Йозеф Томан
След нас и потоп (6)

6

Червените тапети, жълтите завеси на вратите приглушаваха звуковете. От тавана висяха на месингови вериги два реда ковани светилници с дебели фитили, два реда пламъчета златееха и меката светлина падаше върху тримата около масата.

Луций застана мирно, сребърното слънце върху бронята му мяташе искри. Едрият, грубоват мъж в командирската униформа на преторианците стана, пристъпи малко несигурно, прегърна Луций и каза със суров глас:

— Добре дошъл, Курион, от Сирия! — По дъха му Луций усети, че днес е пил доста. Префектът добави: — Моята жена и дъщеря ми. Сядай!

Луций се поклони дълбоко и седна смутено. Двете жени бяха на една възраст, и двете — красавици. Едната — червенокоса, медните й къдри падаха по разголеното рамо; другата — чернокоса, имаше гладка прическа, пристегната със сребърни панделки. Макрон нареждаше на кръчмаря: вечеря за госта, фалернско вино, плодове. Двете жени се усмихваха на Луций, тъмнокосата го попита как е пътувал. Той отговаряше, без да откъсва очи от червенокосата, но изведнъж веждата му заигра, сякаш бе хванат на местопрестъпление. Отвърна поглед от красавицата и се съсредоточи, тъй като Макрон говореше:

— Отивам на Капри при императора. Този път взех и жените, че иначе мира нямам от любопитството им. И изведнъж — вест за твоето пристигане! Разгеле! Без друго трябваше да те викам в Рим на доклад. А тук е по-спокойно, почвай веднага. За себе си няма нужда да ми говориш, Вителий те разхвали до небето. Какво е това? Пак ли писмо от него? — Той взе писмото и го подхвърли неразпечатано през масата на червенокосата. — Прибери го. После ще го прочета. Хайде, Луций, разказвай! Какво прави Вителий? Все така ли пиянствува и блудствува?

Луций бе смутен. Как да отговори на такива въпроси? И той започна да разказва за Вителий с уважение, за легиона — с възторг.

Над правилното носле на чернокосата трепнаха гневни бръчки. Защо не даде писмото на нея? „Винаги вярва повече на дъщеря си, отколкото на мен!“

Кръчмарят, съпровождан от роби, поднесе на Луций избрани ястия и вино. Дамите приветливо му кимнаха да се нахрани след такъв път. Той ядеше бързо, като скришом непрестанно ги наблюдаваше. Очите на чернокосата са неспокойни, блуждаещи; червенокосата гледа мечтателно, без да мигне, когато погледите им се кръстосат. Какъв цвят имат очите й? От трептящите пламъчета на светилниците те ту проблясват зеленикаво — ту стават тъмносини, като морето на различни дълбочини. Да, като морето!

Макроновият говор съответствува на целия му облик. Своенравен, рязък, грубоват. Любимецът на войниците си е останал същият и в длъжността си на първи императорски сановник. Не скрива произхода си, не играе на благородство и изтънченост. Такъв е, какъвто си е. Дори малко кокетира със своя прост произход: днес високопоставеният господар може да си позволи тези леки шеги със своето минало. Войниците го обожават за това, патрициите са обезпокоени от подобно поведение и изпадат в недоумение. Никога не знаят как да се отнасят към тази оригиналност, която им мирише на оборски тор.

— С жени, дявол го взело, се пътува бавно, като на мулета — засмя се Макрон. — Крехките създания искат удобства, макар че по целия път се въргалят в носилките на възглавници, двойни даже…

— Невий! — произнесе с укор червенокосата.

— Е, какво пак казах, драга Ения?

Луций не откъсваше очи от червенокосата. Никога не беше я виждал толкова отблизо. Прекрасна е! Наистина „римска принцеса“ — както й казват. Усмихна й се. Отвърна му с усмивка, която разкри хищническата красота на зъбите й. Луций си спомни: когато императорът въздигна Макрон като свой най-близък човек, Макрон пропъди първата си жена и се ожени за съвсем младата Ения от конническото съсловие. Сега Макрон може да прави всичко, каквото си поиска. Както императорът.

