Йозеф Томан
След нас и потоп (37)

37

Върху римските хълмове още пламтяха жертвените огньове. Жреците от всевъзможни колегии още викаха с пресипнали гласове, благославяха боговете, че са им изпратили такъв несравним император. Че имат такова чудо на трона на троновете. Димът от жертвените животни и благовонните треви се виеше около божествените им лица. От латифундиите на сенаторите за хекатомбите^[1] в Рим се движеха цели стада добитък, а арделионите тичаха по Форума и около императорския дворец, за да разгласяват колко животни е дал „техният“ сенатор в чест на императора. Коремите на жреците се издуваха, натежаваха, месото беше много, а мазнините още повече. В римските анали се разказва, че за около три месеца от възцаряването на Гай са му били принесени в жертва само на италийска земя 160 хиляди животни за хекатомби. Жертвоприношенията нямаха край…

Денят преваляше, небето бе забулено в облаци и над Рим ръмеше дребен дъжд. Луций се пробуди, но се излежаваше. Вчера Калигула го бе поканил на вечеря в компанията на приятелите си, с които той по-рано, като принц, бе скитал по субурските каупони^[2], механи и публични домове. Срещнаха се в бившия дворец на Тиберий. Но там не беше приветливо въпреки великолепното угощение, музиката и красавиците от всички народи, които Муций — опитният организатор на удоволствия — бе събрал, тъй като добре разбираше, че Калигула, макар и император вече, няма да промени своя начин на живот. В двореца бе влажно и мрачно, сякаш из тесните, с високи сводове коридори витаеше духът на стария император. Дълго време новият император и гостите му се чувствуваха неловко и много вино бе нужно, много възбуждаща музика и ласки на красавиците, докато компанията се разгря и развесели.

— Мразя този дворец. Тези сводести стаи приличат по-скоро на затвор, отколкото на жилище — заяви Калигула. — Вече заповядах на строителя Бибиен да ми изготви план за нов дворец.

— Достоен за нашия сияещ Хелиос, достоен за Гай Цезар! — угоднически възкликна артистът Мнестер.

Всички заръкопляскаха — Луций и гуляйджийската компания на Калигула: артистът Апелес, кочияшът Евтихий, Касий Лонгин — първият мъж на Калигуловата сестра Друзила; Емилий Лепид, наричан Ганимед — новият съпруг на Друзила, и брадатият великан Дур, командир на личната императорска охрана. Принцеса Друзила също бе тук. Тя бе най-голямата от трите сестри на Калигула. Ливила — средната, Агрипинила — най-малката.

В Друзила има нещо странно, разсъждаваше Луций, загледан в стената на своя кубикулум, върху която в помпейски стил бе нарисувана спяща нимфа, изненадана от сатир. Заоблените й форми са също като на Друзила. И нежният израз на лицето й е като нейния. Да, в Друзила има нещо странно. Прави впечатление на невинно момиче, на моминска чистота. А снощи бе положила глава върху рамото на своя брат и любовник, спокойно се усмихваше на бившия си съпруг Касий Лонгин и гнусливо се отдръпваше от новия си — Лепид-Ганимед, който Калигула й натрапи. Тази жена има голям опит. Доста нещо е минало през главата й. Говори се, че е обичала Касий Лонгин. И Калигула, за да ги раздели, го назначил проконсул във Витиния и вчерашният пир бе всъщност по случай неговото заминаване. Ганимед — този женствен франт — Друзила явно не може да го понася. Вчера това си личеше. Така че навярно Калигула ще остане истинският й и постоянен любовник. Постоянен — едва ли, хитро се усмихна Луций на нимфата върху стената. Към полунощ императорът отведе сестра си да спи и нареди да му доведат червенокосата Паралида от лупанара на Памфила Алба.

