Йозеф Томан
След нас и потоп (54)

54

Императорът се беше отдал на развлечения. Оставил Луций в Рим да го замества, поверил бременната Цезония на тълпа робини в Палатинския си дворец, той вече цяло лято пътуваше с луксозната си яхта по италийското крайбрежие. Слизаше със своята свита на големи и малки пристанища, нареждаше да му изведат от прекрасната конюшня на кораба Инцитат, възсядаше го и се разхождаше из селищата, предшествуван и следван от бързоноги роби, които хвърляха пари между хората.

Аплодисменти, овации, възторжени викове: ах, това е божествена благодат, това е Калигулова амброзия^[1], на която няма насита! В израз на благодарност за възторженото посрещане императорът устройваше гладиаторски борби или състезания, а към Рим, при Авиола току летяха пратеници, за да вземат още и още жълтици. Авиола ги приемаше объркан и гневен. „Изпраща ги при мен като в собствена банка. Каква ми е гаранцията, че ще си получа парите обратно, щом не му се иска война?“

Но Авиола може би вярваше, че е помощта на своите приятели ще успее да организира поход към Рейн, или пък се боеше за главата си и затова изпращаше нови и нови суми.

Калигула очарова народа в Путеоли, Баи, Неапол, Куми, Капуа: смая ги като оратор, като прекрасен състезател в зелена туника. Млад император — млад живот за Рим! Навсякъде го виждаха за пръв път — възхищаваха му се, не откъсваха очи от него. „Как могат някакви нищожества да разпространяват такива лоши слухове за нашия цезар?! Злодейства, жестокост, насилие? О, богове, та нали го виждаме със собствените си очи! Нали със собствените си ръце ловим денарите на неговата щедрост! Ave Gaius Caesar!

Калигула живееше, даваше възможност и на другите да живеят, пръскаше милиони, но в началото на септември реши да се върне в Рим.

Ала преди това спря в Остия. Там той имаше великолепен летен дворец, конфискуван от конника-банкер Невий, който бе убит по донос за обида на величеството. След толкова дълго пътуване на императора му се хареса, че ще може да устрои пир във вилата си край морския бряг. Беше му приятно, че ще изпрати отдалеко — както някога правеше Тиберий — своите заповеди и присъди до Рим. Вечният град се разтрепера от ужас.

 

 

Театърът на Помпей в Рим е необикновено красива сграда, издялана от жълт нубийски мрамор. Горните редици бяха препълнени с народ. Но местата за сенаторите бяха почти празни — белееха се само стотина тоги.

Народът горе шумеше, мелеше сплетните, както мелниците — житото:

— … качил на кораба и Инцитат, а такъмите му били от злато…

— … ако ще и златен овес да му дава, нас това не ни засяга…

— … как да не ни засяга, глупак такъв! Заради този «златен» овес ще ни стовари нов данък на главите…

— … а трудната Цезония оставил в Рим…

— … е, и какво? На всяко пристанище може да му се намери по нещо новичко…

— … сега, казват, бил в Остия…

— … о, Херкулес! Толкова ли е близо вече? Дано боговете ни опазят!

— … знаете ли, че на тепавичаря Данусий му избягала жената?

— … ами? С кого?

— … с някакъв си фелдшер. Казват, сириец. И задигнали парите на Данусий…

— … ха-ха-ха! Така му се пада на тая циция!

— … ей, съседе, забравил съм си у дома сланината. Подай, братче, едно парченце.

— … виждате ли го, уличника? Бил я забравил. Знаем ги ние тези. На ти едно парче, да не просиш!

— … о, богове! Момичето на Фабий Квирина! Защо си седнала тук? Долу ти е мястото! Да танцуваш!

— … танци в трагедия! Глупак! Нека веднъж да погледа своя човек. На, пийни си хубаво момиче!

Квирина се усмихна и пи. Тя седеше между Балб и Скавър в края на редицата, близо до гримьорната на артистите.

— Нещо малко ми се виждат господарите тук — отбеляза Балб. — Времето е още горещичко за тях. Сигурно си разхлаждат шкембетата в морето.

Няколко реда по-високо седеше Федър. Щом узна, че се подготвя трагедия, той пристигна от Тревиниан в Рим, за да види приятелите си. Беше написал вече обещаната на Фабий сатира за хищниците и сега му я носеше; стискаше дебелия свитък в ръце, решил да му го връчи след представлението, когато актьорите, както обикновено, се съберат да се почерпят. Тогава Федър ще иде при тях и след трагедията ще се даде думата на комедията…

Отдалеко се чуха фанфари. Всички изненадано вдигнаха глави.

