Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Po nás potopa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2011-2012 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe(2012 г.)

Издание:

Йозеф Томан

След нас и потоп

 

Народна култура

София — 1981

 

Чешка

Второ издание

 

Превод от чешки: Катя Витанова

Рецензент: Невена Захариева

 

Стиховете преведоха Гр. Ленков — до 25 стр., В. Раковски от 26 стр. до края.

 

Josef Toman

Po nás potopa

Československý spisovatel

Praha 1974

 

Přeložila z češtiny ©Katja Vitanova

Redaktor Veselá Simeonova

Nakladatelství „Narodna kultura“

Sofia 1981

 

Литературна група — художествена

 

Тематичен номер 04 9536472711/5627-55-81

Редактор: Веселина Симеонова

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Георги Киров

Коректор: Евгения Кръстанова

 

Дадена за набор май 1981 г.

Подписана за печат юни 1981 г.

Излязла от печат юли 1981 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 45,50.

Издателски коли 38,22.

УИК 39,69

Цена 5,07 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. —Добавяне

Първа част

1

Разпокъсаните валма мъгла се валяха над морето. Вълните бяха зеленикавочерни, в тях още спеше нощта.

Духаше азиатският вятър. Издуваше платното като мехур и барабанеше отчетливо върху него. Осемдесет весла в три редици една до друга разсичаха ритмично водата. Военният кораб „Евтерпа“[1] се носеше на запад, поглъщаше жадно вълните, закопнял по-скоро да стигне у дома.

Духаше азиатският вятър. Добрият вятър. Та нали от Азия в Рим идваха само добри неща: киликийско жито, сирийски пурпур и плодове, индийски муселин, арабско злато и благовония, ливански кедър, скъпоценни камъни. Добър беше азиатският вятър и за „Евтерпа“, която носеше на палубата си скъп товар: Луций Герминий Курион — военният трибун на шести легион[2], наместник на легат Вителий, заедно със свитата му и центурия войска.

Луций се пробуждаше върху твърдото легло в единствената корабна каюта. Гледаше през прозорчето парцаливите валма мъгла, които ту се валяха ниско над морето — ту се издигаха нагоре, скупчваха се, после отново се разпръсваха и потъваха във водата. В странните им очертания Луций съзираше образите и нещата, за които си мислеше: ето, дребните завъртулки, мъгла около светлото петно — това е нейното лице, увенчано от къдравите й кичури. Лицето на годеницата му Торквата. Нежното бяло лице, в което се беше влюбил. Вярна, вярна. Луций притвори очи. Не беше живял в Ориента като отшелник. Но пред образа на бялата римлянка, неговата бъдеща жена, и представата му за живота, който го очаква с нея — мимолетните удоволствия бледнееха. Той се протегна и разтвори обятия: „Торквата! Скоро ще бъда при теб!“

Повдигна глава. Кръгъл облак мъгла се спусна над морето — та това е венецът на славата, която навярно го очаква в Рим! Легат Вителий му повери за три месеца командуването на легиона. Фортуна[3] бе благосклонна към Луций. Той победи във всички боеве с дивите парти, които непрестанно застрашаваха най-далечната източна граница на Римската империя. Отличи се със смелостта и решителността си. Но не по-малко се отличи и като дипломат. „Кълна се в Jupiter Optimus et Maximus[4], че Луций Геминий Курион ще стане голям държавник“ — съобщава легат Витални в писмото си до римския сенат, което Луций трябва лично да предаде на първия императорски наместник Макрон.

Луций се усмихва: съвсем скоро златният венец на сената ще обвие неговото чело, а белите ръце на Торквата — шията му. Животът е многобагрена радост, животът е Анакреонова[5] песен. Ave Roma, regina mundi![6]

И въпреки това има нещо, което помрачава радостта му, една сянка пада върху копнежа му по Рим: неизвестността. Въпросът, възникнал отдавна и безответен до днес: защо изтеглят с внезапна заповед шести легион от Сирия в Рим? Защо така спешно, посред зима, при „затворено“ море отзовават Луций? Защо легат Вителий остана в Азия и бе провъзгласен за прокуратор на Юдея? Луций трябваше да дослужи в Сирия още два месеца до трите задължителни години и изведнъж — връщане! Защо? Ще остане ли легионът в Рим? Дали се е случило нещо във Вечния град? Или пък има нещо тревожно у дома?

