Йозеф Томан
След нас и потоп (29)

29

Над остров Капри се е надвесило звездното небе. Вечерта преминава в нощ, но императорът все още не спи. Седи в таблина над дъсчиците си и пресмята. Неговият фиск^[1] съдържа повече от 2700 милиона сестерции. Той не спестява от алчност за богатство, както го упрекват римските богаташи. Спестява, за да има в случай на нужда: ако например избухне епидемия, ако земетресение разруши градовете или пък се окажат във финансова криза, както беше преди четири години и тогава Тиберий отдели сто милиона сестерции. Но главно спестява за в случай на война, макар да й се противопоставя с все сили. Армията е скъпо нещо. Всеки войник отнема от хляба на мирните граждани и поради това той поскъпва. Не друг изход няма. Властта се крепи на армията, разсъждава Тиберий. Макрон е невежа, но разбира що е армия. Изкупвачите на данъци в провинциите ще предадат през тази година в ерариума^[2] и фиска толкова и толкова милиона сестерции, хазната ще набъбне и ще бъде готова.

Робът съобщи, че остават два часа до полунощ.

Буден ли е императорът, трябва да бъдат на крак и слугите. По терасите на летния дворец, „Юпитер“ седят императорските роби. По-голямата част от тях са заобиколили освобожденеца на Тиберий — номенклатора Ретул. Те чакат напрегнато. Тази нощ ще доведат при императора любимия артист на римляните Фабий Скавър. Какво ще стане с него, когато изгрее слънцето? Всички вече знаят: подстрекавал е народа, а това се наказва като най-тежко престъпление. Някои роби бяха виждали Фабий да играе по улиците, преди да дойдат по заповед на Макрон на Капри. Старият номенклатор Ретул го бе виждал многократно:

— Според мен Фабий си го бива. Не се страхува да каже това, което мисли. Хората не дават да се изрече лоша дума за него и ако не се върне оттук, иди гледай каква патърдия ще се дигне в Рим.

Робите, приклекнали по навик, както правеха след работа, слушаха и чакаха. А в това време долу към моста на пристанището се приближи лека либурнийска^[3] бирема^[4]. Малка група тръгна по стръмния път нагоре. Осем факли, осем мъжаги като скали, избрани от преторианската стража, водеха Фабий с вързани ръце. Четирима мъже отзад, четирима — отпред. По средата Фабий и на крачка зад него — центурионът Камилий. Вървят бавно по стръмния път към императорската вила. Камилий през целия път от Остия насам мълчаливо наблюдаваше артиста. Но не с очи на преследвач, а с явно съжаление. Той също го знаеше, също го беше виждал много пъти, също многократно бе аплодирал неговите остроумия и акробатични номера. Жалко за такъв човек. Четири факли отпред, четири отзад и след малко те ще стигнат до скалистите зъбери над морето. Фабий върви механично. Камилий, задъхан от гнетящите го мисли, изостава все повече и повече зад него.

— Почакай, Фабий, не бързай толкоз — каза полугласно центурионът. — Там, горе, нищо хубаво не те чака.

Фабий забави ход и попита тихо, без да се обръща:

— Ти знаеш ли какво ме очаква?

Камилий задиша още по-тежко. И избухна грубо:

— Какво, какво?! Защо питаш така глупаво? Трябва ли да се говори за такова нещо?

— Каквото трябва да стане, ще стане — каза Фабий.

Подир него се разнася задъханият глас на центуриона:

— Ще стане: Ами ако наистина стане? Бунтарите ги мъчат, часове наред одират фаши от тялото им, часове наред, докато… разбираш ли?

Фабий потрепера:

— Разбирам.

Камилий шепнеше:

— След малко стигаме до кръстопътя. Ние ще вървим направо, но пътят вдясно води при скалите над морето. Само на няколко крачки е. Оттам хвърлят… е, знаеш кои. Ако избързаш, веднага си там. Аз ще позадържа момчетата, а ти скачай… и край, поне без мъчения.

Фабий закрачи още по-бавно.

— Защо ми предлагаш такова нещо, човече? Та нали си залагаш главата?

Центурионът се обърка:

— Ами… така… — И грубо добави: — Какво ме разпитваш? — И изрече още по-настойчиво: — Кажи, искаш ли?