— Императорът? Императорът! Нали казваха, че е в Остия? Как така?…

На Квирина й притъмня пред очите. Нали Фабий твърдеше, че императорът няма да бъде на представлението… Тя разчиташе на това… Момичето трескаво стисна ръката на Балб.

В своята ложа, приветствуван със задължителните аплодисменти, влезе pretor urbis^[2], чиято грижа бе да бди за реда и спокойствието в театъра.

Плешив, незлоблив мъж; лице — слабо, с дълбоки следи от сладострастен живот. Но днес явно нямаше никакво настроение, нещо повече: изглеждаше ядосан. Вчера сутринта при него в преторията се яви артистът Манускул — един от хористите във «Фаларис». И покланяйки му се, заяви: «В пиесата има бунтарски места, които приличат на нападки срещу императора.» Нищо повече не каза. Само — ако нещо се случело — преторът да го бил защитил за тази малка услуга. Преторът се намръщи. Дали да изрита този мъж навън, или да му запуши устата с няколко жълтици за доноса? Мъдрият юрист не направи нито едното, нито другото. Махна с ръка и го отпрати да си върви. После заповяда да му донесат вино като необходимо условие за размисъл. Размисълът му продължи, докато четири чаши, и в резултат на това нареди да го отнесат на Палатина, при императорския наместник. Луций Курион изслуша внимателно съобщението за доноса на Манускул и реши следното: Херея, командуващият всички въоръжени сили, се намира с императора в Остия. Преторът има върховната власт да наблюдава реда по време на представленията. Следователно“ нека осигури с всички средства реда в театъра.

Преторът се върна в преторията и продължи да разсъждава при чаша вино. След третата чаша реши: щом става дума за императора, предпазливостта никога не е излишна. Може би ще го похвалят. Издаде заповед за готовност на целия преториански лагер отвъд Квириналската порта. Около театъра ще разположи две кохорти. Към тях ще добави три от седемте кохорти вигили; общо — около три хиляди въоръжени мъже. За опазване на реда в театъра това е предостатъчно.

 

 

Актьорската гримьорна жужеше като кошер. Фризьорите правеха прическите на артистите, а устата им не се затваряше нито за миг. Сплетни, шеги, закачки, смях.

— … ще ти подстрижа малко перуката отстрани.

— … гледай да не ми подстрижеш ухото, майсторе от бръснарския цех — смееше се Мнестер. — Ще бъда чудесен Фаларис — с едно ухо. Тогава те хвърлям в нажежен бик.

— … маската ми се хлъзга — оплакваше се Кар, ръководителят на хора. — Устата ще ми е накриво…

— … сутринта котка ми мина път — въздъхна Волумния.

— … рижа ли?

— … не, черна.

— … свиркай си тогава; само рижата хапе и драска — успокояваше я Лукрин.

Гримьорната е просторна и висока зала, мраморният под е на квадрати — черни и жълтеникави, като шахматна дъска. Пред масичките с гримовете — малки столчета, овалните ръчни огледала са от мед.

Фабий се разглежда в огледалото: лице на млад мъж; от очните дупки светят черни очи; неподвижната восъчна маска изразява воля и енергия. Не се усмихва. Не може нито да се засмее, нито да се намръщи. Отворът за устата е дълбок като яма. Дали така е изглеждал Телемах — врагът на Фаларис? Може би. Но това няма значение. Въпросът е какво ще каже Телемах и главното — какво ще направи.

Никой не виждаше напрежението, което Фабий скриваше под тази маска. До момента, в който чу императорските фанфари, той се надяваше, че Калигула ще бъде далече, че ще играят само за римския народ.

Но комедиантската кръв у Фабий взе връх. Какво от това? Защо да се тревожи? От Есхил до Сенека навярно няма пиеса, в която да се говори ласкаво за властелините на небето и земята, която да не е насочена против тирана. А пък тук става дума за Фаларис и за никого другиго.

