Павел Вежинов
Синият залез (51)

1

Градът се очистваше бързо от пришълците летовници. Те го напускаха заедно с прелетните птици, които отлитаха на юг на големи ята като подвижни чуруликащи килими. Градът и хълмовете наоколо златееха с дълбоките и плътни багри на есента. На малки каручки, теглени от магаренца, към града потече гроздето — най-напред златистата по-избистрена перла, после чаушът, светъл и пъстър, и накрая тъмните запрашени мискети и едрият афуз; миризмата им заля града и се настани здраво в него — лепкава и сладка. Небето загуби своя вечен син цвят и ставаше ту златисто, ту розово, ту гълъбово или пък смесваше всички цветове в богат спектър, който го заливаше на неравномерни вълни. И морето приемаше цветовете му и ги отразяваше по трепкащата си повърхност. Безбройни неподозирани багри се раждаха отвсякъде, смесваха се и грееха на сънливото есенно слънце, така че между тях човек се чувствуваше като опиянен и замаян. Тъкмо в най-големия разгар на красотата и плодородието, когато слънцето не палеше вече така яростно и нощите бяха прохладни и свежи, хората, кой знае защо, решаваха, че сезонът е свършил, и напускаха града на големи стада. Напускаха го всички — и децата от колониите, и младите момичета, натоварени със запаси от любовни спомени, и мошениците в изрядни костюми, и проститутките, и корместите провинциалисти, и тъполиките чужденци, и съпругите с гузна съвест, които съчиняваха вече лъжи за мъжете си, и авантюристите и богаташите — всички бързаха да избягат, сякаш градът бе нападнат от някаква епидемия. Само това можеше да си помисли човек, ако ги видеше как налитат като бесни към влака със своите тежки куфари, с бохчите си и с плетените кошници, дори с щайгите грозде, което в блъсканицата ставаше на каша и скоро трябваше да го хвърлят през прозорците.

Градът опустяваше. По плажовете оставаха най-упоритите, с тела като стара канела и с избелели бански костюми — плуваха лениво в пурпурната вода или скитаха замислени по плажовете, върху които отливът на хората бе оставил вместо седефените раковинки късчета станиолова хартия, празни цигарени кутии, клечки и угарки. По терасите хората седяха вече облечени, смучеха през сламките своите сиропи и гледаха нежния хоризонт със зарзалев цвят, където се появяваше едва видим пушек. Големите кафенета край градината пустееха, билярдите си подремваха на спокойствие, все още нащрек върху масивните си крака, а по ресторантите келнерите с бели престилки правеха генералната сметка — какво курортистите бяха изпотрошили и какво самите те им бяха отмъкнали. Музикантите бяха заминали с всички други и сега върху неподвижните пюпитри спокойно капеха жълтите листа.

Една привечер Богомил срещна леля си на улицата. От нощта на драматичното сблъскване със стария Тихов не я беше виждал и предпочиташе да не я види до заминаването си. Да избяга или да се върне обратно? В тоя миг леля Емилия го съзря и тутакси доби някакво смесено изражение — и сърдито, и радостно едновременно. Богомил понесе към нея неловката си усмивка.

— Подлец! — развика се леля Емилия. — Ела бързо тук! Ела да ти опъна ухото! Как не те е срам да не ми се обадиш досега…

Той гледаше малко сърдит лекомисленото й лице, но гласът му звучеше любезно, макар и сдържано:

— Любима лельо…

— Хайде, хайде — пак почна да ме лельосваш! Силен си по роднинството само когато ти изнася. Я ми кажи — Дияна беше ли ти любовница?

Тя запита така високо, че един проходящ се обърна и я погледна любопитно.

— Тихичко, лельо…

— Тихичко, михичко — отговаряй каквото те питам…

Едва сега той забеляза, че е сръбнала, и не малко — очите й изразително блещукаха.

— Знаеш, че тя не е могла да бъде любовница никому…

Леля Емилия замълча и той хитро пропусна помежду им една вестникарска будка, после две момиченца, които се държаха за ръка. За толкова кратко време пийналата дама бе успяла да премисли едно-друго.

