Павел Вежинов
Синият залез (20)

4

Вилата на рускинята не беше далече. Минаха през висока желязна врата и една бяла пътека ги заведе до къщата. Нощта беше странно синкава и тиха и в дъното леката бяла вила действително приличаше на бяло привидение. Те позвъниха и зачакаха под широкия креп над вратата, който я беше заслонил като крила на черен ангел. Едра стара банатчанка с подплашени очи им отвори и каза с потаен глас:

— Много закъсняхте… Госпожа графинята се сърди…

— Почнаха ли?

— Не още… Чакат вас…

Въведоха ги в голям синкав салон със затъмнени прозорци и абажур, който пестеше светлината. Бо се обърна към своите — клатеха му глава укорно, мъмреха го. Само Дияна му се усмихна нежно — и той побърза да целуне ръка на графинята, която, разбира се, не беше графиня. Бо беше сигурен само, че собственото й име е Олга, а името на мъжа й — Васил Макарев. За Макарев имаше значителен спор. Хората с добра памет твърдяха, че нейният покоен мъж, богат търговец на брашна и собственик на две мелници, преди време се наричал Магарев и че рускинята съвсем произволно е лепнала съмнителната си графска титла на още по-съмнителното си мъжово име.

Въпреки оскъдната светлина младежът успя да я разгледа: беше грозна и съвсем сбръчкана, покрита гъсто с пудра и старателно начервена дори по мъртвешките бузи; само очите изглеждаха все още красиви, макар и угаснали. Такива странни виолетови очи още не бе му се случвало да види. Беше облечена в някакви светли дантелени дрехи, които можеха да минат и за нощни, на главата си имаше смешна шапчица. Не беше приятна за гледане в старешкото си разтление, което се мъчеше да спре с всички сили, съвсем безуспешно, разбира се, защото, докато спасяваше кожата, очите хлътваха в орбитите си, а когато се заемеше с очите — изпокапваха зъбите. Борбата й със старостта беше непосилна борба, но тя я водеше упорито и самоотвержено — от инат някакъв, защото само от инат или от безумие някой би се заел да запушва с няколко торби пясък разбития бент.

Старицата ги беше посрещнала дружелюбно, но все пак не забрави да им се закани с костеливия си показалец.

— Къде закъсняхте, деца? Филипе, ела ме целуни!

Филип беше доста издръжлив, целуна я, без да се намръщи. Тони, който беше малко зад гърба й, се ухили до уши на братовите си изпитания. Леля Емилия до него изглеждаше унесена в свои си мисли и дъвчеше разсеяно бадемови ядки.

— Да почнем! — въздъхна нетърпеливо графинята. — Юлия! Юлия! — Тя затропа сърдито по масата с огромен кокален гребен…

Слугинята се показа на прага.

— Викни жената! — заповяда тя и веднага обясни на другите: — Пратих я да вечеря в кухнята…

— Госпожо, мисля, че не сте постъпили добре — намеси се Богомил. — Медиумите трябва да бъдат гладни. Така поне твърдят Шоуд и Макензи…

Тони едва се въздържа да не прихне — запуши устата си с две ръце. И ноздрите на младежа потреперваха подозрително, макар лицето му да си остана сериозно. Графинята остана с отворени уста.

— Трябва да бъде гладен? Така ли твърдят тези… как ги казахте?

— Шоуд и Макензи. Впрочем има спор. Видният италиански спиритист Миранда твърди точно обратното, но аз лично вярвам на Шоуда, защото е по-убедителен.

Тони излезе бързо от стаята, отиде навярно някъде на двора, където можеше да се посмее на воля.

— Вие навярно сте чели по спиритически въпроси? — попита с уважение графинята.

— Доста, госпожо…

— Как мислите, дали бих могла да извикам духа на Цезар?

— Може, но е доста рисковано — каза Бо сериозно. — Та можете да си представите: хората са доста суетни и по-малко от маркиз не викат на сеансите си. В тоя миг неспокойният негов дух лети от сеанс на сеанс и, така да се каже, не може да удовлетвори всички поръчки. Преди няколко месеца Наполеон се оплакал, че само за една нощ бил викан около седем хиляди пъти…

— Това е ужасно! — каза графинята. — Какви суетни хора! Разни кърпачи и прекупчици искат да говорят направо с императора… Разбирам да го повика някаква графиня, а то най-об…

Внезапно лицето на графинята се сви в ужасна гримаса.