Макрон каза:

— Да пием, драги мои!

Станаха, направиха възлияние за Марс^[1] и Макрон произнесе:

— За здравето на императора!

Вдигнаха чаши. Луций пи за здравето на Макрон.

Когато седнаха, Луций, едва овладявайки нетърпението си, попита:

— Надявам се, че императорът е здрав…

Макрон сбра рошавите си вежди, неподвижните му и твърди зеници се впиха изпитателно в Луций. Вече не седят един срещу друг двама войници. Сега защитникът на императора, макар и пийнал, изучава внимателно лицето на сина на стария републиканец Сервий.

— Какво ти здрав, момко! Броени дни му остават… Бере душа… — подхвърли той дръзко.

Зениците на Луций блеснаха, сякаш в тях лумна огън.

— О, богове! — овладя се младият мъж. — Дарете още много години живот на императора!

— Точно така, Луций — каза Макрон и върху лицето му, сякаш изсечено от габър, незабележимо трепна усмивка. — Това е в наш общ интерес, и в твой, Курион. Нали ще бъдеш награден от императора… — Макрон прекъсна думите си с преднамерена пауза. — Пък и… кой знае… сирийският легион е без легат. Вителий остава в Ориента. Ако императорът поиска защо пък Рим да няма един млад легат?

На Луций му се замая главата. Изпълни го блажено усещане: този човек не хвърля думите си на вятъра. Той е способен да направи и най-невероятното.

— Легионът от новобранци преместихме от Алба на Дунав — продължи Макрон. — Варварите там нещо ни предизвикват. Сирийският ще си отпочине в Рим, а след това също ще замине на север. Но без легат няма да го изпратим. Това ти е ясно, нали? — Макрон почукваше с пръст по масата. — Всичко зависи от императора. Неспокойно време настана, сега му трябва желязно здраве.

Луций почтително склони глава и с предан и загрижен израз на лицето каза:

— Всъщност това е в интерес на цялата империя. Жалко, че не може да се спре времето… преклонната възраст на императора…

Макрон по навик мина в настъпление:

— … неговата преклонна възраст ни принуждава да мислим за онова, което ще стане, когато си отиде, нали?

Луций изтръпна до мозъка на костите си; жените почувствуваха инстинктивно, че ще бъде по-благоразумно да не проявяват видимо интерес към разговора, и започнаха нещо да си шепнат. Но не пропускаха нито една дума на двамата мъже.

— Е, какво мислиш, че ще стане? — бавно произнесе Макрон. — Република?

Луций пребледня. Очите на Валерия стрелкаха гневно Макрон. Защо измъчва така Луций? Тя знаеше, че баща му е стълбът на републиканската опозиция в сената. Но какво е виновен младият мъж? Макрон неочаквано хвана Луций за ръката и каза приятелски:

— Не се безпокой, момко. Аз знам, че баща и син не са едно и също. Та ти си вече наш човек!

Наш човек! У Луций всичко се възпротиви, „Купува ме с императорската награда! С обещанието, че ще ме направи легат. Не, не! За нищо на света!“ Огледа се диво, като подгонен звяр, който търси укритие. Сърцето му биеше в гърлото. „Не, не съм ваш човек, аз имам своя чест, родова, славна чест, аз няма да се унижа до положението на императорски лакей.“ Устните му трепереха и той не можеше нито звук да издаде.

Макрон избухна в дрезгав смях:

— Искаш да знаеш какво ще стане? Много искаш да знаеш, мили мой! Ами аз знам ли? — Той изпи наведнъж чашата си. — Вятър знам, момко, но мисля, че работата ще се реши много просто. Та нали си имаме принц?! — смееше се той с цяло гърло. — Нали си имаме Калигула?

