Павел Вежинов
Синият залез (1)

Тоневица, кравата! Проклета!

Странни работи могат да се случат почти сред града. Младият човек стоеше разкрачен на края на площадката и се бранеше с куфара си от дрипавите хора, които се мъчеха да го отскубнат от ръцете му. „По дяволите! — Той изправи малко гърба си и отново прибави: — По дяволите!“ В тоя миг чуждите пръсти най-после успяха да се вкопчат в него — в куфара на въжделенията, и младежът извика сърдито:

— Няма ли да се махнеш!

Хамалинът изведнъж омекна, замига почтително:

— Ама остав малко да поносим бе, чорбаджи!… Десет лева!

— Десет лева! — възкликна младият човек. — За десет лева бих те пренесъл на гръб и през площада…

Един джемодан мина съвсем под носа му и циганинът го нападна изведнъж откъм тила. В следния миг някаква уплашена женица тичаше с разтреперани крака през площада пред гарата, тичаше след джемодана си, отнасян с трескава бързина нанякъде. Не бе единствената. Курортистите, които току-що бяха слезли от влака, замаяни от жегата и пътуването, трябваше сега да препускат след своите багажи, да препускат и да зоват на помощ стражарите и светиите. Пирати ли? Напротив, почтени хамали, които разчитаха на тия пътници, за да отнесат у дома си малко хляб и презрели домати. Но на пътниците сякаш липсваше социално чувство. А може би пък пари им липсваха? Това поне можеше да каже за себе си младият човек, който бе изказал желание да пренесе на гръб циганина през площада за десет лева. Бе преувеличил безспорно, но тъмният му костюм сред тая тълпа от курортно облечени люде бе все пак някакво указание. Той въздъхна с облекчение и седна върху спасения си куфар. Какво огнено езеро пред него! Гледаше го загрижено, премерваше го с око от бряг до бряг, — сякаш не бе площад, а бърза река, в която можеше да се удави. Бе застлан с бял пясък, зърнест и едва-едва червеникав, като ориз, разпилян от каруците — бели бяха къщите наоколо, покривите покрити с прах, всичко. Тая белина само бе извънредната, а и жегата може би. Иначе си беше най-обикновен площадец със следи от ветровете и бурите, с конски тор от пиацата на файтонджиите и сенце, и консервени кутии, а някъде към средата му стърчеше като мачта висока бяла върлина без никакво предназначение, освен ако на нея връзваха изобретателя й. Още една въздишка излетя във въздуха и младият човек се впусна в опасното плаване.

Не му бе лесно с куфара и с тъмните дрехи, но напредваше търпеливо, въодушевен от един далечен надпис — пресен айран. Дори да не е пресен — айран да е само, да си накваси засъхналото гърло. Ах, проклетото слънце! Беше го възседнало сякаш, бе впило в тъмната му коса пръстите си. Около мачтата стана нужда да заобиколи две циганчета, които се биеха кърваво за куфара на едно младо момиче. Още мъничко! В тоя миг около него изсвистяха автомобилни гуми и една почти невидима кола препречи пътя му. Глас из нея като гласа на Йехова, но странно поамериканчен.

— Ало-у, Боо!

Така нареченият сложи над очите си пет пръста.

— Ало-у, Тони! — изви и той с лека подигравка.

Автомобилът бе много стар двуместен форд, почти с комичен изглед, толкова комичен, колкото и неговият собственик, който едва се побираше в тясната клетка и кадеше носа си с дим на пура. Очите му, мънички и възглупави, които разглеждаха пешеходеца с необикновен интерес, станаха изведнъж почти сериозни. Дали? Хм! Имаше лице на човек, който размисля трескаво. Да! И той се реши да запита:

— Братовчеде, накъде с тоя куфар?

Те наистина бяха братовчеди — трети или пети — никой от двамата не знаеше точно, защото никой от двамата не бе мислил за другия от години. Лицето на младежа с куфара изразяваше нетърпение — все още прилично покривало на неприлични мисли: махай ми се от главата със своя автомобил! Но Тони, скрит под широкополата лятна шапка, може би имаше на ума си още половин дузина въпроси. Бо реши да ги съкрати, ако може.

— На хотел! — отговори той кратко.

— Как така на хотел? — попита Тони с недоумение. — Защо на хотел?

— Господи, Тони, ами къде другаде? Ако мислиш, че ще ме приберат в някое сиропиталище…

Тони подсмъркваше въпреки жегата.

— Ти си глупав… Ще дойдеш у дома, разбира се… Где се е чуло и видяло да пристигне Тиховец и да спи по хотелите!… Това ще компрометира фамилията…

Младежът мислеше — плюя на тая фамилия! — но Тони, какви очакващи очи! И той реши да го поизплаши.

— Да, но ще стоя в града два месеца…

Тони не се изплаши — зарадва се.

— Толкова по-добре!

Проклето, проклето слънце! Чувствуваше, че не може да остане нито миг повече под лъчите му, но как пък да се отърве от този дебелак, който — дяволска работа! — чакаше сякаш нетърпеливо неговия отговор? И защо? Двете фамилии никога не са били привързани една към друга, никога не са се радвали при среща.

— Не мога да дойда у вас, Тони! — възрази нетърпеливо младежът. — Причини? Ето! Иска ми се да живея на свобода и самичък. Това първо. А второ — леля Емилия не е предупредена за моето идване и ще ми бъде страшно неловко. За своите стаи може да има други планове, може да е поканила други гости. Помисли! Прилично ли е да се появя такъв — непоканен!

Тони в автомобила не бе се стреснал ни най-малко. Дори намери време да избърше лицето си с бяла ленена кърпа и промърмори:

— Друго би било, ако имаше в града любовница, при която да искаш да отседнеш.

— Ще си намеря! — възкликна отчаян младежът.

— А? — обади се Тони със странни очи. — Не съм аз, който ще ти попречи… И освен това какви са твоите съображения? Да почнем от последното. Ето — аз те каня! Колкото пък за леля ти Емилия, тя просто жадува за гости, а досега няма нито един…

Бо не слушаше — бе почнал да размисля. Най-после съблазнително предложение! Да гостува — значеше да спести парите за квартира и храна, единствените предвидени в бюджета му. Бо сложи ръка там, гдето неговата майка ги беше зашила в хастара. Хм! Съблазнително! Да, но добрият татко не бе ли измърморил на тръгване, че е по-добре да не се вижда с роднините си? Ето ти на тебе заплетено положение! Автомобилът изведнъж натежа на везните и реши съдбата му за няколко месеца. Колко лесно тоя автомобил би го спасил от непоносимото слънце и от тежината на куфара!

— Добре! — прекъсна го той. — Идвам с тебе…

Тони избърса потта си и въздъхна. Интересно животно! — реши младежът в себе си. Тази ненадейна роднинска любов би го учудила много повече, ако мозъкът му не се бе приготвил да кипне. Той посегна към автомобилната вратичка, която все още не се отваряше.

