Ватек, деветият халиф от рода на Абасидите^[1], беше син на Мутасим и внук на Харун ал Рашид. Поради ранното си възкачване на трона и бележитите качества, които проявяваше в негова прослава, поданиците му имаха основания да се надяват, че царуването му ще бъде дълго и честито. Външността му беше приятна и внушителна, ала разгневеше ли се, едното му око ставаше тъй страшно, щото никой не можеше да устои срещу него; нещастникът, върху когото се заковаваше то, губеше съзнание и често биваше смъртно поразен. Така че, от страх да не обезлюди държавата си и да не превърне в пустиня двореца си, Ватек твърде рядко даваше израз на гнева си.

Тъй като страстно обичаше жените и богатата трапеза, той любезно търсеше приятни люде да му правят компания. В това си начинание жънеше успехи, тъй като щедростта му беше безгранична, а удоволствията — необуздани. Той съвсем не бе съгласен о халиф Умар бен Абдулазиз^[2], че земният живот трябва да е ад, за да заслужим рая на оня свят.

По блясък Ватек надмина всички свои предшественици. Дворецът Ал кореми, издигнат от баща му Мутасим върху Хълма на шарените коне, чиято величествена сграда господстваше над целия град Самара^[3], му се видя твърде тесен и скромен. Поради това прибави към него още пет крила, или по-право дворци, всеки един от които бе предназначен да служи за задоволяването на различните му сетива.

В първия дворец трапезите винаги бяха отрупани с най-отбрани гозби, сменявани денонощно според охотата на пируващите. Най-пивките вина и най-добрите ликьори се лееха обилно от сто чешми, които никога не пресъхваха. Този дворец се наричаше „Вечният или Ненаситен пир“.

Вторият дворец бе наименуван „Храм на благозвучието или Нектар за душата“. Той бе населен от най-изкусните музиканти и именити поети по онова време; те не само изявяваха дарбите си вътре в него, но се и пръскаха на групи по всички посоки на света и ги огласяха с песните си, които редяха една след друга по най-възхитителен начин.

Дворецът, наричан „Наслада за окото или Опора на паметта“, представляваше една неспирна омая. Той изобилстваше с рядкости, събрани от всички кътчета на земята, които биха замаяли и объркали хората, ако не бяха най-грижливо наредени. В една от галериите бяха изложени картините на прочутия Мани^[4] и статуи, които изглеждаха като живи. Тук сполучлива перспектива очароваше погледа, там магията на оптиката приятно го мамеше, а всички дарове, с които небето е отрупало земята, бяха грижливо изложени за радост на любителите на природата. С една дума, Ватек, най-любознателният от хората, се бе погрижил да украси двореца си с всичко онова, което би задоволило любопитството на посетителя, макар неговата страст към знания никога да не биваше задоволена.

„Дворецът на благовонията“, наричан още „Поощрител на сладострастието“, бе разделен на няколко зали, където в златни мангали неспирно тлееха всички благовония на земята. Дори посред бял ден там горяха факли и ароматични светилници. За да се разсее твърде силното въздействие на това шеметно опиянение, от двореца се слизаше в обширна градина, където изобилието от най-благоуханни цветя правеше въздуха сладък и омаен.

Петият дворец, именуван „Убежище на радостта или Опасният“, се обитаваше от множество млади момичета, красиви като хуриите^[5] и не по-малко прелъстителни. Те никога не отказваха да приемат с ласки онзи, на когото халифът разрешаваше да ги доближи, и му даряваха часове на блаженство.

Въпреки сладострастието, в което тънеше Ватек, поданиците му предано го обичаха. Те мислеха, че владетелят, който се отдава на наслади, е способен да управлява не по-зле от онзи, който се обявява за техен враг. Ала неспокойният и поривист нрав на халифа не му позволяваше да се задоволи само с това. Докато бе жив баща му, той бе учил толкова много за свое развлечение, че бе натрупал неизчерпаеми запаси от знания, които обаче не го задоволяваха — искаше да опознае всичко, дори науките, които още не съществуваха. Обичаше да спори с учените, но не им позволяваше да му възразяват без мярка. Затваряше с подаръци устата на онези, които се поддаваха на подобно лекарство, а тези, чиято упоритост не успяваше да сломи, пращаше в затвора, за да охладят своя плам; това средство често помагаше.

Ватек откри също така у себе си склонност към теологически спорове, но невинаги заставаше на страната на правоверните. По този начин вдигна насреща си фанатиците и в отговор взе да ги преследва, защото бе твърдо решен на всяка цена правото да бъде на негова страна.

Великият пророк Мохамед, на когото халифите са земни наместници, се възмути от седмото си небе^[6] против безбожните дела на този свой приемник.

— Да го оставим — рече той на джиновете^[7], винаги готови да изпълнят заповедите му. — Нека видим докъде ще го докарат неговата лудост и нечестивост. Ако те бъдат извънмерни, ще знаем как да го накажем. Затова му помогнете да построи кулата^[8], която е започнал по подобие на Нимрод^[9] — не за да се спаси от Потопа като този велик воин, а от дръзкото любопитство да отгатне тайните на Небето. Но той не ще узнае съдбата, която го чака!

Джиновете се подчиниха; и когато работниците успяваха денем да издигнат кулата с един лакът, те прибавяха още два през нощта. Бързината, с която бе построена тази кула, поласка тщеславието на Ватек. Той си въобрази, че дори безчувствената материя е готова да се подчинява на волята му, забравяйки, че успехите на безразсъдния и злия са първите удари, които се стоварват върху гърба му.

Неговата гордост стигна връхната си точка, когато от най-горния етаж на кулата, след като изкачи за пръв път хиляда и петстотинте стъпала, той погледна долу към земята. Хората му се видяха като мравки, планините — като раковини, а градовете — като пчелни кошери. Мисълта за собственото му величие, породена от това изкачване, съвсем му замая главата: готов бе да се самообожава, но когато погледна нагоре, видя, че звездите са все така далеч от него, както и от земята.

Неволното и нежелано чувство за своята нищожност той смекчи с утешителната мисъл за величието си в очите на останалите хора. При това го ласкаеше надеждата, че светлината на ума му ще надмине силата на зрението му и ще изтръгне от звездите присъдата на неговата съдба.

С тази цел любознателният принц прекарваше повечето нощи на върха на кулата, додето най-сетне сметна, че е посветен изцяло в тайните на астрологията, и си въобрази, че планетите разкриват пред взора му най-прекрасни приключения, отредени на някаква изключителна личност от незнайна страна. Извънмерното му любопитство винаги го бе карало да бъде любезен с чужденците, но от този миг нататък той удвои своето гостоприемство и разгласи с фанфари по улиците на Самара, че никой от неговите поданици, под заплаха да възбуди недоволството му, не бива да приема и дава подслон на пътниците, а да ги довежда право в двореца.

Не мина много време и в столицата му се появи човек, чието лице бе тъй ужасно, щото пазачите, спрели го на улицата, бяха принудени да мижат, докато го водеха със себе си. Самият халиф остана изумен от това ужасяващо лице, но скоро чувството на потрес бе сменено от радост: непознатият изложи на показ пред Ватек рядкости, каквито халифът не бе виждал и за съществуването на които дори не подозираше.

Действително, нищо не можеше да се сравни с изумителните стоки, донесени от чужденеца; повечето от любопитните вещи не само че бяха великолепно изработени, но заслепяваха със своя разкош, а в прикачени към тях пергаментни свитъци се описваха многобройните им чудни свойства. Имаше чехли, които с помощта на пъргави пружини помагаха на нозете да ходят; ножове, които режеха без никакво усилие на ръката; саби, нанасящи сами удар на човека, към когото бяха насочени. И всичко това — богато украсено с невиждани скъпоценни камъни.

Вниманието на халифа бе приковано преди всичко от сабите, чиито остриета излъчваха ослепителен блясък. Той си даде дума да разгадае в своето свободно време гравираните върху тях неразбираеми надписи. Затова, без да попита за цената им, нареди да донесат от съкровищницата всички налични там златни монети, а на търговеца рече да си вземе колкото пожелае. Чужденецът се подчини, взе си няколко монети, ала продължи да пази дълбоко мълчание.

Ватек, убеден, че тази безсловесност се дължи на страхопочитанието, вдъхнато от неговото присъствие, благосклонно разреши на търговеца да пристъпи напред и го попита снизходително кой е, откъде иде и къде се е сдобил с тези чудни вещи. Вместо да отговори, човекът, или по-право чудовището, трикратно потърка челото си, което също както и тялото му — бе по-черно от абанос, удари четири пъти по грамадния си корем, разтвори широко и без това огромните си очи, които светеха като въглени, засмя се грозно и показа жълтите си плесенясали зъби.

Халифът, макар и малко стреснат, повтори въпросите си, но не успя да изтръгне отговор. Тогава, загубил търпение, Ватек възкликна:

— Знаеш ли, нещастнико, кой съм и кому се присмиваш? — И като се обърна към стражата, рече: — Чували ли сте неговия глас? Да не би да е ням?

А те отвърнаха:

— Да, проговори, но нищо не разбрахме.

— Нека заговори отново — нареди Ватек — и да ми каже кой е, откъде иде и къде е набавил тези изумителни рядкости. В противен случай, кълна се във Валаамовата магарица^[10], ще го накарам да се кае за упоритостта си.

Заплахата бе съпроводена с един от ужасните погледи на халифа, но чужденецът го понесе, без да трепне, макар че гледаше принца право в очите.

Не може да се опише с думи удивлението на придворните, когато видяха, че дръзкият търговец издържа спокойно подобно изпитание. Те до един се хвърлиха по лица на земята, за да спасят живота си, и щяха да останат в тази раболепна поза, ако халифът не им бе извикал:

— Станете, страхливци, и хванете търговеца! Затворете го в тъмница и нека го вардят най-добрите ми воини! Може да задържи парите, които му дадох. Не възнамерявам да го лиша от собствеността му — искам само да проговори.

Едва изрекъл тези думи, и придворните се нахвърлиха върху чужденеца, оковаха го в яки вериги и го поведоха към затвора в голямата кула. Седем огради от железни колове, завършващи с тънки като игли остриета, опасваха тази кула от всички страни. А междувременно халифът продължаваше да беснее. Седна все пак на трапезата, ала от тристате блюда, поднасяни му всеки ден, успя да вкуси едва тридесет и две.

Не бе свикнал на подобен глад и само той му стигаше, за да го лиши от сън. Прибавете безпокойството, което го измъчваше, и ще си представите неговото състояние! Още в зори забърза към затвора, за да разпита отново тайнствения търговец, ала каква бе неговата ярост, когато намери тъмницата празна, решетките разбити, а пазачите — мъртви. В пристъп на безумие той се нахвърли бясно върху злощастните трупове и ги рита с нозе до падането на нощта, без да спре нито за миг. Придворните и везирите положиха всички усилия, за да го усмирят, а когато се убедиха, че всички средства са безполезни, дружно се развикаха:

— Халифът полудя! Халифът полудя!

Този вик отекна по улиците на Самара и най-сетне стигна до ушите на Каратис, майката на Ватек, която дотърча, обзета от ужас, да упражни своята власт над сина си. Със сълзи и милувки тя сполучи да отвлече вниманието му и не след дълго той отстъпи пред нейните увещания и се съгласи да го отведат в двореца.

Каратис го сложи да легне и тъй като се боеше да го остави самичък, седна до леглото му и се опита с мили думи да го утеши и успокои. В това отношение никой не можеше да съперничи с нея. Халифът я обичаше не само като майка, но я уважаваше като жена, надарена със забележителен ум. Тя бе гъркиня и именно чрез нея Ватек бе опознал науките на родината й, които изпълваха всички добри мюсюлмани с ужас и омерзение.

Астрологията бе една от науките, които Каратис познаваше с вещина. Затова нейна първа грижа бе да напомни на сина си онова, което му бе предречено от небесните светила, и съобщи за намерението си отново да прибегне до тяхната мъдрост.

— Уви! — рече халифът, щом можа да проговори. — Колко бях глупав! Не защото нанесох четиридесет хиляди ритника на пазачите, оставили се да бъдат избити като овце, а задето не съобразих изобщо, че този необикновен човек е същият, за чието пристигане ме известиха планетите. Вместо да го подложа на изтезания, аз трябваше да го предразположа с любезни обноски и мило отношение.

— Миналото не се връща — отвърна Каратис. — Но то ни кара да мислим за бъдещето. Може би отново ще срещнеш този, за когото скърбиш. Възможно е да получиш сведения от надписите върху сабите. Затова яж и си почини, обични ми сине. А утре ще помислим как да постъпим.

Ватек последва съвета й, събуди се в най-добро разположение на духа и тутакси заповяда да му донесат удивителните саби. Заразглежда ги внимателно през оцветено стъкло, за да не го ослепи техният блясък, и с усърдие се зае да разгадае написаното. Ала безбройните му опити бяха до един напразни — колкото и да си блъскаше главата и да си гризеше ноктите, не можа да разчете нито една буква. Това злостно разочарование отново щеше да го хвърли в предишния яростен пристъп, ако за щастие в този момент в стаята не беше влязла Каратис.