— Господи! — извика тя. — Емилийо, ти си виновна — не трябваше да ми даваш тези проклети бадеми… Едно парче ми влезе в кухия зъб…

— Защо не го поправиш, Олга? — каза равнодушно леля Емилия. — Иди при Каролеев — той и без това копнее за твоята компания…

— При този старик ли? — възкликна тя, сякаш беше девица, която се мъчеха да свождат. — Никога, Емилийо, никога! Веднъж се ръкувах с него, а ръката му, представи си, като мокра гъба! С тая ли ръка ще ме пипа по лицето?…

— Иди тогава при друг…

— Една графиня не може да отиде при когото и да било и да си слага какъв да е зъб… Когато бяхме с Вася в Париж, ходих при Поатие и той ми сложи два бегамотови зъба… Вижте сами!

Тук се случи нещо ужасно: графинята отвори огромна бегамотова уста, огромна и страшна като входа за ада — черна и миризлива, пълна с потъмнели гнили зъби и между тях два, сякаш извадени от устата на някоя девойка — запазени и прекрасни. Горкият хипопотам навярно би заплакал там, в страната на духовете, ако узнаеше на какво място са попаднали зъбите му. Никой не се реши да погледне в грозната паст. Графинята я затвори малко обидена и устните й сякаш бяха забравили местата си, объркаха се една в друга като червени пиявици: на единия ъгъл беше останала да зее малка дупчица — една муха се упъти нататък, едва ли не маршируваше, а графинята все пак не я усещаше, дотолкова кожата й беше станала нечувствителна от разхубавителните средства. Внезапно тя измъква от косата си дълъг фуркет, пъхна единия му край в устата си и заработи с привикнала ръка. Две-три сълзи капнаха от красивите виолетови очи и всичко беше готово — зъбът беше очистен.

Вратата се отвори — влезе медиумът, а зад него Тони с ужасно мрачно лице, сякаш беше водил тежки преговори с духовете. Медиумът беше слаба бледна жена на средна възраст, облечена цялата в черно, с потъмнели ланити и изпъкнали ябълчни кости, които правеха лицето й мъртвешко. Всички намериха, че медиумът е достоен. Жената въздъхна глухо и седна в едно от креслата.

Споразумяха се да не безпокоят духовете на видни хора. Решиха да извикат някой близък роднина и тук работата отново засече: всички се оказаха ужасно пестеливи с духовете на своите близки. Най-после Дияна се пожертвува, реши да извика духа на своя татко, строгия професор, който с мъка проговаряше на чедото си приживе. Всички се наредиха около кръглата дървена маса и поставиха върху нея ръцете си: магнетичната верига беше сключена — отключиха електрическата, и стаята потъна в тайнствен мрак.

Духът се бавеше. Стояха неподвижни няколко минути и Бо почна да се безпокои, че медиумът е заспал. Няколко минути от краткия им човешки живот бяха изминали в мълчание, което намираше истински идиотско. Най-после от гърлото на медиума излетяха странни звуци, нещо като суха гаргара, и миг след това тя заговори с глух мъжки глас:

— Чедо мое… чедо мое…

Всички настръхнаха — дори лицето на Бо в мрака стана сериозно. Той се взря внимателно в медиума и притаи дъх: гласът, който излизаше от гърлото й, в никакъв случай не можеше да бъде женски глас.

— Татко, чуваш ли ме? — попита развълнувано Дияна.

— Чедо мое… чедо мое…

— Чуваш ли ме, татко?

— Гласът ти… Дияна…

— Виждаш ли ме?

— Всеки ден съм при тебе…

Пак ужасният шум на суха гаргара.

— Татко… татко…

— Чедо мое…

— Ще живея ли дълго, татко?

— Много ще чакам, докато дойдеш при мене…

— Мама при тебе ли е?

— Бедната ти майка…

Но, изглежда, че Дияна се беше усъмнила нещо.

— Как се казва моята майка?

— Майка ти…

— Моята майка… Как е нейното име?

Изглежда, че тоя въпрос никак не се поправи на духа или пък името на Диянината майка просто беше щукнало от паметта му. Във всеки случай той почна да гъргори в гърлото на медиума, каза още веднъж глухо „чедо“ и млъкна! Дияна не успя да го убеди да поговори още малко — духът на стария професор се беше заинатил или пък обидил, че се усъмниха в него. Запалиха лампите. Медиумът лежеше в креслото смъртнобледен и дишаше тежко и мъчително; всички мълчаха виновно, докато жената дойде на себе си. Най-после тя отвори очи и хвърли безсмислен поглед наоколо. Устните й бяха сухи.

