Морис Дрюон
Разруха (40)

XV

От започването на сесията Симон рядко беше вземал участие в дебатите, и то винаги по ясни и от второстепенно значение въпроси. Никога досега той не беше вземал участие в един тъй важен дебат, където думите, които щеше да произнесе, можеха да имат подобни последствия.

Докато се отправяше към трибуната, Симон още веднъж можа да се възхити от чудната бързина, с която мислеше, когато се канеше да говори публично, и от множеството подробности, които забелязваше: квадратчетата на шахматна дъска, които драскаше един от колегите му върху някакъв бял лист, потъмнелите връхчета на собствените му обуща, Стен, който хапеше възлите на пръстите си, увисналия кичур коса на един разсилен, умората и отвращението от хората върху старото лице на председателя на камарата. Спомни си също така за един килим, който миналата седмица беше пазарил и предплатил. Той мислеше за всичко освен за това, което в момента беше важно и съществено и върху което му бе невъзможно да съсредоточи вниманието си: речта, която се готвеше да произнесе.

Корнизът от махагон срещу него, чашата вода вдясно и едно металическо автоматично моливче, забравено от предишния оратор… трибуната във форма на вана, която ограждаше Симон. Една някогашна вана… ваната на Марат. Високите оратори имаха впечатлението, че рискуват всеки миг да се прехвърлят през ръба й; дребните мъже, напротив, се чувстваха там смешно потънали до мишниците.

Над него, най-горе на скелето, Симон чуваше председателя да разговаря непрекъснато с главния секретар, използвайки качеството, присъщо на старите парламентаристи, да разговарят и в същото време да не пропущат нищо от речта.

Долу, под себе си, Симон виждаше теметата на стенографите. После, по-нататък, се откриваше опасно пространство — отсрещният бряг, изпълнен от шестстотин души, които се движеха, гъмжаха, шумяха враждебно настроени и невнимателни към всичко освен към грешките или глупостта на оратора.

Симон свали очилата си, за да се откъсне от външния свят… Тогава всички цветове и форми, се сляха в едно; всичко, което ставаше в големия амфитеатър на Републиката, доби смътния и еднороден вид на огромна пясъчна кариера, открита на склона на хълма, откъдето се изливаха безконечно хората и времето.

— Господа… преди малко бях лично замесен в тия дебати. Аз няма да се измъкна от дълга, който съвестта ми налага: да дам пред камарата обяснения по въпроса относно всичко мъчително, което ни задържа тая нощ, обяснения, които може би единствено аз съм в състояние да дам…

Благотворно, успокояващо беше за Симон усещането на сричките, които се образуваха от само себе си между езика и небцето му. Необикновеният тайнствен човешки механизъм още един път бе започнал да функционира в желания момент; механизмът на мисълта се бе свързал с механизма на словото подобно двигател — същият двигател, който само преди миг се въртеше прекомерно бързо на празен ход, със системата зъбни колела или с някаква перка.

— Но вие ще признаете, господа, че един от най-мъчителните моменти, който може да се случи в живота на човека, е този, когато той трябва да избира между приятелството и съвестта. Такъв именно драматичен момент преживявам сега и аз.

Речта вървеше като съвършена, добре регулирана и мощна машина, почти независима и без да скърца нито една от нейните части, На Симон оставаше само да контролира автономната част от себе си, която го увличаше, носеше го, да внимава само да не го отклони във вихъра на някое много дълго изречение, да повишава гласа си при трудните пасажи на разсъждения или чувства. И за да контролира хода на речта си, той отново сложи очилата.

Право пред себе си, на правителствената скамейка, той забеляза лицето на Анатол Русо, гъстите му бели къдрици, клепачите му на домашна птица, изтощените му от годините, борбата и продължителната тревога черти. Симон видя отново оня ден преди девет години, когато министърът го беше поканил него, бедния и незначителен учител, да се качи във великолепната му кола и беше мило споделил с него коженото си покривало; тоя ден Симон не знаеше дали трябва да остави бомбето си върху коленете, или отново да го наложи на главата.

И сега министърът не го изпускаше от очи и в повдигнатия му поглед се четеше учудване, молба и ужас, също както в очите на старец, който само след миг ще бъде смазан до стената и не ще може повече да заповядва на крайниците си, за да се спаси от смъртта.

Симон почувства колко вълнуващо беше положението и веднага реши да извлече изгода от него свръх това, което вече бе предвиждал.

