Морис Дрюон
Разруха (12)

XI

Беше уговорено сватбата да стане в Моглев в параклиса на замъка в присъствието само на ограничен кръг от най-близки и да я обявят във вестниците, след като тя бъде свършен факт.

„На двадесет години би било чудесно — съгласиха се годениците, — но на нашата възраст да каним триста души, за да ги уведомим, че вечерта… не, това е малко смешно.“

Жаклина веднъж беше преживяла тържествената си сватбен сега не държеше отново да минава през кметството и черквата, където се бе свързала с Франсоа.

Габриел от своя страна имаше основание да се страхува в Париж от някоя глупост на Силвена.

„Наистина аз бях доста безсърдечен с тази малка — казваше си той. — Но какво можех да направя? Така или иначе щастието, което получаваме, все трябва да се открадне от някого.“

Защото Габриел наистина беше щастлив. Той продължаваше да живее временно у приятеля си Жилон, но по-голямата част от времето си прекарваше в Моглев. Всяка вечер, връщайки се в Монпрели с новата кола, с която се бе сдобил благодарение на един „заем“ от Жаклина, той дишаше свежия селски въздух и изпитваше такъв възторг, какъвто никога досега не бе изпитвал. „Как се движат тия клони! А почвата, земята! Тук е истината! Никой няма да повярва, че не се женя за пари. Но най-сетне да мислят каквото си щат! Жаклина и аз си знаем как е работата. О, забравих да й кажа…“

Винаги имаше много неща, които той забравяше да каже на Жаклина, но затова щеше да има време утре, вдругиден и цял живот. Животът му неочаквано добиваше смисъл:

„А аз се питах толкова често какво търся на земята. Ето! Това е било!“

И до късно след полунощ той измъчваше Жилон, който умираше за сън. Но Габриел не можеше да се спре и продължаваше да говори, без да забелязва това, и изпиваше една след друга по шест чаши ракия.

Но колкото повече наближаваше тържеството, толкова по-нервна и мълчалива ставаше Жаклина.

— Искате ли да развалим уговорката си? Да не се женим, ако смятате, че не трябва да го правим — каза й Габриел в навечерието на сватбата с тон на подчертано достойнство, в който обаче се чувстваше и нотка на гняв. — Има още време.

— О, не, не ми се сърдете, Габриел — отговори Жаклина. — Разберете ме, аз съм като ония коне, които, ранени първия път, когато ги качват в колата за превозване на коне-бегачи, инстинктивно се страхуват да се качат в нея втори път, това е всичко.

С други думи, това означаваше: „Не съм ли белязана. Не отивам ли към ново нещастие…“

— Разбирам ви много добре — каза Габриел сериозно. — Но бих искал да ви уверя, че ще уважавам колкото е възможно вашия… как да кажа… вашия спомен. Никога не ще ви поискам да забравите даже и скръбта си.

— Моля да ми простите, но даже да го искахте, не бих могла — каза тя, тъжно повдигайки рамене.

Двамата замълчаха за миг.

— Знам, че често мислите за Франсоа — поде Габриел. — И така трябва да бъде. Никога не то крийте от мене. Според това, което вие, пък и други са ми разправяли, той наистина е бил човек, към паметта на когото трябва да изпитваме голяма почит.

— Благодаря — каза Жаклина, слагайки ръката си върху неговата.

Тя чувстваше, че очите й се навлажняват. Тая склонност към сълзи, която проявяваше от известно време и която може би се дължеше на някакво несъзнателно нетърпение за физическа връзка, я ожесточаваше срещу нея самата. За пръв път в разговорите им Габриел наричаше мъжа й по име, а не с ония малко стеснителни перифрази, с които си бе служил досега. И той беше напълно искрен.

Двамата вървяха бавно един до друг из парка. Няколко минути по-късно, когато мислите на Габриел вече бяха взели друга насока, той се изненада, когато внезапно се хвана, че си казва: „Мъртвият се настанява между нас.“

— Колко лошо ме погледнахте изведнаж, Габриел! — възкликна Жаклина.

