Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2011 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe
Издание:
Павел Вежинов
Синият залез
Роман
Българска
Второ издание
Редактор: Петър Величков
Редактор на издателството: Елена Константинова
Художник: Кънчо Кънев
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Формат 32/84/108. Печатни коли 22,5
ISBN 954-428-004-9
Издателство „Хемус“, София, 1995
Електронна обработка И&ПП
Печат ДФ „Балкан прес“
История
- —Добавяне
12
Двама тъжни хора вечеряха в самотната столова, вечеряха, без да се поглеждат, и преглъщаха с мъка хапките — леля Емилия със своето голямо, печално и смешно лице и младият й племенник, повече безжизнен и унесен, отколкото тъжен. Вучкови, щом научиха за нещастието, се промъкнаха безшумно в леговището си на тавана и останаха там невидими, безгласни и притихнали — не слязоха дори за вечеря. Скоро младежът остави с отвращение вилицата и се облегна на стола, без да каже нито дума. Изглеждаше, че е заспал на мястото си с отворени очи; спеше му се всъщност — повече от всичко друго му се спеше. Беше готов да притвори вече очи, когато изведнъж усети погледа на леля Емилия върху себе си и трепна. Какво ли имаше в тоя поглед? Подозрение? Или пък някакво съчувствие за загубата, която е претърпял? Най-после се реши и той да я погледне. Съжаление! За какво? Тя побърза да му каже:
— Затова ли те поканих на гости… да уреждаш погребение…
— Не говори така, лельо…
— Ти си златно момче, мой мили! Какво ли бих нравила, както останах самичка!…
— От Тони, то се знае, нищо — каза тихо младежът.
— Нищо… нито дума…
Настана кратко мълчание, после леля Емилия каза с известна гордост:
— Имаме вече съболезнования…
— От София?
— Не, от града. От София има телеграма за тебе! — каза тя загрижено, сякаш се страхуваше да не го викнат внезапно назад, точно когато й бе най-нужен.
— Но, лельо, дай ми я веднага! — възкликна нетърпеливо младежът. — Отдавна ли е дошла?
— Преди малко…
Леля Емилия измъкна телеграмата от едно потайно джобче. Бо я разпечати веднага и погълна наведнъж съдържанието й — „Не връчвай до изрично нареждане стоп пост рестант Тодор“ Той я пъхна машинално в джоба си и сякаш машинално заспа на стола си. Да не връчва! Нещастникът! Да не връчва! А значеше ли това, че опасността за него е намаляла? Очевидно не! Изрично! Младежът прекара ръка през безжизненото си лице. Дори да се случи нещо с него, трябва да задържи парите — това беше смисълът. Той мълча дълго така с наведена глава, после изведнъж заговори:
— Бих казал — проклятие лежи над тази къща! Бих казал така, ако вярвах в проклятията.
Леля Емилия трепна от сухия му глас, който стържеше в ушите й — такъв глас тя никога не бе чувала у него.
— Не говори така, Бо! И без това няма да мога да спя нощес.
Някаква горчивина се появи на лицето й, унесе се и тя в мисли, които след всеки миг сгъстяваха тази горчивина. Лицето, което допреди няколко минути беше смешно, сега изглеждаше грозно — не беше създадена за горчивини.
— Каза ли нещо следователят, преди да си отиде? — попита той глухо.
— Нищо… Попита само за картините в таванската стаичка… Наистина, Бо, нали си забелязал, че в таванската стаичка имаше две картини.
Младежът кимна.
— Отдавна някой ги свали…
— Някой? Но кой ще е тоя някой? Филип не знае, а Тони никога в живота си не се е качвал на таванчето — като дете дори…
— Лельо, да не мислиш, че съм ги продал някому? — попита Бо с леко намръщване.
— Ах, Бо — трябваше ли да ми кажеш тези думи? Просто попитах…
— Каза ли ти следователят да провериш какво е станало с тях?
— Дори настоя…
— Какъв човек! — мислеше младежът, обзет от смъртна тревога. Припомняше си и кървавото петънце на леглото, припомняше си и неговата безпогрешна наблюдателност; щом можеше по две светли петна на стената да разбере, че картините са вдигнати скоро, би ли пропуснал да види и петънцето на леглото му? „Изключено“ — помисли той както преди няколко часа. Тайнственото поведение на следователя го тревожеше повече от нескритите му намеквания, че знае кой е престъпникът. Защо не го обвинеше направо? Защо си отиде, като остави у него впечатлението, че работата е смътна и тайнствена? Престъпник! Той се ужасяваше, че могат да го нарекат така, изпитваше ужас при мисълта, че тези неща биха могли да отидат до ушите на баща му. Би ли изтърпял този позор? Чувствуваше смътно, че съдбата му засега е в ръцете на следователя, след като толкова дълго време бе била в неговите собствени; чувствуваше, че трябва да направи всичко, за да го спечели на своя страна. Но защо онзи мълчеше? Не прилагаше ли и към него своя метод на изчакване и на дебнене, докато жертвата сама влезе в ръцете му? Голям черен паяк! Бездруго търсеше от него самопризнание — и после? Знаеше все пак, че странният мъж не се придържаше о закона, че сам раздаваше някакво неясно предварително правосъдие, че избягваше да обременява съвестта си със случаи, в които подбудите не му са съвсем ясни, или пък се страхува сам да се произнесе за тях; освен това младежът чувствуваше, че е симпатичен на стария чудак, и някаква надежда, смътна като тревогата, се мъчеше да го успокои. До слуха му долетя стеснителният глас на леля Емилия:
— Лека нощ, Бо!
Отговори й, но не мръдна от мястото си. Видя я само как се отдалечава с виновни крачки — бързаше към своето легло, бързаше да се спаси от лошите мисли — смешната леля Емилия изчезна! Младият човек подпря главата си с две ръце и остана така неподвижен с мъртво лице.