Георги Илиев
Теут се бунтува (2)

Врагът

Сабин, който ме навестяваше така често в Хотанца, който не ме остави сам през трите години, откак съм свободен, днес пак ме навести пръв. Защо ли?… Без него нищо не се изгради. Знае що е сторено на Опор, познава тайните на лъчерадите Ослен; той, ведно с Велмира и Несла, е работил под Моряне. Пину там не е скривала от него нищо — ни строежа на лъчите за небесните влакове, нито за какво са създадени. Сабин знае всичко, а ми се вижда странен, загадъчен и нечист. Две години деветдесет и седем дни е вече с мене и моите приятели, а приятел не съм го видял. Вълк е той, изучил добре тайните входове за кошарите на простодушните овце.

Сабин, говорейки, процежда бавно думите си и не може да скрие слабото подгъване на левия ъгъл на устата си. Каква ли горчивина се мъчи да притисне? Не го питам. Оставям го сам да говори. Той ме гледа няколко мига упорито и после казва:

— Дойдох да те придружа до Деолян, Моряне и Опор, Кантемире. Преди седем дни ми поръча. Ето ме. Тогава ти каза: „Моряне ще направи теутци по-умни.“

— О, те са вече много умни, Сабине.

— Умни са. Дори Мезград оставя свободно да продължиш…

— Но рано е още за тръгване — часът е три от четвъртия ден. Несла и Велмира са в Тумен през този час.

— Три ли? Не, Кантемире! Часът не е вече три… Един е.

Гневно погледнах часовника. Сабин беше прав. Времемерът спеше. В очницата на часовете числото три се люлееше напред и назад. Гледах го и се чувствувах като лист, отбрулен и носен от вихър. Така безпомощен ставах, кога ми отнемаха времето. А това биваше вече много често.

— Кой спира часовниците, Сабине?… Първата година след Хотанца ние нямахме врагове, през втората — почнаха да спират уредбите, скоролетите падаха и се разбиваха, самоходи спираха безпомощни по пътищата. Дори дълбаните в Костимел спират. Кой е врагът, който върши това, Сабине?

— Няколко пъти не успяхме ли да отразим действието на тези лъчи?

— Да, но днес пак някой ни праща лъчи-смутители. Колко често почват вече да ни смущават!… Мирдан е оставен отдавна да се бори само с лъчите-врагове, а колко голяма е загубата ни! По цялата планета е сплел той мрежи-поглъщачи, но врагът го издебва. Где е той, где е този враг, който вече се налага, чиито удари отбиваме не тъй лесно, когото нигде не намираме?… Къде е скривалището му? С какви лъчи е окръжено, та моите уреди-съгледвачи досега не можаха да открият дори посоката му?… Кога видя спрял часовникът, губя вяра, в жилите ми не тече кръв, а страх за утрешния ден. Трябва ли да понесем тоя срам, Сабине? Ти каза, че си дошъл да ме отведеш към Деолян и Моряне. Ако натам е изворът на тези лъчи, ела — води ме! И ти си приятел на Теут. Ела да спасим трите последни дни. Трите дни, що ни остават още. Чу ли? Три дни… и после — нищо…

Сабин се усмихна и сви левия ъгъл на устата си.

— Не знам къде се крие изворът на страшните лъчи, Кантемире, но ще обходим дружно местата и ще подирим…

Сега вече вярвах, че Сабин и да би знал, не би ми казал, но го поканих:

— Сабине, ще дойдеш ли наистина с мен?

— Нали за това съм тук!

— Но ти трепериш, Сабине, приятелю на утрешния ден!

— Страхувам се да не ни изпревари времето…

— Прав си. Трябва да го надгоним, докато не се е пробудила грубата душа на Теут, преди да се е сепнал звярът из пясъчните пустини. Времето, по крехките стъпала на миговете си, ни е довело до клона, на който виси зрелият плод. Да бързаме!

Сабин е станал. Беливран ме гледа. Той мислил, че писмата, що ми праща тръбата, би трябвало да бъдат изгорени, а пепелта им — разпръсната: добрите чувства, що са изповядани в тях, отново да се върнат на людите. И разбрал, че одобрявам мисълта му, приближава масата. Но нещо нечакано е станало. Очите му светват, бърже взима от купа едно писмо, като да беше то цяло съкровище; вдига високо ръка и ми сочи зелен плик с три черни жига напряко. Тръгна да ми го даде.

— Не, Беливране! Не мога. Бързам.

Но той постави писмото на четеца и пусна ток.

— Благодаря ти, Беливране! — казах му, щом свърши писмото.

Сабин ме изгледа и подви пак левия ъгъл на устата си: от Мезград пишеха, че планетарният съвет ми прощавал и ми отреждал място в Мезградския дворец. Возан — видно бе — изграждаше нова стена около си: искаше да му бъда съветник и аз.

„О, мъдреци — рекох в себе си, — дарът, що ми пращате, носи лъх от дълбоката ви мъдрост, но затворът Хотанца ме научи на нова истина: да изследвам плода, че после да го поднасям до устните си.“

Беливран прибра писмата от масата, а ние заминахме.

 

 

Скоролетът — огромна източена зелена птица без глава — с препасани към гърдите светли колендра, ни прие в гладния си търбух. Изначало пълзим с изумителна бързина по земята. Пред Вуиндел се дигаме високо над океана Урдина. Минаваме над Деолян, под самото слънце. Мощната група силобери на Деолян е сърцето на Теут и средище на живота му. Необозрим кръг, обсеян с уредбите. Пътят, що минава по средината му и го дели на две половини, е седем тисещи километра. В обсега на този кръг светлината не пада до пясъците: ловят я широките шепи на уредбите. Дори над стъгди и друмища стоят широко разтворени огромни лещи, които поглъщат светлината и я препращат надолу, гдето загрява могъщи възли от сплави и като сила протича по невидими пътища към превръщачите, а оттам — към всички кътища на Теут.

Седемстотин могъщи силови групи блестят в сърцето на голямата планета.

 

 

Кидалимецът, голям лъчевед, силовак и първи ватах на Теут, ни посреща.

С тъмна кожа, гол от пояса нагоре, с кръгла глава, високо чело, прав нос и големи очи със златни ириси. Устните му са нашарени с нежни златни кръвоносни жилки.

— Войниците на родината са готови. Ние бдим, а те работят! — и Кидалимецът посочи нервно преплетените части на големите уредби, чиито редици се губеха в далечината. — Ако тук събираната всеки миг сила отправим през голямо духало към слънцето, ще го загасим! — добави той самодоволно.

— Нека свети то! Само за няколко мига ти ще ни пратиш силата на Деолян. Не да гасим слънцето ни трябва тя, а да съживим един умиращ живот.

— Но страхувам се, Кантемире, че и слънцето, и болната планета ще останат спокойни по местата си: някой успешно работи против нас. Днес пак ни пратиха лъчи-смутители. Сам не съм издирвал извора им, нито съм изследвал строежа им. До днес ние тук свободно ги понасяхме. Но не може вече. Затова подготвих уред-съгледвач, подобен на строените от тебе.

Сабин чу това и ми се стори, че потрепна. Веднага стана и ме покани да тръгваме за Моряне. Разбрах — то бе, за да ме отклони от искането да видя съгледвача на Кидалимеца. Но аз последвах Деолянския ватах в просторните кътища, където работи той ведно с нечетните си помощници. Уредът-съгледвач беше построен остроумно, но не успяхме да уловим вражи лъчи — спряно беше пращането им.

Сабин и аз напущаме Деолян и се връщаме към Моряне, към голите скали на източния бряг на Урдина, по завоя, там някъде между Хотанца и Тумен. Спираме пред седемте пещери. Между тях и „Тайната врата“ лежат седем тисещи километра. Скалите на Моряне тук се спущат стръмно надолу към пясъците. Пещерите са издълбани от някогашните изобилни води на Теут. Седем входа водят към подземията, в които преди шест години се приготвиха седем тисещи летящи влака — по една тисеща за всеки материк. Машините между това бяха разядени от времето и от отровните зъби на подземните отрицателни деятели — Дева Пину бдеше над тях, а ревнители сами й бяха дошли на помощ да възстановят повреденото. Възстановиха старото и дадоха нещо ново. Слизайки от скоролета, поставих на числото „три“ стрелката от кръга на предавателя и нанесох името „Пину“.

Пръв, през първата врата, навлезе Сабин. Аз го последвах. Подземният вход ме обгърна с мрак и прохлада. О каменния свод се разби съскането на стъпките ми. Близо до първото разклонение нечакано ме обля червен пламен. Гора подскочи, аз паднах по очи. Кога се съвзех от удара, извиках силно: „Сабине, Сабине!“ Гласът ми се раздроби о неравните стени на пещерата, извиси се едно стъпало по-горе и потъвайки в страничните ходове, ми се обади още няколко пъти, падна с рязък звън в котела на бездната и млъкна.

Сабин не се вести.

Кога излязох вън, Дева Пину току-що заставаше до скоролета ми. Тя видя лицето и ръцете ми обгорени.

— Що ти е, Кантемире?

— Не е ли дохаждал и по-рано тук Сабин? — посрещнах с ново питане нейното.

— Преди три дни. Да, той минал оттук; сама не го видях; каза ми Брана.

Разбрах какво ми е бил приготвил Сабин — но несръчно го е сторил. Сега той ще отиде при Возана и левият ъгъл на устата му ще се свива, но вече виновно. Днес тук имах нова среща с другия Теут, със злия; той не беше умрял. Болник е, който разлива лекарството си. Но аз ще спъна разсъдъка му и той сам ще ме моли да му го дам.

Дева Пину ме изгледа и питането ми разбра, не Сабин ме е обгорил.

— Не мисли, Кантемире, че съм помагала на злия!… — уверява ме тя и ме моли да не мисля, че уговор е сторила с другия. Не назоваваше дори името „Сабин“.

Отново навлязох в подземията Моряне. Машините, отработени по вещите чертежи на Пину, бяха готови. В трета, четвърта и седма пещера видях изцяло подновени влакове. Там бяха най-мощните скоролети, пригодени сами да произвеждат лъчи „к7с“; помолих Пину да бъде готова с людите си. Кога й се прати вест, да позволи на многотисещите си машини-деятели да отлетят над болната земя.