— Имай търпение, сине мой! — обърна се тя към него. — Не ще и дума, че си посветен във всички значителни науки, но знаенето на езиците е в най-добрия случай дреболия, с която се занимават само педантичните умове. Обещай подобаваща за твоя сан награда на онзи, който преведе неразбраните слова, с чието отгатване не ти прилича да се занимаваш. Така любопитството ти скоро ще бъде задоволено.

— Може би — каза халифът. — Но междувременно ще ме тормозят ужасно тълпите от самозвани учени, дошли както да си направят удоволствието да се поупражняват в дърдорене, така и с надеждата да спечелят възнаграждението. За да се избегне това зло, редно е да добавя, че ще отнема живота на всеки, който не ме задоволи с отговора си. Защото, слава богу, достатъчно съм способен да различа дали човек превежда, или си измисля.

— О, не се съмнявам в това — възкликна Каратис. — Но да накажеш със смърт невежите, е твърде строго и може да има опасни последици. Задоволи се с това да им изгорят брадите^[11]: брадите в една държава са по-маловажни от хората.

Халифът се вслуша в доводите на майка си, нареди да повикат Мораканабад, първия му везир, и рече:

— Заповядай на глашатаите да разгласят не само из Самара, но и във всички градове на моята империя, че онзи, който дойде тук и разчете едни неразгадаеми наглед надписи, ще се увери лично в моята щедрост, прочута из целия свят. Но в случай на несполука брадата му ще бъде изгорена до последния косъм. Нека оповестят също, че ще дам петдесет хубави робини и също толкова сандъка кайсии от остров Кирмит на онзи, който ми донесе някакви вести за странния чужденец.

Поданиците на халифа, които също като него много обичаха жените и кирмитските кайсии, усетиха как им потичат слюнки от тези обещания, ала нямаха никаква надежда да задоволят щенията си, тъй като никой не знаеше какво бе станало е чужденеца.

Що се отнася до първото искане на халифа, резултатът бе твърде различен. Учени, полуучени и пълни невежи, които обаче си въобразяваха, че са на равна нога и с първите, и с вторите, смело отидоха да рискуват брадите си и позорно ги изгубиха. Евнусите, които взеха да се занимават само с горенето на бради, така се вмирисаха на изгорели косми, че това изпълни жените от сарая с отвращение и се наложи тази работа да бъде поверена на други.

Най-сетне един ден се появи старец, чиято брада беше лакът и половина по-дълга от всички видени дотогава бради. Дворцовата стража, която го въведе вътре, си каза: „Колко жалко! Колко жалко, че тази хубава брада ще изгори!“ Дори халифът, като я видя, се съгласи с тях; но не беше необходимо да си прави труда да съжалява стареца. Последният прочете надписа без никакво усилие и го преведе дума по дума по следния начин: „Направени сме там, където направата на всичко е съвършена; ние сме най-незначителното от чудесата на една страна, където всичко е чудно, и сме достойни за погледа на най-могъщия владетел на земята.“

— Превеждаш възхитително! — извика халифът. — Знам за какво говорят тези чудодейни слова. Дайте на стареца толкова разкошни мантии и толкова хиляди златни цехина, колкото думи произнесе. Аз съм донейде облекчен от озадачението, което тегнеше на душата ми.

И Ватек покани стареца да обядва с него и да прекара няколко дни в двореца му.

За зла беда човекът прие. Халифът нареди да го повикат на другата сутрин и му рече:

— Прочети ми отново вече прочетеното. Не мога да се наслушам на обещанието, което ми вещаят тези думи и което жадувам да се изпълни.

Старецът тутакси сложи зелените си очила, но те паднаха от носа му, когато забеляза, че вместо вчерашните надписи се бяха появили нови.

— Какво ти стана? — запита халифът. — Защо е това учудване?

— Повелителю на вселената — отвърна старият човек, — надписите върху сабите днес са различни от вчерашните!

— Какво говориш! — учуди се Ватек. — Впрочем все едно. Ако можеш, разчети ги.

— Ето какво означават, господарю: „Горко на дръзкия, който иска да знае онова, което не трябва да знае, и се залавя за работи, които не са по силите му.“

— Горко на самия теб! — извика халифът, вън от себе си. — Днес за нищо не те бива! Махай се от очите ми! Ще изгорят само половината ти брада, защото вчера отгатна добре. А що се отнася до даровете, аз никога не отнемам даденото веднъж.

Старецът, достатъчно умен, за да разбере колко евтино се е разплатил за глупостта си да разкрие неприятната истина, тутакси се оттегли и повече никой не го видя.

Ватек обаче се разкая за своята прибързаност, и не без основание: макар сам да не бе в състояние да разгадае надписите, той непрекъснато се взираше в тях и скоро му стана ясно, че те всекидневно се менят. Ала за жалост не се яви нов кандидат да ги разчете. Това занимание, което толкова го озадачаваше, взе да разпалва кръвта му, пред погледа му се замъгли, непрестанно му се виеше свят и едва се държеше на краката си. Но макар и в такова състояние, халифът не пропускаше да заповядва често да го изнасят горе на кулата, тъй като се самоласкаеше с мисълта, че ще може да научи съдбата си от звездите; ала надеждите му оставаха излъгани. Неговите очи, замъглени от тежки бълнувания, взеха да му служат тъй зле, че виждаше само тъмен облак, което изтълкува като зловещо предзнаменование.

Възбуден от толкова притеснения, Ватек се прости с душевното си спокойствие: облада го треска, загуби напълно апетита си и както преди бе известен като ненаситен в яденето, така сега се прочу с пиенето без мярка. Мъчеше го неестествена жажда и устата му бе винаги готова като фуния да поема всякакви питиета и най-вече студена вода, която единствена го утоляваше.

Тогава нещастният владетел, неспособен вече да се ползва от благата на живота, заповяда да затворят дворците на петте сетива, престана да се явява пред народа, да блести със своя разкош или да раздава правосъдие и се оттегли в най-отдалечените покои на харема си. Тъй като винаги бе добър съпруг, жените му бяха съкрушени заради окаяното му състояние, непрестанно се молеха за неговото здраве и му носеха вода.

Междувременно царица Каратис, чиято горест никакви думи не могат да опишат, не се потопи в сълзи и вопли, а се затваряше всеки ден с везира Мораканабад с надеждата да изнамерят някакъв лек, някакво облекчително средство за болестта на халифа. Убедени, че е причинена от магия, те заедно прелистиха всички книги по това изкуство, които биха могли да посочат лек, и накараха да дирят най-старателно и навсякъде страшния чужденец, когото смятаха виновник за магията.

На няколко мили от Самара се издигаше висока планина, чиито склонове бяха обрасли с мащерка и босилек и на чийто връх се простираше такава великолепна поляна, сякаш това бе раят, обещан на правоверните. Тя бе обрасла с шипки и други благоуханни храсталаци, безброй рози, сплели клони с жасмин и орлови нокти, горички от портокалови, кедрови и лимонови дръвчета, които се преплитаха с палми, нарове и лози и бяха истинска радост за вкуса и зрението. Земята бе покрита с теменуги и камбанки, а букети от нарциси, зюмбюли и карамфили пръскаха във въздуха сладкия си мирис. Четири извора, колкото чисти, толкова и дълбоки и тъй обилни, че можеха да утолят жаждата на десет армии, сякаш нарочно бликаха в това място, за да го оприличат още повече на Едемската градина, оросявана от четири свещени реки. Тук славеят възпяваше цъфтежа на розата — своята любима — и същевременно оплакваше преходната й красота, а гургулицата тъгуваше по загубените удоволствия. Вечно будната чучулига пееше химни за раждането на животворната светлина. Тук чуруликането на птиците, сляло се в едно, изразяваше различните им страсти — техни вдъхновителки, а възхитителните плодове, от които те кълвяха на воля, сякаш удвояваха силите им.

Понякога отнасяха Ватек на тази планина, за да подиша по-свеж въздух и най-вече за да се напие до насита от изворите. Придружаваха го само неговата майка, жените му и неколцина евнуси, които бързаха да пълнят с вода големите кристални чаши и се надпреварваха да му ги носят. Ала жаждата му често се оказваше по-силна от тяхното усърдие и той се просваше на земята, за да лочи от водата, която никога не му стигаше.

Един ден нещастният владетел дълго пролежа в тази унизителна поза, когато неочаквано се разнесе дрезгав, ала силен глас и го упрекна тъй:

— Защо подражаваш на кучето, о, халифе — ти, който толкова се гордееш със своя сан и могъщество!

При тези думи Ватек вдигна глава и съзря чужденеца, причинил му толкоз горест. Пламнал от ярост при тази гледка, той възкликна:

— Проклет гяур! За какво си дошъл? Не ти ли стига, че превърна един владетел, прочут със своята бодрост и пъргавост, в съд за вода? Нима не виждаш, че може да загина от прекомерно пиене и неугасима жажда?

— Изпий тогава и тази глътка — рече чужденецът и му подаде стъкълце с червеникавожълта течност. — А за да утолиш жаждата на душата си след телесната, ще ти кажа, че аз съм индиец, но от напълно неизвестен край на Индия.

Халифът, щастлив, че част от желанията му се изпълниха, и обнадежден, че скоро всички ще бъдат задоволени, изпи без минутка колебание течността. В миг се почувства отново в добро здраве, жаждата му бе утолена, а крайниците си усети по-пъргави и отпреди. Извън себе си от щастие, той се хвърли на врата на страшния индиец, зацелува гнусната му уста и хлътналите бузи, като че бяха кораловите устни и розовите страни на най-красивата от жените му.

Тези възторжени излияния нямаше да имат край, ако красноречието на Каратис не го беше накарало да се опомни. След като убеди сина си да се приберат в Самара, тя се разпореди един глашатай гръмко да оповести: „Удивителният чужденец се появи отново! Той излекува халифа! Той проговори! Проговори!“

Щом чуха това, жителите на огромния град до един изскочиха от домовете си и се стекоха на тълпи да погледат шествието с Ватек и индиеца, когото те сега благославяха също тъй многословно, както преди го кълняха. Отвсякъде се чуваха непрекъснати възгласи: „Той излекува нашия повелител! Той проговори! Проговори!“ Същите думи се разнасяха и по време на народните празненства, устроени още същата вечер в знак на всеобща радост. Поетите ги взеха за припев на всички песни, с които увековечиха този интересен случай.

Междувременно халифът нареди да отворят отново дворците на сетивата и тъй като бързаше да посети преди всичко Двореца на вкуса, нареди незабавно да приготвят в него бляскав пир, на който покани всичките си висши офицери и любими царедворци. Индиецът, когото сложиха да седне до самия халиф, изглежда, си помисли, че щом са го удостоили с такава изключителна чест, трябва да се храни, пие и говори без мярка. Разните деликатеси изчезваха, едва сложени на масата, за голямо огорчение на Ватек, който се имаше за най-големия чревоугодник на земята, а в този конкретен случай, освен всичко беше и благословен с отличен апетит.

Останалите гости се споглеждаха изумени, ала индиецът като че ли не забелязваше нищо, гаврътваше огромни чаши за здравето на всекиго, пееше с цяло гърло, разказваше истории, на които сам се смееше невъздържано, и съчиняваше на бърза ръка стихове, които не биха били лоши, ако не ги произнасяше с ужасни гримаси. С други думи, беше сладкодумен колкото сто астролози, а ядеше и пиеше колкото сто хамали.

Въпреки че гозбите на трапезата бяха сменени тридесет и два пъти, халифът се притесни от лакомията на своя гост и мнението му за него доста се понижи. На Ватек обаче никак не му се искаше да издаде огорчението си, което едва прикриваше, затова прошепна на Бабабалук, началника на неговите евнуси:

— Виждаш, че този човек върши всичко на широка нога. Какво ли ще стане, ако проникне сред жените ми! Нареди да ги надзирават още по-строго, особено черкезките — те биха му допаднали повече от другите.

Трети петли пропяха и удари часът на Дивана^[12]. Ватек бе обещал да присъства на него в знак на благодарност към своите поданици, така че незабавно стана от трапезата и тръгна, облегнат на везира си, който едва издържаше под тежестта му — толкова бе зашеметен горкият халиф от изпитото вино, ала още повече от необузданото държане на шумния си гост.

Везирите, придворните офицери и законоведите се наредиха в полукръг около повелителя си, потънали в почтително мълчание; а индиецът с хладнокръвие, сякаш бе пълен въздържател, се отпусна безцеремонно на едно от стъпалата, водещи към трона, и се подсмихваше на негодуванието, с което присъстващите посрещнаха тази дързост. Халифът обаче, чиито мисли бяха объркани, а главата му — замътена, зле съобразяваше и несполучливо раздаваше правосъдие. Накрая първият везир, осъзнал положението, потърси удобен повод да прекрати аудиенцията и да спаси честта на своя господар, шепнейки му:

— Ваше величество, царицата Каратис прекара цялата нощ в изучаване на звездите и поръча да ви кажем, че те ви вещаят зло и опасността е твърде близка. Пазете се да не би този чужденец, комуто така щедро се отблагодарихте за няколкото вълшебни дреболии, да посегне на живота ви. Неговата течност като че ли ви излекува, но може би е просто отрова, която ще подейства внезапно. Не пренебрегвайте тази догадка; поне го попитайте какъв е съставът на течността и откъде я е набавил. Напомнете му за сабите, които, изглежда, забравихте.