Като се изключат червените й къдри, Паралида съвсем прилича на египтянка, а всичко, което напомня Египет, омайва Калигула. Луций дори потръпна, когато си спомни как девойката впи устни в Калигула. Сигурно е било блаженство! Но едва ли е като блаженството, с което го дарява Валерия. Той гневно се обърна на една страна. Паралида е хиляда пъти по-свястна. Не лъже, не се преструва, проститутка е и не крие това. Слуша и не командува. Жената трябва да бъде жена, а не командьор и лъжец. Той упорито пропъждаше образа на Валерия, разубеждаваше се, че я желае, но не можеше да се избави от нея. Гневът му срещу Валерия растеше, но копнежът си оставаше…

Говори се, че Калигула имал слабост към Паралида. Често я пожелавал. Вчера изчезна с нея за един час. После я доведе и я предложи на Ганимед. Паралида се разписка: за нищо на света с тази жена Ганимед! Калигула така се смееше, та чак сълзи му потекоха. После пък изведнъж съобщи, че в най-близко време Макрон щял да се разведе с Ения и че той, императорът, ще се ожени за лея. Онемяха от изненада. Какво ли ще последва от това? „Така се напихме по този случай, че главата още ми бучи.“

Апелес е най-малко подходящ за тази весела компания. Много мълчи, малко пие, рядко се шегува, почти не се смее. Но вчера се държа умно. До небесата превъзнасяше новите разпореждания на Калигула. Императорът се правеше, че не слуша ласкателствата, но наостряше уши и целият сияеше. Наистина прекалено тщеславен е, но ще донесе благоденствие и слава на Рим.

Зад завесата въпросително се изкашля Нигрин.

— Влез, Нигрин.

— Господарю мой, имате посещение.

— Толкова рано?

— Вече е четвъртият час след пладне.

— Кой е?

— Сенатор Луций Аней Сенека.

Луций скочи от леглото. Сенека!

— … дойде да изрази съболезнованията си.

— Заведи го при мама, Нигрин. Кажи му, че идвам веднага. Изпрати ми робите!

Той облече военната си униформа. Стократно предпочиташе бронята пред тогата с дипли. Прическа? Излишно е. Бързо, бързо, по-сръчно, котки лениви!

Луций намери госта и майка си в перистила. Между високите колони се виждаше прекрасната градина. Върху лавровите и олеандровите листа падаха дребни капки дъжд. Но бе топло и въздухът пропит с благоуханията на билките.

Философът съчувствено прегърна Луций. Думи на съжаление, думи на ободрение и утеха. Съдбата е неумолима.

— Дано вашата скръб премине, преди луната да промени своя лик. Сервий бе велик мъж. Той живя честно, мъдро и благородно, а това са безсмъртни достойнства. Както чувствуваше, така и мислеше, каквото мислеше — това и говореше, което говореше — това и вършеше. Дълбоко се прекланям пред паметта на Сервий Курион.

Луций винаги изтръпваше чак до мозъка на костите си, когато слушаше да се говори за почтеността и честността на баща му.

Лепида гледаше с изплакани очи сина си. Това го дразнеше. След смъртта на баща му нейните очи изразяваха само укор. Тази нощ го очакваше будна, докато се върна. Каза й, че е бил на вечеря у Калигула.

— Добре, че стана така! — отвърна му тя сподавено.

Луций целият се разтресе от гняв, когато разбра, че всъщност е искала да му каже: „Добре, че баща ти се самоуби, за да не гледа какво правиш.“

Лепида не откъсваше поглед от сина си. „Той живя честно, мъдро и благородно…“ — бе изписано с кървави букви в тези замръзнали очи. След малко тя стана, извини се, сбогува се с философа и излезе.

Луций покани госта да седне, заповяда да донесат закуски и вино. Сенека отказа. Помоли за сушени смокини и чаша вода. Луций си спомни за нощното угощение и молбата на философа му се стори провокация. Но мълчаливо изпълни желанието му.

— Аз съм абсолютно изненадан от императора — заговори Сенека. Усмихна се: — Мислех, че познавам хората. Че съм добър психолог. А виждаш ли, мой Луций, трябва да си призная, че разпоредбите на младия император ме убедиха как безкрайно съм се лъгал.

„Най-после са съгласни с мен — ликуваше Луций, — и то през устата на най-мъдрия римлянин!“

— Видях Гай Цезар в Мизенум в деня на Тибериевата смърт. Съмнявах се в него. Смятах го за узурпатор, страхувах се от минутата, в която ще поеме управлението на държавата. Как съм се лъгал! И какво ми остава сега? Сам пред себе си да се покая и пред теб — ученика мой и приятел — и да ти поверя мислите си…

— Щастлив съм, че говориш така. Че това казваш ти, мой драги Аней! — радваше се Луций. — Ако баща ми беше жив… ах, сигурно не би могъл да повярва. Това, което Гай направи през последните три дни за римския народ, друг римски император не е успял да направи през целия си живот.