Всичко е така, както трябва да бъде, и няма никакво значение дали Калигула ще бъде в театъра, или не. Нали цензурата разреши пиесата без никакви възражения! При това Фабий не е единственият човек в Рим, който ненавижда тирана. Хиляди мислят като него. Навярно и между сенаторите има такива, които ще приветствуват пиесата и ще се застъпят за артистите, ако императорът се познае във Фаларис и реши да накаже артистите. Но Калигула — богоравният — едва ли ще види себе си във Фаларис. Затова пък Рим ще се познае и ще прогледне. Кой да проговори от името на народа, когато е зле, ако не артистите в театъра? Така е било в Атина, така е било винаги и така трябва да бъде.

Фабий оглежда залата. В полуоблата ниша стоят трите грации от пароски мрамор^[3]. В средата — Ефросина — богинята на добрите мисли, отляво — Аглая — царицата на светлината, а отдясно — Талия — символът на актьорското изкуство. Аглая прилича на Квирина — усмихва се под маската на Телемах Фабий, загледан в богинята: нежна като портокалово цветче, чиста като свежо утро на брега на морето, което мърка тихо като малко детенце. Сладка, гореща, вярна. Ефросина е самото спокойствие и нейната вдигната ръка ще помилва всеки, който й се поклони. Талия — ах, тази и строга, и весела жена, която тегли вече толкова години с него колата на артистите. Salve cara dea!^[4] И дай ми сила на словото и жеста! Той наведе поглед към земята. По златистожълтата повърхност на мраморните квадрати се приплитат и лъкатушат сини жилки.

Целият му живот е бил такова лъкатушене.

Гуляи, запои, момичета, жени… живот в суматоха, живот като вечно вилнеещ вятър. Комедиант, акробат, жонгльор, имитатор, декламатор. Всичко. А целта: да разсмее вечер тези, на които през деня не им е било до смях. Но сановниците наричат това бунтарство, щом смехът е насочен срещу тях. Изгнаник. От страна в страна. От град в град. Знае ли някой какво е тъгата по родината? Extra patriam non est vita^[5]. Знае ли някой какво е копнежът по Рим? И най-после завръщане. Рим, Квирина.

Ridendo castigare mores: с присмех да разобличаваш нравите. Пишеше мимове със закачливи и прикрити нападки срещу алчните богаташи, които управляват света със своето злато, и срещу техните слуги. От това последва арестуването в Остия, после пък неочакваната милост на Тиберий. Странствуването с трупата от село на село, отново груби шеги, изтъркани сценки и копнеж, непрестанен копнеж по една голяма трагична роля. И ето я най-сетне днес тази роля! Най-после!

Фанфарите отново екнаха, този път вече откъм колонадата на Помпей, и прекъснаха мислите на Фабий.

Той скочи и поотгърна завесата на вратата, откъдето се виждаше в залата. Зад Фабий се блъскаха артистите. Фанфарите приветствуваха не императора, а неговата сестра. Принцеса Ливила, съпровождана от Луций Курион, седна в императорската ложа.

Аплодисментите се усилваха:

— Salve, Livilla! Ave Livilla!

— … ах, тази курва! Води си любовника съвсем открито!

— … нека! Тя е по-добра и от брат си, и от любовника си. На колко осъдени вече е измолила живота от Калигула.

— … да бе, курва е, грубиянка като преторианец, уличница от главата до петите, ама има добро сърце…

— … глупости! От един дол дренки са!…

— … я не дрънкай!

— … хубава е, мръсницата…

— … аз мислех, че е по-нежничка…

— … един мислил, мислил и се…

— Ave Livilla!

— Ave Lucius Curio!

Луций бе приветствуван от шепа сенатори и продажни арделиони, готови на всичко за една медна пара. Народът не аплодираше. За него Луций е предател на баща си, а сега ловък защитник на Калигула, който се отказва от обещанията си, налага нови данъци и убива. Аплодисментите съответствуваха на деянията му. Хилядоглавата тълпа размахваше ръце, като че ли ръкопляска, отваряше уста, като че ли крещи. Народът също умееше да играе театър.

— Не те приветствуват особено горещо, миличък — ухили се Ливила.

— Затова пък тебе — здравата — каза той, оставяйки на Ливила да изтълкува думите му като ирония или възторг. Но тя си мислеше за друго:

— Ако така бяха аплодирали Гай — о, ужас! Бас държа, че би получил припадък. Добре, че го няма тук. Все едно, нищо интересно няма да видим и ще пукнем от скука. Трябваше да ме оставиш да си поспя.

