господин Лен Луис, който беше подлъган и брониран с младенчески представи за романтика, които нямаха изгледи да се осъществят. (Сега вече той положително е умрял. Нищо не му оставаше освен целувките на Върджиния.) Положението там, в тази компания за застраховане срещу автомобилни злополуки, беше доста объркано (и смешно) (и плачевно) и аз започнах да научавам за повечето неща едва когато госпожа Йъргър се довлече на сцената, сякаш беше съдбоносна сила, маскирана като новата началничка на архива; а след няколко седмици тя ме накара да напусна от страх. Толкова много поразителни тайни имаше по това време, та ми се струваше, че всички освен мене ги знаят. Днес вече мисля, че в света не съществува дори някоя дреболия, която ми предстои да открия за някого и която да предизвика у мен нещо повече от леко учудване или моментно разочарование. Внезапната смърт обаче все още ме разтърсва, особено когато порази човек, който винаги е бил в цветущо здраве. (Като брат ми.)

След като вече научих за Том и Мари Дженкс, започнах още по-настойчиво да атакувам Върджиния; но това не ми донесе нищо. (Не мисля, че тогава изобщо знаех какво исках да я накарам да направи.) Смешното за всички тези жени (момичета?) беше, че никоя не желаеше който и да е от двама ни с Том да прави първата стъпка. Бях много по-свободен в отношенията си с Върджиния, отколкото Том с Мари Дженкс (и по-безрезултатно). Можех да отида до бюрото й под големия часовник винаги когато пожелая и да говоря толкова мръсотии, колкото си искам; можех да я помоля да се срещнем на стълбището или в склада; повечето пъти тя се съгласяваше; понякога, с нахална усмивка, тя ми предлагаше да се срещнем. Но никога не ми позволи да я натисна върху бюрото, въпреки че продължаваше да ме изкушава достатъчно, за да правя опити — преди да се отскубне от мене и да избяга. (Защо беше така? Какво беше това, което толкова я плашеше у мен, а не я плашеше у другите по-възрастни момчета и мъже, на които, както тя самата казваше, винаги даваше и винаги беше давала?) Мисля, че всичко щеше да мине добре за мене и Върджиния, ако бяхме успели да идем заедно в някой апартамент или стая в хотел и разполагахме с много време — щеше да стане направо чудесно. (И какво от това?) Тя щеше да ме научи как да го върша бавно. Ако аз наистина го вършех бавно, тя сигурно нямаше да се страхува; а щом не се страхуваше, сигурно щеше да ми позволи да направя с нея всичко и да ми показва. Но какво от това?

Всичко щеше да си отиде, рано или късно, така както тя вече си е отишла, така както аз непрекъснато си отивам. (Дявол да я вземе, тя е мъртва.) Досието й е приключено. Ако не се беше самоубила, сега щеше да бъде по-стара от мене и сигурно щеше да се е превърнала в напаст; щеше да бъде тромава и сбръчкана, да страда от запек, от камъни в жлъчката, от смущения в мензиса, от мазоли на краката — най-вероятно нямаше да искам да я видя. Всичко си отива. (И поради това е поносимо.)

* * *

Обаче паметта живее (но не задълго. Ха-ха).

Личното й досие може да е приключено, но не е безследно изчезнало; спомням си също така как тя ме караше да се заловя с Мари Дженкс — щом като разбра, че си падам и по нея. Не можех да спра да мисля за Мари, след като научих за нея, за Том и за онова бюро в склада. (Обикновено два-три пъти в седмицата изяждах обяда си на същото бюро и четях спортните страници на нюйоркските „Дейли Нюз“ и „Мирър“.) И нея желаех. Но не знаех как да я сваля.

— Хвърли й се! — навиваше ме Върджиния. — Върви да я сваляш.

— Как?

— Натисни я.

— С всичкия ли си?

— Сграбчи я.

— Ти си луда.

Единственото, до което стигнах, беше да държа под око Том и да гледам какво прави, за да я сваля; а той не правеше абсолютно нищо. Той си усъвършенствуваше почерка. (Беше достатъчно наясно, за да изчаква, и никога не отиваше сам при нея.) Дни наред той невъзмутимо си прекарваше времето с мене, като усъвършенствуваше почерка си и чакаше тактично и търпеливо тя да го призове в стаята си със звънеца или по телефона, или като нареди на някой от чиновниците (понякога и на мене) да го извикат при нея.

— Зает ли си? — питаше тя.

— Не — отговаряше той.

— Намери ключа — заповядваше му тя.

И те слизаха долу в склада (там, където досиетата на хора, претърпели злополука, пожълтяваха от старост в шкафовете.)

Върджиния и аз следяхме кога идват (ха-ха) и кога отиват. Тя наистина беше (ставаше) апетитно парче за всеки млад мъж, въпреки че аз харесвах повече Върджиния (по същите причини я харесваше и Том). Тази извисяваща се, саркастична, често отзивчива изрусена блондинка, тази двадесет и осем годишна омъжена жена от отдела за телесни повреди, която наглеждаше грижливо бедния стар Лен Луис (той страдаше сериозно от бъбреци и от свързани с тях допълнителни заболявания и по всяка вероятност в същност не искаше да се разведе със своята клета стара, дребна жена, за която беше женен през целия си живот и към която вероятно все още беше много привързан) и правеше каквото може, за да облекчи службата му, изглеждаше два пъти по-едра от Върджиния и съдържаше в себе си поне четири или осем пъти повече внушителна чисто женска маса. Тя беше омъжена за един счетоводител със слабо сърце (сигурно тя го бе докарала дотам) и безцеремонно заповядваше на Том, винаги когато пожелаеше, да се залови да я чука долу в склада или след работно време в апартамента на разведената й приятелка; по същия властен начин го викаше в кабинета си и му заповядваше да подрежда папки.

(Когато тя изпращаше да го извикат, Том никога не знаеше коя от задачите ще му бъде поставена, но беше напълно съгласен и на добрата, и на лошата страна.)

Най-многото, което Том си позволяваше, за да я сваля, беше да застане на видно място в кабинета й и да се преструва, че търси някоя папка. Тя съвсем точно знаеше какво търси той. Понякога се намръщваше и Том моментално се дръпваше настрани, сякаш потънал изцяло в търсенето на съответната папка за злополука. Друг път реагираше така, както той се беше надявал — усмихваше се кисело, почти гримасничеше и искаше да знае:

— Трябва ли ти нещо оттук?

— Да.

— Намери ключа.

И те отново слизаха долу в склада.

— Дори не съм убеден, че ме харесва — довери ми се с безразличие Том един ден в архива, като изразходваше много повече емоции за главните букви P и Q, които упражняваше, отколкото за изявлението, което направи. — Но тя със сигурност обича да го върши с мене.

Не можех да не си задавам въпроса дали не би й харесвало да го върши и с мене.

Затова се опитах да я прелъстя. (И не успях.) Опитах се да му я отнема — не точно да му я отнема, а просто да получа, ако е възможно, моя дял от тази миришеща на мускус, пощръкляла, съкрушителна, неизтощимо прекрасна и сладострастна, прилична на викинг омъжена блондинка (която в същност беше една прекалено едра кокалеста брюнетка от Бъфалоу, с шотландско-ирландски произход и имаше разширени пори на кожата). Доникъде не стигнах с нея. Върджиния ме пришпорваше енергично с безумни съвети.

— Върви и набързо я катурни — даваше ми наставления тя. — Тя мре за това, особено сега. Жена съм и разбирам. Направо влез в кабинета й и я награби.

— Как?

— Тя е тъкмо за тебе.

— Как?

— Кажи й.

— Какво?

— Какво искаш. Кажи й направо. Така е най-добре.

— Да, разбира се.

— Сграбчи я. Пъхни си ръката под роклята й…

— Тя ще ме убие.

— Няма. Виж сега — господин Луис излезе. Направо иди и й кажи, че искаш.

— Ще ме прати в лудницата.

— Ще се влюби. Ще си загуби ума по тебе.

— Ще ми счупи главата. И ще ме прати в затвора.

— Няма да може да ти устои. Изглеждаш по-добре от Томи. И повече ще се забавлява. Имаш хубава къдрава коса.

— Може да каже на Лен Луис или на госпожа Йъргър и ще ме уволнят.

— Още там ще си вдигне полата, ще разпери ръце и ще запее: „Хайде, миличък. Направи го и с мене, както го правеше с Мари в събота вечер, в съб…“

— Ти си дигни полата и пей — прекъснах я аз, — щом смяташ, че не може да ми се устои. И с теб ми се иска.

— Намери стая в хотел.

— Мари го прави на бюрото долу.

— Мари има голям дебел задник.

— Ти също.

— Харесваш ми, миличък — каза тя неочаквано, като ме гледаше право в очите. (Едва не паднах от учудване.) — Страхотно ми харесваш. Наистина. Нищо, че се хиля, като ти го казвам — наистина е така.

Бях направо поразен и не можех да й отговоря.

— Какви ги дрънкаш? — прошепнах свирепо.

— Иска ми се да бяхме по-стари — продължи тя замислено, с глас, близък до плач, предвещаващ нещастие. — Това ми се иска. Нали знаеш какво ми се иска? Да беше достатъчно стар, за да ме поочукаш насам-натам.

Бях шокиран и ужасен, объркан, смутен и почти вбесен от думите й.

— Защо говориш така? — попитах я възмутено, уплашен, че вече е станало нещо непоправимо, което не разбирам и с което няма да мога да се справя. — Защо ми казваш тези работи сега? Точно тук, в средата на стаята?