Грижите ми за утрешния ден правеха труден пътя ми към Тумен. Много сторихме през изтеклите три работни години. Стоим вече пред прага на последния ден, но в душата ми е страшна гостенка. Искам ли да бъда сам, да се вглъбя в страшната задача, решен най-после да извлека из хаоса на случайностите, които я ограждаха, крайния извод на живота, пред мен изпъкваше все той — образът на Велмира. „Не съм ли и аз малка величина в строя на твоята задача? — питаше тя и ме гледаше твърдо в очите. — Или ще ме зачеркнеш като безкрайно малка дроб, та с несмущавана съвест да метнеш на мисълта си в липа своите равенства и от настръхналите им гроздове да източиш виното си?…“

Тръсвам глава да отмахна тоя образ и мисля за друго. В Тумен може би са научили нещо за врага, но искат насаме да ми го кажат. И бързам за там, а през бронята на волята ми се показва малко, дръзко езиче: „Велмира ще видиш там!“

Пътьом обаче Боемил от Пресло ме моли да се отбия в Ослен. Отклонявам се от пътя си. Боемил не беше в Пресло, кога слязох там на широката поляна, между самата стена, изтесана по стръмния спусък на Опор и сенника с малкия звездочет. Още не бях се полюбувал на блестящите овали на челните ракети и пред мен застана Левина, Побързах да й кажа:

— Дойдох за Боемил… — В очите й пламнаха лукави пламъчета:

— Аз те виках, Кантемире.

— Дори ти да си ме викала! Нима не ще ми позволиш да видя що е сторено тук, на Опор?

— Как се глумиш над мене!… Разбира се — всичко ще видиш; и ще узнаеш, че съм те търсила в Кожел. А като не те настигнах в Деолян, дойдох тук. Исках да бъда първата жена, която ще видиш днес.

— Но не узна, че не си успяла: Пину първа ми помогна да измия раните си.

— Как бих могла да ти помогна, когато бягаш от мене!

— Не бягам. Дойдох тук да ме видиш и ти. Онзи не успя. Ти не ще ли се потрудиш да продължиш неговото дело?…

Левина е смутена. Гледа ту мен, ту планината. Но ясно ми е, че не се изплаши от раните ми.

Левина мълчи, загледана в Опор. Планинската верига изглеждаше на безкрайно дълга челюст от непознато животно. Нанизаните по нея ракетни огнища са страшните й зъби, лъснати срещу глупаво засмяната площ на нашата планета. После нечакано се обръща към мене:

— Защо ти са тези очи, нанизани по планината? В жълтия им блясък тече струята на твоето безкрайно безумие, Кантемире!…

Не отговорих веднага на Левина, защото бях загледан към високия самотен къжел, наричан Окол. Там, на самия му връх, блещукаше голяма гъба — новопостроеният звездочет. Люди не се виждаха, но знаех, че сега там има трима, които привършваха поставянето на всички уреди и потреби. Оттам ще се даде заповед за възпламеняване на ракетите по планината, за изпращане ток от лъчерадите Ослен.

Левина гледа как се сливам с далечината, която работи за утрешния ден, и ме кори:

— Морето на безумието те опиянява!…

— Но ние видяхме и океана на мъдростта, Левино! Нарича се Возан. Не се вълнуваме вече от неговата дълбочина. Сега всички копнеят за едно: да ги озари светкавицата на безумието…

— Ако не успееш?

— Тогава пак ще стоим пред прага на смъртта, както и сега.

Левина ме гледа насмешливо.

— Не е ли все едно как ще умре Теут? Ами ако ужасът на смъртния лъх го извлече из погребалния ковчег?… Ние работим за това. Ние искаме призракът на смъртта да се стопи в мъглата на една почти безкрайна далечина.

— Костимел е неизчерпаем, безкрайна е долината Оса; низината Хотанца е щедра! — мълви Левина.

— Щедра е! Готова е да ни отстъпи храна за три дни още. Права си. Теут не ще умре утре, но след три дни…

— Не, Кантемире! Ти си жесток. Теутци вече треперят не от страха пред смъртта, а от тебе. Ти работиш и мълчиш; кога трябваше да кажеш „не“, ти разби затвора си и побягна. Дори Левина, златооката Левина, не ти е свидна. Отиваш да галиш своите хладни и жестоки помагачи, дивиш се на страшните кръгли зъби, наредени по челюстта на това чудовище…

Левина говореше, а Опор отгоре ми кимаше ободрително. Един овал от втория ред зееше отворен и в дулото му се показаха опнати телата на двама работници, които вършеха нещо в клетката. Погледът ми по-дълго време бе прикован към работниците, а това разгневи Левина:

— Ах, как искам да не останеше ни следа от градежа ти!… Чудно би било, ако и утре Опор остане да носи жестоките си накити. Не си ли наистина и ти къс от тях, Кантемире? Кога ме викат на беритба в топлиците на Оса, душата ми се облива в мъка: колко нежни стръка и възхитителни плода престават да съществуват поради жестоката необходимост да се живее, а ти зовеш своите механически берачи на човешката беритба. Не, не! Аз искам утре още Опор да остане без бляскавия си накит.

— Да разрушат ракетните гнезда на Опор ли искаш?

— Да! Защото една врачка ми каза: „В деня, когато Теут ги снеме от плещите си, ще спечелиш Кантемира!“

— Вярваш ли, че тогава ще се върне радостта ти?

— Вярвам!…

— А що би казала, ако се отрека от изграденото и го съборя?

— Истина ли? Отречи се, Кантемире, отречи се! Ти наистина искаш да ме зарадваш. Кажи ми — ще сринеш ли изграденото?…

И Левина почна да вика, да скача от радост, да се вие около ми като клон, подет от сприя. Слънцето спокойно галеше с невидимите си пръсти голямата планина, а лъчерадите Ослен, купенът Окол, градовете и равнините пред мен горяха в тихи пожари. Друмите като пълноводни реки носеха своя товар, а редки светкавици над нас прорязваха въздуха. Левина беше спряла до мен, а сенките ни в несръчна сплав пълзяха по пясъка.

След като помълча, тя постави ръце на хълбоците си:

— Ти все пак не ще се откажеш от планината. Чета го в очите ти: искаш да побегнеш от мен.

— Последният ден знае това, Левино. Но не е ли по-добре големите радости и скърби да дохождат нечакано? Тогава те взимат по-малко жертви.

Тя ме изгледа и не каза нищо.

— Левино, не се плаши. Нали ти сама казваше, че през ужаса на утрешния ден ще пропълзи вярата в спасението?

— Да, онези, що загиват…

Не дочаках да се доизкаже Левина: Боемил, уредникът на Пресло, бе пристигнал и ме отведе, за да ми посочи успехите си, постигнати от него при търсене извора на лъчите-смутители. Три нови случая му бяха дали възможност да стигне до верен извод. Обнадежди ме работата му. Кога се върнах обратно, намерих Левина зла и черна.

— Левино, Левино, ти си само жена. Напусто те водя и ти соча колко е безнадежден животът ви среди жестоките пясъци, над които не пеят птици, над които цветя не разливат нежна реха, по които утро и вечер не разсипват ярки багри. Ти не искаш да видиш, че радостта е напуснала нашата планета, че животът ни е без радост и светлина като кладенец без вода…

Кога в Костимел видиш осквернени покоите на миналото, кога видиш как хиената на Теут изравя из отдавна забравени гробове кост по кост скелетите на някога живели люди, та чрез недогризаните от времето трупове да живее — ти ще разбереш и ще видиш, дори с превързани очи ще видиш…

— Костимел ли? Не, Кантемире, Моряне по̀ ми се нрави. Там, от високите и черни скали, ще гледам в страшните дълбочини на океана като в пустите очи на времето. Помниш ли? Веднъж бяхме там; ти, загледан към Деолян, затулен зад синкавите пари, що вечно плават над Урдина, каза…

Аз я прекъснах:

— Левино, ти ми говориш за Моряне, мамиш ме натам чрез нишките на общия ни спомен, но чета друго по златната влага на засенените с гъсти ресници очи. Искаш да бъдем в Костимел. Там ли? Кажи.

Левина не отговори.

Отворът на оръдието беше вече затворен. Мъката и задухата, породени от вида на двамата работници в него, минаха. Пожелах на Боемил усърдие и скоролетът ни понесе към север.

 

 

Не пътувахме, а падахме от планина на планина — все по-надоле и по-надоле. Като че ли ни спускаше обезумял подемен стол в страшни бездни. Левина прехапа език и не каза дума. Но при седемдесет и пето черпало спряхме. Колата не искаше вече да продължава. Нямаше ток.

Бяхме все още горе из високите планини. Долината Оса и равнините на Багди потъваха далеко под нас. Водочерпната уредба — изоставена съкровищница от сънищата на моите младини — ни беше метнала милостиво къса сянка. Няколко мига щяхме да й бъдем гости. Левина седна под сянката на полегналото настрани черпало, а мене ме примами острата и прошарена сянка на разсейвача.

Лениви пътници, които никога не са се стремили към цел, за които пътуването не е било дори бягство от мората, що ги дебне, се срещаха и разминаваха по пътя пред нас. Навели глави, обезнадеждени, нечакащи чудо да пресътвори света им, те пътуваха и не мислеха къде отиват, нито се питаха ще стигнат ли някъде и кога. Милиони бяха те. Милионен тежък товар за мен и моите приятели, а спокойна гора, из която се криеше удобно Возан.

Левина не ги гледаше. Приседнала до самото черпало, тя ровеше с ръка, засуетена да освободи една става на черпалото, засипана от пясъка. Но нечакано спря и ме изгледа изплашено:

— Да бягаме, Кантемире! Страшно е тук… Пак чух подземен тътен.

— Преизподнята гневно е стиснала челюсти и скърца зъби. Не, не! Не скърцат зъбите на преизподнята, а като че ли огромно дърво, дървото, на което седим, на което са построени нашите гнезда — и Кожел, и Тумен, и Пресло, и Багди, и Виная — целият свят се е огънал под товара на плодовете си и почва да се пречупва.

— Ето пак! Слушай…

— Дънерът е гнил, Левино. Слушаме го как трещи. Видиш ли тези планини, наредени една над друга, та до Опор!… Те бавно се свличат към ниските земи Багди, Виная, Сомля, Сенар… Идат не сами — водят след себе си Оснега и всички тъмни стихии, които лежат зад тях. Водят ги към равнините, към океаните, които сме изгребали.

Левина почти не ме слушаше. Допряла ухо до черния труп на черпалото, искаше да проникне през дебелата броня на невидимото, за да може, успокоявайки себе си, да ми каже:

— Наистина шум е, но все пак не е тъй страшно.

Страшно не е, но след три дни животът ще спре така, както сега са спрели самоходите по широките пътища…

Между това самоходът ни повика — получил бе отново ток. Изгубили бяхме много време под сянката на черпалото, затова щяхме да изминем пътя до Костимел по въздуха.

Левина се бавеше. Не искаше ли вече да ме придружава?…

— Да те оставя ли тук, Левино?

— Остани и ти! Не отивай към Костимел! Остани тук още два мига поне — за мен. Досега нищо не си ми отстъпил, нищо не си ми дал…

— Трябва да видиш Костимел! Виж го, че после искай от мене жертви.

Левина се притисна до мен. Аз отклоних ръката и.

