Йозеф Томан
След нас и потоп (7)

7

Играта на светлините и сенките е измамна.

В привечерния сумрак остров Капри прилича на хълм втвърдена сиво-зелена пяна върху светлеещата морска шир, а летният дворец „Юпитер“ сякаш е снежно облаче над него. Когато залезът поруменее — Капри е наежено зверче, „Юпитер“ — капка кръв върху козината му.

От горната тераса на вилата звучи мелодия на лира и юношески глас скандира гръцки стихове. Ръката на роба трепери, защото той прави това, което е забранено: през притворените клепки наблюдава императорското лице. Тиберий седи в мраморно кресло, увит във вълнено наметало.

Играта на светлините и сенките е измамна.

Кипарисова клонка е хвърлила сянка върху старческото лице: черти — правилни, под високото чело и сключените вежди — пламтящи очи; тънък, чувствен нос, твърди устни, фина брада и под нея изпъкнала гръд.

Сянката подскочи и слънчевата светлина огря императорското лице: гол череп, побелели кичури на слепоочията, чело набраздено с бръчки, пъпчиво лице, широки ноздри, безцветни устни, разногледи, пронизващи очи.

Старческите очи не се откъсват от устата на гръцкия юноша, който в съпровод на лира рецитира Архилох^[1]:

. . . . . . . . . . . . . . . . . . гол

и вцепенен от студ, посред вълнения,

изкалян цял от морски водорасли и треви,

да трака зъби като пес с лице върху земята,

без капка силица, прострян

на оня бряг скалист до морските вълни.

Тъй да го видя бих желал…

Под терасите на летния дворец морето се блъска в брега. Вълните се валят и разливат, въздигат и разцепват, летят, разпадат се и възземат отново, докато с яростна сила се удрят в скалите и разпръснат на хиляди искрящи капки.

В градините на летния дворец бликат и нежно пеят фонтани. Сладката и солената вода си пригласят. Мраморна нимфа разресва коси, а бронзови сатири^[2] подскачат около нея. Каменни богове се разхождат из кипарисовите алеи, обезпокоени от сладостните, упойващи аромати на градината.

Всичко това е за императора, който, ненамерил през целия си живот красота у хората, тук се обгражда с красотата на гръцките ваятели, с поезия и младост. Той може часове наред да съзерцава творчеството на Праксител^[3], по цели дни да се наслаждава на гръцките поети.

Слънцето разпалва медни багри в къдрите на юношата, стихът секва на устните му, изрязани като полумесеца на Диана. Старческите очи жадно се впиват в розовото сърпче. Ръцете му зиморничаво притискат наметалото.

Робът познава този поглед: императорът лекува старостта си, като общува с младостта и свежестта. Той отдалечава факела на Танатос^[4], осветяващ пътя за Оркус^[5]. Надява се по този начин да продължи живота си. Уверен е, че го продължава.

Ръката на роба трепери все по-силно: „Ами ако сега пръстът ми се плъзне по струната, ако фалшивият звук наруши блаженството на императора — ах, горко ми! Човек има само една глава.“

Юношата напевно декламира елегия на Архилох:

На богинята с дългите плитки — вълни на морето —

за щастливо завръщане се молеха жарко…

О, проклятие! Пръстът се плъзна, струната изхлипа, момчето се обърка и запелтечи на последната дума: „Жарко… жарко…“

Обезумял, робът напипва струните, за да възстанови тона, за да спаси главата си; в този миг императорът вдига ръка.

„Горко ми! Сбогом, живот, сбогом, деца мои!“ Робът погледна отчаяно властелина; той не му обърна внимание, ръката заповяда да изчезне. Тиберий не отлепя очи от устата на юношата, нейната форма го възбужда и той заповядва:

— Повтаряй: „Жарко…“

— Жарко… жарко…

Старикът сграбчи момчето. Впи жълтите си зъби в устните му. Бликналата кръв го разяри. Започна да къса туниката върху полудетското тяло.

— Съблечи се!

В същото време германецът, който стоеше на стража при стълбите на терасата, задържа младия мъж в златна броня с изкована върху нея Хелиева колесница^[6].

