Морис Дрюон
Разруха (31)

VI

Пиесата беше почнала от няколко минути. Вниманието на зрителите бе смущавано само от неколцина закъснели, които, настанявайки се на определените им места, се извиняваха шепнешком.

Внезапно завесата падна и салонът бе полуосветен; мъртвешка светлина постепенно се разля върху голи рамене и плешиви темета, върху триредни бисерни колиета и колосани яки.

— Но какво става! — питаха се всички.

Не бяха видели да припада на сцената никакъв актьор. Дали не се бе запалило нещо зад кулисите? Някои хора с богато въображение почнаха да се вълнуват и да поглеждат към изходите. Други, изпълнени с кавалерски добродетели, спомняйки си за пожарите в операта и в благотворителния пазар, се канеха да викат: „Най-напред жените!“ Присъстващите политици веднага си помислиха за атентат.

Кадифената завеса се вдигна отново и на авансцената излезе, облечен в смокинг, Едуард Вилнер. В големия салон на „Театр де Дьо-Вил“ настъпи гробна тишина.

— Госпожи и господа — обърна се Вилнер към публиката с глас, чийто въздържан тътен излизаше от пещерите на гнева, — тъй като артистите изпълниха началото на това действие не така, както им бях посочил, те ще имат добрината да го повторят пред вас.

В салона настъпи облекчение, някои се изсмяха, чу се и възторжен шепот. Светлините угаснаха отново.

Зад кулисите, потънала в сълзи и близо до нервна криза, Силвена, подкрепяна от колегите си, крещеше:

— Така не се постъпва! Така не се постъпва на генерална репетиция с една актриса!

— Генерална репетиция — това значи още работа! — отвръщаше Вилнер.

Той почука с пръст ръчния си часовник.

— Десет минути бяхте на сцената, а изостанахте три минути от текста, банда мръсници такива! С такова темпо пиесата ще продължи цели, четири часа.

— Но аз се смущавах! — изохка Силвена.

— Малко ме интересува това!

— Не, не и не! Няма да се върна на сцената — тупаше тя с крак и разтърсваше косата си.

— Добре, много добре! — каза Вилнер. — Извикайте дубльорката!

Тогава Силвена се овладя. Тя изгледа Вилнер с дълбока омраза и каза:

— Не е заради тебе, уверявам те. Правя го, защото имам чувство за професионален дълг.

Завесата се вдигна и Силвена се появи на сцената. Кипяща от яд, сега тя хвърляше репликите си като снаряди.

— Но тя има гласа на Сара^[1], тая малка — шепнеше барон Глюк, повдигайки се до ухото на съседката си.

Пиесата ставаше жива и реална; скоро зрителите забравиха, че се намират в театър; със Силвена внезапно бе станало това чудо, което наричат преживяване и без което актьорът е само картонена кукла.

С гласа, движенията, извивките на тялото и благодарение на необяснимия флуид, който се излъчваше от младата му любовница, Вилнер увличаше зрителите и ги въвеждаше в света, в който искаше да ги въведе.

През това време самият той крачеше надлъж и нашир, проверяваше часовника си, отиваше да открехне някоя врата на салона, опипваше пулса на присъстващите, възмущаваше се, че две от местата бяха останали незаети, различаваше смътно в сянката на шеста ложа Марта Бонфой и госпожа Стен, а зад тях председателя и Симон Лашом.

Някой се изкашля, накара го да подскочи и предизвика у него желание за убийство.

По свой начин той също преживяваше сценичната треска.

Силвена завърши действието със същата жива игра, с която го бе започнала, и публиката, увлечена, искрена и великодушна, й направи овации.

Тълпата се разля из кулоарите.

Мъжете, движейки се бавно, леко приведени в черните си костюми и колосани ризи, напомняха пингвини, чифтосани с женски, подбрани от най-различни видове домашни птици.

Но тия пингвини и тия пъстри домашни птици все пак бяха най-изтънченото и най-проницателното от това, което съществуваше на земята. Тук си бяха дали среща осемстотин души, които диктуваха на остатъка от бялата раса вкуса, успеха и модата, определяха роклите, бижутата и естетичните теории; мненията им бяха очаквани и възприемани в Лондон, Рим и Ню Йорк, в Стокхолм, Белград и Буенос Айрес. Наистина всички тия хора не бяха еднакво забележителни, но взети като цяло, образуваха тесто от особено качество.

Това общество имаше вкус към малко престоялите ястия. И все пак, трябва да се признае, то оказваше известна съпротива на пълното разлагане, тъй като въпреки новото, което идваше с всяко следващо поколение, и въпреки революциите, опустошенията и войните, то беше успяло да задържи ръководната си роля и надмощие от два века насам.

