Павел Вежинов
Синият залез (19)

3

Въпреки всички предупреждения Богомил не можа да откаже на Филип участието си в едно каре за бридж. Бе слушал безкрайни истории и вицове за този, който щеше да им бъде хазяин. Петерсон! Не беше, разбира се, никакъв англичанин, а английският консул в града, човек богат и екстравагантен. „Ще снесе!“ — бе казал Филип. Хубаво! Него и без това го глождеше постоянно и болезнено липсата на пари. Когато приближиха вилата, той въздъхна от завист. Бе огромна вила с просторна тераса — не кой знае колко красива, но солидна и внушителна. Посрещна ги възрастен мъж с груба фигура, но облечен с очебиеща елегантност. Тясното му дълго лице беше действително малко нещо английско, ако не се сметнат щръкналите уши и малко увисналата долна устна. Той държеше фигурата си по-изправена, отколкото му беше удобно, и оставяше милостиво да се забележи отрупаната му със скъпи пръстени ръка. Консулът погледна едва-едва младежа и измърмори неохотно: „Петров.“ Дали наистина не съжаляваше, че името му не е английско? Поведе ги нагоре по просторното стълбище, украсено от двете страни с безвкусни офорти, съвсем миниатюрни за необикновените му размери. Ето хола, все така огромен, достоен да побере в себе си мъничката вила на Тони. Консулът побърза да им пъхне под носа кутия с пури и Бо взе една, макар да се съмняваше, че може да я сложи в устата си — толкова дебела изглеждаше и тя. Все пак той я запали и смръкна с достойнство — не му се искаше снобът да се развесели от неловкия му или смаян изглед. Но огромният размер на радиото действително може да удиви всеки човек със слаби нерви. Консулът наистина беше сноб. Само така младежът можеше да си обясни, че всяка вещ в хола сякаш бе предназначена да удивлява. И при това всичко бе ново като богатството на собственика може би. Обстановката на вилата приличаше на богата дреха, облечена от човек, който доскоро е бил беден — така много очебийна, така явно предназначена да предизвиква завист и уважение, да потисне бедното минало, да изгони всеки спомен за него.

— Казват, че си бил майстор на коктейлите — обърна се консулът към Филип.

Гласът му бе слаб, напомняше шум на сухи листа. Навярно в бедното минало бе се простудил неизлечимо и сега носеше този недостатък като дамга. До него Филип изглеждаше съвсем непринуден — вадеше тапите със зъби и помирисваше бутилките като аптекар. Скоро големият никелов съд се изпълни с нещо, което би могло да подкара дори автомобил. Младежът сръбна и веднага усети, че една сълза се готви да капне в чашата. Недостойно беше все пак да се откаже — сръбна още веднъж и погледна под око консула, който със стоицизъм гълташе от своята чаша. Филип се ухили.

— С това питие в Америка свестяват боксьорите при нокаут — каза той. — Наздраве!

Но консулът предпочете да скрие мъките си в мрак. С чудна бързина холът бе затъмнен, отнякъде се появи прожекционен апарат. Консулът включи контакта и на екрана се появи фигурата на Мики Маус. Наистина забележително! Но той не внимаваше добре във филма, защото сърцето му бе потиснато. Ето с какво разполагаха едни, а другите там в мръсните рибарски хижи, из магазиите и работилниците! Или пък старецът под дръвчето, който бе загубил внучката си!

— Лазаров се бави! — измърка недоволно Филип. — Губим ценно време.

— Лазаров няма да дойде! — отвърна консулът след кратко мълчание. — Замина днес с „Регент“ за Бургас…

— С „Регент“? — възкликна Филип неприятно изненадан. — Гледай ти — безсмислица! Ами кой ще го замести?…

— Един мой приятел…

— Отговаря ли?

— Как да ти кажа! Парично — не, но аз ще му поема пасива…

— Гледай го ти — благодетел! Как се казва?

— Нанев…

— Познато име… С какво се занимава?

— Съдебен следовател…

Богомил беше сигурен, че в мрака братовчедът му е подскочил на креслото си.

— Следовател ли? — попита Филип с нескрито раздразнение. — Ти се подиграваш!

— Защо, моля ти се! — каза консулът спокойно и иронично. — Какво пречи…

— Пречи! Знам ги аз тези сковани чиновнически души! Играта ще бъде страшно свита…

— Не ми се вярва. Следователят е човек широк!

Но Филип явно остана неубеден, млъкна сърдито в мрака. В тишината се чуваше само приятното бръмчене на прожекционния апарат. После в хола светна за миг дневна светлина и бързо угасна. Някой бе влязъл. А може би никой, защото не се чу шум на крачки, нито човешки глас. И изведнъж младежът подскочи на мястото си, защото някой бе заговорил зад гърба му.