— Стой! Влизането забранено, господарю!

— Ти не знаеш кой съм аз?

— Горе никой не може да отива!

Младият мъж побледня от гняв.

— Аз съм императорският наследник, простак!

— Знам. Но горе не може!

— Махни се, глупако!

Гай Цезар, наричан Калигула^[7], правнук на императора, блъсна с все сила германския великан и хукна по стълбите. Стражът не посмя да го последва.

Задъхан, Калигула стигна до горната тераса и видя как старикът стиска в прегръдките си юношата и стръвно го целува. Дочул стъпки, той се обърна и зърна принца. Почервеня от гняв и така силно отблъсна момчето, че то падна при мраморните перила.

Калигула забеляза кръвта върху устните на старика и юношата. Не виждаше за пръв път такава сцена.

— Пак ли? — усмихна се безсрамно.

— Какво? — изхриптя императорът.

Гай се уплаши. Сви боязливо безформената си глава между раменете, застана мирно и вдигна десница за поздрав:

— Ave Caesar!

В очите на Тиберий, налети с кръв, кипи злоба. Погледът му шари по лицето на внука — лице синкавобледо, похотливо, порочно; деформиран череп, шия, обрасла с косми, щръкнали като четина; тънки, мършави прасци и огромни ходила. Урод!

С движение на ръката старикът освободи гръцкия юноша. Острият му глас пронизва до кости:

— Ти ме дебнеш? Ти играеш на нравоучител? Ти?

Гай Цезар се престори на виновен и вдигна умолително длани. Ехидна усмивка изкриви окървавената уста на императора.

— Ти си по-страшен, защото си с повече от половин век по-млад от мен! На твоите години аз вече бях покорил арменците, ретите и винделиците. Живеех сурово и аскетично. А ти? Ти още отсега си затънал в помийната яма на пороците.

Старикът се задъхваше. Взе от малахитовата масичка чашата с вино и отпи.

Гай скрива насмешката си. Той е в изгодна позиция поради това, което видя. Императорът продължава да говори и гласът му става леден:

— Аз имам право да върша всичко, което ми се харесва, дори то да не се харесва на другите. — И довършва гневно: — А ти, недоносче, нямаш право да ми се месиш!

Повелителен жест — принцът се покланя й излиза.

Тиберий се изправи бавно, опря се на абаносовия си бастун и влезе в затоплената вила. Свали наметалото от раменете си. Спря се в една от библиотечните зали: при гръцките философи. Взе първия му попаднал свитък, разгъна го, това бе Солон^[8], и зачете наслуки: „Избягвай насладите, които пораждат скръб.“ Намръщи се, хвърли нервно Солон върху голямата маса и отново посегна: Теогнид^[9]. Затваряйки очи, сложи пръст където попадне. И прочете:

„Кое е най-красивото? — Хармонията.

Що е най-силното? — Мисълта.

Кое е най-доброто? — Блаженството.“

Остави свитъка и отиде в кабинета си. Той бе скромен: стените от черен мрамор, срещу императорската работна маса — белият бюст на Есхил върху черна кръгла подставка, голям прозорец с перде от прозрачна сребриста тъкан, тежки завеси от сив, на бели карета плат. До прозореца — смокиново дърво в голяма саксия. Под прозореца, в градината — прекрасна пиния.

Императорът седна и потъна в мисли: „Кое е най-доброто? — Блаженството.“

Замисли се за своето детство — детство на доведено момче, което Ливия имаше от първия си брак, когато се омъжи за Октавиан Август. Императорът го търпеше в дома си само от съжаление; момчето бе винаги пренебрегвано, винаги само, винаги презирано. Вродената му клавдиевска гордост страдаше безкрайно. И до днес този спомен предизвиква горчилка в устата му.