— Всички знаят, господин министър-председателю — провикна се той, обръщайки се направо към Русо, — че аз започнах кариерата си при вас. И как бих могъл да забравя тия месеци, прекарани до вас в народната просвета и във военното ведомство, където се научих от вас какво представлява едно министерство, какво е държава, какво значат висши интереси на нацията.

Камарата, демобилизирала се поради крясъците от преди един час, затъпяла от продължителността на заседанието и стигнала до състоянието, при което хора, които са си хвърлили в лицето толкова оскърбления, имат вече само смътното съзнание за началните причини на дискусиите си, камарата, потънала в полумълчание, изглеждаше упоена от силното вълнение, което витаеше между Симон и Русо.

Симон Лашом съзнаваше подлостта, която вършеше, предумишлено скроеното предателство, чието изпълнение и цел беше именно тая реч на трибуната. Той имаше щастието, доста рядко в живота на един политик, че предателството му се покриваше с интересите на страната; ловко и с лицемерна откровеност той искаше да покаже себе си в конфликт с трагедията.

След като отдаде необходимото уважение на Русо и заплати данък на признателността, която му дължеше, Симон постъпи по същия начин и по отношение на Шудлер. На събранията, на които дневният ред е вече изчерпан, много се харесва, когато някой неочаквано привлече вниманието на присъстващите, заговаряйки за хората.

Симон посочи как мегаломанията на Шудлер беше докарала работите му до същия хаос, в който се намираше и разсъдъкът му.

— Вярно е — каза Симон, — че дълги години аз бях пряк и после косвен сътрудник на господин Шудлер. Вярно е, че доскоро бях директор на един ежедневник, на който господин Шудлер беше главният акционер и председател. Но вярно е също така, че въпреки цялата ми преданост към тоя вестник, към сътрудниците му и към читателите му, въпреки голямото ми желание да го спася от катастрофа, аз се почувствах задължен да си дам оставката в деня, когато господин Шудлер започна да изпраща служебни бележки, написани върху банкноти от по хиляда франка.

Това откритие предизвика всеобщо изумление.

— Хайде де! Не е възможно. Всичко това са приказки от роман! — провикна се Русо, който, схванал започнатата от Лашом маневра, почваше да се ядосва.

— От роман ли? — отвърна Симон. — Ето на, вземете, господин министър-председателю, убедете се лично!

Той извади от джоба си банкнотата на Шудлер и прочете на висок глас:

— „Никакво значение. Ние сме солидни. Аз ще заместя Стринберг.“ Подписано „Шудлер…“ Ето, господа, ето вижте — продължи Симон, размахвайки банкнотата — в какви ръце се предаваха финансовите интереси на държавата.

Настана невъобразимо вълнение. Чуха се смях на възмущение и неодобрителни викове. Русо беше смъртно блед.

— Но аз нищо не съм знаел! Шудлер не ми е пращал банкноти! — провикна се той.

— Той ви изпращаше други! — изкрещяха му отляво.

— Това е чудовищно, безсрамно! Няма да позволя…

— Господа, господа, какво става с вас! — изкрещя председателят на камарата, чукайки с ножа си за разрязване на книги. — Господин Гурио, ще бъда принуден да взема и по-строги мерки срещу вас. Господа, пазете тишина! Този дебат се превърна в зрелище, за което би трябвало да се срамувате. Отнася се за достойнството на нашия парламент!

— Аз разбирам, господин министър-председателю, че едно дългогодишно лично приятелство, даже при липса на общи интереси, ви е затворило очите за странното поведение, което имаше от няколко месеца насам банкерът Шудлер — поде Симон, чийто глас възвърна донякъде спокойствието в депутатските редици. — Но вие, господин председателю, не може да не разберете, че фондовете на синдикатите на пострадалите от войната щяха да послужат за спасяване личните интереси на господин Шудлер. Сделката беше сключена по време на един обед на 14 април между него, Стринберг и вас.

В събранието отново настана врява; ръцете се вдигнаха многозначително — доказателствата бяха налице.

— Ето на, всичко се изяснява! — викаха депутатите, сякаш никога през живота си не бяха сядали на масата на някой делови човек и винаги се бяха хранили в народни ресторанти.

— Аз знам това така точно, господа, от самия председател на съвета — тогава министър на финансите… И вие бяхте тъй малко сигурен в сериозността на тая операция — поде Симон, обръщайки се отново към Русо, — че на излизане от обеда ме попитахте какво мисля за положението на двамата финансисти.