Впрочем тук можеха да се видят и мнозина чужденци, по-скоро интернационалисти — хора, които бяха обиколили всички столици, но които Плас дьо ла Конкорд непреодолимо привличаше като огледало, като примамваща свирка за птици, като някаква съблазън; хора, които, запазвайки своята националност по рождение и по паспорт, завършваха по външност и по мисъл като парижани.

Необикновено беше само присъствието на Стринберг. Той се разхождаше в компанията, на барон Шудлер. На снежнобелия си нагръдник носеше два бисера, големи колкото яйца на кос; финансистът леко се поклащаше, пристъпяйки с високите си обуща. Не можеше да се разбере дали се забавлява, или е само заинтригуван. Той пушеше безкрайните си цигари с дълги златни мундщуци, от които смукваше само четири пъти и които хвърляше зад себе си, докато пазителите на сигурността на Републиката, вместо учтиво да го помолят да отиде в пушалнята, усърдно премахваха от килима позлатената му диря на милиардер.

— Видяхте ли ръката на Шудлер! Поразително! — шушукаха в кулоарите.

Двамата финансисти се разговаряха на нисък глас. Тях ги следваха, обкръжаваха ги или ги задминаваха хора, които имаха равнодушен вид, но които скришом жадуваха за едно кимване на глава, за една усмивка, за едно ръкостискане. Забелязаха обаче, че Лашом, един от малцината, който има честта да бъде представен на знаменития финансист, остана съвсем студен и само след миг се отдалечи от тях, докато Анатол Русо любезничеше с виртуозността на гълъб-акробат.

Малко по-нататък Марта Бонфой излагаше на показ сребърната си коса, прекрасните си рамене, звънливия си смях и царствената си осанка.

— Това ли е Стринберг? — прошепна тя на Симон и Робер Стен. — Та, той е пропаднал тип, приятели мои. Чувствам го… от нищо и от всичко, по кожата и по погледа му.

Говореха също така за пиесата и особено за произшествието със завесата.

— Той имаше право, пълно право! — твърдяха побратимите на Вилнер, които никога не биха се осмелили да си позволят подобно нещо.

Критиците, скицираха статиите си, изпитвайки въздействието на фразите, които се канеха да употребят, върху приятелите си, както касапите точат ножовете си, преди да почнат да режат месото.

Никой от тях нямаше смелостта да признае открито, че пиесата му харесва. Те бяха тук да преценят само мнението на другите и ако е възможно, да блеснат за сметка на творбата на някой друг. А удоволствието оставяха на светските хора и на буржоата.

Изведнъж се разнесе звънецът и заглуши кудкудякането; пингвините и домашните птици се върнаха по местата си.

Когато завесата се вдигна и откри сцената за второто действие, в салона се разнесе шепот и погледите неволно се насочиха към авансцената, където се намираха двамата финансисти: декорът с угнетяваща точност представляваше копие на вътрешната уредба на дома Шудлер.

Париж умееше да цени иронията, аплодираха декора. С развитието на действието приликата ставаше още по-очебийна. Зрителите проследяваха как един баща, ревнуващ своята власт, подготвя провалянето и смъртта на своя собствен син.

Изглежда, Вилнер бе настанил Шудлер над самата авансцена, за да покаже по-добре модела.

Навъртайки се постоянно около вратите, Вилнер бе забелязал на шестия ред в партера една самотна, удивително хубава млада жена, съпруга на някакъв чиновник в Ке д’Орсе.

Той повика секретарката.

— Мила ми Летан, ще ми направите една голяма услуга. През следващата пауза ще отидете хей там, при оная очарователна дама, виждате ли… при оная прекрасна личност там… тя се нарича госпожа Боател. Изглежда тъй тъжна, бедното дете, не мога да понасям това… и ще я настаните в ложата ми. Ще й кажете, че държа на всяка цена да приеме поканата ми. След това ще наредите да й поднесат цветя.

— Но къде да ги намеря по това време, господин Вилнер?

— Не знам… Справете се. Чакайте, вземете от стаята на Силвена… Днес тя получава цветя в такова изобилие!

През третото действие, сигурен в успеха на пиесата си, Вилнер както обикновено влезе в ложата си, вляво от сцената, за да се каже, че по време на генералните репетиции той стои в салона така спокоен, като че ли присъства на чуждо представление.

Драматургът намери младата, стройна и крехка госпожа Боател твърде притеснена, свила се в най-тъмния ъгъл на ложата с букет гладиоли в ръка.

— Е добре, а вашият съпруг?… — шепнешком попита той.

— Съпругът ми много съжалява. Беше принуден да замине… повика го министърът.

— Ах, да… отлично. Републиката се управлява много добре.

Той взе цветята и ги сложи в скута й. После, прихващайки я леко през кръста, започна да шепне във врата й:

— Вие сте чудно хубава!… Вие сте най-хубавата тая вечер… Без вас славата ми нямаше да има никаква стойност. Сега разбирам, че съм създал тая творба за вас. Подарявам ви я.