Август, под влияние на Меценат^[10], се обграждаше с поети; но подбудата му бе чисто егоистична: той искаше да го превъзнасят и възхваляват. Пастрокът не се вълнуваше от интересите на доведения син Тиберий към изкуството и философията. Той направи от него войник, от какъвто всъщност имаше нужда. Меланхолиците биват държеливи: преди тридесет години Тиберий поведе Августовия легион от Дунав към Елба, покори панонските метежници и сключи изгоден за Рим мир с краля на маркоманите Марободуй. И Август, който се прослави чрез бойните успехи на Тиберий, най-после омекна, отстъпи. Осинови го и му отдаде високи почести, тъй като неговият триумф бе триумф и на Август. Разрешиха му да се ожени за Випсания, която Тиберий обичаше. Това бе единственият слънчев миг в живота на Тиберий. За съжаление кратък. Може би божественият Август, който цял живот бе под чехъл и Ливия управляваше света зад гърба му — завидя на това малко щастие? И той неочаквано нареди да се разведе с Випсания и да се ожени за неговата дъщеря Юлия — момиче, готово да се отдаде на всеки срещнат. Ливия одобри предложението. Тиберий трябваше да се подчини.

Ах, да бъдеш зет на божествения Август! Как му завиждаше целият Рим и как му се присмиваше! Знатният Рим мразеше саможивия Тиберий и не скриваше това. От този миг животът стана горчива отрова за Тиберий. Сърцето му се изпълни с ненавист към всичко и към всекиго. Августовата непринудена бодрост бе противна на гордия Клавдиев потомък. Разгневен, Тиберий се оттегли на остров Родос, където осем години мъчително страда по Вечния град. Междувременно пък Август прогони на един пуст остров жена му Юлия заради разпътство. Но и след това Тиберий дълго трябваше да моли императора, докато получи съгласието му да се върне. Ала в Рим, пълен с интриги, дори слънчевата светлина му се струваше мрак, а хората — лукави земноводни влечуги.

В същото време майка му Ливия, с помощта на отровителката Локуста, безмилостно отстраняваше всички роднини, които имаха и най-малки претенции към императорската тога, и разчистваше пътя към трона за сина си.

Когато Август умря, Тиберий се възпротиви да стане император. Искаше да живее като обикновен човек, да изучава гръцките философи, да пише. Но майка му го принуди. Отново трябваше да се подчини.

Стана господар на огромна империя. Обичаше Рим, ала ненавиждаше римляните. Ненавист за ненавист. Но сега властта бе в негови ръце…

Тиберий се загледа през прозореца — нагоре към короните на пиниите… кръгли, тъмни облачета, люшкащи се в мрака.

Като млад той винаги гледаше нагоре: към сребърните орли на легиона, с които влизаше в битките, към слънчевия лик на Юпитер Капитолийски, към личицето на мъничкия Друз, който му роди Випсания и когото той по стар римски обичай вдигна високо, признавайки го за свой син. Неговите противници от сената го научиха да гледа надолу, в пътя, който те му препречваха с най-различни мерзости.

Август бе силно ограничил властта на сената и той жадуваше само за едно: да върне предишната си мощ след неговата смърт. Но Тиберий нямаше намерение да отслабва режима. И тогава между него и сената се захвана борба на живот и смърт, която продължаваше вече двадесет и три години. Разкриваха се заговори срещу императора. Той се защищаваше. По силата на закона за обида на величеството започнаха да падат сенаторски глави. В тази борба императорът побеждаваше, тъй като имаше великолепен помощник — преторианския префект Сеян. На дванадесетата година от своето управление в „римски мир“, но сред непрестанни кървави схватки със сенаторската опозиция, Тиберий, заедно с неколцина приятели, се пресели от Рим на остров Капри. Защо напусна любимия град? Защото беше отвратен не само от римската аристокрация, жадна за власт и алчна за злато, но и от плебса, който го ненавиждаше заради забраната на доходните игри в цирка и на арената. Изсели се и защото животът му бе застрашен в Рим. А отдалеч той държеше властта още по-здраво. Решение, достойно за мъдростта на Соломон.

