Морис Дрюон
Разруха (26)

I

В началото на пролетта на 1929 година в Париж пристигна някакво високопоставено лице, за което вестниците писаха много малко, което не се появи в никакви салони, но чието присъствие все пак се почувства в целия град. Този човек нае половин етаж в хотел „Риц“ на площад Вандом. Цяла телефонна линия беше блокирана само за неговите нужди и час по час едно момче за поръчки се изкачваше в апартаментите му с поднос, отрупан с писма и телеграми. Но прислужниците, които чистеха личния му апартамент, не намериха никога нито едно листче даже и в дъното на кошчето за смет. Той живееше самотен, ако не се смята секретарката му с къса, бяла, подстригана по мъжки коса, с лице на аскет, интелигентна и свирепа. Мъже с най-различна външност и години, с държане на телохранители или с вид на щандисти от големите магазини постоянно се редуваха при него. Пред хотела неотлъчно го очакваше една голяма лимузина.

Тази личност, която можеше да опропастява стотици индустриални компании, да хвърля в мизерия десетки хиляди работници, безнаказано да отминава кралските покани, да разпалва южноамерикански революции и да събаря министерски кабинети в Европа; която притежаваше истинска крепост на някакъв остров сред Балтийско море и най-голямата яхта в света, пуснала котва в Триест; която пътуваше с четири паспорта, единият от които издаден от Ватикана, и която бе декорирана с всички възможни ордени — тази личност беше на шестдесет години и се наричаше Карл Стринберг.

Легендата, която се носеше за него из борсовите кръгове, из кулоарите на парламента, в заседателните зали на акционерните дружества и компании, та даже и в салоните на големите шивашки централи по време на модните ревюта, съдържаше много малко данни: яхтата, крепостта, дългите двадесетсантиметрови турски цигари със златни мундщуци, които той пушеше безспирно; роялът, изкачван в навечерието на пристигането му във всеки хотел, където отсядаше; скарването му с Пиерпон — Морган; няколко шумни банкрута, за които го смятаха отговорен; безусловното му ергенство…

Но когато се поставяше въпрос за произхода му, ръцете неопределено сочеха към Североизточна Европа.

Никой не можеше да се похвали, че го е познавал в младите му години. Сякаш този човек, който обикаляше земното кълбо под името Стринберг, не бе раждан от утробата на жена; по-скоро той беше въплъщение на Мефистофел, изплувало от скандинавските мъгли в жалките дрехи на днешния век, за да изпълни тук, на земята, тъмните си дела на върховна поквара.

Малцина бяха и ония, които познаваха външността му с куполовидното теме, покрито със сиви коси, загладени с тоалетна вода, правоъгълното му пожълтяло лице, бледите му зеници, безизразния му студен и втренчен, почти непоносим поглед, огромните му тесни и червени ръце — ръце от византийски фрески, които сякаш бяха закачени на него по погрешка.

През всички сезони и по всяко време на деня той носеше едни и същи високи обуща от черно лачено шевро, леко накуцвайки, което у някой провинциален съдия можеше да се сметне, че е от артрит, но у него напомняше накуцване на дявол.

Понякога, към края на деня, когато слънцето се спускаше зад Триумфалната арка и когато колите се разминаваха по Шанз-Елизе, обливайки се една друга в светлини, не един дипломат, обръщайки се към задното стъкло на колата, изпълнен едновременно с тщеславие и безпокойство — и малко засрамен от тия си чувства, възкликваше:

— А, ето Стринберг!

Беше часът, когато финансистът се отправяше към бреговете на Сена, към Рьой и Буживал. Във всяка столица, в която престояваше, той имаше навика да се разхожда, следвайки течението на реките, тия пътища на изобилието, където фабричните комини, генераторите, подемните кранове и вагонетките на разтоварищата се нижеха с редиците зеленеещи се острови, с парковете със старинни дворци, с поезията на старите села.

Докато колата се носеше в прохладната вечер, Стринберг седеше неподвижен отзад, гледаше разсеяно летящия пейзаж и диктуваше на секретарката, седнала на допълнителния стол пред него, деловите си писма.

После той вечеряше в някой ресторант по брега на реката, мълчаливо пиейки минерална вода, докато секретарката му, леко опиянена от френските вина, почваше да прилича под белите си коси на троха хляб, потопена в мораво багрило.

Върнал се в хотела, защитен от тапицираната с няколко празни стаи тишина, финансистът отваряше рояла и с големите си червени ръце с грозни палци и бели нокти почваше да свири немска музика — Бах и особено Моцарт, докато необикновената сметачна машина, скрита под куполовидния му череп, извършваше операциите си с бързината и точността на робот.

Тоя човек, който всеки миг знаеше точния курс на всички валути в света и можеше да го промени само с една-единствена дума, нямаше у себе си нито една банкнота, не заплащаше лично никога нищо. Секретарката или някой от агентите му уреждаха всичките му дребни разходи. Една банка, където и да се намираше той, изплащаше огромните му сметки в хотела. Стринберг не подписваше даже и един чек.

Парите не съществуваха за него под общоприетата банална форма на банкноти и монети или даже под формата на благороден метал. Той беше надхвърлил общоприетото понятие за богатство. Както Пирус, Александър Македонски или Карл Велики не биха могли да продадат империите си, така и той не можеше да „реализира“ богатството си, защото на света не съществуваше нито един достатъчно богат човек, който можеше да го купи.