Георги Илиев
Теут се бунтува (4)

Огнище

Събраните през последните часове впечатления бърже смениха в душата ми старите, както бърже се менят багрите, кога с дива скорост минаваме край цветни лехи — а сънят ги разтопи и смеси в спокойната вода на почивката. Сладко безволие ме люлееше в люлката си. Аз му се доверявах, както се доверяват може би болни деца на ласките на своите майки.

— Несла е болна, Кантемире! — каза ми Велмира.

— Спи ли още?

Велмира не ми отговаря, а ме повежда към стълбата за подземния дом. По глухи каменни стъпала слязохме долу. Несла почиваше в креслото си и с плах поглед гледаше малките огнени езици на трите светлинки пред образа, изтесан в насрещната стена. На скута й лежеше малката статуйка от млечен камък.

Велмира ме гледаше тъжна:

— Страхувам се за нея, Кантемире!

Несла не се обърна към нас. Остана си все тъй загледана в безплътните образи на съня си, дишайки тежко и без да подвижи тялото си. Дали върху мъглявите образи на лудостта не се отразяваха големите истини — тези редки гости на душата ни? Или, откроени далеко, тя съзерцаваше образите на разрушението и смъртта, които ни чакат?… Или, обхваната от ледения дъх на смъртта, остава тъй унесена?…

Гледах Несла, а мислех дали страданието не ще се стовари като страшен млат върху душите на бедните люди? Онова велико страдание, което ще бъде вместено в твърде краткия миг на действието на лъчеради и ракети — от началото и до свършека…

— Не е ли опала? — питам пак Велмира.

— Не може да спи.

 

 

Погледнах сините очи на образа. Те ме гледаха устремено и строго. В левия ъгъл висеше странно махало. Велмира премина напред, спря до него и го задействува. То се залюля на сложно съчетани верижки и с острието си начерта по зеления пясък, посипан под него, две начупени линии, които се преплитаха и напомняха писмени знаци от забравено четмо. Но мен ми се стори, че можах ясно да различа две букви: „В“ и „М“. Махалото, позеленяло от времето, отиваше напред, начертаваше първата крива, връщаше се назад и вплиташе в нея втората — и все така неизменно по една и съща следа.

Светлини като мътна багра падаха по пода и по начупените сенки от нашите тела.

Отново спрях поглед на Несла. Тя сега приличаше на изпразнена и килната чаша.

— Несло, ти си все още пияна от новото питие; то беше за други, но и ти си вкусила от него.

Тя ме гледа през златистата влага на широките си очи. С мъка прошепва:

— Малка ли беше радостта ни?… Но ти, Кантемире, си невесел!… Ти сам не си пиян.

— Ще си налея още, драга Несло! На Равна голяма чаша ме чака.

Пристъпих вляво до часовника; там, прикачено на малкия силов уред, бе устроено иглено огледало за лъчи „Пину“, които съм опитвал на себе си, изследвайки влиянието и силата им. С малка преправка на уреда бях сполучил да добия приспиващи лъчи.

— Несло, ти си уморена. Не искаш ли да заспиш, да си починеш?…

Аз пуснах ток и насочих цевта към Несла, която се привдигна да отговори, а Велмира ми пошепна:

— Не я оставяй да се мъчи! Запечатай душата й.

— Искам да заспя, Кантемире, искам да заспя! — ме помоли тихо Несла. — Но ти бъди трезвен и мини отвъд! Пияна съм, но съм все още жадна. Приспи ме!

И като каза това, се отпусна пак в креслото си. След миг тя въздъхна дълбоко и заспа. Велмира седна до нея на съседното кресло и тури ръка върху челото й. Бях вече излишен и можех да си отида. Часовете минаваха. Станах и се отправих към стъпалата за нагоре. Велмира бърже ме догони, сложи ръка на рамото ми и задъхана каза:

— Сама ли искаш да ме оставиш в гроба, тук? Ти наистина ли искаш да ме оставиш сама?

Спрях, погледнах я и слязох едно стъпало.

— Не, не слизай! Отивай! Равна те чака!…

— А една жена ме пъди!

Върнах се и седнах срещу нея. Тя бърже тури дланите си на очите ми.

— Не, не! Не ме гледай така. Не мога!… Ще прочетеш блудните си мисли в очите ми. Но те не са твои, не са твои, Кантемире! Нашепва ти ги някой. Вярвай ми!

Два чука усилено биеха слепите ми очи. Седнах на широкото кресло и привлякох Велмира до себе си.

— Вярвам ти, Велмиро! Ти си толкоз добра.

Тя седна смутена, примирена и тиха, опря леко рамо о моето, лявата си ръка сложи на главата ми и преплете пръсти в косите ми. Аз взех и поставих дясната й ръка до сърцето си. Велмира се притисна силно до мен, къдриците й пролазиха по лицето ми и овладяна от пламъка на жарко чувство, скри лицето си на гърдите ми и заплака.

В този миг някой простена. Навярно насън пропъждаше тежка мора. Сепнах се и се огледах: гласникът хъркаше, задавен от неясни звуци; часовникът лениво почиваше, а едва сега забелязах, че в дъното на входа за отвъдната стая на нисък одър спеше някой.

— Кой е там, Велмиро?

— Беливран!

Спящият не се пробуди, но трите пламъка на светилниците загаснаха. В полумрака видях как от стената се отдели образът с модри очи, слезе на пода, с безшумни стъпки пристъпи до Несла, докосна я с пръст по челото и с беззвучен глас й каза:

„Стани, Велмира те вика! Твоят сън й тежи!“ — и като ме изгледа с поглед, в който сълзеше влага и скръб, стопи се в пълната светлина на трите кандила, които изново пламнаха. Сънувах ли? Не! Не!… Там, на отсрещната стена, озарявана от слабите светлини на кандилата, стоеше все тъй спокоен и ме гледаше с ясните си очи образът, моят собствен образ.

Несла се пробуди. Простена тежко, отвори очи и се обърна към образа.

— Аз го помолих да ме събуди — каза Несла. — Не му се сърдете. Аз го помолих. О, не биваше да го смущаваме!

Беливран стана и плахо ме приближи. Гледаше ме като нов, непознат в общежитието човек; като че ли ме виждаше пръв път, и то — през тайнствения вик насъне. Той се отправи към Несла, приближи я, взря се в очите й, погледна ме и успокоен седна до мен.

— Укорява ме, че съм го пробудила. Насън съм го била пробола с копие. Трябваше да бъда жестока с него — за вас.

Гора, загледан в жените, се беше притиснал до коляното ми. Седях на мястото си като празен и захвърлен на пода кърчаг. Събуденият глад за плът оставяше черни пещери, а щях да тръгна срещу бъдещето, което растеше…

Гледах събудилата се Несла и се питах: „И сега ли ще казва тя, че съм минал отвъд човека, че над главата ми трепти сияние на светен, пророк и спасител?“

Станах да си отивам, по не знам защо ме завладя мисълта: сега, кога ме видят възпитателите на малките в Кожел, ще вдигнат ли пръст да ме сочат, ще им кажат ли: „Той ще ви спаси! Без него вие ще живеете още три дни само!“

Велмира ме изпрати неспокойна и загрижена:

— Ще те видя ли след последния час, Кантемире?

— Ще се видим на уречения път — под Окол! — казах аз. — Не те ли плаши този час?

— Знам само, че в това време на деня трябва да ни забравиш. Ние ще мислим за последния страшен миг само за да забравим себе си.

Велмира говореше тежко и твърдо. Тя вярваше, че ще се върна в Тумен като победител. На раздяла взех двете й ръце и леко ги притиснах до страните си: нова сила и чиста вяра да се прелее в душата ми чрез топлотата на кръвта й. Пръстите й ме облъчиха, ободриха и успокоиха. Нас ни свързваше съдбата на последния час. Той можеше да ни раздели завинаги. Тя изговори „последния час“ тихо и спокойно, като че ли забравяше, че той е съдбовен час, когато ще заговорят осленските лъчеради, когато ще пламнат ракетните огнища на Опор, когато ще бъде разтърсена цялата планета и може би в следния миг не ще остане от нея нищо. Тя казваше „последния час“ и не мислеше колко истина се крие в тези две думи.

 

 

Като се изкачвах нагоре, обърнах се за последен път да видя Велмира. Тя беше потънала в креслото си. Несла водеше Беливрана към одъра.

Горе намерих Мирдана, отскоро дошъл за мен. Пину останала при скоролета. Тук бяха и мъжете от земите на Теут; седем души, които идеха с нас за Равна.

Мирдан съобщи, че е освободил Возана; той, гневен и убеден в силата на своите машини-бойци, дал последни разпоредби: на големи свитъци, сложени до предавателите, стояли готови заповедите му до цялата планета. Оставало само да придвижат лоста и да заговорят гласниците: „Обезвредете обезумелия Кантемир!“

Но скоро всичко тръгнало наопаки. Щедро точеното вино из търбусите на морянските пещерни влакове, смесено с новия лъчев възбудител, стигнало и до устните на Возановите съветници. Само той бил останал трезвен, като да е бил пил цял живот най-силни възбудители.

„Задействувайте четците и предавателите!“ — казал той на първия си ватах-токовед. Ученият веднага сложил ръка на лоста. Но Рускон скочил и уловил ръката му. „Бедният! Напусто се е тревожил — пошепна Пину, — бойните силодеи са вредом обезвредени напълно.“ И като се обърнал към Возана, гневно викнал: „Искаш утре да измрем от задуха и глад, ли? Ти си доста стар и можеш да си отидеш спокойно. Но аз не искам още да мра. Виж колко е весел вън светът! Искам да литна и да премина в игра пътя между Мезград и Тумен.“

„Какъв несръчен играч ще види Теут!“ — казал Возан.

„Искам да си поживея, така, в мига на лъжата, в шемета на мисълта, че смъртта е отблъсната с още три години назад“ — добавил Рускон.

Другите, които червенеели от възбуда, станали:

„Може и да не успее Кантемир — казал някой, — но знам ли!… По-добре е да опитаме…“

Рускон почнал пак:

„Дори днес, в този час, пълен с топлота и радост, които карат моите троми нозе да играят под ритъма на музика, що не чуваме, но усещаме, не ви ли лъха в лицето хлад, какъвто нашата планета не помни? Не се ли надигат гърдите ви по-често и все пак оставате жадни за въздух; не тръпнат ли нозете и ръцете ви безпричинно?… Не видите ли, че Теут бавно умира, че жителите му креят и чезнат? Вие сте смъртници, а издавате свидетелства за раждане и подписвате смъртни присъди?“

Рускон изрекъл това, спуснал се към масата на четеца, взел свитъка с наредбата и заповедите и ги раздробил.

„Светът не е така окаян: ние сами с покварена мисъл тровим живота си; трошим сами съсъда, в който сме скътали малко надежда. Не сме още в гроба. Та кой не е на прага му? Можем и да слезем при мъртвите, но можем и да го сринем. Кажете, кое да сторим?“ — промълвил Возан, изглеждайки подред всички.

Съветниците, загледани в очите му като в жълтите очи на змия, убедили себе си и едногласно викнали:

„Да сринем гроба!… На Кантемира и неговите приятели всичко е дадено — те могат! Нека ги оставим да сторят онова, за което са призвани. Стореното за тях ще бъде сторено и за нас. Ако те загинат, ще загинем и ние.“

 

 

Мъдреците били вече напуснали планетарния дворец и тръгнали по прашните пътища да посрещнат дрипавото шествие на лудостта — тръгнали за Равна. Но Возан успял тайно да отправи до мен последното си послание по Росана. Видяха пратеника вън на улицата, паднал, притиснал с тежки плещи купчина пясък, стиснал в ръка свитъка, Возан пишел, че съветът решил да се бори докрай и да не позволи да се правят опасни опити със съдбата на милиарди човеци.

„Росане, ти не смогна навреме да изпълниш заповедта, не би могъл и да отнесеш обратно съдбовната наредба — добре те е приспала Пину…“

 

 

Мирдан гледаше неспокойно в очниците на времемера. Аз бях уморен и се отпуснах за миг в креслото на левия ъгъл до звездочета.

— Пину ни чака горе! Чака ни Равна, Кантемире.

