Павел Вежинов
Синият залез (2)

1

Бо се събуди с чувството, че в живота му се е случило нещо, което не всеки ден се случва. Той търкаше сънните си очи и се мъчеше да си припомни. Какво? Дияна? Я не си пъхай в главата ненужни мисли, глупаво момче! Все пак работата, дори и сутринта, когато бяха улегнали всички възбуди, му се виждаше необикновено странна. Как бе възможно дебелакът Тони да има такава жена? Какво я бе привлякло към него? Той си я припомняше и чувствуваше някаква сърдечна слабост. Опасно е за млад човек да има влюбчиво сърце. Хайде ставай! Той се покани енергично, но стана съвсем неохотно и отиде при прозореца с дългите си голи крака. А, хубаво утро! Навън около прозореца му летеше голяма бяла пеперуда и едва-едва се дочуваше шумоленето на невидими листа. Под него се люлееха зелените върхове на две дървета, а по-долу между гъстия листак се провиждаше оловният покрив на старинна беседка. Младежът повдигна очи и притаи дъх пред синевината на небето: нито едно-единствено петънце не се виждаше по него, нито един-единствен шум не идваше от слънчевото дворче. Мир и тишина! Та възможно ли бе в това провинциално спокойствие да му се случи нещо драматично? Въпреки всичко сърцето му не бе спокойно. Той обърна гръб на прозореца, обзет от мисли. Виж ти — море! Но морето бе в старинна рамка и изглеждаше влажно и студено, с едно понавъсено небе над него. Не беше море за къпане. Е, да, но в долния етаж имаше душ, който можеше прекрасно да го замести. При тая мисъл от устата му почна да излиза весело свирукане.

Бо реши да се окъпе и слезе долу, като все още си подсвирваше. В коридора се позамисли — коя от всичките врати? Тази, разбира се! Той натисна безгрижно дръжката и спря като вкаменен. В тясната килия, ослепително бяла и гладка като мраморен стълб, се къпеше леля му. Той зърна за миг очите й: не бяха нито уплашени, нито засрамени. Те бяха просто любопитни. Бо се завъртя около петата си и избяга панически в коридорчето. Пред очите му се изпречи входът на салона и той предпазливо се вмъкна вътре.

Салонът беше празен. Като нямаше какво друго да направи, той седна в един от фотьойлите и се озърна. В живота си много повече време беше изгубил да изучава мъртвите езици или студените фигури на геометрията, отколкото материите или предметите с тяхната жива хубост. Сред това многообразие той се почувствува забъркан и озадачен: салонът беше пред него като страница, изписана гъсто на непознат език, от който само тук-там разбираше по някоя дума. Завесите бяха спуснати и светлината едва-едва проникваше през малките цепки. Той бавно проглеждаше: в дъното изникна малкият орган, прашен и изоставен, като старец с изпокапали зъби — две тръби липсваха и няколко японски вази се спотайваха на клавиатурата му. До него едно пиано, все така изпрашено, но с чисти клавиши, сякаш искаше да се похвали, че не е съвсем забравено. Високо някъде към тавана висяха на телове цяла дузина празни кафези, замрежени с паяжина. Да, ясно бе, че слугинята не се престараваше. Пък и защо ли? Нещо друго висеше в ъгъла, нещо неопределимо. Гонгове? Бяха няколко плитки тави от стар бакър със сложна кована орнаментика. На една от тях бяха наредени десетина гледжосани пепелници, стари глинени лулички и миниатюрни вазички.