— Трябва сега да се нагласи някак куфарът…

Младият човек почти изцвили.

— Тони! Ти си луд! Отведи ме по-напред на сянка, че загивам…

Уплашен, братовчедът даде газ и Бо намести единия си крак на стъпалото. Напред! Сянката на една стара къща ги прие милосърдно и след миг Бо вече наместваше куфара си. Когато вдигна очи, видя, че Тони му подава бутилка бира, която току-що бе измъкнал от инструменталното сандъче. Бо хлъцна. Гледай ти чудесии! Пръстите му докоснаха нещо студено — хоп на темето, за да спре възвирането. Тони се усмихваше.

— Приличаш на Ифигения…

— Ти си Бог, Тони! — изръмжа младият човек и поднесе бутилката към устните си. Къл-къл! Вълшебно! Това се казва то… хм!… амброзия… Ако му се мернеше отнякъде въздържател, би го замерил с празната бутилка. Бо се облегна на седалището с чувството, че въздухът е станал по-прозирен и жегата поносима. Фордът припряно бръмчеше по някаква стръмнина и изведнъж — чайки! Чайки! Някога бе написал такова стихотворение — първото и последното в живота му, но от този ден му бе достатъчно да види дори само опашка от чайка, за да изпадне в лирично настроение. Тоя път не можа да го задържи, защото видът на братовчеда му разваляше всеки лиризъм. Странна птица, наистина странна! Бе позастарял безспорно, бе сложил на гърба си още някой и друг килограм, но иначе си беше все същият добродушен, ленив и не твърде чистоплътен Тони. Лицето му имаше цвят на наденица, а Бо знаеше, че косите му са още по-червени — като изсушена папрат. Какви ли са пък тези улици? Тони се понаведе и изплю края на пурата като крава, която изпуска из уста нещо не добро за дъвчене. Ръцете му бяха на кормилото и Бо ги гледаше критично; огромни ръце като на хлебар или занаятчия с къси черни нокти. Изведнъж Тони запита:

— Да имаш случайно някакви познания по бриджа?

— Да! Сносни…

Невъздържано възклицание на доволство. Бо вдигна вежди.

— Леля ти много ще се радва! — заяви Тони. — И Дияна също…

Бо не чу добре името — Дияна ли?

— Коя е тя? — запита той вежливо.

Тони отговори съвсем просто.

— Жена ми…

Небето сякаш се събаряше. Ако кормилото бе в ръцете на младежа, фордът навярно би се вмъкнал в Търговското кафене, което напразно очакваше клиенти. Тони женен! Е, това наистина беше вече много! Младият човек не би се учудил повече, ако му бяха съобщили, че неговият чичо е почнал да лае като куче. Странно, странно! Тони винаги беше изглеждал така, както изглеждат старите ергени, и ако някой допуснеше, че ще се ожени — би допуснал това колкото да си направи смях.

— Та как, каза, й е името?

— Дияна…

— Дияна! — Сега и Бо подсмъркваше. — Хубаво име… Но като те гледам тебе, Херкулесе, сигурно ще е някоя Омфала…

Тони се усмихваше загадъчно.

— Ще я видиш…

— Ами такова… отдавна ли?

— Вече две години…

— Бреей! — Младежът все още подсмъркваше. — Нещо… наследник?

Тони издаде звук, необясним по интонация, но спонтанен.

— Оо!

Това пък какво ли можеше да значи? Бо се посъветва с лицето му, но и то не даваше никакви указания. Значи — женен! Хм! Някакви познати къщи му се мяркаха пред очите и после — катедралата, сивкава и кремава, като лек пастел на сияйно синьо. Ето и къщата на чичо му! Спомени прииждаха отвсякъде, но избледнели и лишени от чувство — леля му, огромната, Филип, обилно ядене. Така! Същата къща безспорно — двуетажна, с левия флигел към улицата, със старинни корнизи и скулптурни подпорки на покрива, нещо като театрални маски. Бяла, чудно бяла! Пред входа дремеше с муцуна върху лапите безноса и безуха кучка, която не мръдна, макар автомобилната гума да мина през предните й крака. Бе каменна или циментова — сериозно предимство, що се отнася до така наречения кучешки живот. Фордът влезе охотно под навеса на градинската лоза и след миг — дворът: не много просторен, с циментова площадка и занемарена градинка по-нататък. Две парадни стълби слизаха от вторите етажи на флигелите, а средната част на къщата имаше само една тясна и ниска вратичка, нещо като черен вход. От него излезе огромна червенокоса дама с Рубенсова хубост и мощен бюст. Бо позна леля си, макар че едва я съзря, закрит от тежкия гръб на Тони: стоеше малко разкрачена, с ръце върху хълбоците, като стопанка пред своя хан, и се взираше с мъка пред себе си, защото току-що бе излязла от тъмното. Беше красива безспорно, но имаше нещо вулгарно в тая красота и нещо грубо в гърления глас, грубо и мощно, като в жените от простолюдието, които изкарват своята прехрана с викане.

— Тони, в клозета ли искаш да влезеш с колата? — започна тя сърдито. — Казвала съм ти да я оставяш на улицата…

— Е, да, маман, но като се върна след няколко минути, ще й намеря само скелета…

— Браво! Скелета! Откъде идваш?

— От гарата! — каза Тони смирено.

Лицето на едрата дама стана розово.

— От гарата ли? — кресна тя. — А защо идваш от гарата? Не беше ли на морето?

— Бях…

— Бил си! Ами тогава къде е графинята?

— По тоя въпрос ще трябва вече да се съветваш с делфийския оракул — каза Тони флегматично.

Розовината потъмня. Скрит зад гърба на Тони, младежът се чувствуваше запазен като от някакво избухване. Ясно беше, че дебелакът дразнеше нарочно майка си.

— Тони, ти си… мръсник! — отсече тя изведнъж. — Но това е просто… катастрофично!

— Играйте на три ръце! — предложи Тони невъзмутимо. Все едно да бе казал — играйте на жмичка! Леля Емилия се огледа яростно около себе си, сякаш търсеше камък, с който да му разбие черепа.

— Марш! — изкомандува тя. — Обратно, и да я намериш! Чуваш ли? — Гласът й от яростен изведнъж стана почти плачлив. — Не разбираш ли, че ни трябва? Вече цял час я чакаме с Дияна и мадам Клайн, ти обеща да я доведеш, а сега идваш самичък. Трябва да я потърсиш!

Тони правеше опити да излезе от колата с прекачване поради повредената вратичка; изхлузваше се бавно като бебе от детската си количка, огромно старо бебе с присмех в очите.

— Не знам къде да я търся, маман — каза той сериозно. — И после по дяволите тая графиня! Докато я докарам, ще умирише колата на плесен.