Луций с усилие се овладя. Усещаше, че лукавият държавник си играе с него като котка с мишка. Успокои се. Бързо намери дипломатичен изход.

— Разбира се. Гай Цезар — произнесе той, като се стараеше с темпераментния си тон да подсили значението на думите. — Това е най-доброто решение.

— И за тебе е добре. Та вие сте стари приятели усмихна се Макрон. — Съученици по риторика, състезатели от палестрата^[2]… Калигула те обича… Луций се усмихваше, за да скрие удивлението си — какво ли не знае този човек за всекиго от нас. А че Калигула обичал Луций — тук той грешеше. Обратното. Императорският наследник винаги е завиждал на Луций, който го побеждаваше във всички състезателни дисциплини. Той го ненавиждаше за това. А как ще бъде днес, след толкова години?

На Макрон му омръзна тази тема. Не му се искаше повече да дебне и да напада. Подхвана друг разговор:

— А откъде да знаем, мой Луций, дали през пролетта Тиберий няма да се оправи и ние тук само си приказваме празни приказки! — Обърна се към жените: — А вие, мои мили куклички, радвайте се заедно с мен, че им се изплъзнах на лайнарите! Да пием!

Луций го погледна недоумяващо, в отговор на което Макрон се разсмя; звънна и смехът на жените: на Ения — сякаш се посипа дребен маргарит, на Валерия — дълбок и чувствен. Макрон размахваше енергично ръце и обясняваше подробно:

— В този край аз нямам вила! Представяш ли си? А поне десет сенатори имат летни дворци край Терацина и всички ме поканиха на гости, като разбраха, че идвам насам. Разбираш ли, Луций? А при кого да отида най-напред? Деветимата веднага ще се докачат, а десетият — бог знае какво ще поиска да измъкне от мен! Вилата на онова плямпало Приск — нали го знаеш? — се намира най-близо. Чифликчия и отгоре на това — поет! Голям майтап, а? Дует на бик и сипка! И този тъпанар най-нахално цяла нощ ще ми чете стихотворения за отглеждането на добитъка. Или ще ми дава акъл, също като прадядото ти, стария Катон — как да развъждаме волове или как да се използува говеждият тор. И всичко това — в хекзаметри^[3]! Е, кажи ми, Курион, защо ми е нужна тая работа? Не съм ли се намирисал предостатъчно на лайна?

— Невий! — упрекна го Ения.

Луций учтиво се усмихваше, бе страшно объркан. Нарочно ли каза това, или е вече толкова пиян? Цялата империя знае, че Макрон, най-близкият човек на императора, е бивш роб и говедар. Но да се слуша всичко това направо от неговата уста? Как да се държи в случая?

Но всемогъщият Макрон, който вече бе оплакнал гърлото си с няколко секстария вино, и то въпреки императорската наредба неразредено с вода, беше в прекрасно настроение.

— Валерия, тази рижава лисичка — посочи той към дъщеря си, — е свикнала да се движи само сред елита. Възпитаваха я отлични учители, разни поети, философи… — разказваше Макрон. — И сега все иска да ме поучава. „Татко, трябва да се държиш като благородник, да се изразяваш изящно!“ — пародираше той добрия тон. — А защо, мили мои, ако смея да попитам? — и продължи грубо, посвоему: — О, богове, аз да си кълча езика? Такива преструвки не са за мен! Аз никога няма да се занимавам с красноречие като нашия превъзнасян Сенека. Всяка коза — за свой крак! Нали така?

— Татко!

— Ходел съм тежко като слон, трополял съм като стадо кобили, викал съм като на пасище… Но чуй какво ще ти кажа, рижаво гъсенце: аз мога да викам, мога да трополя, аз мога да правя всичко, каквото поискам, ясно ли ти е?

