Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Po nás potopa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2011-2012 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe(2012 г.)

Издание:

Йозеф Томан

След нас и потоп

 

Народна култура

София — 1981

 

Чешка

Второ издание

 

Превод от чешки: Катя Витанова

Рецензент: Невена Захариева

 

Стиховете преведоха Гр. Ленков — до 25 стр., В. Раковски от 26 стр. до края.

 

Josef Toman

Po nás potopa

Československý spisovatel

Praha 1974

 

Přeložila z češtiny ©Katja Vitanova

Redaktor Veselá Simeonova

Nakladatelství „Narodna kultura“

Sofia 1981

 

Литературна група — художествена

 

Тематичен номер 04 9536472711/5627-55-81

Редактор: Веселина Симеонова

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Георги Киров

Коректор: Евгения Кръстанова

 

Дадена за набор май 1981 г.

Подписана за печат юни 1981 г.

Излязла от печат юли 1981 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 45,50.

Издателски коли 38,22.

УИК 39,69

Цена 5,07 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. —Добавяне

43

Принцеса Ливила се разхождаше безгрижно по закритата тераса на императорския дворец между посадените в огромни сандъци палми. Кестенявите й коси бяха разпуснати и вятърът си играеше с тях; тя знаеше, че така й прилича. Бе облечена нарочно небрежно, бе по-скоро разсъблечена, отколкото облечена. Очакваше любимия си и скучаеше.

Трите сестри на императора бяха различни: най-голямата — Друзила, беше като вятър, най-малката — Агрипина — лек ветрец, а средната — Ливила — вихър. Тя вилнееше като буен, помитащ всичко смерч. Подлудяваше хората около себе си, разиграваше всички мъже — от роба, който плевеше лехите в палатинските градини, чак до върхушките в сената. О, Афродита, как умееше тя с един поглед да разпали дори стоически хладното сърце на мъдрия Сенека! Той често бродеше из градината, за да зърне дивата красота на чувствените й устни и на изгарящите й жълтеникавозелени очи. Ливила така жадно и нетърпеливо се хвърляше от любовник на любовник, та Рим чак тръпки го побиваха от нейния любовен бяс. Но любовта й към Луций бе изключителна. Вече цял месец тя му беше вярна.

 

 

По Кливус Виктория към Палатина препускаше конник. Ливила се наведе над перилата, извика и размаха ръка. Конникът още от седлото си я поздрави весело. После скочи от коня и премина портата.

Ливила не видя как изведнъж пред Луций се изправиха четирима германски великани с мечове в ръце, как началникът на стражата го арестува. Тя чакаше на терасата, откъдето той трябваше да мине, за да отиде при императора. И след малко го видя: вървеше между четиримата огромни мъже — приведен, уплашен, с тревога в очите. Ливила буйно се разсмя. И този смях, така щедро бликащ от устата й, би бил приятен, ако в него нямаше нещо грубовато и безсрамно.

— Какво виждам? Ти с такава свита? Ами защо не са ти сложили веднага вериги на ръцете и краката? В кой затвор ще те хвърлят, за да ти донеса там онова, което обичаш най-много? — Тя се смееше като безумна, после блъсна преторианеца и пред всички целуна Луций в устата. — Аз знам какво най-много обичаш! Всеки ден ще ти го нося! — и добави презрително: — Гледай ти какви идиотски идеи му идват в главата на моето братле!

Мозъкът на Луций работеше трескаво: „Защо, о богове, защо?“

Той застана пред императора.

Едно движение на ръката и стражата изчезна. Но навярно е наблизо, помисли си Луций. Лицето на императора бе непроницаемо. Останаха само двамата.

— Прости ми, драги, тази шега. Знам, неуместна е, но ти ще ме извиниш за този каприз…

Луций стоеше като на жарава. Ласкавият тон на императора не го успокои, напротив, раздразни го. Откъде ли ще дойде ударът? От коя страна? Императорът изпитателно наблюдаваше Луций.

— Разкажи ми най-напред какво направи в Анциум.

Луций проговори с пресипнал глас:

— Отидох най-напред в Терацина, а на връщане в Анциум. Сделката с Авиола е почти уговорена. Той самият ще дойда при теб, за да се разберете за някои подробности.

— Вчера вечерях с Макрон и Валерия.

Луций трепна.

— Макрон обвини Авиола, че подготвя заговор срещу мен.

Калигула внимателно наблюдаваше лицето на Луций. Видя как очите му широко се разтвориха от удивление. Удивлението изглеждаше искрено.

— Макрон ме съветва да изправим Авиола пред углавния съд.