Мъглата вече не извайва образи, водата я всмука, морето смразяваше дори само като го погледнеш. Непроницаемо е лицето на морето. „Кой ще ми отговори на въпроса, забил се като трън в мислите ми, кой ще изтръгне този трън и кога, о, богове, кой и кога?“ Страхът, че у дома става нещо лошо, терзаеше най-силно Луций. Заради баща му. Разбиранията на неговия баща — Сервий Геминий Курион, един от най-влиятелните членове на римския сенат, бяха известни на всички. Но заради това императорът не би викал сирийския легион в Рим. Просто би предоставил всичко на палача… Мъчителната неизвестност го гнети, отнема багрите на живота. „Кой ще ми отговори?“

Луций плесна ръце и заповяда на роба да го обуе и стегне бронята му.

Чернотата на вълните намаляваше, небето се проясни. Хоризонтът зад корабната кърма ставаше златозарен. Вятърът за малко поутихна, морето стаи дъх. Слънцето изплуваше от вълните и разпръсваше утринна омара.

Капитан Харнакс имаше набито око. Той гледаше на запад. На мачтата над него висеше маймунката Симка и гледаше в същата посока. Животинката има по-остри сетива от човека. Симка стана неспокойна, изкатери се по стожера, ококори ахатовите си очички и така заврещя, че и единственото здраво ухо на капитана заглъхна. Той напрегна зрението си и след миг също видя: облаче бял дим се вие над ковачницата на Хефест[7] върху проблясващия планински връх. Етна! Сицилия!

„Евтерпа“ летеше с осемдесетте весла като табун жребци, подушили родния вятър. Вулканът израстваше, ивицата земя се разширяваше на юг, приближаваше се.

Скоро панорамата на Сиракуза се очерта над сушата. В центъра се извисяваше храмът на Атина Палада[8] с ослепителния шпалир от мраморни колони: вляво, при устието на река Анапа, вятърът олюляваше гората; вдясно се белееха скалистите склонове, в които се разбиваха вълните. В далечината на север се издигаше Етна със снежния си връх, а зад града върху планинското плато сияеха всред зеленината на кипарисите и пиниите белите летни дворци и назъбените стъпала на гръцкия театър. Рейдът на сиракузкото пристанище разтваряше обятия за военния кораб. Харнакс заповяда да свият платното. Пронизително екна тръба. Веслата мигновено се вдигнаха високо и „Евтерпа“, забавяйки ход, заплава по зелената шир на залива като морски таралеж. Заскърцаха котвените вериги, зашумя тълпата на брега, белите благороднически тоги[9] се откроиха върху тъмния фон на плебейското облекло. Цяла Сиракуза се беше стекла, тъй като появяването на кораб в началото на януари (морето биваше затворено от октомври до края на февруари), и при това военен кораб — бе събитие. „Евтерпа“ не газеше дълбоко, но въпреки това хвърли котва на около стотина крачки от брега.

Четирима души се провираха през тълпата към края на вълнолома. Блъскаха се, вдигаха врява, жестикулираха. Яркото им облекло ги отличаваше от другите, а също и речта им — гръмогласна, изобилствуваща с шеги и закачки, шумна като всяка реч, която иска да бъде чута и от най-отдалеченото ухо. Шишкото с червено наметало едва пробиваше път и викаше:

— Дайте път на великата Бул Дури Дан — царицата на Ориента, пропадналата — о, богове, какво дрънкам! — падналата небесна звезда и красавица на красавиците!