Скоролетът попълзя леко по търбуха си, кухите колендра пропяха, откъснахме се от пътя и полетяхме. Трите тисещи километра се намотаха върху бляскавите повърхности на колендрата. Бяхме над Костимел. Слязохме до северния бряг. Пред нас зееше шеметна пропаст. Отвесна стена, изрязвана с векове, слизаше до дъното на каменоломната. Левина погледна надолу и изплашена се сепна назад.

Долу, под нас, в полукръг — от запад към изток и към спусъците на Оса, се диплеха синкави вълни: уредбите на Костимел. Те потъваха в далечината, изтъняваха и под булото на маранята се губеха из пясъците. Просторните уредби за въздух и храна в Костимел бяха седмото чудо на Багди. Тук преживях първите си несполуки в живота. Под сивите покриви лежи първата ми мъка. Там Батуил ми стана враг и пак там аз станах враг и приятел на Теут.

Стояхме до брега на самата пропаст и през мъглата на миналото гледах в чашата на юношеските си спомени. Левина ме дръпна:

— Още две стъпки напред и…

Но тя се боеше само за себе си.

— Защо се боиш, Левино! Не е ли скоролетът с нас!…

— Оттегли се малко назад.

— И от Костимел ли се боиш?

— Костимел ли? Това тук Костимел ли е? А що правят онези люди, засуетени по дъното на огромното поле, изтесано така дълбоко в земята и с такива необгледни граници?

— Не се ли хвалеше преди време ти самата с Костимел, а сега ме питаш: защо се суетят людите му там. Те по невидими подземни пътища пращат на една седма от Теут храна и въздух.

— Искаш да ме мъчиш! — простена тя тъжно.

— Не ми ли вярваш?

— Не, разбира се, щом ме уверяваш, че се храним с камъни и дишаме изкопаемите на Костимел.

— Тъкмо така! Теут се храни с камъни и диша камъни. Само затова казваме: „Костимел е родител на смъртта.“ Тя се роди тук, тук възмъжа и тръгна да шета по земите ни. Била е на гости и при тебе.

— Какво е било тук по-рано?

— По-рано ли? Добро питане! По-рано, т.е. преди седемстотин милиона години!… Било е град, а може би — столица на държава. Ела с мен.

Прелетяхме над уредбите. Машината ни слезе долу при група дълбачи. Левина чевръсто се покатери по куп камъни, почти до самата граница на сянката, хвърлена от сградите. Тежкото дишане на машините предизвикателно ни хвърляше пуховите си топки и заспиваше в собствения си ритъм. Сянката на скоролета, разлата и пепелява, уморено се бе подпряла на един голям куп трошляк, изсипван от гърлото на тром дълбач, който мотаеше тежки челюсти като преживно животно и лениво слушаше еднозвучния ромон на ставите си, заливан бурно от воя на раздробяваните скални отломъци. До самия купен стоеше тънката линия на подемача; жадно хъркащ, той смучеше и препращаше ситнежа по горно корито в гърлото на машините, скрити под сивите покриви пред нас.

На десет стъпки пред Левина работеха дълбачи. Редицата им бягаше на север край сянката на уредбите и в далечината се сливаше с нея. Зад редицата им, на триста стъпки по-назад, беше втората редица, зад нея — третата и така до линията на кръгозора. Предните — на ниско, вторите — на едно стъпало по-горе, редиците една друга се гонеха и стигаха долината Оса. Пред нас, в далечината, се разстилаше поле, насадено с чудна гора, която гърми, яде и бавно потъна надолу.

Гладните челюсти на дълбачите се разтваряха, забиваха редки зъби в плътта на планетата, с трясък откъртваха залъка си, опъваха сухи вратове назад, изплюваха в улеите плячката си и пак се връщаха — по-гладни и по-свирепи.

— Какво е било името на този град? Имало ли е тогава тук люди като нас?

— Дори по-щастливи, Левино. Но защо ти трябва, името на града, името на мъртвеца, върху чиято плът сме се нахвърлили? Видиш ли ги? Догдето стигне око: все машини, люди, рев, гмеж и лек дим, който се вие нагоре като послесмъртна молитва на тоя някогашен град. Той моли да не изравяме скелета му.

— Но все пак той е имал име.

— Дори и да знаем името му, не ще го пожалим, не ще се вслушаме в заклинателните думи на молитвата му; ще го изядем.

— Жесток си…

— Забравяш ли, че живях три години при Росан в Хотанца!…

— Говориш ми за Росан само за да не ми кажеш нещо повече за Костимел. Кажи ми защо се стълпиха сега там над улея, в който машината току-що изсипа своята плячка?

— Защо ли? Гледат що е отхапала тризъбата челюст на дълбача. Може би някой окаменял ревнив бут от великосветска дама, или каменен къс от светилището на големия храм в този град. А може и черепа на великия му гадател и мъдрец.

Като казах това, отскочих до улея, взех един отломък и го занесох на Левина. Тя погледна изкопаното и трепна.

— Хвърли го, Кантемире!… Нима Теут се храни с окаменелите кости на този жалък някогашен град?

Взе бедрената кост, що й поднесох, и гневно я захвърли.

— Жестоко се шегуваш…

— Жестоко… Ти не си се ровила из писмената, които говорят за неизмеримите бедствия, преживени от нашата земя преди откриването на Костимел и след като било изчерпано всичко под дъното на Урдина. „Мор и вой“ са думите, които се четат по няколко пъти на всяка страница. Умиращите застилали с труповете си пясъците, а воят на живите пълзял по земята като висока водна стена, забързана да се разбие о бреговете на безсърдечието на света.

Но сега виж тези високи, изтесани от машините стени! Като че ли никога не ще се изчерпи храната, скрита в дебелите пластове. Сега сме над гробището на този някогашен град. Разкопаваме го, защото друго нямаме. Търсим храна. Грозно е наистина, че я намираме тук, в гробището на стария град. Но по-страшното е, че и това скоро ще свърши.

Аз не довърших мисълта си: близкият до нас гласник помена името „Кантемир“. Млъкнах изненадан: Возан възвестяваше на Теут, че съм се бил вразумил, разбрал съм бил дори, че не би могло да се направи нищо за бедната планета и затова съм бил избягал, гонен от срам. Людите били престанали да се топлят на огнището на моята мисъл. По безплодните пясъци на равнините била цъфнала омраза към мен и делото ми. Така говореше той сега, негли забравил, че беше готов да ме приеме за другар и съветник. Или тогава е слагал изкушения на пътя ми?… Левина светна. Продължително ме гледа втренчено в очите и после бурно ми подаде и двете си ръце:

— А на мене нищо не си казал! Не угадих ли, че бягаш!…

Тя каза това, а мислеше: „И да би искал да бягаш, не би успял. Не съм ли срещу тебе? На пътя ти съм като сложен камък. Ти ще се спънеш о него.“

Не исках да отговоря на Левина. Би било страшно мъчително да не й кажа „да“. Ето — тя ме гледа. Следи ту очите, ту устните ми. Но Гора ме спаси. Той изтича отнякъде, пазейки едната си нога, и застана пред мен. Дали не идеше тук от Кожел? Той винаги угаждаше где се намирам. Или, спомнил старото си жилище около уредбите Костимел, беше дошъл тук да дири остатъци от заровена някога храна?

Уморен, но зарадван, че ме намира, потри се о бедрата ми за поздрав, вдигна глава и ме изгледа. Очите му бяха влажни и скръбни. Щом го погалих по челото, легна и се простря по ребрата си. Левина седна върху купчината камъни. Аз приклекнах и проведох ръка по гръбнака на Гора. Той примижа от радост, изпъна нозе напред и от лапата на предната му дясна нога падна малък пръстен. Взех го бързо и с изненада прочетох: „Хорибен — 3672“.

— Левино, чуваш ли? И Хорибен! Днес пък Хорибен… Та кой ли остана вече!… Отиват си те безшумно — един по един — да пълнят гробниците на Тумен. Някога някои след нас ще изравят и нашите кости, както правим ние тук сега. Ето пръстена с името му. Върху метала е издълбано името на града, улицата и жилището.

Левина взе пръстена и укорно каза на Гора: „Бедно животно, ти не бива сега да носиш тъжни вести на Кантемира…“

(„… за да бъде весела жертвата ми…“) — би казала тя навярно, ако не бях при нея. Но тя продължи с подчертан тон: „… когато се готви да се жертвува за Теут.“

(„… да бъде жертвуван за Теут.“) — мисля, че би рекла.

— Нали не това стоеше на езика ти, Левино? Ти сгреши. Не, Левино, не им вярвай. Не вярвай на Возана. Не бягам. Оставам си приятел на своите приятели и врагове. Ето, аз отивам при неразумните, защото съм и за добрите, и за лошите.

— Дори и за враговете! — добави Левина с лека насмешка.

— Наказван съм за това, че обичам другите, а ти ме осмиваш.

— Другите ли?… Кои са те? О, да. Сега вече знам — ти мислиш само за Велмира. Оная кобилица, с потъмняло злато в очите, потъмняло в кипежа на нечисти желания, и с вежди — багдийски пясък. Другите!… Да би казал поне: „другата“; па би могъл да й съпоставиш и Мирдана…

Велмира ли? Разбира се — и нея. В числото на „всички“ е и тя.

— Но не и аз, нали? Аз не съм в числото на другите.

— Ти ставаш вече зла, Левино! Помни Хорибена… Хорибен е мъртъв. Но ти не си виновна; Возановият глас отново те изведе на пътя, по който пъплят моите врагове.

Левина се обърна към чертата на уредбите, гдето край лявата страна на моя скоролет беше забоден стълбът на гласника. Той неволно й напомни Возана. Сочейки уреда, й казах:

— Видиш ли го? Той и неговите братя са напаст върху нашето кълбо. Вредом стърчат, забодени върху високи пръти страшни черепи, готови да разгласят дори незамислена още мисъл, да ръсят гадния прах на омразата. Ти чу: вредом цъфнала омраза към мене. Учудва ли те това? Любовта ми към другите се ражда, когато ме облъхне езиче от пламъка на страданието им. Та странно ли е, че някои мразят тъкмо оня, който ги обича?…

Говоря ти, а знам, че не ме слушаш. Загледана си другаде. Ти дори не разбра защо дойдохме тука. Разбира се — не да ме принесеш в жертва. Не се противи! Знам. Сабин опита, ще опиташ и ти. Това същото върша и аз: доведох те тук да видиш колко безнадежден е животът ни, колко страшен е викът: „Търсете нов път за живота!“ Но между нас има малка разлика — аз те доведох да ти посоча пропастта, в която сме, да те пробудя, а ти се грижиш да ме приспиш, та безропотно да нося оковите си, да целувам веригите, които са ме стегнали. Опитваш се да направиш от мене роб на тая плът, която е съчетана в изискани форми и се нарича Левина. Ти искаш да видиш по зъбите ми човешка мърша.