Нахалството на чужденеца ставаше все по-непоносимо за Ватек, ето защо той смигна на везира си в знак, че ще последва съвета му. После се обърна към индиеца и рече:

— Стани и разкажи пред целия Диван от какви билки е направена течността, която ми даде да пия, защото има подозрения, че е отровна. Разкрий ми също така тайната на сабите, които ми продаде, защото тя много ме измъчи, и изрази по този начин признателността си за милостите, с които те отрупах.

Ватек произнесе тези думи колкото се може по-въздържано, след което мълчаливо зачака отговор. Ала индиецът, без да помръдне от мястото си, възобнови гръмкия си смях и страшните гримаси и не отвори уста.

Ватек не можа да понесе повече тази наглост, изгуби самообладание и с един ритник го събори от стъпалото. Веднага след това слезе от трона си и продължи да го рита тъй яростно и без минутка отдих, щото целият Диван последва примера му. Виждаха се само вдигнати във въздуха нозе, насочени към индиеца, и всеки, който току-що го беше ритнал, усещаше непреодолимо желание да повтори удара.

Чужденецът се оказа твърде подходяща цел за това тяхно забавление: тъй като беше нисък на ръст и закръглен, той се сви на кълбо и взе да се търкаля във всички посоки под ударите на своите нападатели, които го следваха неотлъчно, накъдето и да се насочеше, а настървението им беше неописуемо и броят им растеше с всяка изминала минута. И наистина тази топка привличаше де кого срещнеше, търкаляше се неспирно от една стая в друга, така че скоро целият дворец потъна във всеобщ смут и се вдигна нечувана врява. Жените от харема, изумени от шума, се хвърлиха към завесите да открият причината, ала веднъж забелязали кълбото, усещаха, че не са в състояние да се сдържат, и се изплъзваха от ръцете на евнусите, които, за да ги спрат, ги щипеха до кръв. Ала напразно: самите евнуси, полумъртви от ужас, че поверените им жени ще избягат, не можеха да устоят на зрелището и сподиряха кълбото.

Като премина така през залите, галериите, стаите, кухните, градините и конюшните на двореца, индиецът най-сетне пое през двора. Халифът, който тичаше най-близо до кълбото, го риташе все така неуморно, като от време на време сам получаваше по някой ритник, нанесен от усърдните му съперници и предназначен за индиеца.

Каратис, Мораканабад и двама-трима мъдри везири, които до този момент се бяха въздържали от всеобщото увлечение, в желанието си да предпазят Ватек от подобно унижение пред собствените му поданици, паднаха на колене пред него и се опитаха да го спрат.

Ала той сякаш не забеляза това, прескочи ги и продължи напред все така устремено. Тогава те заповядаха на муезините^[13] да съберат народа на молитва, с цел да очистят пътя и да се опитат с молби към всевишния да предотвратят бедствието. Ала тези техни опити излязоха неуспешни. Достатъчен беше един поглед към това дяволско кълбо, и всички се втурваха подире му. Дори и муезините, макар да го бяха зърнали отдалече, заслизаха бързо от своите минарета и се присъединиха към тълпата; тя нарастваше толкова неумолимо, че в къщите на Самара останаха само старците, болните, прикованите на легло и пеленачетата, изоставени от кърмачките, за да бягат по-леко. Най-после самата Каратис, Мораканабад и останалите се присъединиха към множеството. Писъците на жените, изоставили харемите си и неспособни да се освободят от натиска на тълпата, на евнусите, които се блъскаха, за да не ги изгубят от очи, ругатните на съпрузите им, устремени напред и сипещи закани един към друг, ритниците, които бягащите нанасяха и получаваха, спъванията и прекатурванията на всяка крачка — всичко, с една дума, правеше Самара да прилича на град, превзет с пристъп и подложен на пълен грабеж. Най-сетне проклетият индиец, все така свит на кълбо, след като премина през всички улици и площади и ги остави празни, се затъркаля по долината в подножието на планината с четирите извора към равнината Катул.

Мощен водопад бе изровил страшна бездна в долината, чиято отсрещна страна се затваряше от стръмен склон.

Халифът и бягащите подире му се изплашиха да не би кълбото да се катурне в пропастта и удвоиха сили, за да му попречат, ала напразно. Индиецът упорито се носеше напред и — както всички се опасяваха — се стрелна към пропастта със светкавична бързина и се изгуби от поглед в зейналата безкрайност.

Ватек щеше да последва вероломния гяур, ала невидима сила го възпря. Множеството, което вървеше подире му, бе заковано на място по същия начин и начаса се възцари пълен покой. Преследвачите се споглеждаха изумени; с изпопадали воали и чалми, изпокъсани дрехи и полепнал по потните им тела прах те представляваха твърде забавна гледка, но въпреки това никой не се усмихна. Напротив, смутени и натъжени, хората се завърнаха в Самара все така смълчани, прибраха се в най-уединените стаи на своите жилища, без да се замислят дори, че невидима сила ги бе принудила да действат по безумния начин, за който се упрекваха; защото хората са склонни не само да величаят себе си за доброто, на което са просто оръдия, но си приписват и нелепостите, които не са били в състояние да избягнат.

Едничък халифът не си тръгна от долината. Заповяда да опънат там шатрите му и се настани на ръба на пропастта въпреки увещанията на Каратис и Мораканабад, които го убеждаваха, че това място може да се срути и че освен това е прекалено близо до магьосника, който тъй жестоко го бе изтормозил. Ватек се присмя на всичките им доводи и след като нареди да запалят хиляда факли, а свитата му да продължи да пали нови, легна на самия ронлив ръб на пропастта и се опита с помощта на това изкуствено осветление да проникне през тъмнината, която не биха могли да разсеят всички небесни светила. Понякога дочуваше гласове откъм дъното на бездната, друг път му се струваше, че различава смеха на индиеца, ала в действителност това бе глухият тътен на невидими води и гръмкият ек на водопадите, втурнали се по стръмнините на планинските склонове.

Халифът прекара цялата нощ в това тревожно състояние. Призори се оттегли в шатрата си и заспа, без да хапне нищо; събуди се, когато вечерният здрач отново взе да се спуска. Тогава отиде да продължи бдението си на предишното място и няколко нощи не помръдна оттам. Най-сетне, изнурен от безплодното си бодърстване, потърси облекчение в промяната. С тази цел закрачи забързано напред-назад из равнината и взе да хвърля свирепи погледи към звездите, като ги обвиняваше в измама. Изведнъж ясната небесна синева бе прорязана от кървави ивици, които се простираха от долината чак до Самара. Когато това страшно знамение стигна кулата, на Ватек първо му хрумна да се отправи натам, за да види всичко от високо, ала силите му измениха, облада го страх и той закри лице в полите на своята мантия.

Ала колкото и ужасяващи да бяха тези знамения, те имаха само мимолетно въздействие върху халифа и послужиха да възбудят още повече влечението му към необичайното. Затова, вместо да се прибере в двореца си, той продължи упорито да стои там, където бе изчезнал индиецът. Една нощ обаче, както се разхождаше из равнината, месечината и звездите внезапно потъмняха и навред се възцари пълен мрак. Земята потрепери под краката на Ватек и от нея се разнесе глас — гласът на гяура, който екна по-силно от гръмотевица:

— Желаеш ли да ми се посветиш? Да се поклониш на земните сили и да се отречеш от Мохамеда? Ако го сториш, ще те отведа в Двореца на подземния огън^[14]. Там под огромни сводове ще съзреш съкровищата, обещани ти от звездите. Те ще ти бъдат предадени от същества, които твоето подчинение ще направи благосклонни. Оттам са взети моите саби и там почива Сулейман, синът Давидов^[15], обкръжен от талисманите, които властват над света.

Изуменият халиф трепереше, докато изричаше своя отговор, ала думите му издаваха човек, навикнал на свръхестествени приключения:

— Къде си ти? Покажи се! Разпръсни мрака, който ме гнети и за който те смятам отговорен! След многото факли, които изгорих, би могъл поне да ми дадеш да зърна ужасното ти лице!

— Тогава се отречи от Мохамеда! — отвърна индиецът. — И ми обещай истински доказателства за своята искреност. Иначе никога няма да ме видиш!

Нещастният хатаиф, подтикван от ненаситно любопитство, отрупа индиеца с щедри обещания. Тутакси небето се проясни и три светлината на звездите, които изглеждаха като огнени, Ватек видя как земята се разтваря, а в дъното на огромната черна бездна съзря абаносова порта, пред която стоеше индиецът със златен ключ в ръка и чукаше с него по бравата.

— Как да сляза при теб? — извика Ватек. — Ела, вземи ме и отвори веднага портата!

— По-полека, нетърпеливи халифе! — отвърна индиецът. — Знай, че ме гори страшна жажда и не мога да отворя вратата, докато не се напия до насита. Нужна ми е кръвта на петдесет красиви деца. Вземи ги от семействата на твоите везири и придворни сановници. В противен случай нито моята жажда, нито твоето любопитство ще бъдат задоволени. Върни се в Самара, набави ми нужното питие и, пак ела тук, хвърли ги сам в пропастта и тогава чак ще видиш!

След тия думи индиецът обърна гръб на халифа, който, по внушение на демоните, се реши на страховитата жертва. Престори се на успокоен и тръгна към Самара, съпроводен от възторжените викове на народа, който още го обичаше и ликуваше невъздържано, тъй като вярваше, че владетелят му е възвърнал разсъдъка си. Той тъй изкусно скри вътрешното си смущение, че и Каратис, и Мораканабад бяха заблудени като останалите. Говореше се само за тържества и развлечения. Взеха да разказват дори историята с гибелното кълбо, за което досега никой не смееше зъб да обели. Всички се смееха, макар че много от хората бяха все още в ръцете на хирурзите поради раните, получени в това паметно приключение.

Преобладаващото весело настроение беше добре дошло за Ватек, защото той си даде сметка колко ще допринесе и за изпълнението на неговите планове. Халифът се престори на приветлив с всички, ала най-вече с везирите и сановниците си, които не пропусна да покани на разкошен пир. Незабелязано насочи разговора към децата на присъстващите и добродушно ги заразпитва кои от тях са благословени с най-красивите момчета. Всеки баща превъзнасяше своите и препирнята постепенно се разгорещи до такава, стенен, че само присъствието на халифа им попречи да стигнат до юмручна разправа. Преструвайки се, че иска да разреши спора, Ватек им каза, че той сам ще отсъди кой има право, и заповяда да доведат момчетата.

Подир малко доведоха цяла тълпа от тия клети деца, накичени от любещите им майки, за да изпъкне още повече тяхната хубост и свежестта на годините им. Ала докато дивната им прелест привличаше очите и сърцата на всички присъстващи, халифът ги оглеждаше с вероломна алчност, която всички взеха за внимание, и накрая избра от тях петдесет, които според него щяха да се харесат на гяура.

След това със същата престорена благосклонност предложи да бъде дадено празненство в долината, за да се забавляват младите му избраници, които според неговите думи трябвало да се радват повече от всички други на възстановеното му здраве поради благоволенията, с които възнамерявал да ги отрупа.

Предложението на халифа бе прието сред всеобщо ликуване и за него незабавно се разчу из цяла Самара. Приготвиха носилки, камили и коне. Жени и деца, стари и млади, всички се настаниха както им беше удобно. Шествието потегли, съпроводено от всички сладкари от града и предградията му; простолюдието вървеше пеша на тълпи и представляваше необикновена гледка. Отвред се носеха гръмки ликуващи възгласи и никой не си спомни какво бяха изстрадали неотдавна по този път, по който сега поемаха с такава радост.

Вечерта беше ведра, въздухът свеж, небето ясно, цветята пръскаха уханието си. Лъчите на залязващото слънце, чието меко великолепие позлатяваше върховете на планината, хвърляха алено отражение върху зелената долина и белите стада, пръснати из нея. Чуваха се само шуртенето на четирите извора, звуците на свирките и гласовете на овчарите, които се провикваха един към друг от околните хълмове.

Прекрасните невинни жертви, отиващи на сигурна смърт, до голяма степен допълваха великолепната гледка. Те се придвижваха жизнерадостно към долината — едни гонеха пеперуди, други беряха цветя или събираха малки лъскави камъчета, привлекли вниманието им. Някои избързваха напред, за да бъдат настигнати от другарчетата си, радваха се и се целуваха.

Отдалеч вече се виждаше страшната бездна, в дъното на която се намираше абаносовата порта. Тя приличаше на черна бразда, разпорила долината точно по средата. Мораканабад и останалите я взеха за някоя от чудноватите приумици на халифа. Нещастници! Те и не подозираха нейното предназначение! Ватек, комуто не се искаше да я разгледат прекалено отблизо, спря шествието и заповяда да начертаят голям кръг на известно разстояние от проклетата пропаст. После назначи евнуси телохранители да направят списък на игрите и да приготвят халките, през които трябваше да минат стрелите на младите стрелци с лък. Петдесетте състезателите съблякоха и представиха пред възхитените взорове на зрителите гъвкавите и изящни форми на стройните си телца. Очите им искряха от радост, която се отрази и в погледите на любещите им родители. Всеки се молеше в душата си за онзи малък състезател, който бе близък на сърцето му и в чийто успех искрено вярваше. Всички чакаха със затаен дъх съревнованието между тези мили, невинни жертви.

