Морис Дрюон
Разруха (59)

VIII

Габриел и Лавердюр се връщаха към Моглев, когато Шарлеман, слугата при кучетата, изтича насреща им цял задъхан.

— Господин графе — извика той, — нещастие!

— Какво е станало?

— Госпожа графинята…

— Е, какво госпожа графинята?

— Паднала е от балкона си. Тя се… тя се е уби… Габриел нададе такъв хубав вик, че Лавердюр му се възхити…

„Да, добре е така — помисли пикьорът, — този човек няма лесно да се смути.“

Габриел почна да тича, после, след стотина метра, тръгна с бърз ход; Шарлеман, който го следваше, разправи на три пъти малкото, което знаеше.

— Тогава помислиха, че господин графът сигурно е отишъл с Лавердюр в гората, както е и станало — завърши той, — и ме изпратиха да го предупредя. Но господинът беше по-далеч, отколкото мислеха.

Пред замъка хората стояха изплашени, обхванати от безмълвно вълнение; група слуги и селяни стояха под балкона, поглеждайки ту падналите камъни, ту зеещото място горе, на фасадата.

— Изглежда много здраво, — шушукаха си те, — но в действителност тези постройки са съвсем стари и прогнили и един ден ето какво става…

— Кой я намери?

— Мисля, Флорен. По нощница, както си била…

— Горката жена!

— Хайде, не стойте тук — каза Лавердюр, разпръсвайки групата. — На какво прилича да стоите така пред нещастието на господарите.

После той обърна разтрошените камъни, за да види дали не беше останала следа от ботуша му.

Габриел беше потънал в замъка.

Тялото на Жаклина беше в ръцете на госпожа Флорен и госпожа Лавердюр. Двете жени, със замъглени от сълзи очи, бяха започнали с опитността и бързината на селянки да я обличат и вече бяха превърнали стаята й в стая на покойник.

— Добре, че госпожа графинята се причести вчера за Коледа — шепнеше госпожа Лавердюр, подсмърчайки. — Всъщност тя едва ли имаше някакви грехове, за да ги отнесе със себе си.

Толкова бяха се движили из стаята, от вратата до леглото и от леглото до балкона, че не беше вече възможно да се различи каквато и да е ясна следа върху паркета.

Не пред трупа, а пред старата госпожа дьо Ла Монри Габриел не знаеше точно как да се държи. Той реши да склони главата си в ръце и да плаче. И както нервите му бяха крайно изтощени, това никак не му беше трудно и даже го облекчи.

— Като си помисля… като си помисля, че я бях направил толкова нещастна… — измърмори той и избяга в стаята си.

Госпожа дьо Ла Монри, за да може да го наблюдава, беше запазила равнодушен израз на лицето си, вече така опустошено от годините и самотата, че мъката едва ли можеше да го опустоши повече.

Лавердюр отиде при маркиза, който беше предупреден с излишна предпазливост.

— Ах, бедната малка! — само беше казал той.

Когато Лавердюр пристигна, той го завари да спори с Флорен.

— Но господин маркизът днес не бива да облича жълтите си дрехи! — казваше старият прислужник. — Господин маркизът е в дълбок траур.

— Добре, тогава облечете ме в черни дрехи… — провикна се слепият. — Хайде, Лавердюр, какво има да докладвате?

— Да, господин маркиз, открих един елен-водач в един участък, където има и глиган… Но сега поради смъртта на племенницата на господина… по необходимост…

За миг слепият остана мълчалив, после се провикна:

— Е, какво? Защо да не се гони този глиган! Нали е черен! Това няма да подразни никого. Хайде, Лавердюр, вървете да гоните животното; даже да няма господар с вас, това няма никакво значение. Кучетата трябва да ловуват… Ще ми разправите довечера.

Лавердюр, излизаше от маркиза, когато дойдоха да му кажат, че госпожа дьо Ла Монри го вика.

Старата дама, с черна панделка около врата, попита:

— Лавердюр, нали зет ми уби дъщеря ми?

— Но, госпожо графиньо…

— Хайде, хайде, не ми разправяйте празни приказки, приятелю мой! Една жена не излиза посред зима на балкона само по нощница. Тя облича домашна роба. Да видим сега, той се върна пиян, нали?… Вие единствен знаете това. Тогава, щом не искате да ми кажете… Представете си, аз чух шум тази сутрин, да! Това ви учудва… Е добре, ще поискам тогава полицейско следствие. И ще разберем дали е бил зет ми, или някой друг… или никой.

— Тоест, госпожо графиньо…

— Говорете по-високо!

Тогава за първи път Лавердюр изгуби търпение.

— Аз може би имам да кажа нещо по-специално на госпожа графинята — провикна се той, — но както изглежда, госпожа графинята чува през нощта — не искам да я обиждам, — а не може да чува през деня и затова сега трябва да отида да бия барабан и да крещя на площада.

— Ах, да… добре… — каза госпожа дьо Ла Монри обидена. — Добре, ще ви изслушам, където искате.

— Ако на госпожата не й е неприятно, да отидем в кучкарника, когато тя пожелае… сякаш тя се интересува от любимите кучета на дъщеря си… — каза Лавердюр, станал отново почтителен и вежлив.