Падналата звезда ситнеше с дебелите си крака подир него, стегната в бял хитон[10] и синьо наметало, обсипано със сребърни пайети. Ружът на лицето й аленееше, чернилото от клепачите се стичаше около очите. Народът със смях им сторваше път. Някой извика:

— Път за корема на чревоугодника Лукрин и неговата компания!

— О, мили мои, вие познавате своите приятели! — отговори Шишкото. — Слава на вас!

Подир жената се блъскаше хилав, кривозъб старик и влачеше наметалото си по земята. Последен вървеше снажен висок мъж в сива туника[11] и жълто наметало, закопчано на рамото с лъскава фибула[12]. Сиракузките благородници се отдръпваха гнусливо, тъй като четиримата, макар и всеобщи любимци, стояха на последното обществено стъпало наред с крадците и проститутките. Те бяха артисти. Тълпата със смях направи път на тази весела група, за да стигне до края на вълнолома, и слушаше с любопитство нейната препирня:

— Ще ни вземе…

— Няма да ни вземе…

— Ще ни плюе на фасона…

— Стига си грачил, бостанско чучело! Ще ни вземе — бас държа!

— Млъкни и гледай натам! Това е той!…

Тълпата се взря и видя: на носа на кораба, обграден от свитата си, стои строен млад мъж, среден на ръст, със светлоруси коси, подстригани късо, по военному. На гърдите му блести сребърна броня с изковани върху нея слънце и лъчи. Вятърът развява сапфиреносиньото му наметало. Стои в позата на главнокомандуващ. Сивите му, раздалечени очи гледат като на покорител. От пристанищната команда вече бе станало ясно кой е този мъж. Тълпата се взираше в кораба, в множеството на палубата, но виждаше само младия мъж. Знатен господин. Могъщ. Богат. О, Херкулес, само бронята му струва пет години един плебейски живот!

Луций се взря и видя: пъстрата тълпа на вълнолома се вълнува. Всички сиракузки очи са вперени учудено в него. Кимна към войника, да му подаде шлема. Той блесна на слънцето, пурпурният кичур пера затрептя от вятъра. Възхищението на тълпата стигна чак до палубата. Луций гледаше, както гледат привилегированите, независимите. Ала под маската на величественото му спокойствие се таеше тревожната неизвестност: има ли сред тази тълпа поне един човек, който ще го освободи от опасенията? Кой ще му каже какво става в Рим?

Тогите на сиракузките благородници се открояваха като бели точки върху размазаната сивота. Луций знаеше: тази сивота е плебсът. Той мирише на лук и пот. Ръката му неволно посегна към гънките на тогата, където държеше шишенце с освежителна евкалиптова есенция. Но веднага се спря, за да не промени достолепната си поза. Очите му се плъзнаха към края на вълнолома, където най-после се бяха добрали четирите странни фигури. Техните жестове му подсказаха кои са. Без да мръдне глава, Луций попита центуриона:

Виждаш ли, Тит, тези трима одърпани мъже и жената със засукания хитон? Хистриони[13]. Струва ми се, че онзи, високия, съм го виждал в Рим. Но как се казваше тоя фокусник?

Въпросът на Луций лети назад. Трима моряци отговарят едновременно:

— Фабий Скавър.

— Да, да, Фабий Скавър — каза Луций. После спря поглед на лодката, която се отдели от вълнолома и пое към кораба. Сиракузките дуумвири[14] Аривин и Комод идваха да поздравят скъпия гост — кой знае дали няма да им потрябва някога! — да му се поклонят и да изразят уважението на провинцията към всемогъщия Рим. Луций нареди да им поднесат чаша черно сирийско вино, направи възлияние на Марс, вдигна тост за императора Тиберий и изпи тежкото вино с двамата. Сановниците отведоха госта на брега. А в това време корабът ще вземе вода, пушена треска и вино; весларите ще си отпочинат. Тълпата се разстъпи. Само четиримата артисти си пробиваха път към Луций. Поклониха му се по азиатски — дълбоко, до пояс, за да види, че и те разбират от светски маниери. Високият вдигна ръце с длани, обърнати напред, леко склони глава и произнесе:

