Георги Илиев
Теут се бунтува (3)

Лъчите

Жилището в Кожел ни примами за няколко мига. Мирдан не седна. Облакъти се на прозореца и се загледа към улицата. Сам седнах до другия прозорец. На малката маса пред мен трептеше сребърен паяк — предавателят чакаше да му заговоря. Дясната ми ръка лежеше върху ключа на токовата верига, прикрепен на стената. Насреща ми — между входа за книгопазилището и прозореца, до който стоеше Мирдан, беше прислонът, а под него — гласникът. Кога минаваха образи по прислона, Мирдан неудобно извиваше глава да гледа.

А от запустялото вече книгопазилище, станало част от жилището ми, след като бе спусната междинната степа, се обади Пину, заровена в писмата, оставени там от Беливрана.

— Ще получиш скоро вест и от Мезград: в този час на деня небесните влакове плетат паяжините си над него. Съветът е приел вече първата глътка възбудител. Но старците са мъдри и трезви.

— И мъчно се опиват, Пину — казах аз.

Гласът ми трябва да е бил жалък. Пину се изплаши. Стана и ме изгледа.

— Нещо страшно ни се случи, Пину! Страшно!… Ние изтървахме душата на Теут. Всичко смятахме, но забравихме да включим в големия числоред и величината, що сме свикнали да отричаме: Возана. От лъчите, разсейвани от нашите деятели, Пину, сърцата на теутци наистина останаха празни, а волята им — схваната. От душите на милиарди живи същества ние направихме богата угар, но се забавихме — дори, бих казал, забравихме да посеем върху тази угар семената на нашите мисли. А Возан ни е изпреварил. Отнел ни е много наши приятели. Те са ни забравили вече, не си спомнят изминатия ведно с нас път. Граденото се изнизва из ръцете ни. Сами го предадохме на други — на Возана. Часът е седем и не ние, а Возан удря с тежкия чук на мисълта си върху мисълта на теутци. Слушай:

Придвижих ключа и гласникът почна. Возан говореше на теутци:

„Ако позволите на Кантемира да лудува, днес за последен път ще слушате реч, за последен път ще видите слънце. Утре земята ви ще бъде на прах. Прах ще бъдете утре вие, които сега ме слушате. Ще оставите ли живота си в шепите на едного… на един луд? Ние няма да оставим живота ви в ръцете на луди. Затова пратете мъже — ваши избраници — в Равна, да обсъдят: да се разрушат ли лъчерадите Ослен и ракетните огнища на Опор?…“

Затворих гласника.

— Чу ли как говори Возан? Ще му позволим ли да продължи? Не!

Пину не дишаше.

— А сега? — попита тя. — Преди да дойда тук, чух нещо странно и за Костимел, но не повярвах, защото Анаго е там. Казваха, че костимелци прекъснали работата и в уредбите, и при дълбаните. Машините, що пееха грубата песен на земята, спрели. Живите нагледници напуснали местата си. Под ритъма на дива песен нахълтали в уредбите за добиване храни; други, като беснувани, тръгнали по широкото поле, дигнали високо глави, да гледат играта на Морянските лъчеви скоролета. Сочили пестник, изричали хулни думи срещу нас и хвърляли камъни нагоре. — Пину прекъсна разказа и потопена в свои мисли, почти гласно разсъждаваше: — Ако наистина не придвижим плавно грохналата планета, ако предричането на Возана…

— Пину — извиках аз, — ти си раздвоена. Возан е метнал мрежа и върху твоята мисъл. Ти си му вече пленница… Е, та що? Ако не успеем ли? Но и да не успеем! Не е ли все то — Теут загива; за нас друг път няма. Ще опитаме да го спасим. Дребният миг в живота на човеците е начало на безкрайната река на живота, по водите на която винаги се носи един кораб, който в магьосан ковчег пази талисмана на спасението. Когато, ужасът на смъртта насили човешките жилища, разбиват ковчега и виждат, че талисманът е воля към дело. Дали Возан не ни е неволен помощник?…

Тревожни светлини прекъснаха разговора. Какво ли е станало?… Пину се изплаши; тя премина прага, дойде при нас и седна до Мирдана, гърбом към прислона, по чието поле мина образът на част от улицата на прокажените в Тумен. Пину се изви и погледна:

— Защо ни пращат тези образи, Кантемире!

Загледан в прислона, не отговорих веднага.

Къщи минаваха пред нас, редица след редица: нечисти свърталища, чиито врати и прозорци бяха украсени с главите на жителите им. Едни от тях само виждат, други — само чуват, трети едва сглобяват няколко неясни думи; четвърти са онемели от преживени ужаси. Някои все още имат образ на разумни същества, други наподобяват човека, а трети са само трупове без крайници. Те стоят на най-горното стъпало по стълбеца на страданието на плътта.

Разводнени редици четиво съпровождаше образите и неизменно повтаряше: „О, люди, ето вашия утрешен образ!…“

Возан беше повикал на помощ дори живи трупове от седемте улици на градовете. Съзнанието на тези сенки е богат извор на мъки. Возан отприщва яза им, та смрадни води да залеят света и всички да викнат: „Убийте Кантемира!“

Редица след редица, сградите минават пред очите ми. Един спомен, останал от детинство, не ми е позволявал втори път да посетя седма улица. О, тези улици на ужаса!…

— Защо дойдох при вас, Кантемире! Страшните образи ще ме прогонят! — шепнеше Пину.

— Готви се да видиш и по-грозни неща днес, Пину!

— А дали след „Ослен и Опор“ не ще увеличим броя на седемте улици по градовете и числото на гостите им?

— Онези, които са разпратили небесните влакове от Моряне, ще се борят. Образите ни се пращат, Возан не е сметнал това — за да укрепят вярата ни. Не се плаши от грозотата, а иди я виж! Тогава ще се почувствуваш силна да се бориш против нея. Обиколи само една улица и един град само. Така ти ще станеш по-добър борец. Не се плаши от черните сенки на живота. Гледай ги право в очите. Видиш ли ги — и те са неспокойни. Смут има в душите им. В очите им танцува страшното. Устните им, които не се отварят, ни затварят, издават само звук, звук от загиваща душа.

Воят им се усилва, подема се от множеството. Ясно се долавят отделни думи дори. Защо ли са се разтревожили тези, които оживяват само тогава, когато минава край устните им дъх от храна?