Халифът се възползва от тези първи мигове, за да се отдалечи от тълпата и да се приближи до ръба на пропастта; и той чу, не без трепет, гласа на индиеца, който запита нетърпеливо, скърцайки със зъби:

— Къде са? Къде са? Не виждаш ли, че слюнки ми текат от устата?

— Безмилостни гяуре! — отвърна Ватек, разтърсван от силни чувства. — Не може ли да те задоволи нещо друго? Нима трябва да погубиш тези прелестни дечица? О, ако можеше да съзреш тяхната хубост — тя сигурно би събудила твоето състрадание!

— Стига си дрънкал за състрадание, дърдорко! — изкрещя индиецът. — Давай ги! Веднага ми ги дай, ако не искаш завинаги да ти затворя портата!

— Не викай така! — замоли се халифът, пламнал от срам.

— Разбирам те — отвърна гяурът с кръвожадна усмивка. — Явно се владееш добре. Ще потърпя тогава още малко.

Докато водеха този страшен диалог, игрите бяха в разгара си и приключиха чак когато вечерната дрезгавина забули планините. Ватек, застанал все така на ръба на пропастта, извика с все сили:

— Нека моите петдесет любимци се приближат до мен един по един, според успеха в игрите! На първия победител ще подаря диамантената си гривна, на втория — смарагдовата си огърлица, на третия — рубинената си егретка, на четвъртия — пояса си от топази, а на всички останали — по нещо от облеклото си, та дори и обувките.

Тези думи бяха посрещнати с продължителни и възторжени възгласи; множеството превъзнасяше до небесата добротата на своя владетел, който бе готов да свали всичко от гърба си за удоволствие на поданиците си и за насърчение на подрастващото поколение. Халифът междувременно започна постепенно да се разсъблича, като всеки път вдигаше високо във въздуха бляскавата награда. Ала докато с едната си ръка я подаваше на детето, скокнало напред да я получи, с другата буташе нещастното невинно създание в бездната, където ръмжащият гяур неспирно повтаряше:

— Още! Още!

Тази страшна хитрост бе изпълнявана тъй умело, че следващото дете, което притичваше, не успяваше да се досети за участта на своя предшественик. А що се отнася до зрителите, вечерният здрач и голямото разстояние им пречеха да виждат ясно. Ватек, успял по този начин да хвърли долу и последното от петдесетте деца, вече се виждаше във въображението си велик като Сулейман и поради това неподлежащ на наказание за извършеното, когато ненадейно и за негово огромно изумление пукнатината се затвори и земята стана равна като останалата част от долината.

Нямаше думи, които да изразят яростта и отчаянието му. Той проклинаше вероломството на индиеца, назоваваше го с най-оскърбителни имена и тропаше с крак, сякаш искаше да бъде чут. И продължи да вилнее така, докато силите му го напуснаха и падна на земята като в безсъзнание. Везирите и дворцовите сановници, които се намираха по-наблизо от останалите, отначало си помислиха, че е седнал в тревата да играе с техните мили дечица; ала след малко, обзети от съмнения, те се приближиха до мястото, където намериха халифа сам.

— Какво искате? — попита ги той с безумен поглед.

— Децата си! Децата си! — развикаха се те.

— Много мило от ваша страна, дето искате да ме държите отговорен за една нещастна случка — отговори Ватек. — Както си играеха, децата ви паднаха в пропастта и същата участ щеше да постигне и мен, ако не бях отскочил навреме.

При тези думи бащите на петдесетте деца нададоха пронизителни писъци, които майките подеха още по-високо; останалите, които не знаеха каква е причината, скоро заглушиха тия викове с гръмките си вайкания. Не след дълго отвсякъде се чуваха гласове:

— Нашият халиф ни устрои тази измама, за да угоди на проклетия гяур! Да го накажем за неговото вероломство! Нека отмъстим! Да отмъстим за кръвта на невинните! Да хвърлим жестокия халиф в най-близката пропаст и нека дори името му да бъде забравено!

Като чу тези заплахи и подстрекавания, Каратис се приближи бързо до Мораканабад, изпълнена с ужас.

— Везире! — каза му тя. — Ти изгуби две прелестни дечица и сега сигурно си най-безутешният от всички бащи. Но ти си и благороден — спаси своя господар!

— С риск за живота си ще се опитам да го отърва от надвисналата опасност — отвърна везирът. — Но след това ще го оставя на собствената му съдба. Бабабалук! — продължи той. — Иди начело на своите евнуси. Разпръсни тълпата и ако е възможно, отведи нещастния господар обратно в двореца.

Бабабалук и останалите евнуси, които шепнешком се поздравяваха един друг, че са им спестени грижите и честта на бащинството, се подчиниха на заповедта на везира. Той от своя страна им помагаше според силите си, докато изпълни докрай великодушното си дело, след което се прибра в своите покои, за да даде воля на скръбта си.

Веднага щом халифът се прибра в двореца, Каратис нареди да залостят всички врати. Но като видя, че народното недоволство продължава да расте и че от всички страни се носят гневни проклятия, тя каза на сина си:

— Дали народът е прав или крив, сега е без значение. Важното е да се погрижим за твоето спасение. Да се оттеглим в личните ти покои и да преминем в кулата през подземния тунел, известен само на нас двамата. Там ще ни бранят глухонемите, които никога не я напускат. Бабабалук ще мисли, че още сме в двореца, и ще защищава входа заради собствения си живот. А ние скоро ще разберем какво трябва да правим и без съветите на този ревльо Мораканабад.

Ватек не отвърна нито дума на майка си и се остави изцяло на нейната воля, ала докато вървяха, непрестанно повтаряше:

— Къде си, подли гяуре! Разкъса ли вече злочестите деца? Къде са сабите ти? Златният ключ, дето ми обеща! Талисманите!

Чула тези словоизлияния, Каратис се досети за част от истината и без никакви затруднения я узна цялата, щом синът й се поуспокои малко в кулата. Тя не страдаше от никакви скрупули и беше зла, както може да бъде зла само една жена, а това значи много, защото слабият пол се гордее с това, че във всяко отношение превъзхожда силния. Ето защо разказът на халифа нито ужаси, нито изненада майка му. Единствените вълнения в душата й бяха породени от обещанията на гяура и тя рече на сина си:

— Трябва да се признае, че вкусовете на този гяур са твърде кръвожадни. Ала земните сили са винаги страшни. Във всеки случай обещанията му и даровете на ония, които го пращат, си заслужават някои жертви. Човек не бива да се спира пред никакво престъпление, за да получи такава отплата. Затова престани да хулиш индиеца — та ти не си изпълнил всички условия, срещу които ти е обещал услугите си. Не трябва ли например да умилостивим подземните духове? Редно е да помислим за това веднага щом наоколо се възцари покой. Аз лично ще се заема с тази задача и не се съмнявам, че ще успея с помощта на твоите богатства, от които спокойно можем да черпим с пълни шепи, след като ни очакват такива несметни съкровища.

И царицата, която владееше до съвършенство изкуството да убеждава, се върна по подземния проход в двореца и като се показа от прозореца пред народа, взе да го увещава с най-яркото си красноречие, а Бабабалук в това време хвърляше пари с шепи. Тези две средства излязоха сполучливи, тълпата се усмири, всички се разпръснаха по домовете си, а Каратис се върна в кулата.

Муезините се провикваха за сутрешна молитва, когато Каратис и Ватек се изкачиха по безбройните стъпала, водещи към върха на кулата, и останаха там известно време, макар че утринта бе мрачна и дъждовна. Навъсеното тегнещо небе напълно съответстваше на злите им сърца, а когато видяха, че слънцето скоро ще пробие облаците, те заповядаха да опънат една шатра, която да ги предпази от нежеланите му лъчи. Халифът, смазан от умора, потърси почивка в съня, като същевременно се надяваше, че ще бъде споходен от знаменателни видения. А неуморната Каратис, следвана от част от глухонемите, слезе долу да приготви каквото трябва за жертвоприношенията през идната нощ.

По скрити стъпала, издълбани в дебелата стена и известни само на нея и сина й, тя слезе в тайнствените подземия, където се намираха мумиите, задигнати от гробниците на древните фараони. Заповяда да вземат няколко и продължи оттам към една галерия, където под охраната на петдесет неми и слепи с дясното око негърки се пазеха масло от най-отровните змии, рога от носорози и парчета дървесина с неуловима, ала коварна миризма, донесени от най-потайните индийски гори — да не говорим за хилядите други, смразяващи кръвта рядкости. Те бяха събрани тук лично от Каратис за цел като сегашната, защото царицата предвиждаше, че един ден може да я осени щастието да влезе в допир със силите на ада, които обичаше страстно и чиито вкусове добре познаваше.

За да привикне с ужасите, изпречили се пред погледа й, Каратис остана, придружена от негърките, чието единствено око се взираше с неописуема наслада в черепите и скелетите, които Каратис измъкна от шкафовете. Те до една се гърчеха страховито и така пронизително и високо бръщолевеха, че царицата, изумена от тях и полузадушена от зловонния въздух, бе принудена да напусне галерията, като взе със себе си част от зловещите съкровища.

Междувременно халифът, който вместо очакваните видения получи хищен апетит, се бе вбесил от глухонемите. Забравил напълно за тяхната глухота, той нетърпеливо им бе поискал храна и като видя, че не обръщат внимание на заповедите му, взе да ги удря, щипе и хапе. За щастие на клетите същества Каратис пристигна и сложи край на тази тъй позорна сцена.

— Синко! Какво значи всичко това? — попита задъхано тя. — Докато идвах, ми се стори, че чувам писъците на хиляди прилепи, изгонени от скривалищата им в дъното на някоя пещера. А сега виждам, че това е бил плачът на тези нещастни неми, които ти безмилостно изтезаваш. Да ти кажа право, не заслужаваш великолепните неща, които ти нося.

— Дай ми ги веднага! — извика халифът. — Умирам от глад!

— Що се отнася до това — отвърна тя, — трябва да имаш наистина добър стомах, за да можеш да смелиш каквото съм донесла.

— Побързай! — настоя Ватек. — О, небеса! Какви ужаси! Какво възнамеряваш да правиш?

— Я стига! — сгълча го Каратис. — Не бъди такъв гнуслив! Помогни ми да подредя всичко както трябва и бързо ще се убедиш, че онова, което отхвърли с погнуса, скоро ще те направи щастлив. Дай да приготвим кладата за жертвоприношенията тази нощ, а преди това не смей и да мислиш за ядене. Нима не знаеш, че всички тържествени обреди трябва да се предшестват от сурови пости?

Халифът не посмя да й възрази и се отдаде на скръбта и на глада, който го глождеше отвътре, докато майка му се зае с необходимите приготовления. Скоро по перилата на кулата бяха наредени стъкленици със змийско масло, мумии и кости. Кладата растеше и за три часа израсна с двадесет лакътя. Най-сетне се свечери и Каратис, след като свали от себе си и последната дреха, взе да пляска с ръце, обзета от внезапен екстаз. Глухонемите последваха примера й, ала Ватек, изтощен от глад и нетърпение, не успя да се задържи на крака и се строполи в несвяст.

Искрите бяха запалили вече сухата дървесина, а отровното масло избухна в хиляди сини пламъчета. Мумиите бързо се топяха и изпускаха гъст черен дим. А когато се подпалиха, рогата на носорозите пръснаха такова зловоние, че халифът дойде на себе си, опомни се и с безумен поглед се втренчи в пламъците наоколо. Горящото масло се стичаше на потоци, а негърките, които непрекъснато носеха нови запаси, присъединяваха писъците си към виковете на Каратис. Накрая огънят стана толкова буен, пламъците, отразени в лъскавия мрамор, бяха тъй ослепителни, че халифът не можеше да понася повече горещината и блясъка, избяга и се скри под царското си знаме.

Междувременно жителите на Самара, изплашени от светлината, блеснала над града им, наскачаха бързешком от леглата си, качиха се по покривите на къщите и като видяха, че кулата гори, се втурнаха полуоблечени към градския площад. Любовта към техния владетел мигновено се пробуди в гърдите им и страхувайки се, че е изпаднал в опасност и ще загине горе на кулата си, те не мислеха за друго, освен как да го спасят. Мораканабад излезе от своето убежище, избърса сълзите си и заедно с останалите взе да вика за вода. Бабабалук, чието обоняние бе понавикнало на магьоснически миризми, веднага се досети, че Каратис се е отдала на любимите си занимания, и настоятелно взе да съветва тълпата да не се вълнува. Хората обаче го нарекоха дърт страхливец и подъл предател. Камилите вече бяха натоварени с вода, ала никой не знаеше как се влиза в кулата. Докато народът упорито се опитваше да строши вратите, яростен североизточен вятър поде пламъците и ги задуха към скупченото множество. В първия момент всички се отдръпнаха, но после с удвоена ревност се устремиха към кулата. Адското зловоние на рогата и мумиите нарасна и голяма част от хората изпопадаха на земята, полузадушени. Онези, които успяха да се задържат на крака, се чудеха гласно каква ли ще е причината за тази миризма и се съветваха един друг да се отдръпнат. Мораканабад, който се чувстваше по-зле от всички, будеше всеобщо съжаление. Запушили нос с ръце, всички упорито продължаваха опитите си да разбият вратите и да влязат в кулата. Най-сетне сто и четиридесет от най-силните и решителни самарци постигнаха целта си. Завладели стълбата чрез яростните си усилия, те за четвърт час успяха да се изкачат на голяма височина.