— Благородни господарю, ние сме римски артисти, ние сме римски граждани! (Виж ти колко гордо го каза този безделник!) Цяла година пътуваме из Сицилия със своето изкуство. Копнеем да се върнем във Вечния град!…

Луций си спомни: „Фабий! Фабий!“ — крещеше римската сган на Forum Boarium[15], където Луций заповяда да спрат за миг носилката, за да погледа какво прави фокусникът. Красив не можеше да го нарече нито тогава, нито сега, но все пак правеше приятно впечатление. Имаше нещо привлекателно в този мъж. И видът му не бе привичен за комедиант. Добре сложено силно тяло, тъмни очи, сключени вежди, ъгловата брада, поизпъкнала долна устна. Жестовете — волни, смели, сякаш наоколо му бе тясно. „Фанфарон!“ — беше си казал тогава Луций.

Артистът умолително продължаваше:

— Ние сме само четирима… и малко багажец… твоят кораб, благородни господарю…

— Виждал съм те в Рим — прекъсна го Луций. — Гълташе ножове на Форум Боариум…

— Каква чест за мен, господарю, че си ме запомнил! — безцеремонно го прекъсна артистът.

Луций великодушно отмина нетактичността му.

— Ще ни забавлявате по пътя…

Четиримата дълбоко се поклониха.

— Предай, Тит, на капитана…

С едно движение на ръката той отстрани комедиантите и продължи сред тълпата от зяпачи — богоравен в своето величие — към двореца на дуумвира Аривий, където го очакваше угощение. Когато в триклиниума[16] се отпусна на почетната лежанка край масата, Луций не можа повече да издържи и попита какво става в Рим.

— Вече десет дни те очаква тук пратеник от баща ти, господарю — каза Аривий, погледна към Комод и двамата почтително се изправиха. — Сега ще влезе.

Пратеникът на Сервий, освобожденецът[17] Нигрин, носеше добри вести. Сенатор Сервий и матрона Лепида са здрави и приветствуват сина си. И двамата нетърпеливо копнеят по-скоро да го прегърнат. Родният, дом на младия господар живее спокойно под закрилата на родовите лари[18] — готов тържествено да го посрещне. След като спре в Мизенум[19], високопоставеният господар Луций ще пренощува в Баи[20], във вилата на баща си. Там всичко е приготвено, включително яздитният кон; сенаторът се надява, че Луций не би ползвал бавните носилки за пътуването си до Рим.

— Заповядано ми е да ти бъда на пълно разположение, благородни господарю…

— И това е всичко?

— Всичко, господарю мой. — Пратеникът се оттегли, сиракузките сановници влязоха.

Луций си помисли: „А за това, което ме терзае, отново — нищо.“ Той се обърна към дуумвирите:

— Кажете, драги мои, как се чувствува нашият император?

— Здрав е — каза Комод.

— Болен е — произнесе едновременно с него Аривий.

Луций учудено погледна двамата мъже. Те вдигнаха рамене и отново казаха едновременно:

— Стар е вече.

— След две години навършва осемдесет — добави Комод.

— Ах, какво ли ще стане след две години? — въздъхна Аривий.

— Какво ще стане след два месеца? — леко се усмихна Комод.

Домакинът плесна ръце:

— Роби! Розова вода за ръцете! Освежете въздуха с благовония! Венец за моя гост! Нека дойде нашата домина[21]! Носете ястия и вино! А ти, мой carissime[22] чувствувай се като у дома си при нас.