Мирдан се обади:

— Лъчи „Дан“ се сипят и над прокажените…

— Не, не, Мирдане — побързах аз. — Не радост, а страшен гняв е воят им. Недъгавите роптаят срещу нас, защото Возан им е казал: „Утре Кантемир гладни ще ви остави…“

 

 

Кога загасна и последният образ от седма улица на Тумен, по прислона пропълзяха широки, припкащи редици писмена. Приведох ги към четеца, който ни позволи да чуем нашия деятел от Мезград. Той ни съобщаваше:

„В осем часа на втория ден съветът се събра, ужасен от появилите се влакове. И Возан бе изплашен. С развълнуван глас той почна така: Кантемир ни мами с нови светове, обещава ни нови просторни области, уверява ни, че там, по другото лице на Теут, има запазени храна и вода за милиони години, че ще ни даде ново време — ден и нощ. Изкусно мята мрежата си Кантемир… Но вие не му вярвайте. И в тройни размери да добием обещаваното, ще се освободим ли от страха, че с безумното си дело тоя прокълнат гражданин на земята ни ще разруши всичко, ще погребе всичко под развалините на света?…“

„Избраните управници не могат лесно да отминат своя дълг; те помнят неписания закон: пази живота на другите! Ще заставим Кантемира да отложи делото си. Не искаме на съвестта ни да легне грехът на безумно увлечение.“

„Но какво ли губим — казвали трети, — ако последваме увлечените след Кантемира? И така нищо нямаме.

Това, което ни е останало, не ни стига да отидем дори до гроба. Не! Предпочитам да ме носят облаците на един блян, отколкото да стоя тук свит в бърлогата на див звяр, страхуващ се да подаде навън глава, за да не го сграбят острите нокти на врага, който дебне.“

„А други допълнил: какво съм виновен аз, та съм осъден да нося оковите на едно робство, което не ми позволява да живея по повелите на собствената си плът! Не искате ли да се върне планетата към живота си отпреди милиарди години? Ето, цял живот слушам дивия рей на стоманени чудовища, а смъртта не е прогонена.“

„Защо ми са крилата на моята мисъл, когато не могат ме отнесе към онзи мир, който въпреки нас живее отвъд и ни мами с очарованията на своите тайни? Гледате ме, както се гледа прокажен, както се гледа осъденият за седма улица. След миг може би ще съм там; да скърбя ли? О, пусто слово!… Гоним го, а то, скърцащо върху своите съгласни, ни гледа озъбено, а из раздвижения от машините въздух плава невидима гостенка — плава смъртта: всеки ден хладните помощници на човека изхвърлят несгодните живи работници; ние ги заменяме с нови, и никой не говори за станалото. Само аз ли намирам това странно? Ето, вие не говорите, а туй ми подсказва, че наистина съм сам.“

„Или не искате да си спомняте за седмите улици, за улиците на излишните, както ги наричате вие, улиците, в които живеят онези трупове, минали през челюстите на машините? Аз винаги спирам при тези наши братя и ги приветствувам като граждани на своята земя. Те са недоволни от поздрава, защото нищо добро вече за тях няма тук. Обиждаме ги, кога ги поздравяваме.“

„Рекат да не нарушаваме самотата им, изкупена твърде скъпо!… Никакъв човешки глас не може да запълни душата им — не вярват на човека. Обичат само песента на тишината.“

„Такива бяха думите на последния съветник — продължаваше нашият деятел от Мезград. — Така говореха управниците, а между това народът се тълпеше пред планетарния дворец. Всички предугаждаха, че става нещо страшно. Тогава Рускон излезе вън, изправи се на горното стъпало на главния вход и отправи следната реч към пристигащите: «Ако взривовете от ракетните огнища на Опор разсипят рудници и машини, какво ще стане с вас? Кой ще ви праща въздух и храна? Дори оскъдната вода може да потъне още по-дълбоко. Ако слънцето се измести и лъчите му не падат вече върху жадните лещи на силоберите, не ще ли запустее Деолян, не ще ли загине Теут? С какво ще пътувате?… Ще зинат ненаситни разстояния и не ще има кой да ги свърже. Костимел ще остане с отворена шепа, дълбаните — с отворени челюсти. Скоролети и скороходи ще обтегнат лениви туловища по пясъците, а ние напусто ще ги обхождаме и молим да ни понесат. Возан не забравя, че Кантемир готви пътища за зли гости, които ще ни дойдат отвъд Оснега — студът и мразът. Гости бели, зъзнещи и надянали черната гугла на мрака. Ще дойдат, ще тръснат белите си дрехи и ще ни посипят с иглиците на студа. Как ще ги посрещнем? Зарити в пясъка ли?… Белият език на студа ще лизне и него. А тревите в топлиците на Оса и Хотанца ще измръзнат, крехките стебла ще клюмнат уморени.»“

„По пясъците ще стъпи черната нога на мрака. Тогава как ще намираме друмите, как ще отидем до стола си, до леглото си?… Как ще виждаме? Нови очи ли ще ни израснат?…“

„Гениите на вековете са работили за нашата велика земя. Ще оставите ли вие луди да разрушат всичко? Чакат ни ужаси: Кантемир иска да покрие с мъртъвци жълтата кожа на пустинните пясъци. Тези мъртъвци ще бъдем ние всички, а не ще има кой да ни погребе.“

„Така говореше Рускон от Мезград, а над главата му летяха влаковете от Моряне. Думите му се лееха като крепко вино. Возан с трима съветници беше застанал между стълбовете на дворцовото преддверие и слушаше. Той видя как в помътените погледи на вълнуващия се народ пламна светло пламъче, та излезе напред и каза: Внушете на това голямо дете, наречено народ, че трябва да разруши стореното през деветте години от Кантемира и неговите приятели!“

„Другото вие вече знаете“ — добави нашият деятел от Мезград и гласникът замлъкна.

 

 

Мирдан и Пину се спогледаха. Така няколко мига по стаята минаваше на пръсти мълчанието.

Къси вести от Багди и другите материци донасяха, че по улици, стъгди и друмища се стичал народ. От Сомля само трима деятели съобщиха, че в земята им възбудата била слаба. От Пресло вестяха, че работници от няколко ракетни депа на Опор напуснали огнищата си.

В земята Сенар Возан бил пълен господар…

Така говореха нашите деятели, а песента на машините, песента на небесните влакове все още предеше под слънцето нишката на лудостта. Да ги спра ли? Не! Нека бъде благословено делото им! А тежките Возанови повели нека се спънат по пътя си, да разлеят кърчага си в горещите пясъци; жадното слънце да изпие виното им, та онези, които са под глухата паяжина на просторите, да не научат, че искат да им отнемат голямата приятелка — надеждата. Благословен да бъде камъкът, о който ще се спъне твоята воля, Возане! Ти си повикал народа на Равна и той се тълпи сече там. Чакай ме — ида и аз…

И ние се приготвихме за Равна, а на небесните влакове пратихме нови наредби и нови задачи сложихме на ръководителите на Морянските уредби: Возан да бъде сломен.

