Морис Дрюон
Разруха (33)

VIII

Удоволствието беше отрезвило Силвена и бе разляло в жилите й приятна отмалялост. Без съмнение Симон не бе олицетворение на красотата, но след няколкомесечна вярност на Вилнер той се явяваше за нея нов и млад.

Симон и Силвена си спомниха нощта, която преди седем години бяха прекарали заедно в същия апартамент, след приемането на Емил Лартоа във Френската академия.

Но тогава Симон беше пиян.

— Какво точно правихме тогава? — попита той.

— Как? Не си ли спомняш?

Те бяха почнали да си говорят на „ти“ така лесно, както лесно щеше да се прекрати това с края на нощта.

Да… Симон Лашом си спомняше. Или по-скоро бе запазил само някои отделни картини, които се натрапват в паметта много по-дълбоко в нетрезво, отколкото във всяко друго състояние, и се редуват с напълно забравени неща. Той си спомняше тази стая, но със златни, различни по големина звезди по стените, а сега тук нямаше никакви звезди.

— Не си ли сменяла тапетите?

— Не, но имат нужда от това. Трябва да го направя — отговори Силвена с ръка под тила, повдигайки хубавата си огненочервена коса.

Той си спомняше също така две вплетени човешки тела върху същото това легло — Силвена и Моблан; спомни си и себе си, проснат върху канапето, където ядеше твърдо варено яйце.

— А после спомням си, че ти беше много близо до мен. Дали не се лъжа?

— И това ли е всичко? — прошепна тя иронично.

Симон се загледа в Силвена.

— Беше същата нощ, когато накарах бедния Люлю да повярва, че ще стане баща.

Сега, когато той беше мъртъв вече от доста години, Силвена, която бе ускорила провала, лудостта и смъртта му, наричаше Моблан „бедния Люлю!“.

— Всъщност той беше един мръсник — поправи се тя. — Но да не говорим повече за това, искаш ли? Всичко беше отвратително, гнусно, един ужасен период от живота ми. Бих искала никога да не мисля за него… Толкова ми се иска тоя миг да беше първата ни среща… така… — разнежена добави тя.

— Но това е наистина първата ни среща… — отговори той със същата нежност, която не го обвързваше с нищо.

Силвена си помисли, че такава беше съдбата й — отново да среща ония мъже, на които някога се бе отдавала, но които сега не си спомняха за това.

„Трябва да съм се променила; сигурно тогава съм била съвсем незначителна…“

Той също мислеше, че съдбата се повтаря; тая съдба, която ги събираше на тържествени вечери и го караше да я изтръгва под носа на старците. Повторението на съдбата в действителност беше общ закон, който караше всички човешки същества при едни и същи обстоятелства да постъпват по един и същ начин.

Размишлявайки така, седнал на ръба на леглото, той нежно галеше Силвена, която потръпваше.

В тоя момент щракна секретната брава на входната врата. Силвена се изправи и извика ужасена.

— Това е Едуард! — възкликна тя с разстроено лице, покривайки се с чаршафа.

Лашом стана и машинално се доближи до едно кресло. За щастие той вече беше обул панталоните и обущата и бе сложил твърдата си яка; избягнато бе поне смешното положение, в което можеха да го заварят.

Вилнер вече беше там. При слабата светлина на нощната лампа той изглеждаше още по-внушителен и по-застрашителен. Челюстта му трепереше, огромните му ноздри вдишваха въздух с шума на ковашки мях.

Симон, който не можеше да си обясни странните, дяволски реакции в душата на тоя човек, веднага допусна драма, представи си в същия миг виковете, безсмисления бой с тоя стар колос или което беше най-лошото, изстрела, видя скандала, Марта предупредена, уплаши се същевременно за кариерата си, за доброто си име в обществото и даже за живота си.

— Сигурен бях! Подозирах! Знаех го! — изкрещя Вилнер с кръстосани ръце, с длани, притиснати върху мускулите на ръцете си. — Човек не може да те повери даже на един приятел, ето какво правиш ти!