Огромната дама се слиса, понеже не бе свикнала да чува такива резки мнения от сина си.

— Какво при-приказваш! — заекна тя. — Каква плесен? Ако мирише на нещо, то е само на фернет…

— Не на фернет, а на йод — поправи я Тони. — Тя е луда жена. Маже си с йод венците на зъбите…

Тони се бе измъкнал вече от колата, бе се издигнал над нея като охлюв над черупката си. От височината той хвърляше безмилостни погледи към своята почти разплакана майка.

— Тони, миличък! — каза тя умолително. — Не ни оставяй така! Трябва ни четвърти за карето…

Изглежда, че бе дошъл моментът на малката сензация. Тони скочи тежко от форда и направи към младежа жест на импресарио.

— Ето ти и четвъртия! — заяви той тържествено.

Мадам Емилия се стъписа. Четвъртият? Не се ли подиграваше? Това, което съзря в колата, сякаш не й вдъхна особено доверие, защото запита безцеремонно:

— Кой е той?

— Как така кой? Нима не го познаваш?

— Та тогава нима бих те попитала, глупако!

Тони се раздвижи неловко като пингвин тежка и тромава походка, която не обещаваше да го заведе далече. Гледай тип! Гърбът му изчезна зад тясната врата. Бо с удоволствие би дал заден ход на форда, ако му бе възможно. Като не знаеше какво да направи, той мигаше безпомощно срещу слънцето и ругаеше в ума си братовчеда, който го бе изоставил сам срещу смръщеното лице на леля Емилия — защото лицето на едрата дама бе наистина смръщено, макар и поради слънцето.

— Аз съм Богомил, мадам…

— Богомил? — Явно беше, че името му нищо не й подсказваше. — Кой Богомил?

Бо погледна ядосано късопаметната си леля.

— Богомил Тихов! — каза той със слаба надежда и прибави с по-голяма: — Не ме ли помните? Веднъж седнах върху шапката ви…

Няма жена по света, която да е забравила, че са сядали върху шапката й. Лицето на леля му просия.

— Ах, ти ли си, Бо? Онзи мършавият ученик с идеите! Господи! Та ти страшно си пораснал! А пък си станал и хубавец! Гледай, гледай! Чудесии! Ами вярно ли е, че играеш и бридж?

— Ох! Да!

— Тогава слизай бързо…

Но тя видя, че е действително пораснал едва когато стъпи на земята. Пред очите й се изправи висок тънък младеж, но с добре развити плещи, които изглеждаха малко отпаднали. Беше чернокос и почти мургав, с леки скули на продълговатото лице, едва-едва мършаво, и с усмивка, гибелна за жените — и иронична, и прелъстителна едновременно. Зъбите му бяха прекрасни и той ги показваше непрекъснато поради навика си да се усмихва. „Хубавец! — реши още веднъж лелята. — Чудесии!“ И тя се чувствуваше покорена вече от гласа му, много мъжки за младежката му фигура — и тих, и силен.

— Къде си на квартира? — попита тя внезапно.

Младежът се поизчерви.

— Мисля, че у вас…

Едрата дама даваше явни признаци на радост.

— Тони покани ли те? — възкликна тя малко учудена. — Ще бъде странно, ако се е досетил. Тони никога за нищо не се досеща. С две думи — невъзможен е! Горката Дияна зле си пати от него.

Пак тая Дияна! „Много претенциозно име като за жена на Тони“ — помисли той недоволно и погледна към леля си с тъмнеещ поглед. Ако тая дяволска жена не го поканеше веднага да влезе вътре, той щеше да се просне пред очите й на горещите плочи. И после — свършено! Нека се грижат за доброто му погребение. Мадам Емилия обаче не подозираше какво става с младежа и продължаваше да го отрупва с въпроси.

— Къде ти е багажът? На гарата?

— Ето го в тоя куфар…

Едрата дама погледна резигнирано неголямото нещо.

— Навярно ще стоиш малко? — попита тя и младежът бе готов да се закълне, че в гласа й имаше разочарование.

— Напротив, до есента — избъбри той окуражен.

В очите на леля му се появи същото изражение, което бе видял преди малко в очите на Тони на площада. Тези хора наистина се радваха на ненадейния гост и радостта не беше лесно обяснима. В малкото случаи на срещи между членовете на двете фамилии досега се беше проявявала твърде очебийна резервираност. На него лично ли се правеше някакво изключение? Младежът: нямаше време да размисли, защото гласът на леля му го преследваше.

— Ще си направим чудесна компания… То се знае, Дияна най-много ще се радва. Тя страшно скучае с този невъзможен Тони…

Аха! Не го ли викаха за забавление на дебелата провинциална братовчедка? Той улови сърдито куфара си. Трябваше да мине, ако не искаше да издъхне глупаво от слънчев удар в двора на една плиткоумна провинциална леля. За негово учудване едрата дама се отмести от запречения вход и Бо хлътна в сянката на входа с облекчителна въздишка. Изведнъж вратата зад гърба му се затвори и настана мрак. В мрака го докосна за миг меката плът на леля му, чуха се стъпки.

— Тук има стълби… Върви след мен!

След три крачки Бо удари носа си в нещо твърдо и възкликна в мрака. Стълби ли? Стълби към преизподнята! После изведнъж разбра къде са, защото вече скърцаха под исполинския крак на леля му. Очите му свикваха със здрача и той бавно проглеждаше. Дявол го взел, що е това пред него? Подпорен стълб или кракът на добрата дама? Той се възнасяше нагоре в прохладния здрач, нападан от дъха на плесен, който идваше от мезонина. След малко се озоваха в хол със затъмнени прозорци и леля Емилия каза:

— Върви да вземеш един душ — ще дойдеш малко на себе си! — И тя отвори едната от двете врати в хола. — Банята е там в дъното…

Бо се запъти нататък, обзет от ентусиазъм.

— Но да не се бавиш? Ще те чакаме…

— Няма… няма!