„Кантемире, Кантемире“ — извика нечакано гласникът.

Пину трепна.

— Не е ли станало нещо лошо?… — попита ти.

Мирдан не смееше да я погледне.

— Не се плаши, Пину! Видиш ли кой вика?

На прислона се беше отразил образът на Кидалимеца, който лови слънчевите лъчи и превръща сулиците им в сила.

— Страхувам се за Деолян, Кантемире; Возан ми праща…

— Ще се спънат и до вас не ще стигнат пратениците му! — отговорих му аз.

— Втора молба, Кантемире — каза Кидалимецът. — Лъчите, що пращам за Ослен и Пресло, се разсейват силно.

— Ще заменя Тима с другиго. — Така му казах, защото само Тим можеше да стори това.

Кидалимецът успокоен се отдалечи от прислона.

— А защо Тим е виновен за разсейването на лъчите? — искаше да негодува Пину, но гласът й стихна до невинно питане.

— Тим винаги е бил своенравен, Пину.

— Дали не е жертва на лъчите „Дан“?…

— И преди тях Тим е бил лош работник. А сега пък се е представил с усърдие, което не му подготвя път към по-добро. Макар че последния път бе обещал да прочисти от примеси лъчите „Рено“, не го стори. Оставих други в Ослен, а Тим дойде с мен до Пресло. Пътьом на всичките ми увещания оставаше ням. Дори като че ли враждебно мълчеше.

— Кога е било това?

— Преди седем дни. Като стигнахме Ослен, казах: „Тиме, ти остани тук. Аз отивам в Пресло. В седем часа ще ми отправиш ток по седмия ключ.“

Тим изслуша думите ми с победно мълчание. Оставих го и отминах. Точно на определеното време застанах до трусомера в Пресло. Поставих валяка за самодейно записване колебанията на земната кора и натиснах ръчага на седмия ключ. Перото написа по черния лист равна линия. А контролната стрелка дори не трепна: Тим не ми беше пратил ток.

— Тиме, задействувай ключа!

Взех предавателя и повторих искането. Предавателят прогърмя. На прислона се яви образът на Тим, а кога извиках пред уреда още по-силно, Тим се отпусна лениво в креслото си и глупаво ме изгледа. „Тиме, можеш да бъдеш по-добър, Тиме!“ „По-добър ли?“ — като насън проговори Тим и не се показа готов да стане. Но все пак нещо промърда в душата му, та стана, но вместо по седми, прати ми ток по шести ключ…

И така, не успях да опитам действието на един околотеутов въжеен лъч. Тогава извиках Тима при себе си. Оставих го да следи тока в звездобройната на Пресло, а сам се върнах в Ослен да пратя ток по седми ключ. Но когато се върнах при него, Тим беше успял, по невнимание, да пусне заблуден ток през уреда и да овъгли лептата. И пак не можах да проследя действието на лъч, който обхожда Теут и го стяга с невидимите си ръце, за да го стопли и съживи.

Ето защо Кидалимецът се плаши от смущения в изпращаните от него токове. Но аз се боя, че Тим има незнайни помощници.

Лискон, който видя усилията ми да въздействувам на Тим и който винаги — вие знаете — взема страната на онези, които упорито се мъчат да бъдат лоши граждани, каза:

— Кантемире, ти си гневен, че не те послуша Тим, но и аз не бих могъл да бъда по-добър от него. Защо му заповядваш?… С какво той е по-малък от тебе? На и кой си ти?… Такъв е Тим. В това общество дори и аз не бих искал да стана по-добър. Сега не би могло да ни се въздействува. Кога дойде другото общество, тогава, разбира се!…

— Но ти и Тим бихте могли да бъдете и сега добри. Що ви е виновно обществото за това, че не сте добри? — Лискон ми отвърна:

— Тим не може да стане добър, защото вижда само врагове в лицето на всички, които му заповядват; в тия заповеди не вижда изгода за себе си той. А в другото общество — разбира се!

— Искате да градим ново общество с люди, които не могат сами да се преодоляват, които не могат сами да станат добри. Е, ако те изградят новото общество, ще бъде ли то добро? Лошият зидар може ли да изгради красив дом?

Лискон отмина с тъмна злоба в душата си, защото не мислех като него. На езика му дори стояха няколко цветисти израза, готови не само да ме наранят с остротата си, но и да убият човека в онзи, който ги казва. Добре че Лискон не ги каза, та поне той да е спокоен; да мисли, че като не ги е казал, избегнал е възможността да ме обиди. Но аз ги видях отпечатани върху езика му и все пак не ще му се отплатя с отрова. Дано такива, които чакат в бъдещото общество да станат добри, бъдат по-малко. Така е, приятели. Преди малко видяхме улицата на прокажените. Такива има в тридесетте тисещи града на Теут. Но тяхното петно е чисто и светло спрямо сенките, що хвърлят Лискон и Тим. Оттатък е смрад само на плътта, а тук вонят и самите души.

 

 

Днешният ден, който беше натежал от гроздове тревожни вести, най-после пожела и да ни зарадва малко. Но — много малко. Гласникът редеше новини:

„Сметан от Сомля не отстъпил на планетарния съвет числореда за нов газ, подтикващ тревите в топлиците към усилен растеж. Искал газът да носи името «Сметан».“

„Белкон, учен от Виная, преустроил уреда за извличане храна от рудата «Тижа» и сложил на машината свой печат.“

„Тридар, мъдрец от земята Сенар, обаче съвсем разгневил мезградските старци: сложил върху чаканата от него книга името си и дори заповядал да не се използуват мислите му без негово знаене…“

 

 

Следваха още много имена. Като че ли цветът на Теут бе забравил законите му. Но връх на изненадата бе вестта, която гласеше: „Возан обяви и небесните пътища запретени за летежа.“

— Пину, какво мислиш за Возана?

— Возан е вече полудял — каза тя и леко се засмя. Но ето и вратата на жилището се отвори с трясък.

Като подгонен от самата смърт, при нас влезе Ситлов, верен досега на Мезград. Никога не сме го виждали недоволен от реда и от съвета. Какво се беше случило с него?… Наведен от товара на времето и знанието, бликащо у него като девствен извор, в очите му днес гореше упоритост, каквато не бе подозирал никой.

— Ситлов, нов те виждам! — казвам аз.

