Павел Вежинов
Синият залез (39)

14

Черната катафалка се подрусваше по неравния път и оставяше гъста следа от миризми — потискащите миризми на погребенията: вехнещи цветя, свещи и тамян. Пред катафалката се движеше със същото неравномерно подрусване хубав лакиран файтон, черен и нов, теглен от едри бели коне, които поклащаха от време на време красивите си глави, украсени с черни кърпички. Два попа имаше в него, които мънкаха нещо, подпяваха от време на време разногласие и недружно — черни и навъсени попове с одежди и кадилници в ръце, поизпотени и сънливи, отегчени до безкрайност от еднообразната си работа и от нерадостната съдба да мъкнат черни дрехи, неприятни бради и тежки кадилници, да подпяват, когато никой не ги слуша и никой не им обръща внимание. Единият беше млад и разсеян, с оскъдна брадица и със зли устни, мънкаше под нос и гледаше раздразнен момчето с кръста, което шляпаше с боси крака из горещата пепел. То се зазяпваше насам-натам така, че конете едва не го подбутваха с глави — щеше му се да го хласне с кадилницата по главата — силно, много силно! Дразнеше го и старият поп до него заради усърдието, с което пееше, заради упорството да пее непрекъснато. Сега му е паднало! Беше вече пенсиониран поп, който отдавна чакаше случай да си покаже умението — стар грохнал поп с кирлива бяла брада и с удивителен нос: странно млад и цъфтящ на увехналото лице.

След катафалката се движеше разпиляна и ленива процесия от хора, замаяни от жегата и тежките миризми, покрити с белия прахоляк от улицата, неприятно запотени. Пред всички крачеше леля Емилия, отново със смешно лице, безмълвна, подкрепяна от сина си и своя племенник; тя гледаше към земята и въздишаше — последно ехо от нетрайната й скръб. Беше изплакала сълзите си около смъртта и сега на погребението не пророни нито една; шляпаше с отвращение из прахоляка и след всяка минута лицето й ставаше все по-сърдито и по-сърдито — сърдеше се вече на бедната Дияна, че й причини толкова неудобства с ненавременната си смърт. До нея Филип явно се отегчаваше. Беше преброил венците, беше прочел надписите на лентите, беше установил точно колко хора присъствуват на погребението — изобщо беше направил всичко, което човек може да направи на едно погребение. Беше облечен в елегантен черен костюм, който отиваше много на бледото му лице, и държеше в ръка велурената си шапка — опитваше се понякога да си прави с нея вятър и се стряскаше, поглеждаше сърдито към майка си, сякаш тя му забраняваше това; лачените обувки и маншетите на панталоните му бяха побелели от праха — чувствуваше колко е неестествен с дрехите си по тия бедни крайградски улици и вече неусетно проклинаше потните си крака и потната подмишница на майка си.

Сред тая процесия само лицето на Бо беше донякъде погребално — мъртво и непроницаемо, с очи, които издаваха тежка душевна мъка; беше поразен от равнодушните лица на тези, които бяха присъствували на опелото и на последното сбогуване, чувствуваше се потиснат и едва ли не оскърбен от липсата на каквато и да било скръб у тях. Красивата млада жена си отиваше от тоя свят като сянка и нямаше нито един, който да чувствува сърцето си разкъсано поради смъртта й; обземаше го ужас при спомена на нейната необикновена жизненост, на засмените й очи, на нежната й усмивка, на младостта й. Тая същата Дияна лежеше в черквата пред него, восъчнобледа и студена, със затворени очи — завинаги, завинаги! Нямаше ли тук някаква ужасна грешка? Възможно ли беше наистина след половин час да изчезне завинаги под земята? Знаеше, че ако беше възможно да се раздели от своя живот, за да върне нейния, би го направил веднага, без нито секунда колебание — така дълбоко беше ужасен от това, че си беше отишла от живота неусетно и невъзвратимо; чувството на безкрайна жал към нея отново го задави и когато се наведе над ковчега да целуне ръката й, очите му плуваха в сълзи — бедна, бедна Дияна! — единствените сълзи на погребението; даже и те не можеха да я съживят, лежеше си все там със своето восъчно лице, окръжено с цветя, успокоено вече, лежеше бездиханна — мъртва! Завинаги! Та защо ли е трябвало хората да знаят за слепия ужас на тая дума? Лъжата не утешаваше ли повече? Не, не! Винаги истината! Той мислеше за нея и за своята смърт в идващите години и тая мисъл го утешаваше — странно! — правеше го спокоен: малък път в безкрая, въздишка! — щастлива? — скръбна? — нека да попречим на сърцето да бъде алчно! Нека! Смърт за всички, рано или късно — нека бъде поне щастлива въздишката! Бо погледна до себе си сърдитото лице на леля си и оттатък отегченото на своя братовчед. „Ето къде са мъртвите“ — помисли той неясно. Катафалката изскърца и се заклати, но едрите коне я подеха с леснина.