Затрещяха тимпани и под мелодиите на флейти и лири на сцената излязоха два хора: вляво — на съветниците, вдясно — на народа.

Хорът на народа декламираше в съпровод на лири.

Атино, богиньо, израсла от главата на Зевса,

дай ни слова, които човешката реч не познава,

за да можем да изразим всичко, което е в мисълта ни:

срам на проклетите времена на алчността на царя,

който сърцето и своята каса заключваше за Града;

който, макар и във мир да живя, се къпеше в кръв;

целият свят посивя и почерни и по блениката дръзна,

а на народа останаха само неправди, бедност и плач.

Тъй дълги години живуркаха баща и син, а и внук,

дълго, дълго не искаха да се смилят боговете.

Хорът на съветниците разказваше как на празника на Тесмофориите, устроен в чест на богиня Деметра и есенните посеви, Фаларис заграбва насилствено властта в сицилийското градче-държава Агригент; как бързо спечелва доверието на агригентските жители, обсипва народа с подаръци и става негов любимец.

И двата хора възторжено се сляха:

А днес, о, богиньо? Днес? От нощта се възнесе ден,

от тъмите дълбоки излезе над нас слънце:

младият цар. Нашата радост! Щастие! Пролет! Цветя и песни!

Агригент във лъчите на Хелиос дреме,

но можеш ти, Град на градовете, спокойно да спиш!

Докато мъдрият наш Фаларис владее,

най-младият от царете, по сърце най-голям,

косъм няма да падне от главата на никого,

пълноводието на блаженството като широка река

ще потече от крепостта към морския бряг.

Жив и здрав ни бъди, Фаларис, мил господарю!

Народът и царските съветници в един глас молят Атина и главния бог Молох, чието финикийско име агригентските гърци са изменили на Диа Атакирия, да благослови техния владетел. На сцената излизат младият войник Телемах и старият философ Питагор и се надпреварват в хвалебствия за Фаларис.

Луций позна в Телемах Фабий, а в Питагор — Апелес. Споменът за изтезанията на артиста прелетя през мислите му като водно конче над вода. Зрителите приветствуваха любимите си артисти с бурни аплодисменти.

Пред хора на съветниците излиза Фаларис-Мнестер, също бурно приветствуван от хора и публиката. Фаларис — с лавров венец на главата, в белоснежен хитон, пурпурна хламида, закопчана на дясното рамо с голям смарагд, на котурни, които правят фигурата му неестествено висока — се обръща към своите съветници и народа. Той описва как ще прослави Агригент, който няма да има равен на себе си в света и ще засенчи Вавилон, Мемфис, Картаген и ще остане негов паметник вовеки веков. Разказва в какво благополучие ще заживее народът, какви игри ще му разреши, които ще надминат олимпийските.

За претора не можеше да се каже, че е образован, нито пък запознат с философията. Той бе един добър юрист и обичаше живота; но когато си спомни как и императорът съвсем наскоро описваше плановете си за преобразования, с които искаше навеки да се прослави — изтръпна. Луций също се вслуша по-внимателно.

Преторът бе доволен от себе си: добре направи, че нареди да бъдат в готовност три хиляди преторианци. Тъкмо сега, разсъждаваше той, като слушаше с едно ухо артиста, когато пиесата е в разгара си, е най-подходящият момент… Той погледна към задната врата на театъра, откъдето излизаха артистите. Там, съгласно заповедта стоеше най-старият центурион от девета кохорта Венто — човек, особено задължен и предан на претора. Изправен до мраморната колона, в шлем с бронзов гребен, той не отделяше поглед от претора. Преторът вдигна незабележимо ръка, сякаш да изтрие челото си. Венто кимна, обърна се и изчезна. Преторът знаеше: сега той лети на коня си към своите части. След миг кохортата ще тръгне. Бавничко, тихичко — както е заповядано — и до половин час театърът ще бъде заобиколен от всички страни така, че и птичка не ще може да изхвръкне. Преторът се присмя на себе си: три хиляди преторианци и вигили в пълно въоръжение срещу една тълпа от дрипави граждани! Потърка ръце. Сигурността си е сигурност. Ако нищо не се случи, няма значение. Но пък ако се случи — то Курион и императорът има да се чудят как съм могъл да го наглася така! А в това време, докато първото действие на трагедията вървеше към своя край — кохортите на хоплитите^[6] се приближаваха в плътни редици към театъра. Стена от тела, оковани в желязо, отрязаха безшумно театъра от света, без публиката да разбере това.