Сенека поклащаше глава и наблюдаваше капките, които падаха върху листата на лавъра. Те блестяха като сребърни.

— Представи си, мой драги учителю, какво съобщи той вчера: „Искам да дам на Рим всичките свободи на републиката, но също така и всички удоволствия, разкош и блясък на принципата^[3].“ Поразително, нали?

— Блясък, да, блясък — замислено продума Сенека. — Нашето време възхвалява блясъка повече от почтеността… Ах, извинявам се за неточността: възхваляваше! Сега вече навярно ще бъде друго. — И след малко добави: — Идвам от сената.

— Какво има в сената?

— И малко, и много. Едно неочаквано съобщение и една блестяща реч. Съобщението бе, че Улпий се отказва от сенаторската си длъжност… Поради старост и болест. Да, че е стар, стар е. Но не изглеждаше болен.

— Улпий се отказва? — изненадано повтори думите му Луций.

— Това предизвика вълнение. Всеки уважава Улпий. Дори и враговете му. Той е велик римлянин. Човек безупречен, непогрешим, чист…

„А аз предложих на Калигула да го вземе в императорския съвет — помисли си Луций. — Той сигурно ще се откаже. И това ще хвърли сянка върху мен…“

Сенека продължаваше да говори:

— Представи си, момчето ми (той се обръщаше към Луций така само когато биваше силно развълнуван), представи си само: после в сената влезе императорът, посрещнат с нечуван възторг. Всички бяхме любопитни каква ще бъде неговата първа реч. Изумително, мое момче! Той се поклони не само на боговете, на Август и на дядо си. Също така дълбоко се поклони и на сената. И сега го чувам: „Макар и млад на години и без житейски опит, искам, поемайки след дядо си властта над Рим и над света, да ви помоля от сърце за вашата благосклонност, обич и помощ. Стоя тук пред вас покорен, изпълнен с дълбоко уважение, и моля всички вие, благородни отци, тъй като моят баща Германик не е между живите, да виждате в мен свой син и да вярвате в моята синовна обич към вас!“

Луций скочи от вълнение.

— Гай Цезар е велик! — извика той възхитено.

Сенека продължаваше:

— Гай Цезар е и велик артист, Луций. По-нататък той каза: „Заставайки днес пред вас, опората на отечеството и любими отци, аз полагам тържествена клетва, че винаги ще се вслушвам във вашите добри съвети и винаги ще уважавам вашата мъдрост, заради която сте и призвани заедно с мен да се грижите за държавата…“

— О, богове! Мога да си представя как сенатът е приел думите на императора!

— Не можеш да си представиш, Луций — усмихваше се Сенека. — Никога досега не съм чувал такъв възторг в сената. Курия Хостилия се тресеше из основи: „Настъпва нова ера за човечеството! Златният век на Сатурн се възвръща! Да живее Гай!“ Хатерий Агрипа предложи да удостоим императора за тези му думи със званието „Баща на отечеството“, Бибиен предложи освен това и титлата „Най-добросъвестен господар“, Доланий — титлата „Castrorum filius“^[4], Турим — титлата „Divus“^[5]. И представи си, момчето ми, императорът отхвърли всички тези титли и каза: „Не, мои благородни отци. Аз съм само слуга на своя народ!“

— Прекрасно! — изрече Луций.

Лицето на Сенека се навъси. Възбудата му премина. Той гледаше спокойно блестящите мокри листа. После заговори бавно:

— Да. Прекрасно. Даже прекалено прекрасно. Невероятно. Почти непостижимо за човека. Може би само един полубог е способен да бъде такъв…

Те седяха мълчаливо един срещу друг, но и двамата гледаха към градината. Зеленината бе млада и свежа. Пъпките на платаните се разпукваха и бледните листенца жадно се разтваряха под дъжда. Дъждовните капки нежно барабаняха по водата във фонтана, подскачаха, искряха върху лицето на бронзовата нереидка^[6] като сълзи.