— Защото и да ме чуе някой, няма да ми повярва — продължи Върджиния игриво; без да понижи глас и без да промени на лицето си израза на безгрижна невинност. — Дори и ти не вярваш. Никой край нас няма да ме възприеме сериозно, ако започна постепенно да повишавам глас, докато се превърне във вик — (гласът й се носеше — ясен и преднамерено силен, докато накрая наистина се превърна във вик; всички наоколо ни гледаха със задоволство) и докато внезапно изкрещя: „Обичам те, Боби Слоукъм!“

(И точно тя трябваше да се самоубие. Защо? Вече не е служителка в компанията за застраховане срещу автомобилни злополуки, защото се беше самоубила малко след края на войната и вече не можеше да бъде наемана на работа там.)

— Откачила си — смотолевих неловко, с изкуствена усмивка на лицето.

— Видя ли? — продължи тя с нормален тон, тъй като всички наоколо се бяха заловили отново за работата си. — Никой не ми вярва. Дори и ти, нали?

— Какво искаш? — попитах я озадачен. — Кажи ми какво да правя. Виж какво, „за по-кратко — Върджин“, аз съм само на седемнадесет години. Страх ме е. Не зная какво ще ми се случи.

— Не се страхувай — отговори тя и сега гласът й стана мек, нежен, изпълнен със загриженост и привързаност. — Скоро ще бъдем сами в стая в хотел и аз ще ти покажа някои неща, които никое момиче не ти е показвало досега. Обещавам ти. — Никога не отидохме в хотелската стая. Неотдавна една проститутка от нощен бар в Нови Орлеан ми обеща същото точно със същите думи, а когато след това дойде в стаята ми, не ми предложи нищо различно.) — Сега иди да сваляш Мари.

— Госпожа Йъргър ни гледа — забелязах аз.

— Тя не ме обича — каза Върджиния.

— И мене.

— Тя не ме обича, защото се опитвам да си правя весело с всеки, когото познавам. Особено с тебе.

— По-добре да си намеря някаква работа.

— Ще ти намеря работа тука.

Върджиния записа върху лист хартия номера на една папка за злополуки.

— Намери тази злополука — нареди ми тя. — Това е един случай с големи материални щети и с трима пострадали. Сигурно ще го намериш при Мари Дженкс — добави тя дяволито.

— Веднага, госпожице Марковиц — отговорих достатъчно бойко, за да ме чуе госпожа Йъргър, и бързо тръгнах.

— Ей, Боби! Не забравяй… — тя ме извика отново, като гледаше важно. И добави съвета си тихичко: — Сграбчи я.

* * *

Така поради навивките на Върджиния аз се отправих да прелъстявам Мари Дженкс. Направих опит по единствения начин, за който можех да се сетя: размотавах се. Размотавах се край стаята й по две-три минути всеки път, когато Лен Луис не беше на бюрото си, и виждах, че седи сама в кабинета. Прокрадвах се и се въртях пред очите й непрекъснато, като се преструвах, че търся папки за злополуки; очаквах всеки път да ме погледне и внезапно да проумее, в момент на светло откровение, че имам тъмна къдрава коса, че изглеждам по-добре от Том Джонсън и съм много по-забавен; да ми каже най-после и на мене:

— Зает ли си сега? Намери ключа.

Никога не стигнахме дотам. Единственото, което изобщо получих от нея, беше:

— Да не се каниш да стоиш до края на живота си тука? — или: — Защо непрекъснато ме зяпаш като полудяло теле?

Или питаше хитро (ясно й беше на тая мъдра кучка какво търся):

— Да ти трябва нещо оттука?

Или пък нелюбезно ме отпращаше:

— Я се махай. Кажи на Том да дойде.

И отново Том отиваше с нея долу в склада, като ме оставяше сам да работя върху почерка му в дъното на стаята с архива. И досега все още използувам неговия почерк. (Чудя се кой ли използува Мари.) Том разчиташе да го прикривам пред госпожа Йъргър или пред някой друг, който го потърси. И аз го криех.

(— Том!

Никакъв отговор.

— Том!

Никакъв отговор.

— Къде ли се е дянало това момче?

— Долу в склада, госпожо Йъргър, чука Мари Дженкс на бюрото.

Представях си, че отговарям така.)

Признавам, че ми беше много трудно да се съсредоточавам върху почерка на Том, когато знаех, че той е долу в склада с нея. Обикновено въображението ми витаеше и се спираше точно там (по-склонен бях да драскам мръсни рисунки за тях двамата). Излезе, че този мрачен, тих и скапан мавзолей за умрели и разлагащи се папки на долния етаж е едно доста горещо място. Понякога някой служител наистина искаше да отиде там, за да потърси някоя стара злополука, и на косъм се разминаваше с Том или с мене (специалистите по нови злополуки). Беше само един етаж по-долу, но слизането по двете стълби на този етаж до миришещия на мускус склад беше като бягство от чуждите погледи, бягство в тъмен, хладен и съвсем не неприятен подземен свят, в сигурно и успокоително уединение, каквото човек намира в дълбоко мазе или в прашна дървена барака за въглища. Обичах често да ходя там, дори само за да си изяждам в самота сандвичите и да чета „Мирър“ и „Дейли Нюз“ или да се измъквам и да пуша дълго сутрин или следобед, да размишлявам върху това кой отбор ще спечели във футболното първенство на колежите следващата събота или какво ще стане с мене и с майка ми, и с брат ми, и със сестра ми. (Брат ми е вече мъртъв: един ден внезапно получи сърдечна криза в преддверието на службата си и за него всичко свърши само за няколко секунди. Майка ми също е мъртва. Сестра ми живее далече. Понякога говорим по телефона.) Представям си как киселата госпожа Йъргър, която забелязваше всичко, проветрява обстойно склада, след като Върджиния, Том, Мари и аз сме си отишли.

Помня също и как в една обедна почивка без малко не стана едно изнасилване — когато две по-възрастни и по-едри момчета (които също работеха в архива) ме завариха с Върджиния. Не искаха да я пуснат да си върви. Тя отиде твърде далече — шегуваше се и се хвалеше прекалено много и те вече не искаха да я пуснат; искаха, както казаха, „да се погрижи“ за трима ни. Върджиния скоро се притесни. Ние продължавахме да говорим остроумия насила, сякаш нищо необичайно не се случваше. Единият от тях я беше прегърнал през раменете изотзад и изглеждаше, че игриво я прегръща, но в същност тя беше направо безпомощна и той се опитваше да я натисне да легне на пода; другият с две ръце бъркаше под полата й. Аз наблюдавах, обзет от страх и нетърпеливо очакване. Всички дишахме тежко (дори аз, въпреки че само наблюдавах). На лицата ни имаше напрегнати, болезнени, решителни усмивки; смеехме се пресилено и дрезгаво между отделните бързи подмятания, за да задържим колкото се може по-дълго време заблудата, че се забавляваме. Ясно беше, че не се забавлявахме. След първите няколко секунди Върджиния изпадна в ужас. Бузите й станаха тебеширенобели и потреперваха конвулсивно, когато се опитваше да се освободи. (Никога не съм могъл да понасям ужасни гледки, независимо с кого се случва това; през целия си живот не съм могъл — дори ако се случва с хора, които мразя.) Погледът й се спря на мене, пълен с ням панически страх и с молба. Намесих се и тя успя да се измъкне. Бях обзет от ужас, когато се изправих пред двете по-възрастни и по-едри от мен момчета, за да настоявам да я пуснат.

— Пуснете я — казах колебливо.

— Тя те желае — заяви единият от тях.

— Пуснете я! — изкрещях със стиснати юмруци.

След като Върджиния беше избягала, те започнаха да клатят глави с невероятно презрение към мене и ми казаха, че съм глупак, дето съм я пуснал точно когато вече щяла да ни даде и на тримата.

Бях ли глупак?

(Зная, че когато се върнахме горе, тя отново беше спокойна и весела и съвсем не ми беше толкова благодарна, колкото мислех, че ще бъде. И в приятелското й отношение към другите двама нямаше промяна. Тя се шегуваше и флиртуваше с тях, както преди, като показваше някакво раболепно уважение, сякаш сега имаше по-високо мнение за тях. Не можех да проумея това. Все още не мога. И все така се чудя какво щеше да се случи между нас, ако си бях държал устата затворена и се бях присъединил към другите, за да я накарам да даде и на трима ни. Щеше ли да има по-високо мнение и за мене? Откъде-накъде? Но все пак щеше ли да го има? Тя често ми казваше, че иска на надгробния й камък да пише: „Тук почива Върджиния Марковиц. Тя се чукаше много добре, макар да беше еврейка.“

Хващам се на бас, че не са сложили такъв надпис.)

Хващам се на бас, че съм бил глупак.

(Зная, че никога не можах да я чукам. А трябваше. Мисля, че го исках. Ще ми се да я чукам сега. Иска ми се да не се беше самоубила, да беше все още край мене, да можех да я повикам и да правя любов с нея, да й кажа колко я харесвам и какво е била тя за мен винаги. Радвам се, че я няма, защото съм сигурен, че щях да я пожелая сега. Не зная какво искам.)

Зная, че бях много по-окуражен за собственото си бъдеще именно заради Върджиния, Том и Мари Дженкс. Беше успокоително да зная, че толкова много хора се чукат, че тази дейност наистина е широко разпространена. Това предвещаваше нещо добро. Том беше на двадесет и една години и притежаваше едра омъжена блондинка, почти на двадесет и осем години, която му позволяваше да прави любов с нея. Аз мислех, че всеки с възрастта си получава такава жена.

Разбира се, това никога не ми се случи.