— Но ние нищо не сме правили — простена Силвена, готова да се разплаче. — Легнах си, побъбрихме си…

— А-ха! Не лъжи на туй отгоре! — изрева той.

Исполинът вдигна ръка, сякаш да я удари. Тя закри лице с лакти. Симон се запита дали не трябва да се намеси. Тогава Вилнер дръпна чаршафа и откри Силвена, която изпищя.

— За да си побъбрите ли си се съблякла гола? — изкрещя той.

После, обръщайки се към Симон с движение на благородно великодушие, каза:

— На вас, миличък, не се сърдя, вие сте свършили вашето задължение, вашето мръсно задължение на мъж. Това е естествено.

Едва тогава Симон разбра, че всичко това бе само една добре скроена комедия; почувства се много облекчен, но заедно с това и малко унижен.

— Но тя — продължи Вилнер, сочейки с протегната ръка Силвена, — тая малка мръсница, тая разгулница, след това, което направих за нея… да избере точно деня, когато би трябвало да ме благославя, когато би трябвало да лежи в краката ми!… Ах, блуднице, животът неизбежно ще те накара един ден скъпо да изкупиш това, което направи, защото има правда…

Той играеше естествено и убедително една сцена, взета от собствения му репертоар. После се отпусна в едно кресло.

— Да направиш това на един старец! — каза след малко той в тишината, нарушавана само от плача на Силвена.

И изведнъж пред тая гола и ридаеща жена и пред тоя мъж, който преди малко я беше притежавал, той бе завладян от някакво смътно, еротично и болезнено чувство, от някакво състояние на възбуда и опасна мъка, която се вселяваше в мозъка и в плътта му.

Гневът му бе престорен, но скръбта беше истинска. Сега интригата, която беше скроил, се обръщаше срещу самия него.

— Положението ми наистина е глупаво — прекъсна мълчанието най-сетне Симон.

— То е човешко, миличък — отвърна Вилнер и стана.

— Едуард!… Едуард!… Не исках да те наскърбявам! — простена Силвена.

— Ти знаеш, че не прощавам — прекъсна я този път с непресторено коравосърдечие Вилнер. — Аз съм стар. Нямам много време.

Той беше намерил вътрешно оправдание да се отърве от нея.

После, обръщайки се към Симон, каза:

— Надявам се, че не ще откажете да ме придружите… да придружите един старец, който току-що е загубил последните си илюзии. Мисля, че вие ми дължите това.

Тръгнаха си, без нито единият, нито другият да се сбогува със Силвена.

Те пътуваха от Плен Монсо към Сена, когато Вилнер каза на Симон:

— Не исках таксито да ме чака. Нощните тарифи са съсипващи… Не ви ли уморява шофирането?

— Не — отвърна Симон машинално, с поглед, втренчен отвъд стъклото.

Те се умълчаха. Вилнер вдъхваше останалия по Симон парфюм, който обикновено употребяваше Силвена, както и възбуждащия и едновременно смущаващ парфюм, който излъчваше тялото на младата актриса.

Колкото повече време минаваше, толкова по-голямо ставаше озлоблението на Симон към стария човек. За десети път вече той се канеше да му каже: „Като сте имали нужда от мене, можехте поне да ме предупредите по малко по-ясен начин…“

— Преди всичко не се тревожете за нашата скъпа Марта — каза Вилнер. — Можете да бъдете сигурен, че няма да й кажа нито дума.

Той стигаше в лукавщината си дотам, че след като си бе послужил със Симон за собствените си цели, сега искаше на всичко отгоре да го държи и в ръцете си.

Отново настъпи мълчание, прекъсвано само от свистенето на гумите. Зората очертаваше контурите на покривите и двамата мъже добиха онова странно впечатление, че животът се е удължил с деня, който ви посреща, когато излизате навън след прекарана в безсъние нощ.

— Наистина — поде Вилнер — странна е тази необходимост, която изпитваме да запазим властта си над същества, които вече не желаем. Само тровим живота си с това…

Той опипа брадичката си, тая малка, тлъста и мека маса, която леко се движеше под пръстите му, и помисли, че може би именно оттук щеше да почне да гние лицето му.