Морис Дрюон
Разруха (7)

VI

В навечерието на деня, определен за преместването на стрина Лашом, недъгавият беше отведен в приюта с една линейка, която Симон бе поръчал, за да повярват съседите, че състоянието на нещастника внезапно се е влошило.

Старата жена рида цяла нощ, горещо молейки се да умре в тия няколко часа, които й оставаха, преди да я измъкнат изпод покрива й. Но молбата й не беше чута.

Рано сутринта, още на първа литургия, тя отиде да се причести, после се изкачи до гробището. Тук скъта шепа пръст в една торбичка, която тикна в джоба на долната си фуста, после коленичи съвсем самотна пред гробовете и зашепна:

— Скоро ще ме върнат тук. Скоро, много скоро… Ах, защо ли не умрях още тая нощ!

Симон пристигна с колата си почти едновременно с камиона, който трябваше да пренесе багажа.

Той беше хладнокръвен и властен и бързаше като съдебен пристав, комуто са възложили някоя сутрин да извърши разпродажба на публичен търг.

— Това… това… това… — нареждаше той на носачите, избирайки някои мебели, които все още можеха да се използват. А на майка си повтаряше: — Не това, майко, не, остави го!

— Но то още може да потрябва! — вайкаше се старата.

Той трябваше почти да се боричка с нея, за да не отнесе тя със себе си цял куп вехтории, сламени обвивки на шишета и всякакви други останки. Тя се вкопчваше във всичко: в илюстрованите календари от последните десет години, закачени един върху друг на един-единствен гвоздей, в трите саксии на прозореца, в който здравецът измръзваше всяка зима, в кутията за солта, цялата очукана, но на която тя тъй добре знаеше мястото, че ръката й безпогрешно можеше да я намери даже на тъмно.

За всяка вещ тя водеше отчаяна борба и за всяка вещ трябваше да отстъпва.

След няколко минути стрина Лашом щеше да напусне зеленчуковата си градина, прасето, ръждясалите сечива, конюшнята, наистина празна, но в която тя често виждаше трите коня, изредили се там през време на семейния й живот, да изостави каручката, с която до неотдавна отиваше на пазар и която сега издигаше под навеса стрелките си като за молитва.

Изчезваха вече и грижите й, които все още я привързваха към живота, грижите й за няколкото хектара, пръснати между обработваемата общинска земя, част от които тя оставяше за угар, а останалите даваше под наем с чудноватата уговорка: „Ти ще ми дадеш за годината двеста и петдесет франка и един чувал овес.“ После обменяше овеса срещу мед.

Свършено беше вече и с ония приятни часове, през които бъбреше със съседките си; хората в Жьомон не я интересуваха, пък и тя нищо не знаеше за тях…

Накрая, отегчен от вайканията й, Симон нареди да запалят посред двора голям огън и сам почна да хвърля в него всичко, което не искаше майка му да отнесе в новата къща. С едва сдържан гняв той изтръгна проядените, наплюти от мухи пердета, сграбчи с пълни ръце това, което бе натрупано долу в гардероба, опразни над огъня цялото съдържание на чекмеджетата, захвърли в него изтърбушения сламеник на недъгавия, не пожали и бедните му играчки, както и носения някога от татко Лашом каскет, който, изгаряйки, доби формата на глава — всичко това полетя в пламъците между сухите запушалки, прашните върви и напуканите налъми.

Гъст, лютив дим се издигаше от тая мръсна купчина вехтории и коронясваше къщата, плевника, обора.

С почернели ръце и прашно сако (той непрекъснато си повтаряше: „Като си помисля само, че всичко това съм принуден да върша лично аз!“) Симон едновременно наблюдаваше и участваше в тая сцена, която го изпълваше с някаква непонятна за самия него необуздана, горчива и освобождаваща радост. Тия синкави пламъчета, танцуващи по бащиния му каскет, и тоя стълб от огън и дим, където се унищожаваха последните остатъци от семейството, имаха за Симон благотворното въздействие на съновидение, но хиляди пъти по-силно, хиляди пъти по-реално. И като насън той се виждаше как действа.

Стрина Лашом с отпуснат повече от обикновено клепач, гледаше как всичко се превръща в пепел и повтаряше:

— Скоро ще бъде! Много скоро… Може би след няколко дена… Можеше да почакаш.

И притискаше до гърдите си бисквитената кутия, където бе скътала парите си.

Когато отместваха бюфета, петдесетина златни монети се търкулнаха по пода и звъннаха рязко и весело. Обезумяла от това заминаване, страшно като свършека на света, стрина Лашом беше забравила за скривалището си. По лицето й се изписа едновременно ужас и срам. Симон я погледна с язвителна насмешка.

— Щеше да бъдеш много доволен, ако беше ги намерил ти — изкрещя му тя. — Но поне за тях мога да бъда спокойна, че не ще ги натикаш в огъня.

Когато всичко беше вдигнато и край стените не остана нищо освен плътна тъкан от паяжини, очертаващи местата, където до преди малко бяха стояли мебелите, старата жена обиколи трите стаи, шугави и почернели, които сега изглеждаха някак по-големи. С китка, чимшир и купичка светена вода, които бе успяла да спаси от яростта на Симон, тя поръси къщата, както се поръсва мъртвец.

После нахлупи върху розовите ивици на темето си съвсем направо, подобно на корона, шапката си с черни мъниста и с панделки, които завърза под брадата. Най-сетне съобщи, че е готова. Но Симон на три пъти трябваше да спира в махалата, за да може тя да се сбогува с Мари Фьодешиен, с Мари Веде и с Мари Шосон.