Каратис, разтревожена от знаците, които й правеха глухонемите, отиде при стълбата, слезе няколко стъпала и чу викове изотдолу:

— Ей сега ще получите вода!

Доста пъргава за възрастта си, тя изтича пак на горната площадка и замоли сина си да прекъсне за малко жертвоприношението.

— Скоро ще можем да го направим още по-бляскаво — додаде тя. — Без съмнение някои от твоите поданици са си въобразили, че сме се подпалили, и са действали прибързано, като са разбили непристъпните досега врати, за да ни донесат вода. Трябва да признаем, че са много добри — колко бързо са забравили злините, които им стори. Но това сега не е важно. Нека ги принесем в жертва на гяура! Ще им позволим да се изкачат, а нашите неми, на които не липсва нито сила, нито опит, на бърза ръка ще се справят с тези изнурени хорица.

— Добре — съгласи се халифът. — Стига всичко това да свърши час по-скоро, че искам да ям.

Добрите хора, задъхани от бързото изкачване на хиляда и петстотинте стъпала и огорчени, че са поразплискали водата, която носеха, още с пристигането си горе бяха свалени в несвяст от ослепителните пламъци и изпаренията на горящите мумии. И много жалко! Защото не можаха да видят приятните усмивки, с които немите и негърките нахлузиха въжетата на шиите им. Не че това намали с нещо радостта на тези мили същества, защото им се случваше за пръв път да изпълнят с такава лекота церемонията по обесването на своите жертви. Нещастниците падаха мъртви, без да окажат и най-малка съпротива, така че Ватек за няколко минути само се оказа заобиколен от труповете на най-верните си поданици, които бяха хвърлени до един на върха на кладата. Каратис, която никога не губеше присъствие на духа, съобрази, че разполага с достатъчно мъртъвци за жертвоприношението си, и нареди да обтегнат веригите и да залостят стоманените врати, за да не се качва никой повече.

Едва бяха изпълнени тези заповеди, и кулата се разтърси. Труповете изчезнаха в пламъците, които внезапно се промениха от алени в яснорозови. Полъхнаха упоително благовонни изпарения, мраморните колони взеха да звънтят мелодично, а от стопените рога се разнесе сладък аромат. Каратис изпадна във възторг и предвкуси успеха на своето начинание, докато немите и негърките, които получиха колики от благите миризми, с ръмжене се прибраха по килиите си.

Едва-що си бяха отишли, и вместо кладата, рогата, мумиите и пепелта халифът подуши и видя с удоволствие, каквото думи не могат да опишат, най-разкошната и отрупана с ястия трапеза: гарафи с вино и превъзходен шербет, положен върху сняг. Той се нахвърли, без да се замисли, върху тези лакомства и тъкмо захапа едно агънце с пълнеж от фъстъци, когато Каратис извади от филигранна кутия безкрайно дълъг пергамент, изплъзнал се от вниманието на сина й. Погълнат изцяло от задоволяването на вълчия си апетит, той я остави да чете несмущавана, а като свърши, тя му каза с властен глас:

— Стига вече с твоята лакомия и чуй дивните обещания, с които си удостоен! — След което зачете: — „Възлюбени Ватек! Ти надмина моите очаквания! Ноздрите ми се упоиха от аромата на твоите мумии, рога и най-вече от живата плът, принесена в жертва на кладата. Когато настане пълнолуние, нека засвирят твоите музиканти, а ти тръгни от двореца, заобиколен от възможно най-голям блясък — със своите най-верни роби, най-любими жени, най-богати носилки, най-бляскаво стегнати и богато натоварени камили, и поеми към Естахр^[16]. Там ще те чакам аз — в земята на чудесата. Там ще получиш диадемата на Джиан бен Джиан^[17], талисмана на Сулейман^[18] и съкровищата на най-древните султани^[19]. Там ще се насладиш на всички най-изтънчени удоволствия. Но горко ти, ако по пътя си влезеш в нечие жилище! Тогава ще те сполети моят гняв!“

Въпреки разкоша, в който бе навикнал да живее, халифът никога досега не бе се хранил тъй сладко. Той се отдаде изцяло на радостта, която му вдъхнаха тези добри вести, и отново взе да се налива. Каратис, за която не можеше да се каже, че ненавижда от дън душа виното, не пропускаше да отговори всеки път, когато синът й с присмех в гласа вдигаше наздравица за Мохамед. Адското питие ги изпълни с неблагочестива самоувереност и ги накара да се отдадат на безкрайни сквернословия. Те неспирно упражняваха остроумието си за сметка на Валаамовото магаре, кучето на седемте спящи^[20] и другите животни, допуснати в рая на Мохамед^[21]. Все така жизнерадостно настроени, двамата слязоха по хиляда и петстотинте стъпала, като се присмиваха на разтревожените хора, които се виждаха на площада през амбразурите и отдушниците на кулата, и скоро подземният проход ги отведе в царските покои. Бабабалук важно се разхождаше напред-назад и високопарно издаваше заповеди на евнусите, които духаха свещите и изписваха очите на черкезките. Щом съзря халифа и майка му, той възкликна:

— Я! Значи сте се спасили от пламъците! Впрочем така си и мислех.

— Какво ни интересуват твоите мисли! — извика Каратис. — Тичай да кажеш на Мораканабад, че го викаме да дойде. И гледай да не си губиш времето по пътя със своите глупави предположения!

Мораканабад тутакси пристигна и беше тържествено приет от Ватек и майка му. Съобщиха му с нажален тон, че огънят на върха на кулата е бил загасен, но за нещастие това струвало живота на смелите хора, притекли им се на помощ.

— Отново нещастия! — изстена Мораканабад и въздъхна. — О, повелителю на правоверните! Светият пророк несъмнено ни се е разсърдил! На теб се пада да го умилостивиш.

— Ще го умилостивим — отвърна Ватек с усмивка, която не вещаеше нищо добро. — Ще имаш предостатъчно време за молитви, докато отсъствам, защото тази страна ми съсипа здравето. Дотегна ми планината на четирите извора и затова съм решен да се напия от извора на Рокнабад^[22]. Копнея да се освежа из чудните долини, които той оросява. А ти в мое отсъствие ще управляваш държавата, ръководен от съветите на майка ми, и ще имаш грижата да й набавяш всичко необходимо за нейните опити. Знаеш много добре, че нашата кула изобилства със съкровища, нужни за разцвета на науката.

Кулата съвсем не беше по вкуса на Мораканабад; огромни богатства бяха отишли за строежа й, а доколкото везирът беше видял, вътре вкарваха само негърки, глухонеми и някакви отвратителни билета. Каратис също го смущаваше, защото постоянно се менеше като хамелеон. Проклетото й красноречие често бе карало бедния мюсюлманин да губи търпение. Но, каза си той, ако добрите й качества бяха малобройни, то тези на сина й бяха още по-малко, така че при всяко положение тя беше за предпочитане. И като се утеши с тази мисъл, той се отправи да успокоява народа и да надзирава нужните приготовления за пътуването на господаря си.

За да угоди на духовете от подземния дворец, Ватек бе твърдо решен това негово пътуване да стане сред невиждан разкош. За тази цел той се зае да конфискува наляво и надясно имотите на своите поданици, докато достойната му майка обикаляше харемите и задигаше скъпоценните камъни, с които бяха украсени. Тя събра на едно място всички шивачки и везачки от Самара и останалите градове в радиус от шестдесет левги, които се заеха да изработят паланкините, шатрите, диваните, навесите и носилките за шествието на царската свита. В цял Масулипатан не остана едно късче кретон, а за облеклото на Бабабалук и останалите черни евнуси отиде толкова много муселин, че в целия вавилонски Ирак не остана и един аршин.

Докато ставаха тези приготовления, Каратис, която нито за миг не забравяше основната си цел, а именно да спечели разположението на тъмните сили, даваше отбрани вечери, на които канеше най-прочутите хубавици на града. Ала когато пиршеството биваше в разгара си, тя пускаше отровни змии и изсипваше цели гърнета със скорпиони под масата. Гадините хапеха до насита и Каратис би оставила гостенките си да умрат, ако за запълване на времето не се забавляваше да лекува раните им с една отлична противоотрова, приготвена от самата нея — защото добрата царица не обичаше бездействието.

Ватек, който не беше трудолюбив като майка си, прекарваше времето си изцяло в удовлетворяване на своите сетива в дворците, посветени именно на тях. Не си правеше вече труда да се отегчава в Дивана или в джамията. Половината население на Самара последва примера му, докато другата половина горчиво оплакваше главоломния упадък на нравите.

Докато ставаше всичко това, от Мека се завърнаха пратениците, отправили се за там в по-благочестиви времена. Това бяха най-почтените мулли^[23], изпълнили отлично мисията си и донесли със себе си една от безценните метли, с които бяха чистили свещената Кааба^[24]: дар, наистина достоен за най-могъщия владетел на земята!

В същото това време халифът се забавляваше в покои, които никак не подхождаха за приемането на такава делегация. Той чу гласа на Бабабалук, провикнал се иззад вратата и везаната завеса, закачена пред нея:

— Пристигнаха превъзходният Идрис ал Шафеи и ангелоподобният Ал Мухатедин, които носят метла от Мека и със сълзи на радост молят за честта лично да я поднесат на ваше величество!

— Да ми я дадат тук — отвърна Ватек. — Все ще влезе в работа.

— Как! — възкликна изуменият Бабабалук.

— Подчинявай се! — нареди Ватек. — Такава е върховната ми воля. Хайде, върви си! Изчезвай! Тук и само тук ще приема тия добри хора, дето те докараха до такова умиление.

Евнухът се отдалечи, като си мърмореше, и помоли почтените пратеници да го последват. Свещена радост обзе достоуважаемите старци. Макар и изнурени от дългото пътуване, те последваха Бабабалук с невиждана пъргавина и докато минаваха през великолепните портици, се чувстваха безкрайно поласкани, че халифът не ги приема като обикновени посланици в залата за аудиенции. Скоро навлязоха в харема (където от време на време иззад богатите везани завеси се появяваха и изчезваха като светкавици големи топли очи — сини и черни) и проникнати от почит и удивление, изпълнени със съзнанието за божествената си мисия, пристъпваха един след друг по безкрайните тесни коридори, които на пръв поглед не водеха никъде, ала в края на краищата ги изведоха право пред онази малка стаичка, където ги чакаше халифът.

— Как! Да не би да е болен повелителят на правоверните! — тихо пошепна Идрис ал Шафеи на своите спътници.

— По-скоро допускам, че се моли — отвърна му Ал Мухатедин.

Ватек, който дочу този разговор, извика нетърпеливо:

— Какво ви влизат в работата моите занимания? Приближете се, без да се бавите!

Те се подчиниха, а халифът протегна ръка за метлата иззад завесата, без да се показва. Всички се проснаха почтително на земята, доколкото им позволяваше тесният коридор. Въпреки това се получи доста правилен полукръг, а достопочтеният Идрис ал Шафеи извади метлата от извезаните и напарфюмирани копринени кърпи, в които бе увита, за да бъде предпазена от омърсителния поглед на непосветените очи, отдели се от спътниците си и с най-тържествен вид се приближи до мнимата молитвена стая. Ала какво беше неговото изумление, неговият ужас! Ватек избухна в подигравателен смях, грабна метлата от разтрепераната му ръка и като се взря в паяжините, провесени от тавана, взе да ги мете с най-сериозен вид, докато не остана ни една. Поразените старци не смееха да вдигнат очи от земята, защото Ватек беше дръпнал безгрижно завесата и те видяха всичко. Сълзите им оросиха мраморния под. Ал Мухатедин изгуби съзнание от горест и умора, а халифът седна отново на стола си, засмя се и запляска безмилостно с ръце. Сетне се обърна към Бабабалук:

— Драги ми черньо, иди и нагости тези жалки благочестиви душици с моето хубаво ширазко вино^[25], тъй като те могат да се похвалят, че са видели от двореца ми повече от всеки друг.

При тези думи той им хвърли метлата в лицето и отиде при Каратис да се посмеят двамата. Бабабалук направи каквото можа, за да утеши старците, но двама от най-изтощените умряха на място. Останалите бяха отнесени в своите легла, откъдето повече не станаха, защото бяха сломени от мъка и срам.

През нощта Ватек и майка му се качиха на кулата да проверят готово ли е всичко за пътуването му, защото имаха пълно доверие във влиянието на небесните светила. Съзвездията бяха крайно благоприятни и халифът остана да вечеря весело горе, за да се наслади на тази тъй ласкателна гледка. По време на вечерята му се стори, че във въздуха ехти гръмовен смях, и сметна това за още по-обещаващо знамение.

