Морис Дрюон
Разруха (11)

X

Барон Ноел Шудлер, командир на „Почетния легион“, управител на „Банк дьо Франс“, собственик на банката „Шудлер“ и на вестник „Л’Еко дю Матен“, председател на захарните фабрики в Соншел, на мините „Зоа“ и на много други предприятия от тоя род, загубил един след друг сина си барон Франсоа, за чието самоубийство Париж държеше отговорен именно него — Ноел, баща си барон Зигфрид, починал от удар почти столетник, и най-сетне жена си баронеса Адела, угаснала бавно от рак в яйчника, потъваше все повече в усамотението на стар тиранин.

Беше му се изплъзнала даже снаха му Жаклина, която от есента прекарваше почти всичкото си време в Моглев.

Така, нямайки около себе си никого, когото да измъчва, барон Ноел тая година беше започнал да обядва по-рано, за да може да се храни заедно с внуците си.

Трапезарията в дома на Шудлер беше разкошно и едновременно мрачно място. Високите шкафове от абанос бяха пълни с холандски порцелан и английски сребърни прибори от осемнадесети век. Четири картини, тъмни и блестящи, в тежки позлатени рамки, подхождащи повече за някой замък, отколкото за едно жилище в Париж, тегнеха от плодове, зеленчуци, убити фазани и синьо-зеленикави риби. Завесите от тъмночервено кадифе, дръпнати встрани и прихванати с шнурове, очертаваха като в рамка изглед от залесената градина, но не позволяваха да влиза достатъчно светлина.

През последния понеделник на април, един ден след законодателните избори, Жан Ноел и Мари-Анж, измъчвани от глад и изправени до високите дъбови столове, очакваха както обикновено от дълго време да дойде дядо им.

Мис Мейбл, бившата бавачка на децата, а сега гувернантката „Мейб“, както я наричаха те, също беше там.

Мейб не проронваше нито дума през целия обед, задоволявайки се само през равномерни интервали да отлепя устни от големите, издадени напред зъби.

Най-сетне баронът влезе, мрачен и зъл, с исполинско телосложение, с къса, вече посивяла брада на развратник, с костюм от хубав черен плат, реверът на който бе леко освежен от лентичка със знаците на ордените.

— Ех, че е неудобен тоя час за обед, това разстройва целия ми ден! — измърмори той. — Но ако аз не се занимавах с вас, питам се кой би го вършил… Бих могъл да се обадя на директорите ви в колежа да променят часовете на лекциите, трябва само една дума да им кажа. Но това е безсмислено… Хайде, сядайте!

Местата около масата за двадесет души бяха разпределени странно. Сред украсата и сребърните листа на големите свещници двете деца се губеха далечни и изолирани, отделени от дядо си с цяла редица празни столове. Защото барон Ноел изискваше да се почитат местата на мъртвите. Също като че ли обядваха в някаква семейна гробница.

Исполинът изпитваше болезнено задоволство да отбелязва опустошенията, които съдбата бе извършила около него. Едновременно с това той искаше да направи по-блестящо заемането на тия места като бъдещи награди, единствен раздавач на които беше той.

— Жан-Ноел, когато станеш на петнадесет години, ти ще получиш правото да седнеш на мястото на баща си; Мари-Анж, когато станеш на осемнадесет години, ще можеш да заемеш стола на баба си…

Децата едва се осмеляваха да повдигнат очи към него.

Дебелите клепачи на барона процеждаха само една тънка ивица от черния му поглед, подобна на ония цепнатини, които някои древни скулптори са отваряли вместо очи в бронзовите бюстове. Често зад тия процепи започваше някаква обезпокояваща нощ. От време на време там припламваше червеникава светлинка, признак на гняв, винаги очакван и винаги изненадващ, сякаш вътре в празния метал ненадейно лумваше огън.

Това, което най-много измъчваше Мари-Анж и Жан-Ноел, беше дясната ръка на дядо им, дебела и дълга ръка, която безспирно триеше между пръстите по всяка вероятност трохичка хляб. На пръв поглед това движение беше съвсем обикновено, но работата беше там, че палецът се движеше от само себе си и между него, показалеца и средния пръст нямаше никаква троха.

Двете деца не можеха да се въздържат да не гледат ръката на дядо си, колкото и да се страхуваха, че той може да забележи тяхната настойчивост. Така че движещата се ръка ту привличаше, ту отблъскваше погледите им.

— Да — поде отново барон Ноел, — ако не се грижех за вас… А сега това ще бъде още по-необходимо. Защото, бедни мои малки, вие ще станете, така да се каже, пълни сирачета… Каза ли ви вашата майка, че ще се омъжи повторно… Не? Е добре, тогава аз ще ви го кажа. Вие сте вече достатъчно големи, за да може човек да говори откровено с вас.

Децата веднага си припомниха някои предчувствия, шушуканията на слугите, някои намеци на Мейб, уклончивите и разнежени думи на майка им при последното й идване: „Следващия път може би ще ви кажа нещо много важно…“ Да, само това можеше да бъде. Майка им сигурно щеше да се омъжи за тоя много висок господин, който бяха видели веднаж и който се бе държал така объркано, проявявайки към тях прекалено голям интерес и някаква пресилена и студена любезност.