Да се оттегли от Рим, го съветваше и най-преданият му човек — Сеян. Тогава Тиберий не предполагаше, че Сеян е предател, че е наредил да отровят единствения му син Друз, за да се възкачи самият той на трона. След пет години усамотен живот на Капри предателството се разбули. Тиберий заповяда да обезглавят Сеян и до корен да изтребят рода му. От този миг насам вече никому не вярваше. Презираше всички. И унищожаваше противниците си безмилостно и жестоко.

„Тук, на Капри, съм в безопасност. Поне така изглежда. И въпреки това живея в постоянен страх. Но — живея! От приятелите ми тук останаха само Нерва, Тразил и Харикъл. От всички — само тези тримата. Самотен съм, както съм бил цял живот. Рим ме обвинява в разврат и жестокост. Рим! Рим, който е олицетворение на разврата и жестокостта. Лицемери! Защо ме упреквате в това, което на себе си опрощавате? Аз само си наваксвам пропуснатото в живота…“

Тихо кашляне прекъсна размислите на императора. Пристъпи управителят: наследникът Гай Цезар учтиво пита дали може да дойде при императора, за да помоли за извинение. Той навъсено кимна.

Калигула влезе забързано и коленичи пред креслото. Започна раболепно:

— Аз съм негодник. Моля те, прости ми! Размислих и чувствувам, че си сто пъти прав, мой най-скъпи. Защо трябва да бъдем по-добри от боговете? Нима те са живели целомъдрено? С насилие и измама са покорявали и богините, и смъртните. — Пое дъх и продължи наизустено: — Юношата Ганимед не е обслужвал боговете само като виночерпец. А Зевс не се е задоволил само с неговите ласки, оженил се е за собствената си сестра Хера. И на всичко отгоре е свалил баща си и внука, за да се възкачи той самият на олимпийския трон.

Тиберий обичаше гръцката митология; гневът му поутихна.

— Боговете не правят грънци, а живеят. Да, живеят си. Обаче ти, млади човече, трябва да бъдеш дисциплиниран и да уважаваш по-старите. — И добави след малко иронично: — „Най-голямата сила — това е сам себе си да овладееш“, казва мъдрият Сенека^[11].

— Но Сенека също казва: „Най-напред живей, а после философствувай“ — припомни Гай Цезар. — И лично той педантично се ръководи от тази мъдрост…

Тиберий го прекъсна:

— Занапред помни: не обичам да се втурваш при мен като бик на арена! — Леко се усмихна: — И уважавай философите, невежа такъв!

— Заради благосклонността на боговете прости ми, деденце, тази прибързаност. Но аз току-що бях пристигнал в галоп от Рим. Да знаеш каква вест нося от сената!

— Ти ще ми носиш вести от сената? За какво ми е тогава Макрон? Моят единствен, незаменим Макрон? — попита иронично императорът.

— Макрон ще пристигне чак утре. Представи си какво стана! Префектът на държавния архив е наредил да съобщят в „Acta Diurna“, че Луций се връща от Сирия в отечеството си.

— Кой Луций?

— Луций Геминий Курион. Наместникът на легат Вителий…

Старикът се уви в дебелия вълнен шал, затвори очи и се замисли: „Ах, тази фамилия Курион! Републиканското гнездо. Техният прадядо Катон не им дава мира със своята република. Синът на Сервий — мой войник! Макрон трябва по-отблизичко да види това семейство.“

— И римският сенат искал да му отдаде високи почести. На Луций! На това нищожество!

„Сенатът? — помисли си императорът. — Навярно Макрон. Положително Макрон.“

— Защо не го направят направо легат? — заядливо подхвърли Гай. — Или пък — направо консул? Някой му проправя пътя към славата. Кой?

Императорът не го слуша. Той следи хода на своите мисли: Макрон крои нещо. Главата му е робска, но мисли добре. Непременно знае защо иска това. Императорът отвори уморено очи. Калигула стоеше пред него намръщен, блед; хлътналите му, упорити очи пламтяха болезнено; той се присмиваше и угодническият му тон се беше изменил; звучеше гневно и дръзко:

— Говорят, че се отличил в боевете и дипломатическите преговори с партите… бил проявил мъжество и доблест… — Присмехулният глас на Калигула стана груб: — Сигурно между проститутките… В боевете бил винаги пръв… В какви боеве, след като в цялата империя цари мир? Навярно в боевете с пияниците. Пфу! Твоят сенат още веднъж заслужава signum stupiditatis^[12].