Целият дворец бръмчеше като кошер. През нощта нито за миг не изгасиха светлините и отвсякъде се носеше звънтенето на занаятчийските инструменти, довършващи работата, ехтяха гласовете на жените и техните пазачи, защото те пееха, докато бродираха, и всичко това сякаш се бе съюзило да наруши покоя на нощта за безгранична радост на Ватек, комуто вече се струваше, че се възкачва триумфално на Сулеймановия трон. Народът бе доволен не по-малко от него и всички работеха неуморно, за да ускорят настъпването на мига, когато щяха да се отърват от тиранията и произволните капризи на своенравния си господар.

Денят преди заминаването на този омагьосан владетел Каратис прекара в повторение на тайнствените повели, съдържащи се в пергамента, които тя бе научила наизуст. Особено наблягаше, че по пътя Ватек не бива да се отбива у когото и да било.

— Защото много добре ти е известно — обясняваше тя, — че си лаком за хубави гозби и млади момичета. Умолявам те да се задоволиш със старите си готвачи, най-добрите в света, и с походния си харем, в който ще има най-малко три дузини хубавици, чиито фереджета Бабабалук още не е повдигнал. Аз самата изгарям от желание да следя поведението ти по пътя и да зърна подземния дворец, който несъмнено съдържа всичко интересно за хора като нас. Няма нищо по-приятно от това да се наслаждаваш на някоя пещера, а пристрастието ми към трупове и мумии е добре известно. Убедена съм, че ще намериш там най-доброто от този род. Недей да ме забравяш в този момент — щом завладееш талисманите, които ти дават власт над царството на минералите и центъра на земята, изпрати на всяка цена някой доверен дух, който да ме отведе при теб заедно със сбирката ми. Маслото от змиите, които щипах до смърт, ще бъде великолепен подарък за нашия гяур, който несъмнено обича такива лакомства.

Едва завърши Каратис тази своя тъй поучителна реч, и слънцето залезе зад планината на четирите извора, за да стори място на луната. Това светило, което тази вечер беше пълно, се стори изумително красиво на жените, евнусите и пажовете, изгарящи от нетърпение да потеглят. Градът кънтеше от радостни възгласи и тръбни звуци. Виждаха се само перата, развени по върховете на шатрите, и пискюлите, проблясващи на меката лунна светлина. Просторният площад приличаше на огромна цветна градина, изпъстрена с най-дивните лалета на Изтока.

Издокаран с най-парадното си облекло, облегнат на първия си везир и на Бабабалук, халифът слезе по главната стълба на кулата и се представи пред народа си. Цялото множество, дори камилите с разкошните си самари коленичиха пред него, а той се спираше от време на време да се полюбува на дивната гледка. Известно време всичко тънеше в благоговейна тишина, нарушавана само от пискливите викове на някои евнуси, наредени най-отзад^[26]. Тези бдителни служители бяха забелязали, че някои от носилките с жените се бяха наклонили твърде много на една страна, и при проверка установиха, че няколко безстрашни юначаги бяха успели да се намъкнат вътре. Поувлеклите се поклонници бяха измъкнати оттам на бърза ръка и предадени на харемските хирурзи с надлежни наставления. Величието на тържествената сцена обаче не бе нарушено от подобни незначителни събития. Ватек приветства луната с идолопоклонническа страст, което никак не се хареса на Мораканабад, законоведите, везирите и дворцовите сановници, събрани да се насладят за последен път на господаря си.

Най-сетне тръбачите дадоха от върха на кулата сигнал за потегляне. Макар инструментите да свиреха в отличен унисон, към техните звуци се присъедини един-единствен дисхармоничен звук: Каратис, която пееше ужасните си молитви към гяура, докато негърките и немите й пригласяха басово, без да произнасят нито дума. Добрите мюсюлмани помислиха, че това е бръмченето на онези нощни насекоми, които вещаят нещастие, и замолиха Ватек добре да се грижи за свещената си особа.

По даден знак бе издигнато голямото знаме на халифата; около него засвяткаха двадесет хиляди копия и халифът, стъпвайки величествено по обшитите със злато килими, постлани в краката му, се възкачи в носилката под радостните възгласи на поданиците си.

Шествието потегли в такъв ред и тишина, че се чуваше дори и цвърченето на щурците из храсталаците на Катулската равнина. Изминаха цели шест левги, преди да съмне, все тъй отдадени на радостно и ведро настроение. Зорницата още проблясваше на небето, когато многобройното шествие стигна до брега на Тигър, където опънаха шатри, за да си починат през деня.

По същия начин се изнизаха още три денонощия. Ала на четвъртото небето се разгневи: раздираха го безброй светкавици, следвани от трясъка на страховити гръмотевици. Разтрепераните черкезки се вкопчиха с все сили в отвратителните си пазачи. Самият халиф усети силно желание да се укрие в големия град Гюлхисар, чийто кмет бе дошъл да го приветства и да му донесе всички разхладителни напитки, които можеха да се намерят в града. Ала след като изучи табличките, халифът безстрашно се остави дъждът да го измокри до кости въпреки настоятелните увещания на любимците си. Макар да съжаляваше много, че е тъй далеч от своя дворец на сетивата, той нито за миг не забрави целта на начинанието си и великите надежди вляха нови сили в твърдата му решимост. Заповядано бе на географите да се явят при него, ала времето беше толкова лошо, че когато дойдоха, тези нещастници бяха направо за окайване. Географските им карти, размити от дъжда, бяха в не по-малко плачевно състояние. Тъй като такова дълго пътуване не бе предприемано от времето на Харун ал Рашид, никой не знаеше каква посока трябва да следват. А Ватек, тъй добре запознат с разположението на небесните тела, не знаеше дори в кое място на земята се намира. Той сипеше гръм и мълнии по-силно и от стихията, съпровождани с намеци за бесилката, не особено приятни за слуха на учените. Отегчен от уморителната монотонност на пътя, взе решение да прекосят скалистите възвишения и да следват указанията на селянина, наел се да ги отведе за четири дни в Рокнабад. Колкото и да го уговаряха, не отстъпи от решението си.

Жените и евнусите нададоха сърцераздирателни писъци при вида на пропастите, зейнали под тях, и страшните планински усои, по чийто край се виеше пътеката. Ала преди да стигнат подножието на най-стръмния зъбер, падна нощта и се изви яростна буря, която разкъса завесите на носилките и изложи нещастните жени вътре в тях на пронизващ студ, какъвто те никога не бяха изпитвали. Тъмните облаци, забулили цялото небе, увеличиха ужасите на тази бедствена нощ и не се чуваше нищо, освен стенанията на пажовете и риданията на жените.

И като че ли не стигаха тези злочестини, ами в далечината се дочу страховитият рев на диви зверове и скоро в гората се замяркаха пламтящи очи — без съмнение на дяволи или тигри. Тези, които вървяха най-отпред и показваха пътя, доколкото това бе възможно, бяха разкъсани, преди изобщо да се опомнят. Настъпи невъобразима паника. Вълци, тигри и други кръвожадни хищници, привлечени от виенето на вкусилите вече човешка кръв свои събратя, взеха да прииждат от всички посоки. Отвред се чуваше само хрущенето на кости и ужасното пляскане на криле из въздуха, тъй като към пиршеството се бяха присъединили и лешояди.

Най-сетне ужасът обзе свитата на монарха и неговия харем, които бяха на две левги от това място. Ватек (излегнал се най-удобно в просторната си носилка върху копринени възглавници, с два малки пажа край себе си — по-бели от франгистанска глеч, — които усърдно отпъждаха мухите) спеше дълбоко и се наслаждаваше насън на Сулеймановите съкровища. Писъците на неговите жени обаче го извадиха рязко от това му състояние и вместо гяура със златен ключ в ръце съзря смразения от ужас Бабабалук.

— Господарю! — провикна се верният слуга на най-могъщия от монарсите. — Сполетя ни невиждано нещастие! Дивите зверове, които, изглежда, питаят към свещената ти особа толкова почит, колкото към едно мъртво магаре, нападнаха твоите камили и камилари. Тридесет от най-богато натоварените вече станаха техни жертви заедно със сладкарите, готвачите и снабдителите на твоята трапеза. Ако нашият свят пророк не ни се притече на помощ, вече няма да имаме какво да ядем.

Като чу, че става дума за храна, халифът направо обезумя. Той взе да реве пронизително и дори да се удря по гърдите (защото в тъмното нищо не се виждаше). Писъците се усилваха с всяка изминала минута и като видя, че е безпомощен да обуздае своя повелител, Бабабалук си запуши ушите, за да не слуша поне адската олелия на харема. После пак извика високо:

— Жени и вие, братя мои! Всички на работа! Запалете веднага огньове! Не ще допусна да се говори, че повелителят на правоверните е устроил пир на дивите зверове!

Макар измежду харемските красавици да имаше голям брой капризни и своенравни жени, този път всички до една се подчиниха. В миг зад носилките светнаха огньове. Тутакси бяха запалени десет хиляди факли. Сам халифът грабна дебела восъчна свещ и примерът му бе последван от всички останали. Усукаха напоени с масло кълчища около дълги прътове, запалиха ги и те ослепително заблестяха. Скалите пламнаха с великолепието на слънчевата светлина. Искрите, подети от вятъра, подпалиха сухата папрат, с която местността изобилстваше. Изплашени змии, прогонени от гнездата си, плъзнаха със съскане на всички страни. Конете запръхтяха, заудряха земята с копита, запротягаха нагоре шии и заритаха без пощада де когото видят.

Една от кедровите горички, покрай която минаваше пътят им, се подпали и надвисналите над пътеката клони предадоха огъня на тънките муселини и разкошните платове, с които бяха драпирани носилките на жените. Хубавиците бяха принудени да наскачат бързо навън, с риск да си строшат шиите. Ватек, който избълва по този повод хиляди проклятия, също бе принуден да докосне със свещените си нозе голата земя.

Такова нещо се случваше за пръв път. Обзети от покруса, срам и отчаяние, жените, които изобщо не умееха да ходят, изпопадаха в калта.

— Нима ще трябва да вървя пеша? — възкликна една.

— Да си измокря нозете! — възмущаваше се друга.

— Да си изцапам фустата! — додаде трета.

— Ах ти, гнусни Бабабалук! — извикаха всички те в хор. — Изчадие адово! За какво ти бяха тези факли? По-добре да ни бяха разкъсали тигрите, отколкото да изпаднем в това положение! С нас вече е свършено! В цялата войска не остана ни един носач, ни един камилар, който да не е видял някаква част от телата ни и което е много по-страшно — лицата ни!

С тези думи най-свенливите от тях залепиха лица о земята, а по-смелите се нахвърлиха върху Бабабалук, но той си даде сметка за настроението им и нали си беше хитрец, веднага си плю на петите и хукна да бяга, сподирян от своите другари, които захвърлиха факлите и заудряха тюмбелеците.

От пожара стана светло и топло като през най-горещия и слънчев летен ден. Ала каква унизителна гледка представляваше халифът, изпръскан с кал като най-обикновен смъртен! Тъй като съзнанието му се бе замъглило от всичко преживяно, една от неговите жени, етиопка (той бездруго обичаше разнообразието), го вдигна на ръце, метна го през рамо като чувал с фурми и видяла, че огънят започва да ги огражда от всички страни, се спусна да бяга със завидна скорост, като се има предвид товарът й. Другите жени, които едва сега се бяха научили да използват краката си, веднага я последваха. Стражата хукна подире им, а камиларите подтичваха в опашката на шествието с бързината, на която бяха способни поверените им животни.

Скоро стигнаха мястото, където дивите зверове бяха започнали кървавия си пир, ала те имаха достатъчно благоразумие и побързаха да се отдалечат, щом дочуха приближаването на ужасната врява. Пък и без туй се бяха навечеряли до насита. Бабабалук все пак се нахвърли върху няколко от най-тлъстите, които така се бяха натъпкали, че не можеха да помръднат, и взе да им дере кожите със завидно умение. Тъй като шествието се бе отдалечило достатъчно от пожара и горещината се бе превърнала в приятна топлина, взеха решение веднага да спрат. Опънаха останките от пъстроцветните шатри, заровиха остатъците от вечерята на вълците; и тигрите, изляха злобата си върху няколкото дузини лешояди, които така бяха преяли, че не можеха да излетят, преброиха оцелелите камили, затвориха отново жените в носилките им и вдигнаха царската шатра на най-равното място, което можаха да намерят.

Ватек се изтегна върху пухения си дюшек, посъвзе се от друсането върху раменете на етиопката — не си спомняше да бе яздил по-неудобно, — а после се провикна да му донесат храна. Но уви! Меките хлебчета, които изпичаха в сребърни фурни за неговите царски уста, тлъстите баници, кехлибарените сладка, каните с ширазко вино, порцелановите съдове със сняг и гроздето от бреговете на Тигър — всичко бе изгубено безвъзвратно! Бабабалук можа да му предложи единствено печен вълк, задушен лешояд, миризливи треви: с отровно — горчив вкус, гнили гъби, варени магарешки бодили и други диви треволяци, които разраняваха гърлото и изгаряха езика. Що се отнася до питиетата, изборът не беше по-добър; единственото, което евнухът успя да набави към гнусната храна, бяха няколко стъкленици долнопробна ракия, която кухненските слуги били укрили в папуците си. Ватек се мръщеше на тази отвратителна трапеза, ала Бабабалук само свиваше рамене и му отвръщаше с гримаси. Все пак халифът си хапна с нелош апетит и легна да си почине, като сънят му продължи шест часа.