Жените сега мълчаха и това навярно стресна пияния префект повече, отколкото упреците. Той се изплю, вдигна отново чашата и започна да обяснява каква сбирщина е римският народ, тази мързелива и продажна сган, която само търси повод за бунт. Повиши се цената на хляба с един ас — бунт! При раздаването на житото — снижим с осмина модий^[4] полагаемото се на глава за месец — бунт! Изпратим в изгнание няколко устати комедианти — бунт! И така — няма край!

Луций си мислеше: „Дойдоха дивите — изпъдиха питомните!“ Висял до вчера на празни ясли, сега е по-важен и от тези, между които се е наредил.

Макрон продължаваше да говори, бронята го стягаше, той я свали и започна да се хвали как със своите преторианци ще смачка като дървеници тези негодници… Но Луций вече слушаше с едно ухо. Той не можеше да откъсне очи от червенокосата дъщеря на Макрон. Девойката също то поглеждаше. Сочните й устни мълчаха, но на Луций му се струваше, че чува гласа й, който го галеше. От време на време думите на баща й го стряскаха, изтръпваха го от сладостното състояние, ала той отново потъваше в него.

След всяка чаша Макрон ставаше все по-весел. Той разпитваше Луций за патилата му, като подхвърляше груби шеги.

Луций разказваше какво е преживял в сравненията с дивите парти. Стараеше се да бъде красноречив и изразителен, за да очарова Валерия. Стараеше се да убеди баща й в своите способности. Макрон се забавляваше, хилеше се в чашата, когато отпиваше, и барабанеше с пръсти по масата ритъма на някаква просташка песничка. Валерия не откъсваше очи от лицето на Луций, развълнувано от спомените за победоносните боеве и дипломатически ходове. Младият аристократ я ослепи. Той не е толкова изтънчен, както римските младежи, които с бледите си напудрени лица, грижлив маникюр и благовония в накъдрените коси приличат на кукли. Поруменяла от чувството, което така внезапно я изпълваше и покоряваше, тя изведнъж уплашено пребледня. Прониза я остра болка — ами нейният произход? Но, Валерия прилича на баща си, никога не се отказва от борбата. Тя упорито надмогна болката. Напук на всичко — днес иска да завладее мъжа, който съдбата така неочаквано й изпречи на пътя. А че това е син от най-благороден римски род — толкова по-добре! В погледите, които мята към Луций, изкусно се редуват срамежливост и страстно откровение. Тя е очарователна! Прелъстява го с всичко, на каквото е способна: с движението, което загатва под вталената й дреха съвършените гърди, с дълбокия си смях, който блика от чувствените устни, с вълните на медната си грива, с незначителната думичка, на която глезеният глас придава любовно значение.

Макрон наблюдава събудения интерес у дъщеря си. Добре знае, че където и да се появи „римската принцеса“, мъжете започват да се въртят около нея. А Валерия си играе с тях, подхвърля ги, както циркаджиите подхвърлят топчиците. „И с теб ще си поиграе, мили Курион! Но играта с теб ще бъде особено пикантна: син на вожда на сенаторската опозиция и императорски сановник в едно лице. И при това — самото честолюбие! Юпитер Гръмовержец, това е плячка само за моята малка хищница. Браво, момичето ми! Постарай се!“

Ения, горда красавица с унила усмивка, в която от време на време проблясват зъбки на гризач, съвсем рядко се включва в разговора. Нейните умни, блуждаещи очи, сини като незабравки, прелитат, не се задържат върху никого.

