Морис Дрюон
Разруха (32)

VII

В два наредени специално за случая кабинета избраниците, смесени с актьорите, поглъщаха сандвичи с гъши дроб, студено пиле и пълни блюда с дребни сладкиши. Госпожа Летан още веднъж трябваше да установи, че по три чаши шампанско не бяха достатъчни на човек.

Вилнер обичаше тия празненства след генералните репетиции, където успехът продължаваше да бръмчи около него, където му цитираха думи на автора, негови собствени думи; където го поздравяваха за някоя смела сцена, за някоя реплика, за някоя ефектна изненада. Всичко това отдалечаваше оня момент, когато отново щеше да се намери лице срещу лице със себе си. Но тая вечер той получаваше похвали колкото за „Витриол“, толкова и за Силвена и макар че и тя беше негово създание, той почваше донякъде да се дразни.

— Драги ми Едуард… (общите им отношения с Марта Бонфой позволяваха на младия депутат тая фамилиарност) драги Едуард — казваше Симон Лашом, — какъв шанс имате! Тя е очарователна, блестяща, тя ще направи чудесна кариера.

— Харесвате ли я, миличък? — отвърна Вилнер. — Добре тогава, опитайте щастието си или по-скоро дайте й възможност тя да го опита. Мисля, че вие я интересувате много. Да, да, уверявам ви.

Лашом се изненада.

— Не е възможно, вие се шегувате! Всички знаят…

— Какво? Че аз?… О, не, драги мой! Та аз съм вече старец. Само от интерес към изкуството!… Не казвам, че между другото, така…

И те заговориха по-общо за любовните си привички. Вилнер твърдеше, че вече не може да понася която и да е жена да се събужда до него.

— А вие как постъпвате? — попита той.

— О, винаги при тях оставам. Никога у дома — отвърна Симон. — Това предотвратява късите съединения, а освен това спестява извънредно много време. Предпочитам да си тръгвам в четири сутринта…

— Да, да — каза Вилнер, клатейки голямата си глава. — Но вие, вие сте млад. С време, когато влезете в години, ще се убедите. Става уморително отново да се обличаш посред нощ.

Вилнер беше прекъснат от някой, който дойде да каже:

— А Шудлер, как реагира той? Сигурно е вбесен. Малко прекалихте!

— Пиесата е със загадки, това е очевидно — намеси се някаква друга особа. — Тя е в устата на всички парижани!

От края на второто действие Вилнер чуваше за стотен път да се повтаря: „Пиеса със загадки… пиеса със загадки… Това е Шудлер, нали?… Впрочем признайте си, това е Шудлер…“

И той изгуби търпение. Струваше му се, че искат да подценят творбата му, да я превърнат в обикновена забава за обществото, и неочаквано, както държеше една до половина оглозгана пилешка кълка, надвишавайки глъчката на гостите, даде ход на яростта си.

— Какво, какво значи пиеса със загадки? — изкрещя той. — Всички пиеси са със загадки. Вземете Расин. Пиесите му са със загадки. Можете ли да ми кажете, неговият „Александър“, който впрочем, с изключение на две сцени, е лош, не е ли Людвиг XIV? А романите? Всички романи са със загадки. Балзак… Толстой… Та Толстой не си дава труд да изменя даже имената. Той сменя само една буква и това му стига. Ако аз бях взел портиерката си или си бях послужил с някаква хроника като Стендал и като двайсет други, тогава нямаше да разправяте, че това е творба със загадки единствено защото нямаше да знаете моделите. И после какво значи модел!… Е да, модел е например една жена, която скулпторът използва, за да създаде Венера, макар че тялото на тая жена не е чак толкова съразмерно сложено. Защото, госпожи — продължи той, размахвайки пилешката кълка, — нито една от вас няма тяло, което да е съвършено, гарантирам ви! Ако проверите, сами ще се убедите, че съм прав.

Всички мълчаха; слушаха го изненадани и любопитни, питайки се докъде ще го доведе вдъхновението му.

— Само че на нас — поде той отново, — за разлика от скулпторите, ни са нужни десет модела, за да създадем един прототип. Какво ви забавлява? Какво ви привлича? Какво ви е нужно? Да имате това, което смятате за истина. Ние работим с материала, който ни се предлага, и наше изключително право е да го изпипваме така, както разбираме. В края на краищата има само два начина да пишеш: като мислиш, че си център на вселената или че другите са тоя център. А за да създадеш сполучлива творба, трябва да можеш да мислиш и едното, и другото… Пиесата със загадки е историческа пиеса, която създаваме за съвременниците си. Запомнете, че вие ще продължавате да съществувате толкова, колкото поискаме ние, защото поколенията ще търсят в пиесите ни, в нашите книги, а не другаде, не върху надгробните ви плочи имената, които сте носили, мебелите, сред които, сте живели, та даже и начина, по който сте се обичали. Благославяйте ни, че продължаваме съществуването ви отвъд окаяната трайност на вашите органи и вашата плът. А ако имате пороци, оплачете се на вашите създатели, а не на нас!

Доволен от последната си дебелащина, той млъкна за миг, поемайки си дълбоко въздух, за да си отдъхне. Внезапно му се поиска да изхвърли с ритници всички тия хора, които бяха гледали безплатно пиесата му и които сега се надпреварваха да лапат дребните му сладки.

Побързаха да го успокоят, съгласявайки се с него.

— Искате ли да знаете какво ми каза Шудлер?… — добави той след малко. — Е добре, баронът ми каза: „Това са льороамоблановци, драги мой, вие тях сте искали да обрисувате. Очевидно е!…“ Е тогава какво!…

Силвена беше пияна. Не че беше пила много, но след нервното напрежение, вълнението, умората и успеха шампанското беше допринесло да изгуби до известна степен контрола над себе си. Тя бе запазила гласа си от сцената, висок и подчертан; непрекъснато повтаряше за случката със завесата и почваше да говори глупости, тропайки с крак и разтърсвайки гривата си.

— Ето на! Виждаш добре, че имах право! — й каза Вилнер, раздразнен, че я вижда в това състояние.

Правейки последни излияния, избраниците почнаха да се разотиват на групи.

— Едуард, прекарахме незабравима вечер…

Вилнер, слизайки с последната група, се обърна към Лашом:

— Кажете, драги приятелю, връщайки се в къщи, не минавате ли през квартала на това хубаво дете — улица Неапол?…

— Да, да, разбира се — отговори Лашом, който живееше точно в противоположната посока, до „Трокадеро“.

Впрочем всичко се нареждаше добре, Марта Бонфой вече си бе отишла, изпратена от семейство Стен.

— О, защо, Едуард!… — възрази гальовно Силвена.

Пияна, признателна и може би за пръв път истински влюбена във Вилнер, тя се притискаше към него по витите стълби и цапаше с червило хубавия бял шал на стария си любовник. Силвена се бе надявала да завърши вечерта както трябва, за да бъде щастието й пълно, цялостно и равномерно разпределено по цялото й същество.

— Не, не, миличка. Шофьорът е капнал. Настоявам той да отиде да си легне. Нашият приятел ще те изпрати.

Такава загриженост за персонала друг път можеше да се стори на Силвена много странна.

На тротоара тя направи още едно усилие да продължи нощта.

— Хайде да отидем някъде да изпием по чаша… — предложи тя.

Вилнер поклати глава.

— Аз, мили деца — каза той, — съм смазан за сън, смазан от умора и триумф. Отивам да спя.

После, по-ниско, стискайки сърдечно ръката на Симон, той пророни от устието на водосточната си тръба:

— Благодаря ви, драги. Правите ми услуга.