— Вода! — каза тя с тих нежен глас.

Дадоха й да пие.

— Ако искаш, можеш да си отидеш, дете мое — каза графинята. — Господата обаче ще бръкнат малко в джобовете…

Напъхаха й парите в джоба и я оставиха да си отиде. Тя излезе, като леко залиташе. Тони я проследи с ироничен поглед и каза тихо:

— Бих я препоръчал на директора на областния театър… Навярно има нужда от млади сили.

— Дияна е виновна за всичко — каза Бо. — Добрият й татко би ни разказал туй-онуй за задгробния живот, ако тя не беше побързала да му зададе такъв труден въпрос…

Оказа се, че графинята има по-остър слух, отколкото бяха очаквали. Тя премигна бързо и каза някак обидено:

— Вие май че нещо се съмнявате?

— Май че! — вдигна рамене Бо. — Смятаме, че духът нямаше нищо общо с духа на добрия професор…

— Ами кой се обаждаше, мислите вие?

Графинята гледаше към младежа със странен поглед, така както Ани Безант би могла да гледа Кришнамурти в очакване на откровения. Богомил се принуди да измисли едно:

— Не знаете ли, госпожо, че духовете на мъртъвците са малко суетни? Ако повикате духа на Наполеона, стотици други простонародни духове могат да се отзоват на поканата с надежда поне за малко, след смъртта си, да станат императори…

— Какво нахалство! — възмути се графинята.

— Бъдете милостива! — замоли я младежът. — Сигурна ли сте, че след смъртта си и вие няма да се появите някъде, където ще търсят, да речем, Клеопатра?

— Никога! — обиди се графинята.

— Кой знае… Представете си само колко досадно е да се скита векове по разните астрални и ментални полета. Представете си, че сте вие самата, забравена от всички, които са ви помнили, и никъде никой жив човек не иска да влезе в разговор с вас, и то в разговор на приятна земна тема. Дали ще се въздържите тогава да не се явите вместо Клеопатра, която и без това сън не я лови от извиквания?

— Вие се подигравате! — каза графинята понавъсено.

— Моля ви се, графиньо — тези работи можете да ги прочетете в коя да е спиритическа книга… Духовете са доста игриви!

Но графинята беше решила да упорствува.

— Не знам каква чест е да се представиш вместо някой си професор — измърмори тя все още със съмнение.

Бо вдигна рамене.

— Безброй са душите, които досега никой не е извикал. Нима на тях не им се иска да влязат в разговор с живите хора?

— Все пак, нахално е! — отсъди безжалостно графинята и отново хвърли към младежа анибезантовски поглед. Искаше й се да попита нещо — важно безспорно, което отдавна е искала да знае, и най-после се реши.

— Вярно ли е, че духовете могат да се материализират?

Бо я погледна вече съвсем учуден от спиритическото й невежество.

— Но да, разбира се… Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че има и духове…

Това последно откровение на младия Кришнамурти направи на графинята неочаквано лошо впечатление. Тя видимо се обърка и почна разсеяно да вади и слага в косата си своя огромен фуркет. Бо не можеше да разбере съвсем откъде идваше у графинята този интерес към задгробния живот. Не беше нито дружелюбна, нито гостоприемна, та под претекст на сеанси да събира около себе си хора. Имаше значи нещо у нея, което волно или неволно я тикаше натам. Младежът беше забелязал колко недоверчиво не, ами с какво неверие последните издънки на Тиховците приемаха спиритическите вярвания на графинята. Те просто отхвърляха отвъдното и каквото имаше да търсят от съзнателното съществуване — търсеха го само в живота: Тони искаше да го направи вечен, а Филип да го използува до последна възможност, като рушеше всички пречки за пълното му използуване. Изведнъж му се стори, че старата графиня, която беше стигнала почти на границата на малоумието, обгръщаше и двамата: след като беше живяла така, както Филип смяташе, че трябва да се живее, тя мечтаеше и за вечността, за едно продължаване на насладите — защото безспорно нейното „отвъд“ малко се различаваше от отсамното. Все пак не можеше вече след тоя буен и безнравствен живот да се позовава на християнското „отвъд“ с неговото възмездие, което я плашеше, и с благочестието, което не й се нравеше. Тя беше се отдала на спиритизма, без да се старае да го разучи, от страх, че може да открие в него нещо, което да не й харесва, а понеже се съмняваше — мъчеше се да удави съмненията с доказателството на сеансите. Младежът се усмихна. Тая старица пред прага на пълната разруха и нейната спиритична вяра така много си подхождаха, сякаш бяха създадени един за друг и един без друг не можеха да съществуват. И ето че го погледна смутена и изведнъж реши да продължи откровенията:

— Така материализирани, духовете могат ли да минават през обикновената материя? През вратата например?