Подир малка пауза, запълнена с музика, пиесата продължи. Действието на сцената се разиграваше след две години.

Философът Питагор и Телемах, стотник от личната стража на Фаларис, слушат майка му — Волумния. Тя плаче: „Какво направи моят син! Моят любимец, зеницата на окото ми! Как се надявах, че ще залюби честна девойка и благословен от Хименей, ще си я вземе за жена! А той си избра дъщерята на сицилианския цар Тевт; без мен, без приятели, а само с войниците си се отправи за Уеса и превърна своя сватбен празник в кървава баня, за да заграби сицилийското царство. Горко му! Горко и на мене! Измама, коварство, злодейство, кръв… това е пътят на моя син! А ти, Телемах, беше ли с него? Помагаше ли му в това долно дело?“ Телемах засрамено мълчи. Майката отчаяно кърши ръце:

Упоен от чувство за власт безкрайна,

става тиранин дори мъдрият някога цар.

Хорът на народа нарежда заедно с нея:

Наследени блага и злато прахосал,

все към чужди имоти протяга ръка,

изнудва безсрамно бедни, подвластни,

сълзи, бедност, глад на народа раздава.

Зрителите са потресени. Инстинктивно чувствуват подтекста, който до този момент не смееха да си признаят, че разбират.

Лицето на Луций е каменно. Оглежда сенаторите. Величествената белоснежност на тогите е спокойна, дремеща повърхност. Не се разбира за какво мислят. Но сигурно мислят със злорадство за императора: тъкмо сега му е времето да притиснем това гарванче; да направи най-после нещо за нас…

Лицето на Сенека е угрижено, унило. По покана на Фабий той пристигна от Баи в Рим. Вчера Фабий го извика на последната репетиция на „Фаларис“. Уморен от пътуването, Сенека не беше в добро настроение. Мигновено му стана ясно, че трагедията е алегория за Калигула. Уплаши се. Предупреди Фабий. Фабий се смееше: трагедии против тираните има много, и твоите са такива, Сенека. Да, съгласи се той. Но все пак… Всъщност да се пишат трагедии против тираните, сега е на мода. Но в случая философът чувствува, че стиховете като стрели се забиват в точно определената цел. Сенека е пълен с опасения за Фабий и артистите, а също и за себе си, защото седи тук и слуша пиесата.

Баснописецът Федър трескаво върти свитъка в ръцете си. Възхитен е от смелостта на Фабий, но страхът за приятеля стиска гърлото му.

Отново настъпи къса пауза. Мелодията на кларнетите и флейтите звучеше нежно. Нежен ставаше и въздухът, защото слънцето клонеше към залез. Робите разпръскваха благовония. Красавиците с бели лица се усмихваха и зъбките им блестяха сред очертанията на алените устни.

Ливила се обърна към Луций и лениво произнесе:

— Не ти ли се струва, че тази пиеса се прицелва в нашето Ботушче?

Луций отрицателно поклати глава. Стисна дръжката на креслото, за да се овладее и да не се издаде. Той бе полетял някога подир колесницата на Хелиос не само заради егоистичната си цел, но и защото вярваше в Калигула. Първата половин година от управлението му оправда неговите надежди. Но след боледуването се разкри истинското лице на Гай, каквото го знаеше от юношеските години. Ден след ден Луций все по-силно чувствуваше това и се измъчваше. Ала не искаше да отстъпи, защото вече преследваше определена цел. А днес образът на Фаларис разкри истината. Луций е дълбоко потресен. Днес, благодарение на този бунтар, Фабий, целият Рим вижда ясно: довчерашният любимец на народа сега е негов жесток враг! И с него Луций се е свързал завинаги, пресякъл си е пътя за връщане, изгорил е мостовете зад себе си!

 

 

Удар на гонг.

Фаларис заповядва на скулптора Перилай да извае от бронз огромен бик:

… и коремът му трябва да бъде издут.

В огъня до бяло ще го нагорещя,

а когото осъдя, във бича утроба ще хвърля.

Нека злодеецът в тази пещ жив да се пържи.

Искам гласа му да слушам през бича муцуна.

Хорът на народа се оплаква: хекатомбите от мъртъвци растат, нараства и гнетът. Животът има цвят на пепел, вкус на кал и над него виснат облаците на страха.

