Морис Дрюон
Разруха (47)

VII

Следващата неделя Симон пристигна в апартамента, който Изабела, след като си беше повтаряла: „Ще се преместя… не, всъщност ще остана… не, не, ще се преместя, щом намеря нещо, което ми харесва…“ — беше запазила, без да промени нещо от смъртта на съпруга си Оливие Менре.

Симон пристигна, държейки в едната си ръка тесен червен куфар, а с другата водейки малко момиченце на седем години, с високо, изпъкнало и гладко чело, с черни блестящи и топли очи, с много нежни черти, с кестенява коса, която се къдреше като магданоз около лицето му, а после се спускаше на къдрици до кръста. Момиченцето се държеше с прекалена, обезпокояваща благоразумност.

— Ето Люсиена — представи я Симон.

Малкото момиче в бяла рокличка не се усмихваше. В погледа му веднага се долавяше болезнена и малко предизвикателна втренченост. Чувстваше се, че то беше свикнало да мълчи, да наблюдава и пак да мълчи.

— Писано било, Симон, вие да доведете детето ми — каза Изабела развълнувана. — То наистина е хубаво — добави тя по-тихо. — Малко диво, струва ми се, но трябва да е прелестно.

Когато Симон си отиде, Изабела седна в едно кресло, притегли към себе си детето и му каза:

— Ето, миличка, сега аз съм ти майка.

— Да, госпожо — каза малката Люсиена.

— Тогава трябва да ме наричаш „мамо“.

— Да, госпожо.

Изабела не настоя. Тя се чувстваше притеснена, безсилна, като пред някакво същество от друг вид. Очите на детето бяха пълни с онази загадъчна тревога, която понякога изразяват очите на малките кучета, отнети от майките им и поставени зад решетките на кучкарниците.

Изабела погледна машинално дланите на детето, разгледа вече леко очертаните линии върху гладката кожа; но тя можеше да чете по ръцете толкова, колкото бяха я научили някои мъже, преструвайки се, че я ухажват — или все едно, че не разбираше нищо.

— Върви, можеш да правиш каквото си искаш — каза Изабела.

Детето тръгна бавно из апартамента, разглеждайки всичко, но без да пипа нищо. От време на време, когато повдигаше глава към някой полилей, когато разглеждаше предметите от слонова кост върху камината или подвързиите на книгите, по лицето му преминаваше нещо като възхищение. В погледа му личаха готови въпроси, които то не смееше да зададе.

Изабела нареди да му приготвят легло на един диван в малката стаичка до нейната спалня.

Три дена поред тя отказва всякакви покани, за да се храни заедно с малкото момиче. Заведе Люсиена в парка Алонсо, купи й едно голямо плюшено мече. Тогава върху лицето на детето на няколко пъти се появи бегла усмивка, разширявайки леко нежните му ноздри, смекчавайки с потрепването на миглите сериозността на погледа.

И вечерта на третия ден, когато Изабела я беше сложила да спи върху дивана, Люсиена я прегърна през врата и й пошепна на ухото:

— Лека нощ, мамо!… Знаете ли, наричах сестрите „майко“, но никога никому не съм казвала „мамо“; не знаех какво е това…

Тогава Изабела извърна глава и отиде в стаята си да плаче от радост. Тя виждаше дните на старините си до едно голямо младо и весело момиче, а после до една млада жена, която винаги щеше да я нарича „мамо“ с нежност, от която сърцето й се свиваше леко.

Но на другия ден поканиха Изабела на вечеря. Когато даваше наставленията си на детето, поверявайки го на прислужницата, тя видя в очите му безмълвен упрек, някаква смесица от твърдост и отчаяние, което й причини мъка.

Следващия ден, на един чай, Изабела срещна майор Жилон.

— Мила Изабела, какво ще правите през ваканцията? — попита я той. — Аз отивам в Биариц. Ще бъдем цяла група приятели. Хайде, елате с нас!

Тогава Изабела се обърка. Не, разбира се, тя никога нямаше да преживее каквато и да било авантюра с тоя добряк Жилон. Но при случай той я ухажваше мило и дискретно, което я забавляваше и я ласкаеше. А после кой знае… В Биариц тя може би щеше да срещне човека, който… Ако не отидеше в Биариц, може би никога нямаше да го срещне. Но тя не би могла да отиде там с детето, ако не вземе възпитателка, за което пък нямаше никакви средства; освен това нямаше да бъде свободна. Ами ако срещнеше мъж, който не обича деца?…

Страхът да загуби свободата, която десет години вече не й служеше за нищо, се превърна в нещо като паника. Това дете, което се канеше да осинови, означаваше край на надеждите й, отричане от себе си, навлизането й в света на старите жени.

През следващите дни Изабела хиляда пъти слага, сваля и отново слага роговите си очила, борейки се с противоречивите си мисли.

Накрая, когато дойде неделята, тя телефонира на Симон:

— И тъй, решила съм, не! Няма да я осиновя! Не мога!

Тогава Симон дойде много разгневен и взе червения куфар и малкото момиченце в бялата рокличка и с къдрава като магданоз коса.

— Довиждане, мамо — каза Люсиена.

— Не, миличка, трябва да забравиш; не бива вече да ме наричаш така — каза Изабела, тикайки я бързо към вратата.

Лицето на детето се сви, сгърчи се и лека влага се появи под тъмните кръгли зеници.

Люсиена подаде ръката си на човека в сиви дрехи, който представляваше съдбата. В другата си ръка стискаше плюшеното мече.

На стълбите Симон се почувства по-развълнуван, по-виновен, отколкото при провалянето на Русо, на Шудлер, та даже и на майка си.

Излизайки на улицата, малкото момиче хвърли плюшеното мече в една вадичка.

— За някое малко бедно дете — каза то.

И не плака.

Симон върна детето на Силвена, а тя го върна на доминиканките.

И отношенията между Силвена и Симон продължиха както преди.