— Господата дойдоха ли?

— Тука са! — отвърна консулът. — Чакахме ви. Да светнем ли?

— Не, моля — нека свърши — обади се отново човекът над главата му. — Тука ли е племенникът на Тихов?

— Точно под носа ви — каза младежът.

— А, приятно ми е! — И Бо усети под носа си някаква чужда ръка. Стисна я предпазливо — беше мършава и студена.

Настана мълчание, после невидимият запита внезапно:

— Интересно защо не си извадите адресен билет! Струва страшно евтино. Във всеки случай много по-евтино от глобата.

— А откъде знаете, че нямам адресен билет? — попита Богомил смаян.

— Проверих…

— Ще рече — интересувате се от мене?

— Интересувам се от всичко — заяви човекът зад гърба му. — Например, господине Тихов старши, интересувам се къде замина малката мадам Клайн.

— Попитайте в паспортното бюро — отвърна Филип ядовито.

— Охо! За странство! — измърка с удоволствие невидимият. — Така и предполагах…

— Не съм казал нищо подобно…

— Но казахте паспортно бюро…

— Честна дума — не знам закъде е заминала! — възкликна Филип нервно.

— Моля, не си пилейте така честната дума! — предупреди го следователят. — Може някой ден да ви затрябва…

Но трикфилмът свърши и лампите светнаха. Младежът веднага се обърна да види новодошлия. Този ли? Виж ти — история! Беше го срещал често из улиците на града и изгледът му не позволяваше да бъде лесно забравен. Беше висок и облечен в черно пардесю, макар да бе август, а не октомври, носеше чадър, макар времето да бе отлично. И при това небръснат, със занемарено лице! Хлътналите бузи му придаваха вид на човек със слабо здраве. Приличаше повече на зиморничав маниак, пенсиониран чиновник, а не на енергичен представител на властта. Само живите му очи подсказваха, че под странното облекло се крие нещо, което може да донесе изненади.

— Държавният чиновник ще може ли да играе на комар? — попита иронично Филип. — Това не се ли преследва от законите?

— Не представлявам законите! — отговори сухо следователят. — Не обичам законите. И ако съм дошъл тука, то е защото съм любопитен да видя как някои хора си служат с картите.

— Нищо няма да видите — отвърна Филип с досада. — Дявол знае какво си въобразявате…

Консулът донесе колодата с карти и ги постави на масичката. Изведнъж Филип впери поглед в тях — в новите им чисти гърбове, и очите му станаха лукави. Тъничка усмивка се появи на устните му.

— Чакайте! — каза той весело. — Хиляда срещу десет хиляди, че ще отделя от колодата асата, без да ги поглеждам откъм лицето.

— Съгласен! — каза консулът учудено.

Филип разпиля колодата и скоро отдели от нея четири карти. Когато ги обърна, всички видяха, че са четирите аса.

— Забележително! — възкликна следователят очарован. — Как ги познахте?

— Много просто! Картите са белязани…

— Какво искаш да кажеш? — попита консулът, целият изчервен.

— Каквото исках да кажа — казах го! — забеляза Филип спокойно. — Мене ми е известна, консуле, твоята омайваща честност. В нея никак не се съмнявам. Забележете — картите са белязани при игра. Ако у тебе се появеше такова желание — понеже картите са твои, би го направил на спокойствие…

— Правилно! — съгласи се следователят. — А как са белязани?

— Ето, вижте! — каза Филип тържествено и посочи ръбовете. — Пилени са…

— Пилени? — учуди се консулът искрено. — С какво, моля ти се?

— Ами че с пръстен, миличък…

— Кой би могъл да го направи? — възкликна консулът намръщено.

— Който има на лявата си ръка хубав, солиден пръстен…

— Охо! — възкликна консулът след кратко мълчание.

— Припомни ли си? — попита Филип хитро.

— Не!

Но беше очевидно, че не е казал истината. Играта почна — в първата партия младежът с консула. Богомил играеше със свито сърце. Разбира се, не можеше да покрие загуба, по-висока от шестдесет пункта, а почти половината загуби още на първия робер. Седна, поизпотен от напрежение, срещу следователя и изведнъж му потръгна така, че всички се слисаха. Той печелеше и печелеше и след два часа натрупа мъничко състояние. Привършваха — оставаше му последен робер с Филип.

— Господи, не съм виждал такова чудо! — изпъшка консулът. — Е, какво?

— Четири пики! — отвърна младежът усмихнат.