В плача на хора се врязва ловджийски рог. Фаларис се връща от лов на диви глигани. Гончии и ловци минават през сцената с простреляните зверове. Фаларис, заобиколен от свитата си, ги гледа, хорът на съветниците се радва на предстоящия пир. След това — тишина.

Изведнъж се чува шум на крила във въздуха. Телемах, командирът на личната охрана на Фаларис, посочва нагоре:

Виж, ято гълъби бяга пред ястреба в ужас!

Всички артисти гледат към небето. Тиранът Фаларис избухва в смях:

Вижте ги! Може би сто са… А ястреб един!

Глупави гълъби! Сто от един се боят!

Ако се обединяха стоте гълъби в строй

и се хвърлят на ястреба — лесно ще могат

хищника да обкръжат, да го изкълват до смърт!

На сцената се възцарява тишина, Фаларис следи с поглед ястреба и уплашените гълъби и буйно се смее, както само Мнестер може да се смее.

Питагор довежда Телемах на авансцената:

Чу ли добре? Сто от един се боят —

ако се обединяха в настъпателен строй,

хищника ще обкръжат и ще го изкълват до смърт!

Последните думи потънаха в аплодисменти. Апелес бе великолепен. Силен глас през огромен рупор обяви главната пауза. Настъпи време за ядене, пиене и общи забавления.

 

 

Отвъд затворената врата на театъра, близо до гримьорната, стояха Венто и войникът Муций, негов подчинен, комуто предстоеше скоро да бъде повишен в центурион заради смелостта му. А зад двамата, малко по-далече, се намираха въоръжените войници, които скучаеха. Венто и Муций също скучаеха.

— Ама че заповед, а? — подхвърли Муций. — За разправия в театъра винаги е стигала една манипула момчета. Къде се е видяло да разкарват за един театър толкова кохорти, а?

Венто сви рамене:

— Ще ти кажа нещо, ама да не го издрънкаш. Преторът очаква бунт. И стане ли — трябва да пипнем артистите, най-напред главните. Но внимавай, мълчи, казах ти!

Муций свирна учуден:

— А-а-а, така ли? Гръм и мълнии! Значи, капан им се готви. Горкичките. Хм, Фабий. Дай му само да разсмива хората. Знам го от Задтибрието. Мъж на място. И Волумния я знам. Чудо женска. Ами ако — прошепна той на началника си, — ами ако ни се изплъзнат? Тогава?

Старият центурион го изгледа и разбра:

— Слушай, мерзавецо — ядоса се той, — само да се опиташ нещо — нареждам да те пребият до смърт! Аз се ползувам с доверието на претора и на самия Херея, ясно ли ти е?

Муций млъкна и се размисли за артистите. Такива добри хора, а какво ги чака. Гръм и мълнии!

Венто е стар преториански вълк. Уморен от петнадесетгодишната служба и мълчалив по природа. Още една година — и край на службата. И тогава трябва да получи обещаната титла „примипиларий“, с която се издига до ранга на конниците. Венто плюе на титлата, за какво му е? Но с нея той ще придобие и ценз, съответствуващ на положението му, в размер на четиристотин хиляди сестерции. А това е вече друго. След по-малко от година! А това копеле може всичко да провали! „Я, да си гледаш работата, сополанко такъв. Аз отговарям пред претора и Херея. Ще ти дам да се разбереш, мекушаво говедо!“

— Отивам да проверя стражата при вратите. Мръднеш ли оттук — не отговарям! — каза Венто, като подхвърляше красноречиво в ръка центурионската палка.

Муций остана сам при задната врата на театъра. Огледа се, пооткрехна я и се промъкна в коридора. Към гримьорната на артистите отиваха няколко души. Позна между тях Квирина и й махна с ръка. Бързо й зашепна:

— Слушай, кажи на твоя Фабий, че театърът е обкръжен от войска. Ако почне някакъв пердах, трябва да го арестуваме. Аз го познавам, кажи му да бяга през тази врата. Разбираш ли? Аз ще съм тук…

Муций внимателно излезе и затвори вратата.

След малко дойде Венто с центуриона на четвърта кохорта. И каза строго на Муций:

— Той ще стои тук с мен. А ти върви при своята манипула!

— Ама защо? Ама аз… аз… — заговори объркано Муций, но Венто бе неумолим:

— Обирай си крушите или ще те почеша с палката!