— Не, не, съвсем не… но аз мисля… за всичко, което ни разделя… за бедността ми… питам се дали имам право, за вас…

Това беше обичайната му, почти несъзнателна измама, щом изпиташе чувство за малоценност пред Жаклина — да подчертава бедността си.

Жаклина вдигна ръка, сякаш да му затвори устата.

— Моля ви се, Габриел. Ние вече си казахме по тоя въпрос всичко, което трябваше да кажем. Аз имам лично състояние, достатъчно и за двама ни, затова не съм длъжна никому да давам сметка. Голямо щастие е за мене, че съм в състояние да ви дам оная сигурност за съществуване, липсата на която ви е пречила да бъдете това, което сте, не ви ли го доказах? — меко добави тя, добродушно намеквайки за чека на Силвена.

Тоя мъж, висок метър и осемдесет и четири, с изключителна физическа сила и мъжествена външност, имаше незавидната участ да вдъхва у жените желание да го закрилят, и то до такава степен, че едните плащаха това, което той дължеше на другите… Неговото слабо място беше, че му липсваха пари и превързвайки тая рана, жените си отмъщаваха, като си осигуряваха правото да го притежават.

Сега беше ред на Габриел да сложи ръка върху ръката на Жаклина.

— Благодаря — прошепна той.

Те се погледнаха.

„Как бих могъл да се лиша от една жена, която ми дава толкова много, и то така изтънчено…“ — мислеше Габриел.

„Как бих понесла липсата на тоя тъй прям и лоялен мъж, който ми запълва такава празнота в живота и който стана най-близък мой приятел“ — мислеше Жаклина.

И тя добави гласно:

— Като си помисля само, че първия път, когато ви видях, вие никак не ми се понравихте. Намирах ви дори антипатичен.

Тя беше искрена в своя спомен, но погрешно наричаше антипатия онова, което беше само недоверие към един непосредствен чар.

И двамата се засмяха.

— Мили! — прошепна Жаклина.

И малката й изтънчена ръка с нежни и крехки пръсти потърси хубавата ръка с големите светли нокти на Габриел.

Те бяха наистина щастливи.

Все пак бързаха времето на годеничеството им да свърши час по-скоро, сякаш всеки от тях се страхуваше от някаква катастрофа.

Дойде утрото на сватбата.

Оглеждайки се в дългото тясно огледало, поставено в един от ъглите на тоалетната й стая, Жаклина беше приятно изненадана. Роклята й бе съвсем семпла, обикновена рокля с цвета на тюркоаз. Но тя беше цветна рокля!

От осем години смъртта беше шествала край нея с такава настървеност, покосявайки живота на баща й, на мъжа й, на чичо й — генерала, на барон Зигфрид — дядото на Франсоа, на другия й чичо — дипломата Жерар дьо Ла Монри, и на свекърва й баронеса Адела, че тя непрекъснато носеше траур.

— Виждаш ли, мило дете — беше й казала един ден пралеля й херцогиня дьо Валроа, — жените в нашите фамилии от двадесет и пет годишна възраст трябва да си шият само черни рокли.

И ето сега съдбата й даваше отдих, връщаше й отново правото на разнообразие, на свежи и светли багри.

Госпожа Флорен, която й помагаше да се облече, не спираше да бъбри зад нея, за да излее онова вълнение, което обхваща старите слуги винаги, когато в живота на техните господари настъпи някакво по-значително събитие.

— О, колко ще се радваме да имаме един млад господар в замъка и да не виждаме вече госпожа баронесата така самотна! А Лавердюр често казваше на Флорен, че на екипа липсвал млад, предвидлив господар, който истински да помага в лова…

Изведнъж, поглеждайки ръката си, Жаклина трепна. Тя беше запазила халката от първата си сватба.