— Разбира се…

Графинята посърна съвсем. Стана му поразително ясно, че тя се страхуваше от някого, който можеше да се върне от отвъдното и да й направи някаква беля.

— И въпреки това имат физическа сила, така ли?

— Значителна при това — каза Бо и внезапно му хрумна да провери от кого всъщност се плашеше. — Ще ви кажа един случай — много интересен и много печален: някакъв мъж повиква духа на жена си; повиканият от медиума дух се материализирал и ударил такъв плесник на неблагоразумния мъж, че после едва се свестил. Това е станало в Ривиерата и е известно на спиритистите под името „случаят в Кан“…

— Емилийо! — каза умолително графинята.

Леля Емилия не можа да се въздържи и заклати застрашително глава.

— Бо, ще ти отскубна ушите!

— Питат ме и отговарям! — усмихна се младежът. — Щом е така, ще мълча…

— Не, не! — възкликна графинята, която беше решила тая вечер да изпие докрай горчивата чаша на своята религия. — Още едно нещо ми кажете! Какъв вид има астралното тяло — младежки ли?

Графинята му подсказа отговора, но въпреки това Богомил реши да нанесе последния безмилостен удар.

— Не, госпожо графиньо! В астралния мир телата имат такава външност, с каквато на тоя свят са умрели…

Графинята посърна съвсем и не се разведри до тръгването им. Все пак не забрави да поиска целувка от Филип и сама целуна Бо. Младежът обеща да я посети и да й открие още от мистериозните спиритически тайни. Всички изглеждаха сериозни и внимателни, но когато излязоха навън, Тони, който едва се беше сдържал досега, прихна да се смее. Леля Емилия го смъмри.

— Срамота е да се подигравате с нещастната жена. И особено ти, мръснико! — И тя се опита да хване Бо за ухото. — Как можа да измислиш тези глупости!

— Прощавай, лелко, но съвсем малко измислих! — обади се младежът. — Спиритистите вярват в тия неща. „Случаят в Кан“ съм го чел, само че съвсем не се наричаше така, мъжът и жената бяха в обратни положения и мъжът не ударил плесник на жената, а направо почнал да я души… Както виждаш, дори се показах тактичен…

— Е, вярно — съгласи се леля му. — А ти просто я настъпи по мазола. Ако духовете можеха да се материализират, духът на покойния Магарев пръв би се възползувал от това и здравата би си отмъстил… Докато беше жив, тя го изтезаваше като животно…

Тони, който все още хихикаше тихичко, изведнъж се обърна към Бо:

— Сигурен ли си, драги, че след физическата смърт всичко, което е човекът, изчезва завинаги?

— Хм!

— Чакам отговор! — заяви Тони сериозно. — Не може да не си мислил за това и не може да нямаш становище…

— То се знае, че имам становище, Тони — въздъхна Бо. — По принцип съм сигурен. Забележи — сигурен, че след физическата смърт няма никакво друго съществуване. Но ако приемем, че има — тогава то може да бъде само в кръга на материалното. Можем ли да бъдем абсолютно сигурни при съвременното състояние на науката, че ни са известни всички видоизменения на материята? Ето откриват разни видове лъчи и излъчвания, които преди са били неизвестни. Едно нещо мога да твърдя със сигурност — че това не е важно за истинския жив човек…

— Напротив — много е важно! — каза Тони учуден.