— Не ми е приятно, когато викаш като на пасище — каза императорът. — И ти ли си усвоил лошите навици на Макрон?

Но Гай вече не можеше да бъде спрян:

— Сигурно ще получи и златен венец, а? Аз, аз не съм го получил, а това нищожество Луций ще го получи? Това е позор! Това е провокация! — крещеше Калигула така, та чак вените на слепоочията му се издуваха. — Луций Курион по-достоен от мен?! Сенатът грубо обиди и опозори твоя внук, императоре!

— Какво те засяга теб това, че Луций Курион ще бъде награден? — запита сухо императорът.

— Аз го ненавиждам! — извика Калигула.

— Ах, навярно това е аргумент, достоен за императорския наследник — каза саркастично Тиберий. — Защото преди години в гимназията винаги беше по-силен от теб, защото мяташе по-далеч копието, защото се надсмиваше над твоята боязливост…

— Да, надсмиваше ми се. Унижаваше ме пред всички. И пред Клавдила…

— Не се преструвай, че си обичал Клавдила! Ти измъчи жена си! Засрами се! Колко си дребнав, Гай Цезар! Така не бива да чувствува, да мисли, камо ли да говори един бъдещ император!

— Всичко това е, защото вече десет години ме държиш тук като в затвор — бълваше Калигула. — Защото ме държиш настрана от държавните дела и се отнасяш с мен като с малолетен. Защото дори в Рим не искаш да ме пуснеш! А когато ме пускаш, то е само за няколко часа и — със съгледвачи по петите ми…

Тиберий вметна:

— А колко каши забъркваш за тези няколко часа! Сигурно имаш много пари…

— Това са си мои пари, мое наследство — отсече Калигула и разпалено продължи: — Защо не ме изпратиш като легат в провинцията? Защо да не се прославя и аз с един легион? Легионите ме обичат. Войниците от обич ми измислиха прякора Калигула. Войниците са ми предани, както са били предани и на баща ми Германик…

Тиберий с безизразен глас повтаряше своята стара лицемерна песен:

— Как мога аз, старикът с един крак в гроба, да се лиша от теб? Пък и здравето ти не е чак толкова крепко, че да понесеш лесно несгодите на войнишкия живот. И защо трябва да напускаш напуснатия? — Но всъщност си мислеше друго: „Само това ми липсва — да те оставя в Рим или да те изпратя някъде, та позорът ми да стане още по-голям!“ И добави иронично: — Копнееш за триумф? Ще го дочакаш. Теб те очаква друг, по-голям триумф, когато седнеш на моето място. Знаеш добре, че най-високата чест — да бъдеш римски император — няма да ти се размине!

Калигула знае това. Старикът го унижава, подиграва се с него, за пет пари не го уважава, но признава, че е престолонаследник. Калигула, макар и да е луд от жажда за слава, се е впил в старика като кърлеж. Непрестанно дебне да не би някой друг да се добере до трона след смъртта му и постоянно изкопчва по нещо от него. Случаят с Луций го яде отвътре. Но разбра, че сега нищо не може да постигне. Както и да е! Обаче седне ли на трона, ще си разчисти най-после старите сметки с Луций. Калигула ходеше напред-назад из стаята, шляпаше с огромните си сандали, безформената, му глава нервно потрепваше и той си мърмореше под нос онова, което не смееше да каже на глас.

Императорът не му обръщаше внимание. Неговият логичен ум преповтаряше фразите на Гай и ги преценяваше: легионите ме обичат, войниците са ми предани, както са били предани на баща ми… Това е вярно. Гай, като син на обожавания от войниците Германик, има голяма популярност сред тях. Да го постави начело на легион? Жаден час по-скоро да се добере до властта, той би се възползувал веднага от това, както се възползува от всичко и сега. А как точно го каза за бога? Зевс смъкнал баща си и внука си, за да седне той самият на олимпийския трон… Тъкмо туй те издаде, глупако!