— И времето ни чака, Мирдане. Спряло е и ни чака… да си отдъхнем… Или и то е уморено вече?

Мирдан стана, определи по звездочета времето и задействува времемера — врагът все още ни дебнеше. Беше часът девет на първия, на последния ден. Колко бърже летяха дните ни!… Миговете потъваха в черната съкровищница на времето, а из въздуха се носеше:

„Докога ще ни държите под кобната сянка на смъртта!… Пратете ни щит срещу стрелите на слънцето и прохлада — откъм бялото царство, лежащо отвъд Оснега!… Към Равна, към Окол и Морна!…“

Обсаждаха ни викове, които трептяха из въздуха и не слизаха за почивка. А тъкмо сега в душата ми не беше ни радост, ни страх. Не виждах предстоящия миг като нещо голямо, което би могло да ме притисне и сломи. Не мислех дори, че отивам към страшното. Като че ли друг някой, а не аз се беше обзаложил да се бори с упорството на планетата, която и така си е била добре толкова тисещилетия…

Гора, виждайки ме замислен и скръбен, проскимтя и лизна с език ръката ми. „Гора, ела! Ти не ме остави никога сам, а сега стоиш и ме гледаш твърдо в очите, като че съм разбойник…“

Животното се изви лениво на дъга, изтегна се напред и ми поднесе муцуната си. Искаше да ме пита нещо, но не можеше, а толкова мъдрост светеше в погледа му! Мъдрост, вложена от милионите години, по чиито пътища бе минал родът му…

Като гледах това умно животно, добивах странно желание: да падна на четири нозе като него и с негова реч да му говоря за радостта на плътта, освободена от мъдруване и готова да се възвърне към първичното си състояние — да бъде дете, което сега почва да срича словата на живота.

Гора се изправи, сложи предни лапи на гърдите ми и ме загледа плахо. Очите му бяха влажни, а в кръглите му зеници видях отразен само своя образ — да ми напомни може би моя собствен път дотук. Така някога някой, останал след мен, ще бъде обгърнат и обозрян от мъдрите очи на един безумец, който ще гледа извисоко как загива животът и човекът, без да бъде зарадван от някаква лъжа, че би могъл все още да си помогне. Ние сега сме по-щастливи — самолъжем се поне.

Исках да не мисля нищо, да потъна в ленивата сянка на отмората, за да ме свари големият миг спокоен, да мога да посрещна леко силните душевни вълнения, които щяха да ме споходят… Не искаше, ли самата плът да си почине, за да бъде силна, когато потрябва? Душата замираше пред леките вихри на подготовката; чакаше самата буря. Но неочаквано някой се втурна при нас и още от прага пръсна вест:

„Народ, народ, народ!… По улици, по стъгди, по друмища… От всички материци, от всички земи приижда към Морна и към Равна народ… Води ги безумието с невидимите си поводи. Пясъците по широките поля на Багди са потъмнели — черни угари и черни реки са ги обложили. По целия простор — от Сенар до Опор и от север до юг — народ, народ, народ… Приижда под облака на страшен клик, приижда страшен народ!…“

Вестителят излезе все така забързан.

Пину, над която е тежало бремето на часовете, не понасяйки миговете на чакането, дойде и ни съобщи, че заминава за Равна.

Седемте мъже от земите на Теут ведно с Мирдана скоро я последваха. Не последвах отминалите, а слязох последен път да видя двете жени. Несла седеше унесено в креслото си, а Велмира и Беливран спяха.

 

 

Спущам се за миг над скалите Морна. Скоролетът трепти на височина, от която може да се обхване голям дял от тази странна планина. Спомнех ли името Морна пред Возана, той ставаше подозрителен и неспокоен. Не е ли затова, че Возан тук, в пазвите й, крие своите силоведи, работещи срещу нас? Мисля дори, че той е помогнал да се издълбае големият образ на западната стена на планината, пред самата долина Оса — и да устрои там „светилище“, каквито дирещият нови пътища народ е уредил из много кътища на планетата, каквото е уредила и Несла в подземния строи на своя дом.

Велмира ме предупреди, че тук ще видя издълбан своя образ, а Пину добави, че Возан се крие зад образа ми на Морна; той умело бил впрегнал в колесницата на лукавството си скрития дух, обхванал останалия без път народ.

Пину е права. О, само да знаехме трептенията на живите лъчи на Сабин и Левина!… Често истината върху Морна се готви да ми прати лъч, но някой избързва и слага завеса пред духовния ми поглед.

Слизам по ниско. Образът е огромен. От косите му са изплетени стрели, устремени лъчево нагоре. Две деви стоят пред нозете му и люлеят два бели жезъла, на чиито върхове се вие бял дим. Взрях се в сините очи на образа. Те ми спомниха Несла и нейното светилище.

„Не видиш ли, Кантемире, казах на себе си, на широката каменна площ е изваян твоят образ…“ Дали не ромонеше вече ручеят на гордост в очите ми? Возан може би това и чака: да се влюбя в образа си на Морна и да пожаля враговете си, скрити там. Но аз не смятам градивото за по-малоценно от градаря, та на по-малките си братя не гледам от височината на планетарния дворец, те са малки, ценни камъни до коляното на вещия зидар. Може ли без тях? Той — по-силният — не бива да ги плаши, сочейки им непристъпните върхове: планината трябва да им се разкрива гънка по гънка и по тези гънки, като по големи стъпала, неусетно да се стига върхът, като да се е снишавала самата планина. Когато стигнат горе, влачени от планинарското въже на силния дух, едва тогава да видят що са преодолели, и да се радват, да се радва и онзи, който ги е извел; а Возан дори мен искаше да направи стъпало, по което да стъпи.

Чрез образа на Морна той се е опитал да спусне мъгла между мен и моите, да постави примка за лековерните.

 

 

Черните угари бавно се движат из равнините — приижда народът. Пътищата са пъстри ленти, развявани от някакъв тайнствен вихър; от моята височина е чут непрестанен вой: шуми множеството, дошло с песни да разбие Ослен и да заглуши гръмовете на Опор.

Спуснах скоролета върху най-високия връх на Морна, по десния бряг на Оса и слязох. Людите сега се виждат не точки, а малки черни кръгчета, хвърлили сенки върху пясъка. Долавям реха от запалени хибискови цветове. Народ се тълпи пред образа на скалата. В сянката на всяка гънка търси знамения, разгадка на свои собствени питания и съмнения. По грапавините на скалата, отляво на образа, като че ли припознах Рускона, упорития Возанов съветник. На рамото му се бе облегнал едър, с тъмна кожа и влажни очи мъж. Нечакано той вдигна високо ръце и извика: „Плаче, образът плаче!“ Рускон се извърна, видя случайния си другар и пак устреми поглед към камъка.

— Образът движи устни, за да ни благослови — каза той.

Малко по-високо, качени на естествени стъпала по скалата, трима, здраво прегърнати, бяха престанали да съществуват за себе си. Сякаш каменният образ им пращаше, по невидими нишки, всички чарове, по които са копнели душите им, та сега възторгът изтръгваше безумни пламъчета из очите им.

Втори грозд от мъже, заложени над тях, макар и неотминати от аромата на странната възбуда, ръсен от влаковете на Моряне и заливащ цял Теут, бяха останали верни на припечеленото през бедния си живот: сами нищи — те и сега не искаха да съзрат нещо ценно в душите на другите, затова изравяха из скалните пукнатини пясък и с пълни шепи го хвърляха върху образа, издавайки остри, пресекливи звуци, като вой на чакали. Девите гневно изгледаха двамата. Едната спря продължително поглед върху ми. Кога тръгнах, тя пак се обърна. Сега вече видях блясъка на познати очи. На следния миг улових този поглед на плочата си.

 

 

От Морна до Равна ме делят седемдесет тисещи лакти път. Съсъкът на колендрата ме окриляше. В далечината — над Равна, се виждаха златисти пръчки — корабите на Пину слизаха и се издигаха нагоре по широки витлови пътища. Пясъците чернееха, сякаш табуни луди коне измерваха пределите на неограниченото ширине. Когато се очертаха ясно друмите, що пресичат Равна, слязох по-ниско. Пясъчната пустиня почна бързо да се качва към мене. Тъмните нишки на пътищата се виждаха вече като изопнати тъмнобагри платна, а подробностите на почвата изпъкваха една след друга за окото като под силен микроскоп.

В кръстовката на двата големи друма се очерта стъгдата Равна, гдето преди шест години беше построена високата пирамида, над която се издигна кълбо: умаленият образ на Теут, за да се посочи на планетарния съвет действието на свободните въжейни токове и тласъкът на ракетите.

Пътищата, идещи откъм Тумен, Мезград, Морна, Кудалим, кръстосани при стъгдата Равна, изтъняваха и се губеха в мъглите на кръгозора. Самият площад Равна около пирамидата и част от входовете на пътищата за площада бяха празни. Вредом лежаха разбити части от старата уредба за опита. Дори един силодей, разломен още тогава, не беше прибран — паднал бе на първото стъпало на пирамидата, с глава, врязана в ръба на третото, а краката му — почти заровени в пясъка. Металически змии — части от инваровото въже, странни влечущи растения, пълзяха безредно по подножието на пирамидата.

Кълбото стоеше все още обвесено за горния край на една голяма питанка от чер стоманен прът, забодена на върха на пирамидата. На западната й стена беше уреден предавател. Срещу него — на десет стъпки — чакаха все още своите големи гости устроените за Возан и другарите му седалища. До самия предавател малкият стол, издълбан в камъка за мене, ме молеше и сега още да отида и седна. По тъмна плоча над стола се чернееха малки лостове — по първия тогава трябваше да се пратят въжейни токове около кълбото, за да го съживят като магнит и завъртят; по втория се пращаше ток на къси пресечки, за подпалване взрива на ракетните огнища, а по третата ръчка се услужваше на предавателя.

Но тогава не дотрябва да се поставят уредите в движение — първият ватах, голям учен в Мезград, каза на Возана: „Ще прецедим дори въздуха на Теут, праха от пътищата ще използуваме за храна, но не ще умрем от глад.“ И Возан не позволи опита.

Слязох ниско над кълбото. Влаковете на Пину, в широки кръгове над мен, ронеха звънката песен на колендрата си. Стъгдата Равна, която досега оставаше безлюдна, биде застрашена от четири страни. Устията на четирите друма бавно изпращаха към пирамидата шумящи вълни народ — той напредваше стремително към площада с хоругви, вдигнати високо. Странна едногласова песен разчленяваше ритъма на движението. Старинна весела песен, пропъждала преди много милиони години прозявката от устата на сънливите. Редиците, настъпващи откъм Тумен, Кудалим, Моряне и Мезград, излъчиха далеко напреде си по една боса и окъсана жена. Четирима мъже ги поведоха към площада и ги настаниха по седалищата, определени за Возана. Някой им сложи по един венец, изплетен от инваровото въже.

Когато народът наближи средината на площада, песните станаха неудържимо буйни, множеството кипна в луда игра. Девици с диви викове скачаха високо, биеха челата си о каменното подножие на пирамидата и изтощени отстъпваха на други, които бясно се люшкаха напред, мамени от хладната здравина на камъка. Когато странното веселие стигна върха си, слязох долу. „Кантемире — казах си, — чака те нова изпития: да увериш в силата си тези нови съдници, заели мястото на Возана…“

Страшно би било наистина, ако ме принудят глухи жени да утвърждавам в истини…

 

 

Чуваха се вече невъздържани възгласи, когато пристигна Возан, придружен от шестима съветници. Те заеха реда след жените — Возан на единия, а Рускон на другия край на столовете.

Моите приятели и помощници седнаха зад тях, смесени с предните редици на народа, който шумеше глухо. Аз доближих стола, издълбан в основата на пирамидата. Пину се отпусна върху едно стъпало до мен. Старците, които стояха отстрани на столовете, по които бяха насядали босите жени, станаха, взеха за ръка Пину и я сложиха между им. Така моите съдници станаха пет.

По въздуха се носеха безброй ята скоролети, над които кръжеха влаковете „Пину“.

