Морис Дрюон
Разруха (25)

XII

Госпожа дьо Бондюмон беше прекарала един приятен, щастлив следобед пред камината с грифони, споделяйки някои спомени и съжаления по отлетялото минало със стария си любовник, който скоро се унесе в дрямка. На два пъти тя се приближава до креслото с високото облегало, погали ръката с ахатовия пръстен, поднесе я даже до устните си, после, разтърсена от някакъв трепет в колената, бързо се върна на мястото си от страх да не влезе в тоя момент някой от слугите.

Те се обичаха от тридесет години или по-скоро се бяха обичали преди тридесет години, усвоявайки нежната привичка, която поддържа илюзията за любов у ония, които вече са прехвърлили годините, за да се променят.

Вдовството на Юрбен дьо Ла Монри започваше от 1875 година. Младата му жена бе починала при раждане заедно с рожбата си. Още тогава Юрбен беше казал:

— О, не! Премного страдам, никога няма да се оженя повторно.

Когато започна връзката му с Одил дьо Бондюмон, мъжът й беше още жив. Но и по-късно, когато господин дьо Бондюмон почина, Юрбен и тя продължаваха да проявяват все същата предпазливост, да спазват все същото пълно благоразумие пред хората; така че през тия тридесет години те едва ли бяха имали повече часове на близост, отколкото са нужни на обикновените любовници, за да се намразят след две години и половина.

Така бяха настъпили годините на немощ, последвани скоро и от старостта; сега те бяха стигнали пред прага на смъртта. И когато госпожа дьо Бондюмон нежно издигаше до сбръчканите си устни изсушената ръка на слепия, и когато той се преструваше, че не го забелязва, те изживяваха със същата сила онова душевно вълнение, което се изпитва в прегръдките по време на най-силната страст, защото не преставаха да мислят: „Да се насладим на това, защото то е всичко, което ни остава, и защото може би е за последен път.“

Изведнаж маркизът се стресна в полудрямката си.

— Одил, Одил! — провикна се той. — В парка свирят обкръжаване. Не се лъжа… Хайде, хайде, водете ме.

— Но, Юрбен, нима ще излезете без палто!

Маркизът разклати бронзовия звънец.

— Флорен! Трирогата ми шапка, бастуна и палтото!

Две минути по-късно, воден от старата си приятелка, той вървеше забързан през парка.

— Но не бързайте толкова — казваше тя. — Ще се уморите.

Върху насипа около езерото Жаклина и компанията й надуваха роговете си, без да спират нито за миг. Еленът се държеше посред водата и кучетата плуваха около него. Горските пазачи и слугите на замъка бяха също тук.

— Ето, виждаш ли, татко! — викаше Леонтина на Лавердюр. — Ето че се хвана, твоят двехилядник! Не си заслужаваше да се тровиш толкова много!

— Шарлеман, откачи лодката! — заповяда Лавердюр.

И забелязвайки маркиза, той тръгна насреща му.

— Добър плувец, господин маркиз, добър плувец! Жалко, че господин маркизът не може да го види.

— Да, да, виждам, Лавердюр. Най-сетне виждам… Назад, в миналото. Едно обкръжаване в езерото на Моглев — няма нищо по-хубаво от това! Изминаха доста години оттогава.

— Да, няма нищо по-красиво от това. И особено след един хубав лов! Ще докладвам на господин маркиза тая вечер пред кутията с релефната карта. А госпожа графинята, както винаги, беше първа, когато еленът се предаде. Господин графът например, който в началото така добре ръководеше лова… наистина личи си, че му е присърце да замести господин маркиза… не знам къде се дяна.

Лавердюр отново бе сложил протезата си и сега изглеждаше подмладен.

Скоро пристигнаха по-голямата част от колите. От тях слязоха много ездачи, които отдавна бяха изоставили конете си.

Заобиколиха маркиза и го поздравиха като при голяма победа или важно семейно събитие.

— Драги ми Юрбен, какъв прекрасен Свети Юбер; можеш да бъдеш доволен — казваше дебелият Мелхиор дьо Дуе-Души.

Доволни от себе си и от ближните си, всички бяха предразположени към любезности и всякакви ласкателства.