След няколко мига той се озова в нещо, което му напомни килията на шильонския затворник. Един сплескан душ висеше над него като слънчогледова пита, изкълвана от врабците. Все пак — чудесно! Той се съблече бързо и в следните пет минути пръстите му се разкървавиха от непосилни усилия. Кранчето не можеше да се отвие! Най-после, обзет от ярост, той го завъртя обратно и като по чудо от питата и от тръбите запръска вода. Сладост, истинска сладост! Има ли нещо по-хубаво от душ след изморително пътуване в адска жега? Водата го обливаше отвсякъде — подаде й дори езика си. „Да благодарим на водорода и кислорода, които са дали това прекрасно съединение!“ Така мислеше Бо и вече се протягаше с целия си ръст на студения циментов под. Малко по-късно му дойде на ума за болестта, наречена пневмония, и побърза да стане. В тоя миг водата внезапно спря и младежът прехапа прилежно езика си. Какво означаваше това? Не беше ли напомняне от страна на леля Емилия, че го чакат за бриджа? Бо въздъхна. Бридж с дами не беше от най-привлекателните работи в света. Бридж с дами — това е работа за мъж със здрави нерви и с нужда от дребни пари. Все пак нужда от дребни пари младежът чувствуваше, но нали беше гост? Той се облече, без да бърза, и вчеса косата си, която, макар да бе мокра, не стана от това много по-гладка. Ето ти сега нова трудност: как да влезе при трите жени! Бавно и със сериозно лице ли или пък усмихнат, както човек трябва да се усмихва на жени? Бездруго трябваше да се поклони и да целуне ръка на Тоневица. Ами на другата? Дявол я знае дали е омъжена! Всъщност най-добре беше да влезе енергично и весело, да изблее едно „здравей“ и веднага да забъбри интимно с Тоневица, с кравата му проклета! Мъчна роля беше то, но затова пък по-достойна от плебейската хрисимост и от стеснителните „да“, „да“ и „не“, „не“! Той съчини набързо няколко реплики, приглади ги като косата си и почувствува зад гърба си нещо като кураж. Напред! Ролята бързо се избистряше пред очите му до далечните подробности.

Куражът му го придружи из коридора, но не отиде по-нататък. Той спря нерешително в здрачния хол, пълен със спомени за зле изиграни роли, за изоставени наполовина или още в началото. Не, никога не би станал актьор, не бе работа по силите му. Нека сложи поне началото — да улови енергично дръжката на вратата! Хоп! Вратата се отвори пред него, но дръжката остана в ръката му. Той стоеше слисан на прага и поглеждаше ту дръжката, ту трите жени, които с все сила се стараеха да не прихнат. По-лошо появяване не можеше дори да се измисли. С дръжката как да е щеше да се справи, но младежът беше много повече смаян от гледката на двете непознати жени. Дявол го взел! И двете бяха необикновено млади и хубави.

— Какво стоиш на прага като статуя — смъмри го леля Емилия, като искаше зад своя строг тон да скрие смеха си. — И какво си се заловил за тая дръжка — хвърли я! Гледай го хитреца, наистина я захвърли! Исках да кажа — пъхни я обратно на мястото й!

Бо извърши тая работа със зачервено лице и разтреперани пръсти — и през всичкото време виждаше любопитните погледи на двете жени. Коя от тях можеше да бъде Дияна? Не тъмнокосото момиче, разбира се, което бе красиво до излишък. Тогава другата. Мисълта му спря с чувството, че е пред някаква грешка. Тя пък беше съвсем дребна, с изящна и крехка фигурка, с тясно лице, на което не липсваше нито хубост, нито интелигентност. Все пак — тя!

— Свърши ли? — запита леля Емилия. — Дияна, колко пъти съм ти казвала да ми напомниш за тая брава… Трябва да повикаме железаря…

— И вчера ти напомних, маман! — каза обидено младата снаха.

Нечувано! Тази, която нарекоха Дияна — беше младото момиче. От смайване младежът отново развали бравата и трябваше да се обърне с гръб, за да има време да се успокои. Мисълта му работеше трескаво и не стигаше доникъде. Нима е възможно дебелият смешен Тони да има такава жена? С пламнала глава той най-после намести проклетата брава и когато се обърна към другите, лицето му бе непроницаемо. Те седяха край малка лакирана масичка, покрита със зелено сукно, върху което беше вече разпиляна колодата с карти, и все още го разглеждаха, всяка по свой начин, но и двете благосклонно. Той пое тясната, мека и прохладна ръка на мадам Клайн и надникна в очите й. Тъжни! Ръката на Дияна го изненада — топла и силна. „Очите й ласкави, очи на момиче“ — помисли той, защото имаше в тях нещо незащитено, липсваше онази преграда, която се съзира в очите на омъжените жени от тяхното общество — предупредителна и съблазняваща едновременно, като препятствие за най-добрите, коне. Все пак онова, което най-много го порази, беше тяхната безгреховност — като че ли това момиче-жена беше виждало от мъжете само толкова, колкото се подава зад края на ръкавите и яката. Той чу леля Емилия да казва: „Да почнем или ще побеснея.“ И седна на мястото си с нечута въздишка.

— Спа ли в банята, Бо? — продължаваше леля му. — Много се забави…

— Дремнах — измърмори Бо. — И сънувах, че ме изгонихте оттам с пика асо в ръка във вид на копие…

Дияна едва видимо се усмихна, а леля Емилия сякаш подскачаше от нетърпение на мястото си — от нетърпение по-скоро да почнат.

— Теглете карти! — заповяда тя енергично.

Бо изтегли пиката дама и усети за миг бързия поглед на Дияна. Пиката дама — нейната карта! Той облегна гръб на креслото с чувството за някакво начало. Начало на що? Глупости! Леля Емилия измъкна спатията асо — „Както винаги!“ — оплака се тя и почна да раздава, преди другите да са заели местата си. Бо беше срещу Дияна за първата партия, гледаше я и не вярваше на очите си. Това дете жена на Тони! Някаква ярост се промъкна отнякъде. Дали пък не бе имало някакво начало? Той разгърна картите и се навъси. Що за карти! Не можеше да се разбере коя каква е, а при това бяха много корави — стояха в ръцете му като плочки…

— Египетски са! — подсказа му Дияна. — И на мене не ми харесват…

А! Значи вече четеше по лицето му! Той измърмори:

— Тези момчета ми се виждат страшно възрастни… Към нас такива бради имат поповете…

— Защото сега хората са изродени! — възкликна леля Емилия. — Едно време, докато на момчето не му израснеше брада, не го пускаха при момиче… И добре правеха…

— Чудесни биха били, ако ги пратите на бръснар — мъркаше младежът, защото знаеше, че това мъркане допада на жените. — Три пики…

Дияна не го подкрепи. След половин час Бо се убеди, че тя играеше слабо, а леля му — невъзможно. Само мадам Клайн бе добра играчка — дори много добра, но бе пълна със слаби карти. Нейното тясно лице загуби усмивката си, стана съсредоточено и загрижено. Имаше нещо в израза му, което подсказваше, че не приема с леко сърце загубите. Защо ли? Някой го перна по ръката.

— Къде си се занесъл? — избухна леля му. — Ако имаш поп, слагай го, ако не — върви по дяволите! Къде се е чуло и видяло с валето!

— Пак сбърках брадата — оплака се Бо и очите му внезапно станаха хитри. — Пък и не ви ли се струва, че валето и дамата са по-естествена двойка?

— Не флиртувай с Дияна! — предупреди го леля Емилия. — Дамата си има стопанин поп. Мадам Клайн, вие давате…

— Да — кимна печално младата жена.