„Кантемире, Кантемире, това необгледно море скоро ще почне да реве, щом Возан попита: Да разрушим ли Ослен и Опор?“

 

 

… „Защо си обвесил онова кълбо там горе?“ — извика някой и разлюля мълчанието.

За да не дам време на Возана да заговори, пригодих предавателя да действува и свързах прислона със зрителните огнища; образотворният кръг запя. „Не е ли вече късно да ви се казва, защо е обвесено то там?…“ — се бях приготвил да река, но не успях, защото над главата ми падна мека сянка и нечакано метна леки мъгли по гънките на възвишенията отвъд Оса: прииждаше сянката на Енкилод. Тя за миг като жадна гъба избърса гласовете. До лявата ми нога лежеше широк кръгъл приножник. Неволно стъпих върху му.

Може би само оня, живял преди шест години у мене, знае защо ногата ми стъпи отгоре му. Енкилодовата сянка заличи слънчевия кръг, а ние потънахме в нея като в хладна вода. Щом натиснах с нога приножника, избухнаха бледозелени светлини в самото кълбо, висящо над мен. Стори ми се, че го виждах за първи път. Цели десет мига стоях вързан о чертите и багрите, странно преплетени по него. Гледах светлозлатната половина, плаваща в зелен пожар. Другата страна — чисто бялата, посипана с черен прах, бе лицето на Теут, оставащо под вечна сянка. Двете полукълба бяха препоясани с черния пояс на равняка.

Материците, стегнати в неравните си граници, горяха в разнородни багри, а между им пълзяха сребърни змии: плитки, тесни долини. В зеления неправилен многоъгълник на земята Багди плаваше океанът Урдина. По цветните площи на земите блещукаха седмолъчни гъби — градовете, свързани с тъмните ивици на пътищата, които пълзят от град до град, разсичайки с невеселата си багра сребърните линии на долините, и щом се освободяха от тях, емваха се стремително към планините. От единия до другия полюс, близо до границата за златното и тъмното, планината Опор обтягаше могъща начупена линия, леко изгърбена над кривината на кълбото. По западния й склон, на равни разстояния, горяха жълти огнища — очите на ракетните групи.

Деолян искреше в червен кървав кръг, а по средината му — златен мехур: слънцето.

Хотанца ми пращаше меки искри от опит на малка синя звезда. Лъчерадите Ослен — сиво-сини топки, нанизани успоредно на Опор — се гонеха към север и към юг, не можейки да скъсят трите километра, що ги разделяха… Окол напомняше за себе си с бялата гъба на своя звездочет.

 

 

Сянката на Енкилод ставаше тежка и притискаше душите на тоя вдетинил се свят.

— Кантемире, жени те съдят днес. Не би могъл да избягаш пак. Те ще проговорят, ако успееш. Искаш ли да проговорят, Кантемире? — звънеше гласът на един от четиримата старци и лукаво поглеждаше мезградските мъдреци.

Возан беше разпратил по цял Теут деятелите си. Той успя преди нас да посади опасни внушения. Допреди няколко часа само той държеше душите и волите на стеклите се тук. Но лъчите „Пину“ могат всичко… творят чудеса. Дойдохме тук наистина не да показваме някому чудеса. Те са вече направени — пред нас е океан от примирени и кротки люди. Возан не знае що е станало. Дори мисли, че сам е разрязал лъчевата мрежа в Кожел, че е дошъл тук да ми постави примка — да ме съдят жени, които ни чуват, ни говорят…

— Багдийци и синове на другите шест земи, чуйте ме! — викнах аз.

Гласниците повториха думите ми по цяла Равна, по цял Теут. Гласът ми сепна народа.

— Не съм ви призовал на зрелище. Не сте деца, да ви залъгвам и мамя. Вие сами знаете защо сте тук: защото сте на път за Опор!… Вие сте болни. Тръгнали сте да търсите лекарство. Така е по-добре, защото на упоритите лекарството силом ще бъде поднесено. А това кълбо, детска играчка, което виси над мен и чиято съдба е отсъдена не за разтуха на Возановите съдии, ще разломя, за да не ви мамят с него, да не се препъвате о него…

Още не изказал думите си, пратих ток и кълбото пламна, изгоря в бледожълт пламък, а пепелта му — лека, черна кожа — бавно се завъртя над множеството. Гласниците и прислоните предадоха народу станалото.

Над Равна е тишина, зловеща тишина. Трудно е да се определи какво ще бъде настроението в следния миг. Пину скочи от мястото си, качи се при мен и ми дръпна ръката:

— По неравния път, по който слезе пепелта на кълбото, протече страшна студенина. Те мълчат… Не е ли?…

Пину изговори това така плахо, та едва ли сама можа да се чуе. Гнетеше я настъпилото мълчание; искаше да го наруши, защото беше страхотно и тежко.

Невидимата длан на Енкилодовата сянка бавно се плъзна и откри слънцето. Над Равна се възцари прогоненият ден. Народът, пробудил се от магията на мрака, се раздвижи и първият вой отпочна пак. Станах.

— Видиш ли? Жълтите равнини са почернели, а сребърните линии на долините са набраздени с тъмни ивици: върволици народ дири удобни места; а може би бяга на безопасно — каза Пину.

„Към Морна и Опор!“ — извиках аз и затворих предавателя.

Отговориха ми с мълчание. Пину прошепна:

— Да не оставаме повече тук. Нечисти решения прикрива мъглата на безумния им поглед. Жените, твоите съдии, те гледат и езикът им не ще се развърже, а народът, дошъл тук, още не е твой. Мълчанието ми казва това. Не е обжарен от тайните, които раждат чудеса. Затова, докато е свободно полето пред скоролета…

Така говореше Пину, а народът не дебнеше вече чудо, нито чакаше неми жени да проговорят.

Още не бързах да сляза, а Пину, все по-неспокойна, настояваше да отминем.

Все тъй неспокойна ме изпрати и Велмира: „Ще се видим ли след сетния час, Кантемире?“

 

 

Поех ръката на Пину и направих стъпка към скоролета. В този миг гласникът проговори: „Ти ни предаде волята си, проведе мисълта ни през огнището на своята мисъл, насочи стъпките ни по свои пътища, доведе дни, които не ще се родят пак. Ти си извор, струя и порой. Ти си вихър, а ние — прашинки, носени от него. Носи ни!… Ние сме винаги в тебе, дали сме юздите на волята си в твоите ръце. Води ни!“

Гласниците бяха дръпнали очите на всички към себе си. Милиони глави стояха неми. Ни глас, ни шум. Странен унес! Само буря можеше да го разлюлее. Сребърната мрежа на въззива трептя още няколко мига над човешкия океан.

Зовяха ни седемте земи. През гласниците говореше цял Теут. Народът знаеше, че сам говори, та слушаше.

Пину и аз бяхме стигнали вече леталото. Седнах на мястото си и за последен път обгледах пирамидата. Но колко голяма бе изненадата ми, кога върху третото стъпало видях Возана, тресен от вихъра на злото, непрогонено из душата му дори чрез упоята, която Моряне му изпрати.

— Сън е това, що чухте — каза той. — Где е чудото? Проговориха ли жените-съдници? Возан ви говори: пазете се от утрото, което ви обещават. То не ще почука на прозореца ви, не ще ви събуди. Пазете се да ви не пробуди жестоко утро. Затова минете напред, застанете пред ракетите му, обвесете черните гроздове на телата си по склоновете на Опор, разбийте лостовете за въжени токове!… Хвърчилата ви да застелят с черни облаци Деолянското небе, та безбрежни покрови да пресушат извора на силата му. Пресечете ръката на Кантемира и ще се спасите.

Отрони ли се и този кобен час от звеното на времето, напусто ще ровите пепелищата на градовете си, да дирите трохите, от които сега бягате! Защо се плашите? Не видите ли, че той не посмя да ви покаже как ще действува неговата ракетна верига, а ви напусна като страхливец, отиващ да запази главата си… Ето го — бяга!

Защо Возан пращаше народа с телата си да спира хода на времето?… Върнах се пак и подех отново:

— Не бягам! Ето ме пред вас. Вържете ме за този каменен стълб. Можем отново да се примирим с Теут. Ще скитаме безцелно из улиците на градовете, ще бродим по широките пътища на пустините, ще спираме по стъгдите, пред времемерите, за да видим колко живот още ни остава. Ще се плакнем като мъртва вода в океана на пусто безволие, ще прегризваме дните си. На езика ни ще се топи горчилката на живота, ще заспиваме и ще се пробуждаме в ложето на свят, който стиска за гърло бляновете си.

Гласът ми ставаше твърд и силен:

— Опор те плаши, Возане. Ела го разруши!… Но ти не дръзваш. А да те уговарям да видиш истината — няма време. Ти чуваш как пеят земните пластове, що се свличат бавно насам, запътени да ни засипят. Идат хе оттам, отвъд Опор. Ти ги чуваш, та затова си поставил на пътя им запрещението: „Морна“. Но Морна е само заклеване, което не ще спре стихиите, не ще ги отбие от пътя им. По черните скали си писал: „Дотук!…“

Но напусто! И Морна е уморена. Не ще устои на тежкия натиск, защото върху нея налита другата половина на Теут: непокорната, сляпа, неразумна. Иде бавно. Ние чуваме скърцането на стъпките й. Близо е вече, Возане! Безумни, кога ще повярвате? Кога е късно ли?… Хей, мъже, синове на волята, изберете си нови друми!

Настъпи тишина.

— Возане, чуеш ли? Мълчанието мълви: „Нека изгорим в пламъка на бляновете си, за да придвижим живота с едно стъпало нагоре!“

Така би говорил този онемял свят, но мислите му са разтворени в широкия звук на голямата въздишка, що се носи над море от глави. Така не би говорила само премъдрата стара глава, която се клати сега и слиза по стъпалата надолу.

Возан слезе и тръгна към своите.

Събранието ревеше: „Опор, Опор!“

 

 

Пину дотича при мен. Мислеше, че би трябвало да кажа още нещо. Аз бях готов безшумно да замина за Морна.

Станах от стола. Народът стихна.

— Те чакат още нещо, Кантемире!

Приготвих се отново да поставя ръка на лоста: така страстно ми се искаше да мине над човешкото море вихърът на речта ми. Но страшен рев ме сепна. През едрите пролуки на общия вой дръзко се провираше гласът на дрезгави рогове. Гласниците бидоха предизвикани: нестройният им рев запълни всички междини на звуковия хаос. Въздухът натежа. Над главите ни надвисна бременен облак от екот. Отгоре небесните влакове съскаха и описваха могъщи кръгове.

Обезумелият простор простена мигом с хохота на взрив, който се повтори, потрети и после — всичко се сля в един рев. Черни кълба дим цъфнаха тук-таме по небето, бърже се умножаваха, допираха се едно друго, сливаха се и преплитаха меките си гънки. Небесните влакове не се виждаха вече. Слънцето биде заличено, мракът изравни земните очертания. Тогава нечакано пламнаха зелени светлинни конуси, забодени с острите си върхове в Тумен, в Костимел, Морна, Църнел, Окол, Ослен и по всички точки в кръга на видимия простор. Окръжи ни странна градина, гдето неизвестен градинар бе отгледал цветя, огромни и невиждани. Кръглите им венчета лизнаха черната завеса на небето и оставиха по нея светлозелени овали, в които играеха зелени писмена. Над милионния свят валеше зелен дъжд, що не мокреше, а казваше:

„Кантемире, освободи се от властта на Возана и замини за Морна!“

Овалите се редяха един до друг и в тях — все същите думи. Вече наистина не знаех що става с мен. Осмивах Возана, който злъчен се качваше и немощен слизаше по стъпалата на пирамидата, а багдийци ми пращаха вик: „Освободи се от властта на Возана.“

Гледах странните писмена по небето и се питах: Наистина ли съм под Возанова власт? И неуспял още да погледна долу и да чуя Пину, която ми говореше нещо, някой метна черно було на очите ми. В миг за мене угаснаха огньовете на Багди.

 

 

Видях се в друга, непозната земя. Потрих очи и подирих звездочет и часовник. Спомнил си бях веднага, че ми остават още малко часове, че бях тръгнал за някъде. Страхувах се да не заставя някого да ме чака. Само два часа ми оставаха… А колко е сега часът и где съм аз?…

„Пину, Мирдане!“ — викам, а никой се не отзовава. Чувам само неясен отглас и нищо друго.