— Какъв нещастник е този… Тони! — каза тя внезапно и съвсем повехна.

Мълчаха и крачеха по тротоара с носове към земята — краката им ги носеха в неопределена посока. Той забеляза, че походката на леля му отпадаше, ставаше някак си немощна и обезсърчена — шляп! шляп! — за пръв път чуваше такъв звук изпод стъпките й. Светлата барета беше навела уши — хармонираше с настроението на своята господарка. Тя подритна като хлапе една цигарена кутия и каза:

— Мръсно!

Богомил веднага прие върху себе си тая дума и забави ход — да я прати ли по дяволите? Леля Емилия обаче веднага се дообясни:

— Мръсно е да се живее! Тони се запиля нанякъде, тебе те няма, Филип почти не се вижда. Мислиш ли, че е лесно да стоя сама в тая къща? Нощем, като лежа, си спомням за Дияна и ми става страшно… Все ми се струва, че някой ще се вмъкне в стаята…

Нещо съвсем посърнало и почти мрачно се появи на лицето й. Тя продължи:

— Та толкова ли е чудно? Мислех си снощи — шанс е, че досега не са ме отровили… И още повече ме достраша — като дете се уплаших. Почнах да се ослушвам дали не ходи някой по коридора, не се ли гласят да ме удушат! Струваше ми се, че са се скрили долу в трапезарията и заговарят — кроят нещо. От първия ден още ми се струваше, че съм натрапена и излишна. Та коя жена не би се чувствувала така на мое място? Докато не беше продал имотите ми, мислех си… какво ли? Мислех си — на пансион съм, плащам си! Ха! Като продаде и тях, съвсем заприличах на гостенка…

— Не трябваше да му позволяваш…

Леля Емилия го погледна раздразнено и се препъна — той едва й попречи да не се просне сред улицата. Това сякаш я доведе до бяс и тя се развика високо, достатъчно високо, за да я чуят още двама-трима души:

— Така ли мислиш? Ами като си насочи пищова към челото? А? Ти какво би направил в тоя момент? Подпиши или отивам! Това е то!

Младежът се огледа неспокойно.

— По-тихо, лельо…

— Стига де! Ако те е срам да вървиш с мене — иди си! — Пияните й очи сякаш пускаха мълнии. — Не те задържам! Пък и него тогава не бих задържала, но да ти кажа правичката, уплаших се от гърмежа! Лесно ли е да гръмне с пищов в стаята? Ами скандалът? Как ще се появя после на улицата? Нали хората ще ме сочат с пръст?

— Та ти сериозно ли вярваш, че е щял да се застреля?

Леля Емилия отново почна да показва склонност към препъване.

— После разбрах комедията! — подзе тя. — Никога няма да си простя оная глупост! Такава съм — плаша се от скандали и разправии, обичам всичко да върви гладко. Не обичам профанации, простолюдски кавги не обичам. Когато се настани Пенка, мислиш ли, че не разбрах какво значи? Макарева веднага ми обясни работата! Добре! Ами какво — скандал ли да направя? Такова нещо в никакъв роман из висшите общества не съм срещала, пък и не съм и чувала. Замълчах си и къщата тръгна наопаки. Аз я зарязах, че не е моя, Пенка я заряза, че не е нейна. Тони и Филип растяха, без да ги погледнем. История! Докато не научих тоя бридж, животът ми беше съвсем празен. Сега е друго — играя и се залисвам, забравям лошите мисли…

— Не допусках, че можеш да имаш лоши мисли…

Леля Емилия направи странен жест.

— От лошите мисли, то се знае, се плаша като дявола от тамяна. Не обичам да имам лоши мисли, затова почти не ми се мяркат. Нека ми е грях — за Дияна си спомням само вечер, когато ме дострашее: не обичам да мисля за умрели, за нещастни и бедни. Та къде е сега Тони? Не мисля! И за Дияна, горката, не мисля. Умряла — свършило се! А докато беше тя жива, къщата беше друга. Не си живял преди това у дома, та не знаеш на каква гробница приличаше. Искрено се бях привързала към бедничката, тя внесе и живот, и радост — самата миризма на въздуха се промени. За две години като че ли и аз самата се подмладих. Сега — свършено! Докато е сезон, съм добре. Има къде да се ходи, пък и гости каним — къщата постоянно е пълна. Добре — ами зимата?

