Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2011 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe
Издание:
Павел Вежинов
Синият залез
Роман
Българска
Второ издание
Редактор: Петър Величков
Редактор на издателството: Елена Константинова
Художник: Кънчо Кънев
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Формат 32/84/108. Печатни коли 22,5
ISBN 954-428-004-9
Издателство „Хемус“, София, 1995
Електронна обработка И&ПП
Печат ДФ „Балкан прес“
История
- —Добавяне
4
С Дани се срещна привечер — както е редно, в една малка стара сладкарница. Тясна масичка и над нея американски афиш отпреди десетилетия — индус със зловещо лице, надвесен с кинжала си над някакъв невнимателен джентълмен, който пуши кротко лула. Още момченце е бил, когато са давали този филм. Крадял е стар бакър и бирени бутилки от бараката на съседите, продавал ги е с разтуптяно сърце и — готово! Вълнувал се е, страдал, радвал се е заедно с индуса и джентълмена с лулата. И така силно! Не би могъл вече така да се вълнува. Не беше ли и това изхабената кръв на фамилията? Старият смешен часовник на стената започна да бие — странни звуци, като че ли някой се секнеше. Часът на срещата. Винаги е била удивително точна — и тоя път, макар да накуцваше. Често се случва, когато човек обуе нови обувки. Нейните бяха бели и елегантни, виждаше се, че я радваха. Но когато тръгнаха към градината — и последната радост се изпари. Унило и почти страдалческо изражение легна на лицето й.
— Какво ти стана, душичке? — попита той учуден.
— Убиват…
— Я гледай! Ами че да не ги беше обувала…
— Така е! — въздъхна тя. — От това си патим ние — че искаме да се харесваме…
И положението наистина почна да става драматично. Последните неколкостотин метра в градината тя премина с пъплене — спираше на всеки няколко крачки, за да си почине. Най-после избраха място за сядане — някакъв храсталак, който ги закриляше от погледите на любопитните. Тя събу обувките, а след кратко колебание и чорапите. Немъничките крака бяха покрити е грозни мехурчета. Докъде ли не водеше женското кокетство! Богомил й направи компрес от носни кърпички и момичето утихна. За кратко време се бе спасила от болките.
Те бяха съвсем близо до морския бряг, настрана от плажовете. Свечеряваше се и въпреки това в топлото море се къпеха момченца и младежи — съвсем голи, макар от бреговете да можеха да ги виждат. Гмуркаха се във водата и отново изскачаха — мокри и лъскави, с прекрасни канелени тела. Двама от тях бяха навлезли дълбоко в морето и все пак изглеждаше, че се движат по повърхността. Младежът разбра, че и Дани ги е наблюдавала, защото каза:
— Стъпват по подводните скали…
И той я погледна крадешком. Правеха ли й впечатление тези бронзови адами, толкова красиви в далечината и все пак толкова ясно видими? На самия него, разбира се, биха му изтекли очите, ако бяха жени. Но младата девойка ги наблюдаваше съвсем безгрешно — с почти детински любопитен поглед. Чистото й лице не издаваше никакви греховни помисли. Наистина — колко чиста, чистичка! В погледа, чертите на лицето! Косата падаше свободно на раменете и закриваше част от лицето. В тъмната рамка с неуловима нежност се очертаваше профилът. Наистина — хубава! И изведнъж тя го стресна с въпроса си:
— Защо ме наблюдаваш, Бо?
— Да те наблюдавам? — смънка младежът. — Не, просто те гледам. Мислех си нещо…
— И какво например?
Младежът се усмихна с шеговита демоничност.
— Мислех си — защо ли не срещнах по-напред тебе…
Как предателски избива руменината по бузите! И да искаш да я спреш — невъзможно! Тя се разлива широко, макар да я проклинаш, макар да ти се иска да потънеш в земята. Поне да възстанови равновесието с някоя по-остра дума.