Тук и светлината е особена: лека дрезгавина и полусянка. Дали черните изкуствени облаци не ми затуляха слънцето? Не! Ясно е небето. В полусенки и тайнствени кътове дебнат призраците на ужаса. Погледът ми плахо бяга от кът в кът и едва сега виждам, че съм ограден с високи стени. Облегнат съм о хладен камък. Широки вълни студ се плакнат над мене. Зъзна. Тракат ми зъбите:

„Бодене, Бодене, Бодене.“

Преди миг видях времемер, в чиито очници не течеше времето, но и той пламна и на мястото му остана черно кълбо дим. Кълбото се завъртя, а по него беше написано: „Бодене, Бодене, Бодене“.

Ясно ми е всичко. Возан все пак беше успял да ме прати в Бодене. Спомням си и заканата на другия, на неговия съветник, кога бяха в Хотанца.

А що става с Равна?

— Ти не си теутец, Кантемире! — извика ми силен глас.

— Кой си ти, който ме назоваваш по име тук, в морето на вечната сянка?

— Возан ти говори, Кантемире!

— Защо не се вестиш, а ми пращаш само гласа си? Боиш ли се от мен и сега дори, когато си ме поставил в Бодене?

— Не се боя, но чакам да ми кажеш как да се явя при тебе: с цялото си могъщество, като цар на Теут, или — част по част, за да можеш по-лесно да ме приемеш?

— Както щеш ела. Все едно. Ще се опитам да победя и Бодене, както победих Хотанца.

Тежката птица на Возановия смях раздвижи криле из въздуха:

„Хо, хо, хо!“

 

 

Първом падна лявата му нога на три стъпки до мене, после — дясната; до тях се сложиха трупът, ръцете и най-после — главата. Частите оживяха в ужасни гърчове. Привлякоха се една друга, сляха се и Возан се изправи пред мен.

— Ето ме, Кантемире! Зовеш ме на двубой, а трепериш.

— Не от страх: остър е студът в Бодене.

— А сам не каза ли, че си слънчева частица?

— Не слънце, слънце не съм. Сега не съм слънце, а настръхнала комета…

— … от студ! — прибави Возан.

— … комета, която е напуснала леговището си и се е устремила срещу вас…

— … и паднала в Бодене! — ме поправи той.

— … за да поднесе до носа ви непозната вам отрова, Возане.

— Не, Кантемире! Дори и тази отрова не ще ни помогне. Теут е прокълнат да не види никога пъстротата на другата половина от небесния океан, да не потръпне от чаровете, що разкрива изгревът, да не изпита радостта да гони залеза и да се не опие от новото вино, що багрите на небесните облаци наливат в чашата на съзерцателя.

— Но аз дойдох само за да събудя сенките над леденото полукълбо, да ударя пестник по ледените стени на мълчанието му.

— Напусто! Скалите Морна не ще ти позволят. Широката им длан, израснала из глъбините, е вдигната високо и казва: „Не!“ Милиони поколения са се подчинявали на тези заповеди. Кантемир не може да ги насили. Всеки ред от заповедите, издълбани там, завършва така: „Не минавай отвъд! Теут ще дочака последния си ден, обърнал само едната си буза към слънцето; затова не минавай отвъд!“

Возан млъкна и се ослуша. В настъпилата тишина се чуваше ясно шипещият звук на огъващи се земни пластове.

— Скърца нашата колесница, Возане! Качени на тая страшна кола, бавно пълзим към…

Моят събеседник махна ръка:

— Нищо!

— Това е шум от стъпките на смъртта, Возане. Смъртта иде… Къде ще денете своите заповеди?…

Тъй казах Возану, а си мислех: „О, черни скали, с тежък млат в ръка ида към вас.“

— Аз дойдох тук, за да те уверя, че все още трябва да се тачи мъдростта на старите, Кантемире. Преди да се върна в Мезград, ще заповядам да не те оставят да вдигнеш ръка на себе си тук, в Бодене, защото студът е жесток съветник. Не ще понесеш острите му игли и ще разбиеш черепа си в камъка на оная стена.

Погледнах стената. Камъкът беше остър и наддаден навън. Златисти петна лежаха по него, огъваха се по долната му страна, стичаха се по стената и долу на земята образуваха широка засъхнала локва. Возан видя, че се взирам дълго в камъка и пусна смеха си:

„Хо, хо, хо!“

— Ти си вече блед и трепериш от страх. Гледаш и мислиш за онези, които са разбивали главите си о твърдия камък, и трепериш, страхливецо. Златистият мъх по камъка не е кръв!… Хо, хо, хо! Последният, който е разбил тук черепа си, е живял преди тридесет тисещи години.

Сломен бях от насмешката на Возана. Наистина златист мъх беше обложил цялата стена.

— Не, Возане. Няма да остана тук. Не ще сложа волята си в ледената шепа на боденския студ. А ти сам ще ме отведеш до Равна. Те там ме чакат. В последния миг на последния ден ще дам заповед…

Спомних си за времето и потърсих пак времемера. Но не видях кълбото. Страшна безпомощност ме овладя. Дали не съм вече пропуснал часа?… Тогава те там ще ме смятат изменник. Изменник. И като извиках: „Возане, свържи ме отново с времето!“, посегнах и сграбих дрехата му…

 

 

— Пробуди се! Той се пробуди — извика някой радостно.

Отворих очи. Пред мене бяха те. Те и — Равна.

— Кантемире, Кантемире, ти не понесе черната пелена по небето и зелените цветя на багдийци. Но ето — здрав си вече.

Пину стоеше пред мен, а Мирдан се опитваше да ме изправи. Гледах, слушах и не разбирах защо са така изплашени. Като че ли те бяха спорили с Возана, а не аз…

Някой ми е пратил краткия сън за Бодене като лек. Дори насън Возан ме моли да не посягам на Морна. Струва ми се — разбрах защо му са така скъпи черните скали. Там са Левина и Сабин. Оттам те спъват времето. Досега над съзнанието ми виснеше черна сянка, през която напусто се мъчех да прозра Возановата тайна. Сънят ми обаче като с вълшебен гребен свлече мъглата и в ясен образ виждам всичко сега. Затова се обърнах към своите приятели:

— Готови ли сте да разрушим Морна — скалите и каменните стени с писаните по тях заповеди?… Дори самия образ?…

Те ме гледаха само. Навярно мислеха, че им говоря за границите на незнаен мир.

— Пину, Мирдане, разрушете Морна! — казвам пак. — Морна разрушете! Дори и да не сполучим на Опор, искам нашите продължители да не се борят и с тая стена. Искам да разрушим повелята: „Не минавай отвъд!“ Бъдните поколения да не се спъват о този праг.

Дишах вече свободно. Горе, над мен, се разплитаха черните облаци. Зелените цветя потъваха в пясъците, воят се разкъса на самотни, едри звукови капки.

Возан беше слязъл и стоеше до подножието на пирамидата. Рускон се суетеше с подобострастна грижливост да изправи гънката по дрехата на лявата му ръка. И това ме учуди. Що ли е станало с него?… Народът, който мълчеше, се раздвижи. Отпочна шум и говор. Воят, бавен досега, постепенно се усилваше, дигаше се високо, плаваше над главите ни и се блъскаше далече в сините очертания на Морна.

Небето се проясни. Цветята потънаха някъде, отнесени от невидима ръка.

 

 

Спомних си за снимката, що направих пред образа на Морна. Сложих я на предавателя, сключих токовата верига и доближих Возана:

— Не си отивай — казах му. — Погледни първом прислона.

Возан погледна и трепна:

— Това е Левина; открои се нейният образ.

— А ти й помогна да въздигне своето „светилище“ — да извае образа ми, да ме боготворят, за да забравя дълга си, да премине гневът ми, да пощадя Морна. Но боя се, че съм прозрял и друго: това светилище не закрива ли входа към уредбите, над които бди Сабин? Ти си мъдър и мъдро си подвел лековерието на низините. Обявил си свято там онова място и си поканил народа тук да дойде и да не ми позволи да разруша планината. Уредил си ми светилище не да ме тачат, а да ме убиеш. Може ли да остане то там още?… Не!

Народът не стихваше: „Разрушете Морна! Спасете ни от смърт!“ Викът и воят се подемаха и падаха, както се надига и ляга по даден знак нечетно войнство. Возан разбра, че е загубил всичко. Приближи ме, сложи ръка на рамото ми и умолително каза:

— Кантемире, ти ме победи. Кого да пратя още насреща ти?… Моля те: не отивай напред, спри!…

Да чуя ли молбата му?

 

 

Представители на седем земи и на тридесет тисещи града са пред Морна.

Жените, които бяха пред образа, са разгонени; народът — изместен назад.

— Съдбата на Морна е в твоите ръце — казвам на първия силовед.

Той е приготвил зарядите, ямите са издълбани над, самата глава на образа. Още три огнища готвят: едно — наляво, друго — надясно и трето — над главата. Когато всичко бе готово, пратиха ток. Последва гръм. Земята потръпна. Планината беше разкъсана — зинаха процепи. Тежък облак прах ни посипа. Каменни блокове полетяха към долината и с глухи въздишки ни вестяха, че са успокоени долу. Сега, ако не беше синкавата пелена на далечината, би се видяло най-близкото ракетно поле на Опор. Теутци бяха направили прозорец, през който можеха да гледат бъдещето…

А може би бяха изровили гроб за настоящето…

Не, не! Теутци се опиха и скоро не би се опомнили. А и докато се опомнят, болката им ще мине. Сега те седяха като мъдри, а мъдростта им беше присадена лудост. Ех, така е! Никога не знаем кога сме мъдри и кога — луди. А най-често ни се струва, че мъдруваме, когато вършим непоправими лудости.

Но всички вярвахме сега, че сме мъдри и това ни стигаше! А после ли?… После все някак ще налучкаме пътя към новото, към другото. Новите пътища лежат под престилката на безпътицата.

След като премине бурята, ще приберат полите на раздраните си дрехи да покрият голотата си. Ще позъзнат и ще подирят завета на нов дом.

 

 

Но аз не се ли бавя твърде много? Не трябва ли още този миг да хвана Теут за плещите и да го разтърся като болник, за да се сепне и пробуди? Тъкмо сега, защото теутци забравиха, че са стадо. Днес те напуснаха кошарите си, плъзнаха без овчар по широките полета. Сега е часът, когато всички са се отказали от плътта си. Днес е часът, когато могат се поведе по стръмните склонове на Опор. Доброволно напуснаха низините и се въззеха към върховете. Сега — към Морна, а след час — и към Опор… а може би и към разруха. Но не е ли все едно! Тръгнахме вече по трупа на мъдростта, кръстосахме стъгдите на истините и гоним сенки по безкрайните пътища на неизвестното. Но времето е наше, ще ни прибере в ложето си, ще ни покаже…

Мисля така и притварям очи, за да изгледам изминатия дотук път. Нищо друго не видях, а само широката паст на Деолян, пиеща светлина, и нечетните влакове, които ръсеха отровни лъчеви прахове и гонеха жертвите си. Горко на догонените! Тям се даваше да вкусят упоята и тогава за тях преставаше да има „вчера“ и „днес“. Волята им падаше като прострелян звяр, а душата опустяваше и разтваряше врати за гости-натрапници. Днес заставам по праговете на зинали врати, говоря на душите по цяла планета.

 

 

Когато ехтежът от последния каменен отломък удари гърди о далечната синева и прах обсипа раменете и главите, ни, другите поеха напред към самолетите.

— Не бързайте, всичко не е свършено! — извиках аз.

Някой спря до мен. Не го погледнах. Мътните чувства се утаяваха в душата ми, а мисълта ми се превръщаше в градина, гдето щъкат човеци. Там в този миг следях как растат образите на Левина и Сабин, та не видях кой застана до мен. И не бързах да го видя, защото в следния миг очаквах да поникнат и другите, които ще си подават ръце и ще се прегръщат, ако и да не са искали да се виждат дотогава.