Забавлението кипи като игриво вино в чаша. Луций също кипи, той е увлечен, напразно стиска сребърната чаша, вече не е нащрек. Та Макрон не бил лош човек, казва си той. Напротив. Великодушен. Всемогъщ. Няколко пъти Луций си спомни за баща си. „Какво ли ще каже, ако ме види сега?“ Замаян от виното, лекомислено си отговори: „Нищо лошо не правя. Пирувам със своя началник. Това е всичко. В края на краищата вече не съм юноша, на двадесет и пет съм, като Калигула, който трябва да стане император.“ Луций е щастлив, че е център на внимание. Но особено щастлив го прави усмивката на Валерия. „Богове олимпийски, вие сте ми свидетели: такова вълнение досега не съм изпитвал! Но не бива да се издавам!“ Той се обръща любезно към Ения, която седи като изваяна от слонова кост и под шлема на смолистите й коси се движат само очите. Луций разказва отново за Сирия. У него всичко така блести, та чак очите те заболяват! Блести бронята, блести старинният род, образованието, богатството. Докосва, сякаш случайно, ръката на Валерия. Тя не се отдръпва веднага. Докосването пареше. Възпламеняваше. След това Валерия докосна ръката му — мимолетно, плахо — също както Торквата. Спомни си за своята годеница. Млъкна. Почувствува, че се изчервява, Макрон забеляза това. Но си го обясни с чара на Валерия. В главата му се мярна мисълта, че Луций е сгоден за дъщерята на най-богатия римски сенатор Авиола. Леко се усмихна. Какво от това? Познава дъщеря си. Тя прилича на него: захапе ли нещо — не го пуска! И добре прави, особено в случая. Бащата на Луций има много приятели в Рим. И Макрон държи да има колкото се може повече свои хора. А този младеж, жаден за успехи, вече не знае на чия страна е. Как се бунтуваше срещу това, че е „наш човек“! А ако не е сега, то скоро ще бъде. Напред, момичето ми! Макрон заговори с Ения.

Валерия помоли Луций да я наметне с муселиновия й шал — златистобял пух, който не покриваше, а по-скоро — подчертаваше формите. Излязоха между двете колони на терасата, под която наблизо бучеше морето.

Мълчаха, застанали един до друг. Подуха вятър. Нежните коси с дъх на плът докоснаха лицето на Луций. Тръпки пробягаха по тялото му. Той приближи сякаш случайно устни до тях и зашепна стихове от Проперций^[5]:

Всички болки човешки лекуват се леко,

само за болките на любовта няма цяр.

Валерия се разсмя с дълбок глас, който го развълнува още повече; в сумрака проблясваха между пълните й устни два реда зъби и меко звучеше загадъчният й глас:

Но всичко се мени, дори и любовта.

Победа, крах, победа. О, случаи безброй!

Луций бе покорен от гласа, който превръщаше стиховете във вечерна музика. Примката на магията се стягаше с луда бързина. И той заговори в духа на стиховете:

— Победа, крах, победа? Войникът винаги иска да победи, моя божествена! Но какво са дори сто победни битки в сравнение с една победа в любовта…

Близостта на Валерия го вълнуваше все по-силно и по-силно. О, богове, каква ли любовница би била! Продължи пламенно:

Розовопръстата Еос^[6] чупи от завист ръце —

трите красиви Харити^[7] бледнеят пред твойто лице,

жребий щастлив ме доведе при тебе,

огнена розо милетска…

Валерия се опиваше от звука на думите, които Луций произнасяше. Тяхната страстност пробуди в нея желание. И като поднасяше покорно целия си чар, тя му помагаше да победи, побеждавайки сама.

Разговаряха тихо. Паузите ставаха все по-дълги. Примката се стягаше…

Влажната тъмнина се спускаше от хълма към морето. Полъхна прохлада. Валерия потръпна. Отвътре се чу гласът на Макрон:

— Късно става, Валерия! Хайде да спим.

Тя се сбогува:

— Може би ще се видим в Рим…

— Може би? — избухна Луций. — Ти казваш „може би“, моя божествена?

Тя го погледна в очите и бавно произнесе:

— Не „може би“. Непременно! Щом се върна в Рим, ще ти съобщя.

Той бе щастлив. Подаде й букетчето розов минзухар. Тя прие с усмивка.

— Благодаря ти, мой Луций.

След като те си отидоха, Луций продължи да стои развълнуван. После приседна до залятата с вино маса. Потопи пръст в локвичката вино и написа: — ВАЛЕРИЯ.

Влезе и забрави.