— Глупак си! — каза тя. — Самонадеян…
— Червеничка! — каза той. — Охо!
— Срам ме е за тебе! Та затова… Какъвто си лекомислен…
Но той побърза да смени темата.
— А какво ли стана с твоите рани?
Дани махна компресите и — все същата грозна картина. Беше съвсем явно, че е невъзможно да обуе тесните обувки. Това я разтревожи не на шега.
— Ами как ще си отида? — попита тя смаяна.
— Много просто — ще спиш тука.
— Не, не се шегувай!
— Тогава — боса… Не е толкова страшно.
— Боса през града! Луд ли си?
Но той видя нейното разстроено лице и реши да бъде сериозен.
— Може да отида до вас и да домъкна старите ти обувки…
— А какво ще кажеш на татко?
— Истината…
— Би могло най-сетне! — въздъхна момичето. — Но в краен случай. А какво ще правя аз през това време — сама и боса? Може и да ме похитят.
— Може! — съгласи се той. — Както ти се белеят краченцата…
Наистина се белееха съблазнително в мрака. Друго е там на плажа, друго в топлата уханна нощ. Той въздъхна и каза:
— Тогава обуй само чорапите и ще минем през горичката до шосето. Там ще наемем някоя кола. Лоша ли е идеята? В тъмното никой няма да те види боса ли си, що ли…
Като нямаше друго по-добро — съгласи се. Почакаха да се мръкне съвсем и проходящите двойки да изтекат към морската градина. Те вече се прибираха, чуваха стъпките им и веселите гласове. В далечината светнаха сините светлини на парка и веднага след това долетяха звуците на флотския оркестър — все още тихи и разсеяни, сякаш извираха от клоните на дърветата. Брегът под тях се наля с мрак, из който като из някакво подземно царство долитаха гърлени викове и смях, долитаха заедно с прохладата на морето и топлината на пясъците. Тъмнината се сгъсти бързо, заобиколи ги отвсякъде като плътна и топла завеса. Струваше им се, че са на мъничък остров сред безбрежен океан от мрачини и шумове, изоставени от света, който бе съвсем близо и все пак безкрайно далече. Тя каза:
— Да вървим! Сърцето ми е свитичко.
— Да вървим, свитичко сърце…
Бе лесно да се каже, но остана почти неосъществимо. След няколко крачки тя спря с насълзени очи. Бе невъзможно да ходи из трънаците с наранените си крака. Тогава той я взе на ръце въпреки леките й протести, понесе я из шумата. Под краката му сухите съчки пращяха, клоните се заплитаха в косата й, но тя мълчеше с очи, вперени в мрака.
— Виждаш ли? — заяви той гордо. — Герой съм. Малко са такива като мене.
— Тежа ли?
— Перце си! Бих могъл да те занеса до дома.
Но не би могъл, само му се искаше. Бе такова — особено! Бе някак си като в книгите и сантименталните филми.
— Знаеш ли — измърмори той, — за пръв път ми се случва да нося… такова… женище…
— Не съм женище… Но и на мене за пръв път… Освен когато имах къса рокличка. Умори ли се?
— Нее, не ме оскърбявай без нужда…
— Де да ти беше сега Диянчето! — каза тя иронично.
— Глупости! Не ми е притрябвала!
Сам ли го каза? И като че ли бе съвсем искрено. Смаян от своите думи, той измърмори:
— Прегърни ме през врата… Така по-малко ще тежиш…
Тя го прегърна послушно и сякаш притихна. В следния миг той погледна към нея и инстинктивно спря. Две тъмни очи го гледаха в мрака с отчаяна влюбеност. Без да помисли, младият човек се наведе над устните й, усети на тила си нейните топли длани. Притискаше се до него със затворени очи, с пребледняло лице. Сън ли бе? Наистина ли се бе случило? Мъничко топло щастие обливаше сърцето. Но изведнъж прегръдката около шията му отслабна и в следния миг вече го блъскаше с ръце, криеше лицето си.