Има мигове в живота на човека, когато, опиянен от едно безумие, той разтваря душата си за истини, срещу които цял живот се е борил, и вижда в делата на другите, макар и преломени през лещата на омразата и ненавистта, чистата любов на човека, събуден най-после за по-висш живот.

Настъпи часът, когато враговете се прегръщат и целуват, когато всички трептят в мрежата на едно и също велико чувство, когато родствените линии са се слели в една и всеки чувствува другия в себе си, всеки се вижда в другия и се прелива в него.

Не погледнах да видя кой бе спрял до мен, но угадих кой е; угадих, че Рускон стои до мен, искащ да ми говори. Напуснал е Возана и ни последвал. Той в съвета на Мезград ме отрече и не искайки да ме гледа, напусна сланицата, но сега… спрял е до мен.

— Кантемире, едва днес видях, че ние сме само човеци, а ти — бог. Разби Морна, разби своя образ. Едва сега те разбирам…

Рускон каза това и ме прегърна. Гледах го и не го разбирах. Пиян ли беше?…

— Ние сме само дребни прашинки, обикалящи загасен огън, готвещи се да съживим един мъртвец — казвам аз.

— Вярвам ти и за това съм при тебе. Дошъл съм при тебе, отлъчен от собственото си битие, за да живея в другите. Пиян съм от вида на Теут — истинния, верния на себе си е той сега.

— Ние не се молихме да стане той такъв — създадохме го. А ти не се ли боиш, че в мрак ще потъне земята ни, че ще ни погълнат страшни разселини, че ще заспим в стария и не ще се пробудим в новия ден? Че може да изгорим в залеза и да не възкръснем за изгрева, че може и да не догоним копнежа да видим до едното си коляно майка си, а до другото — баща си, че може да не се отрази в очите ни неизменната, неподкупна и чиста любов на сестрата, че може да не прочетем в очите на младенеца утехата, че той ще продължи в грядущето прекъснатия наш път…

— Не съм страхливец, Кантемире! Не съм страхливец и не тъгувам по вечните лъчи на слънцето, нито по жълтите палещи пясъци. Чакам да се измъти делото ти в полозите на Опор. Чакам да разтърсиш планетата, да я съблечеш от сухата й кожа и да й наденеш нова дреха. Какво има в градините ни сега? Само светлина и — на вечните жълти пустини песента.

 

 

Рускон ми ограби времето. Нетърпеливо чаках да свърши. Другите бяха вече седнали на скоролетите.

— Не бързайте! Има да чуем още нещо — казах пак.

— Рускон ли ще ни говори?

— Не! Друга вест… Помните ли Сабина?

— Да.

— Стори ми се, че някой ми донесе вест от него.

Часът е вече близо два, ние сме още на Морна, а Опор ни чака.

— Кажи колко е часът, Мирдане?

— Пръстените на часовника се люлеят безпомощни. Откога — не знам! Сега в този миг часовият кръг бележи осем.

— А колко ни остава още до края на деня — до последния час?

— На Окол — по слънцето ще видим.

— А кога ще стигнем там? Скоролетът…

Аз не довърших, защото мъже, затичаш: откъм разрушената част на Морна, сочеха с ръце и викаха. Те скоро дойдоха при нас.

— Какво видяхте? — попитах първия.

— Кога се уталожиха мъглите от разрушените скали, в прорязаните дялове се откриха широки ходове — наляво и надясно. Никой не ни е казал, че тук има подземия. Скалата Морна е била смятана мъртва скала. Дори не сме виждали пукнатини по нея. Аз навлязох сега дълбоко под земята. И в добре изтесаното подземие видях светлина.

— Сабин е там! — казах и повече не го оставих да говори. Пину и Батуил останаха при леталата, а Мирдан, аз и тези, които бяха влизали вече в подземието, тръгнахме за тайнственото находище. Силовакът, който прозъби Морна, взе две пръчки взрив.

На триста лакти дълбоко в пещерата, водеща на север, видяхме слаба светлина. Напредвахме предпазливо. Преди да стигнем източника на светлината се сблъсках с нещо. Осветлих ъгъла и видях едного, силно притиснат о каменната стена. Искаше да се слее с нея, та да не го видим. Аз го дръпнах към себе си.

— Сабине, приятелю, тук ли те намирам?

Сабин мълчи и трепери.

— Отминете напред! — казах и поведох и Сабина. — Ти ще ме разведеш из царството си, Сабине. Но бъди добър домовладика, щом не можа да бъдеш добър приятел.

— Ще те разведа, Кантемире, щом не можах да те погреба тук! Три мига да бяхте закъснели, успял бих да запаля големия заряд. Три стъпки не ми стигаха… Ти ме изпревари: Левина ме задържа. Тя не ми позволи. Да спаси не другите, а тебе…

— Не си толкова жесток…

Ние вече бяхме до крайната точка на подземието. Пред очите ни се разкри просторен дом, от който се излъчваха много пътища, изтесани в камъка и населени с чудновати жители: белоблестящи машини — замръзнали птици, в прави редове, гъсто едни до други, работещи при пълно безмълвие.

— Защо ти са тези чудовища, Сабине?

— Те са немите багдийци, призовани да се борят с Кантемира.

— Не си им дал време да се проявят, щом сега съм жив при тях.

— Силни са, но са и човеколюбиви. Можех, щом поискам, да съборя всички морянски влакове. Но невинни са техните водачи. Силата на покорните си помощници щях да употребя срещу лъчерадите от редицата Ослен, за да разкъсам въжейните токове, а твоите ракети по гърбиците на Опор щях да срина. Докато съм аз и моите мълчаливи помощници, твоите лъчеви деятели не биха могли да обходят планетата.

 

 

— Пристъпи към работа! — помолих силовака.

Той мина напред, приближи с твърди стъпки редиците на машините и застана по средината на широкото помещение. Постави двете пръчки взрив кръстосано върху една от машините и се върна обратно. Аз гледах Сабина. Той беше наклонил силно тялото си, с лявата нога метната напред, като да се готвеше да скочи и да вземе взрива.

— Мирдане, дръж Сабина! Не видиш ли, че е готов да ни погребе!

В този миг Сабин се изви бързо назад. Но Мирдан го хвана за раменете.

— Свържи го за една от машините и възпламени взрива! — заповяда Мирдан на силовака.

Сабиновите очи блеснаха влажни и широки.

— Сторете с мен каквото щете! — каза той примирен; — борих се и аз, но вие победихте. Тук свършва моят път.

— Не, остави го — казах на силовака, който заключваше ръцете на Сабина. — Той ще дойде с нас да отпразнуваме големия празник.

Поведох Сабина. Кога бяхме вече до скоролетите, настигна ни силовакът, а след миг чухме ужасен трясък. Простенаха дълбочините на Морна и някъде назад гръбнакът на скалистия рид хлътна…

— Погребани са вече твоите мълчаливи птици, Сабине!…

 

 

Ние ведно с пленника Сабин поехме за Окол. Часовниците бяха тръгнали. Мирдан ще ни догони. Той се върна в Равна за Возана и неговите съветници. Случаят с Морна и Сабина ми казваше, че Возан трябва да е при нас.

 

 

Лъчеведът на Окол по звездочета изправи часовника. А часът беше вече 0007. Оставаха ни още седем мига. Батуил и Пину се настаниха по местата си. Пину — пред трусомера, а Батуил — до самодейния слънцемер. И двата уреда бяха приковани на каменна плоча, съединяваща двата западни стълба на звездочетния сенник. Между тези два уреда и на една линия с тях стоеше уред за измерване силата на въжейните токове от осленските лъчеради.

Трусомерът трябваше да покаже колко мига е траяло въздействието на осленските токове, на взривовете от Опор, тяхното траене, сила и скоростта, с която ще бъде задвижена планетата около собствената й ос. Лостовете от северната плоча услужваха на предавателя. Там имаше и лост за пряка връзка с Деолян. По третия лост се пращаше ток за осленските лъчеради, а по четвъртия се даваше знак за възпламеняване ракетните огнища. На южната страна беше прислонът. Под него — масата с четеца. Източната страна на сенника беше пълен отвор с гледка към Ослен, Пресло и Опор.

По средината на сенника, съединен с времемера, е звездочетът, самопишещ уред, показващ движението на Теут около слънцето, около собствената му ос и устроен сам да се насочва към слънцето.

Свободните въжейни лъчи от осленските лъчеради щяха да препашат планетата, за да събудят през един много кратък миг големия заспал магнит, какъвто е тя, и в този миг на пробуждане нестройните му частици ще се подредят и ще я заставят да се завърти, макар и едва забелязано. Многократните тласъци, причинени от лъчевите деятели, следващи се през всяка тритисещна от мига, ще бъдат подсилени от взривовете на ракетните огнища, които са пригодени да действуват само по седем мига и с последователни удари, съгласувани с времената на свободните въжейни излъчвания. Силата на сборния взрив от едно огнище само би могла да отметне на триста стъпки небесно тяло, тежко колкото три кълба от големината на Теутовия спътник Япет.

Свързах се веднага с Ослен и Опор. Всички помощници съобщаваха, че са готови; контролните уреди трепереха от напрежението на минаващия през тях ток. Небесните влакове бидоха поканени да спрат. Могъщите мишци на инварови силодеи, с чукове при нозе, пазят вече осленските лъчеради и ракетните огнища от любопитни, които пъплеха по цялата видима площ на Багди. Последен път бидоха предупредени тези безумци. Гласниците по цял Теут предадоха заповед: „Пазете се!“ Но все още равнините приличаха на угари: народ щъкаше вред. Дали там някъде не бяха Несла и Велмира?…

 

 

Въздухът просъска и при нас слезе Мирдан, придружен от планетарния съвет. Возан изглеждаше виновно весел, а в очите на другите мътилката из безразличието не даваше да се четат мислите им. Всички минаха и насядаха по каменните столове, сложени в сянката на сенника.

— Ако Теут поиска от вас жертви, готови ли сте да ги дадете, Возане — попитах аз.

— Жертви ли? Наистина не знам що значи тази дума. Но ако мислиш, че трябва да ти дадем съгласието си, не бих могъл да кажа: „Готов съм на жертви.“

— А другите?

— Нека те говорят за себе си — каза Возан. — Те наистина от няколко часа насам не споделят моите мисли относно пътя, по който трябва да тръгнем, относно съдбата на земята ни и на нейния иден ден.

— Постави ги в мрежата на лъчи „седемдесет и две“ и „тридесет и девет!“ — казах на Мирдана.

Другите мълчат, а Возан е явен противник. Но те всички не бива да смущават духа на моите приятели.

Обезвредени, ще ги оставим да дочакат новия ден.

Мирдан ме гледа недоволен.

— Не, не, Кантемире! Оживеем ли, ще ги свържем пред първото ракетно гнездо на Пресло и ще го възпламеним. За утрешния ден да не оставим този негоден квас.

Мирдан каза това, но сам не изглеждаше да е толкова зъл, колкото искаше да го видят Возан и другите. Той стана, отиде при северната стена и задействува седмия ключ вдясно, после — вляво и пак вдясно. По лицевите мускули на съветниците от Мезград премина тръпка; извили бяха глави и ужасени гледаха Мирдана. Очите на Возан се разтвориха широко, виновната усмивка падна от устните му. Той сега трепереше цял. Но след няколко тежки мига успя да притисне животинското у себе си и заел първичната стойка на избраник и почитан досега заповедник, с треперлив, но твърд глас каза:

— Багдиец съм и аз, Кантемире. Нима съм бил досега враг на тая планета, на моята и твоята родина? Аз работих за нейното преуспяване, а ти не можеш още да кажеш, че лошо съм работил.

Нямах какво да казвам повече на Возана. Часовникът ме уверяваше, че ми остават още три мига. Трябваше да почна… Всички мълчаха. Мирдан седна между Батуил и Пину.

— Когато звънне и последното зърно на последния час, всички уреди — на нулева черта, Мирдане! — казах аз.

Батуил извърна глава и ме изгледа. Кога се качвах по трите стъпала на сенника за към северната степа, навярно съм бил много развълнуван; препънах се о креслото, сложено пред голямото зрително кълбо. Столът се олюля и падна с трясък. Возан и неговите другари се сепнаха, но като видяха, че с тях не се е случило нещо, въздъхнаха облекчено.