Бо слушаше удивен необикновено правилния изговор на жената с чуждо име. Не беше българка. Не бе възможно една българка да говори така правилно и така бездушно — сякаш думите не означаваха нищо и тя чувствуваше зад тях само чуждия им превод. Мадам Клайн раздаде, без да бъде добра към себе си. Бо свали своите карти и използува залисията на трите жени, за да разгледа крадешком Дияна. Беше облечена в светла лятна рокля от японж, младежка на вид, къса и с ръкави, които позволяваха да се видят лактите й. И колената бяха видими — на равнището на черния лак, като ослепително бели островчета. Тая белота в града на слънцето бе твърде необикновена и привличаше очите на младежа със сила, по-постоянна и от магнитната. Да не ги гледа! Но той ги гледаше с несподелено удоволствие и се ругаеше наум. Ръцете й бяха все така бели и на тая белота малките черни косъмчета му причиняваха нещо като изтръпване. Като се взираше внимателно, той откри, че веждите не бяха съединени само поради намесата на пинцета за скубане и че съвсем малка пътека има между крайчеца им и косата над слепите очи. Тая коса също така поразяваше с необикновената си жизненост — сякаш не растеше, а извираше, сякаш не беше мъртва тъкан, а жива, — с нерви и кръвоносни съдове; макар да падаше тежко на раменете, косъмът не изглеждаше дебел и як, а лек и гъвкав — и цялата коса поради това бе отзивчива като живак на най-малките движения. Тези наблюдения не свършиха добре и той… въздъхна.

После мадам Клайн му стана партньорка. Докато сменяше мястото си с Дияна, младежът гледаше учуден нейната лека фигурка, облечена в елегантен тъмен тоалет — отдавна носен, изглежда, но добре запазен. Беше скъпа рокля, безспорно, и от материя, която не би могла често да се види — нещо като брокат, твърде тежък за фигурата й. Дълбокото й деколте бе едва възпирано от старинна брошка с камъни, които не приличаха на имитация. Въпреки тоя привиден разкош нещо говореше на младежа, че младата жена не е богата — дори повече: че е в нужда. Все пак брошката! Дявол знае! Нейното унило лице след загубата на първия робер го подтикна да вложи повече внимание в играта, но всичко беше напразно. След всяко раздаване очите на мадам Клайн ставаха все по-тъжни и по-тъжни, сякаш картите бяха хора, които я оскърбяваха със своето пренебрежение намираха я досадна може би и страняха от нея. В обществото на най-лошите от тях тя дори загуби волята си за съпротива. Потоп! Вече поддържаше съвсем страхливо партньора си и ако леля Емилия не влезе съвсем глупаво в една клопка, която Бо й постави, роберът им щеше да свърши с голяма загуба. Леля Емилия нанасяше в карнетката цифрите почти с алчност и се усмихваше. Бо надникна. Там, където трябваше да бъде името на мадам Клайн, бе нарисуван несръчно хитлеровият пречупен кръст. Гледай ти! Да не би пък младата жена да е нацистка? Бо чувствуваше как симпатията му се смразяваше — студен отлив в обратна посока. После чу гласа на леля си:

— Бо, какъв си ти всъщност?

„Колко хубаво би било — мислеше той — да съм Кларк Гейбъл!“ Но не беше киноартист, нито спортен шампион. Какво ли да им каже?

— Студент — отговори той неохотно…

Дамите приеха това със смесени чувства. Само леля Емилия се изрази по-определено:

— Що ли ти трябваше!

Да! Що ли му трябваше! Понеже сам бе с много мнения по този въпрос, не му оставаше нищо, освен да пусне неопределен звук през носа си.

— И каква наука? — упорствуваше лелята.

— Литература — отвърна младежът загрижено.

За негово учудване това нещо се прие без подигравателни викове. Три почтителни погледа се насочиха към него или по-право почтително снизходителни, сякаш им бе казал, че се занимава с броене на звездите — работа удивителна и мъчна, макар и съвсем безполезна. За нещастие леля Емилия навярно бе на мнение, че дори от безполезното може да се извади някаква полза.

— Като свършиш — какво ще станеш?

— Безработен…

— Тъй! — Леля Емилия видимо се забърка. — Ами от какво ще живееш? Откъде ще вземаш средства?

— От баща си…

Кратките иронични отговори съвсем забъркаха едрата дама, защото не беше нейна специалност да проумява ирониите. Все пак тя бързо се съвзе и на устните й се изписа неодобрителна усмивка.

— Намерил си кого да скубеш! — възкликна тя. — Да не си намислил да ставаш учител като него?

— Преди всичко, лельо, баща ми не е учител, а доцент в Университета — възрази Бо.

— Така ли? — измърмори леля Емилия. — Все пак това не е основание да ме наричаш „лельо“!

Играта продължи все тъй вяло, както досега, и единствено леля Емилия внасяше оживление с нескончаемите си монолози.

— Бо, тю е мооор! — ревеше тя яростно. — Не пипай с мръсните си пръсти, не пипай! Мадам Клайн, стъпете на това килимче! Хопала! Виждаш ли, Бо, колко хубаво е, когато човек си предвиди стълбичка за слизане. Чудесно! Дияна, в тебе ли е свещеникът? У тебе е, знам си, ти винаги имаш манастир от брадати отци. Стъпи, стъпи! — И нададе страшен вик, когато попът се оказа в мадам Клайн. — Подло е това, честна дума! Дияна, не играеш почтено! Защо ме излъга? Не е хубаво да лъжеш бедната си майка! Кажи поне имаш ли още козове? Ще бъде невероятно, ако имаш! Господи, Господи, цакна! Нахалство!

Бо се прозя в шепите си от досада и хвърли поглед из стаята. Всъщност не беше стая, а салон, широк като гимнастическа зала и претъпкан с предмети и мебели, наслагани един до друг като в музей. Всичко беше старо и полуразрушено, макар и скъпо. Плюшовете изглеждаха потъмнели и ореховото и дъбово дърво носеха по себе си следи от безброй рани. В тоя си вид салонът приличаше повече на таван, в който се складира излишна мебел. Някакви разнищени кафези без птички висяха по стените, а тръбите на органа, който подпираше източната стена, бяха изпотрошени. Пукната беше и една огромна, глазирана ваза, а емайловата птица с ярки пера и безглава едва-едва подсказваше, че е папагал. При тая гледка Бо се почувствува смутен. Хм! Нима тези хора бяха изоставили съвсем дома си? Той бе забелязал още при първото влизане в къщата, че домът на чичо му е пълен с развалени и повредени неща, които продължаваше да среща на всяка стъпка. Даже когато се опита да запали електрическата лампа, ключът се завъртя, без да щракне в ръката му. Разгневена, леля Емилия командуваше от стола си: вляво, вдясно разклати го малко, дявол да го вземе! Най-после на тавана светна нещо, което всеки нормален човек би взел за отходно място на мухите.