Салонът беше претрупан от предмети, толкова много на брой, че не можеше да ги обгърне даже с поглед. Гарнитури от виенски столове, кожени кресла, етажерки с богата дърворезба, един огромен бюфет ампир, в единия ъгъл турско кътче с червени възглавници и дълги чибуци, до тях странно канапенце, някакво източно рококо, с амурчета, извезани върху потъмнелия плюш, голяма синя фаянсова печка, вази с всевъзможни глазури, портрети и гоблени по стените, килими по пода, тежки и тъмни, или пък светли и леки като ковьори, с лебеди и анемони — всичко това едва се сместваше в обширната зала. Нямаше обаче никакви книги освен един английски алманах, голям като ковчеже, съборен до стенната печка. Младежът го вдигна от земята и докато го преглеждаше, почувствува, че отново му се доспива. Искаше да стане, а не можеше — креслото сякаш го дърпаше назад с удобната си мекота. И миризмите го упойваха, старинни и гъсти — дъх на плесен и застоял въздух, дъх на старо дърво, на прах, дъх от кожените кресла, приятен и силен. Струваше му се, че е в музей — в музея на годините. Може би, преди да заминат за вечността, те бяха спирали тук за последна почивка; седели са в някое от креслата, тук или там в ъгъла, с посивели коси и ръка под брадата, дишали са отпаднало — после са ставали с въздишка и фотьойлът под тях е въздишал, и органът е въздишал, и годините заминавали при тихото звънене на стенния часовник.

Бо трепна. Външната врата на салона скръцна и край него мина безшумно слугинята. Тя вдигна завесите, но не отвори прозорците. Ярката светлина го накара да се обърне — вазите и сините глазури на печката заблестяха. Слугинята излезе, без да го погледне дори. След малко се чуха нови стъпки, все така тихи и безшумни — стъпки на жена, но не на леля му, защото, когато тя ходеше, стъклените сервизи в бюфета позвънваха. И освен това стъпките идваха откъм апартамента на Дияна. Той почувствува с ужас, че се изчервява.

— Почивате ли? — попита някой зад гърба му.

Бо не се обърна веднага, защото беше познал гласа. Трябваха му сега няколко секунди, за да потъпче странното си смущение.

— Май че бях задрямал! — измърмори той и веднага прибави: — Тая чудновата слугиня прилича на сляпа.

Дияна се усмихна и младежът веднага забеляза, че лицето й просто сияеше от свежест. Сега младата жена му се видя по-висока и още по-тъничка, може би поради дългия до земята пеньоар, с който приличаше на розов храст, целият обсипан с цветове.

— По-скоро прилича на лунатичка! — отговори Дияна.

Бо изглеждаше замислен, но всъщност главата му беше празна — бе зает преди всичко да си възвърне самообладанието.

— Може пък и да е ненормална! — каза той, без да помисли, и веднага забеляза, че младата жена трепна.

— Как? И вие ли мислите така? — възкликна тя, но веднага добави с престорена небрежност: — Отде-накъде пък луда!

— Знам ли? — вдигна рамене младежът. — Но има нещо вярно, щом и друг мисли като мене…

Дияна заключи устата си — беше очевидно, че няма да му довери нищо повече. Тогава той каза съвсем ниско:

— Мисля, че би трябвало да я уволнят… Личи си, че не върши работа — къщата е пълна с прахоляци…

— Какво си приказвате! — слиса се младата жена. — Тая сутрин сте пълен със странни идеи…

— Не ви разбирам! — каза той спокойно.

— Преди всичко липсва уволнител…

— Господарят на къщата! — каза Бо разсеяно, сякаш разговорът не го интересуваше много. Но очите му бяха нащрек, той бдеше. Дияна се усмихна.

— Как мислите, би ли могъл да уволни мама Ем?

Бо вдигна вежди: лицето на младата жена се беше успокоило и тя се усмихваше съвсем леко, съвсем пленително. Беше казала все пак доста много. Изглеждаше, че къщата има две стопанки, и двете законни и здраво закотвени, та не можеше да ги помръдне дори господарят собственик. Смътно му мина през ум мисълта, че може би затова къщата беше толкова занемарена — защото седеше на два стола. Дияна продължи:

— Вие ще видите, че тука никой не може да промени нищо… Всичко е завършено. Къщата е пълна с… кристали…

— Гледай ти! — каза младежът учуден, защото изразът някак не й подхождаше. — Та и вие ли сте кристал? Те са безцветни, струва ми се…

— Но аз не съм от тая къща! — възрази Дияна с неочаквана горещина. — Аз съм чужденка…

— Като мене, нали? — попита Бо глупаво и веднага разсъди: „Хм, почна да търсиш вече допирни точки, старо муле!“

— Дори повече от вас. Вие поне имате обща кръв…

— С къщата?