Не, Левина не ме слуша. Стори ми се дори, че някой откъм тридесетия дълбач й даде знак, а тя в отговор на знака захапа показалеца на дясната си ръка. Левина се загледа втренчено напред и без да ме погледне, каза:

— Там, там!

Погледнах към посоката, но не видях нищо. Обаче скоро към тридесетия дълбач се дигна прах, който затъмни редицата, и ужасен гръм ни разтресе. Прахът се понесе нагоре и се разкъса на части от мрежата на поемателите. Левина тръгна натам. Последвах я. Стигнахме до широка прясна яма, по дъното на която бавно се слагаха тежки облаци прах. Исках да пристъпя по-близо. Левина, която ме поощряваше досега да я следвам, бързо се върна назад и ме дръпна за ръката:

— Стой, не отивай напред. Едва сега виждам безумието си. Обичам те, затова те моля: не отивай напред!

Кога сторих няколко стъпки назад от мястото на взрива, нов и по-силен го последва. Посипа ни ситен дъжд от пясък и прах. Тежки стълбове земя се дигнаха нагоре и с грохот паднаха в първата яма.

— Това беше за тебе. Бягай!…

Левина ме блъсна по рамото, а сама тръгна към запад. Наблизо минаваше широкият път за Равна. Тя прекоси тясната ивица пясък, що делеше уредбите от друма, пое пътя, водещ за главния друм, и потъна в редиците на пътниците.

Горе, на ръба на ямата, изровена от взрива, стоеше вече Анаго, ватахът на Костимел, дошъл да види разрушенията.

— Искаха да накажат любопитството ми, Анаго.

— Само твоето любопитство ли? То ли е виновно?

— Защо да подозирам умрелите? Не е ли безцелно?…

Анаго ме изгледа многозначително:

— Та кой е убит?

— Убити няма, но една се самоуби. Погреба я там широкият път.

Анаго погледна към запад и разбра.

— Времемерът и звездочетът са спокойни днес. Но преди час имахме силно спадане на налягането в токовите възли.

Тази вест беше страшна. Помолих го да вземе изпратения и до него издирван и да ме придружи.

 

 

През целия път до Мезград напусто се опитвах да вплета в мислите си Левина и Возана. Не съдбата на Теут, а Велмира ги беше пропъдила — Велмира, която стоеше на едно клонче от съзнанието ми. Мъчех се да го прекърша и махна, за да видя по-нататък, но не успявах. През мъглата на безредните образи, които се тълпяха у мен, ме гледаха две широко разтворени очи — очите на Велмира. Анаго седеше до мен и ме гледаше изкосо. Раздиплях всяка гънка на земите, що бягаха под нас, пробивах мислено сините мъглявини на далечините, заставах над сивите пламтящи петна на градовете. От тази височина говорех мислено на Левина за неща, които тя не разбираше и към които вече не ще литне мисълта и: стремях се да удавя в морето на пустотата бликащия в душата ми гняв.

Анаго следеше усърдно уреда и навремени ми отправяше поглед: „Нищо ново няма!“

Аз бях все още гневен, че не успявах да отбия дръзкия образ: Велмира ми се вестяваше, прозрачна и безплътна, а през нея виждах отмъстителни зли очи — очите на Левина. Кога над ниските пламъци на пясъците, в далечните кръгозори, се подаваха белите прозирни пръсти на Велмира, впивах поглед в показателя на скоростта — малка ми се виждаше тя. Яростно натисках предавателя. Машината, стигнала пределна скорост, молеше стихиите и простора да не й сложат крак. Страхотната песен на разбивания от нея вятър оставаше зад нас и дрипите й падаха бавно надолу към пясъчната равнина. Нека шеметът на летежа ме откъсне от мен самия, за да не виждам, че ме люлее люлката на тежка борба.

За това, че образът на Велмира беше разкъсан в съзнанието ми, усещах непрестанна, бързорастяща жажда да я видя… Ако и да мислех само за нея, не успявах наведнъж да обгърна целия й образ. Но нечакано над чертата на далечния кръгозор светна, в пламъците на развихрените й коси, първата буква на името й, а гласът й биеше малките си крилца о песента на нежни детски гласове.

„Пеят вихри в душата ти, Кантемире!…“

Анаго се навежда над мене. Мълви ми нещо, но не го чувам. Скоролетът лети по-бърже от звука. Под нас са пясъчни хълмове. В далечината се вихрят косите на Велмира, все така прозрачни и безплътни. Хълмовете бягат от нас като подплашени животни и разтягат в свободните си извиви гърбиците на една и съща буква. Като че ли тук, пред нас, е минала Велмира, мятала е гневно първата буква на името си и е посяла пътя ни с нея. Бавно, бавно неясното влечение се превръща в мъка и мисля: Велмира да би знала мъката ми, с бясна ярост би догонила скоролета. От болка би захапала пеещото колендро.

В мигове на прояснение бясно бичувах себе си, че избягах от една плът, а ставах данник на друга. Боря се да отместя камъка, откъртен от планината на моите чувства и проснат на пътя ми. Тежка е борбата и въздишам: „Защо силата, с която е дарен разумът, е отказана на чувствата?… Защо не можем да обгърнем и сгреем другите, а сами да останем незасегнати от големия огън?…“

Теут посреща всеки звън на времето с отворена и гладна паст, а го изпраща вярващ, че все пак е успял да обуздае глада. И по тая везеница на живота съди за живота на другите. А когато срещу това гъмжило се видя сам, бичуван от жажда да превърна в злато пясъците на цялата планета, да превърна гладния вой в хвалебна песен, почвам да разбирам защо ме зоват „чудак“, разбирам, че мълвата: „Кантемир бяга да се спаси“, може да поникне на тая странна нива, наречена Теут. А как ще се спаси Кантемир, когато загива цял свят?…

— Анаго, вярваш ли, че бягам?

Анаго не ми отговаря, а пита с очи: „Какво е станало?“

Вече сме над Мезград. Скоролетът е застанал високо и трепти на място. Анаго сочи с пръст уреда съгледвач: нищо не открил.

— Аз ги дебна, а те ме смятат измамник. Не съм ли наистина измамник?

Анаго иска да ме утеши:

— Не, Кантемире, огорчава те твоето собствено чувство.

Той ми говори така, защото мисли, че Левина е оставила празнота в душата ми. За нея само скърбя; скърбя, че можеше да бъде добра.

Седемте съграда на Мезград бяха проточили охровите шии на своите пътища към средищния град — огромен кръг, чиито улици се събираха на хоро в празното му сърце, но се спъваха о часовника, който стреляше с острия си връх синьото небе, а сянката му слизаше по начупената линия на полите му надолу към земята.

Слязохме върху покрива на „Истини-векове“. Подвижна стълба ни сне на улицата. По странните клавиши на светливите петна от сенника на пътя стигнахме до площада, в първия му дял. Спряхме до входните стъпала на планетния дворец; слушаме:

„За гости — часовете от девет до седем и от пет до четири“ — каза левият самодей — пазач на стълбището, и ни сочи черна плоча, по която бяха изваяни казаните от него думи.

„Съпровод: двама другари!“ — допълни дясностоящият.

Самодеите, стоящи отляво и дясно на по-горни стъпала, гледаха с тъпия поглед на електрическите си очи часовника и сградите зад него. Светлините от челника на сградата „Истини-векове“, построена в ъгъла на шестия дял на площада, ни уверяваха, че там може да се намерят запазени мислите на много поколения от живи и мъртви векове. „Музей на мисли“, си казах.

Анаго ме пита дали тук, пред стълбите, под слабата защита на уличния навес, ще чакаме почти два часа, за да видим Возана. Вместо отговор, посочих надписа „Истини-векове“.

— Да отидем ли там, Анаго?

— Да отдъхнем там, Кантемире — каза той, като прехапа с единствения си преден долен зъб горната си устна и се приготви за нов разговор. Бяхме вече в широкото преддверие на „Истини-векове“.

 

 

„Първа зала — Старини; втора зала — Планетна летопис; трета зала — Небесна кинетика; шеста зала — Музика; тридесет и пета зала — Песен; сто седемдесет и пета — Закон; триста осемдесет и пета зала — Зрелище; седемстотин шестдесет и трета — Читалня“ — говореше прислонът в трема на „Истини-векове“. Влизаме вътре. Живият водач изведе от една съседна на прислона стая служебен скороход. Седнахме с Анаго, но уредът не искаше да ни покаже съкровището.

— Може би е уморен от много работа!…

— Не — отвърна смутеният водач. — Две години вече как не сме поставили в ход ни една машина.

— Да отидем пеш до „триста осемдесет и пет“ и „седемстотин шестдесет и три“ — казах на Анаго.

Водачът се изплаши.

— Три тисещи лакти път пеша ли?…

И нечакано и за самия него, машината отстъпи. Пропяха зъбчати колела и ние се понесохме. Сепна се самотата из ъглите на зали и тремове; огромни отвори учудено ни гледаха и успокоени, че отминаваме, въздъхваха тежко. Въздишката им се удряше о потопа и безпомощна падаше долу. Меките ходила на скорохода проточиха след себе си следи от криви линии, отпечатани върху ситния пясъчен прах, що времето безшумно бе отсявало по подовете. В книгопазилището, както и в зрелищната зала, ни посрещаха изтеклите очи на нищото. Тук дори и стените бяха отвикнали от човешка реч, та се бунтуваха и надпреварваха да си я подмятат, докато я прогонят. Велик: си, Теуте, дори на смъртното легло! Никой болник не е бил ограждан с подобно величаво мълчание!…

 

 

Анаго подаде навън долния си преден зъб и каза:

— Да чакам ли тук?

— Не!… Отивай! На покрива те чака скоролет. Опитай наново. Преди да сме открили врага, не бихме могли да минем напред.

— А другото зло?… — (Анаго мислеше за Левина).

— Тя умря, Анаго.

— Охо, лековерно момче! Злото у жената е безсмъртно.

 

 

В седем часа, тържествено съпроводен от двама оплоден, стигнах входа на голямата сланица на съвета. В дъното й седяха те, старците, а встрани, край стените, няколко души лениво слушаха. Не ме чуха, че съм влязъл. Прашен, изнурен и тъмен, не би ме дори познали. Минах край една от масите, до която седяха неколцина, и отминах напред към мъдреците, които горещо споряха и не смятаха скоро да млъкнат. Името ми още се преплиташе в речите им. С леки стъпки доближих масата им, изравних се е нея и застанах.