Когато станах на двадесет и една години, за мен нямаше Мари Дженкс. Всичко, което получих на двадесет и една години, беше правото да гласувам. А когато накрая стигнах дотам да задуша двадесет и осем годишна жена, това беше собствената ми жена и аз бях вече на тридесет и две години, женен за нея, а това изобщо не приличаше на мечтите ми.

Сега, ако ми се случи да имам работа с жена на двадесет и осем години, обикновено излиза, че тя не е жена, а момиче; доста често — дори малко момиче; обикновено е неомъжена и нещастна или омъжена и самотна. И не е същото, както ако бях имал това момиче, когато бях само на седемнадесет години. Понякога е приятно, понякога е тъжно; никога не е приятно за достатъчно дълго време, преди да стане тъжно (и неудобно, поне за мене. Често те искат да ми станат по-верни, отколкото ми се иска на мене. Намирам, че интимните отношения задушават човека).

Обикновено в тези истории има нещо пиянско (това е моя грешка, предполагам — аз обичам да пия и ги карам да пият), понякога — нещо отчаяно и патологично (вероятно и у двама ни). Те обичат да говорят много и обичат да слушат, обичат да им говорят сериозно. (Повече от всичко друго, мисля си, жадуват да им говориш.) Познавам едно, две или три момичета, наближаващи тридесетте, с които станах добър приятел: не виждам никоя от тях често, защото срещите ни минават без особени събития (най-вече за мене) и скоро става тъпо. Срещам много млади момичета, които известно време страшно ми харесват, и усещам, че бих могъл да ги обичам вярно до края на живота си, ако предварително не знаех колко скоро ще се отегча. Кубинското момиче този следобед беше на двадесет и шест или на двадесет и осем години и като си мисля за нея сега, ми се струва, че не беше чак толкова зле. Не беше съвсем непривлекателна. Ако все още бях хлапе на седемнадесет години, тя щеше да бъде страхотно парче за мене — ако знаех, че мога да я имам, когато си поискам, без да трябва да й плащам. Тя има малко дете, което е дала на някакви хора, за да го гледат. Иска да събере достатъчно пари, за да може един ден да си вземе детето и да открие няколко козметични салона.

— Обичаш ли да те дразнят? — кротко ме попита тя. И когато кимнах, каза: — Всеки обича.

— Всеки обича.

Като си мисля за нея сега, струва ми се, че изобщо не беше зле.

* * *

Не зная какво се случи с Том (може и да са го убили — откъде да зная и какво ме е грижа?); той ми остави почерка си и аз все още седя на бюрото в кабинета си, в компанията или в къщи и го използувам. Не зная какво в крайна сметка стана с Мари Дженкс. Изобщо не мога да разбера какво се случи и с мене. Предчувствувам, че госпожа Йъргър е все още там. (Името е различно, но типът — неунищожим.) Всички госпожи Йъргър винаги остават непокътнати, без да се впускат в грях и неблагоразумие; остават и техните намусени съпрузи, ако изобщо съществуват (жените им нямат нужда от тях), които не се различават от жените си по нищо друго, освен по пола и облеклото. Всички госпожи Йъргър не само оглавяват архиви, но стават и кметове, директори на училища, декани на колежи, началници, съдии, адвокати, полковници, членове на парламентарни комисии, служители в американския легион, върховни съдии, президенти на Съединените американски щати и управители на малки отдели в компании като моята. Както Грийн, Блак и Хорас Уайт, аз също понякога съм играл в компанията ролята на тиранин пред хора, които са ми подчинени, и често играя тая роля в къщи пред жена си, дъщеря си и сина си и дори понякога пред детето си, което е идиот и не разбира какво става.

(— Как можеш да го наричаш така? — скастря ме жена ми, силно развълнувана. — Как можеш да говориш така за него? Твоя собствена плът и кръв!

— Според определението — информирам я студено — идиот е всеки, който не притежава възможността да се развива умствено повече от равнището на три-четири годишно дете — независимо дали е моя собствена плът и кръв.)

Преставам за момент да куцам като Кейгъл, заобикалям я и заставам зад нея, като я наблюдавам внимателно с крайчеца на окото си и се мъча да видя доколко внимателно ме наблюдава тя (с крайчеца на окото си). Тя не си е сложила колан (което обикновено е сигурен знак, че е в добро настроение). Цветнокожата прислужница със закръглени рамене, която държим сега, се е свряла в един далечен ъгъл на голямата ни кухня и работи безшумно над една черна дървена купа за салата, която купихме в Ямайка от друга цветнокожа жена със закръглени рамене по време на една почивка там. Страх я е от мене (така си мисля, а мене ме е страх от нея). Жена ми седи до печката, сипва и бърка вино в един тиган, пълен с тъмно на цвят месо — може би това са пилешки дробчета или парчета телешко. Останало е по-малко от половин бутилка вино (употребено е повече от половин бутилка вино. Ха-ха). Минавам зад жена си, много съсредоточено насочен към една чаша и няколко ледени блокчета (въпреки че се изкушавам да извикам: „Оле!“, като се сетя за кубинката), и полагам усилия да си спомня в какви отношения бяхме, когато се разделихме тази сутрин или когато си лягахме снощи, за да съм наясно дали все още ми се сърди за нещо, което съм казал или не съм казал и за което вече съм изгубил всякаква представа.

Кисела ли е, весела ли е? Не мога да си спомня. Не съм в състояние да кажа как е. Затова оставам нащрек. Вземам една солена бисквита със свита на руло аншоа, навеждам се по-близо до нея и внезапно откривам, че не е нито кисела, нито весела. За нея няма ни най-малко значение дали сме се разделили в добри, или в лоши отношения, тъй като тя е забравила.

Пак е пила — и по наведения й поглед, в който има плаха неувереност, познавам, че и тя се мъчи да си представи дали тази вечер ще бъдем приятелски настроени, или не. (Кисел ли съм, весел ли съм?) Тя очаква да й дам знак. (Кисел ли съм, че е казала или направила нещо лошо, или пък съм весел, че това не е станало?) Не зная защо толкова много се страхува от мене, след като и аз толкова много се страхувам от нея. Тя е някак вцепенена и съсредоточена, вече се разкайва се (за какво? Един господ знае), изпъната е като струна, както си бърка врящото месо в тигана, и се надява, че не съм й сърдит за нещо, което е казала или не е казала или е направила; за което не може да си спомни. Това почти ми стига, за да избухна в смях.

— Права си — казвам, за да улесня и двама ни.

— За какво?

— За Кейгъл — казвам аз и имитирам за секунда накуцването му. — Малко си пийнахме.

— Радвам се, че това ти е повишило настроението.

Прислужницата подозрително попива всяка дума, без да ни поглежда. Понеже опасенията ми изчезнаха, приближавам се до жена си и я целувам леко по бузата. Тя повдига свенливо лице, все още несигурна. Мирише на вино и на скъп парфюм.

— Гладен ли си? — пита тя.

— Ще бъда. Яденето изглежда добро.

— Да се надяваме.

Прислужницата безшумно минава край нас, за да занесе купата със салата в трапезарията.

— Как работи тази? — питам аз.

— Добре — отговаря жена ми. — Пийнах малко вино — бърза да добави тя. — Слагам вино на пилешките дробчета и си помислих, че е най-добре да го опитам малко, за да съм сигурна, че е хубаво.

— Хубаво ли е?

— Не е лошо — тя се усмихва. — Искаш ли малко?

— Ще пийна уиски.

— Аз ще пийна още вино.

— Децата добре ли са?

— Да.

Усещам, че всичко започва доста добре, и нищо чудно тази вечер у дома да бъде приятна. Жена ми не е настроена особено агресивно (което ще улесни и двама ни). Децата (слава богу) още не са ме засипали с оплаквания и изисквания. Дъщеря ми е в стаята си, говори по телефона. Момчето ми е в стаята си и гледа телевизия. (Пуснал е звука високо и го чувам.) Никой от тях не се е развълнувал особено от факта, че „татко си е дошъл“ (и аз малко съм обиден от безразличието им. Ако имах куче, щеше да ме посрещне с повече любов). Прислужницата все още изглежда изцяло поробена и с нищо не дава повод да се мисли, че назрява бунт на черните. (Плащаме й добре, внимателни сме към нея и вероятно тя е по-малко притеснена от отношенията си с мене, отколкото аз — от отношенията си с нея. Неловко ми е, че държа прислужници.) Дерек не е наблизо, за да хленчи и квичи или да се опитва да говори, а болногледачката (гувернантката), която сме му наели, не се върти наоколо с вторачен в нас поглед, сякаш сме искали той да е такъв. (Работата й в действителност не е да го бави или наглежда, а да пази да не ни попада пред очите, въпреки че той не е неприятен за гледане, когато тихо играе край нас с някаква шарена книга или бебешка дрънкулка.) Оставили са ме на мира. Пия си уискито. Жена ми си пие виното.

— Какво прави днес? — питам я по навик (преди тя да ме е попитала).

— Нищо — свива тя рамене; това е едно признание за неуспех; тя се разкайва, че още един ден е бил изгубен. — Седях си в къщи. Пазарувах. Почивах. Спах.

— Някой да е идвал?

— Не.

Това е добре, ако е вярно, защото означава, че тя е пила само вино и вероятно по малко — отвреме-навреме; става й лошо от много вино. Вярвам, че ми казва истината, понеже мисля, че жена ми още не се е научила да ме лъже. (Жена ми не знае да флиртува и не знае как да ме лъже.) Когато наистина има нещо, което се надява да скрие, тя си мълчи и се надява, че няма да я разпитвам. (Ако я попитам, винаги ми казва. Тя не обича да лъже.) Помагам й, като не й се бъркам, ако доловя, че крие някаква тайна, която иска да запази. Опитвам се да се държа настрана от всичко, което тя се опитва да крие. Подозирам, че прави същото по отношение на мене (подозирам, че тя знае за мене много повече, отколкото показва външно. Поради това нашите разговори обикновено са никакви и често са сдържани.