Яркото слънце, отразено от ослепително белите скали на планините, най-сетне обезпокои съня на Ватек въпреки завесите, които го скриваха. Той се събуди ужасен, изпохапан до кръв от рояка мухи с цвят на пелин, от чиито криле се разнасяше задушлива смрад. Злочестият монарх не знаеше какво да прави, макар че умът му трескаво търсеше изход от положението. А Бабабалук си хъркаше, целият покрит от зловонните насекоми, които особено усърдно налитаха на носа му. Малките пажове, умиращи от глад, бяха изтървали ветрилата и със слабите си гласчета горчиво упрекваха халифа, който за пръв път в живота си чуваше езика на истината.

Всичко това само го накара да възобнови хулите си по адрес на гяура, като не пощади дори Мохамеда.

— Къде съм? — питаше той. — Какви са тези ужасни скали и мрачни долини? Дали не сме стигнали страшния Каф^[27]? Може би Симорг^[28] ще дойде ей сега да ми изкълве очите като наказание, задето съм предприел това неблагочестиво пътуване?

С тези думи той провря глава през отвора на шатрата, ала — уви! — каква бе гледката, изпречила се пред неговия поглед? От едната му страна се простираше безкрайна равнина, покрита с черен пясък, а от другата — отвесни скали, обрасли със същите онези магарешки бодили, които така жестоко му бяха изранили езика. Стори му се обаче, че между трънаците и бодилите вижда и някакви гигантски цветя, но се мамеше: това бяха пъстроцветни дрипи и останки от великолепния му керван. В скалите се виждаха много пукнатини, откъдето явно бе текла вода, и Ватек долепи ухо с надеждата да чуе ромона на някой поток, ала до слуха му достигна само глухият ропот на неговата свита, проклинаща това пътуване и липсата на вода.

— Защо ни доведоха тук? — питаха те. — Да не би халифът да възнамерява да издигне още една кула? Или може би тук живеят безмилостните африти^[29], които Каратис толкова обича?

Като чу името на Каратис, Ватек си спомни за табличките, които му беше дала и към чиято помощ го бе посъветвала да прибегне в случай на неизбежна нужда, тъй като били надарени със свръхестествена сила. Докато се ровеше из тях, дочу радостни възгласи и пляскане с ръце. След малко завесите на шатрата му се разтвориха и той видя Бабабалук, следван от тълпа любими негови придворни. Те водеха със себе си две джуджета, лакът високи, носещи огромна кошница с пъпеши, портокали и нарове. Джуджетата пееха с гласове като сребърни камбанки следната песен:

— Ние живеем на върха на тези скали, в колиба, изплетена от тръстика и камъш. Орлите завиждат на нашето гнездо, малко изворче ни дава вода за церемониалното измиване на ръцете, лицето и нозете преди молитва и не минава ден, без да отправяме към всевишния молитвите, предписани от нашия пророк. Ние те обичаме, о, повелителю на правоверните! Нашият господар, добрият емир Фахредин, също те обича: в твое лице той почита наместника на Мохамеда. Макар и да сме малки, той ни има доверие: знае, че в презрените ни тела се крият добри сърца. Поставил ни е тук, за да помагаме на заблудените из тези зловещи планини. Снощи, докато четяхме свещения Коран в нашата скромна килийка, бурен вятър изгаси свещта и разтърси жилището ни. Два часа прекарахме тъй в непрогледна тъмнина, когато от далечината дочухме звуци и решихме, че излизат от звънците на някой кафила^[30], минаващ през скалите. Скоро слухът ни се изпълни о жаловити писъци, грозни ревове и звън на тюмбелеци. Смразени от ужас, решихме, че това е Даджал^[31], дошъл със своите сеещи смърт ангели да накаже хората на земята. Докато седяхме, погълнати от тези тъжни размишления, забелязахме на хоризонта кървавочервени пламъци и след миг върху ни се изсипа порой от искри. Изумени от тази гледка, разтворихме книгата, вдъхновена от блажените духове^[32], и на светлината, която ни обкръжаваше, прочетохме стиха: „Уповавайте се само на небесното милосърдие, надявайте се само на светия пророк, планината Каф може да потрепери, но само могъществото на Аллах е непоклатимо.“ Едва произнесохме тези думи, и усетихме чудно успокоение, неземен мир изпълни душите ни. Обгърна ни тишина и ясно дочухме глас, който каза: „Слуги на моя верен слуга! Слезте в щастливата долина на Фахредин! Кажете му, че му се предоставя бляскава възможност да задоволи жаждата, изгаряща гостоприемното му сърце. Сам повелителят на правоверните се е заблудил из тези планини и се нуждае от неговата помощ.“ С радост се подчинихме на ангелската повеля и нашият господар, преливащ от благочестиво усърдие, набра собственоръчно тези пъпеши, портокали и нарове. Той иде подир нас със сто камили, натоварени с най-чистите води на неговите кладенци. Той иде да целуне полите на свещената ти дреха, о, господарю, и да те моли да удостоиш с присъствието си скромното му жилище, разположено в тези безводни пустини като смарагд върху пръстен от олово.

Като привършиха това слово, джуджетата останаха прави, с ръце, скръстени на гърдите, потънали в благоговейно мълчание.

Още докато произнасяха интересната си реч, Ватек се бе докопал до кошницата и много преди да млъкнат, плодовете се бяха стопили в устата му. Докато ядеше, благочестивостта му се възвърна и взе да отправя към всевишния молитви, като нареди едновременно да му донесат Корана и малко захар.

В това настроение погледът му случайно се спря на табличките, които бе захвърлил настрани при появата на джуджетата. Той ги взе отново и щеше да припадне, когато прочете следните думи, написани от Каратис с големи червени букви — думи, чийто смисъл го накара да се разтрепери: „Пази се от стари книжовници и техните малки вестоносци, лакът високи. Не се доверявай на благочестивите им лъжи. Вместо да ядеш пъпешите им, заповядай да набучат на колове приносителите на тези плодове. Ако проявиш слабост и се отбиеш при тях, вратата на подземния дворец ще се затвори пред теб с такава сила, че ще те разкъса на парчета. Твоето тяло ще бъде оплюто^[33] и прилепи^[34] ще свият гнездо в корема ти.“

— Какво е туй зловещо излияние? — възкликна халифът. — Нима трябва да загина от жажда сред тези пустини, когато мога да си отдъхна в благословена долина сред пъпеши и краставици? Проклет да е гяурът с неговата абаносова порта! Прекалено дълго ме разиграва вече! Пък и кой може да ми заповядва! Не ми било позволено да си отдъхна под чужд покрив! Така да е! Но чий е онзи дом, който да не е и мой?

Бабабалук, който не пропусна нито дума от този монолог, взе да ръкопляска от все сърце. За пръв път с него се съгласиха и жените.

Джуджетата бяха приети дружелюбно, погалиха ги и най-церемониално ги настаниха да седнат върху атлазени възглавнички. Радваха се на съразмерните им малки тела, като ги разглеждаха най-щателно. Предложиха им изобилие от дребни дрънкулки и вкусни деликатеси, ала те отказаха всичко с голямо достойнство, макар и много почтително. Покатериха се от двете страни на софата, където бе седнал халифът, настаниха се на раменете му и почнаха да му нашепват молитви. Езичетата им играеха като листата на трепетлика и Ватек вече губеше търпение, когато радостните възгласи, на воините възвестиха пристигането на Фахредин, съпровождан от сто беловласи и дългобради старци и също толкова Корани и камили. Те веднага си направиха церемониалното умиваме и взеха да повтарят „Бисмиллах“^[35]. Ватек последва примера им, за да се отърве от дотегливите си наставници, а и защото го измъчваше нетърпение.

Добрият емир, който беше крайно религиозен и голям майстор на комплиментите и ласкателствата, произнесе реч, пет пъти по-многословна и по-дотеглива от тази на малките си вестоносци. Халифът не можа повече да се въздържи и възкликна:

— Драги ми Фахредин, стига толкова, в името на Мохамеда! Да се отправим към твоята долина и да се насладим на плодовете, с които те е дарило небето!

Едва изрекъл тези думи, и всички тръгнаха. Спътниците на емира се движеха доста бавно поради почтената си възраст, ала Ватек тайно беше наредил на малките си пажове да подгонват камилите им и от паланкините на жените ехтеше весел смях, защото забавните подскачалия на нещастните животни при всяко бодване и комичното смущение на възстарите им ездачи доставяха на дамите голяма радост.

Все пак се спуснаха благополучно в долината по широките стъпала, които емирът бе наредил да издълбаят в скалите. Вниманието им скоро бе привлечено от ромона на потоците и шепота на листата. Не след дълго керванът тръгна по една пътечка, която извиваше покрай цъфнали шубраци и извеждаше до голяма палмова гора, чиито клони хвърляха сянка върху обширна постройка от дялан камък. Сградата бе увенчана от девет кубета и украсена със също толкова бронзови порти, над които личаха следните надписи: „Убежище за богомолците“, „Приют за пътниците“, „Хранилище на тайните на цял свят“.

Пред всяка порта стояха по девет пажа, хубави като слънцето, издокарани с роби от египетско ленено платно. Те посрещнаха гостите любезно и приветливо. Четирима от най-привлекателните положиха халифа върху разкошен тахтраван^[36], а други четирима, не чак тъй привлекателни, се погрижиха за Бабабалук, който заподскача от радост при вида на уютните покои, които му бяха отредили. Останалите пажове се погрижиха за свитата на халифа.

Когато всички мъже се изгубиха от поглед, вратата на голямата зала вдясно се отвори с мелодичен звън и отвътре излезе млада, стройна девойка със светлокестеняви коси, развени от лекия ветрец, полъхнал на смрачаване. След нея на пръсти вървяха група млади момичета, подобни на истински плеяди: те се запътиха към шатрите, където бяха жените на халифа. Младата девойка им се поклони грациозно и каза:

— Очарователни принцеси! Всичко е готово — имате на разположение меки постели, за да си починете, а покоите ви сме обсипали с жасминови цветове. Нито едно насекомо няма да смути съня ви: ние ще ги пропъждаме с хиляди ветрила. Хайде, елате, прекрасни дами! Освежете нежните си нозе и тела с цвят на слонова кост във ваните с розова вода, докато нашите слугини ви забавляват с развлекателни истории при светлината на благовонни мангали.

Жените на халифа приеха с удоволствие любезната покана и тръгнаха с младата хубавица към харема на емира. Нека ги оставим там за малко и се върнем при техния повелител.

Ватек се озова под огромен купол, където блестяха стотици светила от планински кристал. Безброй вази, също от планински кристал и напълнени с превъзходен шербет, блестяха върху огромна маса, отрупана с тънки гозби: ориз, сварен в бадемово мляко, шафранена супа, агънце, задушено в сметана — все деликатеси, които халифът обожаваше. Той яде от всичко колкото можеше да погълне, засвидетелства от все сърце прекрасните си чувства и признателност към емира и накара джуджетата да му потанцуват, въпреки че никак не им се искаше. Те обаче не посмяха да откажат на повелителя на правоверните. Най-сетне той се просна върху една софа и заспа тъй дълбоко, както никога преди не бе спал.

Под купола се възцари пълна тишина, нарушавана единствено от дъвченето на Бабабалук, който се опитваше да се възнагради възможно най-богато за принудителните пости в планината. Тъй като евнухът беше в твърде приповдигнато настроение и не можеше да заспи, пък и не обичаше да стои със скръстени ръце, той реши да отиде в харема и да се погрижи за жените, което беше негов дълг: да провери дали са били намазани с балсам от Мека, дали са в ред веждите им, с една дума — да им окаже онези малки услуги, които са тъй необходими на всички жени.

Той дълго търси врата, през която да излезе, но напразно. Не смееше да проговори, за да не би да разбуди господаря си, а в целия дворец цареше мъртва тишина. Вече се беше отчаял, когато до слуха му долетя тих шепот. Това бяха джуджетата, посветили се на обичайното си занимание — в момента препрочитаха за деветстотин деветдесет и девети път Корана. Те много учтиво поканиха евнуха да се присъедини към тях, но мислите му бяха другаде. Макар и малко сепнати от неговия недотам безупречен облик, джуджетата го упътиха към покоите, които той желаеше да открие. За да стигне там, Бабабалук трябваше да прекоси стотици мрачни коридори. Промъкваше се пипнешком и най-после взе да долавя в един дълъг проход приятното бъбрене на жените, при което сърцето му радостно затуптя.

— А, значи още не спите! — извика той, като ускори крачка. — Да не сте си помислили, че съм занемарил задълженията си?