После вратата се отвори почти безшумно и в стаята влезе Тони. Изглеждаше сънлив и отпуснат, с очи, които бяха изгубили всяка живост. Бо трепна. Нима това беше съпругът на хубавицата? Нещо загадъчно и невероятно имаше в тоя факт, нещо, което спираше дори мислите му. „Как е възможно?“ — мислеше той безпомощно. И това бе почти всичко, което можеше да мисли. Бо следеше изпод око Дияна, която не бе мръднала при влизането на съпруга й. Какво ли я бе довело в тази голяма, празна и разнебитена къща? Навярно никога нямаше да узнае. И той се сепна от чудноватия анонс на леля си:

— Четири спатии.

— Четири без коз! — викна Бо сърдито.

Тони се поразходи лениво из стаята, после отиде при пианото и се опита да подрънка, но веднага получи остро мъмрене от майка си. Добре! Едрото му тяло препълни кожения фотьойл, а на слабата светлина печално изгря малката плешива луна на върха на черепа му. Той сякаш отново заспа на мястото си и веднага всички го забравиха. Цял час по-късно отново се чу гласът му:

— Ще вечерям в казиното…

— Върви! — сопна се майка му. — Изобщо махни ми се от главата. Щом влезе, и картите се обърнаха против мене.

— Какъв кураж от тяхна страна — измърмори той вяло.

Леля Емилия го погледна яростно.

— Тони, ако останеш в стаята още две минути, ще поемеш половината от загубите ми…

Тони сякаш не се вълнуваше ни най-малко от грубите думи на майка си. Той повдигна с две ръце колана, който се врязваше в корема му, и каза, без да мигне:

— Тогава довиждане.

Неговата походка на пингвин имаше направление към изхода. Гласът на леля Емилия го настигна:

— Кажи на Пенка да дойде веднага…

След малко се чу шумът на форда, който напусна стремително двора, и миг след това Бо разбра колко тих и запустял е големият дом. Не се чуваха никакви шумове, никакви стъпки, никакво дрънкане на домашни съдове, които да напомнят, че идва приятният час на вечерята. Никакъв глас на дете не даваше надежда, че къщата ще получи приток на нова кръв. Беше глухо и пусто, беше просторно и мъртво. Бо чувствуваше как пулсът му замира сред трите жени, изтощени от продължителния бридж. В тоя покой изведнъж му мина през ума странната мисъл: не бяха ли го извикали, за да внесе малко живот и да избави от скука двете самотни жени? Тая мисъл не му достави никакво удоволствие. Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе някакво женско същество, което никой не погледна. Не можеше да се каже изведнъж дали е слугиня или някоя бедна сродница, взета по милост в къщата, за да наглежда някоя от домашните работи. Беше облечена в износена рокля, една от роклите на леля Емилия навярно, която висеше като на закачалка върху костеливите й рамена. Следи от минала хубост все още личаха по сухото й лице — и строго, и самостоятелно едновременно. Главата си държеше вдигната, не по слугински, и тънките й устни бяха здраво сключени. Изглеждаше, че е влязла колкото да хвърли презрителен и неодобряващ поглед на компанията, а не за да получи някаква заповед. Стоеше край вратата и поглеждаше от време на време младежа с враждебен поглед. Леля Емилия навярно отдавна я бе усетила зад гърба си, но все още не се обръщаше към нея — може би сърдита, че жената бе влязла без поздрав; е вдигнат високо показалец тя призоваваше Бога в помощ на своите глупави импаси и се сърдеше на Дияна — патка такава! Зад гърба й слугинята най-после загуби търпение:

— Викали сте ме, госпожо!

Леля Емилия и сега не побърза да се обърне, но Бо забеляза насилване в лицето й, някаква разтревоженост в пръстите, които държеха картите. Ясно бе, че това не е обикновена господарска обноска, а преднамерено държание. И, разбира се, не успя да задържи за дълго своята опасна позиция.

— Приготви таванската стаичка — каза тя най-после. — Почисти я и сложи прано бельо…

Слугинята си отмъсти:

— Няма прано бельо…

— Има! — възрази нетърпеливо засрамената дама. — Ще го намериш в бюфета на моята стая.

— Добре! — каза слугинята едва ли не презрително.

— Каза ли на господаря си, че е дошъл племенникът му?

— Той сам го е видял от прозореца…

— Тъй ли? — каза равнодушно леля Емилия. — Значи е станал? Чичо ти, Богомиле, е на легло, но вече оздравява…

Слугинята сви устни и се измъкна безшумно от стаята. След половин час играта бе приключена и младият човек прибра без удоволствие дребните пари на трите дами. Само мадам Клайн губеше повече от другите и на Бо му се стори, че се раздели малко мъчно с парите си. Чудно! Скъперница ли беше, или пък загубата за нея бе чувствителна? Загуба малко повече от сто лева? Всички бяха станали и мадам Клайн се оглеждаше някак безпомощно. После тя се запъти към вратата с леката си походка, в която тоя път имаше нещо принизено и убито — походка на човек, който е имал самочувствие и го е загубил.

— Мадам Клайн! — обади се леля Емилия. — Чакайте — нашият кавалер ще ви изпрати…

Младата жена се усмихна посърнало.

— Бих могла и сама…

Бо тръгна след нея. Навън нощта бе топла и все така бляскава, този път поради луната, която правеше белия град призрачен. Младата жена го поведе по някакви неосветени улици, които водеха за крайните квартали. Срещнаха ги хора с тъмни лица и с тесни очи, гледаха ги нагло и безцеремонно, но мадам Клайн — Бо веднага забеляза това — никак не се тревожеше. Тя сякаш бе у дома си и се движеше свободно по неравната земя, докато младежът се препъваше често и мърмореше недоволно.

— Изглежда, че отдавна сте в тоя град — предположи той.

— Отдавна? — въздъхна мадам Клайн. — Не знам — две години отдавна ли е?

— Изглеждате малко нещо южнячка…

Младата жена прие това като комплимент и очите й се оживиха.

— Благодаря ви — каза тя странно. — За жалост австрийка съм и моят роден град е Виена… Там съм живяла допреди няколко години.

— На ваше място не бих го напуснал…

Клепачите на мадам Клайн трепнаха.

— На мое място може би бихте избягали по-далече от него…

— О! — възкликна Бо смутен. — Хубав град…

— Хубав — съгласи се виенчанката без въодушевление. — Хубав, но тъжен… Не съм виждала досега по-тъжен град от Виена…

Бо се почеса в тъмното.

— Това съвсем не звучи като в тон-филмите…

— Тон-филмите! — повтори тя като ехо. — Никой виенчанин не може да ги понася… В сърцето на виенчанина те още повече сгъстяват тъгата…

Тъгата! Тая дума бе единствената досега, която произнасяше с чувство. И самата тя под блясъка на луната изглеждаше тъжна и унила.