— Сега ще се върна — казвам аз и тръгвам да мина зад нея с чашата си. — Искам да прегледам пощата.

Тя кимва. Като минавам, потупвам я леко по дупето. Тя се радва, благодарна ми е и се притиска към ръката ми, като се хили с похотливо, леко пиянско задоволство.

— После ли? — казва тя. — Надявам се, че ти се иска.

— Познаваш ме — смея се аз.

Жал ми е като я виждам такава. (Преди не беше такава.) Може вече да не я обичам, но я познавам от дълго време и чувствата ми съвсем не са такива, че да извикам: „Оле!“

* * *

Жал ми е, че жена ми сега пие през следобедите и вероятно си пийва един-два пъти и сутрин. Мъча се да не й казвам нищо за това. Би било унизително и не ми се иска тя да се страхува, че мога да започна да я нагрубявам и за това. Обикновено ме уведомява по някакъв страничен начин, че малко е пийнала следобед, че се е срещнала със сестра си или с жената на някого да обядват, или да купят някакъв плат и са пили по един коктейл или двойно шотландско уиски, преди да се приберат; или пък, както току-що направи — че е слагала вино на яденето. Понякога й се иска да ми каже, но отлага прекалено дълго и не ми казва и аз имам чувството, че трепери вътрешно и се чуди дали съм забелязал и дали ще й направя забележка. (Жена ми се страхува от мене; не ми харесва да е така, но това улеснява нещата.) Отвреме-навреме я съжалявам.

Тя никога не се напива денем (но наистина се напива на събиранията вечер и прекарва весело — само че никога не го прави у дома. Жена ми е превъзходна домакиня.) Освен това никое от децата не е споменавало за пиенето й в къщи през деня, така че може би не им е позволила да го забележат. Но аз си спомням, че едно време тя изобщо не пиеше; спомням си, че никога не флиртуваше. (И никога не псуваше.) Освен това все още е религиозна; почти всяка събота ходи на черква и ни кара също да ходим. (Никой от нас не иска да ходи. Понякога отиваме, ако аз реша, че това е един безболезнен начин да й се отплатим за всичко, което й дължим. Тя няма особена вяра на свещеника, който имаме сега; нямам му вяра и аз.)

Жена ми също така започва да се учи да употребява мръсни думи (със същото неудобство, с което някои жени в напреднала възраст започват да се занимават с рисуване или се записват в курсове за възрастни — по психология, история на изкуството или изучават творчеството на Жан-Пол Сартр). И за това не я бива особено. Тя казва „по дяволите!“ и „проклятие!“ прекалено емоционално, въпреки че в израза „лайно!“ е постигнала звънко съвършенство. За разлика от останалите познати мъже и жени от различни социални групи, не й е присъщо преситеното безразличие, с което се отнасяме към цинизмите. Петнадесетгодишната ми дъщеря я бива много повече от жена ми да говори мръсотии. Дъщеря ми щедро използува мръсни думи пред нас, за да ни направи впечатление с интелигентността си; често тя пряко отправя мръсотиите към нас (особено към жена ми) и пробва да види докъде ще й позволим да стигне. (Аз не й позволявам да отиде далече.) Вече мога да кажа, че и момчето ми трупа смелост, за да експериментира в къщи с една-две мръсни думи. (Той не знае със сигурност значението на думата „чукам“, но знае, че е мръсна. Беше останало с впечатлението, че това е думата за полово сношение (докато не му казахме, че обикновено се нарича другояче).)

Мъчително ми е да си припомням каква беше жена ми тогава, да знам, че тя искаше да остане такъв човек, какъвто беше, да виждам какво й се случва сега, както ми причинява болка да бъда свидетел на израждането на което и да е човешко същество, било ми някога близко (или дори близо до мене) — дори когато става въпрос за познати или съвсем непознати.

(Видът на изцяло парализирания ми въздействува страшно, а човек с някаква друга парализа — на лицето или на крака — направо ме кара да замръзвам от отвращение. Идва ми да погледна на другата страна. Гнус ме е от слепци, когато ги видя на улицата, яд ме е на тях, задето са слепи и са изложени на опасност по улицата, и се оглеждам отчаяно дали някой друг няма да тръгне да ги съпровожда, за да не ми се налага да ги превеждам внимателно през кръстовището или край непредвидената пречка на тротоара, която толкова ги е развълнувала и притеснила. Не си позволявам да се справям с такава човешка злочестина; отказвам да възприемам подобна действителност; струпвам я изцяло върху подсъзнанието си, сядам отгоре й и я затискам колкото се може по-плътно. Ако трябва да излиза наяве, нека да се явява в лоши сънища. И без това ги забравям веднага щом се събудя.) Марта машинописката — онова младо, простичко момиче от нашата служба, което има лоша кожа и полудява — ми е напълно чужда и вече беше в доста напреднал стадий на полудяването си, когато отдел „Кадри“ я изпрати при нас (за да се побърка окончателно); аз не съм виновен за това; не я познавам; не познавам майка й в Айова, която се е омъжила повторно и не иска да я прибере, нито баща й (ако все още има баща), нито който и да е от многото хора на този свят, които би трябвало да са й близки; и все пак, ако си го позволя, може да ми се скъса сърцето от това, че тя полудява. Не й казвам нищо за това как се чувствувам (или как бих могъл да се чувствувам). Но винаги говоря с нея любезно. Както с всеки друг. Гледам да не й позволя да забележи, че изобщо ме е грижа за това, което се случва с нея (тя може да се обърне към мене за помощ, ако знае, че аз знам), и гледам да не си позволявам да ме е грижа. Гледам да не й позволявам да разбере, че знам. (Може би тя самата още не го знае.) Вероятно тя ще се притесни, ако научеше, че всички край нея знаят, че тя полудява.

Така че аз си мълча пред Марта; мълча и пред жена си — поради едно и също смесено чувство на състрадание и от личен интерес, мълча за пиенето, за флиртуването и за мръсните думи; така си мълчах и пред майка ми, когато тя получи първия мозъчен удар; мълча си също пред всеки друг познат, у когото откривам първите белези на непоправима телесна разруха и приближаващ се недъг или смърт. (Отписвам тези хора бързо. Те се превръщат в приключени папки за моя архив много преди да са си отишли от живота, още при първите признаци, че са започнали да си отиват.) Не казвам никога нищо лошо на никого, след като съм разбрал, че е прекалено късно някой да му помогне. Не казах нищо на майка ми за мозъчния й удар — въпреки че бях при нея, когато това се случи, и бях човекът, който в крайна сметка трябваше да телефонира за лекар. Не исках да знае, че е получила мозъчен удар; а когато разбра, не исках да знае, че аз зная.

Преструвах се, че не забелязах (по време на едно от седмичните си посещения в апартамента, където тя живееше сама) как езикът й започна да се преплита и да се удря в небцето. Навън се прокрадваха все едни и същи насечени срички, едно и също гърлено пелтечене. Потиснах учудването си и скрих загрижеността си. Тя внезапно спря, първия път с озадачен, почти капризен поглед, усмихна се леко за извинение и отново се опита да завърши това, което беше започнала да казва. Случилото се се повтори. Повтори се и следващия път, когато се опита да говори. И отново. След това тя вече не направи този опит от сърце; изглежда, предварително знаеше, че е болезнено, че вече е твърде късно. Иначе се чувствуваше добре. Но ми кимна одобрително, когато предложих да повикаме лекар; и докато телефонирах, бедната стара жена седна и се примири кротко — със замъглен поглед и свити в учудване рамене. (Беше изплашена. И се срамуваше.)

Лекарят обясни търпеливо после, че вероятно това не е тромб, а само спазъм (той каза, че мозъчни удари не съществуват; има само кръвоизливи, тромбози и спазми) на някой много малък кръвоносен съд в мозъка. (Ако имало засегнат по-голям съд, щяла да получи едностранна парализа и вероятно загуба на паметта.) Но до края на живота си тя изобщо не проговори, въпреки че забравяше и се опитваше да говори (предполагам, повече по навик, отколкото защото очакваше да успее), докато не получи повторни пристъпи от тези спазми (или удари), а след това спря да се опитва. Като я посещавах в частната болница (която тя мразеше), само аз говорех, а тя слушаше и посочваше нещата, които й трябват, или пък ставаше от стола или леглото (докато изобщо можеше да става) и си ги вземаше. Понякога драсваше на парче хартия някаква молба. Когато седях до леглото й по време на посещенията си и й говорех за приятни неща, като скоро вече нямах какво да кажа за себе си, за жена си, за децата си, за работата си — за всичко, което смятах, че й е добре да чува, — никога не отварях дума пред нея за удара, нито за някои други, прогресивно напредващи телесни недъзи, които се появиха и я нападнаха безжалостно (особено артритът и пронизващата я телесна и душевна леност, които накрая се сляха в една болезнена апатия). Тя никога не научи, че Дерек се роди със сериозно мозъчно увреждане, макар да знаеше, че се е родил. Винаги й казвах, че е добре. (Винаги казвах, че всички са добре.) Ние самите не знаехме, че е така, докато Дерек не стана на няколко години, а тогава вече беше твърде късно: вече си го имахме; той вече се беше случил. (Иска ми се да се бях отървал от него, въпреки че не смея да го заявя открито. Подозирам, че и всички други членове на семейството мислят така. Може би с изключение на моето момче, което сигурно смята, че ако наистина се отървем от Дерек, можем да се отървем и от него, и вече е загрижен, че това е тайното ни намерение. Моето момче наблюдава и попива всичко, което има нещо общо с нас и Дерек, сякаш очаква да види как най-накрая ще се освободим от него — а той усеща, че това е нещо, което рано или късно вероятно ще трябва да направим.)