Силовакът се качи да изправи стола.

— Седни на него! — казах му. — По-леко ще ни е, ако сме повече.

Батуил пак извърна глава, изгледа силовака и после — мен.

— Кажи какво те мъчи, Батуиле? С години си мълчал. Кажи ми сега нещо. Може би след миг не бихме могли да се питаме, ни да си отговаряме. Ще удържат ли подножията на Опор ракетните удари? Ако ли пък от удара на могъщите сили, заровени в планината, Теут тръгне и напусне пътя си и ни отведе не около слънцето, а другаде — къде ще ни изведе тогава лудият му ход? Плаши ли те това, Батуиле? Ще можем ли, ако поискаме, да го върнем отново към слънцето, или да го насочим към друго слънце? Ти би ли искал да отидем към друго слънце? Така, качени на една странна кола, седящи удобно по домовете си, да преминем небесните пространства, да преминем нелюдимите простори на етерните океани!…

Като питах така Батуил, когото виждах, че се плаши от сянката на смъртта — тя тук ни беше невидима гостенка, — светкавично мисълта ми се насочи към Велмира. И на нея казах същото. Питах я: „Боиш ли се, Велмиро?“ О, и да се боиш, ръката ми не ще спре, докато не видя гибелта на тоя свят! Виждам се откроен в зеницата на твоите очи и отивам спокоен към своята гибел, Велмиро. Ние двама може и да не се видим никога: ужасната въздишка може да ме смаже. „Не, Кантемире, не се боя!“ — отвърна ми тя.

 

 

Остават ми още само два мига. Питам другите дали се боят, а сам стоя спокоен: дръзка, жестока и упорита мисъл ме владее. Искам да видя гибелта на тоя свят. Да не отмина, преди да съм я видял!…

Седнал съм вече на стола си. До дясната ми ръка са три големи лоста. Единият лост минава на първия зъб. Там е написано: „Гответе се!“

Моите помощници се смущават. Батуил изтръпва. Изкуствената му нога самоволно бие пода. Гневи ме неговото малодушие.

— Защо не остана в улицата на прокажените, а дойде тук да сееш тревога?

Батуил се олюлява.

Гласниците предават: „Гответе се, гответе се, гответе си!“

Всичко замря. Ще ме слушат ли моите помощници или плътта, обсебена от вихъра на ужаса, ще победи и те ще сломят ръката ми, която ще увисне безпомощна на ключа?…

Батуил седи на мястото си, прехапал устни. Пину е твърда. Мирдан е зает с уредите. Напред някъде е Тумен, зад него — Деолян, а в Деолян — Кидалимецът — твърд и верен мъж.

Лостът е все още на първия зъбец. „Гответе се!“ — минава над цялата планета. Ракетниците чуват въззива и стоят прави, а ракетите стават по-бляскави. Смъртта може би е забравила Возана и дебне мене. Сещам я, че стои зад стола ми, чака да измине предпоследният миг.

По прислона цъфна полудъга от числа. Осленските лъчеради са нечетните, а ракетните дялове на Опор — четните числа. Съобщават ми, че са готови.

Последният миг изтича. Ръката ми е на лоста. Придвижвам го на втория зъбец: „Следете последния миг на последния ден!…“ е нова заповед.

Гласникът и четецът повтарят същото.

Силовакът не издържа. Скочи от мястото си, удари се в зрителното кълбо и се спусна върху ми.

— Не ме убивай! — изрева той и падна зад стола ми.

Не се обърнах да го видя, защото не бях вече господар на времето. Последните му трохи падаха страшно бързо. Когато времемерът обади с лек звън свършена на деня, светна бяла звезда над цветната полудъга. Лостовете за Ослен и Опор паднаха сами.

Аз угадих само, че някой ме залюля напред и назад, но тъй леко, та помислих, че се мамя. Но лъчът, пращан ми от полуденното огледало, потъмня слабо. То беше пригодено да следва бавното годишно люлеене на слънцето и никога не изгасваше. Затова поисках да видя по звездочетното кълбо в кое деление лежи слънцето. Станах и прекрачих трупа на силовака. Когато времемерът се готвеше да подаде първата тисещна от шестия миг на новия ден, стана нещо страшно: бяхме изпуснали из ръце юздите на Опор. Силен тласък ме събори на пода и страшен грохот ме засипа. Гръм сложи голяма точка на времето…

 

 

Най-после се измъкнах изпод притисналите ме части от разрушения покрив на сенника. Силовакът лежеше, разрязан на две от падналия северозападен стълб, а Мирдан — до него, с разбит череп. Трите стълба, макар и политнали, взаимно крепяха още каменните плочи с уредите по тях. Звездочетът търпеливо носеше на темето си куп щици от покрива.

Слязох долу. Пину, съвзела се преди мен, слязла да помогне на загиващия Возан, но там намерила смъртта си: разтворила се била точно под каменните столове голяма пукнатина и погълнала Пину ведно с пленените.

Гледах замаян около си и не можех на нищо да се спра. Качих се пак до звездочета. Настъпилата нечакано самота ми тежеше. Исках да бъда близко до нещо, което би ми казало що е станало с мен. Часовникът сочеше девет минути от новия ден. Значи всичко е произлязло в много късо време. Слънцемерът не светеше. Стрелката му обаче не лежеше по черната крива, а главоломно режеше бялото поле на листа. Самопишещият трусомер, нарисувал страшни криви с настръхнали гърбици, ме привлече. Разгромът бе дошъл след шестия миг. Виждах това по правата линия. А по таблицата до него се четеше, че ракетните огнища не са се възпламенявали по дялове и стропове, както беше разпределено. През седмия миг се подпалили вкупом всички по цялата верига, и то преди да е бил получил Теут предвидената до това възпламеняване скорост.

Изначало леко сме преодолели упорството на Теут. В първия миг — при магнитното му събуждане, той се е придвижил едва с десет лакти. След една тисещна от мига са почнали взривовете по полярните огнища. Тяхното действие продължило само пет мига, а ускорило движението с два километра. И тук именно е дошло страшното.

Почвата под мен все още се люлееше. Да стоя тук беше опасно. Стълбовете можеха да паднат. Но какво ставаше с Теут? Защо слънцемерът не светеше, защо неговата стрелка не следваше своя годишен път? Освободих звездочета от случайния му товар и го насочих към слънцето. По големия изправен кръг отчетох ъгъл, който ме изплаши — досега слънцето не е виждано тъй ниско. Свързах уреда с времемера и го нагодих сам да следи движещото се слънце.

О, ужас!… Как бърже се увеличаваха деленията! „Кантемире, слънцето пада!“ — извиках сам на себе си, а в туй време ми се струваше, че губя почва под нозете си и потъвам. А сега? У мен трепна нещо. Силен прилив на кръв ме замая: „Ами ако потънем в бездната на небесата и не видим никога вече слънце?… Имах ли право да играя с живота на цял свят?…“

Отново измерих ъгъла, отчетох по времемера протеклото време, а по таблицата на стената проведох пръст и спрях на числото „шестдесет“. Движехме се с шестдесет километра в миг.

Далеко, много далеко, към Бодене, изгряваха малки звездици — запалените от слънчевата светлина ракетни огнища. Те бяха изрекли жестока присъда върху Теут и сега дишаха покоя на разрушението.

Върнах се пак горе и поставих на предавателя думата „тревога“, написана като венец горе, и завъртях веднъж забодената в средището на венеца ръчка. Сини, зелени и червени светлини потекоха в тънки цеви. В отговор на това над венеца светнаха в бяла светлина думите: „Опасност ли?“

Питането биде потретено. Въздъхнах облекчено: все още има живи люди някъде… Тогава седнах удобно до предавателя и с треперещи пръсти светкавично биех ударниците: „Потъваме, потъваме, потъваме!“

Нека живите знаят своята съдба!…

Колко време съм работил — не помия. Уморен, с подути вече пръсти, спрях и се облегнах на креслото. И в този кратък миг на отмора ме навести прояснение — сам не знаех къде отива Теут, а проводих страха да чука по запустелите домове. Гневен на себе си, скочих и като корабокрушенец се залових отново за звездочета. Той можеше да ми каже онова, за което не бях го питал още.

Уредът говореше, че слънцето е паднало с още три деления, но си оставаше все толкоз далеко от нашата планета, колкото е било и преди. Не, не, Теут не е напуснал слънцето, а се е придвижил около оста си само. Проверих отново числата и останах дълго, загледан в тях.

 

 

Отвсякъде идеха плахи и тревожни питания, отразени на прислона и повтаряни от четеца и гласника. Не им отговарях, а сам запитвах: „Наистина големи ли са пораженията?“ Няколко светлинни петна пробягаха по прислона и гласникът с бавна и ударна реч зареди новините, що чаках:

Много тисещи били смазани от въздушния тласък, десеторно повече били пропаднали в земните разселини и в бликналите води. На мястото на Урдина изникнала нова земя; граничните области на Багди и Виная пропаднали — там сега плискали водите на голям океан; долината Оса била нагъната и на мястото й се виждала висока планина; през трета и седма улица на Тумен минавала дълбока пропаст; Кожел бил погълнат. Трусът сринал две трети от силовите уреди на Деолян. Кидалимецът не понесъл ужаса и се самоубил. Оттам тревожно вестят:

„Токовете бърже слабеят. Слънцето пада ниско на запад. Огнищата загасват. Скоро ще останем без ток и сила.“

Костимел бил заличен: забоден бил на сулицата на новородена планина, изникнала на мястото на бившата долина Оса.

Вестите ми рисуваха страшен образа на разрушението. Замахнал бях ръка и помел цяло небесно кълбо. Повече не исках да слушам.

Напуснах сенника, защото силен трус го разтърси. Наведените стълбове с грохот паднаха разломени. Нова разселина мина по средината на сенника. Часовникът и звездочетът се олюляха наляво и дясно, не разбирайки що става с тях, и потънаха в дълбоката паст.

Приближих скоролета. Исках да отлетя за Тумен и да подиря двете жени. Страшно чувство ми говореше, че съм загубил и тях. Но той не ми се покори. Взех от него само компас, лека зрителна тръба и по здравите ивици на почвата стигнах до самия купен Окол и седнах. Едва сега разбрах, че съм сам, съвсем сам и безпомощен да преодолея пеш огромните пространства. Изпълнен с мъка, подпрях глава на ръце, загледан към надвесилото се над чертата на кръгозора слънце.

Онова, което получените вести ми казаха, се четеше по сивите мъгли на далечините: качена върху леки кълба бял дим, се надигаше нагоре, отрязана от земята, съдбата на един мир, стегнат от мъката: отново да се роди за живот. Сбъднала се беше моята молитва — да бъде разрушен Теут!…

Теут е разрушен — ето радостта ми!… Пред мене цял свят се дави в дима на голямо пожарище. Дими опожарена мъдростта му. Горко на твоята мъдрост, Теуте! Прерязана е вече нишката на приятелство между мен и тебе. Не съм потребен вече. Оставям животът сам да си дълбае ново русло. Хвърлен е вече квас в праха на този разрушителен вихър, а из съсипиите ще се роди новото. Не знам само дали отвратителната музика — вечен съпровод на стомаха — не ще вземе пак връх и поведе Теут отново към нов Костимел.

Познатите очертания на земите бавно чезнеха пред очите ми като девици, които минават и се губят в завоя на дълбок път. Обжарената от слънцето паница — така изглеждаше досега Теут — почна да надига единия си ръб към слънцето, а другия потапяше в областта на вечния мрак, като че ли невидима ръка я отнасяше нанякъде и нехайно я беше наклонила, та разливаше съдържанието й: нелепия живот на едно човечество, готово да се освободи от него, и все пак скъперническо и тъгуващо за отминалото.