Леко шляпане на боси крака прекъсна мислите на императора. Това бяха робите, които окачваха светилниците по стените.

Бързо се смрачаваше. Небето стана пепеливо, един сив облак се олюляваше като огромна рибарска мрежа, съхнеща на вятъра. Големи прилепи зад прозореца, описваха бързи зигзази във въздуха, звездите се разпукваха върху небосвода с боязливо трептене.

Робите запалиха светилниците и изчезнаха. Императорът отново затвори очи.

— Добре. Венец на Луций. Но затова пък мен… — чува императорът съвсем близо до себе си дързък глас — мен ще ме назначиш консул, нали така, деденце?

— Ти и консул? Не си ли малко млад за това? И малко неопитен? И малко…

— … глупав? — избухна императорският наследник.

Тиберий имаше пред вид по-силна дума. Тънките пръсти на ръката му се вдигнаха към лицето на Калигула.

— Няма да е лошо да се видиш в огледалото. Очите ти са хлътнали от безсъница, торбички от умора висят под тях. Няма да те питам какво си правил тези две нощи в Рим…

— И не е нужно. Това ще ти разкажат твоите съгледвачи, които ми даде като „охрана“…

— Вече ми разказаха — отговори спокойно императорът. — И то — истината. Вместо ти да ми разправяш, че си чел, но както винаги, без да си измислил какво точно. Та аз добре знам какъв живот водиш. Скиташ преоблечен като жена из лупанарите^[13]. Развратник и гуляйджия — това си ти. Кога ще ти дойде умът в главата, Гай? О, Аполон! Поне малко се заеми с книгите. Почети философите. Тук, на Капри, имаш Нерва, дискутирай с него. Нерва е съкровищница от мъдрости.

Проповеди и пак проповеди — кипи вътрешно Калигула, но се преструва на почтителен и послушен внук. Сяда на столчето срещу императора. Внимателно изучава лицето му. Напразно. „Няма да ме направи консул. Дали ме ненавижда? Или се страхува от мен? Какво ли ми готви? Трона ли наистина или отрова?“ Обзе го ужас, но челото му избиха капки пот. Отново коленичи пред креслото на старика и започна да се умилква. Та нали императорът знае неговата обич и вярност, с които споделя самотата му, нали знае с каква преданост се грижи за здравето на дядо си. Никой от Иберия до Арабия не е така всеотдаен на негово величество, както той, Гай, никой не е привързан с такава безгранична благодарност към императора. Ако той му каже: скочи от тази скала в морето — ще скочи! Готов е да умре, но да изпълни желанието на императора.

Пълзят словата, пълзи лигавата змия, а старият мъж бърчи вежди, изпълнен с погнуса от раболепието и лицемерието на внука си. „Виж го ти сина на великия Германик как пълзи по корем пред мен; готов е и краката ми да ближе, подлецът, ласкателят, само и само да заличи това, което неволно се изплъзна от устата му.

Как отрови това подлизурство днешния ми ден! Колко е противно да гледаш превит гръбнак и да не виждаш човешко лице! Вместо лица — маски. В сената, на улицата, у дома.

Моята майка Ливия беше умна жена — разсъждаваше императорът. — С най-пъргав ум между римските матрони. Тя ненавиждаше този правнук, но го глезеше от ненавист към децата на Юлия. Ясен й бе до мозъка на костите този изтърсак: «Това е изрод! — казваше тя. — Още няма право да носи тога, а е продажен за трима, страхлив за петима и развратен за десет души. Този изрод мами всеки срещнат човек. И теб ще те измами, Тиберий, когато поиска.»“

„Сигурно ми готви отрова, както стана с баща ми — мислеше си ужасен Калигула. — Ще направи император братовчед ми Гемел, а мен ще ме прати на оня свят. Сигурно ми готви отрова. Бавно действуващо, безшумно оръжие. Невидимо, изпитано. Без рани, без кръв… и сигурно.“