— Не, с хората, разбира се… Какво искате да кажете?

— Нищо особено… Може би, че родството с къщата е по-важно, отколкото кръвното родство…

Тя се замисли: челото й беше съвсем бледо и фино, така че бръчките веднага проличаха. Не беше трудно да се разбере, че неговите думи й направиха впечатление.

— Може би имате право! — отговори тя замислено. — Послушайте какво ще ви изсвиря!

Дияна тръгна към пианото — движеше се леко като вятър, който гали само върховете на дърветата. Дългата розова роба едва доловимо шумеше и една невидима следа от чудни ухания сякаш бележеше пътя й. Дияна седна пред пианото и взе бързо цяла серия от акорди, които той не чу — виждаше само розовите рамене, върху които падаше тежко гъстата коса.

— Чухте ли?

— Разбира се! — отговори смутено. — Не беше лошо…

Смехът на младата жена дойде така ненадейно, че младежът отново се изчерви — за втори път през тая утрин. Дияна веднага забеляза, че е била нетактична.

— Прощавай, Бо, но не знаех, че си толкова музикален. Всъщност нека си говорим на „ти“ като честни братовчеди. Не можа ли да схванеш, че един от клавишите бие съвсем фалшив тон. Ето! — И тя удари няколко пъти по клавиша. — Нали?

— Очевидно! — каза младежът малко сърдит.

— Когато дойдох в тази къща, това ужасно ме дразнеше, но в течение на дългите месеци съвсем свикнах. Свиря всичко и тоя тон вече не ме дразни. Фалшивото стана естествено. Престанах да мърморя на Тони да поправят пианото… Пък и няма смисъл, тук и без това никога нищо не поправят…

Дияна въздъхна горчиво и седна в близкото кресло. С крак върху крак и с брадичка, опряна на юмрука си, сега тя изглеждаше съвсем малка и съвсем печална, но скръбта и горчивината й бяха някак мимолетни, готови да се разпръснат при първата усмивка. Нейната дълбока жизненост, толкова силна за деликатната й фигура, се налагаше като впечатление преди всички други. Мъничките черни косъмчета по ръцете й отново го смутиха и той замълча потиснат. Потисната изглеждаше и Дияна — навярно защото се беше показала толкова критична към новото си семейство и защото така бързо се беше доверила на един непознат. В този момент на мълчание, което беше почнало да става вече неловко, една червенокоса глава се подаде на вратата: беше леля Емилия с мокри вежди и лукави очи.

— Банята е свободна, драгичък! — каза тя невинно. — А пък закуската е долу в столовата… Ти, Дияна, закуси ли?

— Не още, не съм облечена…

Леля Емилия направи полусърдита, полупрезрителна гримаса, но, разбира се, нито се сърдеше, нито презираше някого. Изведнъж след главата се промъкна нещо едро и мъхнато, тялото й, завито в хавлия. Тя се изпъчи и пред величествената й фигура сякаш всички предмети наоколо се снишиха. Мощ имаше в нея, мощ и топлина, и като че ли някакъв силен женски мирис, смесен с мириса на баня и сапун, неприятна смес, която младежът разбра, че идва повече от въображението му.

— Не говори глупости, миличка! — каза тя с укор. — Нужно ли е да се обличаш? Това съм ти го казвала и друг път…

— Но сега не сме сами, маман…

— Бо не е външен… Пък и да е външен — какво ти важи това? Не знам кой малоумен човек е измислил дневните дрехи… Ако питате мен, по цял ден бих се търкаляла гола из стаите…

Бо успя да скрие доста от усмивката си, но леля му все пак го забеляза.

— Какво се смееш, глупако! — смъмри го тя. — Или смяташ, че ще бъде грозно?

— Никак, мадам!… Смятам, че в къщата постоянно ще има гости…

Леля Емилия го погледна бързо и някак подозрително — не знаеше комплимент ли е това или ирония. Тя седна в едно от креслата и коляното й остана голо. Не всеки ден човек би могъл да види такъв едър, синкаво бял крак с такова тежко, красиво коляно.