Това, което говорех пред майка си, както и посещенията ми, не й бяха от полза. Преструвах се, като говорех — както заради себе, си така и заради нея (повече заради нея, отколкото заради себе си), — че тя не е сериозно болна, че не е в една частна болница, която мрази, че не е саката и че не остарява и не осакатява още повече с всеки изминат ден. Не исках да знае, а тя със сигурност знаеше (и аз знаех, че знае), тъй като го знаеше преди мене, че умира — бавно, на етапи; органите й отказваха да действуват и възможностите чезнеха една по една. Носех й храна (към края, когато разумът почти я беше напуснал и едва си спомняше за повече от минута-две кой бях аз, тя я сграбчваше ненаситно с изкривени пръсти и я поглъщаше лакомо, направо от хартията — сякаш беше някакво изгладняло, съсухрено, белокосо животно в клетка — моята майка). Преструвах се, че всичко е наред, и не й казвах нищо за състоянието й, докато накрая не умря. Не й бях от полза (само дето й носех храна), както не мога да помогна сега на машинописката ни, която полудява пред очите ми, както не мога да помогна на жена си в пиенето, флиртуването или в останалите й доста тромави усилия да е жизнерадостна и весела. (Тези дни, когато лежа сам на някакви странни легла в хотели и мотели и се опитвам да се приспя, ми се явяват видения — нападат ме мръсни орди от хапещи бълхи или дървеници, с които изобщо не мога да се справя — понеже съм твърде гнуслив, за да ги понасям, и нямам къде другаде да отида.) Изобщо не искам жена ми някога да открие, че пие прекалено много на събиранията вечер и че понякога се държи твърде зле с хората и прави изключително лошо впечатление тогава, когато мисли, че прави много добро впечатление! Ако открие (ако някога усети колко нескопосана и арогантна става), това ще я съсипе (ще бъде унищожена), а тя вече е достатъчно обезсърчена.

В къщи през деня тя пие само вино; вечер, преди или след вечеря, понякога пие шотландско уиски, ако и аз пия. Много вечери изобщо не пием. Тя в същност не харесва вкуса на уискито (въпреки че вече започва да харесва вкуса на мартинито и приветствува неговото изтръпващо-развеселяващо въздействие, което то така милостиво и бързо донася) и не знае как да смесва коктейли. На събиранията вечер сега тя пие каквото й поднесат в мига, когато влезем, и се опитва да се понапие колкото се може по-бързо. След това продължава да пие същото до края на вечерта. Ако всичко между нас този ден е било достатъчно поносимо и тя има чувство на сигурност, прекарва весело и шумно, приятелски настроена — към мене и към всеки друг, докато не се напие (ако се напие); понякога й се завива свят и й става лошо, но не причинява вреда на никого — въпреки че тя беше тихо, сериозно момиче, малко свенливо и изискано, доста скромно, винаги тактично и с добри обноски.

Ако нещата не стоят толкова добре, ако този ден е била нещастна заради мене, дъщеря ми или себе си, тя войнствено флиртува. Обикновено мъжът (мъжете), с когото (с които) флиртува, се изплашва и се маха (те почти никога не остават с нея достатъчно дълго, за да отговорят на флирта), защото тя не знае как да флиртува; подходът й плаши, поканата й за прелъстяване е едно предизвикателно нападение и може да стане нещо като скандал, ако не се намеся достатъчно бързо. Тя винаги го прави с мъже, които познава и с които се чувствува сигурна (предполагам, че на нея изобщо не й се иска да флиртува) и обикновено избира някой, който си дава вид, че се забавлява, без да притеснява никого. (Може би той изглежда самодоволен.) Натъжавам се, когато я наблюдавам; искам другите хора да я харесват.

Тя предизвиква мъжа направо, понякога дори в присъствието на жена му, с неприкрито и недвусмислено подмятане, или го съблазнява, като плъзга тежко ръка нагоре по лопатката на рамото му — ако е прав; или мачка вътрешната страна на бедрото му, ако е седнал; а след това, сякаш той вече я е отблъснал, се изпълва с ирония, мъст и презрение — преди той изобщо да й е отговорил. Преди да е направила прекалено голяма беля, отивам да я спасявам, да я отведа внимателно, с остроумна забележка и усмивка — колкото се може по-кротко и по-своевременно. Никога не я упреквам (въпреки че често съм вбесен и засрамен); коткам я, хваля я, лаская я. Искам да е доволна от себе си. (Не зная защо.)

— Просто си ревнив — обвинява ме тя предизвикателно, когато я дръпвам настрана.

— По дяволите, така е — отговарям й с неестествен смях и понякога се насилвам да я прегърна, за да й помогна да се убеди, че съм ревнив.

— И добре правиш — злорадствува тя победоносно.

Жена ми и аз сме имали и по-добри времена от сегашните, но не мисля, че пак ще ги имаме.

Жена ми казва, че вечерята ще бъде готова скоро. Настроението ми е празнично (толкова пъти, когато съм бил в къщи при семейството си, ми се е искало да бъда другаде) и аз решавам великодушно, че тази вечер (поне тази вечер) ще направя всичко възможно, за да се чувствуват те щастливи.

— Здравейте — казвам, когато моите деца идват.

— Здрасти — казва дъщеря ми.

— Здрасти — казва синът ми.

— Какво ти става? — питам дъщеря си.

— Нищо — казва тя.

— Защо ме погледна така?

— Казах ти „здрасти“ и толкова — отвръща тя, и злобно понижава глас, докато постигне тона на безгрижната невинност. — Какво искаш да правя?

(По дяволите — мисля си мрачно, а настроението ми се понижава, — какви я прихващат?)

— Ако нещо не е наред — настоявам търпеливо (като усещам, че започвам да се вбесявам), — бих искал да ми кажеш какво има.

Тя стисва зъби.

— Всичко е наред.

— Вечерята е готова — казва жена ми.

— Няма да ми хареса — казва момчето ми.

— Какви са я прихванали? — питам жена си на висок глас, докато вървим към трапезарията.

— Никакви. Не зная. Никога не зная. Хайде да сядаме. Нека се опитаме да не се караме тази вечер. Хайде да видим дали можем да изкараме поне едно ядене, без някой да крещи, да пищи и да се ядосва. Това сигурно не е толкова трудно, нали?

— Тъкмо така мисля и аз — казва дъщеря ми, като набляга на думите, за да уточни, че сигурно някой друг (аз) не мисли така. (Тя все още не ме е погледнала.)

— Нямам нищо против — казвам аз.

— Обаче няма да ми хареса — казва момчето ми.

— Какво означава това? — питам аз.

— Искам два кренвирша.

— Можеш поне да го опиташ — мъчи се да го убеди жена ми.

— Какво? — пита дъщеря ми.

— Не можеш да ядеш кренвирши цял живот.

— Щом искаш кренвирши, ще ги получиш — обещавам на сина си. — Нали така?

— Точно така.

— Нали така? — питам жена си. — Няма да се караме.

— Добре.

— Амин — казвам с облекчение.

— Какво значи това? — пита ме момчето ми.

— Оле! — отговарям шеговито.

— Какво значи това?

— Значи „точно така“. Разбра ли?

— Откога пък означава това? — намесва се дъщеря ми.

— Оле! — отговаря момчето ми.

— Не означава това — казва дъщеря ми с нейния мек, отегчен, монотонен глас, без да повдигне очи, като прави опит (зная това) да продължи заяждането. — „Оле“ не означава „точно така“.

— Ако беше в по-добро настроение — шегувам се аз, — щях да те заплаша, че ще ти извия врата за тези думи.

— Нищо ми няма на настроението — отговаря тя. — Защо не ме заплашиш, че ще ми извиеш врата и без това?

— Защото няма да разбереш, че се шегувам, и сигурно ще би си помислиш, че искам да те осакатя.

— Виж ти.

— Не може ли да ядем спокойно? — моли жена ми. — Не би трябвало да бъде толкова трудно да ядем спокойно, нали?

(Стисвам зъби.)

— Щеше да бъде много по-лесно — казвам й приятелски, — ако не повтаряше това непрекъснато.

— Прощавай — отговаря жена ми. — Прощавай, че още дишам.

— За бога!

— Давай! — казва жена ми. — Ругай!

— Нямах това пред вид — казвам рязко (като лъжа, разбира се, защото точно това имах пред вид). — Честна дума. Виж какво, нали решихме да не спорим тази вечер? Нали така?

— Мога да го потвърдя за себе си — казва дъщеря ми.

— Тогава да не спорим. Нали така?

— Ако не крещиш — казва дъщеря ми.

— Оле! — казва момчето ми и всички се усмихваме.

(Най-после сме постигнали съгласие за нещо.)

След като вече сме постигнали съгласие да разредим напрежението, всички сме много наострени. (Сега вече съжалявам, че съм тука — въпреки че се радвам на момчето си. Мога веднага да се сетя за три момичета, които много харесвам и познавам от доста време — Пени, Джил и Роузмари, — с които бих предпочел да бъда; както и за новата в нашия отдел „Изкуство“ — Джейн, — басирам се, че можех сега да вечерям и да пия с нея, ако си бях направил труда да я поканя.) Сега вече никой от нас на масата не поема риска да направи някаква забележка.

