Морис Дрюон
Разруха (55)

IV

Щом свърши да пее, Ани Фере побърза към масата на Симон.

— О, Лашом! Каква изненада! — провикна се тя. — Колко съм доволна! Та ти си станал прочут човек; уф… ти говориш за кариера. Прочетох това там, във вестниците. Човек едва се осмелява да ти заговори.

Тя „се осмеляваше“ така малко, че му говореше на „ти“, което никога по-рано не беше правила.

— Ти ще свършиш като председател на републиката — добави тя.

Съвестта е съд, който бързо отменя присъдите си, и Симон скоро се нагоди към своето аз след няколко евтини комплимента на тази дебела кабаретна певица, която, разкършвайки снага, идваше да се докосне до успеха, без да иска нещо, само за удоволствието да вдъхне мириса му така, както човек търка чесън върху хляба си.

— О, ето го и Габи! — възкликна тя, познавайки Дьо Воос. — Всички стари познати, значи! Но аз не знаех, че вие сте приятели!

— И ние също, до тази вечер — отвърна Симон.

— А, така ли!… Не може да се каже, че си се подмладил! — каза тя, обръщайки се отново към Дьо Воос. — Това ме утешава. Виж аз на какво заприличах — добави тя, хващайки с ръце тлъстините по хълбоците си. — Но всичко това няма никакво значение. Важното е да се чувстваш вътрешно млад!

Ани Фере беше „добро момиче“ и нямаше особени претенции.

Ван Хеерен сякаш изведнъж изплува из дълбочините на собствената си личност; очите му пламнаха като две кръгли електрически крушки на лицето на манекен. Гледайки втренчено огромните телеса на певицата, той каза:

— Дьо Воос, скъпи приятелю, може би това е животът, за който ми говорехте!

— А Силвена? — запита певицата Габриел. — Вие двамата все още ли я карате? Не, нима е свършено?… Ти си се оженил? А, браво! Щастлив ли си поне?

— Коя Силвена? — попита Симон.

— Силвена Дюал, сигурно я познаваш? Но да, ти я познаваш! — отвърна Ани. — Ето една, която също съумя да се издигне! И като си помисля, че аз й помогнах за това… така да се каже… с този беден Люлю. И така, те поживяха доста дълго заедно, Габи и тя. Той и струва скъпо, впрочем той умее да скубе жените. Нали, Габи?

Симон разбра, че този човек във фрак, полуповалил се върху масата, с пръстена си с герб, със златната си верижка и колосаните си маншети, подаващи се изпод ръкавите му, със сивеещи слепоочия и торбички под очите, беше голямата, завършила така трагично любов на Силвена, за която понякога тя говореше, за да си придаде благородство и да се обвие в тайнственост.

Върху лицето на Симон се появи такова странно изражение, че Ани Фере го запита:

— Да не съм изпуснала случайно някаква глупост?

— Не, не.

Успокоена, Ани Фере отново заговори за Силвена.

— При това тя е малко лекомислена — добави тя. — Но аз не намирам това за неприятно.

„Да… лекомислена, най-сетне защо и тя да не бъде лекомислена… — помисли Симон. — Повече или по-малко… Мъж или жена, има ли някакво значение?…“

Но той не можеше да преодолее надигащото се необяснимо чувство на отвращение…

Силвена със Симон, Ани със Силвена, Силвена с Моблан, Марта с Вилнер, Стен с Марта, Марта със Симон и Симон със Стен в същия министерски кабинет… Симон с госпожа Етерлен, госпожа Етерлен с Жан дьо Ла Монри, Жаклина дьо Ла Монри с Дьо Воос, Дьо Воос със Силвена, Силвена с Вилнер, Симон със Силвена… и изведнъж тази балада на всички ония, които бяха в плен на своя пол, почна да кънти в главата му. Мъртвешки танц на любовта, въртящ се в безкраен кръг, поколения, заловили се едни в други, и мъртвите смесили се с живите! И не само конюшнята, яслите и мелничният камък, но вече и въртележката, и волът, впрегнат в колелото и тъпчещ, в собствената си тиня.

И една и съща цигулка съпровождаше с тежкия си напев редовното натрупване на тази измет и Симон все виждаше пред себе си някакъв военен герой, бил той Ньодекер от преди десет години или днешният Дьо Воос, прогнил от комар или алкохол, като символ на разрухата на силните на деня.

Симон, който от десет години се забавляваше от това постоянно смесване на двойките и сам имаше своето място в тази игра, сякаш се намираше пред голямата маса на някое казино, изпълнен с равностойно на другите тщеславие, внезапно беше обхванат от чувство на задушаване и отвращение. Защо? Какво ставаше с него?

— Всъщност — казваше Дьо Воос на Ани Фере — трябваше да остана със Силвена. Тя беше чудесно момиче. Зарязах я малко брутално. Ето на, преди петнадесет дена ме бяха обхванали черни мисли, легнах с нея отново… една нощ, така само… и добре ми подейства.

Симон имаше чувство, че му мушкат под кожата нажежено желязо. Това беше не само болезнено, а и обезпокоително, защото всичко се бе променило температурата на тялото му, теглото на кръвта му, ритъмът на мисълта му. Поиска му се да смъкне от стола този пиян глупак и само съзнанието, че е държавник, го задържа.

„Преди петнадесет дена…“, тоест през седмицата, през която Симон беше се виждал със Силвена три или четири пъти. Значи, това не й беше достатъчно?

„Но какво става с мене? — запита се Симон. — Пет пари не давам за тази жена. Срещам се с нея, когато си искам, а и тя също. Ние не си дължим нищо един на друг. Тя е напълно свободна да върши каквото си иска през нощите, когато не съм при нея. Аз съм съвсем полудял!“

Той поиска нетърпеливо сметката, плати, едва каза довиждане на Ани Фере и си тръгна.

— Мисля, че наистина забърках нещо — каза певицата, когато той беше излязъл от залата.

Симон свали сътрудника си на ъгъла на едно авеню. — „Вие сте на две крачки от вас, нали?…“ — и се отправи към улица Неапол.

„Ще стане весело — мислеше той, хилейки се, — ако и този глупак пристигне у нея тази нощ.“

Нажеженото желязо продължаваше да гори гърдите и кръста му и това усещане почваше да става непоносимо.

Силвена, която вече си беше легнала самичка, дойде да му отвори; тя беше сънна и изненадана и в действителност доста доволна.

Без да каже нито дума, Симон й удари две плесници — отдясно, а после отляво…

И нажеженото желязо почна да изстива и да се отдръпва изпод кожата му.

Така Симон и Силвена разбраха, че се обичат.