— Би казал човек, че сте избягали от тъгата му.

— Не! — възкликна младата жена. — След като го напуснах, разбрах колко тъжен е бил там животът. Тук в тишината разбрах това.

— Може би не е трябвало да правите такъв голям преход. Защо не си избрахте София?…

Виенчанката поклати енергично глава.

— Защото София е Европа, а мен ме влече все по на юг и по на юг.

— Но да живее човек тука, е все едно да се погуби! — упорствуваше Бо. — Горещините и пустотата спомагат за бързото затъпяване.

Мадам Клайн го погледна учудено.

— Мисля, че е точно обратното — каза тя глухо. — Никъде не съм мислила толкова много, колкото в тоя град. Моята, така да се каже, самотност ме кара да размислям непрекъснато. Също като да съм била във водовъртеж и изведнъж да съм изскочила в покоя и тишината. Отначало всичко се върти и досега все още се върти, особено в сънищата, но човек почва да размисля: къде е и какво е това около него, което не спира, за да го разгледа човек. Къщи? Хора? И кой е самият той, има ли свое собствено сърце, или го е загубил във въртележки, по-големи и по-малки, в които човек не може да си поеме дори дъха…

В топлата южна нощ думите на виенчанката прозвучаха някак неестествено. Бо погледна озадачен нейното тясно умно лице, което на лунната светлина печелеше по хубост. Такава деликатна, с тежката рокля от старинна материя, с тъничките си бледи ръце сред тая прашна ориенталска улица, по която не можеха да се видят дори къщи, по която нищо не се виждаше освен стобори, дървета и сенки и тук-там някой мъж с потаен поглед — младата жена изглеждаше необикновена като думите, които говореше. Тя хвърли към младежа бърз поглед и добави:

— Може би към тези мисли подтиква и това море, което е неописуемо хубаво и е като магнит… особено когато е лунно. Тогава човек би могъл да се удави в него…

— Не приказвайте така!

— Добре! — усмихна се печално мадам Клайн. — Да се слее с него, сякаш се слива със самата безкрайност и с… Бога.

Бо вдигна учудено вежди.

— С Бога? — измърмори той. — Нима сте религиозна?

— Всяка мъдрост води или към отчаянието, или към Бога…

— Представете си, мадам Клайн, някои хора твърдят точно обратното.

— Познавам и такива! — въздъхна тя. — Моят мъж например…

Това беше ново — неин мъж! Бо не можа да се въздържи да не запита:

— Тук ли е той?

— Отдавна е мъртъв…

— О! — възкликна младежът и веднага се засрами от тоя звук, който съвсем не приличаше на съболезнование.

Настана кратко неловко мълчание, после младежът каза:

— Струва ми се все пак, че религията ви е доста езическа.

— Защо мислите така? — трепна младата жена.

— Как да ви кажа… наблюдавах ви, като играехте на карти. Виждал съм често хора, преследвани от лош шанс при разни игри, но малцина от тях вярват, че това се дължи на някаква свръхестествена намеса. Тези, които не вярват в свръхестественото, се противят много енергично. Те знаят, че това се дължи на обикновените закони на случайността, и се мъчат да ги нарушат по всевъзможни начини, като бъркат често картите, секат ги по разнообразни начини, сменяват си често мястото — изобщо борят се. Но вие нищо подобно не правехте. Бяхте примирена и скръбна, сякаш всичко това се дължеше на някаква висша сила, на някакъв бог на картите, зле настроен против вас поради неизвестни причини, просто поради антипатия или за да ви изпита търпението…

— Защо трябва да бъде специален бог на картите?

— Ами как?

— Би могла да бъде оная висша сила, която ние всички наричаме Бог.

Младежът се усмихна в мрака.

— О, мадам, ще бъде нечувано, ако тоя Бог, в излишък на свободно време, седне невидим до вас и почне да ви реди картите…

— Не говорете така…

— Позволете! Да реди не само вашите карти, но и картите на всички, които играят по света безбройните игри. Нима го смятате способен на такива дребни занимания?

— Това е само част от неговата сила — възрази тя вяло.

— Но какъв смисъл?

— Божият смисъл не може да бъде известен на смъртните. Аз мога само да предполагам, че това с някакво възмездие за мои грехове или грехове на мои близки. Бог като възмездие не може да не съществува. Точно това ще бъде нечуваното.

— Мадам Клайн, много интересна светлина хвърляте върху Бога — измънка младежът. — Впрочем смятате ли, че е всемогъщ?

— Бог и всемогъщ е едно и също нещо…

Бо се усмихна.

— Точно това исках да чуя от вас — каза той. — Е, добре, ще видите, че според вашата логика това не е възможно. Всемогъщият Бог значи, за да ви накаже за нещо си, в продължение на часове реди картите неблагоприятно за вас. По този начин той смята, че ще загубите малко пари — макар че, между нас казано, в неговата власт е да ги загубите, без да влага толкова труд. Ще кажете — неведоми са божиите пътища. Добре. Волята му е да загубите на бридж тия пари и вие ги губите… Обаче ако аз ви ги върна, какво ще стане? Какъв ще е изводът? Много прост: че моята малка човешка воля е по-силна от неговата и че аз мога само с един жест да разваля плода на дългите му усилия…

След тая игрива реч младежът бръкна в джоба си и отдели парите на мадам Клайн.

— Направете ми удоволствието да ме произведете в по-горна инстанция от Бога — добави той в прилив на добро настроение.

Въпреки че бе нощ, младежът забеляза колко дълбоко се изчерви младата жена. За съвсем кратък миг той разбра глупавото си положение и протегнатата му ръка изпита желание да стане невидима.

— Ако взема тези пари, господин Тихов, ще излезе, че Бог не е искал да ме лиши от няколко лева, а да ме унижи…

— Но защо? — измънка Бо смутено.

— Защото вие нарочно скроихте цялата тази история. Нарочно, за да ми върнете парите, защото смятате, че съм бедна и че тези пари са ми нужни. Вие ме съжалявате за загубата и искате да я поправите… Така е… Но знаете ли какво е да съжалявате един човек? То е да го унижавате…

Младежът замълча объркан. Този разговор, който бе започнал така минорно в бляскавата лунна нощ, бе достигнал до съвсем непредвиден край. Нито за момент той не бе допуснал, че една мнителност може да отиде толкова далеч. Да! Сега всичко беше ясно. Ясна му бе дори нейната походка. Нейната бедност бе по-ясна от всичко. Той само бе забравил, че мнозина хора се срамуват от бедността си.

— Мадам Клайн — поде той понамръщен, — заклевам се, че когато ви давах парите, нямах на ума си подобни мисли…

— Не познавате мислите си — каза мадам Клайн все още нервно.