— Да кажем ли благодарствена молитва? — предлагам на смях, с усилие да накарам всички да се отпуснат.

— Молитва! — подема репликата момчето ми.

Това е една стара семейна шега, на която се радва единствено момчето ми; а дъщеря ми цупи престорено и презрително устните си. Тя задържа на лицето си това пренебрежително изражение достатъчно дълго, за да се увери, че го забелязвам. Преструвам се, че не го виждам. Опитвам се да не й позволявам да ме трови (зная, че често дъщеря ми ме смята за вдетинен, а това наистина ме трови. В момента чувствувам неотложна необходимост да я укоря, да й изкрещя, да се протегна и да я цапна, да я изритам жестоко по кокалчетата на краката. Често изпитвам вътрешен подтик да удрям в отговор членовете на семейството ми, дори децата, ако ме обиждат или се възползуват от положението. Понякога, като видя някой от тях да прави нещо нередно или ги видя да грешат в нещо, за което е оправдано да ги обвиня, не се намесвам да помогна или да поправя грешката, а се въздържам, обзет от радост, гледам и чакам, сякаш наблюдавам от разстояние някаква злокобна сцена, разиграла се в свръхестествен сън, като в действителност се наслаждавам на близката възможност да им направя забележка, да ги смъмря и да поискам обяснение и извинение. Това ме ужасява; сякаш ги наблюдавам, че вървят с гръб към отворен прозорец или са на ръба на скала, а аз не ги предупреждавам, за да ги спася от нараняване или от смърт. Това е перверзно и аз се мъча да го превъзмогна. Някакъв звяр в мене, който се мъча да скрия, се стреми да излезе навън, пълзи и благоденствува, а аз не зная кой е той и кого иска да унищожи. Зная, че е обрасъл с брадавици. Може би това съм аз; може би звярът иска да унищожи мене) и като успявам да задуша гнева си зад една спокойна усмивка, казвам:

— Би ли ми подала хляба, мила?

Дъщеря ми го подава.

Жена ми седи срещу мене в началото (в края) на масата, момчето ми — от лявата страна, дъщеря ми — от дясната. Прислужницата тихо снове насам-натам, като носи купи с храна от кухнята. Жена ми загребва големи порции, слага ги в отделни чинии и ни ги подава. Мълчим. Вече не се чувствуваме свободни да разговаряме естествено пред нашите цветнокожи прислужници. (Не съм сигурен, че знам името на тази; те вече не се задържат дълго при нас.)

— Салатата е хубава, Сара — казва жена ми.

— Направих я както ми казахте.

Неловко ми е, че прислужниците у нас ни сервират храната (и на децата им е неловко) и не бих го позволил (въпреки че жена ми, както подозирам, предпочита да е така, както е било в нейното семейство, когато е била дете, и както е все още в много еснафски семейства според телевизията и киното, и както тя си въобразява, че се прави в Бъкингамския дворец и в Белия дом). Неловко ми е, когато ми сервират прислужници където и да е, още по-малко в домовете на други хора (където никога не съм сигурен колко храна се полага да си взема, винаги се затруднявам при манипулирането с вилиците и лъжиците за сервиране, които трябва да използувам, като се извия настрани, и непрекъснато се притеснявам, че ще блъсна с лакът или рамо подносите с месо и зеленчуци и те ще се разсипят на пода. Разбира се, това никога не се е случвало — поне за сега). Страдам от същото неудобство, когато те са бели (имам пред вид прислужниците, а не приятелите. Нямам никакви черни приятели и вероятно никога няма да имам, въпреки че сега забелязвам все по-хубави и по-хубави черни момичета, които възбуждат апетита ми. Сега вече те са непостижими за мене, освен ако не са кубинки или пуерториканки).

— Мисля, че го бива — казва жена ми. — Надявам се, че го бива.

— Няма да ми хареса — казва момчето ми.

— Престани — казвам му.

— Добре — той се оттегля бързо. Не може да понася, когато не съм доволен от него.

— Какво е това? — пита дъщеря ми.

— Пилешки дробчета с юфка и с винен сос, който ти харесва с телешко месо. Мисля, че ще ти хареса.

— Няма — мънка момчето ми.

— Няма ли поне да го опиташ?

— Не обичам дроб.

— Това не е дроб. Пилешко е.

— Пилешки дроб е.

— Моля те, опитай го.

— Ще го опитам — казва той. — А после ще ми дадеш кренвиршите.

— Може ли да ми сипеш?

Жена ми и аз наблюдаваме със затаен дъх как дъщеря ми набожда месото на вилицата съсредоточено, почти мрачно, и допира едно малко късче до устата си.

— Добро е — казва тя без възторг и започва да яде.

Жена ми и аз си отдъхваме.

(Дъщеря ми е малко прекалено висока и едра и би трябвало да пази диета; но жена ми, която непрекъснато й припомня, че трябва да е на диета, готви такива работи като юфка и сипва големи порции, а дъщеря ми обикновено иска допълнително.)

— Превъзходно е — казвам аз.

— Може ли да си получа кренвиршите?

— Сара, донеси два кренвирша.

— Би ли ми върнал хляба?

Подавам на дъщеря си хляба.

— Имам добри новини — започвам аз и всички се обръщат да ме погледнат. Аз все още треперя от вълнение (и гордост) след разговора с Артър Барън и в един внезапен, великодушен пристъп на добри чувства към тях — и към тримата (те са моето семейство и аз съм привързан към тях), решавам да споделя щастливите си чувства. — Да, струва ми се, че имам добри новини, много важни за всички ни.

И тримата ме гледат втренчено с такова силно любопитство, че съм принуден да спра.

— Какво? — пита някой от тях.

— Като премислих — колебая се аз, — струва ми се, че може и да не излязат чак толкова важни. В същност сега ми се струва, че изобщо не са важни. Не са дори интересни.

— Тогава защо каза така? — иска да знае дъщеря ми.

— Да ви поизмъча — шегувам се аз.

— Какво, по дяволите, означава това? — пита момчето ми.

— Имаш ли да ни казваш нещо? — пита жена ми.

— Може би да — дразня я шеговито, — може би не.

— Само ни дразни! — обръща се дъщеря ми към момчето ми, изпълнена с ирония и отвращение.

(Дъщеря ми отново ме кара да се чувствувам глупав. И отново изпитвам това властно, моментно, злобно желание да й причиня болка, да я нараня с един рязък отговор, да се пресегна през масата и да я зашлевя силно по лицето или по врата, да я изритам жестоко под масата по глезена или по кокалчето на крака. Не мога обаче да направя нищо, освен да престана да й обръщам внимание и да запазя фасадата си на бащинско добро разположение.)

— Тогава защо не ни кажеш? — пита жена ми. — Особено след като новините са добри.

— Ще ви кажа — отговарям аз. — Исках само да ви кажа — обявявам аз и отново много ми се приисква да хитрувам и да ги мъча, затова спирам, за да си намажа филия с масло, и отхапвам от нея, — че мисля да започна отново да играя голф.

Следва тишина, изпълнена с мислене, озадачаване и протест, докато всеки от тях се опитва да отгатне преди останалите какво точно послъгвам, за да скрия от тях другото, което всеки момент ще им кажа.

— Голф ли? — пита моето деветгодишно момче, което все още не знае със сигурност що за игра е голфът — добра или лоша.

— Да.

— Защо пък голф? — пита жена ми с учудване. (Тя знае, че мразя тази игра.)

— Голф — повтарям аз.

— Та ти изобщо не обичаш голфа.

— Мразя голфа. Но може би ще трябва да играя голф.

— Защо?

— Хващам се на бас, че са му дали по-добра служба — отгатва дъщеря ми.

(В много отношения тя е най-хитрата и най-досетливата от нас.)

— Дават ли ти?

— Може би.

— Каква е службата?

Жена ми се отнася към това твърде подозрително, тя е почти сърдита. Зная, че от няколко години тайно си е внушила, че мечтая за друга служба, която ще ме откъсва по-често от дома.

— Продаване.

— Продаване на какво? — пита момчето ми.

— Продаване на продаването.

За момент момчето ми се обърква, почти се стъписва от гатанката в отговора ми. После разбира, че това е било една шега, и избухва в смях. Очите му бляскат, а лицето му светва радостно. (Всички харесват момчето ми.)

— Сигурно ли е това? — опипва почвата жена ми, като ме гледа изпитателно. Тя все още не знае дали да се радва, или не.

— Така смятам.

— Повече ли ще трябва да пътуваш?

— Не. Вероятно по-малко.

— Повече ли пари ще вадиш? — пита дъщеря ми.

— Да. Може би много повече.

— Ще бъдем ли богати?

— Не.

— Ще станем ли някога богати?

— Не.

— Не искам да пътуваш повече — оплаква се момчето ми.

— Няма да пътувам повече — повтарям заради него, с едва доловимо недоволство. — Ще пътувам по-малко. — (Започвам да съжалявам, че отворих дума за това. Въпросите ме засипват прекалено бързо; усещам как самодоволството ми се изпарява, а на негово място се появяват цял куп раздразнения, които се струпват изведнъж, и аз не мога да ги следя и овладявам. Като им отговарям, вече започвам леко да пелтеча.)

— Пак ли ще започнеш да си говориш сам? — момчето ми не може да се сдържи да не ме ухапе дяволито.

— Не съм си говорил сам — заявявам твърдо.

— Ами, говореше си — промърморва дъщеря ми.

— Както миналата година ли? — настоява за отговор момчето ми.

— Не съм си говорил сам — повтарям на висок глас. — Репетирах една реч.

