Павел Вежинов
Синият залез (23)

3

Обядът бе един от най-печалните, макар да присъствуваше и старият Тихов. За пръв път, откакто младежът бе в дома, той пристигна за обяда откъм града — попребледнял от жегата, със ситна мъртвешка пот по старото си лице. Слугинята шеташе около него, пъргава като момиче, но старият злокобно мълчеше — с унесено и загрижено лице. Какво ставаше там под черепа с оредялата коса? Никой не знаеше. Слугинята донесе стъкло с ракия и две чаши. Тихов мълчаливо наля и едва тогава се обърна към племенника си:

— Кога са твоите изпити?

Гласът му бе сух и повелителен — глас, който за пръв път чуваше у него. Глас на господар, глас, който е свикнал да заповядва и да не очаква възражения. Младият човек почувствува как нещо в него странно се подчини.

— Към средата на другия месец.

— Малко време ти е останало — трябва да учиш…

Мъмреше го строго и свойски — сякаш му бе син. Младият човек преглътна и каза виновно:

— Разбира се — уча!

— Вятър — учиш! Скиташ по плажа с момичета…

Мадам Емилия го спаси — влезе в трапезарията, без да забележи съпруга си. Величествената дама беше в прекрасно настроение, тананикаше весело и правеше игриво стъпки от така омразния на стареца ламбет-вок. Изведнъж го съзря и като че ли замръзна в позата на танца — сякаш не беше възрастна жена, а момиченце, което е съзряло строгия си татко. Съпругът й я погледна намръщено и измърмори:

— Не ти прилича, Емилийо!

За пръв път се обръщаше към нея по име. Леля Емилия не отговори. На лицето й внезапно бе легнала старата позната маска.

— Всичко се обърна наопаки! — мърмореше на себе си старикът. — Бабите танцуват и скитосват, младите стоят като кукувици по стаите си…

Леля Емилия отново не отговори. Но тя бе отишла вече зад гърба му и маската като по чудо бе изчезнала. Усмихната и развеселена, тя направи още две-три стъпки — възбудителни, навярно бе в ума й, на новия танц „кенгуру“. Старият Тихов, раздразнен от нейното мълчание, каза ядосано:

— Чух, че много си губела там с твоите карти.

Леля Емилия най-после отвори уста, колкото да налее масло в огъня.

— Вчера избих чивията!

— Чивията ли? — изръмжа старецът с омраза. — Каква чивия?

— Така се казва… И почнах да печеля, моля ти се…

— Печеловница! — каза с презрение старият и заби поглед в чашата си.

Зад гърба му веселата дама направи нови три стъпки на „кенгуру“ и побърза да измести разговора.

— Е, Бо, как спа на праните чаршафи? Хареса ли ти?…

И го гледаше с чудно невинни очи. Младежът преглътна.

— Не зле. Но сънувах, представи си, лош сън…

— Лош? Какъв?

— Как да ти обясня… Нещо като че ли искаше да ме глътне.

Леля Емилия заклати укорно пръст. Старият Тихов си наля нова чаша с ракия и запита:

— Тони защо се бави?

— Тони не е тук… На вилата е…

Старият направи рязък жест на досада.

— На вилата? Та сега ли намери да отиде на вилата? Искам да говоря с него!

Леля Емилия не можа да скрие своя учуден поглед.

— Замина с колата — каза тя. — Няма как да го повикаме…

Тихов забарабани разсеяно по масата. По напрегнатия израз на лицето му можеше да се познае, че мисли усилено, че съобразява нещо. Слугинята отново влезе и той каза за пръв път с по-мек тон:

— Като се нахраним, Пенке, иди да повикаш такси…

Дияна не слезе и обядът премина при непривично, потискащо мълчание. Само леля Емилия обядва както винаги с нечуван апетит. Едва привършила, и стана, упъти се нанякъде с очи, които халюцинираха големи и малки шлемове. И старият Тихов излезе на улицата, за да дочака таксито. Не бе ли това наистина загадъчно, мислеше смутено младежът. Старият Тихов, който никога нищо не вършеше, изведнъж бе станал чудно делови. С такси при Тони! Каква бе тая неотложна работа, какво означаваше странното му посещение при Фатме? И самият Тони през последните няколко дни сякаш не беше на себе си — спеше в малката вила и почти не се мяркаше из дома си. Веднъж Богомил почти се бе сблъскал с него на къщната врата. Тони го бе погледнал с мъртви невиждащи очи и бе отминал дори без да измърмори своето обичайно „Здравей!“. Това също не бе ли чудно? Не бе ли чудно и държанието на Дияна напоследък — такава унила и скръбна, така разтревожена, сякаш водеше в себе си тежка душевна борба, така потисната, сякаш я заплашваха незнайни опасности. Какво се бе случило? Или очакваха нещо да се случи? Младият човек чувствуваше, че назряват събития, че приближават като странна и тъмна буря, която и него ще засегне. Не бе ли дошла и неговата малка роличка в неизбежната драма? И макар всичко да се бе някак сгъстило — той ни най-малко не се тревожеше, оставил се бе спокойно на течението. По дяволите! Да става каквото ще! Не бе самичък най-после. Леля Емилия не танцуваше ли лекомислените стъпки на ламбет-вока върху бурето с барут?