Той ме гледа и не отговаря. Но когато радостта ми, че го виждам така променен, не можа да се укрие от погледа му, той ме приближи доверчиво:

— Искат с тълпите да ме приравнят. Награждават отличилия се в боя войник, а нам, войниците на знанието и ума, отричат правото на бащинство върху създаденото от нас. Теутци искат рожби без дом, без родители. Ние, малцината, даваме съдържание на битието, ние одухотворяваме мъртвата същина, както свиралото прави да живеят бездушните звуци. Но ето! Видиш ли тук?…

И той посочи челото си. Там имаше жиг — онзи малък белег, носен от ония, които не са отстъпили доброволно ума си на съвета.

— А кога е станало това? — запита го Пину.

— Преди повече от петстотин години — отговорих аз вместо Ситлов.

— А защо едва сега се гневи срещу неправдата, извършена, над него?

— Виновни са лъчите „Пину“ и „Дан“ — казах тихо, за да не ме чуе Ситлов.

— Всичко дадох! — продължи той. — Когато исках да запазя нещо за себе си, да оставя името си на своя глава, за да не ги безпокои. Лоши градинари са те; режат върховете на всяко дърво, израснало малко по-високо от другите; но така, вместо гора, ще имат храсти. Не ще се виждат мощните линии на извисени си горе стъбла. Може би Мезград е прав. Бурята на живота иска покорни вейки, а не устойчиви дънери.

— Ти така се занесе, драги Ситлов, като да си изживял нещо по-тежко, а не загубата на едно име.

— Цял живот съм бил в свое жилище — сам. Отнеха ми сега и него. Поставиха ме в дома на жигосаните — ведно с други… Колко е тежко това!…

— Ситлов стана нова мярка за нещата върху Теут — каза Мирдан. Старикът дори и не чу какво биде казано, защото беше потънал в оная тежка, безучастна размисъл, на която се отдават люди, останали с опустошени души и с малко пръст в шепата си. Така минаха няколко мига. Най-после Ситлов стана:

— Не скърбя, Кантемире, че съм така! — рече той и протри с ръка челото си. — Кратък е вече пътят ми. Тежи ми само голямата пустота, с която са обкръжени последните ми дни. Видиш ли улицата? Всеки минава и отминава сам за себе си. Загледани са в съдбата си и съдбата на другите им е чужда. Така трябва да е. Аз наистина нищо не искам. Казах само, че ми тежи самотата. Работих досега и не бях сам: при мене бяха винаги моите мисли. Този огромен външен свят, който гнети сега самотията ми, го нямаше до вчера. Днес той изведнъж изпъкна като мисъл, която иска да пропълзи по белите страници на книга. Бих искал само плътта ми да кръшнеше в някой кът, а там да ме чака другият, комуто бих се доверил, комуто бих изрекъл мъката си; който би могъл да запали малко пламъче над пепелта в изгасналото вече огнище на душата ми, за да поканя там гостите на последните си дни — покоя и спомена.

Стар съм вече. Душата ми е разнежена; стреми се към топлотата на друга душа, както плътта се стреми към живите лъчи на слънцето. Всичко ми е отнето. Не ми е запазено дори топлото крило на любовта към оная, която ни е създала, към онзи, който ни е довел на снега. Оставиха ми само твърдата обвивка на Теут за родина и огнището на слънцето — за домашен кът.

Ситлов говореше с примрежени очи и от време на време притискаше с пръсти ъглите им, за да спре малките поточета сълзи, които упорито се лееха надолу. Не искаше да го видят с влага по страните. Мъчно му беше да се отдаде на себе си, след като бе живял само за другите. Станах, подкрепих го и му помогнах да слезе по стъпалата до улицата. По нея в този час минаваха редица деца, изведени из детски дом, за да увеличат броя на шумящите против мене. Те минаха така близо до него, че го докосваха с лакът. Близостта на малките го съживи; дигна ръка, погали едно дете по темето и цял потръпна от радост. Малкият обаче, който се обърна да види кой го е докоснал, стрелна с очи гневно стареца и пробъбра нещо, което не се чу. О, в този поглед имаше такава вражда и студенина, каквато излъчва може би само черната нощ на отвъдния Теут.

Радостта в душата на Ситлов изгоря. Лекият дим на топлото чувство беше погълнат от студения поглед, който мина край него — далечен и чужд. Стана нещо страшно: старецът не издържа погледа на малкия. Нещо в сърцето му се преви, нещо потъмни погледа му и той бавно се отпусна на стъпалото: Ситлов си отиде с мъката, че не можа да изпита радостта да погали някого, да предаде ласката, що грееше в душата му.

 

 

Трупът на Ситлов не беше отнесен още, кога Возан и още трима старци от Мезград ме свариха на стъпалата.

Возан беше величав. Очите му горяха в чужд за мъдростта му блясък. Той посочи трупа и попита:

— Така ли ще ни спасиш!… Не, не, ще загинем дружно. По-добре дружно да загинем, Кантемире. Защо си разпратил рояци скоролети над земите? Разпратил си ги, а се криеш тук, в Кожел, като че не знаеш нищо…

По улиците прииждаха редици мъже, прашни и възбудени. Те спираха пред нас. Един, познал старците, им каза:

— Не ги оставяйте да избягат. Дръжте Кантемира тук, докато разрушим всичко…

Тълпящият се народ нарастваше. Улицата се запълни като река през многоводие. Откъм Деолянския друм пристигаха нови гъсти редици люди. Те напираха, изтикваха предишните по пътя за Равна и заемаха мястото им.

— Тумен е разбунтуван, Кантемире — каза някой…

Така през шестия час на втория ден лудостта почна да расте. Теут обезумяваше. Аз гледах и сещах как потъвам в неизвестното…

Редици възбуден народ се точеше напред. Изправени на стъпалата, ние бяхме лоша прицелна точка: задържахме движещите се; въведох старците горе. Возан седна удобно, другарите му заеха местата си.

— Знам защо сте дошли, но ще ви кажа: длъжни сме да пазим живите от смъртта, длъжни сме да затваряме грижливо вратите на градовете си, да не влиза тя в тях. Предпазната черупка на охлюва искам да бъде на гърба ни винаги. Първият ни враг — жестоките лъчи; вторият — гладът — чакал, който дебне околовръст, крие се из долините, разбива хрущялните покриви на топлиците, подравя рудниците и краде ценните им руди; третият е жаждата — медуза с воднозелени очи. „Не сте ли жадни?“ — запитва тя и потъва, като увлича дълбоко след себе си влагата; връща се по градовете, прониква тайно в домовете, сяда в гърлото ни и с остър език суши езика ни; четвъртият ни враг е огромен паяк. Той ни омотава в паяжината си; той — вечно сухият, костелив и скъперник — въздух. Страшен вампир — той извлича капка по капка кръвта ни, раздира кожата на устните ни, нахълтва в гърдите ни, сяда удобно там, отърсва от кожата си пясъчен прах и с огнен дъх пърли душата ни. Окръжени сме от войнства чакали, медузи и вампири! Градовете ни са вечно обсаждани крепости, а нашето войнство е безпомощно: околовръстните ровове — вашите грижи и заклинания — не ни спасяват, Возане. Подвижните мостове — затваряне очи пред опасността — не са вече спънка за врага.