— Неговите милиони ли са му нужни? — избухна Луций. — Отдавна жадува за тях! — Но се сепна: — Или пък ще предложи на теб неговото злато, а лично той ще се задоволи с унищожаването на Авиоловата фамилия, тъй като в случая има и нещо друго…

— Какво? Говори!

— Преди няколко дни Валерия ми направи ужасна сцена, освен това знам, че тя е изпратила убиеца при дъщерята на Авиола. Аз й казах какво мисля. Разбираш ли? Заради мен е насъскала баща си срещу Авиола. Това е нейното отмъщение! Авиола е невинен.

Стиснатите устни на Калигула се превърнаха в две бледни линии. Дебнещите му очи бяха полуприкрити от клепачите:

— Ти твърдиш, че Авиола е невинен? Че това е отмъщение на Макрон. И какво ме съветваш?

Луций светкавично отговори:

— Направи Авиола свой финансов съветник!

Императорът се разсмя:

— Луд ли си?

Луций продължаваше разпалено:

— Сега аз мисля за Рим. Държавата се нуждае от пари. Милионите на Авиола? Това ще бъде само временна помощ. Ти ще го предадеш на съда и главата му ще падне. С конфискацията на имуществото му ще спечелиш много, защото той наистина има много милиони. Но не може ли да се постъпи така, че посредством него императорската и държавната хазна да получават постоянно и трайно стотици милиони? Разбираш ли ме, мой най-драги?

Дълбоко хлътналите очи на императора блеснаха. Няколко минути той гледаше Луций, после се изправи и закрачи из кабинета си.

— Ти си мъдър съветник, Луций. Да обвържем с нас този жив извор на злото! Прекрасна идея! — Той изведнъж се обърна и извика: — За да го имаш често до себе си тук, в моя дворец? За да можете под носа ми да подготвяте своя заговор и в удобния момент, да ме изпратите при Тиберий?

Луций скочи, пламнал чак до корените на косите си.

— Какво говориш, мой Гай? Ти не ми вярваш? Мой любими цезаре…

— Не говори за любовта си към мен! Знам за какво сте се договаряли с баща си по време на угощението, и то тук, в моята градина.

Калигула, отличният и блестящ оратор, усети как гърлото му се сви от гняв. Гласът му пресекваше, не му се подчиняваше, хриптеше.

— На глас сте говорили за шала на Сервий, а шепнешком за убийството на Тиберий и за моето! И за моето!

— Разбери ме, carissime! Моят баща искаше да възвърне републиката след смъртта на Тиберий, но не и аз! Когато ти се отправи към Тиберий, аз те срещнах пред портите на двореца. Идвах да те предупредя. Но ти не спря коня си, продължи да препускаш.

Калигула бе непреклонен:

— Ти ми изневери!

Луций извика:

— На баща си изневерих, не на теб! И по този начин го убих. Още не мога да погледна майка си в очите. Не отивам дори да спя у дома. И всичко това — от обич към теб! Кълна се в боговете…

— Не се кълни! Имам доказателства!

Императорът хвърли на масата металния, ръждясал калъф:

— Известно ли ти е това?

Дъхът на Луций секна. Страхът го стисна за гърлото, падна на колене:

— Милост, мой цезаре! Да, известен ми е този калъф, но не съм го виждал след смъртта на Тиберий. — Той отчаяно се защищаваше: — Не ти ли дадох легиона си, за да те охранява? Не го ли изведох на римския Форум, докато ти още беше в Мизенум при трупа на Тиберий, та моите войници да те провъзгласят за император?

Калигула стоеше гърбом към прозореца и наблюдаваше Луций. Неговата настойчива защита не звучеше фалшиво. Фактите, които привеждаше, бяха правдиви.

Обзет от върховна възбуда, Луций извика:

— Аз съм ти най-верният и най-преданият! Не Макрон! В никакъв случай Макрон!

— Какво искаш да кажеш с това? — заинтригува се императорът.

Обезумял от гняв и отчаяние, Луций вече не се владееше:

— Валерия ми призна каква мръсна игра играе с теб Макрон, а… прости ми, че ще ти причиня болка, но не мога да премълча… а с него и императрица Ения. Валерия ми каза дословно: „Нима ти не знаеш кой тук е императорът? Макрон е императорът, не твоят Гай! Той пъхна жена си в леглото на императора, това беше негов ход!“

Луций млъкна, чуваше се само гневното му дишане. Калигула се свлече в креслото. Бе смъртно оскърбен от това, което Луций каза. Той си спомни различни моменти и те всички доказваха, че Луций не лъже: скришните погледи, които си разменяха Макрон и Ения над неговото легло, когато бе болен, едва прикритото отвращение у Ения, когато я прегръщаше, всевъзможните й оправдания, когато я желаеше… Прав е Луций, прав! И изведнъж Калигула реши със сигурност: „Те двамата са искали да ме отровят!“

Луций се спусна към съкрушения император:

— Прости ми, драги! О, Юпитер! Дали не ти навредих на здравето аз, нещастният?