Фабий мълча известно време, после дълбоко въздъхна:

— Не искам, драги мой. Да става, каквото трябва да стане. Но благодаря ти за грижата. Как се казваш? Камилий? Добре. Слушай, Камилий, когато идеш в Рим, отбий се отвъд Тибър. Попитай за моя баща Скавър. Той ще ти покаже къде живее моето момиче. Квирина се казва. Запомни името й! Квирина. Дай й от мен този пръстен. Подари ми го тетрархът^[5] в Антиохия. Хубав е, злато с ахат, като очите й. Нека й остане за спомен от мен. И я поздрави от мен. И баща ми поздрави.

— Ще предам и ще кажа… — заеквайки, проговори центурионът.

Фабий протегна към него вързаните си ръце и Камилий несръчно свали пръстена, преструвайки се, че гледа възлите на въжето.

— Жалко, че нямам още един за теб. Та да се напиеш за мен… в моя памет…

— Ти за какъв ме мислиш, артисте? Да пия за такова нещо? Сега не му е времето за шеги! — каза обидено Камилий.

— Кой е? — обади се глас в тъмното.

Пред тях светнаха факли. Великанските фигури на германската стража стояха под пламъците.

— Центурион Камилий с осем преториански стражи води по заповед Фабий Скавър при императора… — И тихо се обърна към Фабий: — Разчитай на мен, пръстена ще отнеса… И поздравите ще предам…

Бе дълбока нощ. Предпролетна, прохладна, пропита с мирис на море. Положението на съзвездията над атриума показваше един час след полунощ. Зеленикавобялата и петниста луна приличаше на отровна гъба, която стърчи сред тъмен мъх.

Междувременно императорът бе легнал и заспал. Трябваше да почакат, докато се събуди. Камилий заведе Фабий в помещението на стражата. Осемте преторианци не се отлъчваха от него. Всички мълчаха. Камилий поднесе чаша вино към устата на арестувания. Фабий седеше на пейката и гледаше пламъците на факлите. Тяхната светлина му напомняше очите на Квирина. „Радост моя! Радост моя, ти трая толкова малко!“ Преповтаряше си всички мигове, които бе преживял с Квирина. Така си облекчаваше чакането, но под образа на любовта пълзеше сянка, която с всеки миг ставаше все по-плътна. Час, два, четири… Почти се разсъмваше, когато го отведоха при Тиберий.

Императорът седеше в кресло от абаносово дърво, покрито с възглавници. В атриума бе сумрачно. Само бледите пламъци от няколко светилника осветяваха прекрасното помещение. В полумрака се открояваше белотата на мраморните статуи.

Артистът застана с вързани ръце пред императора. Посърналото, със следи от страдания и страсти лице уплаши Фабий. Арестуваният разбра: той е смъртник. Ударите на разбиващите се о скалите вълни, чийто грохот долита чак тук от морските глъбини, отброяват последните мигове на живота му. Коленете на Фабий се подкосиха. „Ще падна ничком, ще заридая, ще бия глава в земята, ще моля, дано се смили!“

Пред очите на Фабий се мярна Квирина и театралната сцена. Имаше чувството, че в устата му са вперени очите на момичето и хилядите очи на тези, за които играеше. Стисна юмруци. „Няма да ридая! Няма да се моля!“ Заставяше се да бъде спокоен, с усилие отпъждаше позорните си мисли. Ето откъде се направляват съдбините на целия свят! Този старик в пурпурно наметало само да мръдне ръка, и пурпурът на кръвта ще опръска мрамора. След малко ще проговори и ще започне да пита. И да кажеш истината, и да излъжеш — все едно. Присъдата няма да се отмени.

Императорът оглеждаше артиста изпод притворените си клепачи. Почти никога не бе удостоявал плебса с тази чест — да разговаря с него. Защо иска днес да направи такова изключение? Каприз? Да, ето го устатия герой на комедиите, който се подиграва с лицата, управляващи Рим. Бледен е. Сигурно знае, че няма да се върне от острова и въпреки това е вдигнал гордо глава и го гледа право в очите. Да, пристъп на смелост. Случва се такова нещо, преди да настъпи отчаянието, от което човек заскимтява като псе. Тиберий се намръщи. Той обичаше да се наслаждава на отчаянието на осъдените. Не от кръвожадност. А като отмъщение за това, че цял живот е бил наказван от съдбата. След миг ще почнеш да се гърчиш като прикования Прометей на скалата.

Императорът отстрани с ръка стражата и проговори:

— Играл ли си в театъра на Балм мим за хлебарите?

— Играх — отговаря глас, който се старае да бъде спокоен.

— Изпълнявал си ролята на народен герой, както чух; ще видим какъв герой си. Всеки твърди, че артистът е безгръбначно нищожество.