— Тук съм аз, Возане! Не съм избягал, а водя след себе си отрицателите на вашето заповядано единомислие. Ние не се съмняваме в себе си. Не нам, а вам не достига вяра. Уж не вярвате, че загиваме, а сте се хванали за столовете от страх да не паднете. Мъчите се да ги закрепите с невярна вест за мене. Закривате с длани очите си да не виждате истината, но тя е тук…

— Щом светът загива, ти кого спасяваш?… Ти не си Кантемир. Той не би могъл да говори така. Но все пак гласът е негов! — каза един от старците, който не можеше да различава людите по образите им.

Настъпи мълчание. Аз чаках да заговорят другите. Среди тишината се проточи малкият глас на Рускон:

— Другари, не знам дали не трябва да напусна сланицата на съвета, гдето е допуснато редом с вас да стои един, когото наричате Кантемир…

— Вие ме призовахте тук, та затова искам да чуя, сега пък защо не ме щете! — казах аз. — Място ми отреждате в съвета, а сега…

— Вие знаете, знаят и теутци, че той е син не на Теут, а на тайно семейство! — каза Рускон, обръщайки се към Возана. След кратък отдих той продължи: — Кантемир е син на жена, която не го е предала за отглеждане в детски дом; престъпвайки законите, тя го е родила като псица в пещерите на Моряне, отгледала го е там и само будното око на закона е могло да го припечели отново за Теут. Но е било вече много късно. Той може би помни още плътската си майка. На такива синове-бегълци са давани винаги имена с „ир“, за да ги помни светът. Не ви ли навява ужас името му? Не ви ли е напомняло то за произхода на изправения пред вас мъж?

— Коя е майка му? — попита Возан.

— Не се знае. Намерили тогаз детето само…

— Ако се вярва на мълвата, Кантемир и досега още живее до скута на своя баща…

— Не ви ли говори това, че Теут не се крепи здраво на законите си?

Така се одумваха съветниците на Возана. Той се замисли дълбоко и после дигна глава:

— Говори, Кантемире!

— Не познавам баща и майка. Син Теутов съм, тъй както и вие.

— Спри!… — извика възмутеният Рускон и се обърна към другарите си: — А как искате вие това да не е така! Спокойно ме слушате, а никой от вас не трепва! — каза и напусна съвета.

Чух възмущението на Рускона. Слабият му глас каза много. Но той не поясни защо ситни пясъци бавно покриват подове и покои в „Истини-векове“. Там врати и подове жадуват за посетители. Съкровищниците на мисъл и красота — несретни невести на скъдо време — никога не ще видят рудокоп из покоите си. Пустошът на безмълвието е свил завинаги своето гнездо. Там окаменяла мисъл вие паяжините си, времето сипе по тях пластове пепел, а учените тичат след разглобената колесница на бедна държавна мисъл, сеят по стъгдите лъжи и строят пътя на властта с думата „гладните“, а на знамето на великия Теут са нарисували празен търбух.

 

 

Не бих могъл да поведа Возана и другарите му след себе си. Напуснах ги и заминах за Тумен. Сега вече съм съвсем сам и мога да отприщя яза на дивата си мисъл. Велмира не ме остави дори и когато бях горе, при старците. Да, в многообразието си светът си остава един и същ: отражение само на душите ни.

Летях над равнини, долове и планини с подлудяваща бързина. Долу всичко се виеше вихрово. Кръгозорът далеко пред мен се разтягаше, планините под мен в болка се свиваха и отминаваха. Скоролетът лакомо гълташе пламналите простори и ги разсейваше като син прах.

Велмира ме владееше. Тя бе вред: и в шума на машината, и в звука на гласника, и в сенките на равнините, които като привидения ме пресрещаха и отминаваха. Аз чаках една от тях да се дигне, да мине пред скоролета, да вдигне ръка и каже: „Кантемире, не видиш ли? Аз съм Велмира. Спри и ме вземи при себе си. Заблудих се, търсейки те из пустините; открих далеко твоите стъпки, отпечатани по пясъците, и дойдох да ме вземеш. Кантемире, спри!“

Когато се изтегляха като синкаво платно кривите линии на планинските вериги, виждах легнала върху тях по цялата им дължина Велмира, а от заоблените й гърди съса слънцето.

Бързах да отида при нея. Тя ще ме приеме като скъп приятел, когото скоро не е виждала. Грижата за Теут ме откъсва от нея. В Хотанца идеше да ме ободрява. Винаги щом гуглата на Япетовата сянка се спущаше над моя затвор, нейният образ, чист и светъл, проникваше през стените, сребърен пламък избухваше в сърцето на тежката сянка, пръскаше светлина в душата ми. „Велмиро, сянката на Япет ще мине над Хотанца, а ти вече не ще идеш мислено там да хвърлиш жарава в изоставеното сърце…“

Не, сега ще бъда при нея, ще слушам думите й, ще дишам рехата от нейния дъх. Тя наистина не ще е доволна от Кантемира, който обхожда Теут, а забравя нея. Но тя ще го извини, защото знае голямата му любов към болната земя.

Прелитам хълмове и планински вериги. Скоро, през седемте сиви очи на Тумен, ще ме зърнат очите на Велмира.

Планинските гънки вляво и очертанията на небосклона вдясно дават плетеницата на името й. Сплетените знаци се вият по кръгозора като змии в брачно тържество и потъват в синевата — там, гдето небето и земята се къпят в черно мастило.

Но самолетът светкавично минава над вълшебната линия; тя се огъва за миг, разтяга се и отскача назад. И в изненадите на този див бяг се роди сивото очертание на града: седем очи, наредени около големия кръг на главния град: Тумен, окръжен от своите съградове.

„Безумен съм, Велмиро! Не, ти никога не би излязла да ме посрещнеш, никога не би доверила на просторите голямата си скръб по Кантемира. През дълги часове тъгуваш по него, но криеш от нечисти погледи сълзите на радостта, Велмиро, ти радостна и спокойна ще ме посрещнеш, както спокойно изпращаш хода на часовете, които се нижат край тебе и ронят зърна от броеницата на времето. Велмиро, Велмиро, едно зърно ти носи вестта: Кантемир иде! Излез, посрещни го, въведи го в дома си, ороси сърцето му с надежда, обвий го с плаща на радостта си.“

 

 

Велмира почиваше в дома си, окътана в шарена светлина, падаща на равни ивици от потона. Хладни струи се откъсваха от лъскавите перки на хладилото, впиваха пръсти в косите й, падаха на меки топки по дрехите й, поднасяха леките им аромати до носовете на обожателите й, после — уморени и радостни — излизаха пред вратата, спъваха се о двете стъпала и хукваха като малки деца по улицата.

Бине и Алди се мъчеха да усмирят непокорните къдрици на косата й. Те не успяваха и отново почваха. Галена от несръчните длани на момците, Велмира се задъхваше от смях. Когато влязох, тя беше протегнала ръка да опъне настръхналия кичур коси по темето на Бине. Бюстът й, силно изопнат от напрягане, се тресеше от смях. Алди, като хвана ръката й, се обърна да види кой е влязъл. Не чакаха да ме видят, но почтително станаха и ме поздравиха. Велмира престана да се смее. Изправи се и весело ми протегна ръка тъй, като че ли се бяхме разделили само преди миг. Аз взех ръката й в своята и я задържах. Топлина и нега преминаха през тялото ми; лъч от надежда озари изоставеното сърце.

— Защо не се радваш, че си тук, че сме весели, Кантемире? — каза тя, а в гласа й заплава уплаха и загриженост. Страх потисна радостта й. Аз ли я изплаших? Радвах се, кога отивах при нея, а сега!… Потърсих в душата си радост, а нямаше, макар преди миг радостта ми да беше пълноводна река, която прелива брегове и шуми. Не се ли бе отбила тя из подземен път, та коритото й е останало сухо и печално!

Добре възпитаните младежи се извиниха. Пожелах им скоро виждане.

— Пропъди гостите ми, Кантемире! Те се изплашиха от погледа ти! Какво ти се е случило? Защо не дойде веднага при нас от Кожел, а едва сега!

— Обичам твоите гости, Велмиро! Не ги пропъдих аз, а голямата ми радост, че съм при тебе.

— Колко странна радост! Радост, която носи ужас на другите.

Бях смутен. Какво да й кажа?… Стоях пред нея, угнетен от превъзходството й. Без да знае сама, тя държеше в ръцете си юздите на волята ми. У мен обаче бяха нахълтали дръзки гости: надигаха се чувствата и желанията. Те дойдоха нечакано и невикани. Сещах как през пространството, частица по частица, отлитам към Велимира, потъвам в плътта й, сливам се с нея, а на мястото ми остава един друг Кантемир, лишен от съдържание, станал страшен и смешен. Чаках да влезе някой неканен при нас, да ме хване за дрехата и ме изхвърли навън. Такъв жалък не бих могъл да остана в тоя дом. Дори не питах що е сторено: що е постигнал Мирдан, що са сторили те, откриха ли врага!…

Велмира се беше отпуснала в креслото си, захапала устни, чакаща да чуе нещо ново. Но аз бях прекосил пределите на разсъдъчното и в недействителния мир на дадения миг бях напуснал едно състояние и преминал в друго. То ми се струваше да е моето истинско състояние. Дори почнах да опипвам ръцете си, да се уверя дали не съм вече обвивка само, от която по вълшебен начин е източено съдържанието.

Не, не! Бях все същият Кантемир. Повторих мислено: „Да, Кантемир съм.“ Овладян и отчасти успокоен, но все така пиян, приближих Велмира и седнах на креслото до нея.

— Усмихни се поне! — помоли тя.

— Да се усмихна ли? Не, не. Сега ми е невъзможно да се усмихвам; дори кога ме моли сама Велмира…

Мъчех се да надвия в себе си мъката и нагона, който ми казваше: „Плачи!“ Някой, слагайки невидимите си пръсти върху долната ми челюст, я люлееше силно, биеше зъбите ми едни о други и поднасяше към очите ми острия дъх на незадоволено желание, а те се наливаха с подла влага. Сякаш мъката на сърцето напираше да се отърве от затвора си чрез бистрите капки сълзи, та ми шепнеше: „Плачи, плачи!“ Но глътките на плача бяха корави. Велмира не биваше да ме види размекнат и да ми се надсмива.

— Велмиро, ти си била винаги мираж по пътя ми, измамлив извор за погледа на жаден, залутан в пустиня. Но винаги, кога съм се навеждал над водите на този извор, устните ми са докосвали само бели, напечени от слънцето камъни.

— Нима си много жаден, Кантемире! Защо не ми каза?… — И Велмира беше готова да ми отвори чеп с хладна вода.

Спрях ръката й:

— Не, не бива да си жестока към мене!… Не искам да ти кажа: „Обичам те!“ Може ли пустият звук да каже повече от онова, що става с мене? Ти ме гледаш и се смееш, Велмиро…

Станах, надвесих се над стола и хванах ръцете и. Тя вдигна глава и зачудено ме изгледа. Дори състрадание и страх прочетох в очите й. Тя се боеше от мен!…

— Бедний Кантемире! Дълготрайната работа е разтопила сърцето ти. Не успя ли да откриеш следи от врага? Изглежда, че той е по-сръчен от Росана… и по-жесток от него!