— Не бива да плачеш — утешаваха я стариците. — Късметлия си, че отиваш да живееш в голяма къща, а имаш и син да те развежда с такава хубава кола.

— Да, да, истина е, имам късмет — отговаряше стрина Лашом, принудена от тщеславие да се съгласява с тях. — Но аз плача за леглото си.

— Защо пък за леглото? Нали си го вземаш?

— Да, но тук то беше обърнато както трябва, към гроба господен. А там не ще знам къде е тоя гроб.

— Ех, кюрето ще ти каже — утешаваше я Мари Веде.

Най-сетне Симон отведе майка си, заприличала на голям вързоп накиснато бельо.

В колата тя се плашеше и страхът донякъде я отвличаше от мъката й.

— Не отиваме ли в Жьомон? — неочаквано попита тя.

— Не — отвърна Симон. — Ще минем през Бурж, искам да те изненадам.

Майка му недоверчиво се притискаше към облегалката, подскачайки от страх всеки път, когато задминаваха някоя каруца.

В Бурж колата спря пред „Нувел Галери“. Симон беше решил да облече майка си цялата в ново.

— Ах, не, момчето ми, не — изохка старата жена. — Нали виждаш, че едвам се влача. И после нямам нужда от нищо. Не, не мога вече.

Но той безмилостно повлече от щанд на щанд, от един етаж на друг тая задъхана грамада, която се движеше между тезгяхите като въглищарска гемия между кейовете на някое пристанище.

Той купи на майка си две черни рокли, палто, комплект обикновено долно бельо, чифт обуща и един огромен корсет, твърд като броня, който бе скроен сякаш от платно за сламеници.

При всяка покупка стрина Лашом, сгромолясала се върху някой стол, повтаряше:

— Защо са всичките тия разноски! Та аз не ще имам време да ги износя? Малко ми остава, нямаше никаква нужда.

Симон не си правеше повече труд, отколкото ако трябваше да облече някоя работничка, за да я направи своя любовница.

На излизане от магазина той беше доволен от новата външност, която бе успял да придаде на старата жена, от вида й на достопочтена селска майка, която би заплакала от щастие при всеки успех на сина си. Той бе създал от нея скромен образец на републиканка от картините на Епинал и присъствието й в къщата в Жьомон, вместо да му навреди, щеше, напротив, да му помогне да докаже, че е останал верен на своя скромен произход. Народът лесно се трогваше от добрите синове и държеше на семейните добродетели на избраниците си.

— Уверявам те, тоя корсет ме задушава — оплака му се стрина Лашом в предградието на Бурж.

Тя беше станала моравочервена и дяволската ризница я принуждаваше да се държи изправена.

— Няма нищо, майко. Ще видиш, че ще свикнеш с него.

Старицата не пророни нито дума повече. Навлизайки в Жьомон, Симон спря внезапно.

— А, ето и първия афиш! — възкликна той и скочи от колата.

Изборните табла бяха наредени в права линия на дървените си поставки до сивите стени на една училищна постройка. Таблото на Симон носеше номер три. „Хубаво число“ — помисли той. Лепилото, още прясно, подчертаваше простата, грапава хартия с цвета на слама.

Симон бе накарал да отпечатат върху афиша и снимката му. Хилядите лъскави точици от още мокрото печатарско мастило го изобразяваха в три четвърти, със снопчето коса посред челото, с вдигната брадичка, с властен, почти предизвикателен поглед зад очилата — един от тия образи, за които казват, че притежават интересна грозота.

Той хвърли бърз поглед към афишите на съперниците си, но веднага се върна пак пред своето табло, доволен, като че се намира пред огледало. Изпълнен със самодоволство, той отново прочете отпечатаните с едър шрифт титли — знаеше ги наизуст, нали сам грижливо бе съставил списъка им, — с които се представяше пред гласоподавателите.

СИМОН ЛАШОМ

41-годишен

Кавалер на „Почетния легион“

Редовен преподавател в Университета

Доктор по литература

Бивш преподавател в Парижкия лицей

Бивш заместник-началник на кабинета на министъра на народната просвета

Журналист

Главен секретар на „Л’Еко дю Матен“

Подпредседател на Съюза на професионалните журналисти

Запасен старши лейтенант

Бивш боец

Това изреждане, което трябваше да прави впечатление на избирателя, веднага даде първия резултат, като ободри самия него.

„Това съм аз. Всичко това съм аз — повтаряше си той. — Аз сам създадох всичко това.“

Струваше му се, че не някой друг, а сам той беше създал себе си, а неговите прадеди бяха само университетът, министерските чакални, редакционните зали, директорските кабинети. Само това изглеждаше действителност; а тая стара жена върху седалката на колата, пленница на коравия си корсет, му се струваше нереална, несъществуваща, някакво лъжливо свидетелство на миналото или в краен случай някаква грешка на орисниците при хвърляне на заровете.

„Все пак трябвало е някъде да се родя…“

— Чувствам се много зле — тихо промълви стрина Лашом, когато Симон отново се качи в колата. — Като че ли нещо ми се спука в главата.

Едва тогава Симон погледна малко по-внимателно старата жена. Окото й с падналия клепач бе станало кафеникавочервено, а върху половината на челото от същата страна изведнаж се бе появила гъста мрежа от възморави артерийки, подобно на изсъхнал есенен лист, който се бе залепил там.

„Толкова по-зле за нея — помисли си Симон. — С нея или без нея — все едно!“