Като говорех на Возана, сторих тайно знак на Пину и Мирдана. Те ме разбраха. „Готови сме!“ — беше немият им отговор.

— Мир ли, Возане, кажи! Не искам да водим вечна война.

— Искаш нямо да те гледаме ли? — попита Возан.

— Да — докато победим.

— Но ако ние сме вече победители?… Кантемире, погледни!

Погледнах навън: Возан бе успял наистина да постави своя машинна стража около моя дом.

— Отново ще ми бъдеш гост — поде той. — Но сега не в Хотанца, а в Бодене…

Кога Возан довърши думата си, Мирдан бе успял да прати срещу него и неговите люди мрежести лъчи. Моите гости бидоха омотани като птички в нишките им. Тогава Пину, Мирдан и аз стъпихме на подемния стол, който беше отляво на креслото ми, и поехме нагоре.

 

 

Летейки за Тумен, казах на Пину:

— За Возана днешният ден е заличен от календара. Едва утре ще го пуснем на свобода.

— За Равна ли? — попита Мирдан.

— Да. Днес е вторият ден, а утре — последният, едничкият ни ден, и той е отреден за Равна.

— А кога ще бъдем там? Народът е призован да ни съди.

— Ще бъдем преди Возана. Той ще ни последва на Равна: не можем да бием противник, който по е при нас.

 

 

В два часа на втория ден Тумен приличаше на град, откраднат от друга планета и залепен върху пясъчните полета на Теут. От седемте съграда се носеше вой, съставен от грохота на машините, от напева на нечувана никога песен, от трясъка на скороходи, от виковете на беснуващи пороища народ. Воят се носеше над града като кадените от седем големи кадила. Средният град издаваше стон — една лествица по-висок. Тумен напомняше човек, захвърлил скръбните дрехи на отшелник, дигнал високо глава, за да освежи чело с радостта на разрушението, която се беше родила днес.

Градът поразяваше и с нещо друго: стените на домовете му бяха спуснати. И вместо домове, по двете страни на улиците израстваха странни гори от стълбове, над които като чужди украси стояха покривите — сини ивици, отиващи нагоре стъпаловидно. Въздухът стенеше, покривите отгласяха уличния вой. В средищния площад, по дъговите каменни маси, очаквах пак да видя обядващия народ и да чуя над главите на множеството понесен възгласа: „Наядохме се и днес!“ Но той беше прогонен от воя, неизразим ни с думи, ни с образ.

Спирам от време на време по улиците, за да сторя път на тълпящите се и наблюдавам лицата им. Всеки беше дигнал високо глава, разтворил широко очи, надянал маската на животинска усмивка, и отиваше някъде. Като че ли там — зад неопределеното и незнайното, се крие хубавото, по което е копнял цял живот, или може би предвкусвайки дивата наслада от разрушението, се бе преобразил в усмивка и се надигаше на пръсти да зърне, да не бъде последен.

— Защо ни отминавате? — пита мек младежки глас. Запитвачът не се виждаше.

— Кой вика?

Вместо отговор, някой ме залови за рамото; прозоречната рамка на седемдесет и осми дом беше украсена с къдравата глава на Алди.

— Ти ли ме викаш, Алди?

— Ние сме налягали по пода — каза той. — Ако не искаш да се повеселиш като нас, ще ти отстъпя прозореца, да гледаш насън: тя ще мине край нашия дом.

— Коя?

— Коя ли? Нима не знаеш? Лудостта. Сега е дома си. Облича празнична премяна. Не чуваш ли подземен тътен? Нейните музиканти се вричат шествието й да бъде тържествено. А теб не са те пратили в Бодене!

— Защо?

— Така говореха. Возан те задържал днес в Кожел.

— Возан е задържан в Кожел, защото първом ще отидем на Равна, а после в Бодене.

— Там щели да ви затворят двама с нея.

— С лудостта ли?

— Не! Със смъртта.

Мирдан, който беше отминал за Несла, се върна опечален:

— Нигде я няма, Кантемире!

Алди ни помоли пак. Дойдоха му на помощ и други. Влязохме в дом, приличен на опустошена гора, от която бяха останали само голи стъбла. Улиците мамеха и поглъщаха жителите на града, а домовете оставаха почти пусти, безсмислени и глупави. Нарядко някое кресло биваше заето. Но у Алди трептеше крилце от живота на Тумен — той, Бине и три девици станаха от пода и ни посрещнаха.

По прислона бягаха леките образи на някаква приказка, а един момък, опрян на стълб, като в полусън гледаше образите. Той не ни видя. И така остана.

Съединените едно към друго жилища напомниха палубата на кораб при тръгване за далечни морета — прибрани са в живописно безредие вещите на възбудените от предстоящото пътуване. Малки островчета от разновидна покъщнина щъкаха вред.

Пину помоли да отминем, защото към седма част на Теут се чу грохот — лудостта идеше, посека от вихрите на шемета.

— Нямал съм нивга гости като вас — каза Алди. — Не сядате дори кога подът ви моли. Кантемире, седни.

Трите девици, облегнати на рамената на момците, ни гледаха, като че бяхме дошли от друга планета. От съседните помещения тичешком нахълтаха при нас още няколко девици и младежи. Говореха безредно — едни през други, блъскаха се, за да спечелят правото първи да ни кажат нещо. Една се облакъти на Мирдановото рамо.

— Мене слушай! Аз първа ще ти разкажа съня си.

— Нищо страшно — каза Мирдан, — ако чуя от всички ви наведнъж вашите сънища: печеля и сънищата ви, и времето си. При това — вие дружно тъй добре пеете… О, те ти песен, която може да се роди само днес.

— Да, те ще ни попеят — каза Алди.

Бине дори не дочака покана и почна някаква песен. Подеха я и другите. Запомнили бяха по малко нещо от стара песен. Искаха напевът й да премине през гъстите редици на уличния шум, а нас да възвърне към времето, кога людите по тази земя са могли все още да пеят. Но дори през устрема на повишеното чувство не можаха да заставят люлейните линии на песента да вплетат сърцата на гостите. Отказаха се най-после. Чувството на мъст и разрушение е било винаги лоша почва за веселие и песен.