„Ще ме измами и мен, когато поиска — мислеше си императорът. — Ще ме измами или ще ме убие? Шляе се из дворците ми, както му скимне. Може да подкупи готвача или този, който ми поднася ястията, или този, който ги опитва, или лекаря ми. Отровата е по-сигурна, отколкото камата. Каква ще бъде след това съдбата на моята империя? Моята! Аз помогнах на Август да стане тя по-голяма. Аз я укрепих и стабилизирах стопанството й. Моя е тази империя! Аз я държа в дланта си като ябълка. Трябва да я удържа, трябва! Ами когато изчезна? Пак старата мъчителна мисъл: кой ще седне на трона? Кой остана от роднините ми? Клавдий?^[14] Този заекващ книжен молец, чиято единствена цел в живота е да проучи етруските и картагенските гробници? На всичко отгоре — парцал в ръцете на жените. Това е невъзможно. Калигула? Развратник, тъпак без капка ум й воля. Братовчед му Гемел? Да, той става за император! Образован, умен младеж, може би прекалено тих и мек, ала като порасне, ще се промени. Но сега е едва петнайсетгодишен. Моят род не бива да изпуска властта! Ах, това е идея: ще извикам Гемел тук, сам ще го подготвя за държавните дела. На осемнадесет години би могъл да стане император! След три години! Само да съм жив още три години! Още три години!“

Императорът вдигна очи. Погледът му попадна на една жълта като сяра звезда. Звездата го подсети: „Трябва някой път да попитам своя астролог Тразил какво вещаят звездите за Гемел. И за този изрод ще попитам. Чака като хиена да издъхна. Още три години живот и Рим ще има император!“

Вълните се надигаха и разбиваха с рев о скалите. Някога Тиберий обичаше музиката на морето. Преди четиридесет години, като изгнаник на Родос, всяка вечер в продължение на осем лета той сядаше на морския бряг и морето успокояваше болката му по Рим. Сега този шум го нервира и буди у него страх и тревога.

За смъртоносната рана — старостта — единственият лек е тишината. Дълбока, безпределна, успокояваща тишина. Къде да я намери на тази безумна земя?

Пада нощ. Под трепкащите пламъци на светилниците седят един срещу друг двама мъже. Златният императорски пръстен, символът на върховната власт, блести. Този блясък мами Калигула. Пръстенът — това е тронът, тронът — това е властта над света, неограничената власт, каквато дори безсмъртните олимпийци не са познали.

Здравето на Тиберий е подкопано. Колко месеци или дни му остават? Промяната на трона е съвсем близка. Кога ще угасне едната звезда и ще пламне другата?

Страстен копнеж раздира старческата гръд: да отдалечи края, да живее!

Още три години!

„Искам най-после да живея! — крещи всичко у Калигула. — Ти ми се изпречваш на пътя!“

Тук те мислят еднакво.

Очите на младия светят обезумяло от тази мисъл. Очите на стария приковават противника върху черните мраморни стени като стоманени ками — жестоко, точно, неотвратимо.

Времето пълзи. Животът на двамата мъже виси на косъм… Очакването — въже, опънато до скъсване.

Страхът — стигмата^[15] на всички империи.

Страхът — въздухът на всички империи.

Страхът — босият главорез — пълзи из стаята на летния дворец „Юпитер“, прониква до центъра на мозъка, до средата на сърцето и се впива там.

Младият и старият се терзаят от една и съща мъка. Животът на диктаторите има и опака страна — несигурност, ужас, безкраен страх.

Тиберий си играе с пръстена. Може би е уловил погледа на Калигула? Чистото злато ту мята искри, ту побледнява. Пребледнява и лицето на Гай.

Императорът прекъсна напрежението.

— Време е да си лягам, Гай — каза той уморено. — Иди и се учи сам на себе си да се отчиташ за своите действия — един император трябва да умее това. Учи се да разпознаваш ценностите в живота. Това трябва да умее всеки човек. Иди.

Калигула стана, хвана с почтително раболепие жилестата ръка на императора, за да я целуне. Тиберий отдръпна ръката си.