Тя млъкна и мълча, докато стигнаха до дома й. Спряха пред обикновена дъсчена врата, която се отваряше по някакъв потаен начин, както се отваря всяка провинциална врата. Деликатната виенчанка бръкна с привикнал жест в някаква дупчица и завъртя опитно ръката си. Щрак, щрак! Вратата се отвори с меланхолично изскърцване. През големия двор лъкатушна лунна пътечка сочеше с бледен пръст къщичката със засребрен покрив и мъртви очи. Дървета, много дървета. Под техните сенки сякаш се спотайваха малки невидими животни. Вратата престана да скърца, настана неловка тишина. Някъде в храстите изпърха нощна птица и мадам Клайн обърна нататък глава.

— Кукумявка — каза тя глухо и добави: — Простете ми, господин Тихов!… Простете ми… Толкова съм замаяна напоследък и толкова…

Тя не довърши. Младежът остана сам в сянката на вратата с недовършена дума в ума си. Нещастна! Да, навярно това искаше да каже. А защо? Нима човек може да бъде нещастен само затова, че е беден? Той се готвеше да тръгне, а не тръгваше, гледаше деликатния гръб на мадам Клайн, който се разтопи в мрака. Нещастна! За него тая дума лъхаше на старина и далечност. Не, не е бивал никога нещастен — поне това му беше ясно.

Той се върна у дома на чичо си малко разстроен и влезе в столовата, гдето го чакаха за вечеря. Двете дами седяха около масата и тихо беседваха. Тая маса завинаги остана в ума му — дълга и солидна, направена от скъпо дърво. Стара маса. Младият човек се чувствуваше малко потиснат от нейната солидност, но и някак смътно задоволен от самотността й. Той спря пред нея за миг, без да вижда дамите. Необикновена маса! Дали с такова чувство не се е изправил Давид пред трупа на огромния повален филистимянин? Но мисълта отлетя недомислена и го остави с чувство на неудовлетвореност. Какво ставаше всъщност? Не беше ли някакво злорадство с политическа отсенка? Изглежда. Тиховецът, който я бе купил, бе очаквал безспорно до най-далечно бъдеще голямо семейство и много гости. Беше голяма оптимистична маса, предполагаща благополучие и многолюдност. Нещастна маса! За втори път през тая вечер мисълта за нещастие се явяваше в ума му и той седна понавъсен. Колко тъжно бе всъщност с тия две самотни жени, които очакваха с погледи да каже нещо. Но той не проговори, той мислеше. Да, да! Една обикновена маса наистина може да каже много за цяло поколение. И то бе минало поколение. Младежът чувствуваше как възелът се развързва.

— Та за какво си тук? — попита внезапно леля Емилия.

Младежът я погледна. Ясно бе, че е казала гласно мисълта си.

— Ще държа допълнителна матура — отговори той неохотно. — По гръцки език.

— Смешна работа — измърмори лелята. — Тука гръцки говорят само хамалите.

Скоро двете дами тръгнаха към своите покои и младежът ги придружи с поглед. До едрия равен гръб на леля му Дияна приличаше съвсем на момиче със своята тънка младежка фигурка. „Лека нощ, мои дами!“ Той остана да допуши цигарата си. На тъмния прозорец се показа котка, вгледа се в очите му със своите светещи, гибелни зеници. Изведнъж младият човек се почувствува като пред смътна, неизбежна опасност.

Малката стаичка на тавана му хареса, макар да нямаше в нея никакъв стол. Преди обаче да забележи липсата на столове, очите му се изпълниха от двете картини на стената. Той спря пред тях смаян и озадачен. Изобразителното изкуство беше малко далечно за него — повече от липса на досег, отколкото от липса на вкус. Гледай ти! Или сам той нямаше вкус, или пък по справедливост двете картини трябваше да бъдат на по-лично място в къщата. Младежът откъсна с мъка погледа си от тях, за да разгледа и останалото. Библиотека, моля ви се! Той се нахвърли бързо към нея и все така бързо се отдръпна. Това е то търговската библиотека — алманаси, сборници, пътеводители, ръководства за изучаване на чужди езици. Над всичко — прах, гъст многогодишен прах. Той кихаше и ругаеше подаде нос през тясното прозорче, за да го проветри. „Прекрасни са тези южни нощи“ — мислеше той. Пред очите му провинциалният град вече спеше — дълбоко и кротко. И никакъв шум. В тая тишина той внезапно се почувствува тъжен. Нима само тъжен? Някакъв образ от дълго време напираше някъде под мислите и най-после изпъкна. Тая Дияна дали не бе нещо умопобъркана? Нима една нормална жена, и при това толкова хубава, би се омъжила за мъж като Тони? Със своята безжизненост той преди всичко не беше мъж. По сметка? Каква сметка е да живее в тая къща, която сякаш всеки миг се готви да рухне? Сърцето му бе свито. Някаква кръв минаваше осезателно по устните му. Да, наистина прекрасно момиче, ако прекрасното е само външност. Той знаеше, че съвсем не е така, но това бяха принципи, а Дияна бе жива. Колко зле е, когато за един млад човек и принципите не са живи. Той се оттегли от прозорчето и седна замислен на високото старомодно легло.

Всъщност нещата нямаше да му се струват толкова непонятни, ако знаеше малко повече за своите сродници. Като понасили паметта си, той си припомни, че неговият баща и чичо му са първи братовчеди. За своя баща той си припомни с удоволствие. Добър мъж. Единствен той в рода на Тиховците беше интелектуалец. Доцент в Университета не е малко за една фамилия на търговци. Това нещо, както и бедността му, го бе отделило от другите. Младите Тиховци като правило не се пресилваха с умствени занимания. Бо си припомни само един, който можеше да говори на общи теми — Велизар Тихов, но той пък беше подпечатан хитлерист. „Да, лоша фамилия“ — реши младежът в себе си. Какво търсеше сред нея тази жена с момичешка външност?

Младежът се разсъблече и легна с наслада в чистото легло — с насладата на изморения пътник, който не се е събличал цяло денонощие. Допирът на студения чаршаф му се стори като ласка и той премигна от удоволствие. Има и приятни неща по света. Той се примъкваше вече към ъглите, които още не бяха стоплени от тялото му, протегна леките си пъргави стави, така че топлата кръв запъпли навсякъде под младата кожа. Скоро заспа. Сънуваше очи, които го гледат отвсякъде, нежни, тъмнокафяви очи. Сънуваше малки бели ръце, които обгръщат врата му — прохладни и омагьосващи. Сънуваше мрак и в мрака матови островчета, малки кръгли колена, които привличаха със страшна сила устните му. Искаше да сънува устни до устните си, но не можеше. Това го измъчваше и той се обръщаше в съня си. Късно през нощта дори извика уплашено, без да се събуди. Луната беше залязла и стаята изглеждаше тъмна и глуха.