Угощението бе изискано, но на Луций не му се ядеше. Към досегашните му грижи се прибави нова: как е всъщност императорът? Отговаряше кратко, ядеше малко, пиеше малко, очите му блуждаеха из залата. Аривий имаше добър вкус. Край стените бяха наредени необикновено красиви гръцки статуи с божествени тела и великолепни елински лица. Отвън проникваше вятърът, издуваше завесите, във въздуха се долавяше соленият мирис на морето, беше тихо, само отдалече долиташе мелодия на лира, между мраморните колони на перистила[23] нахлуваше градината, чиито аромати и свежест изпълваха целия дом…

Накъдето и да погледнеше — цареше покой; само в хората нямаше покой. Въпросите на Луций бяха неприятни за дуумвирите. Те знаеха, че в последно време императорът стегна режима, че законът за обида на величеството — „Lex Criminis Laesae Maiestatis“, — приет някога в защита на сената и императора, ден из ден става все по-страшно оръжие в ръцете на самия император. То е насочено срещу тези, които и до днес не могат да забравят републиката; срещу всемогъщия сенат[24], който виждаше в независимото управление на едно лице смъртоносна опасност както за държавата, така и за себе си и поради това тайно мечтаеше да отстрани императора. Сиракузките дуумвири знаеха, че бащата на Луций — Сервий Геминий Курион — е стълбът на сенаторската опозиция, че императорът и неговите поддръжници не се решават да посегнат на Сервий, тъй като той се ползуваше със симпатии и влияние между сенаторите, конниците[25] и народа. Но също така знаеха, че животът на Сервий виси на косъм, защото е предостатъчно една дума на доносник и двама фалшиви свидетели, за да влезе в сила законът за обида на величеството, и следващата жертва ще падне. Аривий и Комод са в недоумение: с кого е Луций — императорският воин и дипломат? С императора или с баща си? Те са предпазливи, внимателно подбират думите си.

Луций изпитателно гледа ту единия — ту другия. Не може да изтръгне от тях нито една свястна дума. Щом попита за императора или за Рим — те отклоняват въпросите, изплъзват се, сякаш е забранено не само да се приказва, но и да се мисли за императора и Вечния град. Разговорът край трапезата е муден, с тягостни паузи.

Угощението привърши. Старият Комод се поклони и излезе. Излезе и жената на Аривий.

Аривий — несигурен, неспокоен — остана насаме с Луций. Не желае ли Луций да дойдат онези четирима артисти? Биха го позабавлявали. Не, не. Тишината е толкова приятна.

— Имаш изключително красиви статуи, Аривий. Твоята Артемида[26] е изумителна! А пък кочияшът! А кой е онзи мъж там с голата глава?

— Моят дядо, консул Гней ггАривий.[27] — каза замислено Луций.

— Струва ми се, че Катон е от твоя род, мой Луций.

— Да. Прадядо на баща ми. Човек, сътворен не от плът — от камък.

Аривий си спомни: след битката при Тапсос, където Гай Юлий Цезар разгроми Катон и неговата република, Катон се надяна на меча си, за да умре заедно с републиката, на която се бе посветил всецяло. Аривий се осмели:

— Твоят род, мой Луций, беше гордост за републиката…

О, богове, как блеснаха очите на младия мъж!

— Твоят дядо е видял славата на републиката — твоят баща…

— Говори, говори, драги ми домакине — усмихна се Луций. — Нали сме сами.

„Ах, пипнах ли те — помисли си дуумвирът. — По пътя на баща си вървиш. Макар и воин на императора, по душа си републиканец.“

Луций внимателно наблюдаваше лицето на Аривий. Не, не, това не е наш човек, това е предан императорски слуга.

— И аз, господарю мой, и аз… — шепнеше Аривий — и аз съм привърженик на мисълта…

„Мошеник — помисли си Луций. — Лъжеш! Напълно си ми ясен, но няма да ти се хвана на въдицата.“ В Луций заговори дипломатът:

— Да бъде благословен от боговете нашият император. Тиберий е просветен владетел. Той укрепи империята. Създаде в нея железен порядък. Мирът, въдворен от Август, при Тиберий се затвърди. По-добре да воюваме с мозъците си, отколкото да проливаме кръвта на римските синове.