Муций тръгна. „Горкичките артисти, шепнеше си той по пътя. Лоша им е работата. Старият ще ги спипа. Ама може и нищо да не стане…“

Квирина уплашено изтича при Фабий. Тя му съобщи объркано какво й е казал Муций. Фабий се слиса. Някой го е предал. Но кой?

— Никому ни дума! — каза той на Квирина и влезе в гримьорната. Квирина — подир него. Артистите ги наобиколиха.

— Казвай, Квирина, как изглежда от залата? Какво говорят хората? Харесва ли им?

— Тя ми каза, че е великолепно — весело заговори Фабий вместо нея, като оглеждаше изпитателно всеки поотделно. Това бе съвсем излишно — всеки артист умее да играе.

— Братлета! — чу се отчаян глас зад вратата. В гримьорната нахлу Волумния с втрещени очи. — Театърът е обкръжен от войска!

Ужас вцепени всички. Мъртва тишина и в тишината — истеричният писък на Манускул:

— Идват за нас! В клопка сме! Ще ни затварят! Ще ни убият!

Квирина се хвърли върху Фабий:

— Моля те… не излизай повече на сцената!

Той я отблъсна, подскочи към Манускул и изсъска в лицето му:

— Продажна свиня! — Стисна го за гърлото и го изхвърли от гримьорната.

Подир Фабий отчаяно викаха:

— Фабий! Войска, чуваш ли? Пак изгнание! Не! О, богове, стига вече!… Какво да правим? Край на представлението! Край! Прекъсваме!

— Защо е тази паника, братлета? От какво се страхувате? Да прекъснем? Заради един посерко? — Той погледна Апелес. — Ние сме длъжни да доиграем пиесата!

— Дори това да ни струва живота? — извика някой.

— Имаме само един живот! — обади се друг.

Мнестер гледаше Апелес, сякаш не чувайки гласовете, а може би наистина не ги чуваше. Каза спокойно:

— Фабий е прав. Ние трябва да доиграем пиесата, приятели!

Артистите стояха объркани, раздвоени. Прозвуча гонгът и обяви края на главната пауза.

— Кой не иска да играе повече? — енергично попита Фабий.

Двама артисти от хора вдигнаха ръка.

— Отивайте си — каза им сухо той. — А ние, приятели, на сцената! Чакат ни!

Задъханата мелодия на флейтата подскачаше нагоре-надолу по стъпалата на амфитеатъра.

Вестта, че театърът е обкръжен от войска, проникна и сред публиката. Един човек или десетина души при подобно съобщение биха се уплашили и станали. Хилядоглавата тълпа — точно обратното. Такава заплаха пробужда в нея гняв и готовност за отпор. А пък съзнанието, че четиридесет хиляди души не могат да бъдат наказани, че сред такова множество не могат да открият кой точно вика — засилва още повече смелостта и мъжеството у хората.

Сега представлението стана по-динамично. Действията се редуваха бързо. Публиката, намираща се в обкръжение, следеше неспокойно действието.

Скулпторът Перилай показва на Фаларис своето произведение в дъното на сцената. Умело замаскираната светлина така осветява бика, че се получава съвършена илюзия за нажежен до бяло бронз. Като първа жертва на Аполон Перилай хвърля в пламтящата утроба на бика жив овен. От муцуната на бика се раздава отчаяно блеене, Фаларис ръкопляска. После скача от креслото си и злорадо се взира в скулптора.

— Сега ти! — и заповядва да хвърлят Перилай в страшната пещ. Демоничният смях на Фаларис заглушава вика на нещастника. Явно този особен начин на изтезание му се харесва. И той заповядва да хвърлят нови и нови жертви в бичия търбух.

Телемах извежда един подир друг хористите на сцената.

Хорът пресмята злодеянията на тирана и призовава безсмъртните богове на помощ срещу деспота.

Телемах твърди, че боговете няма да помогнат. Разказва случая с ястреба и гълъбите. Хорът напрегнато слуша.

Публиката в театъра също слуша напрегнато.

Появяват се Фаларис и майка му.

Снощи сънувах, сине, страхотен сън:

светлият бог Хермес с рог във ръце бе до мен

и от рога му капеше, после шуртеше, течеше кръв,

стаята ми заля, бързо порасна, за кратко

заля до стрехата му чак нашия дом,

в кръв бях потънала, с мене и ти.