— Днес не можем, Кантемире! — и всички се заляха в безпричинен смях…

 

 

Излязохме на улицата и се оставихме на човешкия поток. Над града летяха тридесет ята от небесните влакове. Дългите им сенки падаха по сградите, начупваха се о живото море от глави.

Насочихме се към седма улица. Натам течеше потокът. Целият град приличаше на крепост, завладяна от жестоко войнство, разграбена и напусната, а жителите й, обезумели от ужаса, глупаво ухилени, се бяха върнали отново в нея, минавайки по следите на разрушението. Мисълта ми се възвръщаше към детинското ми впечатление от седма улица. Тогава — в далечното минало, като видях ужаса й, я минах с очи, притиснати с длани. Дали да мина и сега така?… Или да се отбия при тях, при прокажените, да ги поздравя, да им пожелая дълъг живот и после да ги попитам:

„Добре ли сте?…“ Знам — те ще ми отговорят: „О!“

Ще ги попитам: „Не тъгувате ли за изгубения си свят?“ А те ще ми отговарят: „О!“…

Ще ги попитам: „Доволни ли сте от себе си?“ А те ще ми отговорят: „О!…“

Ще ги попитам още: „Спокойно ли отивате към вечния си сън?“ Те ще ми отговорят: „О!…“

И когато ги попитам: „Нямате ли копнеж по нещо, по друг мир?“, те пак ще ми отговорят: „О!…“

Защото езикът им не се подчинява на вътрешния потик за израз, защото ужасът им е отнел способността да говорят. Те движат само езици в тъмните устни кухини.

Знам, като мина през града им, те така ще ми отговорят, ще ме погълнат в ужасните си редици, ще ме обгърнат в тежкия вой на загиващи, ще бъда среди тях като войн сред бойно поле, покрито с умиращо войнство.

В онзи ден на своето ранно детинство се запитах за пръв път: защо са лепнали на земята това петно? И замижах! Оттогаз е живо у мен желанието да го залича. И едва намирам в душата си сила да разкажа сам на себе си какво мисля. Само Гора ме разбира и не ме укорява за мисълта ми. Защото знае, че обичам света и ненавиждам грозотата върху него.

Днес може би за последен път ще мина през тая улица.

 

 

Стигаме високата сводова врата на улицата към седма част и към седмо предградие. Оттам почва жестокият град, градът на недъгавите, на излишните. Те не са прокажени, а ги наричаха тъй, защото теутци не искаха да им звучи по-тежка дума. Една неумолима съдба беше изгризала плътта на тисещи люди. Скелетите им бяха покрити с обгорена, черна кожа. Не бяха живи същества, а старинни книги, забравени отпреди векове и наредени сега тук, за да си спомни новото време за тях.

Правим първите стъпки из улицата им. Малцина могат да говорят. Един вой, излизащ из устните им пещери, се носеше из въздуха като стон, а те самите като да бяха прашинки, завеяни от жесток вихър. Чакаха мига да паднат на земята, да починат, да се успокоят, да свърши тежкият им път.

Мирдан, Пину и аз мъчно си пробиваме път из улицата. Откъм страничните улици течеше народ. Всички забързани и силно възбудени. Една вълна ни изтика към редицата на сградите. В отвора на близък дом видях познат. Не беше ли Житан? Той ме изгледа с немигащите си очи; долната му устна се придвижи напред, езикът му излезе извън зъбите.

„Кантемире, да ни се надсмиваш ли си дошъл?“ — искаше да каже той. Това се четеше по движението на устните му.

— Дойдох да те видя, Житане. Да видя другаря си дойдох. Искам да науча от вас как се съзерцава вечното през несъвършената форма на плътта. Не живеете ли вие тук живота на свръхземното, чистия живот на духа, неопетнен от поривите на тленното, несмущаван от страсти и желания? Може би скоро ще ви бъда гост!…

Мускулите на страните му направиха усилие да се свият. Той щеше да се надсмее на думите ми. Но лицето му остана изопнато в мъртвешката маска на старинен театър, изоставена и никому непотребна: само единственият пръст на дясната му ръка потрепна. Искаше да посочи нещо, но ръката не се подчини.

Тогава троми, неясни, гърлени звуци бликнаха от устата му — стори ми се, че викаше: „Глад, глад!“

Подминахме по-нататък. Воят се надигаше, изплетен от звуци, изгонени от музикалната лествица: смраден припев на умираща плът, на разлаган дух. Въздухът люлееше нагоре към небето ужасната песен и се връщаше отново да поеме другата, която беше пристигнала. Звуците идеха плътни и тежки, поели дружно мъката на цялата улица, и към небето на безсърдечието изтърсваха последните трохи на една голяма молба… Едни поставяха пръст в очните си кухини, за да ме уверят, че не виждат, други зяваха, за да видя, че нямаха език, а трети се валяха по пода като топки черен восък. Слънцето стоеше на старото си място и с ярки лъчи озаряваше града.

Погалих Гора, който с умен поглед следеше разговора ми с недъгавите. И Гора също така искаше да не съществува тази улица: дебнеше пъзливо и с подвита под търбух опашка. Дори Гора се отвращава от огризките на живота в тази улица, гдето мъката расте в низините на отрицателното, преминава през царството на гнусотата и като лепкава, безкостна гад пуща пипала на всяка гънка на живота, впива се в него и ни праща оттам зловонието си. Прогнилите уста на живота хвърлят в лицето на човека дръзко прилепчива гной, а чистото слънце е спряло око над него и рови с крехките пръсти на лъчите си онова, което неговите синове са изригнали и оставили да гние.

Не стигнали още средината на улицата, ни обсади полудял свят: мъже, жени, момци и девици, чиито коси се спущаха над ушите, над вратовете, пълзяха по челата им като кървави корени брож и надникваха в широките им очи, гдето се беше зародила радост — ревяха и прииждаха напред стремително, тласкайки пред себе си тежкото кълбо на грохота. Не се помнеха вече — росяха и викаха: „Кантемир… и той е с тях! От Мезград иде той, отречен от себе си, преклонил чело пред Возана…“

„Оставете един да говори! — извика някой, — така никой не ще ни разбере!“

„Не щем един да говори!… Ще говорим всички. Не искаме друг да мисли и говори за нас…“

„Хляб и въздух!… Не щем вождове! Хляб и…“

Мирдан и Пину ме изгледаха изумени.

— Този вик ли чакахме? Туменци така ли трябваше да ни посрещнат!… — стенеше Мирдан.

— Возан е още в душите им!… Лъчите „Пину“, разсейвани от морянските небесни кервани, не са го изместили още. Но виновни сме и ние: забавихме посева. Не посяхме навреме в опустелите души свое внушение. А дълго време е тровен светът. Не чувате ли?… Вой на търбуха е това; гладен вой, смъртен вик и жалба на загиващи се носи над вас.