— Ах, това е вече прекалено! — извика Русо, удряйки с юмрук върху пюпитъра. — Нали вие, Лашом, лично вие ми отговорихте по телефона, че положението на Шудлер е така сигурно, както и положението на Стринберг.

Русо протягаше с негодувание и бяс малката си ръка към трибуната.

— Извинете, господин председателю — отвърна Симон, напълно спокоен и почти ироничен. — Аз ви казах: „Положението на Шудлер не ми изглежда по-сигурно от това на Стринберг!“

— Как! Та това е чудовищно! — изкрещя Русо с разстроено лице, обръщайки се, сякаш търсеше зад себе си, по скамейките на камарата, добросъвестни свидетели.

Тогава стана Робер Стен със скръстени ръце и с патетичен тон подхвърли:

— Нима, господа, сигурността на държавата може да се гради на един обикновен телефонен разговор?

Ръкопляскаха му почти всички групи.

— Кой беше финансистът Стринберг? — поде отново Симон. — Това, което ние всички знаем, господа: един от тия феодали на международния капитализъм, издигнал се върху пирамида от васали, за които един от най-блестящите умове на тоя парламент (и Симон не пропусна да протегне ръка към Робер Стен) преди няколко дена каза, че в действителност те са само авантюристи, за които спестяванията са поле за авантюри.

Колкото повече говореше Симон, колкото повече нападаше бившите си покровители и обираше с нюансирана вежливост мислите на приятелите си, толкова повече печелеше удивителен авторитет. Всяка дума, която произнасяше младият депутат, сега изглеждаше по-внушителна и падаше тежка като чук.

Облегнал се с две ръце на трибуната, той продължи:

— Син на народа, стипендиант на държавата от началото до края на образованието си и дълбоко привързан към принципите на свободата и равенството пред законите, които позволяват именно на хора като мене да застанат тук, на това място, за да изразяват съвестта на народа, аз не мога нито да насърчавам тези финансови феодали, нито да се съюзявам с тия, които ги поддържат, служейки си с тях или служейки на тях.

Продължителни ръкопляскания прекъснаха речта му. Сега Симон знаеше, че може да ръководи не само словото си, но и цялото събрание.

— Стринберг умря — поде отново той, — повличайки със смъртта си опропастяването на хиляди хора. Заемът за премахване на разрушенията от войната, с обещанието за който господин министър-председателят получи доверието на парламента, не беше осъществен. В замяна на това „фондовете на пострадалите бяха погълнати от краха на банката «Шудлер» кредитът на държавата беше сериозно засегнат, а пострадалите от опустошените области продължават да спят в бараки.“

Робер Стен с помрачено чело беше обзет от някакво смътно безпокойство. Според грижливо подготвения сценарий той беше подтикнал Симон към нападение, така че младият депутат не само да се очисти от всякакви съмнения, но и да отправи няколко разобличителни думи към Русо, които щяха да помогнат той да бъде свален от министърпредседателското място. Стен се готвеше да се притече на помощ, ако Симон се намери в затруднение или, за предпочитане, да си послужи след него с аргументи, които трябваше да нанесат последния удар на Анатол Русо. А ето че Симон си вършеше работата сам и я вършеше добре, обирайки за себе си цялата слава.

„Най-сетне — мислеше Стен, хапейки кокалчетата на пръстите си — същественото е Русо да падне. А един успех на Симон само ще подсили партията ни.“

Марта Бонфой, която бе следила речта на младия си любовник отначало с голямо вълнение, а после с гордост, изведнъж си каза:

„Сега той е очистен от аферата, и то за цял живот. Той е разбрал. О, не — мислеше тя, — той не е от ония, които се давят, за да спасяват трупове… Сигурно ще отиде далеч и това ме радва… Но мисля, че вече няма нужда от мене.“

Тогава тя донякъде престана да се интересува от речта му, извади огледалцето от чантата си, после започна да търси с поглед към скамейките, които се извисяваха зад Робер, младите депутати с интересна грозота сред тоя рибарник на последния й риболов, в който тя още можеше да потопи ръката на шанса.

— Що се отнася до моето управление на „Л’Еко дю Матен“ — казваше Симон, — аз държа сметките от времето на моето ръководство на разположение на анкетната комисия, която не ще закъснее да бъде назначена.

