Павел Вежинов
Синият залез (14)

5

Един ден те най-после срещнаха стареца. Видяха го под сянката на едно дръвче близо до морето, седеше си кротко и нито свиреше на гъдулка, нито ровеше с пръсти брадата си, защото дори брада нямаше. Беше се отдал на странно и неприятно за гледане занимание — режеше ноктите на босите си крака с ножче за бръснене. Младежът не можа да се въздържи и възкликна:

— Дядо, хвърли това ножче… Хвърли го, казвам ти…

Старецът изостави за малко рязането и двамата облекчително въздъхнаха.

— Ка щяло да го хвърля… Няма после с теслата да ги къцам…

— Остави ги да растат — от тях вреда няма.

— Май че няма — съгласи се старецът. — И нямаше да ги пипам, ама ме срещна отзарана Петър Динин, нашенски един зевзек, и право в ноктите ме гледа. Ти, кае, дядо Стоимене, ако габърясаш изненадейно, зле ще бъде… Няма, кай, да те пуснат с тия нокти в рая — с дявола ортак си, ще кажат… Пък то не съм аз за рая, за пъклото съм, но срамота е от хората…

Старецът направи жест да поднови работата си, но младежът го спря нетърпеливо.

— Остави, ще ти дам друго ножче…

Младежът му подаде хубавото си джобно ножче и старецът не се отказа.

— Остро ли е? — осведоми се той.

— Може да те обръсне.

— Белки може? — Старецът явно не разбираше от хиперболи. — С ножче не съм слушал. Едно време, думат, със сърча^[1] са се берберили…

— Със стъкло — поясни Дани. — Ти, дядо Стоимене, май че почна да послъгваш…

— Ка щяло да послъгвам… Стар съм аз, дъще, не ми е до послъгване… А пък то сърчата и от желязото е по-твърда — стига да знаеш как да я счупиш… Само елмазът е по-твърд от сърчата, реже я като краставица. Виждал съм и елмаз. Тинко джамджийчето ми рече — ела, кай, дядо Стоимене, да видиш безцен камък. Имотно момче беше.

— Беше ли?

— Ами че помина се, горкото… Рязна го нещо, поду се като жаба и това си беше…

— Та и ти така щеше да се подуеш, ако се беше порязал с онова калпаво ножче… Болест е то, тетанус му думат… Микроб някакъв…

— Учените измислиха микроба — каза недоволно старецът. — Може и лъжа да е — не могла, казват, да се види. Щом не може да се види — значи няма я! Измислиха те микроба, за да скубят пари от сиромашийките…

— Не е така, дядо Стоимене… Аз съм виждал микроба през микроскоп… И не са я измислили докторите, ами се е появила на света още преди човека…

Старецът поклати замислено глава.

— Не разбирам аз защо е създал Господ такива животни за пакост. Да бях аз Господ, ни микроба бих създал, ни въшка, ни муха — вреда само има от тях, а полза никаква…

Старецът скоро завърши тежката операция с ноктите си и върна ножчето.

— Да си ми жив, синко. Имах и аз едно ножче, такова като твоето, но се затри, гаче ли в земята потъна. От Балканската ми беше. Да ти се изповядам — от един умрял турчин го задигнах… Припукаха и аз току легнах… Лежа си, а до мене един турчин, младо момче юначе, ококорило очи, ни диша, ни мърда… Гледам го аз и си мисля — може да има нещо в джобовете за в работа. Така и така умрял, завалийката, така и така нищо не може да отнесе в гроба — ще рече, защо пък и да не взема? То добре, ама нали с грехота? Как така на умряло ще бъркаш — айдушка работа е то, не е човешка… Млад бях тогава, сине, а младият човек греши, лаком е… Почнах аз да го пребърквам, а ръцете ми треперят, гаче ли пребърквам баща си, като спи под крушата. Да се беше задал по онуй време ротният, да ми светне един куршум в главата — ашколсун щях да му кажа… Бъркам го, а пък то, дето се вика, на плач ме избива. Така и го и оставих — едно ножче само взех… да го поменавам заради него на Задушница. То техният Бог и нашият Бог не се погаждат твърде, нека грях ми го пише — споменавам го аз на Задушница. Пък не му знам и името — онова, думам, турче, ококореното. Така е, сине, айдуци сме си ние… Викат, че сме били храбри, ама не е то храброст айдуци над айдуците сме… Не помня ли аз Балканската? Покараха ни от Шумен и до Загорето криво-ляво слязохме. И сенки имаше, и вода пийвахме — живееше се. Други бяха тогава войните, сипе, ни железница, ни втонобил. От Шумен до границата цял месец път пътувахме. След Загорето стана лошо по цял ден вървим, капка вода не можем да намерим. Изпокапахме за водица. Сега е добре, сега войската е с матури, ама тогива нямаше. Някой да пикне, да ми простите, друг ще се наведе да пие — такава работа… Като стигнахме до границата, момчетата надушиха, че турците имат матури и че за вода не патят като нас. Дишаха се като шилета и тичат, та се не спират. Ако видят турчин с матура, до дупка го гонят като как котка гони мишката… И навущата им бяха добри, и шинелите — тичат нашите, та дим са вдига. Заради тия матури взеха на един път и Ески Полос, и Люле Бургас — заради айдутлук ги взеха, не за друго. Наконтиха се — от турците бетер. Къде Лозенград нашите патрули и техните патрули постоянно се мешаха. По онуй време в шуменския край всички турски приказваха — гледаш ги — и едните в турски шинели, и другите в турски шинели, и едните турски приказват, и другите — защо се бият значи, ако не за айдутдук… Така от матура на матура — та до Чаталджа. Там ни се опряха…

— Ти, дядо Стоимене, посдоби ли се с матура? — попита Дани.