Аривий се ужаси. Какъв обрат! Извънредно труден за човек, свикнал да мисли с малките мащаби на провинцията. Аривий се подчини. Въздъхна тежко и ще не ще — разкри картите си на противника:

— Наистина, така е, господарю мой. Да благодарим на безсмъртните богове! Всяка промяна би била опасна…

Луций стана. Не желаеше повече да си губи времето с този императорски слуга. Горещи благодарности за угощението, то бе прекрасно, и за още по-прекрасната компания, но е уморен, такъв дълъг път, любезният домакин ще го извини и разбере…

Бележки

[1] Евтерпа (лат.) — муза на лирическата поезия.

[2] Легион (лат.) — бойна формация на римската армия, състояща се от 6000 пехотинци по време на империята. Командуващ легиона — легат. Най-висшите длъжности след него били трибуните — по шестима души във всеки легион. Легионът се състоял от десет кохорти; всяка кохорта — от по три манипули; манипулата — от две центурии (стотня, от по сто войника), предвождани от центурион. С помощните отделения — стрелци, конници и др. — броят на войниците в един легион стигал до 10 000 души. По времето на император Август Римската империя имала 25 легиона, болшинството разположени по нейните граници.

[3] Фортуна (лат.) — богиня на щастието.

[4] Jupiter Optimus et Maximus (лат.) — Юпитер Всеблагия и Всевишния, главен бог у римляните.

[5] Анакреон (VI в. пр.н.е.) — древногръцки поет, автор предимно на любовни и гуляйджийски песни.

[6] Ave Roma, reginamundi! (лат.) — „Здравей, Рим, цар на света!“ С „Ave“ римляните изразявали особено уважение към приветствувания; така се обръщали към боговете, владетелите и пр. „Salve“ има същото значение, тоест „Здравей!“, „Бъди здрав!“, но се употребявало като обикновен граждански поздрав.

[7] Ковачницата на Хефест. — Според митологията гръцкият бог на огъня — Хефест, изобразяван като ковач, работел в недрата на вулкана Етна.

[8] Атина Палада (гр.) — богиня на мъдростта и изкуството; у римляните — Минерва.

[9] Тога (лат.) — връхна дреха на римски гражданин; бяла тога, обточена с две пурпурни ленти, била белег на сенаторския сан.

[10] Хитон (гр.) — долна дреха, риза.

[11] Туника (лат.) — долна дреха, стигаща до коленете.

[12] Фибула (лат.) — игла за закопчаване.

[13] Хистрион (гр.) — артист.

[14] Дуумвири (лат.) — чиновници, управляващи римска колония или муниципия — гр. в Италия, който се намирал под върховната власт на Рим, но запазвал своето управление и закони; жителите му имали права на римски граждани.

[15] Forum Boarium (лат.) — говежди пазар.

[16] Триклиниум (лат.) — трапезария, столова.

[17] Освобожденец — роб, получил свобода от господаря си.

[18] Лари и пенати (лат.) — богове, покровители на къщите, полетата и пътищата.

[19] Мизенум — римско военно пристанище в най-западния ъгъл на Неаполския залив.

[20] Баи — крайморски бани с топли извори; курорт за богатите римляни.

[21] Домина (лат.) — господарка, благородна жена.

[22] Carissime! (лат.) — Предраги мой!

[23] Перистил (гр.) — обкръжен с колони двор на римска къща.

[24] Могъществото на сената. — По време на римската република всички държавни въпроси се решавали от 600-членния сенат, който ръководел римските учреждения. Сенатът приемал депутациите на чуждите страни и представлявал Римската империя в международната политика.

[25] Конник — член на конническото съсловие, финансовата класа на империята.

[26] Артемида (гр.) — богиня на лова; у римляните — Диана.

[27] Марк Порции Катон Минор (младши) — наричан още Утически (95–46 г. пр.н.е.) — виден представител на републиканците, воювали срещу Гай Юлий Цезар. След победата на Цезар при Тапсос (гр. в Африка) Катон се самоубива в Утика, откъдето получава прозвището си.