Думата още не беше произнесена и Анатол Русо я получи като удар с нож в корема. Старият човек се сви върху скамейката; нещо детско и болезнено се появи в погледа му, сякаш той искаше да каже на Симон:

„Защо да се говори за анкетна комисия? Защо тая допълнителна жестокост? Защо именно ти трябва да правиш това?“

Симон избърса с пръсти малкото пот, която чувстваше да избива на ситни капки върху горната му устна.

— Камарата ще разбере лесно — заключи той — по причините, които изложих, че ми е невъзможно, в интереса на самата република, да давам подкрепата си; на делата на правителството; и аз мисля, мога да заявя това, че парламентарната група, към която принадлежа в своята цялост, ще вземе същото отношение по въпроса.

Симон Лашом слезе от трибуната акламиран, гнусен и триумфиращ.

Русо вдигна очи към председателя на камарата, като че ли да го пита какво трябва да прави; дебелият старец, който всеки две седмици виждаше под капитанския си мостик да се проваля като картонена постройка по един министерски кабинет, доби израз, с който искаше да каже: „Ех, вие знаете не по-зле от мене!“

Анатол Русо се полуизправи, подпирайки се на пюпитъра, и каза:

— При тия обстоятелства, господа, аз поставям въпрос на доверие.

После неколцина от министрите го обкръжиха и му заговориха; но той сякаш не ги чуваше; дишаше мъчително, като че ли сърцето му отслабваше, и в очите му се появиха малки червени жилки.

— Не ви ли е добре, председателю? — запита го един от министрите.

— Не, не, много добре съм — отвърна той.

В седем и четвърт сутринта министерският кабинет на Анатол Русо беше бламиран с 316 гласа срещу 138 и стотина въздържали се; предложението да се назначи анкетна комисия беше одобрено със същото мнозинство.

В залата на Четирите колони Симон, обкръжен, поздравяван и станал вече за някои предмет на завист или омраза, почваше да съзнава важността си; той беше съборил първия си министерски кабинет.

Неочаквано той забеляза Русо. Старият човек беше без шапка и се опитваше да вмъкне ръка в ръкава на пардесюто си. Беше натикал юмрука си в подплатата на ръкава и упорстваше малко смешен, трогателен и злочест.

Притеснен, Симон се запита за миг какво трябва да прави и как беше прието да се постъпва при подобни случаи. Той се реши да отиде при човека, когото току-що бе повалил.

— Слушайте, председателю — каза Симон, — отчаян съм, но наистина по съвест.

И машинално протегна ръка да помогне на Русо да облече дрехата си.

— Няма съвест! — изкрещя Русо. — Ти го знаеш добре. И няма вече председател, няма нищо вече, нищо освен жалки мръсници като тебе и мръсотията им… Ти, ти, Лашом, да ми направиш това… Ти уби Шудлер, а сега уби и мене! Но ти ще видиш… един ден ще видиш.

Той се отдръпна рязко; чу се пукането на коприна в ръкава на пардесюто. После Русо се завъртя около себе си някак странно, притисна чело с малките си ръце и се отдалечи.

Парламентарната група, към която принадлежеше Симон, се събра веднага в залата, запазена за тази цел, за да получи първите директиви за предстоящия важен политически ден. Явно беше, че Робер Стен ще получи мандат да състави новия кабинет, явно беше и това, че Симон Лашом щеше да влезе в кабинета най-малко като държавен подсекретар.

Групата беше разисквала вече няколко минути, когато някой влезе в залата и съобщи:

— Русо току-що получи атака. Качил се в кабинета на министър-председателя, за да вземе чантата си, и после се повалил върху масата…

Погледите инстинктивно се обърнаха към Симон. Той отиде до прозореца и дръпна тежката двойна завеса. Дневната светлина нахлу в салона, поглъщайки изведнъж светлината на лампите, подчертавайки грубо умората върху посивелите лица, фасовете в пепелниците, дима, който изпълваше въздуха. Политическата нощ беше завършила.

Симон видя в двора на Пале Бурбон бавно да преминават хора с припрени, внимателни и несръчни движения, влачейки към отворената вратичка на някаква кола един стар, нисък човек с бяла, гъста коса и високи токчета, когото поддържаха под мишниците, и който изглеждаше почти в безсъзнание, с люшкаща се глава и отпуснато тяло.

В този момент Симон не можа да избегне видението и на една друга кола, в която се намираше стара, сгромолясала се жена. И както тогава, той прошепна: „Или той, или аз.“ Несъмнено съдбата му беше такава — да се издига сред човешкото общество, като стъпква главите на старците, които го бяха носили на ръце.