— Не можах… Присъни ми се онова турче, ококореното, насън ми се яви и ме гледа едно жално и сълзи му капят. Защо, кай, ми взе ножчето? Ама думам му — защо му е на мъртъв чиляк ножче? Не, не, защо, кай, ми взе ножчето? И пак рони едни сълзи — да му се невидяло и ножчето, и намярата. От тоя ден не пипнах умряло — не ща матура, не ща нищо…

Бо погледна Дани, за да види как тя е слушала думите му, и срещна усмихнатите й очи. Старият човек, изглежда, че забеляза тоя поглед.

— Каква ти е момата? — попита той свободно.

— Годеница ми е — усмихна се младежът.

— А, хубаво — одобри той. — Приляга ти…

За пръв път старият погледна внимателно момичето. Видът му отново стана някак съвсем непресторено тъжен.

— Хубава мома, много хубава — въздъхна той. — Да ти е жива…

Старецът пое цигара от младежа и дълго я въртя между пръстите си, преди да я запали.

— Имах една внучка, на твоята мома приличаше — такава тънка и вита, да й се ненагледаш… Само че сиротинка остана още от рано, татко й се спомина… Работеше тя в един склад, пък как се случи върху нея да падне една бала… Това си беше. Засъхна, завехна, души ме, кай, събрало ми се е и ме души. Охтика, мисля си, ще е, ама не смея да й кажа. Заведох я да я прегледат на регент, пък докторът един такъв чумерат и шишкав, не гледа момата, ами мене. Пари, кай, носиш ли? Нося, казвам, зер без пари ще тръгна! Колко, кай, носиш? Ами, казвам, петнайсе лева трябва да са… Намери, кай, още толкова, пък тогава ела, за петнайсе лева тока не пускам… Така ли се намират петнайсе лева, ама нали е за детето — правих, струвах, намерих… Тоя път го прегледа. Охтика, кай, да му охтичасат устата…

— Как му е името? — попита младежът.

— Давидов като че ли беше.

— Не го бива май — измърмори Бо.

— Изедник е, сине, що сиромашинка само е изморил. И трепери на парата колкото бедният на окото си потрепери… Ама друг регент нали нямаше тогава, пак на него опряхме… Той ми погуби чедото — ни илач предписа, ни нищо… На планина, кай, я пратете и това да яде, и плюнката си, кай, да събира, че и в плюнката си имала микроба… А то, сине, и гащите си да продам, пак няма да събера пари за път, камо ли да седи там на планината… Казал, недоказал — стар чиляк съм, изкуфял — де мога да запомня наведнъж, — и почна да ме бута. Върви, кай, че други чакат. Ама, казвам, дай ми илач! Тука, кай, да не е аптека? Как така, думам му, трийсе лева съм дал, илач искам… Пък ако не дадеш илач, не ме кюскай така, не си овен, чиляк си. Като побесня оня ми ти чиляк — мат и маскара ме направи. Не стъпих вече при него, с бабини илачи я лекувахме, но не би! Затри се горкото ми момиченце… Така е то… Твоята дано е жива, че гледам, добър момък си, пък и тя е добра…

Настана мълчание — тъжно от страна на стареца, неловко от страна на младежите. Бо беше пребледнял лекичко, бореше се упорито със себе си. Най-после отвори уста и каза развълнувано:

— Дядо, това момиче, дето го виждаш тука, е щерка на тоя лекар… Давидов…

Старецът се вдърви от смущение.

— Прощавай, сине! — каза той тихо. — И ти, дъще, прощавай…

— Няма за какво ние да ти прощаваме, дядо Стоимене, казал си какво е било на сърцето ти… Току ти мене ме прости, че ти казах чия щерка е момата. Не исках да те засрамя, друго исках…

— Прощавайте, прощавайте — бъбреше огорчен старецът…

Едва сега Бо се обърна и видя поруменялото лице на приятелката си. Сърцето му се сви болезнено. Съжаляваше вече за това, което направи — и заради огорчения старец, и заради нея. За да прекъсне неудобната сцена, той кимна на Дани и младите хора се отдалечиха бързо и мълчаливо. Дани мълча, докато стигнаха високия морски бряг и седнаха на изсъхналата от жегите трева. Той я погледна крадешком и каза полугласно:

— Не трябва да ми се сърдиш, Дани… Ако не те обичах, не бих го направил…

— Не ти се сърдя — отговори тя едва чуто.

— Знаеш за какво го направих…

— Знам, Бо…

— Все пак — сърдиш ми се!

— Не, не! — възкликна тя. — Благодарна съм ти… И много! Ще видиш какво ще направя аз, ще видиш!

Внезапно момичето заплака и облегна главата си на рамото му, но бърже се съвзе, преди младежът да каже каква да е дума за утешение…

— И все пак мръсен тип си! — каза тя на пресекулки. — Мръсен си, мръсен! Затова си дошъл тук — да разплакваш жените!