— Защо сега ме питаш за вразите ми?

Тя се освободи и ме погали по страните. Аз тихо сложих длан върху ръката й. Пръстите ми пропълзяха по китките й, но мишците, погалиха облите и топли рамене, провряха се през непокорните къдрици. И през мъглата на чувството усетих как чужда кръв обгаря устните ми.

 

 

— Кантемире, ти си дошъл най-после, и при нас — извика някой с глас трескав, блед и треперещ. Прибрах ръце на колене като виновен и се обърнах към гласа: Несла стоеше на прага и ни гледаше. В погледа й прочетох заплаха и укор. Укор — към Велмира, а заплаха — към мен.

Несла дойде нечакано, а трябваше да бъде отвъд вечността. Тя отне изпод нозете ми стълбата, по която възлизах към чувствения мир. Цял Теут искаше да бъде жесток с мен. Искаха да им дам мислите и знанията си, а предпочитаха да видят чувствата ми с подрязани крила.

Дори Несла и Велмира — те, които са полагали толкова грижи за мен, които са ми били винаги спътници и съветници!… Защо разграбват и опустошават сега душата ми? Дали не искат само машина да бъда?…

Несла се откъсна от рамката на вратата, пристъпи към нас, спря се до мен и опипа с ръка челото ми. Аз я погледнах твърдо в очите. В тях гореше златният пламък на безумието и доброто.

— Душата ти е размътена, Кантемире — каза тихо тя.

— Жаден бях…

— Има и по-жадни. Защо не мислиш за тях? Забрави ли ги? Не си се извисил до върха, а вече искаш да вкусиш услада в отмората. Ти забравяш дълга си, а търсиш сянка. Достойно ли е!

— Ами ако душата на Кантемира е пуста, ако мисълта му е с бич изшибана и няма вече воля, която да придвижи крилата му? Ами ако съм уморен от… самота, опустошен от липса на ласка! Ето, разтварям се цял като длан срещу хладната струя на успокояващото чувство.

— За да забравиш, че си повикан да облечеш с нова плът скелетите на прокажените, да озариш и стоплиш поледената половина на Теут ли? Милиони години ръсят звезден прах над неткания черен плащ, с който го е покрила нощта. Ти си дошъл да изтеглиш на златни вериги пропадналия в бездните светилите, да го обвесиш над вечните ледове отвъд. Там, под черния връшник на нощта, казват древните сказания, лежи заспала бяла жена, положена в огромен ковчег, над който горят звездните свещи, а вековете я носят към вечния й покой. Но любовта на един силен мъж, казват, могла да я събуди. Ти не искаш ли да си този, който пръв ще види как тя отваря очи, как трепват устните й, как ще цъфне усмивката й? Пръстите й ще излъчват нежна реха в очите й ще пламне огън. Не искаш ли ти пръв да се наведеш над устните й — за прохлада, над очите й — за нов огън?…

— Наистина ли съм толкова жалък, та ми говориш така, Несло?

— Теут чака. Поледената му половина гледа към тебе. Там е твоята съпруга. Кога се пробуди, тя ще те притегли към себе си и ще каже: „Ето моя жених!“

— Дали ще се пробуди тя или всички — вие и аз — ще легнем до нея… завинаги?…

Велмира, леко усмихната, слушаше странния разговор. Защо не се вълнуваше, защо думите ми като лека пара минаваха край нея и не успяваха да развълнуват дори къдриците на главата й? Несла стои пред мен, гледа отчаяното ми чумерене и не ме разбира. Аз гледам ту едната, ту другата и също не ги разбирам. Кой съм тогава, та не ме приема кръгът на този свят, наводнен и задавен от светлина? Защо шепите ми остават празни, кога протягам ръце към него? Кому дължа своя път, кому дължа своето място в него?

Несла се накани да си отива и застана до прага. Пороят от питания свлече към гърдите ми тежкия дъх на горящи смоли. Пред очите ми минаваха ята странни птици. Велмира като че ли се отдалечаваше от мен, потъваше в самата стена, която бягаше все по-далеко и по-далеко… Толкова далеко, че едва се разпознаваха по нея зелените плетеници на ъгловите украси. Несла стоеше до рамката на вратата като забодена пред прага игла, а самата врата изглеждаше колкото рибена люспа. Като през дим, Несла се откъсва от мястото си, пристъпва две малки, две смешно малки стъпки навън. Гласът й се прецежда през мрежата на мъглата и едва го долавям:

— Кантемире, Велмиро, деца, елате вън! Скоро ще звъни обед.

Мекотата, добротата на звука, с които бяха казани тези думи, ме възвърнаха към действителността. Въздъхнах и не казах нищо. Велмира само се обърна да ме види. Тя взе ръката ми, сложи я върху дланта на другата си ръка и силно я притисна…

Вън сме, на кръглия двор, при дъговите каменни маси. Там е все това, което може да се види по цял Теут. Седнах между двете жени, очаквайки всекидневното.

Тисещи глави, наведени над масите. Чакат… Така те ми са по-близки; като че излизах от тях и към тях се възвръщах — като към дом, в който всичко ми е познато. Жени и мъже, майки и бащи, сестри и братя.

Коленете и лактите се докосваха като в просъница, но никой нищо не знаеше нито за тоя отляво, нито за другия отдясно. Можеше да бъде мъж или жена. Повече нищо. А всеки знаеше, че тук една от жените му е майка и някой невзрачен мъж е негов баща. Дори сам аз не знаех коя е „тя“ и кой е „той“. Една жена ме беше довела на свят. Може би — Несла, а може би — и Велмира! Затова бях длъжен да виждам майка си в образа на всяка стояща през мен жена и да впрягам винаги в ярема на чувствата към майката чувството си към жената, защото някоя жена тук е майка ми. Как да я позная!… Дори майка ми не би ме познала: моите две малки крилца под мишниците ми са окътани под леката ми дреха. Не, тя всеки ден да би ме срещала, не би ме познала.

Тук, под тези дъгови маси, седят сега тридесет тисещи люди. И това е тъй по всички градове през обедния час. Кое ни преплита и свързва тук, когато майка си дори не можем да познаем?… Дали не е само този миг: да ни се поднесе храна, да бъде задоволен звярът на стомаха и да стихне, макар за кратко време, бунтът на плътта!…

Под булото на тъй строго подчертаното смирение и примирение пред съдбата не крие ли някой нещо по-светло в душата си?

Несла, казват, била под бича на законите: укривала децата си. Удвоили наказанието й, защото запазила между това връзки с бащата на своите. По-късно й отнели качеството на гражданка. Злото взимало широки размери; порочните деяния били наказвани строго от планетарната управа, но и самите съдници намирали оправданието им: самото наказание извиквало неподчинение. Дали Несла все още продължава да среща бащата на своите синове? Не бих посмял да я питам. Тя е така унесена, дори смахната, бих казал. А може би е луда. Може би. Но тя наистина има страшен вид: изживяла е наскоро голяма скръб и се готви да посрещне нова. Мъчно се прониква в затвореното сърце на скърбяща майка.

Достъпни ми са очите й само. Гледам ги продължително и горя в златната им светлина, къпе ме топлотата и доверчивостта им. Няколко мига очите ми остават приковани в нейните: още малко, и ще пробия тайнствената стена, зад която живее тя самата в себе си. Но тъкмо когато ме озарява отвъден проблясък — лъч от нейния скрит светилник, — вратата им нечакано се затваря и аз оставам вън, пред прага на загадката. А колчем Велмира слага доверчиво на рамото ми глава, слушам гласове, които ми нашепват нещо за Несла. Гласове — далечни, смътни и неясни. Тогава се отделям от нея, за да чувам по-ясно говора на далечината, но тъкмо в тоя миг той става съвсем неясен и замира.

Изморен от напрягане, питам: Кои сте вие, които се преплитате из пътя ми? Кои сте, кажете ми!…

Когато се успокоя, виждам ги все същите: Велмира и Несла — частици от тристата тисещи жители на Тумен. Две единици от множеството: две жени, безмълвно загледани в очите ми. Множеството в кръглия двор шуми и се притиска о каменните маси. Времемерът, устроен над шатъра на четиримата каменни подносвачи, е украсен с остро копие, израснало из безплодната почва. Сянката му пада надолу, плъзга се по покрива, стича се по носа на втория подносвач и се губи в пясъка. Статуята е недоволна от милувката на сянката; застинала е в онзи миг, когато е понечила да изтрие това дръзко петно. Тя винаги ми напомня Кожел, Беливран и светилището на Несла тук, в подземния й дом.

Не знам защо, двете жени трепнаха. Съседът ми отляво се обърна и ме изгледа.

— Трябва да си направил голяма разходка по страниците на Багдийския речник! Как намери думата „светилище?“ — каза той и се изсмя високо.

Смутих се и с поглед попитах жените.

— С отворени очи бълнуваш, Кантемире — каза Несла.

— Нима високо изрекох тази дума?…

— Не, но чухме и ние.

Звънът на сребърните зърна от миговете не се чуеше. Потушаваше го притаеният шепот на многотисещият народ. Насядали до масите, всички бяха обзети от една и съща мисъл: часовникът рони зърната си, годините намаляват, последният ден пристига, а там е отнета радостта да бъдат притиснати до гърдите на майка си, да чуят повелителния глас на баща си, да се забравят, макар и за кратко, среди радостите на братска и сестринска дружба.

Наближваше да звъни обед, когато нечакано в двора влезе слаба, бледа и болна жена.

— Какво търси тя тук? — питам изумен.

— Иде от родилния дом. Оставила е там… — не довърши някоя речта си.

— Не говори — прошепна Несла. — Тя е погрешила потя. Страданието не бива да шета по стъгдите. То събужда състрадание, което развращава!

Несла ме гледаше с разтворени широко зеници.

— Тя не страда — ограбена е — каза пак някоя. — Не виждаш ли? Очите й са отворени, но не виждат.

Преди да се яви стоманената стража и отведе заблудената, през осма сводова врата, откъм осмото предградие на Тумен се втурнаха жени — бледи и болни, обезумели от страдание, пропилели разума си по друмите на голяма скръб и водени от сляпо чувство, изпълниха празното място между масите, притискаха се о насядалите край тях и протягаха вратове, търсейки никого, когото не виждаха, но упорито искаха да видят. Далеко след жените звънеше машинна стража. Всички плахо се озъртаха назад.

Една издигна високо ръка и като я размаха, извика: „Дайте ни децата!“…

— Законът… — чу се усамотен и плах глас.

— Изгорете закона! — извика тя още по-силно.

— Теут… — искаше да продължи първият боязлив глас.