— Репетираше я пред себе си — подчертава момчето ми.

— Ще ти позволят ли да държиш реч тази година? — пита дъщеря ми. — Имате ли конференция на компанията?

— О, да — отговарям с усмивка.

— Дълга реч ли?

— О, разбира се. Струва ми се, че на тазгодишната конференция на компанията ще ми позволят да държа колкото си искам дълга реч.

— За Анди Кейгъл ли ще работиш? — пита жена ми.

Този въпрос ме стъписва.

— Нещо такова — заеквам уклончиво. (Цялата веселба се изпарява от семейната игра на задаване на гатанки и аз наистина съжалявам, че я започнах.) Смея се нервно. — Още не е сигурно. И ще стане след доста време. Може би не трябваше да отварям дума за това.

— Радвам се, че ще работиш за Анди Кейгъл — изтъква жена ми. — Не ми харесва Грийн.

— Не съм казал, че ще работя за Кейгъл.

— Нямам вяра на Грийн.

— Ти глуха ли си?

— Защо ми говориш с такъв тон?

— Не искам да си търговски посредник — избухва дъщеря ми, неочаквано развълнувана, почти разплакана. — Не искам да обикаляш бащите на другите и да им се молиш да купуват разни работи от тебе.

— Няма да бъда търговски посредник — протестирам нетърпеливо. — Вижте какво, защо приказваме толкова много? Още не са ми дали службата. Дори не съм сигурен, че ще се съглася.

— Няма защо да й крещиш — казва жена ми.

— Не крещя.

— Крещиш — казва тя. — Не се ли чуваш?

— Съжалявам, че крещях.

— Освен това няма защо да говориш на всички с такъв тон.

— Съжалявам, че говорих с такъв тон.

Този път жена ми е права. Без да се усетя, оптимистичното ми самодоволство се е сменило с лошо настроение; без да го съзнавам, повишил съм глас от яд и ето че отново съм започнал да им крещя. Всички на масата мълчим. Децата седят с наведени очи. Така са наплашени, че не мърдат. Виновен съм. Боли ме челото (от напрежение; отново ме заплашва главоболие). Изтръпвам от срам. Чувствувам се така безпомощен и несигурен. Иска ми се някой от тях да каже нещо, което да ми отвори вратичка, което да ми посочи пътя, който трябва да следвам, за да им се извиня по най-простия начин. (Чувствувам, че нямам изход.) Но никой не казва нито дума.

Връхлита ме една спасителна идея.

Неочаквано се обръщам към сина си, заканвам му се с пръст и го питам:

— Кисел ли си, весел ли си?

— Весел! — вика той щастливо и радостно, щом разбира, че отново се шегувам и вече не съм ядосан.

Обръщам се към дъщеря си и също й се заканвам с пръст.

— Кисела ли си, весела ли си? — питам и се смея.

— О, татко — казва тя. — Винаги когато наскърбиш някого от нас, гледаш да се измъкнеш с детинщини.

— Лайно — казвам тихо, ужилен от нейния неочакван отпор.

— Трябва ли да говориш така пред децата? — пита жена ми.

— Те говорят така пред нас — противопоставям й се аз. Обръщам се към дъщеря си:

— Кажи „лайно“.

— Лайно — повтаря тя.

— Кажи „лайно“ — казвам на сина си.

Той се кани да заплаче.

(Инстинктивно искам да протегна ръка и да го утеша, да го окуража, да разроша меката му светлокестенява коса. Силно съм привързан към момчето си — въпреки че вече не съм сигурен какви чувства изпитвам към дъщеря си.)

— Извинявай — казвам му бързо. (Изпитвам срамното, ужасяващо опасение, че ако наистина протегна ръка да го успокоя, той ще се дръпне назад несъзнателно, сякаш от страх, че мога да го ударя. Изпитвам ужасна болка при тази мисъл.) Обръщам се към дъщеря си. — Извинявай — казвам й искрено. — Ти си права. Съжалявам. Това наистина са детинщини.

Сега вече моите очи са наведени.

— Струва ми се, че ми се пие още една чаша — обявявам за оправдание, като ставам от масата. — Не ми се яде повече. Вие продължавайте. Ще бъда във всекидневната. Извинявайте.

Те продължават да ядат, след като излизам и си говорят тихо.

Държа се така с тях дори когато нямам подобно намерение. Но не мога да си го призная пред жена си или пред децата. Жена ми няма да разбере. В действителност не мога да кажа на жена си: „Извинявай“. Ще си помисли, че се оправдавам. Жена ми и аз в действителност вече не можем да разговаряме заедно за едно и също нещо; но понякога аз забравям това и се опитвам. Вече не сме достатъчно близки, за да водим искрен разговор (въпреки че сме достатъчно близки за чести полови сношения). На моето „извинявай“ тя отговаря с нещо празноглаво, недомислено и жлъчно, като: „Би трябвало да съжаляваш“ или „Нямаше защо да държиш такъв тон на всички“. Като че ли моят тон или нейният тон (и тя може да държи такъв тон) изобщо са част от проблема ни. Тя обикновено казва точно такива думи; аз се спирам, сякаш съм получил силна плесница; слисан съм; отново се чувствувам изоставен и изолиран и отново потъвам за по-сигурно в собствената си плътна и тъмна вълна от непроницаема меланхолия; чувствувам се самотен и отново съм поставен лице с лице пред факта, че нямам никого в този свят, на когото да се доверя или към когото да протегна ръка за помощ; става ми мъчно за майка ми (и за баща ми?) и за умрелия ми по-голям брат и пак започвам да бленувам за някоя нова работа, която ще ме откъсва далече от дома по-често. Един прекрасен ден някой ще започне да пуска бомби отгоре ни. Аз ще пищя:

— Небето се срутва! Хвърлят бомби! Хората горят! Свърши се със света! Това е краят на света!

А жена ми ще каже:

— Няма защо да повишаваш глас, като ми говориш.

* * *

Какво ни се е случило? Нещо се е случило. Някога аз бях момче, тя беше момиче, и двамата бяхме нови хора. Сега сме мъж и жена и нищо вече не изглежда ново, всичко изглежда старо. Мисля, че едно време се харесвахме. Мисля, че тогава се забавлявахме; поне така ми изглежда сега, въпреки че винаги сме водили борба за това-онова. Аз винаги водех борба да й съблека дрехите, а тя винаги водеше борба да не й ги събличам. Помня такива неща. Помня колко много пъти трябваше да събличам жена си насила, защото тя не обичаше да прави любов на открито или дори вътре в къщи, ако имаше човек макар и не съвсем близо до нас: в същата къща или апартамент, в съседната стая (дори ако бяхме в хотел! Тя се вцепеняваше, ако чуеше някакъв шум в стаята до нас), в съседния апартамент, в съседната къща! Помня как разкопчавах блузата й — където и да бяхме, — за да се добера до сутиена и до гърдите й. (Светлосините сутиени и досега ме подлудяват много повече от черните; тя носеше светлосини). Винаги я беше страх, че някой ще ни завари. Не се притеснявах (въпреки че ако ни бяха заварили, щях да се притесня). Винаги се нахвърлях върху нея колкото се може по-настървено и по-бързо, когато ми се удадеше такъв случай. Някога бях хлапе с гореща кръв. Не ме интересуваше дали й доставя удоволствие, или не, щом аз получавах своето. Тогава прекарвахме доста време с родителите й и с по-малката й сестра, а аз я сграбчвах на секундата, когато те излизаха, и се опитвах да я съборя, преди някой от тях да се е върнал. През лятото — из страната или на морето, — щом станеше тъмно, аз се опитвах да я подмамя вън от къщата, взета под наем, и да се любя с нея още на верандата, направо на земята или на пясъка (въпреки че не обичах пясъка в дрехите си и в косата си след това — а тя не обичаше да го прави на земята, защото се натъртваше). Винаги й дърпах копчетата и циповете, хващах и късах закопчалките и ластиците по бельото й. Бях направо луд по нея — тогава, когато тя беше момиче, а аз бях момче — направо си загубвах ума. Не я предупреждавах, не й давах време да уточнява, да разговаря или да се подготвя, да търси някакъв предлог за отлагане на момента, и много често тя направо не разбираше какво й се случва, докато не я разсъбличах наполовина, целият пламнал и глух като пън за всичките й протести и лоши предчувствия, и вече беше твърде късно да ме спре.

Сега мисля, че вероятно нейният ужас и моето насилие са ми доставяли удоволствие. Това остро, победно усещане за луда опасност, тази способност да покоряваш, а не да уговаряш, увеличаваха удоволствието и често сега ми се иска отново да ме обземе същата трескава смесица от сляп плам, бързина и напрежение. (В същност това може да е допринесло много.) Може би точно това липсва сега. Сега спя с момичета, които са на нейните тогавашни години, които са много по-подвижни, по-разюздани и по-отзивчиви, но поривът не е вече така силен; не е толкова вълнуващо и обикновено в крайна сметка е незадоволително. (Няма я съпротивата.) Сега се владея повече и съм по-зрял, но това не ми доставя такова удоволствие, както беше с нея: много ми е мъчно за нея и обичам силно и двама ни, когато си спомня какви бяхме тогава. Сега притежавам огромни стаи с големи легла, пълно уединение и толкова време, колкото си искам: момичетата ме водят у дома си, мога да отида в апартамента на Ред Паркър в града, в стаи или апартаменти в хотели, когато пътувам по служба извън града: но сега всичко е вече еднообразно, може да бъде предвидено, върви гладко — дори ако съм за пръв път с някоя жена (и аз често се чудя, дори в момента, когато го правя, защо се притеснявам. Щом започна, мисля как по-скоро да свърша. Свършвам и искам да си ходя).

