Морис Дрюон
Разруха (37)

XII

Симон научи за смъртта на Стринберг в кабинета си в „Л’Еко дю Матен“. Той незабавно предупреди Шудлер, но не по телефона, а е една бележка, от която се погрижи да запази копие. В нея питаше също дали самоубийството на финансиста нямаше да даде някакви отражения върху вестника. Той изпрати бележката в банката по един хоп.

Шудлер му изпрати отговора си върху една хилядафранкова банкнота, върху която с безреден и почти нечетлив почерк бе написал:

Никакви последици. Редакцията да се придържа към официалната версия. Аз ще заместя Стринберг. Това е всичко. Ш.

Не за първи път Шудлер си служеше с банкноти, за да изпраща нарежданията си, съобразявайки стойността на банкнотите с важността на текста или на получателя: пет франка — да съобщи на своя прислужник, че ще доведе двама души за обед; сто франка, за да препоръча някой журналист на главния редактор на „Л’Еко“…

Сгънал грижливо своеобразната бележка, която по неоспорим начин доказваше умственото разстройство на Шудлер, Симон в качеството си на директор на вестника нареди да се прекрати изплащането на всякакви заплати и хонорари и незабавно да се пристъпи към уточняване на сметките.

Тази мярка щеше да бъде нормална, ако беше обявено, че Шудлер се намира пред катастрофа. Взета обаче предварително, тя само можеше да ускори и дори да предизвика катастрофата.

Нареждането, което издаде Симон, съвпадаше с деня, в който се изплащаха заплатите и хонорарите. За да ускори паниката, Симон прекалено вежливо предупреди различните доставчици, че те ще получат чековете си само след няколко дена. Засега вестникът се задоволи да уреди само някои аванси, докато изхарчи наличните пари в касата; след това касиерът затвори гишето и редовните сътрудници не можаха да получат заплатите си.

Шудлер се научи за мерките, които беше взел Симон, едва вечерта. Между двамата се разигра бурна сцена и той нарече Симон подлец, изменник и убиец.

— Добре, щом като всичко върви така добре, утре ще можете да възобновите плащанията — отвърна Симон спокойно. — Аз взех това решение, за да мога да приключа до днешна дата сметките по управлението на вестника.

С тези думи той поднесе оставката си, в която заявяваше, че не може да сътрудничи в ръководството на едно предприятие, чиято съдба беше свързана със съдбата на едно банкерско дружество, управлявано по начин, който му се струваше гибелен.

— Гибелен, гибелен — каза Шудлер, хилейки се, — когато аз разполагам с два милиарда държавен влог за възстановителните синдикати!

После Симон зачака с чиста съвест развръзката на събитията в компанията на Марта и председателя Стен.

Последиците от паниката, за чието настъпване Симон бе направил всичко възможно, не закъсняха. В Париж се пръсна слух, че „Л’Еко“ не плаща, че Шудлер е въвлечен в катастрофата „Стринберг“ и че по всяка вероятност банката му беше изправена пред банкрут.

На следния ден плахите вложители почнаха да теглят влоговете си от гишетата на банката на улица Пети-Шан. Следващите дни изтеглянията на влоговете взеха трагични размери.

Финансовият инспектор, който контролираше синдикатите на пострадалите от войната, за да избегне отговорността, поиска агреманът, даден на банката „Шудлер“, да бъде оттеглен незабавно.

Шудлер посети Русо, умолявайки го да не предприема нищо.

— Аз съм жертва на гнусна машинация, но ще се справя с нея само за четиридесет и осем часа — каза Шудлер. — Но ако вие оттеглите доверието на държавата, ще ме убиете.

Той припомни на Русо дългогодишното им приятелство, засегна струната на миналото. Русо някога беше адвокат на Шудлер; Шудлер беше поддържал Русо в трудното начало на политическата му кариера…

Исполинът обърна с болната си ръка мастилницата. После отново се овладя.