Ето защо, когато дядо им го каза, те изпитаха чувството, че отдавна вече са били предупредени и веднага след това започна тревогата им.

Ноел Шудлер съзнаваше, че това, което току-що извърши, беше много лошо. Жаклина, която трябваше да пристигне на другия ден, в последното си писмо го бе помолила: „… и преди всичко, моля ви, татко, не казвайте нищо на децата; държа да им го съобщя лично аз…“ Но той не можа да се стърпи. А защо трябваше да щади някого, та даже и децата? Съдбата щадеше ли него? Защо същата тая съдба така яростно се бе нахвърлиха срещу него, покосявайки най-близките му същества и оставяйки го съвсем самотен в тая голяма къща?

И колко още други злини беше му нанесла тя, които го оправдаваха да наказва невинните! Не бяха ли нейно дело изкуствените зъби в устата му, белите косми, прошарили брадата му и заместили върху гърдите му някогашното черно руно? Не бяха ли нейно дело и тия кошмарни нощи? Познаваха ли децата жестоките безсънни нощи, изпълнени с тревожни въпроси дали няма да умре още в следната минута! И тия болки в сърдечната област и в лявото рамо, за които професор Лартоа упорито твърдеше, че не са симптоми на ангина пекторис, а само прояви на нерви. Всъщност какво ли разбираше тоя Лартоа? А чувството на внезапна слабост, което от няколко месеца насам завладяваше огромното му тяло? Никога по-рано той не бе преживявал и тия мигове на безсмислени съмнения за действителността на външния свят, тия странни възприятия.

И на всичко отгоре това непрекъснато движение на дясната му ръка, за което той си даваше сметка, но което не можеше да спре.

Въпреки всичко на седемдесет и две години той продължаваше да работи, възхищавайки се от себе си, че е в състояние да го стори. Колцина на неговите години бяха съумели да запазят цялата си работоспособност и цялата си енергия! От неговия труд щяха да преживяват цял живот тия две деца тук, които сега свеждаха нос над чиниите си оттатък местата на мъртвите; от неговия труд, защото той по необходимост управляваше имуществото на Жаклина и щеше да го управлява, докато тя бъде жива. А сега някакво си конте, някакъв некадърник, един офицер без заплата и без име на свой ред щеше също да живее на негов гръб…

Червеникав блясък се появи между клепачите на барона. Огънят във вътрешността на бронза припламваше отново.

— Щом майка ви непременно държи да се омъжи за безполезен човек, тя можеше да се омъжи поне за някой херцог! — извика неочаквано той. — Веднаж станала моя снаха, можеше да си вземе за мъж, когото поиска, но Дьо Воос… Дьо Воос… какво значи това? Какво значи тая фалшива фламандска представка пред името му! Госпожа Дьо Воос! — завърши той, повдигайки огромните си рамене, без да помисли, че благородническата титла на Шудлерови водеше началото си от времето на Фердинанд II.

Децата бяха загубили вече всякакъв апетит. Напразно прислужникът им предлагаше върху тежки подноси пирамиди от гозби, парата от които се извиваше подобно на тамян. Това беше една от най-новите странни прищевки на исполина — да изисква от кухнята менюта в количество извън всяка мярка. Сам той си сервираше огромни порции, върху които налиташе като ламя. Но децата бяха забелязали, че той връщаше чиниите три четвърти пълни.

— Хайде, трябва да ядете — подкани ги той.

— Благодаря, дядо, но уверявам ви, не съм гладна — тихо отвърна Мари-Анж.

В гърлото й сякаш бе заседнала някаква мъчителна буца и тя се питаше дали ще успее да задържи сълзите си до края на обеда.

— Да, разбирам; вие мислите за баща си, бедни мои деца — поде баронът, продължавайки да влива отрова в сърцата им. — Ах, колко жалко е, че не можахте да го опознаете по-добре. Какъв достоен за уважение човек! И как само ви обичаше той!

Сълзите потекоха от очите на Мари-Анж и лъснаха бузите й по-рано, отколкото очакваше тя. Но това не намаляваше мъчителната буца в гърлото й.

Мис Мейбл, без да посмее да изрази каквото и да е неодобрение, само отлепи устни от зъбите си.

Жан-Ноел избягваше да погледне сестра си; той чувстваше, че също ще заплаче. Но неговата мъка се уравновесяваше донякъде от надеждата му за някакво още неопределено, но страшно отмъщение. Дали нямаше някакъв начин да убие тоя ужасен господин Дьо Воос, който се готвеше да отнеме майка му? Или пък да го сплаши, като му изпраща всеки ден заплашителни писма. Мина му през ума и мисълта за бягство и той веднага си представи как майка му се обръща трагично към този господин Дьо Воос и му казва: „Синът ми е избягал. Вие сте виновен за това.“

— Да, хубав заместник му намери тя — отново поде барон Шудлер. — А пък ако толкова й се е искало да се събере с обикновен човек, тогава поне можеше да вземе Симон Лашом, казвал съм й го двайсет пъти. Ето един човек, който почна от нищо, но ще стигне далече, защото аз го създадох. Знаете ли, деца, от вчера той е депутат. Минал е през първия избирателен тур без балотаж… Поне тук съм удовлетворен.