— Разбийте черупката му, освободете ни от плен. Макар за миг, дайте ни да притиснем до гърди децата си, преди да умрат. Взехте ни ги, а ни оставихте оглозганите кости на вашия ред. Слезте долу вие, които сте неспособни да оплодите времето!…

Лицата на тисещите люде потъмняха от гласа на отчаяните жени. А днес тук багдийци имаха празник: чакаха да се поднесе обедът, за да почне тържеството. Но нечаканата проява на жените смути всички. Някои дори помислиха първом, че нов ред е даден за днес. Масите натежаха от мъка, насядалите около тях приличаха на окаменелости, откъснати от каменния поднос на статуите. Една от втурналите се при нас жени се смъкна, падна при нозете ми. Наведох се да я вдигна. Множество ръце ме изпревариха. Политнах и за да не падна, се задържах за ногата на стола си. Едва сега видях, че той е обложен с осадъци от чужди нему вещества, и че някога е поддържал стройното тяло на каменен стълб. Каква съдба! Аз не само че не съм стълб — ни строен, ни от стройна сграда, а съм валяк, който неспирно се спуща по стръмнината на Теут и тласка всичко пред себе си.

Днес Тумен приемаше нови гости, нови жители. На мястото на отминалите — убити и станали негодни — идеха други от младежките домове: завършилите науките си, възмъжалите; идеха заместници на уморените и умрелите. Бяха получили вече име, бройка, жилище и смесени с другите, чакаха първия си обед. Те присъствуваха на първата тъжна радост в живота си. Моят съсед, замислен, очаквайки обеда, провеждаше пръст по жлеба на украсата върху каменната плоча на масата. Извивната плетеница бягаше и се криеше под ръцете на другите. Той я проследяваше дотам и отново се връщаше към началото, навеждаше глава над писмената, заградени между линиите на плетеницата, и неуспял да ги разгадае, реши да ги забрави, та с досада отвърна глава от тях и сложи неволно ръка върху една от белите канелки, чиито редици, в бляскав металически хоровод, обхождаха средината на масите, мамеха с гъвкавите си линии окото и събуждаха глад и жажда.

Болните жени, вече стихнали, се бяха притиснали о сенника. Някои, заловени за жилавите ръце на каменните подносвачи, с отпаднал глас им шепнеха: „Вие по-лесно ще ни разберете.“

Но статуите с огромните подноси на ръце оставаха спокойни, направили първа стъпка да се откъснат от сенника и неуспяващи да сторят втората.

Жената, която викаше, беше седнала на земята. Но като видя, че в двора навлиза тъмният поток на силодеите, стана отново.

— Дайте ни децата! — извика тя.

Друга, която държеше в ръка железен прът, се затича към втората статуя. „Детето ми!“ — писна тя, изви бясно ръце и удари подноса. Ударът я разтресе цяла. Тя изрида от болка и падна. Подносът биде разломен, а съдържанието му се разсипа: лакомства, изваяни от камък, излети от бронз и злато, а до тях — двете ръце на подносвача.

Стражата подбра и въдвори на място жените. Когато стъпките на последния самодей прокънтяха и заглъхнаха, звън възвести обеда. Четирите глави на гласниците, поставени над главите на статуите, казаха:

„Гледайте и не искайте, за да бъдете вечно гладни. Дълбочините на чуждите сърца крият още много богатства. Погледнете пръстите си! Здрави ли са ноктите ви?… Вдишвайте жадно струите на хляба, въздуха и водата; благославяйте машините, които ви пращат още блага. Кълбото е голямо и бавно се разнищва!“

Казаното не беше истина. Кълбото е наистина голямо, но е вече разнищено. Всички знаеха това и наведоха ниско глави… И затуй още, защото не вярваха на здравите си нокти. Крановете бидоха отворени. Множеството, като вода в затворен съд, се люшна напред, назад, разтворило широко уста, за да поеме храната, въздуха и водата, и облекчено въздъхна и пропя: „Наядохме се и днес!“

 

 

Не понесох въззива, угнетиха ме думите. Не виждаха, че гладът, истинският глад оставаше незадоволен. Затова прилепих на лявата си слепоочна кост плочката „Нуто“ и казах на съседа си, който се сърдеше още на надписа, що не можеше да прочете: „Задуха! Нямаха въздух!…“

Думите ми преминаха през четирите маси. Отворените уста останаха жадни: въздухът, храната и водата не ги освежиха.

Тръпки и гърчове. Съжитието зашумя. Жени, мъже и юноши в страшен вихър се вдигнаха; качваха се по масите, спъваха се о канелките, зееха и хълцаха. Някои беззвучно ревяха:

„Въздух, въздух!…“

Едни навлязоха в жилищата, чиито врати зееха към площада, други потекоха през седемте големи улици за към седемте части и предградия на Тумен.

 

 

Емар тичаше последен. Имаше да измине много път до каменния стол под сухото тарфово дърво. Тежко дишаш, с притиснати на гърди ръце, се бе забързал. Спъна се о ногата ми и спря:

— Въздух, въздух!

— Напусто се тревожиш, Емаре. Видиш ли червения пламък в тръбицата, пълзяща по средината на оная там плоча? На всяка маса по четири са плочите — и с двойни лица, за да могат седящите до тях да виждат червеното пламъче. То и сега дори си е там и показва, че пресен въздух изтича и ни облива.

Помогнах на Емара да се извие и погледне плочата.

— Да — каза той, — въздух протича. Ето — мога да дишам вече. — И с пълни гърди пое дълбоко глътка въздух.

— Кантемире, в черна съкровищница е вложен животът ни. Ха, ха, ха!… Той слиза вече бавно надолу по стълбеца към…

Поведох Емара към жилището му. Той все още бъбреше:

— Кажи ми, Кантемире, малко радост ми дай! Не се плаши: разломените машини ще бъдат заменени с нови; умрелите ще имат свои заместници; младежи, като цветя над гробове, ще поникнат из просторните земи на Теут…

Смълчаните сгради отекваха стъпките ни. С Емара последни напуснахме площада. Масите бяха прогонили гостите си, а каменните подносвачи все още протягаха ръце. Канелките — странни бели птици — бяха спрели хорото си, чакайки нова хороводна песен.

Напредвайки към дома на Велмира, в междинната улица, свързваща четвърта с пета напречна, видях Несла и Велмира, придружени от Мирдана. Стори ми се, че се смутиха, щом ме видяха.

Загрижен за Емара, не съм видял кога при тях е дошъл Мирдан и кога са напуснали площада. Оставих Емара на любимия му стол под сухото дърво, в трема на „Истини-векове“, върнах се обратно и прекосих бърже улиците към дома на Несла.

 

 

В Моряне работеха неспирно. Пину ни беше дала нови двигатели за времемери и звездочети. Но и те късо време останаха несмущавани. Някой беше узнал тайната на строежа им: съобщиха ми за настъпило смущение в хода им. Но строежът на двигателите за небесни влакове се пазеше все още в тайна. Пину ни уверяваше, че не биха могли да вплетат чужди лъчи в токовите им вериги.

Но защо Мирдан, Несла и Велмира се смутиха, кога ме видяха?… Лоши мисли ме спохождат. Сабин и Левина ме научиха да не вярвам на людите. Дали Мирдан, който е отреден да се бори с лъчите смутители, сам не ми ги праща?… И защо с образа на Мирдана ми се явяват смутените образи на Бине и Алди? Кой е този, който свързва тези три образа в едно, когато никога не съм ги съпоставял! Те са тежки камъни — растат и се трупат на пътя ми…

Защо Велмира, която ме видя, не ми се обади, защо прати смут в душата ми? Дали не иска и тя да ме откъсне от Багди, от…? Не, тъкмо днес не бива да се откъсвам от планетата! Утре — още по-малко. Но защо ме смутиха?… Мислите ми са ято птици — отлитат и не се връщат. Протягам ръка, мамя ги, но напусто!

Не ме ли дебнат вредом врагове? Знам ли? Говоря с Велмира, а чувствувам, че ме слушат още двама…

Преди да полетя за Кожел, видях пак Мирдана пред Неслиния дом. Той ме приближи — все същият предан приятел.

— Кантемире — каза той, наредил си дори да се заменят лъчите „Огни“ с лъчи „Пину“. Наистина те имат по-голяма честота и по-ситен строеж, но тя не би постигнала този успех без твоите огледала.

 

 

Качих се на скоролета, поставих машината в ход и освободих Мирдана. Не го и поздравих. В Кожел можах да си отдъхна и да обсъдя делото за следния час. Въпреки себе си, бях готов да приема думите на Мирдана като думи на приятел, но чувството по незнайни пътища внасяше смут и в душата ми, и в стройния ход на плътта.

Велмира и Несла, види се, намираха за по-удобно да не ме задяват с кройбите и делата си. Когато бивах при тях и неизбежно им бе да си кажат нещо, си говореха със знаци, които никога не ми убягваха. Така те може би неволно ме ограждаха с тръните на подозрителност и болна мннтелност. Престанах да вярвам на Мирдана и страшно и отровно подозрение ме рушеше.

Мирдан не се вестяваше из Тумен. Срещите му с Несла и Велмира навярно ставаха по кръстопътищата и пред времемерите в ония часове, когато не ме чакаха да ги срещна. Така лесно си обяснявах защо Велмира и Несла често се губеха с часове и после нечакано се явяваха. Дали не знаеха кой смущава уредбите, времемерите и звездочетите, дали те и той…

Тревогата ми растеше бърже. Часът беше вече четвъртият от третия ден, а в последния час на тоя ден Моряне трябваше да изпрати керваните си. Преди да поема за там, исках да знам къде са Несла, Велмира и Мирдан. Сабин стори да мисля, че в Моряне се върши нещо против мене, против Теут. Затуй пратих питане по цялата планета: „Не видяхте ли Несла, Велмира и Мирдана?“

Пръв се обади Деолян. Видени били над Кудалим, на пътя за Моряне.

Моят скоролет прелетя указаните земи тридесет мига след вестта, но те не бяха там. Видях само запалени пясъци, синкави пари над Урдина; сякаш някое полуплътно тяло беше хвърлило сянка над страшните му бездни. Купенът Моряне, обложен с медните плочи на светлината, слушаше песента на пясъците, не стихваща ни миг, но и не стигаща до гранитното му сърце: тежка, каменна броня го пазеше от тревогата за утрешния ден. Втората вест гласеше: били към северните граници на Багди, при рудника Костимел. Отлетях по следите им, задушаван от мъка, притискан от плахо чувство, което ме караше да плача. Да, би ми олекнало, ако не се срамувах. Но аз трябваше да ги намеря, да ги спечеля или да ги обезвредя днес до един час. Времето ми е отброено. „Така ли е, Кантемире?… Тогава защо гониш сенки по пясъците на безбрежните пустини, защо забравяш: повикан си да тесаш нов друм, а не да гониш сянката на своята болна мъка! Поклони се на гробовете на умрелите! Те не бива да те проклинат!…“ — извиках сам на себе си, за да не дам на следния миг да ме върже с веригата на срамна страст.