„Ужасно — помисли си тя, — щях да застана пред олтара с нея…“

От оня далечен ден, когато Франсоа я беше сложил на пръста й — „… четиринадесет години и десет месеца… на излизане от «Сент’ Оноре д’Ейло»… страхуваха се да не вали, но не валя… големият навес на райета над изхода… тъй ясно виждам всичко това… не, не трябва повече да мисля…“ — тя беше свалила тази халка само един-единствен път, и то неотдавна, една сутрин у бижутера, когато вземаха мярката, останала впрочем непроменена, за новата халка.

„А защо да не нося и двете? — запита се тя. — Не, не може така. После това сигурно ще бъде неприятно на Габриел… Франсоа, обещавам ти, ще дам да претопят нашите венчални пръстени, за да направят един-единствен пръстен, който винаги ще нося.“

Тя препрочете писмото, което Франсоа й беше писал няколко минути преди да се самоубие и което тя винаги пазеше у себе си в един черен портфейл като някаква реликва. Почеркът беше бърз и нервен, липсваха препинателни знаци.

Жаклина умолявам те да живееш умолявам те да бъдеш щастлива. Аз сигурен (думата „съм“ липсваше, за което професор Лартоа беше казал: „Ужасно знаменателен пропуск“), че на света съществува и друг мъж който може да заеме до теб мястото за което аз вече не се смятам достоен…

Жаклина целуна писмото и го сгъна с благоговение.

„Ти виждаш, Франсоа, подчинявам ти се. Изпълнявам волята ти. Сигурна съм, че Габриел щеше да ти се хареса, че ти се харесва и че той е този, който сочиш ти…“

И в това, както и в преработването на венчалните пръстени, тя чувстваше, че търси повод да се оправдае.

Старият маркиз дьо Ла Монри трябваше да отведе племенницата си до олтара. В действителност Жаклина водеше слепия през малкия тъмен параклис, чиято украса беше сменена към 1830 година в готическия стил на тази епоха.

Габриел обличаше за последен път красивата си червена униформа на спахия, натруфена с всички ордени. Той току-що си бе подал оставката от армията.

— Държах да я облека — пошепна той на Жаклина, — защото тя ме доведе при вас.

Той имаше изненадващи детински хрумвания, които лесно можеха да минат за деликатност.

Майор Жилон, застанал между свидетелите, ликуваше. Той се смяташе единственият виновник за тая сватба и не изпускаше случай да го подчертае.

Няколко роднини благородници и съседи-земевладелци допълваха поканените, а в първата редица на прислужниците госпожа Флорен и госпожа Лавердюр си бършеха очите.

За да се изкупи всичко и да се придаде на церемонията по-възвишен характер, пред светая светих се беше изправил лично патер Будре. Доминиканецът, който беше върнал Жаклина в лоното на религията и я бе спасил от безумие, а може би и от смърт в първите трагични месеци на вдовството й, сега бе дошъл от Париж, за да благослови тоя съюз, който означаваше, че пациентката му е напълно оздравяла и се възвръщаше към нормален живот.

Отецът изпитваше едновременно и задоволство, и известна тъга, че е завършил с Жаклина делото, което беше почнал.

„Дали ще се разбират добре? — питаше се той. — Сигурно, вижда се, че се обичат.“

Движенията му бяха тържествени и величествени, сякаш пристъпваше към коронацията на някакъв монарх.

На няколко пъти Жаклина повдигна очи към Габриел; виждаше лицето му точно в профил, леко стиснатите челюсти. И изведнъж, в момент на някакво странно раздвоение, Жаклина видя, че лицето на Габриел се превърна в лицето на Франсоа; и както някога тя едва не припадна; но това не беше вълнение, предизвикано от момента, а само от спомена за някогашното й вълнение.

„Всъщност аз предчувствах, че ще се случи някакво нещастие“ — помисли тя.

„Дали тя не мисли за… миналия път?…“ — питаше се Габриел.

Патер Будре подаваше върху поднос платинените халки, без да изпуска двойката от своя дълбок, проницателен поглед.