Скритият гняв на Жан-Ноел сега се насочи срещу Симон Лашом. Момчето ненавиждаше този човек с посредствена външност, със сплесната брадичка и космати пръсти. Мразеше го особено за това, че исполинът му го сочеше за пример вече трети път в продължение на четири обеда. За него само това беше достатъчно, за да намрази когото и да е, бил той Гюинмер^[1] или Тюрен^[2], или даже Наполеон.

Жан-Ноел се запита кого всъщност обичаше. Дядо си той не обичаше, това беше сигурно, макар че днес го чувстваше донякъде като свой съюзник срещу господин Дьо Воос. Не обичаше и баба си Ла Монри, която беше студена, властна и глуха. Не обичаше много и Мейб, която беше лицемерка и никога не се застъпваше за него и за сестра му. Не му харесваше и дебелото къдрокосо момче, не обичаше и нито един от учителите си. А майка си? Да, но сега той не можеше вече да я обича… сега, когато между нея и един мъж щяха да се случат ония неща, които той искаше да види как ги вършат двойките по градинските пейки и в стаите…

Той се хвана за мисълта, че обичаше само сестра си и че те бяха сами на света. Искаше му се да стане да я прегърне, да я утеши и да плаче заедно с нея.

През това време исполинът непрестанно търкаше между пръстите си въображаемото топче хляб и продължаваше своя монолог:

— Това е човек, на когото можете да разчитате във всички случаи, защото той всичко дължи на мене. Знаете ли, деца, че неговото депутатско място ми струва триста хиляди франка? Но така аз имам свой човек в тая партия. Впрочем коя партия, като изключим революционната, би могла да ми откаже нещо? А даже и революционерите! — добави той след кратка пауза, хилейки се. — Сигурен съм, че те са по-евтини от другите, защото не са привикнали на тия неща. За тяхно нещастие никой няма нужда от тях и това ги озлобява… Така е, деца, вие ще разберете това. Нищо не може да устои на силата, нищо не може да устои на парите.

Той продължи да говори дълго и надуто, подтикван от неудържимата нужда да се чува как произнася тая реч, пълното безсмислие на която беше, че бе отправена към слушатели, които бяха шестдесет години по-млади от него.

— Никога нищо не ми се е противопоставяло, защото аз винаги съм разполагал с власт и пари… Нищо и никой; даже и…

Той щеше да каже: „даже и моят син“ и черният, му замрежен поглед се спря на празния стол, обещан на Жан-Ноел. Все пак успя да задържи думите си и изразявайки се със заобикалки, каза:

— Аз съм човек от типа на Петър Велики.

В тоя момент съобщиха за Симон Лашом, който носеше на своя „патрон“ и покровител първите отгласи от своя триумф.

— Да, ето един човек, на когото можете да разчитате — повтори машинално барон Ноел.

После лицето му се поотпусна, пламъчето в черния му поглед потъмня, сякаш, притихнал, огънят в бронза се покриваше с пепел.

— Бедният ви баща също искаше да стане депутат — каза той.

Мари-Анж, без това да имаше някаква връзка с последните думи, избухна в плач. Мъчителната буца, която тя не можеше повече да задържа, най-сетне се беше пукнала. Момиченцето остави кърпата си и извинявайки се, напусна трапезарията.

— А ти, надявам се, няма да заплачеш, нали? — запита исполинът, взирайки се в лицето на Жан-Ноел, в хубавите му овлажнени мигли и потръпващите кранчета на устните, които бяха почнали да увисват. — Истинските мъже не плачат. Особено един Шудлер. Никога!

Той изгълта горещото кафе, после стана и като сложи тежката си ръка върху крехкото рамо на детето, каза:

— Един ден ти ще си спомниш. И тогава ще кажеш: „Имах един дядо, който се чувстваше много натясно в своя век, но който в други времена би могъл да издигне градове, да създаде индустрия, да повдигне благосъстоянието на провинциите… Една от ония личности, които са истински пътеводители на историята…“ Върви, миличък. Пожелавам ти да ме достигнеш, но се страхувам, че не ще успееш.

И той излезе, висок и широк колкото вратата, за да посрещне своя гост.

Няколко минути по-късно върху седалката на „Ролса“, докато Мари-Анж бършеше лицето си с мократа кърпичка, за да не отиде в колежа с подути очи, Жан-Ноел каза:

— Не мислиш ли, че дядо е малко смахнат?

Но той отхвърли тази мисъл още щом я изрече. Не! Един човек, който имаше такава хубава кола, който беше заобиколен от толкова почтителни слуги и можеше да плати триста хиляди франка за едно депутатско място в парламента, така както се наема място в театъра (за което Жан-Ноел нямаше да забрави да се похвали пред другарчетата си; това все пак щеше да бъде едно утешение), сигурно такъв човек не можеше да бъде луд.