Морис Дрюон
Разруха (24)

XI

Жаклина почувства внезапна умора и тръпчивата свежест на въздуха, тъгата на ноемврийската светлина на полето и на оголените дървета.

Отнякъде се разнесе лай на селско куче, което засили чувството й, че е самотна и изоставена. И тя си помисли колко безполезно и глупаво беше през първата трета на XX век да се гони с часове един елен, да се препуска след малките му двукопитни следи, оставени по разораните ниви и росните ливади.

„Ето на! Габриел ми отне цялото удоволствие; на туй отгоре изостанах заради него от лова. Той ще бъде там, когато обкръжат елена, докато аз се мъдря тук! Скъпо ще ми плати за това.“

Жаклина свали дясната си ръкавица, опипа с пръсти лепкавата влага, която покриваше поводите, камшика и полепналите косми на коня. От малката чантичка, закачена на седлото, извади един сандвич и го захапа. После тръгна бързо в посоката, която мислеше за най-добра.

Защо, питаше се тя, й беше противна мисълта да следва Габриел? Не беше истина, че той ловува така лошо, както му бе подхвърлила, за да го нарани; във всеки случай той яздеше чудесно.

Още веднаж те се бяха скарали поради спомена й за Франсоа, поради зачитането на ония запазени зони, чиито едва доловими граници и самата тя не знаеше кое у нея определя. И тя си призна, че Габриел имаше известно право да бъде ревнив.

„Всъщност не му ли изменям повече с Франсоа, отколкото на Франсоа с него?“

Франсоа… той също настояваше тя да го следва през време на лова; и тя вървеше щастлива и покорна след него с чувството, че е закриляна и ръководена за цял живот. Оставаше й само да прегазва бродовете там, където навлизаше неговият кон, да прескача храстите, където гърдите на коня му бяха оставили отвор. Тя го виждаше отново пред себе си, леко повдигнал се на стремената, виждаше развяваните от вятъра широки златожълти поли на сюртука му. Калните пръски, които изхвърляха копитата на коня му, шибаха лицето й. Той беше водачът; тя го следваше и това беше прекрасно.

Тя виждаше също така дългия път, нощта, когато се връщаха изтощени, но възторжени от себе си и от любовта си. Чуваше волния смях на Франсоа. Конете им вървяха с отпуснати юзди и те двамата, наведени един към друг, дълго размахваха сплетените си ръце в ритъма на конските копита.

— Не се държим съвсем по ловджийски — казваше Франсоа шеговито.

Нощният живот в гората — гризачът, нападнал кората на някое дърво, таралежът, който мърда в тревата, внезапно падналото от дървото изгнило клонче — ги заобикаляше отвсякъде с едва доловимия си тайнствен шепот, с опияняващия дъх на гнила шума, на гъби, на дивеч и на дим…

Жаклина едва не заплака. Защо по същите тия места, в също такива часове тя вече не можеше да бъде щастлива по същия непринуден начин?

Защо беше дошла тук да тъпче тия обрулени мъртви листа, да съживява отдавна погребани щастливи дни?

Изведнаж Жаклина чу вляво от себе си провиквания и свирня на ловджийски рог, които означаваха, че всичко отива на добре; после се чуха и гласовете на пикьорите, които подканяха кучетата:

— Бърже напред! Насам! Насам!

„Еленът е влязъл в гората“ — каза си тя облекчена, сякаш току-що се беше спасила от някаква голяма опасност; и се понесе в галоп, присъединявайки се скоро към първите преследвачи.

— Еленът се връща към Моглев! Ще го хванем, госпожо графиньо, мисля, че тоя път ще го хванем! — извика й Лавердюр, не забравяйки да свали каскета си.

И той се спусна към една широка алея, последван от цяла група ловци.

Сигурна, че ще присъства при обкръжаването на елена, Жаклина продължаваше да галопира, мислейки си: „Всъщност често пъти ние се скарвахме с Франсоа по време на лова. И после се смеехме… Сигурно, когато се срещнем след малко, Габриел и аз също ще се смеем…“