Павел Вежинов
Синият залез (30)

5

Младият човек лежеше под лекото одеяло и гледаше втренчено в мрака. Под вратата, която единствена ги разделяше, светеше дълга бяла линия — оттатък беше светло и тя се разхождаше насам-натам из стаята почти с безшумни стъпки. Той напрягаше слуха си, мъчеше се да различи отделните шумове — и притаи дъх: чуваше как се съблича, дрехите падаха една по една върху леглото или на столовете. Беше ли такава, каквато я видя последния път през прозорчето? Той настръхна. Бум! Бум! Сърцето му, омаломощено вече! Какво обличаше — пижама или нощница? Бум! Бум! Спокойна ли беше, или се вслушваше като него в шумовете? Ах, това сърце! Стъпките минаха още веднъж през стаята и спряха точно пред вратата му — дъхът му замря. Чуха се два остри звука — ключът, който се обърна в ключалката, и щракането на електрическия контакт. Бялата линия под вратата избледня съвсем — оставаше да свети навярно само нощната лампа.

Сега звукът на стъпките беше друг, едва се чуваше — не беше вече лекото шляпкане на нощните й чехлички. Той чу лекото скърцане на пружината — едва чуто, като въздишка; изведнъж светлата лента съвсем изчезна. В двете стаи беше тъмно и тихо. Чуваше се само притаеното им дишане.

Часовникът между двата прозореца почна да бие. Първият удар му се стори толкова силен или толкова внезапен, че той трепна силно под завивката — напрегнатите му нерви вече не издържаха. Часовникът биеше силно, но с мелодичен меден звук, който бързо го успокояваше. През прозорците се виждаше небето, натежало от едри звезди, и тяхното равномерно мигане го унасяше, разхлабваше опънатите нерви — той задремваше бавно, унасяше се — изчезваше звукът на сърцето, самото сърце, изчезваха звездите. Мир! Мир! Много ли време беше минало или няколко минути? Той дочу в просъница някакъв шум и отвори очи — под вратата отново се беше появила светлата лента; той вторачи в нея разсънените си очи и се ослуша: в стаята се чуваха леки стъпки, съвсем леки; после до слуха му достигна странен шум, сякаш се разливаше вода. Той облиза сухите си устни — клокочеше в тънко гърло: е, да, тя си наливаше вода и пиеше. Всъщност и той беше жаден, дори много жаден, а в устата си чувствуваше лош горчив вкус. Богомил се взираше в стаята — предметите бавно изникваха от тъмнината, мракът сякаш се стичаше от тях и той виждаше вази, пепелници, но никъде никаква кана с вода. Светлината в стаята отново угасна — тя пак си беше легнала.

Той въздъхна със сухото си гърло и се замисли. Какво би станало, ако поиска вода от Дияна? Тази мисъл бе веднага погълната от въображението като храна, която би могла да го насити за часове. Ако почукаше на вратата, можеше да я стресне. Струваше му се вече, че чува уплашения й глас — кой е? Какво ли би си помислила в тия кратки мигове, не би ли се вцепенила от първобитните инстинкти като всичките мънички женски животинки?

Не, по-добре би било да я повика от леглото си, да каже просто — Дияна! Бум! Бум! Сърцето отново се обаждаше. Тогава би я помолил да остави каната пред вратата. Не! Не! Няма защо да пали лампата, няма защо да влиза в стаята му; достатъчно е само да подаде ръката си… Той вече виждаше тая нежна бяла ръка, която се провира през малкия отвор.

Дали обаче тя ще чуе неговото повикване? Дали не е заспала? Той се вслушваше напрегнато: не, не спеше. Чуваше я как се мести неспокойно в леглото, обръщаше се насам-нататък. За какво можеше да мисли в тоя късен час на безсъница — нима не за него? Всяка жена, която обича, всяка жена, където и да се намира — в пампасите или сред Ню Йорк, под северното сияние или в тропическите джунгли, нощем тъгува за своя любим и иска да го има при себе си. Той е нейният любим, той е част от малкото чудо на живота — лежи тук и в същото време неговата сянка живее и под нейния череп, говори, протяга ръце, за да я прегърне, притиска я до себе си. Ако е действително така, а той е сигурен, че е така, тази врата, която ги дели, не е ли само една миражна пречка, която все още съществува само заради тяхната нерешителност — или поради безкрайните предразсъдъци на човешкото племе? Той се решава изведнъж и казва в мрака — Дияна!

Колко слаб е този глас и колко немощен! Той сам едва го чува и се уплашва от него — сърцето бие яростно, така че почва да се плаши и за сърцето си: дали неговият звук няма да стигне до съседната стая?

После отново заспа.