Той беше решил да я обсипе с подаръци, които не му струваха нищо.

Хубавата госпожа Боател, още неопитна жена, се почувства нещастна и трагично изоставена. Но изведнъж й хрумна една щастлива мисъл.

— Моля ви се — каза тя. — Оставете ме да слушам; всичко е толкова прекрасно!

През това време Силвена се мъчеше от последните рани на витриола. В края на пиесата тя игра с такова буйно увлечение, с такава стихия, че присъстващите не можеха да потърсят в кой джоб бяха сложили картончетата с гардеробните номера или ключовете от колата си; истински успех…

Няколко секунди преди края Вилнер се върна зад кулисите.

Завесата падна; залата гърмеше от аплодисменти; актьорите грижливо брояха извикванията.

Силвена пристъпи напред и с глас, който леко трепереше от вълнение, обяви:

— Пиесата, която имахме честта да репетирам за последен път пред вас, е от господин Едуард Вилнер.

Това съобщение сякаш беше изненада за всички, някакво голямо откритие и акламациите избухнаха с нова сила. Ония, които щяха да говорят или щяха да пишат най-лошо за пиесата, сега викаха най-разпалено: „Авторът, авторът!“ Тогава се появи Вилнер, великолепен и властен в апотеоза на завършеното си произведение, за да получи залпове от ръкопляскания, които стигаха до него, както някога плясъците на дъжда по склоновете на Олимп бяха стигали до Зевс, и от които той имаше нужда веднъж в годината, за да може да живее и да продължава да твори.

Той хвана Силвена за ръка, тикна я леко пред себе си и показа на народа новия идол, новата простосмъртна, от която, пожелавайки я, той бе направил богиня.

Париж имаше нова голяма актриса и възторжено й поднасяше лавровия си венец.

После тълпата се втурна зад кулисите. По възчерните железни стъпала на тясната вита стълба, между изтритите стени, пропити от особената миризма на грим, прах и супа, мъжете във фрак и жените в кадифе и сатен, повдигайки дългите си поли с пръсти, отрупани с пръстени, се притискаха до задушаване един в друг.

Малкият барон Глюк — „… капка вода, на която бяха сложили монокъл“, както казваше Вилнер — подскачаше, промъкваше се и се пъхаше между колена и лакти, за да пристигне като шампион начело на навалицата. Баронът беше страстен поклонник на театъра. Познаваше всички актьори, всички актриси. Като по чудо го намираха седнал едновременно във всички гримьорни, гъгнеш прекалените си похвали.

— Ти беше божествена, миличка, божествена! — кълнеше се той на Силвена. — Истинска Сара, истинска Режю, истинска Барте^[2]… не, още повече, ти беше ти!

— Искрено ли е? Не го ли казвате само за да ми направите удоволствие? — отвръщаше Силвена, залята от комплименти.

Барон Глюк се изненада, че не вижда в гримьорната на Силвена букета гладиоли, който й бе изпратил; обясни си го с това, че беше много късоглед, а монокълът не му вършеше много работа; после навалицата го отнесе към гримьорната на Ромен Далма, който играеше ролята на сина.

— Гениален, миличък, ти беше гениален…

Едуард Вилнер, притиснат до една преграда, трябваше да си служи с цялото си туловище, за да устои на потока от възторзи.

— Истина ли… наистина?… Хареса ли ви? Тогава много съм доволен — казваше той.

От ръкостисканията на критиците, от погледите на събратята си той отгатваше духа на статиите, които щяха да се публикуват на следващия ден.

Някакъв престарял господин, с кожа на петна с цвета на медена питка и слухов апарат за глухи, го попита:

— А как се казва момичето, което играе главната роля?

— Силвена Дюал, драги ми херцог.

— Как? Какво?

И херцогът издигна малкия микрофон на апарата си до устата на Вилнер.

Връхлетяха жените.

— Едуард, трябва да те целуна!

Бузите на Вилнер вече бяха станали като истински мострени карти на всички червила в Париж.

— Остани малко — шепнеше от време на време той. — Ще пийнем нещо. Но не казвай на другите. Нека си остане между нас.

От време на време драматургът поглеждаше през главите на тълпата. Уви! Очарователната, невинна, нежна и млада съпруга на служителя от Ке д’Орсе беше изчезнала.

Когато потокът най-сетне спря и остана само най-преданата пяна, Вилнер обяви:

— Хайде, деца, аз съм гладен!

Той не можа да чуе хората, които, озовавайки се отново на тротоара, казваха:

— Всъщност не прекарахме лоша вечер.

Други, на които още не се спеше, отидоха на последното представление в близкото кино, където даваха нещо необикновено: един от първите говорещи филми, по-точно втория — „Живата развалина“, в който чуваха как затвореният в една подводница екипаж чукаше по туловището на подводния си кораб в отговор на някакви водолази.