Но консулът реши да се съпротивлява — и без това бяха затънали със следователя до гуша. Английският сателит бе загубил нервите си — лицето му бе станало почти винено, очите му приличаха на очите на бясно куче. Но къде можеше да отиде по-високо от седемте пики на противника? И Филип изглеждаше възбуден, обстрелваше консула с контри.

— Седем без коз! — обяви Петров побеснял.

Направиха го, разбира се, голям шлем и той веднага утихна. Когато приключиха фисовете, младият човек сложи в джоба си една значителна сумичка. Щом консулът плати — спокойствието му се възвърна и той каза кротко:

— Луд шанс! Дължите ни реванш…

— Пък и добре си ги играе момчето — подразни го Филип.

Братовчедите се разбързаха, защото бяха закъснели вече за спиритическия сеанс у графинята. Редом с тях крачеше и следователят, улисан в някакви свои мисли. Когато излязоха на шосето, Филип избъбри:

— Ще си имаме неприятности със старата. Не можеш и да си представиш по-заядлива бабичка.

— Нима е бабичка? — учуди се Богомил.

— Ами че да! — обади се и следователят. — Бабичка, разговаряща с духовете. Страшна работа!

— Вие всичко знаете — въздъхна Филип.

— О, не всичко! Не знам например за какво пътува мадам Клайн…

— Прост мъж сте! — каза с досада Филип. — Търгува с валута, естествено… Куфарът има двойно дъно…

— Поне последното е вярно — кимна следователят. — Тихов младши, как ви се видя куфарът, тежък ли беше?

— Не ми се стори да е имало в него нарязан човешки труп — ухили се Бо. — Не беше тежък, дори лек беше…

— Така си и мислех. Но го е взела, за да побере в него нещо, което би могло да се побере в по-малък. Не ви ли каза случайно къде отива?

— То се знае — в Несебър…

— Но „Регент“ не спира там…

— То се знае…

— Ставате смешен! — възкликна Филип. — Не познавате мадам Клайн. Тя никога не би могла да извърши и най-дребното престъпление…

— Та контрабандата не е престъпление — каза странно следователят. — И освен това съвсем не мисля да я преследвам, а се интересувам така — за себе си. Аз, ако не ви е известно, съм любител, един вид спортувам с малки проблеми. Иначе — движа се в рамките на службата си, а службата ми не е най-после митничарска. Ако исках да направя беля, нищо по-лесно! Ще вляза в радиовръзка с „Регент“ и ще обърна внимание на куфара на виенчанката. На парчета ще го направят и пак ще измъкнат от него каквото трябва…

— Хм! — обади се Филип и от негова страна това беше възможно най-миролюбивото хъмкане. — Чудак сте…

— Всеки се спасява от скуката както може — измърмори следователят. — Довиждане, господа. — Той се взря за миг в Бо. — Вие сте ми симпатичен — ще се радвам, ако ме посетите…

— Обещавам ви! — каза Бо иронично…

Следователят потегли към мрака на улицата, но направи само няколко крачки и веднага се върна.

— Куфарът, който мадам Клайн носеше, не е ли ваш? — обърна се той към Филип.

Но младият мъж посрещна достойно нападението. Нито един мускул не трепна на лицето му.

— Мой беше… Услужих й за няколко дни…

— Не сте глупав — кимна следователят. — Не сте глупав, а страшна глупост сте сторили с тоя прословут куфар. Ако бяхте наели такси или файтон, никой не би имал ни най-малко подозрение относно пътуването на виенчанката. Вместо това мадам Клайн се разхожда с него по улицата, аз случайно я виждам и веднага разбирам, че тоя голям куфар не е дамски и следователно не е неин. Мисля си — защо една дама би взела чужд куфар, щом къщата й е пълна с куфари? Безспорно, защото мъжкият куфар има някакво предимство. Какво може да бъде то? Навярно двойно дъно или каквото и да е друго приспособление, пригодено за контрабанда. Но щом куфарът е чужд, то ясно е, че този, който й го е дал, знае нейната тайна или може сам да участвува в нея. Възможно е най-после да е неин съучастник. Не е ли логично?

— Не споря — каза Филип дипломатично.

— Господин Тихов, закъде замина мадам Клайн?

— За Цариград…

— Така… А какво пренася?

— Не знам! — каза Филип с глас, който показваше, че няма да отстъпи нито крачка от тази последната позиция…

— Все пак… Обещавам ви, че няма да има лоши последствия…

— Не знам! — каза отново Филип. — Излишно е да говорим повече, господин Нанев. И да знам, няма да кажа нищо повече поне от кавалерско чувство…

— А кавалерско ли е, питам ви аз, да се опитвате да струпате всичко на гърба на бедната жена? — кипна следователят. — Довиждане, господа!…

И той се отдалечи с бързи и леки крачки.