— Не знам как бих могъл да те убедя — въздъхна отново младежът. — Ето, аз съм си представял най-мъдрия човек — като понятие само — по-мъдър от всички досегашни мъдреци, мъдър като безкрайните векове в бъдещето. Неговата мъдрост идва от това, че знае всички природни закони и явления, които са тайни за нас сега. Ето тоя мъдрец, убеден съм дълбоко, би живял на тоя свят така, сякаш ще живее на него пръв и последен път, и няма да има за него никакво „отвъд“ и никакво „после“. Разбираш ли какво искам да кажа? Човешкият живот и животът на всички хора или, с други думи, съществуването е един затворен кръг и само вътре в тоя кръг трябва да се търси смисълът на съществуването, оправданието на съществуването и нравствеността през това съществуване. Това е всичко! В такъв смисъл дори ако допуснем, без нито за миг да вярвам сега в това нещо, че за нашето съществуване ще има нещо, което е отвъд, то отвъдното дори да е с нашето земно съзнание, няма да има никакви допирни точки със смисъла на сегашното ни съществуване. Вярата в безсмъртието е дотолкова важна, доколкото е нравствен въпросът за нашето съществуване. Разбираш ли — не трябва да бъдеш нравствен, защото те чака там горе награда или там отвъд кармата, а защото само по тоя начин ще можеш да сключиш кръга на смисъла за своето съществуване.

Бо гледаше напрегнатия профил на братовчеда си, напрегнат и изострен — сякаш не само ушите му, по и цялото му лице се беше превърнало в слух. Когато Бо млъкна, Тони го погледна развълнуван.

— Смяташ ли, че времето, което ни е дадено от природата за живот, е достатъчно, за да можем да заключим в него кръга на смисъла?

Младежът се засмя тихо — усети, че Тони искаше да се върне към въпроса за вечното съществуване, към своя син залез може би.

— Много деликатен въпрос, Тони! — каза той. — Според мен човешкото щастие е възможно само ако човекът се помири с ония природни рамки, които не може да превъзмогне. Кръгът на тия рамки и кръгът на смисъла съвпадат.

— Как? — възкликна отново Тони. — Смяташ, че не трябва да се борим с природата ли? Че трябва да се изоставим на нейната милост?

— Грешно ме разбра. Понеже стана дума за дълголетие, ще кажа, че естествена смърт за човека е да умре не когато се разболее или когато остарее, което е също един вид болест, а когато му се изчерпи желанието за живот. Тоя период може би е значително по-дълъг от периода, определен от природата, и естествено е човекът да се бори с природата за по-голямо и по-голямо дълголетие, докато се достигне до естествената смърт. Според мене против смисъла на съществуването е да се прави трагедия от това, че не можем да изживеем естествения си цикъл от години, а живеем с природния. Борбата за напредък не трябва да идва от съзнанието, че природата и нейните закони ни правят нещастни, а от убеждението, че тая природа и тия закони ни дават възможност за още по-голямо и още по-съвършено щастие от това, което сега познаваме.

Дияна, която беше слушала досега разсеяно това, което мъжете си приказваха, най-после реши да се намеси:

— Стига сте бъбрили! Ние, бедните глупави жени, почнахме да скучаем…

Тони я погледна с невиждащи очи, после изведнъж се усмихна.

— Свършихме, Дияна! — каза той добродушно. — Сега ще отидем да изпием по нещо в казиното…

В казиното те си избраха една по-уединена маса. Беше вече късно и само тук-там оредели компании си допиваха последните чаши. Млад мъж с дълго бяло сако и син панталон танцуваше омърлушено с някаква възрастна дама. Радиото свиреше танго, старинно и угаснало като далечен спомен, който мъчително изниква от пепелищата. Чу се гласът на певицата. Пееше сякаш през сън и смесваше песента с глухи въздишки и мъчителни бълнувания. Една жена на съседната маса гледаше пред себе си с тъпи изцъклени очи и от време на време остро хълцаше. Беше пияна без съмнение, червилото й беше така размазано, че устните приличаха на кървава рана. Двойката на дансинга се скара за нещо, жената откъсна от шията си някаква брошка, стъпка я е крак и изчезна залитаща в мрака. Мъжът погледна след нея, сви равнодушно рамене и се върна на масата си.

В късния час градинката около казиното беше странно хубава. Виждаше се бялата тераса на северните бани, почти скрита зад гъста растителност, а зад нея морето, притихнало и тъмно; в мрака на градината шумоляха двойките и минаваха от време на време през светлото поле като на театрална сцена. Един фонтан струеше разноцветни водни струи и отблясъците танцуваха по лицата на двойките: едно синьо момиче, един зеленикав младеж, момченце до светлата рампа на басейна с коса като пламък и с лимонови ръчички, потопени във водата. Богомил въздъхна тежко и погледна към Дияна. Беше прибрала назад с панделка косата си и смучеше внимателно като момиченце малиновия сироп. Той си припомни синия залез на Тони и за пръв път, откакто го познаваше, почувствува, че прониква малко в тайната му.