Навремени се чуваха из хаоса по-ясни стонове:

„Оставете ни спокойно да умрем. След всеки изнесен от седма улица труп не внасяйте в нея нови живи мъртъвци. Нека опустеят улиците на прокажените!“

Слушахме този зов с двояко чувство. Мирдан и Пину бяха изплашени: загубили бяхме душата на Теут. Вместо да го подбудим към желано действие, събудихме у него страшния звяр. Горчивина изпълваше сърцето ми: „Теуте — възкликна цялото ми същество, — ще те обновим, макар ти сам да не искаш! В името на една голяма истина ще изрежем болките ти, както добрият градинар изрязва и чисти сухите клони!…“

 

 

В последната редица сгради на седма улица видях още един познат — Батуил. Но той не ме позна. Загледан бе в кипналата улица и замрежените му от златна мъгла очи често примигваха. Едната му ръка висеше отстрани като скършен клон. Половината от лицето му бе отнесено при злополуката в Костимел, но вече зараснала и опънала кожата на другата половина, като даваше на лицето зловеща усмивка. Машинните му нозе от време на време нервно биеха пода. Като забеляза, че го гледам, взря се в мене:

— Кантемире, и ти ли си тук? Гледам с часове обезумелите и ми се струва, че минава ново войнство, тръгнало да се бори с глада, задухата и сушата. Ето…

И той подири влага с език, задави се, заекна и е мъка добави:

— Не искаш ли да ти стана помощник? Стига ми едната ръка. Сега гледах през разтрозите на потона и ми се щеше да литна на свобода. Чувствувам, че радост се носи из въздуха.

— Радостта на разрушението!…

— Не, не. Носи се друга, чиста радост. А над ония — видиш ли ги? — невидимо минава новото войнство. Нашата улица никога не е била така оживена. Жестоко е да отминеш и да ме оставиш тук.

— Где да те водя? В Бодене ли?… Нявга ми се сърдеше… Не ми ли се сърдиш вече, Батуиле? Или не помниш как ужасно ме изгледа, като се пробуди от безсъзнанието, в което те отнесе тласъкът на взрива и ударът на излетелите машинни късове в Костимел? Аз те бях извлякъл изпод развалините. Ти просъска и ме отблъсна. Обиден беше, че съм ти помогнал.

„Остави ме! — каза ти. — Не обиждай онзи, който знае да изпълни дълга си. Не ти ли стига, че кога не съм могъл да се владея, си ме влякъл дотук! Помни, Кантемире! Аз не ще ти простя, загдето не ме остави сам да се спася!“

„Драги Батуиле, ти не би могъл сам да се спасиш! Виж нозете си!“ — казах аз, а ти отвърна:

„Не ме мъчи повече.“

— Времето заличи спомена, Кантемире! Искаш ли сега да дойда с тебе? Ако ме приемеш, ще измиеш греха си към мене. Тогава съм могъл и да умра, щом не съм бил способен да се защитя. Нали знаеш — не си повикан да взимаш на себе си делото на съдбата.

— Така ми говориш, а все пак искаш да дойдеш с мене! Сега навярно и двама ще загинем. Странно е, че от всички тези тук само ти пожела да ме следваш. Ти — с една ръка и с половин глава!… Или Теут е останал, само с половин глава и дали не с най-добрата!…

Но аз бях забравил, че е безполезно да споря с Батуила, и то днес и на това място. Батуил замълча и вдигна ръка: искаше да каже нещо, осенен от нечакана мисъл.

— Радост ли те озари, Батуиле?

— Видях, че ще ми подадеш ръка, че ще ме извадиш оттука. Ще дойда с теб. Ето я, ето ръката ми! Една е, но ми стига.

— Ти би бил всякъде полезен, Батуиле, но сам аз…

— Не ме ли искаш? Тогава ти не си Кантемир!… Не си, щом не искаш да ме изведеш. Някога ти помогна на един труп, а сега на живия човек отказваш помощ.

Трогателна беше молбата му.

— Батуиле, Батуиле, дали ще има някой да подаде и на мен ръка?…

— Ти ще си по-щастлив от своите предходници, труп съм сега, но стига ми, че ще бъда по широките полета на Теут. А тук? Хвърлиха ни в прегръдките на каменни клетки, оставиха до главите ни кранове за въздух, вода и храна — нашите ясли — и помислиха, че всичко са ни дали. Вързаха животното на тях, за да не остане гладно… Тук често съм сънувал болезнени сънища и съм се пробуждал, окъпан в пот. Сънувам, а ме е страх, че образът е видян насън и че ще отмине. Страхът, че сънят може да отмине и да остана пак сам, ме принуждава насън да искам сънят да продължи, да не свършва.

Другарят на Батуил слушаше от съседната клетка. Очите му оживяха и отвори уста. Искаше да каже нещо, но с мъка можа да изплете с реч мисълта си и да ни каже и той своите преживявания насън.

— Аз пък сънувам само жени. Сънувам, че до мен е Суса, оная, за която често съм ти говорил, Батуиле. Този не я познава. Скрита зад пясъчна могила, държи в ръце малка детска глава, надигне се и пак се сниши. Тръгвам към нея, спъвам се в пясъка — и двете ми нозе са мъртви, падам и се пробуждам. А някога я сънувам близо до себе си. Притисната о коляното ми, с ръка гали кожата на изгорялото ми лице, а в сърцето ми някой налива топла вода… Така ми е приятно… Топлина ме гъделичка, аз посягам да притегля Суса и се пробуждам. После живея половин година с тоя сън. Кога лягам, искам пак да го сънувам, искам Суса пак да ми се яви.

Батуил беше отворил уста, за да отговори с друг свой сън, но устата му, измамена от непокорил се на волята му звук, остана зинала.

В този миг улицата гръмна и разтресе широките си навеси, които дълго звъняха. Вихърът, задъхан и тежък, се втурна от единия й край, невидимите му кълба минаха с грохот по главите ни, посипаха с дрезгавия си прах ушите ни, разбиха се на безброй части, лудо се завъртяха на тънки вихри, прободоха душите и потънаха; после отново изплаваха и полетяха. Като че ли някой беше натиснал бутоните на тревожните звънци по цял Теут.

Народът се раздвижи, изви глава към източника на грохота и трескаво проряза свободна ивица по улицата: някой идеше — правеха му път.