— Пусни ме! — каза тя задавено.
Като рецидивист — той се наведе втори път.
— Не! — извика тя остро. — Пусни ме…
— Защо? — попита той глупаво.
— Ти си чужд! Пусни ме…
И той я пусна с колене, които се прегъваха. Тя стъпи на земята и тръсна гневно косите си, гледаше го с пламнали очи.
— Прости ми, Дияна…
— Не съм Дияна! — каза тя сърдито. — И преди малко ли ме сбърка?…
— Не помислих…
Тя се засмя нервно.
— Зная! Не си помислил! Затова! Иначе бих ли…
Но тя не довърши думите си — млъкна, трепереща от възмущение.
— Ако е нужно да се извинявам…
Тя тропна с крак, вън от себе си.
— Не говори! Не искам да те слушам! Жалък си!
Той се отдръпна малко назад.
— Жалък?
— Да!… Казах го!… Такъв си…
И в следния миг затича с все сила към шосето. Младежът се впусна да я догони, но не можеше да я спре. Тя тичаше с босите си наранени крака из трънаците и плачеше без глас. Обилни сълзи се лееха по лицето й, но не хлипаше, стискаше устни обидена и гневна. Най-после излязоха на тъмното шосе и тя седна близо до канавката, скри лице в роклята си и заплака. Раменете й леко се разтърсваха, хубавите момичешки рамене, които той искаше да докосне с успокоителна ласка. Но при всеки допир тя трепваше силно, отблъскваше го с движение — сякаш докосването я отвращаваше. И той я остави. Отдръпна се назад със зло и сухо лице, каза сърдито:
— Обърши си физиономията! Ще извикам кола…
— Не искам…
— Не ме интересува какво искаш и какво не искаш… Не ми е интересно да гледам оскърбени, плачещи девици.
— Върви си!
— Моля! Стига с крясъците! Каква е тая обидена девственост! Една целувка никого не е повреждала…
— Ах, жалък си!
Мразеше я в тая минута! Или себе си? Нея мразеше заради себе си. Излезе на шосето с невиждащи очи, целият разтреперан. Някакви фарове светеха отдалече в очите му. И нейният глас в ушите: жалък си, жалък! Той! „Ще те науча аз тебе, малко глупаво момиченце.“ Ако не го обичаше — би ли ревала така! Блясъкът на фаровете, гласът: жалък си. Той вдигна ръка.
— Бо! — извика тя ужасена. — Махни се!… Миличък!…
Но той не мръдна. Изсвистяха пронизително спирачки, блясъкът се отмести. Колата се плъзна на гумите си и спря. Той приближи към шофьора и спря като закован: от малкия форд го гледаха учудените очи на Тони и чичо му…
— Какво става с тебе? — попита смаян Тони. — Искаш да се качиш?
— Не! — каза младежът намръщен. — Трябва да качите Дани…
— Дани! — възкликна старият Тихов. — Къде е?…
— Ей там — край канавката…
— Тука съм! — обади се глухо момичето.
Двамата извърнаха глави. И изведнъж се случи нещо съвсем невероятно: старият Тихов изскочи от колата с чудна бързина и затича пъргав като момченце към канавката. В следния миг той се беше навел над девойката, после обърна глава към младежа и кресна с див глас:
— Какво си направил? Кажи какво си направил на момичето!
Но вече нищо не можеше да смути младия човек. Той погледна презрително кривото и зло лице на чичо си и каза сухо:
— Мерете си думите!…
Но старият дори не дочака отговор — обърна се към Дани и запита нервно:
— Какво ви направиха… Та говорете — дявол да го вземе!…
Момичето избухна с всичко, що бе насъбрало.
— Вие не сте на себе си, господин Тихов. Какво ще ми направи! Не виждате ли краката ми! Убиха ме обувките… Това е!… Какво си въобразявате?
Тони наблюдаваше тая сцена със странни очи.