Затова слязох пак в Тумен. В пещерния дом на Несла, на северната му страна, висяха малки златни плочки, върху които бяха отбелязани имената, поредният брой и последното жилище на двете жени, а също така и числата 6-н и 6-в — едното за Несла, а другото за Велмира, и означаващи вида и строя на живата им светлина. С помощта на тази присъща тям жива сила можеха да бъдат викани те. Но не да ги викам… Не, не. Исках нечакано да ги хвана в скривалището им, да видя що ври в котела на тайнственото им огнище.

Към дребния уред, по който се направлявах при летежа, поставих две нови бегетови плочки, обединена с тънки стрелки. Кога изворите на живите лъчи 6-н и 6-в стоят близо до уреда, стрелките се допират с върховете си. Привърших за няколко мига уреда, прикрепих го на скоролета и отлетях.

Из областите на север от Костимел и по крайните северни граници на Багди не попаднах на следите им. Затова поех на юг за областите на равняка, летейки успоредно на планинската верига Опор. До Пресло стрелките оставаха раздвоени. Над Окол слабо се поколебаха, „Тръгни към океана“ — ми казваха те. Към Тумен и Хотанца — нищо подозрително. Но към Деолян леко се наклониха една към друга. И аз поех за Моряне. Стрелките силно затрепераха: пещерите Моряне мамят уреда. Тук са Велмира, Несла и Мирдан, Защо ли са дошли тук?… „Несло, ти ми готвиш нови мъки! Нима си успяла да обезвредиш Пину?“

Спрях веднага над самия купен Моряне. Стрелките се преплетоха, щом стигнах крайната северна врата, наричана „Тайна врата“, защото мислеха, че досега никой не бе проникнал в подземията, към които водеше тя. Скоролетът се спусна към брега като граблива птица.

Повиках Пину. Тя се яви с трима помощници. Оставихме машината на пясъка и навлязохме в подземията. Първият напречен път, що срещнахме, ни спря. Поехме по него на север, пресичайки други два друма, водещи към подземията, където работеше войнството на Пину.

Безмълвно прониквахме все по-надълбоко. Моите стрелки не ме лъжеха — бях близо до двете жени. Ето — стените на подземния път светнаха.

— Не те ли учудва нещо, Пину? Виж! Стените светят, а знаем, че тук никой досега не е прониквал.

Пину ме гледа и леко се усмихва.

— Нима не знаеш? В дъното на този ход, в голямо просторно подземие работят Несла и Велмира.

— И Мирдан ли?

— Да! И Мирдан.

Потънахме още навътре. И кога свихме наляво, пред нас се разкри голяма засводена, ослепително светеща пещера. До нас долитаха вече гласове. Щом преминахме тясната врата, стените и потопът на подземието като да се отместиха; сякаш бяхме в слънчева поляна. От появата ни бяха изненадани няколко купчини работници и те — жените. Да, те бяха. Гора се отдели от мен и на два скока стигна до тях. Велмира бе силно смутена. Трепна, но ме посрещна твърдо.

— Защо избърза? Не трябваше да идваш още.

— Дали не ми заповядваш вече да си отида?

— Щом си дошъл, остани! — каза тя и не проговори повече.

— За теб е, Кантемире — добави Несла.

Изгледах продължително и двете. Погледът им казваше много. Мирдан ме гледаше, както досега не ме е гледал. Не бях го виждал такъв: с безкрайна топлота и обич в очите. Той се отпусна и седна на каменен стол, изтесан в стената. Гледах и не вярвах: догдето види око — огромни нови машини, над които светла чистота бе метнала плащ. Армия от работници следеше хода им.

Сега вече разбирам — Велмира, Несла и Мирдан са идвали тук да готвят дар за земята си. О, този дар можеше да прелъсти дори и Возана. Седемдесет тисещи стъпки надлъж край стената, все нови светкащи машини, обединени в дружен ход. Занемях като пред голям иконостас на прочут художник. „На кой бог е посветен храмът ви? — исках да попитам Несла. — Великолепна е машината, но кому служи?“

Не казах нищо, а се обърнах към Велмира:

— Колко малко ме обичате! — и сочейки творбите им, додадох: — Поставили сте бич, за да ме поощряват с него, както се поощрява грохнал цирков кон. Мислите, че съм уморено товарно животно.

И в големия си гняв взех от земята камък и замахнах да го пратя върху творенията им. Но спрях. Погледнах пак Мирдана. Той сега ми се видя много стар и уморен. Дори немощен старец. Косите по темето му червенееха от старост.

— Мирдане — казах аз, — това, що сте приготвили за мен, може да принесе полза на цял Теут. Пригодете лъчите „Дан“ от вашите уреди към една третина от небесните кервани. По Теут живеят може би мнозина Кантемировци. Отправете им този ваш бич, но запомнете: честота 3⁰ и раздробено ядро. Пригответе се днес за 0⁰ часа.

— Не ще ли се помъчат да ни попречат, да спрат ръката ни? — попита Мирдан.

— Ще я отбием. Бъдете готови да отбиете всеки опит на неприятеля.

— А ние се страхувахме, че ти Кантемире, в крайния миг ще се побоиш и че опнатите за подвиг ръце ще се отпуснат безпомощни.

— Затова ми приготвихте този бич, нали? Е, да, трябва бич, но само за онези, които не ще издържат, които ще се изплашат, които ще треперят не от болка, а преди болката; бих казал — от призрака на болката. За тях, за да не угадят страшния миг и за да го приемат като желание за сън, са приготвени, отвъд, в седемте пещери на Моряне, седемте тисещи небесни влака. Не чувате ли — машините дишат. Скоро цял Теут ще полудее.

— Не смеем да се радваме — каза Велмира, — все още ни дебнат лъчи-смутители.

— Затова меним често строежа на силоемите и тока! — поясни Мирдан.

 

 

В Мезград старците не се отрекоха от борбата. Сабин и Левина им бяха лоши помощници. Но Рускон отново бил успял да убеди съвета, че не бива да оставят нечистата вода — Кантемира — да се разлива повече над планетата. „Трябва да се пресуши изворът на тоя нечист порой!“ — повтарял винаги той.

Рускон склонил Возана да извикат представители на седемте земи. Те били пристигнали в Мезград и дълго време работили и смятали. Най-после съобщили на съвета:

— Багди има седем тисещи човека от вида „Росан“, седемдесет тисещи — от вида „Стрелец“ и седемдесет тисещи — от вида „Година 9“. Земята Сомля има деветдесет тисещи, Виная — сто…

Радостта на съвета била голяма, защото седемте земи общо могли да се осланят на триста тридесет и шест тисещи стоманени бойни групи. Умните старци свалили печалните си маски. Кога при тях влезли седемте ватаси, заповедници на стоманените бойци, съветниците били весели. Дори един спрял старшия ватах и се пошегувал е него: „Пази се да не подмами Кантемир войската ти.“

Возан наредил оборъжени сили да обложат стъгдите Кудалим, Селник, Морна,… градовете Кожел, Тумен, Пресло, Деолян… и входовете за Моряне. Да не се позволявало на жива сила да прониква там. По всички ракетни огнища на Опор да се поставяли мощни чети е по двама живи дейци. Когато Мезград заповядал, да разрушели съграденото от нас.

Това не беше всичко. Сабин и Левина работеха тайно. Не знаехме само къде са сложени деятелите им. Обаче смущенията в хода на машините показваха, че врагът е упорит.

 

 

Аз останах в Моряне да проследя привършека на важни работи. Седемте помощници на Пину дойдоха при нас прашни и потни.

— Готови сме! — казаха те.

— А връзката ви с Деолян?

— Кидалимецът ще ни прати ток. Не ще остави гладни небесните влакове — каза Пину и се обърна към своите помощници: — Ще обсеете първом Мезград! Описвайте кръгове над градовете. Да не остане людино селище непосетено. И пак отново се връщайте към първопосетените. И така, докато ви повикат на почивка.

Тъй каза Пину. Седемте мъже — седем стройни вретена — с мургави обли лица, с коси — черни, къдрави храсти, с дебели черни устни, слушаха. Очите им, плаващи в златен пламък, бяха разделени от едър нос, над който две тънки вежди разпъваха черни крила. А челото беше пропъдило косата дори до темето.

— Кога ще почнем, Пину? — попита един от тях.

Часът сочеше края на третия ден. Пину ме погледна. На нямото й питане отговорих:

— Излитането на влаковете почва днес в часа 0⁰ и свършва през първите часове на втория ден.

Тя се обърна към своите помощници, кимна им с глава и гласно заповяда:

— Почнете в последния миг на третия ден!

Мъжете бързо се върнаха по своите места.

 

 

Машините на Мирдана и Несла леко пееха и навяваха сънна умора. Желанията стихваха, някой ме мамеше към покой и сън, искаше ми се да не върша нищо, да се оставя на течението на потока, наречен съдба; унесен, повтарях на себе си: „Опасно е действието на твоите лъчи, Мирдане! Пину, ти приспиваш и нас!…“

Мирдан и Пину не ме чуваха.

Станах и тръснах глава и ръце.

— Да вървим! Тук Мирдан ще ни приспи, ще ни ограби волята за работа.

— Някой притиска мозъка ми — каза Пину. — Уморена съм.

 

 

Изкачихме се на високия купен — най-високия връх на Моряне, за да гледаме от върха му излитането на небесните влакове.

В последния миг на деня от седемте отвора на пещерите едновременно почна излитането на влаковете: огромни обли туловища. Седем едри струи златист прах бълваха тъмните отвори на скалите, а над Урдина седмолъчо ветрило хвърли сянката си. В далечината се виждаше вече как влаковете се сдружават по тисещи, устремени към определени страни. Ято след ято златолъчите машини отлитаха и далечините, покрити с мрежата им, напомняха пресни угари. Към Вуиндел, Деолян, Кудалим — и назад към Оса и Хотанца небесата бяха обложени. До нас долиташе лекият шум на машините — сякаш пееха милиони невидими ципокрили.

Когато последните единици се откъснаха от подножието на скалите и кръгозорът се проясни, кимнах на Пину и на Мирдана:

— До утре! Сега часът е шест от втория ден. Четири часа гледахме излитането на влаковете. Сега помнете — в края на първия или все едно в последния ден от нашето време, от нашия живот, бих казал, в часа 0003 Опор ще ви каже: „Бъдете готови!“ Готови ли сме за тоя страшен миг? Турете си брони против страха и против лъчите „Пину“ и „Дан“, да не се опиете сами и да забравите своя дълг.