Как посрещат сега по цял Теут вестта, че слънцето ще потъне някъде, че над нас иде ново, неизвестно нам време? Дали обезумелият от ужаса свят, в порив на лъжовна мисъл, че се спасява, не ще се опита да прояде ръката, която му поднесе…

 

 

Исках с поглед да обхвана света пред себе си, та поставих на камък далекогледа и отворих зрителната клетка; Теут приличаше на голям черен плод, обложен с петна и лишеи, напукан и набразден. Низините между Комрен и Мезград, както и всички видими равнини на Багди, носеха черните петна на разрушението и на човешките множества, бягащи към запад — отиващи към оная част на планетата, която се надигаше нагоре към слънцето. Съдържанието й не искаше да се разлее: — милиони подплашени същества се бяха устремили към линията на запада, към голямото небесно светило, от което досега се бяха оплаквали само защото немилостивите му лъчи правеха земята им безплодна и негостоприемна, прилична на майка, която прогонва детето си, сама станала робиня на животинския нагон за съществуване.

Малцина, оцелели от Пресло и Ослеп, се появиха към източните склонове на моя връх, свиха на юг по пътя, що минаваше край първия южен лъчерад на Ослен и кривеше за Оса, с посока към стъгдата Църнел. По това време над Окол падаше сянката на вечерта. Слънцето потъваше зад мъглите на Деолян, гдето бавно се надигаха нагоре дебели пластове белобисерни пари, единият край на които се губеше в далечния север на Виная, а другият — на юг към земята Сомля. Тези безплътни вечерни мъгли добиваха вида на огромен валяк, на страшна отсечена водна стена, идеща бавно към нас като към бряг, о който ще плисне и ще се разбие. Онези, слизащите към Църнел, спряха за миг, зачаровани от магията на видяното. Те не познаваха страшната стихия „наводнение“, защото познаваха само тежките, мъртви дълбини на океана Урдина и невинната глътка влага, предлагана им скъпернически по дъговите маси на градовете; но все пак те, едновременно бръкнаха в съкровищницата на душата си и оттам извадиха образа на едно природно явление, което никога не бяха виждали, но чието име веднага намериха и пред чийто ужас изтръпнаха:

Всички едногласно викаха: „Потоп, потоп!“

Този вик вся такава тревога и уплаха, каквато едва ли би причинила и самата смърт, ако би взела физически образ и се явеше пред света. Мнозина, обезумяващи, приближаваха изоставените по друма силодеи, взимаха чуковете и с тях разбиваха главите си. Други се качваха по раменете им, биеха ги с пестници по главите и викаха: „Спаси ни, спаси ни!“ — силодеят оставаше безучастен; дори широките му очи не потъмняваха от онова, което наричаха скръб. Безпомощните и малодушните падаха на колене с ръце, протегнати към слънцето. Като че ли то щеше да чуе зова им и да спре. И пак тичаха към него като деца, които не искаха да изтръгнат от ръцете им скъпа играчка.

Потокът люди, спънал се за миг, поемаше бързо друма надолу, влачейки след себе си тежкия грохот на разрухата. Далечните планини — неуловими уличници, поемаха гласа, връщаха го повишен, но прояден — без душа, без багра.

Бегълците не биха могли да отидат много далече. Отминалите напред извръщаха глави към оставения назад път: „Не сме ли последни?“ О, да! — имаше и последни… Но ни първите, ни последните щяха да настигнат слънцето. Падналите на колене ставаха изплашени: онези бяха отминали много напред; и те — подети от вихър листа, литваха да ги догонят, прилепили плътно тела едно до друго. Сами, един без други, нима биха могли?…

Кога видях падналите на колене, си спомних, че у мен бе живяло чувство, чувството на състрадание към слабия. Едно указание, че и аз сам бях като тях, а смятах, че душата не бива да е свирало, до което да се докосват пръстите на страданието и мъката. Но нечакано видях, че съм сроден с другите и не се зарадвах. Дали тъкмо за това цял Теут ме последва да гоним новите багри на един сън с неясни очертания, с прояден образ?…

Слънцето, ливнало по непразната линия на кръгозора разтопено, червели багрило, възправяше нагоре широката златна лопата на коси, кървави лъчи, извисена високо над сивия валяк, който, оскъдял вече от багри, разби формата си, стана съвсем приказен и отделил се от земята, се раздра бърже в синевата на небето, а отделните му дрипи се топяха в червени пламъци. Залязващото слънце по невидими жици бе простряло кървавоалената си ризница над източния кръгозор; то заминаваше към нови царства и като залог, че ще се върне, хвърли на подплашените люди своята багреница.

Отминаващите на запад тълпи бавно се придвижваха напред и потъваха във все по-тъмни багри, като разделяха просторите на неправилни угари с подвижни граници, на места разбивани от подмоли: градовете оставаха сиви и мъртви острови, изникнали ненадейно среди бликащи черни води.

Трябваше да подпря двете жени, които молех да не се плашат от смърт. Ако са живи, как би устояли на общия порой? Те чакат помощ, но как да им помогна? Между мен и Тумен пътят изпъваше лентата на своите три тисещи километра. Моят скоролет лежеше безпомощен до сухата мура. Но все пак станах, обходих съборения звездочет, спрях до скоролета, погалих гладките му колендра и тръгнах към седловината, между върха на който бях, и първия осленски лъчерад. Там близо минаваше пътят Църнел—Тумен.

Купчина последни пътници за надолу, прашни, потни и с ужас в очите, бяха спрели до крайпътния гласник, който неочаквано получи отнякъде някаква подбуда. Пращаната нестройна сила не можа да напълни гърлото му с ясен говор, та самотната машина — отрязана и набодена на прът глава — само хъркаше.

Те не понесоха ужаса на това хъркане. Нахвърлиха се и с голи ръце повалиха пръта. Най-после силният измежду тях взе от рида голям камък, приближи поваления гласник, вдигна с ръце камъка и го хвърли яростно върху занемелия уред. Тежката въздишка на камъка ги откъсна от мъката им и те потънаха надолу по пътя. След тях се спуснах и аз. Спрях на пътя и погледнах назад: тишина… Предпланинските стъпала към Опор спяха в мека синева. Кога се обърнах към Оса, някой се хвърли на рамото ми — Гора ме беше намерил. Той иде от града и ми носи вести от Велмира и Несла, но с реч не би могъл да каже нищо, затова трие глава о лицето ми, лиже подред ту лявото, ту дясното ми ухо, притиска муцуната си о гърдите ми. Радостен е. Дошъл е с тях. Наблизо са!…

Вторият завой на пътя минава през друга, по-ниска седловина. Там, в полумрака, се очертаваха неясно линиите на съборена сграда. Гора тича напред, обикаля сградата, връща се при мен и ме повежда натам. Напущаме пътя и се отбиваме към седловината. Но там нямаше никого. Види се, Гора е употребил много време да ме търси, та онези, които е бил оставил там, недочакали, са заминали за някъде. Трябваше да ти намерим. Гора тръгна.

При западния склон на Окол, на триста стъпки от върха, бяха те — уморени и обезнадеждени, приютени под една скала. Били вече горе, видели ужасите пред звездочета и ограбени от последната си надежда — жив да ме видят, тръгнали обратно.

Напуснали Тумен, щом научили, че Деолян е разрушен. Скоролетът ги отнесъл близо до Окол. Изоставили го и тръгнали пеш. Насрещните вълни народ обаче спъвали напредването им.

Двете жени страдаха. Длъжен бях до им помогна. Първом — трябваше да се движат поради студа — ново и неприятно за тях усещане, което не ги оставяше трезво да мислят. Малодушие ги беше посетило, а ужас гнездеше в очите им. Подадох им ръка и те покорно ме последваха. Гора радостно скачаше и тичаше напред, изчакваше да го настигнем и отново подбягваше. Така изразяваше той радостта си, че ми е помогнал да намеря най-после онези, при които бе стоял през тревожните часове.

Изкачихме се пак до скоролета. Планината Опор лееше невидими водопади рязък студ. Жените трепереха. Те не разбираха що става с тях. Бягайки от студа, влязоха в самолета, но скоро избягаха навън; студеният метал забил остри ледени шила в телата им. Пак слязохме на по-долната седловина, която беше защитена с високи, отвесни скали от изток и север, а открита към Тумен и Урдина.

Докато слезем, слънцето цяло потъна зад синята ивица на последните светлини. Жените, които бяха спрели и гледаха запада, изпискаха. Разтреперани и безсилни, отпуснаха се и седнаха.

— Тук не бива да оставаме! — казах им и направих последни усилия да ги успокоя. Отведох ги до разрушената сграда. Там поне, прикрити на завет, ще можем да се запазим от лекия леден вятър, веещ откъм североизток.

Потъмнялото небе потуши леките огньове на запада и вечерта откри на устните си усмивка, застинала на прага на радостта и плача. Голямата равнина пред нас стенеше под мътната пелена на нощта, а далеко на север бреговете на океана бидоха задушени от сиви пари: оловни мъгли се раждаха там, пълзяха бавно нагоре като вампири и с нетелесни пипала досягаха високите брегове на равнината, разбиваха се о твърдите скали, политваха назад и отново се мъчеха да се възземат нагоре.

Скоро долината доби вид на хлътнало море с плитка и мътна вода, над която стърчат още високите жилища на градовете, черпилата, вестовите пръти и пътеуказателите — разядени и неясни. Но скоро всичко се сля в една обща маса — пред нас, огромен и тъмен, стоеше образът на нощта.

Тази мътна и лепкава тъмнина като че ли погълна в шупливата природа на своята същина дневния вой и шум, носен досега над този мир, непознаващ тишината и покоя, непознаващ царството на сенките, което идеше да го завладее, да го въвлече в нови, непознати досега усещания.

Пътищата, тези гигантски осмоноги, които по всички посоки огъваха своите завои и превозваха от единия кът на земята до другия вечния шум на живота й, сега с мъка понасяха тежките стъпки на нощта, глухо въздишаха, бавно навличаха на безтелесната си снага тъмната дреха на тишината и като потъмнели от вековете редици четмо се редяха пред ослепялото око на нощта.

 

 

Домът, до който спряхме, беше прогонил обитателите си и сега изопваше нагоре като длани за молитва голите си стени, зъзнещи в черната пустота на пространството. Един странник, изнурен и навярно изплашен от станалото, успял да стигне до стъпалата на входа му, бе паднал по очи до тях.

Несла и Велмира, настанени до стената, се притискаха силно и плахо ме гледаха. Мракът бе сложил нови багри на лицата им. Велмира изглеждаше нежна, почти дете, свито под крилата на хищната птица на мрака, която можеше да я отнесе в своето тъмно царство.

Тя едва събра сили и с почти прехапан език каза:

— Не си виновен. Ти предвиди всичко. Говори ми дори и за смъртта. Но ето — живи сме!…

— Живи сте. Не аз — случаят ви спаси. Аз, истина е, ви отнех светлината и топлината. Но се теша, че минахте невредими бездната на ужаса, дирейки нов път!

— Знаеш ли къде отиваме поне? — болно додаде тя.

Настъпилата нощ мяташе над нас леденото си везмо, а непривикналите на студ жени трепереха — искаха да се откъснат от студените пръсти на нощта и да избягат. Гора се сви до нозете ми. Кожата на гръбнака му потръпваше. Аз го погалих по гладкото теме.

— Ще загинем тук, Кантемире — пошепна Велмира.

— Не говори така! — едва чуто каза Несла. — Бива ли да мислим за себе си тъкмо сега!… Не казвай: „Ще загинем!“, а питай: „Ще съмне ли пак?“

Гледах ги как страдат и мекота и нега ме облъхваха. Да ги оставя така повече не бива, защото по-късно не бих могъл да им помогна. Да ги водя към някое убежище бе немислимо: знаех ли сам къде е запазено годно жилище и как ще ги отведа дотам? Дори не смеех да ги обнадеждавам, да ги топля с пламъка на лъжата. Знаех ли сам дали точно в пресметнатия час слънцето ще преплава Оснега, за да ни прати светлинния си водопад откъм Опор?… Но и да дойде, ще може ли да стопли вече изстиналите жени?

Тук за пръв път ме споходи съмнение. Изтръпнах цял и ужасът, че съм убиец на двете жени, пусна студените си пипала в душата ми. А онзи, безпомощният пътник, паднал пред стъпалата на сградата, лежеше все още там и като изоставено животно глухо скимтеше. И той, и те не биха преживели тази студена нощ. Но какво можеше да се стори? Оставих ги сами при Гора и обиколих съборената сграда. От разрушените горни стропове бяха попадали щици от бял хибиск и греди от мура. Нямаше огън, но все пак измъкнах и занесох при зъзнещите куп греди и дъски. Претърсих дрехите си, огледах тъмните предмети наоколо си, но нищо не ми подсказа как бих могъл огън да набавя. Изправен между купа дърва и жените, спрях отново поглед върху непознатия. Една мисъл ме озари светкавично и отскочих до спящия, разтърсих го силно за раменете и му викнах:

— Стани, умираш!