Сенека се закашля. Сухо, упорито, както кашлят астматиците. Той потискаше кашлицата си с кърпичка от зелена коприна, известно време дишаше уморено и после проговори. Тихо, като отдалече, достигаха неговите думи до Луций:

— Ти си мой ученик, момчето ми. Аз още не съм старик със свойствената му сантименталност. И въпреки това копнея да споделя с някого мислите си. У дома, както знаеш, нямам никой. Мога ли с теб да ги споделя?

— Това е голяма чест за мен, мой Сенека — каза Луций откровено. — И аз я уважавам.

— Виж какво ме вълнува още от сутринта: защо императорът прави всичко това? До вчера — лекомислен младеж, разяждан от пороци, жестокост и тщеславие. Невежа, недоучен — това казваше за него и Тиберий… Тиберий, независимо от всичките си грешки, бе личност. Гай в сравнение с него е един невъзпитан хлапак. И изведнъж — тези обещания, нещо повече: тези прояви още в първите дни на неговото владичество! Един въпрос ме измъчва: защо е такъв?

Дъждът престана. Капките се отичаха от коремчето на нереидката по стройните й бедра.

— Промяна ли? Обрат в човека? Дали преди е скривал своите добри страни, или сега скрива лошите си?

Озадачен, Луций повдигна очи към учителя. Сенека продължаваше:

— Дали всичко това не е било по-рано обикновен младежки бунт спрямо дядо му? Дали сега всичко е истинска доброта на сърцето, пробудила се в него от отговорността пред огромната власт, която му е дадена? Той разрешава прелюбодеянието! Заради себе си ли? Естествено. В това отношение никога не е могъл самия себе си да удържи. А как тогава ще удържа властта си над целия свят?

Луций си мислеше за вчерашното пиршество, за студения блясък на очите, алчни за наслади, похвали и ласкателства. Всичко у него за миг се разколеба. Но само за миг. Не, не. Та нали императорът каза: „Всички свободи на републиката и всички блага на империята!“

— Е, добре, ще се обновят гладиаторските игри. Какво е това? Честолюбиво желание да надмине в нещо стария император? Желание да се хареса на народа? Или пък лично той иска да наблюдава как пясъкът на арената попива човешка кръв? Защо прави всичко това? — продължаваше Сенека тихо, сякаш говореше на себе си. Той замълча за малко, после се наведе към Луций и прошепна: — В сената зад мен седеше Секстилий. Знаеш го. Човек сериозен, справедлив. След речта на императора ми каза на ухото: „Не ти ли се струва, че току-що слушахме един лицемер?“

Луций скочи. Той избухна възбудено, сякаш искаше да потисне нещо в себе си:

— Не, не! Не, мой Сенека! Преценката на Секстилий е позорна. Той не е справедлив човек, щом говори така.

Сенека изправи гръб, плътно се уви в пурпурната си тога и произнесе:

— И аз мисля като теб, Луций. Всъщност времето ще провери словата на дело и ще измери постоянството на тези дела.

И изведнъж премина на друга тема:

— Чух, че Гай те е избрал за член на императорския съвет. Това е голямо отличие за един мъж на твоите години. Но е и голяма отговорност за теб, Луций.

Досега Луций имаше опора в баща си. Сега за пръв път усещаше, че е самостоятелен човек, господар на своите решения. Бе преодолял чувството на зависимост от баща си. Бе самоуверен. Копнежът, страстният копнеж да бъде значителна личност като него, го обзе изцяло. И той каза с достойнство:

— Знам. И ще помня това.

Сенека разбра. Той прегърна през рамо младия мъж:

— Самоувереността има две лица. Дръж се за истинското, момчето ми. Тогава твоята самоувереност ще бъде твоята съвест. А ако някога се нуждаеш от съвет — с удоволствие, винаги с удоволствие…

— Благодаря ти, скъпи. Но едва ли ще има нужда…

Сенека се усмихна:

— Знам какво си мислиш, Луций. „Аз съм дете на Фортуна, всичко ми се удава, на моя страна са всички добри божества, ако летя високо и все по-високо подир колесницата на Хелиос…“

Луций ококори очи. „О, богове, този човек ми чете мислите! Дали ме осъжда?“

Но философът се усмихваше приятелски, прегръщаше Луций и когато минаха през атриума, се поклони дълбоко на лика на Сервий.

— И честолюбието има две лица, мили. По-добро е това, което държи повече на честта, отколкото на жаждата. Vale, мой Луций!