Очите на Фабий замигаха. Колко може да издържи? Колко мъчения може да изтърпи, без да се унижи? В какво да съсредоточи мисълта си, за да превъзмогне болката, която го очаква? Той се старае да избегне погледа на императора.

— Публиката ни принуждава да променяме всеки ден лицето си — сви той рамене. — И затова в края на краищата нямаме никакво…

Погледът на императора бе пълен с презрение. Змия. Плъзгава змия. Иска да намери пукнатина, през която да се измъкне.

Под сключените вежди на Тиберий святкаха метални очи.

— Кой написа този мим?

— Аз.

— Ти? — произнесе тихо и заканително императорът. — Казвали са ми, че си и поет.

— Нищожен стихоплетец, благородни господарю, жалък невежа.

— … който с удоволствие се прицелва във високи мишени — вметна императорът. — За какво се разказваше в този мим?

Фабий стана внимателен:

— Твоите доверени лица, господарю, сигурно са ти разказали…

— Отговаряй!

— Ставаше дума за хлебарите и едила.

— Алегория?

— Навярно някой е съзрял в това намек за римските сенатори…

— А ти си съзирал?… Но не лъжи!

„Няма да лъжа“ — помисли си Фабий и каза:

— Същото.

— Откровен си. А какво не ти харесва у сенаторите?

Фабий се колебае. Как да го каже? И той самият точно не знае. На всички негови зрители нещо не им се харесва в тях. Отговори след малко:

— Какво не ми харесва в тях? Всичко това е казано в пиесата, мой господарю. Уважаемите сенатори решават: ще оскъпим хляба с три аса. Богатият хлебар ограбва тези три аса от по-бедния, по-бедния хлебар — от нас, а ние? Ние нямаме с какво да си купим хляб. Къде е началото на всичко това? Горе…

Върху пъпчивото лице на императора трепна едва забележима усмивка. Я го виж ти нищожния хистрион! Кръгла нула в хода на историята, а разбира играта на тези злодеи. Злодеи с маска, които могат да смажат този червей. А той се осмелява да каже истината не само пред десетки хиляди зрители, но и в очите на императора! Тиберий знае цената на истината. Знае, че това е най-скъпоценната стока, която дори господарят на света не може да си купи с камари злато. Винаги всички са го лъгали. А този човек не се страхува да говори така, както мисли. Императорът добре разбираше, че това, което се е случило в театъра, е нарушило обществената дисциплина, но в същия миг неговото злорадство срещу сенаторите-търговци бе по-силно, отколкото държавническата му предпазливост. Проговори, без да се гневи:

— Ти си бунтар, Фабий Скавър! Прекалено много си позволяваш!

Императорът не произнесе на глас колко му е приятно, че актьорът здравата е ужилил неговите врагове, и добави:

— Кажи ми, защо не ме показа и мен?

Лицето на Фабий стана синкаво. Такъв въпрос не очакваше. Отпусна рамене. Събираше всичките си сили. Какво да каже, о, богове, за да се изплъзне от тази клопка? Но все едно — всичко е вече излишно, всичко е загубено. Изправи снага, ала подсъзнателният му страх го принуждаваше да избегне прекия отговор:

— В Рим има още много хора, които не знаят по чия вина бедните стават по-бедни, а богатите — все по-богати. Мнозина дори не подозират, че се търгува със служебните длъжности, че се взимат подкупи…

— Така, така — нетърпеливо го прекъсна Тиберий, — но ми отговори на въпроса, който ти зададох! Защо в мима не показа и мен?

Фабий усеща как ръцете му се вкочанясват. Ледена вълна потича по жилите му. Тук са само двамата със старика. Може би ще успее да избяга, макар да са му вързани ръцете. Смешно! Колко далече ще избяга? Няма накъде. Трябва да отговори. Обърна глава към: олтара на ларите и тихо, без да гледа императора, каза:

— За сенаторите и за продажните чиновници хората малко знаят, а… — и след тягостна пауза добави; — а за теб всеки знае всичко.

В градините около двореца на Тиберий нощта вече просветляваше, но в атриума сякаш изведнъж падна непроницаемо черен мрак, който не можеха да пробият дори пламъците на светилниците. Мрак лепкав, душен. Императорът седи в креслото като вкаменен. „За мен всеки знае всичко! За сенаторските нищожества хората могат да допуснат, че все още вършат нещо добро, а за мен — не!“ Тиберий трепери, увива се в червеното си наметало и пред очите му изскачат оскърбителните надписи по римските стени. Много от тях знае наизуст:

Жесток си, без чувства — искаш сега да ти кажа?