Зад тая тройка вървяха доктор Давидов и мадам Клайн — мадам Клайн с нова рокля от копринено емприме, за пръв път неофициална, след като цялото лято бе ходила с тъмни дрехи; поглеждаше от време на време с доверчивите си очи своя съсед и се усмихваше стеснено на думите му и на странното хлопчене, което идваше от корема му — сякаш беше скрил под панталона си недопълнено буренце. Редом с тях крачеха мълчаливо Бучкови, мълчаливо, защото дъвчеха потайно нещо си и се оглеждаха гузно. Един гиздав флотски офицер, няколко госпожици, председателят на областния съд, председателят на търговската камара, помощник-кметът, директорът на Академията, трима старци с бели и лъскави ленени дрехи и с корави сламени шапки, няколко приятели на Тони, няколко по-млади мъже — това бяха пешеходците. Малко настрана се движеше старата Фатме, посърнала и грозна, и по очите й можеше да се разбере, че е обичала младата жена и че сега скърбеше за нея. После идваха три файтона, натоварени с възрастни дами — и графиня Макарева между тях, скрита под старомоден светъл чадър, много красиво извезан.

Когато шествието наближи гробищата, дочу се грак на картечници, който все повече се усилваше. Хората сякаш се оживиха, почнаха да повдигат глави.

— Правят учение! — обясни офицерът.

Когато шествието влезе в гробищата, отнякъде изскочиха двама запотени войници с омачкани бели фуражки и казаха нещо на свещениците. Колата зави по една странична алея и скоро пред очите на всички се показа прясно изкопаният жълтеникав гроб; странната дупка зееше така застрашително, че над процесията сякаш легна тъмна сянка. Разговорите се прекратиха, лицата поизопнаха кожите си, а старците се стараеха дори да не се споглеждат. Страхуваха се в тоя миг от очите си, които можеха да ги издадат, страхуваха се от гроба, който и тях чакаше. Те дори и него избягваха да поглеждат, чувствувайки се някак неудобно в близостта му, както се чувствуват неудобно в компания двама кривогледи. Само гробарите си бяха все същите. Със своите прости и нехайни движения, с равнодушните си лица те сякаш искаха да кажат, че смъртта не е нито необикновено, нито тържествено явление, а нещо просто и делнично, какъвто е и обикновеният живот. Те спуснаха лениво ковчега от колата, като при това едва не го изтърваха. След малко поповете се покатериха на прясно изкопаната пръст и оттам продължиха своето пеене, като махаха с кадилниците си. Стрелбата на картечниците се усили, примесена с енергични и отсечени команди:

— Мерник осем!

Поповете, малко обидени, се мъчеха да надвикат неочакваната конкуренция, дори клатеха силно кадилниците, за да насмогнат и над шума.

— Господи помилуй, Господи…

— Хоризонтално… коси! — отсече ядно офицерът.

— Помилуйй! — наблегна попът.

Спуснаха ковчега под картечните салюти и скоро на тяхното злобно грачене отвърна глухото ехтене на буците пръст по ковчега. Стана нужда да подкрепят леко леля Емилия — тя погледна с благодарност племенника си и се стресна от лицето му повече, отколкото от глухото ехтене на буците пръст. Докато гробарите приплескваха грижливо пресния гроб с опакото на лопатите си, хората почнаха да се разпиляват из гробищата — спираха се тук-там и четяха все още с помрачени лица надписите по надгробните плочи.