— Хайде, Лавердюр! — извика маркизът. — Свършете с елена. Не обичам животните да страдат.

Лавердюр влезе в лодката, която Шарлеман подкара с помощта на дълъг прът.

„Милостиви боже, дано не се случи нещо!“ — мислеше госпожа Лавердюр. Тя беше виждала как агонизиращи елени обръщаха лодки. Но тогава Лавердюр беше още млад.

Насипът на езерото беше претъпкан със зрители. Селските първенци с дългите носове, слезли от конете и отпуснали коланите им, сега си разтриваха бедрата, държейки юздите под мишниците си. Скоро настъпи съсредоточено мълчание. Чуваше се само как лодката се плъзга по водата.

Лодката и еленът плуваха известно време един до друг като два кораба, които се готвят да абордират. После Лавердюр хвана с лявата си ръка опашката на елена, а с дясната на два пъти заби дълбоко ножа си в хълбока му. Животното се показа над повърхността на водата до гърдите, после отново се свлече във водата; рогата му клюмнаха като наведени корабни мачти и водата на широк кръг около тях се обагри в червено.

Лавердюр се изправи и свали каскета;, ловците отново надуха роговете си.

Кучешкият пир стана пред замъка, на няколко крачки от мястото, където сутринта бе дадена благословията. Останките на елена бяха разпределени и оставени на моравата. Плантроз, старият горски пазач, дълго развява главата на животното пред алчните очи на кучешката глутница, после отметна кожата на елена, откривайки кървавата грамада вътрешности. Кучетата се нахвърлиха.

— Жаклина! Жилон! — извика маркизът. — Приближете се. Да решим на кого ще направим честта днес? Кажете ми кои са тук.

— Е, скъпи ми маркизе — каза Жилон, — та днес ние имаме за водач на екипа един достоен човек, комуто това се пада по право.

— Кой?

— Един от най-големите водачи на екипа. Нали, Жаклина?

— Да, да, безусловно — каза тя, усмихвайки се.

— Но кой, за бога? — извика нетърпеливо слепият.

Жилон даде знак на Лавердюр, който беше предупреден; той се приближи до господаря си и каза:

— Господин маркиз, кракът на тоя елен, хванат под Моглев, двехилядният, откакто аз съм в екипа, господата присъждат да бъде поднесен на господин маркиза.

Жаклина взе ръката на чичо си и я доближи до каскета, върху който Лавердюр поднасяше сплетения крак на елена. В същото време ловците, издигайки роговете си, засвириха подходяща за случая мелодия.

— Излишно е, излишно е — измърмори развълнуван маркизът.

Лавердюр получи двехилядното ръкостискане през кариерата си на добър пикьор и в същото време първото човечно ръкостискане, при което дланите не бяха разделени от набързо сгъната банкнота.

После маркизът се престори, че изучава крака на елена, опипвайки копитото, докато Лавердюр си даваше вид, че чисти каскета си.

— Кажете, Лавердюр, вашият елен има яки крака, нали?

— Да, да, господин маркиз. Той има яки крака.

— Вие сте отличен приятел, Лавердюр — каза съвсем тихо маркизът.

Моглев вече простираше сянката на голямата си ренесансова фасада над селските покриви и парка, когато в далечината се появиха, бързо носейки се към замъка, двама ездачи в жълти сюртуци. Бяха Дьо Воос и огромният холандски барон.

Двамата ездачи безочливо хвърлиха на един от слугите юздите и се смъкнаха от седлата си; после с мътен поглед, тропайки несигурно с големите си ботуши и споглеждайки се един друг съучастнически и присмехулно, те се смесиха с тълпата, като раздаваха на дамите плоски и двусмислени комплименти. Холандецът почти не можеше да говори.

„Ето на — помисли Лавердюр, — баронът пак си е сръбнал повечко, отколкото може да носи. Но изглежда, че и господин графът му е правил добра компания. Затова, значи, той не се присъедини към лова.“

Когато Габриел забеляза Жаклина, лицето му, дотогава любезно и блажено, изведнаж доби гневен израз.