Пискливи тръби на равни промеждутъци пронизваха въздуха. Тръбачите стъпваха нервно напред; след тях вървеше Ведрин; Несла го следваше, забулена в сянката му. Тя вдигаше високо ръка с малка статуйка от млечен камък. Дълга опашка люди я следваха, като затваряха след нея пътя. С гърлен и вдъхновен глас Несла зовеше: „Пробудете заспалата! Спяща минава тя през градовете и спира по стъгдите им. С притворени ресници ви моли да я пробудите, да запалите над одъра й голямото светило, за да ви прати по белите крила на нощната си птица прохлада и сянка. Пробудете заспалата!“

Прибегнах в едно разширение на улицата и се скрих зад купчина младежи, да не ме види Несла.

Шествието доближи изходната врата на седма улица. Звукът от тръбите се сниши, за да не се удари о свода й. Зовът на Несла се отекна отляво и отдясно на уличните стени, пропърха на дрипавите си крила и падна в нозете на тълпите.

— Несла ни е останала вярна, Пину!

— А то е втората ни радост през тоя ден, Кантемире…

Към един часа Тумен преля границите си. Вихърът на новото чувство шибаше и гонеше жителите му, които напущаха засенените улици и задъхани, потни, жадни и диви, скимтяха сред пожарите на пясъците, сочеха към Опор пестник и ревяха: „Спри!“ Гласовете, като много ветрове, се надигаха високо и трепереха върху широкия пръстен на звука „О“.

Мезград беше успял да изпрати за седемте предградия на Тумен по седемдесет бойни силодеи. Следвайки потока, образуван след Несла, бяхме дошли до изхода на седмо предградие, по пътя за Равна и Мезград. Десет силодея в две редици бяха прозъбили пътя. Ръцете им висяха безпомощни по бедрата им. Чуковете — мощното им оръжие — като мъртви псета лежаха до нозете им. Обезумели от радост младежи, покатерили се по раменете и главите им, се мъчеха да отворят черепите на обезсилените машини, които се оставяха да бъдат мъчени, не можейки да изразят с угасналия си поглед заканата, че някога ще си отмъстят.

— Защо оставят да се глумят с тях? — питаше някой издалеко, боящ се да ги доближи.

— Пину — казах, — ти трябва да отговориш на бедния.

— Той и не чака отговор, Кантемире.

Питащият бавно навлезе в редицата на силодеите.

Шествието с Несла отмина към шесто предградие. Ведрин го беше напуснал, преди да стигне то редиците силодеи, и сега стърчеше сам върху малката височина в началото на пътя за Равна. Уморен, измъчен от зноя на деня, той потъна в сянката на сенника, увенчаващ върха на могилата. Кога стигнахме там, един момък стоеше до главата му и го молеше да стане, за да го отведе дома му. Ведрин, легнал на гръб, не отговаряше.

Големият път към Равна влачеше на охрова лента широкия поток люди. Тъмната му ивица падаше в низините, подемаше се по далечни високи поляни и вече изтъняла, се губеше в сребърна мъгла.

— Ведрине, ти, който си навикнал да пееш за блясъка на ума, за хармонията на световете, за тишината на всемира, за светлината, що танцува — защо седиш тук и гледаш гърбовете на отиващите към север?

Ведрин ме изгледа и махна широко ръка:

— Разломих го!

— Кое, Ведрине?

— Шилото, бегетовото шило, с което дълбаех твърдите слова на песента. Теут е под слънцето, вечно под слънцето, но словото му е твърдо, по-твърдо и от камъка, що ни дава храна и въздух. Теут се храни с камене, а не с рехата на живи цветя. Той пие тежка вода из дълбоки извори, а не влагата, що ни праща споменът. Защо му е вече на Теут песен?… Аз престанах да пея…

— А защо не си отидеш?

— Спрял съм тук, защото по този хълм сега минава сянката на Ариел. Не чуваш ли стъпките й?

Ведрин наведе ухо към земята и се вслуша.

— Спри, наведи ухо към земята и слушай! То не е сянка, а млада жена, която влачи леката си одежда по девствената пръст на Багди и докосва нежно струните на миналото; малките сенки, хвърлени от бучките тук до ръката ми, са тайнствени знаци; праща ми ги Ариел — ръси ги през широкия ръкав на сянката си. Аз престанах да дълбая песни с острото си шило, защото искам да прочета какво ми пише сянката на Ариел. Видиш ли тези, които минават по пътя? Войнството на утрешния ден е то, пътуващо натам, под дивия ритъм на песента, що пее сянката на Ариел.

— Драги Ведрине, Ариел не хвърля сянка върху Теут. Нели тридесет и седем милиона години как Уран е погълнал спътника си.

— Който не може да чуе песента на Ариеловата сянка, е мъртъв; мъртъв е, Кантемире!

 

 

Оставих младежа да отведе Ведрина, а ние отминахме по следите на шествието към шесто предградие. Не бяхме сторили дори пет стъпки, когато из гъстите редици на пътниците се отдели високото, стройно тяло на Емар. Той вървеше с вирната нагоре глава и стискаше шепата на дясната си ръка.

— Защо си напуснал града, Емаре? И ти ли отиваш на Равна да ме съдиш? Преминал си дори през редицата силодеи, оставени от Возана да казват: „Дотук!“

— Мъртви са стражите, Кантемире. И да бяха живи, не би ме спрели. Законът умря. Отивам да търся новия. Старият умря, а новият не знам где ще се роди. Ето, тук е казано — и посочи сърцето си, — че ще дойде, но кога и откъде — не знам. Може би нейде оттам! — и той посочи Опор.

— Те не ще му позволят да дойде оттам. Возан му е заприщил пътя. Силодеите не ще му позволят.

— Как не ще му позволят? Та нали старият е вече погребан? Ето где лежат останките му, Кантемире!

При тези думи той разтвори шепата си, а от нея се сипна сива пепел.

— Подпалих двореца „Истини-векове“, а законът, старият закон изгоря с него. Тук аз бях оставен да го пазя. От векове, върху дълги лавици, тежък и окован в злато и скъпи камъни, го пазят. Цял живот го пазих и аз. А сега изгоря… Стените рухнаха и златната сплав на украсите се сля с пепелта на листите. Ето, по тези частици пепел още личат ситни букви, които някога даваха страшния закон на Теут.

Новият не е даден още. Минавам отвъд. Знам — там ще го намеря… Не мога да стоя. Да те последвам — също не мога, защото там, гдето беше законът, е празно, а пусто е и тук — в душата ми.

Мирдан, Пину и другите се спогледаха. Стори ми се, че си казаха: „Ето ни днес и трета радост!…“

Над просторите на планетата са хвърлени мрежи. Ловът ще бъде богат.

Оставихме Емара. Чака ни Моряне, да пратим по нови лъчи нови мисли… шило за непробудените, за робуващите още на Возанови повели.