След час те отново се прибраха под покрива на бялата къща. Леля Емилия, отложила сякаш тежко бреме от гърба си, сновеше с чудна бързина насам-натам и се разпореждаше за яденето. Беше сложена дълга трапеза, край която гостите почнаха да сядат отначало малко стеснително, защото все пак се връщаха от погребение, после по-непринудено, когато броят им се увеличи. Изведнъж на всички стана ясно, че са поогладнели от разходката и че биха хапнали с апетит. Чудно е колко много смъртта подбужда към живот и мисълта за безсмъртие към леност; искаха да похапнат добре, да пийнат и след това да отидат някъде на шумно и весело — да се смеят там и да се веселят, докато не е станало съвсем късно — докато мръсният гроб и тях не е глътнал с ненаситните си уста. Докато се принесе яденето, гостите беседваха тихичко по свои работи. Само двете госпожици разказваха някакви спомени за покойната и се усмихваха едновременно на гиздавия офицер. Старчетата опитваха някакво питие с очи към тавана и с бързи движения на езика в притворените уста. Бяха добили отново кураж да се гледат едни други и изглеждаше, че скоро ще се понапият, за да забравят съвсем гроба, който така много ги бе уплашил. Бучкови се мъчеха да пленят председателя на търговската камара, който от време на време ги поглеждаше със снизходително добродушие, така както се поглеждат домашни кученца под масата.

Яденето оживи гостите; графинята беше забравила своите духове и важната си титла — навела бе старото си лице над един кокал и се мъчеше да му измъкне мозъка с клечка за зъби. Най-после това все още прилично занятие, изглежда, че я изпълни с досада и раздразнение — поднесе го към устните си, засмука го ожесточено и когато най-после се отдели от него, лицето и носът й лъщяха от мас. Виното съвсем ги развесели. Нито едно от лицата около дългата маса вече не беше тъжно, с изключение на безжизненото лице на Богомил, който седеше до леля си, без да взима от яденето, само с чаша в ръка. Вместо него се веселяха Бучкови. Добрият юнак даже се опита да разкаже анекдот, но жена му го ощипа под масата. Анекдотът така си и умря на устните му. Все пак тя не успя да му попречи да се чукне с председателя и веселякът събра още в същия миг букет от укорни погледи. Гледаха го с укор тези, които още не бяха махнали усмивките от устните си.

Когато оживлението стигна до най-високата си точка, младежът успя да се измъкне незабелязано; дървената стълба изскърца тихичко, но не го издаде, отвори вратата на салона и си спомни деня, в който за пръв път я видя до лакираната масичка заедно с другите две жени; стъпките му станаха съвсем бавни, струваше му се, че вижда до пианото нейния красив гръб и бледите ръце върху клавишите. Звуците сякаш се умножаваха, чуваше вече нейния глас, който припяваше тихо в здрача на стаята. Бо седеше в креслото както през вечерите, когато я слушаше, унесен от мелодиите, които му свиреше, и от дъха на стария салон: глазурните фигури по стенната печка оживяваха под звуците и танцуваха нежно по ръба на старинните вази, от гоблените слязоха девойките с туники — съвсем нежен танц на сенки в стаята, изпълнена до последните ъгли със здрачевина; всичко вече изглеждаше като синкав минерален басейн, в който глазурните фигури се разтопяваха бавно, а девойките от гоблените ставаха съвсем прозирни. Отдавна вече нямаше никой при пианото, а звуците все още се носеха из старинната зала.

Младежът беше заспал на мястото си; сънуваше, че тя го вика настойчиво и умолително, и той тичаше към гробищата през тъмни и пусти улици — мъчително тичане, защото краката му едва се отлепяха от земята, която го привличаше към себе си. Още малко, още малко! Отвсякъде го стреляха картечници, плешиво старче в бели ленени дрехи го сочеше с пръст и пищеше:

— Коси!

Сантиметър по сантиметър той се промъкваше до пресния гроб и чуваше ужасен нейния тих плач.

— Идвам! Идвам!

Над гроба стърчеше само бялата й ръка; обзет от отчаяние, той почна да я дърпа с все сила и чувствуваше как бавно я измъква. Изведнъж бялата ръка се откъсна и остана в ръцете му; той извика от ужас и се събуди.

В хола беше вече съвсем тъмно — едва-едва се провиждаха само стенната печка и големият орган с изпочупените тръби; той подпря челото си с разтреперана ръка и в същия миг до слуха му долетяха смехове и оживен разговор долу в трапезарията.