— Вие ме стиснахте за гърлото; ще сложите ли сега и примката на шията ми? — провикна се той. — Помислете, те нападат не само мене, а и вас; искат да ни повалят заедно. Но аз съм тука и вие сте тук; те не могат да ни направят нищо; до два дена, гарантирам ви го, курсът на борсата ще се покачи отново; те не могат да продължават да играят срещу себе си. Не се поваля така лесно един Шудлер!… Това е завист, чувате ли, само завистта ги ръководи; Анатол, ние сме преголеми за тях — добави той великодушно присъединявайки председателя на министерския съвет към мнението, което имаше за себе си. — А що се отнася до тоя нищожен развратник Лашом, с когото се отнасях като с роден син!…

Русо се остави да го убедят. Не бе в негов интерес да опропасти Шудлер, а да му даде възможност да се задържи.

Но следващото събрание на борсата донесе пълно поражение. Това, което се наричаше ценности „Шудлер“, между другото захарните заводи „Соншел“, мините „Зоа“ и намиращите се на пазара акции на самата банка, тръгнаха по същия път, по който бяха тръгнали ценностите на Стринберг по всички борси на света. Могъществото на Стринберг, което се крепеше на въздушни подпори, изчезвайки, повличаше след себе си и стопанския крах на Шудлер, сгромолясването на неговата икономическа мощ, изграждана от един век насам, както вятърът, който нахлува в пукнатините, събаря стара сграда.

Шудлер получи съвсем пряко удара на страшния циклон.

Той се опита да повтори това, което беше предприел седем години по-рано, по време на аферата „Соншел“ и самоубийството на Франсоа. Появи се в борсата със същия мрачен поглед в тясната ивица между клепачите, но с отслабнало тяло, остарял и с разстроен разсъдък. Положението далеч не беше същото. Аферата „Соншел“ беше само изкуствено спадане, срещу което той имаше средства да се държи, и беше станала в един период на общо благополучие. Сега катастрофата беше реална.

В своята мегаломания барон Шудлер стигна дотам, че смеси собственото си богатство с фондовете, управлявани от банката. След безразборно хвърлените милиони в безсмислени предприятия, във филмови къщи и дружества, които никога не се издължиха, в модни централи, които бяха фалирали, в изследователски експедиции във връзка с проектираните железници от Конго до Занзибар, във всички празни дела, които ненаситният му глад за всемогъщество го караше да поглъща, той има едно главозамайващо хрумване за собствената си банка.

За да спре катастрофалното спадане на ценните си книжа и за да устои на отлива на влоговете, в тоя съдбоносен ден Шудлер хвърли и средствата от фондовете за пострадалите от войната.

Напразно. Това, което мислеше, че си възвръща от една страна, се изплъзваше от другата, и то в още по-големи размери.

Надживял семейството си и почти всички приятели, сега старецът беше изблъскан, отхвърлен и минаваше на втори план, зад последиците от собственото си сгромолясване, докато в главата му като злокобна песен настойчиво звучаха думите на дядо му, първия барон Шудлер: „Die Banken, der Zucker und die Presse, das ist die Zukiinft.“^[1]

— Убийци, убийци! — извика той на края на събранието. — Убиха ме.

Но дълбоко в себе си не можеше да повярва в това.

Още същата вечер министерството на финансите оттегли дадения му агреман и на другия ден банката на улица Пети-Шан трябваше да затвори гишетата си.

Това беше сгромолясването, краят.

Голямата икономическа и финансова криза започваше със смъртта на единия и опропастяването на другия от двамата мъже, които бяха представлявали фалшивото и истинското благоденствие на света.

— Останките на бедния Люлю сигурно подскачат от радост в гроба — казаха Льороа-Мобланови.

За Русо също беше много късно. Делото на синдикатите, притежатели на облигации, беше вдигнало шум и първото искане за интерполация вече беше внесено в бюрото на камарата.