— Зимният бридж е най-приятен! — опита се да я утеши младежът.

Леля Емилия размаха ръце.

— А с кого ще го играя? Сега мъчно се съставя каре, та през зимата ли? Най-важните дами заминават в София за сезона на концертите и оперите. Ако успея да се намъкна в някое мъжко каре, добре ще е. Само графинята остава тук през зимата, но ветровете никак не й понасят! Какво така се изразявам — през зимата тя буквално е луда.

— Я гледай!

По мрачното лице на леля Емилия се появи първата веселост.

— Ако си любопитен, остани до зимата и ще видиш. Почва да се кичи с разни летни шапки, маха някому към морето, праща му целувки. Интересна е! Изобразява на лицето си такива печали и такива нежности, че конкурира дори Сара Бернар. А най-интересно е, че добива нечувана страст към шарфовете. Висят от нея десетки шарфове, влачат се по земята с метри. Дори по краката си връзва шарфове, казвам ти! И какви ли глупости не прави! Веднъж я заварих да се целува в огледалото и да мълви страстно — Роберт, Роберт!

— Какъв Роберт?

— То се знае, никакъв Роберт не е познавала — чела е някакъв роман, изглежда. Преди си купуваше чат-пат Роберти, но напоследък не й се харчат пари. Целувките в огледалото са по-евтини.

Леля Емилия заля улицата с цвилещ смях. Младежът отново се огледа стеснително.

— Шегуваш се…

— Какво ти шегуване — питай Филип… Големи мръсници сте вие мъжете, готови сте да спите с крокодил, стига да спечелите от това няколко хилядарки. Питай го, питай го! Горката мадам Клайн навярно здраво си е изпатила от него. Научих, че дори не си приказвали. Животинка. Знаеш ли, че заминава? Търси те… В Александрия, мисля аз, няма да я настанят в пансион за девици… Сигурно ще пее в някой бар меланхолични песни…

Леля Емилия отново прихна, макар да не беше казала нищо смешно. Той изгледа с досада лекоумната си леля, която менеше своите настроения на всяка пресечна улица. Когато се разделяха, тя се ръкува с племенника си някак по мъжки и не забрави да му поръча:

— Пък мини към нас… Ще те чакам…

— Какво приказваш! Нали чичо ще ме изхвърли през прозореца!

— Гледай ти, забравих… Добре де, аз ще те посетя! В кой хотел си?

— „Карлтон“! — произнесе младежът не без достойнство.

— Боже мили, не знаех, че в града има такъв виден хотел… Е, довиждане!… Не е чудно да се намерим и в София.

Богомил остана на тротоара, за да погледа как голямата бяла ладия се носеше като с попътен вятър през малкия площад; другите лодчици при среща навеждаха леко платна, поздравяваха почтително и отминаваха, замаяни от пияния й поглед. Стъпваше тежко и несигурно — шляп! шляп! Все пак нещо енергично имаше в походката й, енергично и забързано, сякаш отиваше някъде по важна работа. Една от малките измами на външността! Можеше ли да допусне човек при нейния енергичен изглед, че е страхлива и опортюнистична лодка, която никога няма да се блъсне в подводна скала и никога няма да се осмели да излезе на открито море? Не бяха за нея опасните и рисковани плавания! Много по-добре се чувствуваше в малките тихи заливчета, гдето са й известни всички подводни скали и всички течения. Все пак за чудо беше как се избавя от тях при нейното неумение да маневрира; виждаше се и сега как върви направо и как всички й правеха път — та не беше ли всъщност като плитките рибарски лодки с плоско дъно, които можеха да плуват над всякакви подводни камъни?