Калигула стисна ръката на Луций, опряна на креслото:

— Благодарен съм ти, Луций… Ти наистина си ми най-верният приятел.

Луций пое дълбоко дъх. Ужасът, който го бе обзел, когато преторианците го поведоха към императора, изчезна. „Нищо лошо няма да ми се случи. Нищо не може да ми се случи. Аз съм роден под щастлива звезда и тя ще ме спасява от всякаква опасност!“

Той скочи към масата и наля от малката амфора вино в чашата. Отпи и я подаде на императора, императорът жадно допи виното. Хлътналите му очи бяха безизразни, сякаш късчета матово стъкло, в които плуваше странна, пронизвана от искрящи точки мъгла.

Императорът беше разярен от ловката игра на Макрон и Ения. Но още по-силно го терзаеше мисълта, че докато той се е мятал в своята треска — тук, зад някоя врата на двореца двамата страстно са се прегръщали. Как ли са му се присмивали!

Никога тщеславието на Калигула не е било така болезнено засегнато. Нито гордостта му. Та той е нещо много повече от ориенталските деспоти[1]. Какво са в сравнение с един римски император асирийските „царе на царете“ или вавилонските „царе всемирни“, като например Хамурапи[2]. Един император е много повече от един фараон, който е бил смятан за бог на земята! Той, владетелят на най-голямата империя, каквато светът е виждал, той е по-голям бог! А те са му се присмивали! Те са се осмелили да играят с него такава коварна игра! Стъклените очи на императора се наливаха с кръв, треперещите му пръсти се впиваха в облегалката като хищнически нокти в тялото на жертвата; свирепа жестокост пълзеше изпод ласкавата маска, врязваше се в гънките около устата и дълбоко набраздяваше челото му.

Император Гай се променяше пред очите на Луций. Хлътналите му очи потъваха все по-дълбоко и чертите на лицето му силно загрубяха. Бледосивкавата му кожа стана почти прозрачна. Той седеше, потънал в креслото, със стисната уста, неподвижен и зловещо млъкнал; около двамата цареше тишина като в дъното на пропаст.

Луций стоеше до императора объркан, вцепенен от ужас.

Чу се шляпане на женски сандали в коридора и веднага след това сърдит глас:

— Пусни ме вътре, пън такъв! Идиот! Махни се! Ще те ритна, кучи сине!

Ливила разтвори с все сили вратата. Влетя в таблина на императора и тръшна вратата под носа на стража, който не искаше да я пусне.

— Какъв идиот! Но опита юмрука ми, та чак и мен ме заболя! А вие двамата какво тука…

Погледът й се спря върху императора. Млъкна. Никога не бе виждала брат си в такова състояние. Под черната сянка, покрила лицето му, бе изписана животинска ярост.

— Какво ти е, Гай?

Той я погледна неразбиращо, с очи свирепи, нечовешки. Изправи се. Ливила се уплаши и отстъпи назад. Той мина покрай нея, като шляпаше тежко с огромните си ходила по мраморния под, вървеше като призрак към вратата на спалнята си и тя се разтвори широко, сякаш ужасена от него.

— Какво му е, Луций?

Той сви рамене.

— Не знам. Изведнъж се уплаши от нещо. Може би трябва да отидеш при него.

— Ах, този страхопъзльо! — ухили се Ливила. — Аз — при него? До гуша ми е дошъл! Че за какво му е тогава красивата Ения, изваяна от слонова кост и абанос? Или днес е ред на Орестила? — Тя се изсмя грубо и се изтегна на лежанката.

Луций изтича към императорската спалня. Вратата бе затворена отвътре.

— Я не се престаравай, остави го. На час по десет настроения! Много добре ми е известен. Навярно сега си представя, че е фараон или бог. А ти какво? Свободен ли си? Толкоз по-добре! Ела при мен!

Тя рязко дръпна Луций върху себе си.

Бележки

[1] Деспот (гр.) — първоначално значение — господар, владетел; по-късно се използува в смисъл на самовластен владетел, който управлява произволно и не спазва законите.

[2] Хамурапи (1792–1750 пр.н.е.) — вавилонски цар, при чието управление Вавилония достига най-голям разцвет. Известен е неговият сборник от закони.