Сине мой, сине! Пази се от насилия!

Капка невинна кръв не проливай, за бога!

И Фаларис отново се смее, казвайки на майка си, че сънят нищо не значи, че е глупост, тъй като той потапя в кръв само тези, които са се провинили, а не невинните.

Плачът на майката се превръща в ридание, слива се с флейтите и без пауза започва последното действие на трагедията.

Философът Питагор предупреждава тирана със смели думи. Упреква го, че неговите порочни и развратни удоволствия струват милиони драхми, а народът няма нито обол за хляб. Фаларис иска да подчини с война цяла Сицилия, а после и останалия свят, но народът иска мир. Лош владетел е Фаларис. Питагор го предупреждава, тъй като чашата на жестокостта му прелива. Фаларис, разтреперан от гняв, го пита как си позволява да говори така с него. Философът казва, че според Аполоновия оракул той няма да умре от ръката на тирана.

Фаларис се вбесява и заповядва да изправят философа пред съд. Той самият ще произнесе смъртната му присъда и Питагор ще види кой има по-голяма власт — оракулът или Фаларис.

Зад сцената се чува силният и спокоен глас на Питагор:

Ако избави някой народа от зъл тиранин,

не тиранът — врагът му като спасител ще се запомни.

Тъй Хармодий и Аристогитон^[7] ще светлеят

във историята вовеки веков над Хипарх.

Театърът се разтресе от аплодисменти. Фабий, готов за последното си излизане, е крайно възбуден. Той слуша градушката от ръкопляскащи длани и чувствува как думите, които е написал, завладяват тълпите. Чувствува, че хиляди хора са с него, стоят зад него. Всичко се смесва в главата му: той самият… пиесата му… развълнуваните зрители.

Зад сцената се чуват виковете на агригентските тълпи.

Тимпаните поддържат темпото на флейтите и кларнетите, музиката призовава към настъпление. Цялата атмосфера в театъра призовава към настъпление. В този миг Фабий трябва да излезе, но развълнуваният автор изведнъж забравя своя текст. Той изтичва на сцената, застава пред хора, ала не може, не може да си спомни думите на Телемах и пламнал от нагорещената атмосфера в театъра, започва трескава и страстна импровизация:

— Докога ще търпим, народе агригентски? Не можете ли да се избавите от изверга? Спомнете си за ястреба, гълъби! Вашето спасение не е в бягството, а в нападението!

Театърът на Помпей се олюлява от викове. Викове на хилядите, които бяха станали от местата си и вдигаха заканително юмруци:

— Да се убие кръвожадният хищник!

— Долу тиранът!

— Стига съдилища и убийства!

— Край на произвола! Искаме справедливост!

— Справедливост!

Луций даде знак на претора. Ек на бойни тръби — продължителен, пронизителен — заглуши виковете на хората. От всички врати в театъра нахлуха преторианци с мечове в ръка. Викове и суматоха. Тълпата се бие с войниците.

Още непомислили за бягство, Фабий и артистите са арестувани и оковани.

Ливила бавно се надигна от креслото си и каза през рамо на Луций:

— Много ти благодаря за прозорливата намеса. Заради теб няма да знам какво трябваше да стане с Фаларис. Всичко ми разваляш в най-хубавия момент.

Луций не отговори. Той наблюдаваше битката на сцената. С отмъстителен поглед проследи как извеждат Фабий. Бунтар! Ще организира въстание! Ще сваля Калигула от трона! Луций почервеня. Ако падне Калигула — пада и той. Съдбата на Калигула е вече и негова собствена съдба.

— Ще благоволиш ли да забележиш, моя златна главички, че те чакам? Размечта ли се, или и ти искаш да видиш края? — Ливила се засмя: — Краят на фаларисовци не е весел, съгласен ли си, миличък? Кой каквото си постеле, на това ще легне. Нали чу какво каза Фабий: „Не можете ли да се избавите от изверга?“

Изверг. Права е тази цинична жена. Прав си Фабий. Права е и тази ревяща сган. Но Калигула не бива да падне! Луций се изправи, чертите на лицето му бяха вкаменени. Той тръгна енергично редом с Ливила.

— Не бързай толкова, любими. Убиват ми новите сандали. Пожали крачката на своята обожавана Ливила.

Луций забави ход и се замисли. „Рим ненавижда Калигула, но се страхува от него. Ще се страхува и от мен!“