Самата майка не може да те обича, не искам да бъдеш жив!

 

Вече не иска вино, жаден за кръв е този палач,

толкова лакомо пие, сякаш е чиста тази напитка.

Палач, жаден за кръв. Хиляди смъртни присъди е подписал император Тиберий Юлий Цезар, синът на Август. Потоци, реки от кръв. Заради мъст, ненавист или жестокост. Заради каприз… заради злато… Такъв го вижда светът. Но никой не вижда защо е всъщност такъв!

Цял живот е трябвало да понася смъртната ненавист и заговорите срещу себе си. И не трябва ли да се разплати за това? Човешко ли е това? Тиберий се гърчи в креслото. Едва дишайки, той отчаяно се мъчи сам на себе си да докаже, че е прав. Не искаше да пролива кръв. Затова забрани и гладиаторските игри. Сеян го принуждаваше да извършва убийства. После Тиберий отсичаше глави, за да запази своята. За да запази императора за Рим. И защо днес, когато този мръсен комедиант заджавка, той така се ужаси от тази кръв?

Фабий чака, чака минута, две, десет. Императорът прилича на пронизан от стрела лешояд, който ще нададе последен грак и за последен път ще впие нокти. Нервите на Фабий са опънати до скъсване, не може повече да издържа това напрежение. Притъмнява му пред очите. Свива юмруците на вързаните си ръце, готов да скочи и стисне гърлото на лешояда.

„Кой от двамата тук е прав? Този ли, когото целият свят ненавижда, или аз, който играя пред хората, за да забравят поне за миг тежкото си съществуване? Зад мен стоят стотици, хиляди хора по своя воля, от симпатия и от обич. А кой стои зад теб? Ако не плащаш със злато на преторианците — нито един човек няма да бъде с теб. Ах, да скоча върху него и го удуша! — Не, не може. Ръцете му са вързани. — Но тогава да ме убие по-скоро, без да се бави! Моментално!“ Дишането на Фабий зачести. Из тъмнината пред очите му изскочиха червени кръгове и бясно се завъртяха. Като при внезапен пристъп на лудост — волята го напусна. Инстинкт — безумен, див инстинкт го подтикваше да прекрати това терзание. Едно-единствено желание го обзе: да раздразни докрай мъчителя, да съкрати своето мъчение. И той избухна истерично:

— Защо търпиш да ни ограбват? Защо допускаш да живеем в нищета? И ти си наш император! Така ли се грижиш за Рим?

Императорът впи очи в осъдения. Гримаса, подобна на усмивка, изкриви лицето му:

— Разбирам те. Искаш бърза смърт.

Фабий, нечул какво каза императорът, продължаваше обезумяло да крещи в лицето му:

— Ти хвърляш прекалено голяма сянка, цезаре! В нея не може да се живее. Всичко в нея загива от ужас!

Беше тихо. Зад гърба на императора догоря маслото в светилника, пламъчето угасна. Робът безшумно донесе нов светилник. Шумоленето на боси крака зад гърба вбеси Тиберий. Той трепна и уплашено се озърна. Разбра, че артистът е видял това. Каза тихо:

— Всеки човек се страхува. И аз съм човек, макар да имам върху раменете си императорско наметало.

И след малко изведнъж жестоко и гневно, поради това, че бе допуснал да надникнат в него, добави:

— Само че аз имам едно предимство: в моите ръце е властта. Поискам ли, след минута Фабий Скавър ще бъде мъртъв!

Императорът изпитателно наблюдаваше Фабий. Артистът беше блед, но спокоен. И духом сякаш другаде.

— Ти не се ли страхуваш?

— Не! — избухна Фабий.

Императорът се наведе и заговори злобно през зъби:

— Ти няма ли да ме молиш, няма ли да паднеш на колене пред мен, няма ли да ридаеш?

— Няма… — отвърна Фабий с безизразен глас, като отдалече.

Императорът каза изумен:

— Човече, ти не се боиш от смъртта?!

Настъпи тишина. После Фабий бавно отвори уста и заговори почти шепнешком:

— Страхувам се. Имам си любима, баща, приятели…

Императорът неволно също понижи глас и повтори:

— Любима, баща, приятели…

Странно прозвучаха тези думи от устата на човека, който бе живял десетки години сам. Погледна със завист артиста:

— След моята смърт ще ликуват, подир твоята ще плачат. Ти си щастлив човек, хистрионе.

Фабий вдигна глава:

— Бях щастлив… Ние сме прости хора, господарю. И на малкото се радваме.