— Хайде да идем в спалнята — казвам или те ми казват.

— Добре.

Мисля, че беше по-добре, когато го правехме с жена ми, когато и двамата бяхме толкова по-млади. „Бързай, бързай!“ — тя настояваше, умоляваше, стенеше, задъхано искаше, шепнеше, казваше го като молитва, просеше обезумяла, от страх да не ни открият.

Това се казваше забавление — което правехме ние. Тогава то беше забавление (повече за мене, отколкото за нея), а сега и двамата се забавляваме, когато си припомняме това, и се смеем (ако изобщо се смеем). Често се връщаме мислено назад, с чувство на топлота, и се сещаме за някоя такава лудост и някое място, където съм я водил. Жена ми обича миналото дори повече от мене и не е забравила много от различните случаи.

(— Помниш ли тогава, в хангара за лодки, когато баща ми…

— А малката ти сестра го правила цяло лято…

— Сякаш ревнуваш.

— Сигурно е изпитвала повече удоволствие от мене.

— Не си се оплаквал.

— Оплаквах се, като научих за нея.

— Падаше ли си по нея?

— Само след като разбрах, че го върши.

— Падаш ли си по нея сега?

— Ти си луда. Сега тя е една проклета кучка-реакционерка.

— Никога не си й отварял дума, че…

— Аз почти не говоря с нея.

— Помниш ли, когато бяхме на лодката в езерото?

— Дали помня?!)

Спомням си този път, когато се опитах да я обладая на дъното на една лодка, в едно езеро, далеч от брега. (Спомням си мъртвата Върджиния от предишната компания за застраховане срещу автомобилни злополуки, където работех; хващам се на бас, че и аз бих могъл сега да натисна в кану някоя безгрижна млада „за по-кратко — Върджин“ от смесен колеж, но вече не мисля, че искам това — не на моята възраст, не в кану.) Уплаши се, че хората от къщите на брега могат да ни видят; нещастна, почти разплакана, тя ме накара да спра. Започнах да греба яростно към един неголям, малко по-отдалечен остров (мисля, че този ден съм счупил рекорда по бързо гребане). Тогава вече бяхме женени.

Това беше забавление, въпреки че често водехме жестоки битки: тя започваше да плаче, аз се вбесявах, ако не можех да й се налагам в половия живот, както и в почти всичко останало. (Чувствата ми бяха лесно нараними). Обикновено исках да я обладавам навсякъде. Сега и двамата се радваме, че е било така. Тогава винаги й смъквах презрамките или дигах нагоре блузите или пуловерите й, за да се добера до гърдите и устните й, като някой умиращ от глад; чувствувах мъчителна, неизбежна, сладка болка в сърцето, в главата, в устата, в гърлото и дланите си. (Какво налудничаво хлапе съм бил още тогава!) „Не сега — казваше тя или ме питаше: — Обичаш ли ме?“ А аз казвах каквото ми дойде на ум или не й отговарях, като се тиках и се мъчех по-скоро да я обладая. Много малко ми трябваше тогава — стигаше ми дори да я видя или да си помисля — ако бях заминал, — че скоро ще се върна. (Тогава наистина знаех какво е да си възбуден.) Ако бяхме сами в къщи и знаехме, че разполагаме с време, можех да се държа по-различно, както можеше и тя; но много пъти не бяхме сами. А бедата с жена ми тогава беше, че не обичаше да прави любов на открито, никъде. Не обичаше да се любим в парковете, по плажовете, в храстите, облегнати на стена, на врата, на дърво (а аз обичах). Не обичаше да се любим на задната седалка на колата ми (нито на предната) и винаги трябваше да я насилвам. (Често тогава нямаше по-удобно място за това, а дори ако имаше, не исках да чакам.) Жена ми тогава се държеше малко като дама и аз харесвах това (повече, отколкото ми харесва пиенето и флиртуването й сега, или пък продраният й глас, когато се забавляваме на събиранията или на вечерите). Едно цяло лято на брега на езерото тя не искаше да прави любов изобщо, защото бяхме в къщата заедно с майка й, баща й и сестра й, и винаги някой се навърташе наблизо. Това лято, спомням си, сестра й беше съвсем закъсала и почти подлуди майка си и баща си, преди да се съгласи да направи аборт (не че искаше да роди бебето; страх я беше от оперативна намеса), въпреки че същото можеше да й се случи и в първите дни след връщането й в колежа. Тогава аз и жена ми бяхме женени и стана ясно (поне на мене), че малката й сестра без всякакво усилие се бе забавлявала на открито цяло лято, докато аз бях толкова притеснен. Това ме накара да се замисля дали не съм пропилял повечето време това лято в излишни опити да обладая не тази от сестрите, която трябваше. Щом като научих за сестра й, прииска ми се да се позабавлявам и с нея, въпреки че тя не ми харесваше.

По-късно, когато вече имахме собствена къща, жена ми отказваше да прави любов, докато не се увереше, че всички деца са дълбоко заспали, че вратата на спалнята е заключена, а ключът на външната врата е превъртян два пъти. (Господ знае кой си е въобразявала, че ще се промъкне и ще ни завари тогава. Крадци?) Имаше един дълъг-дълъг период, дори когато живеехме в собствена къща, когато тя отказваше да го прави изобщо през деня, дори когато още нямахме деца и когато нямаше никой наоколо. (Сега тя е готова да го прави почти навсякъде, по всяко време, особено ако е пила една-две чаши.) Трябваше й пълна тъмнина, дори нощем; искаше да не се вижда; трябваше да гасим лампите, да спускаме щорите, да затваряме вратите, дори вратите на гардероба. Тя предпочиташе да не я гледам, когато се съблича, да не я зяпам, когато се разхожда или лежи гола: често идваше в леглото, вече облякла нощница, свалила дрехите си другаде — в банята или в тоалетната — макар да знаеше, че веднага ще вдигна нагоре нощницата и ще я съблека. Тогава обаче, след като се убедеше, че условията са напълно подходящи, че няма опасност някой да ни прекъсне, че сме скрити от чужди очи, когато всичко около нас беше така, както искаше, тя беше чудесна във всяко отношение, гордееше се със себе си и с мене след това. Не беше чак толкова зле и преди, когато трябваше да я насилвам и го правехме набързо (тя скоро се научи, че с колкото повече жар се настрои да ми даде това, което искам, толкова по-бързо ще се свърши), въпреки че на двадесет и осем годишна възраст тя никога не достигна съвършенството на моята кубинка, с която бях този следобед.

(„Обичаш ли да те дразнят?“, измърка тя и аз сякаш чувам и сега нейното мъркане. Разбира се, че обичам. Може би никога не оставях достатъчно време на жена си, за да ме дразни или да се научи да го прави.)

Сега жена ми я бива много повече. Сега жена ми има съвсем друго мнение по половите въпроси, но и аз съм друг. Сега, струва ми се, жена ми почти непрекъснато е настроена любовно и е готова така да рискува, че и аз се ужасявам. Обикновено мога да отгатна кога си мисли за това още в мига, в който влизам — по наглия въпросителен, недвусмислен израз на очите и по някаква странна, самодоволна, леко крива усмивка. Зная, че съм познал, ако не е сложила колана си. (Тази вечер не го е сложила. Помня времето, когато нямаше нужда да се стяга и не носеше колан; сега рядко излиза от къщи без колан, въпреки че още няма нужда от него.) Когато се настрои, стига й само да я хвана за лакътя или леко да я побутна към канапето или леглото, за да я имам по всяко време, когато искам, където и да е. Или пък тя ме преследва. Винаги се настройва, когато пие (освен ако не й стане лошо), а тя пие вече всеки ден. Стига само да мина на две крачки от нея, когато готви в кухнята, или да я срещна случайно в някой от коридорите, и тя идва, притиска се към мене и е готова още там да легне (веднъж ме накара да я натисна на пода в кухнята), независимо дали е тъмно, или ослепително светло. (Не съм убеден, че тя ми харесва, като прави така, въпреки че ако беше едно време, щеше да ми хареса, но и в това вече не съм убеден. Наистина не съм убеден, че искам жена ми да е така похотлива и угодлива като някоя от проститутките на Кейгъл или от приятелките ми — въпреки че съм недоволен, ако не се държи така.)

— Наистина ли има възможност да получиш по-добра служба? — пита ме тя по-късно, когато сме горе в спалнята.

— Така смятам.

— Много по-добра ли?

— И още как.

— Повече пари ли ще вадиш?

— И още как.

— О, сладичък! — възкликва тя.

И се хвърля отгоре ми, а вратата на спалнята ни е отворена, децата сигурно още не са заспали. Сега аз съм този, който става от леглото да затвори и заключи вратата и да угаси лампата над главите ни.

— Бива си те! — казвам с възхищение след дълга, плътна прегръдка, в която и двамата почти не сме се помръдвали.

— Ти заслужаваш похвала — с готовност се съгласява тя и се смее горделиво. — Ти ме направи такава.

Не мога да повярвам, че всичко това е изцяло по моя вина.

Бележки

[1] Презрителна дума за бял човек — негърски жаргон. — Б.пр. ↑

[2] Жаргонни думи за проститутки. — Б.пр. ↑

[3] „Агне“ (англ.). — Б.пр. ↑

[4] „Вълк“ (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джоузеф Хелър Нещо се случи (3)

Метаданни

Данни

Нещо се случи

Информация

История

Сваляне / Връзки

Жена ми е нещастна

Джоузеф Хелър
Нещо се случи (3)