— Тялото на зрялата жена не е по-лошо от тялото на девойката! — каза войнствено леля Емилия. — Даже напротив! Това може да се прочете и у Мопасан…

Тя не каза, че сама го е прочела, защото и бездруго нямаше да й повярват — всички знаеха, че не чете книги по принцип. И изобщо досега леля Емилия се съмняваше, че може да се намери мъж, който да каже такова приятно нещо, та се учуди, когато Бо потвърди.

— Вярно е! — ухили се той. — Чел съм го у Мопасан, пък съм го виждал и наяве…

Рядко се случваше леля Емилия да се стресне, затова стряскането й винаги изглеждаше светкавично. Тя се опули дори съвсем объркана и като нямаше как да накаже нахалника, без да издаде малката им тайна, предпочете благоразумно да замълчи. Очите й обаче все още стреляха мълнии, които бързо губеха блясъка си, омилостивяваха се, ставаха благосклонни. Накрая дори се усмихна кокетно и това й приличаше толкова, колкото би приличало на слона да намигва любезно.

— Така си е, що пък! — каза тя с малко преправен глас. — Без дневните дрехи ние, дето се казва зреличките, няма да се изложим. Може да се основе една такава партия — долу дрехите! Трябва да има само вечерни дрехи. То се знае, не може да отиде човек в ресторанта или на театър с пижамата си… Да се играе бридж по пижама, също не е добре… Играта губи от своя стил…

— А ако се случи някой да работи? — попита Бо. — С какво ще отиде тогава на работа?

— Говоря за жените, а не за мъжете… Пък и един приличен мъж не трябва да работи, а да има доходи… Това е нещо друго… Не ти ли е ясно, че работят само негрите? Твоят баща например е негър… И бащата на Дияна е негър…

— И вашият баща е бил негър, мадам…

— Моят дядо е бил най-много мулат. То се знае, не можем да се отървем съвсем от проклетата негърска кръв… Тони е също мулат, защото не работи, но все пак се занимава с търговия… Ти обаче със своята литература усилено се готвиш за негърската кариера… Хайде, деца, слизайте на закуска…

Но Дияна имаше навярно някаква малка работа, защото упорствуваше.

— Само една минутка, маман, ще отида до спалнята…

— Какво ще правиш там? — запита леля Емилия безцеремонно.

— Ами… такова, ще застеля креватите…

Леля Емилия въздъхна така, както се въздиша в безнадеждните случаи…

— Сега пък креватите! — издъхна тя. — Кажи ми какъв смисъл има да ги застилаш, когато довечера отново ще ги разваляш?… Остави ги да се проветряват…

— Но нали не е прилично!

— Защо, мила моя, да не е прилично? В кой кодекс на добрите нрави е писано това? Друго би било, ако приемаше гости в спалнята си. Трябва да знаеш, че само хората от простолюдието си измислят такива закони. Преди ядене, да речем, си мият ръцете — и с право! Кой знае в какви мръсотии са ги пъхали! Но нима е нужно една дама да си мие ръцете преди ядене, щом и без това не ги е мърсила с работа? Бедните хора си застилат креватите, защото спалните им са и гостни, и всичко, но една дама да върши същото, то значи да показва откъде произлиза…

— Трогателни приказки, маман! — каза недоволно Дияна. — Хайде да вървим, Бо, но да не си посмял да измиеш ръцете си…

Младежът все пак си изми ръцете, но загуби няколко минути, докато затвори разваленото кранче на чешмата. Закуската му се стори сита като обяд — имаше мляко с какао, кифли и сладкиши, хляб с масло, пържени яйца и плодове. Леля Емилия изяде всичко, което беше пред нея, и изпи едно второ какао. И Дияна не остана назад, ако не се смята, че не обърна внимание на какаото. „Тони трябва да пие нейния дял“ — помисли младежът злобно и захапа яростно една кайсия. Закуската беше свършена и леля Емилия стана енергично от масата.

— Сега пък да видим какво ще обядваме — заяви тя.