Императорът подхвърли презрително:

— За комедианта и радостта е занаят, щом някой му подхвърли пара…

— Извини ме, цезаре, аз нямах пред вид комедиантите, а хората, които живеят отвъд Тибър!

Тиберий вдигна очи. Със своето презрително високомерие под думата Рим той разбираше само мраморните дворци, сенаторите, затворниците и убийците. Изведнъж си представи стотиците хиляди лица отвъд Тибър, тълпите, мръсните домове, които бе виждал само отдалече, от Палатин; милионите дрипльовци, които в края на краищата също са хора. Тиберий мислеше за всичко това, то бе живо пред очите му, но тихо си повтаряше:

— Рим, Рим…

Сякаш разбрал за какво мисли императорът, Фабий добави:

— И ние, обикновените хора, сме Рим…

Императорът слушаше с половин ухо. И тихо каза на себе си:

— Рим — това съм и аз. Рим — това съм и аз… — И мислено добави: „Ще се върна в своя Рим.“

Изведнъж всичко престана да интересува императора. Той стана.

— Свободен си.

Краката на Фабий се подкосиха. Атриумът, факлите, старикът в креслото — всичко се завъртя пред очите му в див вихър. Той не забелязваше, че над имплувиума на атриума се белее денят, че звездите са угаснали, че небето бавно избледнява и изгревът сребрее. Направи нерешителна крачка и попита недоверчиво:

— Мога ли да си отида?

Едва сега императорът осъзна, че е дал свобода с думата си на артиста. Поколеба се. Би трябвало да нареди да размажат тази дървеница. Той е бунтар и ще продължава да бунтува народа. Да го хвърлят от скалата. Но клавдиевската гордост се възпротиви у Тиберий. „Този човек се осмели да ми каже истината право в очите. Нека се махне, нека продължи да насъсква народа срещу сенаторите.“ Императорът плесна ръце. И каза на центуриона от личната си охрана:

— Освободете го!

— Благодаря ти за живота, цезаре! — Фабий тръгна към изхода на атриума и нерешително се спря.

— Защо не си отиваш? — рязко попита Тиберий.

— Ти каза, че мога да си отида. Но сенаторите…

Тиберий хладно се засмя. Каза иронично:

— Пожелай ми дълъг живот, артисте! Докато аз дишам, никой не ще се осмели да те докосне. Но когато затворя очи — боговете да са ти на помощ!

 

 

Капри е крепост, целият остров е крепост, непревземаема твърдина, натъпкана с въоръжена до зъби стража. Стотици копия стърчат наежено по протежение на пътя в ужасяващ шпалир. Ни крачка не може да се направи спокойно.

Фабий слизаше по стъпалата на летния дворец „Юпитер“. Старият Ретул и робите, които не бяха мигнали цяла нощ, за да изпроводят поне с поглед артиста към скалата, наречена Смъртния скок, го гледаха сега изумени. Той си отива! Отива си свободен!

Фабий вървеше редом с Камилий. Неспокойно се оглеждаше на всички страни. Все още не вярваше. Все още трепереше целият.

Над дорийските храмове в Пестум^[6] руменееше зората. Ярката светлина се издигаше все по-високо и по-високо над целия край, заливаше склоновете на Везувий, разпалваше мрамора на императорските летни дворци. Портата на каприйската твърдина се отвори: Фабий стъпи върху палубата на биремата, попътният западен вятър изпъна жълтите платна и горе на мачтата запя юнга.

Едва сега Фабий повярва. Мижеше с очи срещу светлината, трепереше от вълнение, искаше да говори, но вместо думи от гърлото му бликаше смях. О, живот! Прекрасен живот! Квирина!

Слънчевите лъчи танцуваха по вълните, морето дружелюбно бучеше, платната плющяха, корабът пореше буйно водната шир. Това е най-прекрасният ден от всички в живота му! Фабий прегръща като побъркан центуриона, целува го по брадатото лице, по ушите, по врата.

— Дай ми пръстена, приятелю! Бързо! Аз сам ще го поднеса на любимата си!

Наближаваше сурентският^[7] бряг, чиито сиви скали се спускаха в морето.

— Квирина, татко, чувате ли ме? Връщам се! Жив и здрав! Свободен!

„Пак ще играя. Отново двадесет хиляди чифта очи ще се вперят в мен. Уважаеми сенатори, кланям ви се доземи, за да можете по-лесно да ми се качите на гърба! Квирина, момичето ми, приготви ми центункула и грима! Пак ще играя!“