Той бавно се окопити, изви глава, надигна се и седна.

— Стани! — извиках му отново, — тук ти наистина ще умреш.

И без да дочакам да ми отговори, дигнах го и го поведох към дървата.

От гредите избрах две леки и сухи. Опипом поставих едната легнала върху купа на другите греди и наредих жените да държат крепко двата й края. Втората греда издигнах и сложих кръстом върху първата.

— Вземи единия край на гредата! — казах на непознатия, като му подложих гредата, а сам взех другия край. — Сега ние двама с тебе, непознатий гостенино на първата ни нощ, ще трием силно, докато получим искра и пламък. Тогава и ти, и ние сме спасени.

Не беше леко делото ми. Дървото, което някога е покривало лесовете с мека, зелена багра и щедро е разсипвало нежния дъх на смолите си, не беше склонно да ни отстъпи лесно своята топлина, крадена от слънцето и грижливо скътана из нежните му тъкани. Там се криеше не една искра… А нам трябваше само една.

Умората идваше бързо, по-бързо от искрата. Жените, две тъмни петна отстрани на дървата, упорито мълчаха. Непознатият се умори. Той можеше да изпусне гредата тъкмо в оня миг, кога искрата се готви да изскочи от нажеженото дърво. Аз я чувах дори как шуми и се приближава. Но той…

За да го крепя прав и бодър, му разказах деветте приказки за царя на тъмното царство. Щом свършвах едната, мишците му отслабваха, волята му заспиваше и гредата оставаше само в моите ръце. За това веднага почвах втората. Кога завърших деветата приказка, той нададе необикновен вик, като че ли вдишваше насила въздух — видял беше искрата…

Тя се отдели от запалената вече греда и падна на земята. Плахото езиче на малък пламен плъзна по тъмната площ на гредите. Бърже ги сложих една върху друга и наслагах отгоре им тънки шици; пламъчето обхвана и тях. Светлината отхвърли назад в безграничния мрак проточената ми сянка, а от двете й страни висяха сенките на жените. Непознатият, почувствувал се свободен от влиянието на волята ми, отново легна по очи.

Жените протегнаха ръце над огъня. Аз приседнах до Велмира, пленен от съсъка на пламъка и залян от плаха светлина. И сега, след като бях изминал мъчителните извиви на дълъг път, вместо да намеря пристанище, под чиято закрила да привържа кораба на своя дух, стоях самин на тази гола и недружелюбна височина, самин с две жени и един непознат… С две жени, които се преплитаха като сън в живота ми, които искаха дори да бъдат моя вечна сянка. Наистина странно… На тази огромна топка, гдето живееха милиарди подобни на мен, аз не успях да се приобщя към живота на никого. Само Гора беше свързан с моя живот, само той заемаше определено място в душата ми.

Кога минаваха край мене, всички правеха малък завой, за да избегнат крилото на моя дух, и така поддържаха у мен будно съзнанието, че съм съвършено чужд за този мир, та почвах сам да вярвам на онези, които казваха, че съм дух, слязъл от друга планета.

Загадъчни ми оставаха и очите на Велмира и големите грижи, що Несла полагаше за мен; грижи, непредписани от законите на родината ни. Тя не ме питаше за нищо, а отгатваше що става с мен. И все пак тя беше най-големият товар по пътя ми. Спъваше ме, тежки вериги бе за нозете ми, а в душата ми шеташе с бич. Кога отиваше при мен, аз не можех да погледна Велмира в очите — поставяше ми невидимата длан на волята си и моят поглед се разбиваше о мъртвите стъкла на нейните зеници. Напусто биваше всичко. Винаги оставах безпомощен като пред необгледната ограда на всемира.

А целият ми живот се везеше върху мрежата на съня за нея, за Велмира. Чрез нея се раждаха миговете, които в бисерни капки ми носеха светкавиците на мисълта; чрез улеите на смътното ми чувство към нея се лееше любовта ми към другите; само чрез нея определях пътя си към живота на голямата планета; само чрез нея душата ми съзвучно трептеше с душата на всемира и като цвят се разтваряше за лъчите на спомените — неуловимите сенки на сън, сънуван и забравен…

 

 

Пламъкът е обагрил кърваво предметите, по лицата на жените топлината е разляла свежест. И аз протягам ръце над огъня. Леко докосвам с пръсти ръката на Велмира. Тя се сепва и ме гледа с топло и признателно чувство. Душата ми се топи в нега. Ставам и сядам до скута й.

— Велмиро, бедна Велмиро! Не ще загинем вече. Затопли ни огънят. Ще дочакаме живи деня. Не ме кори.

Велмира не говори. Добре й е така. Тя скланя глава на рамото ми. Аз я притискам до себе си. Прилепвам страната си о нейната, заслушан в шепота на пламъка и в плавния удар на нейната кръв. Огънят затопля и пръска в жилите нега и леност.

— Велмиро, пази дрехата си от огъня! — дума Несла, става, хваща я за ръка и я тегли назад.

— Остави я близо до мен! — моля Несла. — Тежи ми тая самота и тая студена нощ. Така — близо до нея е по-леко.

Млъкна Несла и теглех Велмира към себе си.

— Вие искате да ме лишите от грейката на огъня! — каза Велмира, стана и тръгна към големия друм. Но спря и нечакано запита: — Къде остана Мирдан, защо не е между нас?

Станах бърже.

— Върни се, Велмиро!

— Не — отивам за Мирдана.

— Той умря. Ти го видя смазан… от каменния стълб, при Окол…

Велмира писна и раздра дрехата си. Оголи се рамото й. Късовете увиснаха и плахо се олюляха. В този миг между ни застана Несла, за да прикрие оголената плът. Но все пак — кога Велмира вдигна ръка да надене дрехата си, видях под мишницата и трепкащо малко крилце. Изненадан бях.

— Несло! — извиках аз и посочих крилцето.

— Тя е твоя сестра!

— Мой брат ли?… — извика също и Велмира.

Но защо Велмира писна, щом узна, че Мирдан е мъртъв!

— Кантемире, заведи ме до гроба на Мирдана! — моли ме Велмира. — До гроба на съпруга ми.

— До гроба на твоя съпруг ли?

Тежкият млат на тези думи разби всичко. Велмира ме хвана за ръката. Върнахме се при огнището.

Странният ми помощник, измъчен от студа, се беше привдигнал и довлякъл до огъня. Пламъкът огряваше бледно, измъчено лице, което познах.

— Беливране, Беливране!… Пеело! Беливран! — виках, учуден и зарадван.

Беливран спокойно предлагаше на огъня изстиналото си тяло.

— Татко ви е при вас, деца! Не се ли радвате?… И тя ни остави, за да се погрижи за Беливрана, за баща ми!

Велмира ме държеше за ръка, загледана в очите ми. Тя беше намерила своя брат, но аз изгубих жената, която…

Душата ми се изпразни от съдържанието си и опустя. Сега, когато светлото поле на Теут потъна в сянка, паднала след упорити борби, когато се чувствувах силен за това, че не отстъпих от пътя на предопределеното за мен; когато моят сън беше облечен в действителността, която тук са чакали през дълги вечности, когато радостта ми, че разорих стария Теут, играе върху живите езици на огъня — аз узнах истини, които не удвоиха радостта ми, а почувствувах изтеглен изпод нозете си пътя, по които бях вървял; и сега, през най-скъпия миг на живота си, не бях способен да определя накъде ще ме изведе новият ми път. Не намирах в душата си огнище, на което да наклада огъня за утре, да запаля голямата пустота на времето — вечно алчен звяр, а видях ясно, че съм съвсем сам и непотребен, лишен за този свят, зъзнещ под ледения бич на мрака, чакащ незнаен някой да му прати топлина и светлина.

Трябваше да се радвам, че видях сестра си, майка си и татка си, а чувствувах как отчаянието пъпли из тъмните гънки на обезлюденото ми сърце. Страшен таен рев избухна из гърдите ми. Освободих ръката си от ръката на сестра си и хванах дрехата си. С бесен замах я раздрах и ведно е откъснатия къс от плътта си я захвърлих настрана. Дрипи увиснаха по тялото ми, гонени от бързи струи топла кръв. Жените извикаха изплашени.

С раздрани дрехи и разкървавена плът се отпуснах край слабеещия пламък на огъня. Чужд бях вече на всичко. С притворени очи погледнах Велмира. Тя се беше стопила в прозрачната сянка на тялото си, превърнала се беше в малка магическа пръчка, забодена до нозете на баща си, потръпваща леко в ритъма на бавно дишане. Без да гледам, чувствувах как Несла следи всяко мое движение.

Болката ми ставаше все по-голяма. Загивах, притиснат от гладните скути на мрака. Реех загубен поглед над огъня. Шепите ми лежаха разтворени на коленете ми — чаках някой да ми подаде милостиня. Но жената, която ме уверяваше, че ми е майка, не щеше да хвърли в шепата ми образа, който бе пълнил цял живот душата ми. Тя стоеше над мене като стоманен страж и безгласно повтаряше думите: „Тя ти е сестра, Кантемире!“

Имаха ли съдържание за мене тези тежки слова тук, гдето те никога не бяха казвани?… Но ето — те падат в тишината на нощта едно след друго, потъват в душата ми и ме ограбват.

Нечакано крилата на студен нощен вятър плеснаха над голите стени на сградата, литнаха върху пламъка на огнището и го потушиха. Кога отново светна, видях как дрипите, що бяха захвърлени, бавно се надигаха, довлякоха се до плахия огън, а из тях израсна висока тъмнолика жена. Тя, спъвайки се о кървавия къс от моята плът, политна, доближи ме, дигна глава и каза: „Ето ме! Дойдох и аз, жената, която викате, а не чакате.“

И тя вдигна високо ръка, с малък нож разряза гърдите си, извади сърцето си и го хвърли в огъня: да освети скръбта ми навярно.

— Левино, Левино! — извиках аз.

Но пламъкът избуя и ме посипа с едри искри. Една падна в шепата ми. Аз трепнах и отворих очи.

 

 

Врачът, облечен в бяла ленена риза, стоеше до главата ми, говореше тихо на някого, когото не виждах, но знаех, че е баща ми. Реха от запалени билки дразнеше носа ми. Задушавах се. На езика ми отново пропълзя вкусът на сребърна плочка. Овладя ме пак страшната треска. Тялото ми нарастваше, ставах огромен, плътта ми като кипнало тесто преливаше извън леглото ми. Ужасът ме сграби с костени пръсти, стаята ми се изпълни с вик за помощ. Влъхвата, когото досега не виждах, излезе из сянката, застана до леглото и зашепна гъгниво неразбираеми заклинания. Слага ту на дясното, ту на лявото ми рамо тайнствени знаци и поднася до носа ми малка златна кадилница. Обвива ме дим от жълта смола. Врачът ми поднася стъкленица с ухания. Жадно ги поглъщам.

Сега вече ясно съзнавам, че пристигам от голяма планета, гдето върших чудеса и подвизи. Спомних и крилцата си, и че носих в шепата си малка искра от огъня, на който останаха да се греят Велмира, Несла и Беливран.

Надигам се на възглавниците си да видя по-добре гори ли сърцето на Левина; разтварям шепата си, но там няма нищо.

— Къде е искрата, която донесох от великия Теут, где са крилцата ми?… Гори ли все още в моя огън сърцето на Левина? — Аз питах, а не чаках отговор. — Знам: останаха там. Загубих ги, защото една жена искаше да ми бъде майка, а друга — моя сестра.

Отчаян, че нищо не съм донесъл, че всичко съм изгубил, се отпуснах пак в леглото си.

Врачът и беловласият влъхва се споглеждат и не казват нищо. Чува се само сподавен женски плач.

Врачът приближава до татка, когото все още не виждам, и му шепне:

„Отново бълнува.“