Скоро след това госпожа дьо Ла Монри отиде в кучкарника. Лавердюр заведе старата дама зад решетките и хвърли на кучетата няколко къса сурово месо, за да почнат да ръмжат и да се бият.

— О, тук мирише ужасно! — възкликна госпожа дьо Ла Монри.

— Ами че да! — потвърди Лавердюр с израз на извинение.

Там, посред врявата на шестдесетте кучешки гърла — старата дама впрочем чуваше по-добре при шум, — Лавердюр разправи това, което знаеше, без да набляга върху престъплението, без даже да споменава за крака на елена.

— Един удар, каквито се нанасят при спор, когато човек е пиян — поясни той. — Сигурно не е искал да я убие. Просто лош късмет! Че именно там се е случила колонката на леглото…

През същото време той викаше: „Назад!“ на едрите кучета с червеникави петна и ги отблъскваше с пръчка, за да не скъсат чорапите на госпожа дьо Ла Монри.

— Сега госпожа графинята знае всичко — завърши той. — Нека тя реши. Аз го направих, без да мисля, така, не знам защо… за да избягна скандала за Моглев… а после и заради господин Жан-Ноел и госпожица Мари-Анж, които преживяха вече толкова нещастия, че не може повече…

Госпожа дьо Ла Монри размисли, представи си последствията от аферата, аутопсията, полицаите, инспекторите от криминалната полиция, репортерите, снимките във вестниците и семейството си, дало храна на хорското любопитство. „Дъщерята на поета Жан дьо Ла Монри… Драма на пиянство и ревност в един исторически замък… Пикьорът прикрива престъплението…“ Ще покажат как отвеждат Габриел между двама полицаи. А после всичко ще се повтори още един път през време на процеса, на който тя, графиня дьо Ла Монри, би трябвало да се представи като граждански ищец…

„Това ще опетни цялата ни среда…“

— Вие сте прав, Лавердюр — каза тя. — По-добре мълчание, отколкото скандал. А ако господин Дьо Воос е виновен и не получи възмездие още на тоя свят, добре, той, все едно, ще го получи на оня… Във всеки случай вие направихте услуга на всички ни. Постъпихте като човек, издигнал се над вашата среда.

— Госпожа графинята е много добра — отвърна пикьорът, навеждайки чело. — А, още нещо — добави той, — господин маркизът иска въпреки всичко да отидем на лов.

— И дума да не става! — отсече госпожа дьо Ла Монри.

Денят беше изпълнен с формалности и първите съболезнователни визити. С отпуснати рамене и мътен поглед, Габриел вече повтаряше за двадесети път:

— Не мога да разбера… тя сигурно ни е чула да тръгваме, Лавердюр и мене… излязла е на балкона, за да ме извика, не знам вече… а аз не исках да я събуждам.

Той толкова беше повтарял това, че вече ясно виждаше цялата картина: ето, той кротко върви с пикьора през парка, Жаклина отваря вратата на балкона, опитва се да ги види в нощта и изведнъж пада, когато те са вече много далеч, за да чуят сгромолясването.

Госпожа ван Хеерен пристигна сама. Мъжът й се бе върнал с влака от Париж „малко неразположен“ — поясни тя. Габриел се постара да не остане повече от един миг с нея.

Жилон беше голяма подкрепа за Габриел, поддържаше разговорите вместо него, намесваше се — един път разумно — в това, което не го засягаше. Макар че беше пристигнал към десет и половина часа, както обикновено в ловджийско облекло, човек можеше да помисли, като го слушаше, че едва ли не лично той бе вдигнал тялото на Жаклина.

Що се отнася до маркиза, на хората, които идваха да му изкажат съболезнованията си, той на няколко пъти отвърна с въпроса:

— Хванаха ли го?

Вечерта госпожа дьо Ла Монри и Габриел най-сетне останаха сами, лице срещу лице. Мъчителен миг, от който госпожа дьо Ла Монри съумя да се измъкне първа.

— Габриел — започна тя, — не зная и никога не искам да узная дали не ви тежи нещо на съвестта. Единственото, което искам от вас, е, в случай, че пожелаете да се изповядате, да го направите някъде, където никой не ни познава, даже ако е възможно в чужбина.

С тези думи тя ясно определяше по-нататъшното му поведение.

— Но не веднага — добави тя, — за да не заприлича на бягство. Най-напред ще трябва да заместите дъщеря ми в управлението на Моглев и даже, това е ваше задължение, в настойничеството на децата. Бъдете спокоен, аз ще ви наблюдавам.

След това те влязоха в малкия салон. Слепият беше седнал до камината с грифоните с „кутията за лов“ пред себе си и ръцете му се движеха по малките зелени изпъкналости.

Лавердюр, изправен до него, в същото облекло от сутринта, с каскета в ръка, разправяше:

— Ето, глиганът се понася по Алеята на дамите…

Той докладваше за някакъв лов от миналия сезон, за който старецът не си спомняше вече.

Габриел се ужаси, виждайки вместо Жаклина в креслото срещу маркиза да сяда госпожа дьо Ла Монри.