— А, ето ви и вас! — извика той. — Най-напред настоявам да бъде изхвърлен Жулиан. Той не е кадърен даже да подкове и един кон. Изхвърлете го, чувате ли! Истински бордей е тая барака тук. Ще ви наредя аз вас като в моя ескадрон. Ще ви строя всички…

— Добре, добре, разбрах. Но сега, моля ви, млъкнете — прекъсна го Жаклина сухо. — Защото вие сте ужасно пиян и ми причинявате голяма мъка. Никога не бих помислила, че сте способен да изпаднете в такова състояние.

— Аз съвсем не съм пиян! — изкрещя Габриел. — А даже и да бях, по-добре е жените да си затварят устата.

За щастие свирачите продължаваха да духат в медните рогове и заглушаваха гласа му.

— Е, та какво — отново поде той иронично. — Защо не свирят „Шудлерката“ или „Франсоаската“? Не изпълняват задълженията си, а?

И като долепи до устните си своя рог, той започна да свири съвсем фалшиво „Десет рогчета отскоро…“ импровизираният текст на която, известен на всички, беше:

Ето един хубавец с десет рогчета отскоро —

той има всичко, за да бъде рогоносец…

Ако Жаклина не се намираше сред общество, би избухнала в ридания.

Нощта се спускаше, а заедно с нея настъпваше и студът. Някои от гостите вече се настаняваха в колите, а други отиваха да се подкрепят на бюфета, нареден в трапезарията на замъка.

Жаклина реши да отклони Габриел от бюфета. За да отстрани тази последна опасност, тя правеше всичко възможно да отпрати пияния си съпруг в леглото. Но Габриел крещеше:

— Ван Хеерен, ван Хеерен, приятелю мой, елате да пием! А след това ще задиряме жените!

— Ако непременно държите да ви вземат за слугата на Франсоа, тогава продължавайте! — каза Жаклина.

Виждайки, че лицето на Габриел се изкривява, тя се уплаши и съжали за думите си. Но целта й бе постигната. През дебелата броня на пиянството тя бе засегнала единственото чувствително място в съзнанието на мъжа си. И той не я удари.

Героят от сутринта, този, комуто всички завиждаха и се възхищаваха на излизане след черковната литургия, си тръгна с подкосени крака, с клюмнала глава, повтаряйки на себе си: „Слуга на Франсоа… слуга на Франсоа…“

— Бедничката! — шушукаха си гостите. — Ужасно ще бъде за нея, ако се е омъжила за пияница.

Жаклина дръпна госпожа дьо Ла Монри в съседния малък салон.

— В края на краищата, майко — каза тя, — какво да правя? При тия обстоятелства аз повече не мота да живея с него!

— Хайде, хайде, не прави трагедия от това — отвърна старата дама. — Попрекалил е с пиенето. Но това може да се случи на всеки мъж. И после какво искаш, та той идва от колониите!

След полунощ, когато целият замък потъна в тишина, Жаклина, която плачеше, откакто се бе съблякла, видя в стаята й да влиза Габриел.

— О не, не това, не тая вечер! — извика тя. — Не след начина, по който се държахте. Никога не ще забравя това, никога!

Но петте часа сън не бяха съвсем отрезвили Габриел. Той почна да се оплаква дебелашки, да повтаря сцените на ревност, да изисква.

После се мушна в леглото на Жаклина, без тя да може да му се противопостави.

— Слуга, нали? Слуга на Франсоа? — изръмжа той, като се нахвърли върху нея. — Е добре, сега ще видиш ти, ще видиш…

И той не спря да говори. Изчезна последната свенливост между тях — срамът от думите. Тая нощ Габриел откри на Жаклина сладострастието от неприлични думи. Тя не посмя — никога не би посмяла — да ги произнесе сама. Но ги одобряваше и даже ги просеше, като отговаряше пресипнало и чувстваше как те се разливат в кръвта й. Помоли за милост едва когато насладата се превърна в болка.

Изтощена, ужасена, засрамена и смаяна от тоя грях, извършен в съпружеското легло, с широко отворени очи в тъмнината, Жаклина си даде сметка, че с Франсоа никога не бе изпитвала подобни физически наслади; и от тази нощ тя започна да намира извинения за държането на втория си мъж.