При звука на този гръмък глас двама черни евнуси се стрелнаха напред с оголени саби в ръце, но скоро от всички страни се понесе:

— Това е само Бабабалук!

Бдителният страж се приближи до тънката завеса от алена коприна, през която се процеждаше мека светлина, и видя овален басейн от тъмен порфир, заграден от богати драперии, спускащи се на пищни дипли. Зад пролуките се виждаха млади робини, сред които Бабабалук съзря и своите питомки. Те протягаха ръце в сладка нега, като че искаха да прегърнат благовонната вода и да се освежат след дългата умора. Копнеещите морни погледи, доверителният шепот, омайните усмивки, с които се издумваха малки тайни, сладкият аромат на розите — всичко това будеше сладострастие, което изкушаваше дори самия Бабабалук.

Той обаче извика на помощ обичайната си внушителна сериозност и с властен заповеден глас нареди на жените незабавно да излязат от водата. Докато издаваше тези заповеди, младата Нурониар, дъщеря на емира, стройна и дяволита като газела и изпълнена с лекомислена закачливост, направи знак на една от робините си да спусне голямата люлка, закачена за тавана с копринени шнурове. Докато спускаха люлката, тя намигна на дружките си в басейна, недоволни, че трябва да напуснат тъй приятното си безделие, и те взеха да разбъркват косите си, да ги сплитат заедно, за да ядосват Бабабалук и да забавят излизането си от водата, като същевременно започнаха да го дразнят с хиляди други дяволити закачки.

Като видя, че евнухът вече губи търпение, Нурониар се приближи до него и му каза с почтителна загриженост:

— Господарю! Не е прилично главният евнух на халифа, нашия повелител, да стои прав. Благоволете да се отпуснете ето на този миндер, който ще се сломи от мъка, ако не му бъде оказана честта да ви приеме.

Запленен от тези ласкави думи, Бабабалук отговори любезно:

— О, радост за очите ми! Приемам предложението, направено от тези захарни уста! Да си призная, сетивата ми са заслепени от блясъка на твоята хубост.

— Полегни си тогава и отдъхни — повтори хубавицата и му помогна да се отпусне на мнимия миндер, който със светкавична бързина литна нагоре.

Другите жени, разбрали замисъла й, наскачаха голи от басейна и взеха така безмилостно да люлеят клетия евнух, че той скоро остана без дъх. Люлката прелиташе през огромното пространство от единия до другия край на високия купол; за миг краката на нещастната жертва докосваха водата, а в следващия момент прозорецът почти му сплескваше носа. Напразно цепеше той въздуха с продраните си писъци — заглушаваше ги звънкият смях на жените.

Нурониар, опиянена от своята младост и жизненост, навикнала на евнуси от обикновени хареми и никога невидяла такъв отвратителен, пък макар и царски евнух, се забавляваше повече от всички останали. Тя подигравателно занарежда персийски стихове и запя по момински предизвикателно:

— О, нежни бели гълъбе! Ти, който летиш из небесата — дари поне с един поглед вярната си другарка! Сладкопойни славею — аз съм твоята роза! Изпей ми някоя песничка, за да омаеш сърцето ми!

Султанките и робините им, въодушевени от тези закачки, продължиха така усърдно да люлеят нещастника, че най-сетне шнурът, на който се крепеше люлката, се скъса и Бабабалук цопна като огромна костенурка насред басейна. В същия миг се разнесе общ вик. Веднага се разтвориха дванадесет потайни вратички и жените тутакси изчезнаха зад тях, но не преди да затрупат евнуха с хавлиите си и да загасят светлините.

Потънал до гуша във водата, нещастникът не можеше да се освободи от купищата хавлии, спиращи движенията му, и макар да беше заслепен от мрака, за голямо свое огорчение продължаваше да чува от всички страни нови изблици на звънък смях, породени от бедата му. Напразно се мъчеше да излезе от водата — ръбът на басейна беше станал толкова хлъзгав от маслото на строшените светилници, че при всеки опит той се хързулваше назад с цамбуркане, което отекваше гръмко под високия купол. При всяко подхлъзване проклетият смях се възобновяваше с удвоена сила и накрая Бабабалук реши, че това място е обитавано по-скоро от дяволи, отколкото от жени; затова се отказа от безполезните си усилия и сметна за целесъобразно да остане във водата. Взе да убива времето с дълги монолози, прекъсвани от проклятия. Лукавите му съседки, изтегнали се удобно наоколо, не пропускаха нито една негова дума. Утрото ги изненада в това мило положение. Халифът, озадачен от отсъствието на евнуха си, бе заповядал да го търсят навсякъде и най-сетне го измъкнаха изпод грамадата хавлии, полузадушен и мокър до кости. Накуцвайки, с тракащи от студ зъби, той се приближи до господаря си, който изненадано го попита какво му е и кой го е издокарал така.

— А на теб защо ти трябваше да се отбиваш в това проклето леговище? — на свой ред попита ядосаният Бабабалук. — Редно ли е монарх като теб да посещава с харема си дома на някакъв си беловлас емир, който не знае какво е благоприличие! А с какви жени е претъпкан харемът му! Представи си — накиснаха ме като парцал и ме накараха да подскачам цяла нощ на дяволската им люлка като някакъв палячо! Хубав пример за твоите жени, които съм възпитал тъй старателно в дух на сдържаност и приличие!

Ватек, който не проумя и дума от целия този поток от хули, настоя да му бъде разказано всичко най-подробно. Ала вместо да изяви съчувствие към злочестия страдалец, той избухна в неудържим смях, щом си го представи на люлката. Наскърбеният евнух едва запази самообладание.

— Смей се, господарю, смей се! Ще ми се обаче тази Нурониар и с теб да си направи някоя шегичка! Тя е достатъчно зла, за да не пожали и царското ти величие.

За момента тези думи не направиха почти никакво впечатление на халифа, но по-късно той щеше да си ги спомни.

Разговорът им бе прекъснат от Фахредин, дошъл да покани Ватек да се присъедини към тържествената молитва и умиване, които се извършваха на просторна морава, оросявана от безброй потоци. Халифът намери водата освежаваща, но молитвите му бяха досадни до смърт. Развличаха го обаче множеството каландари^[37], сантони^[38] и дервиши^[39], които кръстосваха напред-назад моравата, а също и брамините^[40], факирите^[41] и други набожни люде, пътуващи чак от Индия и спрели пътьом да се подслонят при емира. Всеки се отличаваше с някаква странност: един влачеше огромна верига, друг водеше със себе си грамаден орангутан, трети бе нарамил бичове. И всички изпълняваха превъзходно най-различни упражнения. Някои се катереха по дърветата, като използваха само единия си крак, други заставаха неподвижно над малки огньове или се чукаха безмилостно по носовете. Имаше измежду тях и любители на разни гадинки, които им връщаха милувките с не по-малка нежност. Тези странстващи безумци възмущаваха от дън душа дервишите, каландарите и сантоните, но скоро това тяхно чувство се поуталожи при мисълта, че присъствието на халифа ще ги излекува от лудостта им и ще ги върне в лоното на мюсюлманската вяра. Ала уви! Какво бе тяхното разочарование! Вместо да вземе да им чете проповеди, Ватек се отнесе към тях като към забавни шутове, помоли ги да поднесат почитанията му на Вишну и Ихора^[42] и прояви особено предпочитание към един тантурест старец от остров Сарандиб^[43], който имаше най-нелеп вид.

— Хайде — подкани го той. — Започни да се пляскаш по задника в името на твоите богове и ме позабавлявай.

Старецът, оскърбен от тези думи, гръмко се разрида, а тъй като представляваше неприятна гледка, Ватек му обърна гръб и се заслуша в думите на Бабабалук, който му шепнеше на ухото, докато държеше чадър над главата му:

— Нека твоя светлост се пази от този луд народ. Не мога да разбера за какво са се събрали тук! Защо е трябвало да се представят такива гледки през взора на могъщ владетел? Ами тези будистки свещеници, по-гнусни от крастави кучета? На твое място щях да заповядам да запалят голям огън и бих очистил земята и от емира, и от харема му, и от цялата тази зверилница.

— Млъкни! — кресна халифът. — Всичко това безкрайно ме забавлява и аз няма да напусна моравата, преди да съм видял и последния екземпляр от тази набожна просяшка сбирщина.

Накъдето и да тръгнеше Ватек, пътят му неизменно биваше препречван от какви ли не жалки гледки: слепи и полуслепи, мъже без носове и жени без уши; те в един глас възхваляваха до небесата щедростта на Фахредин, който заедно с белобрадите си старци великодушно раздаваше на всички желаещи лечебни лапи и пластири. По пладне се появи невиждано множество сакати, а малко след тях равнината се изпълни с какви ли не недъгави. Слепите се подкрепяха взаимно и вървяха пипнешком напред, хромите дружно покуцваха, едноръките си махаха едни на други със своите единствени ръце. Отстрани на големия водопад се тълпяха глухите. Сред тях имаше няколко от Пегу^[44], с необичайно красиви и големи уши, но също тъй глухи, както и останалите. Не липсваха гърбави, гушави, дори и рогати, при това с удивително лъскави рога.

За да подчертае тържествения характер на празненството, организирано в чест на бележития гост, емирът нареди да наслагат кожи и покривки по моравата, върху които сервираха за добрите мюсюлмани разноцветни пилафи и други осветени от религията гозби. А по изрична заповед на Ватек, до безсрамие веротърпим, поднесоха малки блюда с нечестиви ястия^[45] за голям ужас на правоверните. Благочестивото множество започна да се храни. Халифът също реши да хапне храна, приготвена там на място, въпреки увещанията на главния си евнух. Емирът, винаги готов да му угоди, незабавно се разпореди да опънат една маса в сянката на върбите. Най-напред поднесоха риба, току-що наловена от реката, която течеше по златен пясък в подножието на висока планина. Наловената риба веднага изпичаха на жар и я подправяха с оцет и редки треви от Синайската планина^[46]: у емира всичко бе колкото превъзходно, толкова и благочестиво.

Още не бяха поднесли десерта, когато изведнъж се разнесоха мелодичните звуци на лютни, повтаряни многократно от ехото на съседните планини. Халифът, удивен и зарадван, вдигна глава и върху лицето му падна букетче жасмин. Закачката беше последвана от девически смях и в храсталаците се мярнаха стройните тела на няколко млади момичета, които подскачаха леко и игриво като диви кози. Благовонието на парфюмираните им коси стигна до Ватек, който прекъсна обяда си и като омагьосан рече на Бабабалук:

— Да не би перите^[47] да са се спуснали от своите сфери? Виждаш ли онази, с тънката снага, която тъй безстрашно тича по самия ръб на пропастта и извръща глава, сякаш мисли само за изящните дипли на своето облекло? С какво прелестно нетърпение се бори с храстите, за да спаси своето було! Дали тя ми хвърли жасмина?

— О, да, тя беше. И теб би те хвърлила от върха на скалата — отвърна Бабабалук. — Това е моята приятелка Нурониар, която така мило ми отстъпи своята люлка. Господарю и повелителю мой — продължи той и отчупи една клонка от върбата. — Позволи ми да я настигна и да й дам един хубав урок, задето се отнесе тъй непочтително към теб. Емирът няма да има повод за недоволство, защото, макар и да го уважавам за неговата набожност, той е до голяма степен виновен, задето държи всички тия момичета горе в планините — свежият въздух прави кръвообращението прекалено буйно.

— Млъкни, богохулнико! — ядоса се халифът. — Не говори така за онази, която взе сърцето ми в доброволен плен и го отведе в планините. По-добре се погрижи да могат очите ми да се къпят в нейните, да се опивам от сладкия й дъх, докато тя припка запъхтяна сред тези възхитителни диви места. — При тези думи Ватек простря ръце към хълма, напрегнат от непознато дотогава вълнение, като внимаваше да не изпусне от очи онази, която бе омаяла душата му. Но да се следи нейният бяг, бе също тъй трудно, както полетът на красивите ясносини пеперуди от Кашмир, редки и бързокрили.

За халифа не бе достатъчно да вижда Нурониар; той искаше и да я чува, затова жадно се вслушваше да долови гласа й. Най-сетне дочу шепота й — тя казваше на една от своите дружки в храсталака, откъдето бе хвърлила жасминовото букетче:

— Трябва да призная, че халифът е приятен за гледане, но моят малък Гюлхенруз е много по-сладък. Една къдрица от косите му ми е по-скъпа от най-разкошните индийски шевици. Предпочитам зъбките му игриво да захапят пръста ми, отколкото да си сложа най-богатия пръстен от царската съкровищница. Къде е той, Сютлемеме? Защо не е при нас?

Развълнуваният халиф искаше да чуе нещо повече, ала тя побърза да се отдалечи заедно с робините си. Влюбеният монарх я проследи с очи, докато се скри от погледа му, и се почувства като заблуден в нощта пътник, комуто облаците са закрили пътеводното съзвездие. Сякаш черна завеса се спусна пред неговите очи: всичко му се виждаше безцветно. Шумът на водопада изпълни душата му с тъга и сълзи закапаха по жасмина, който бе уловил и притиснал до пламналите си гърди. Събра няколко бляскави камъчета за спомен от мястото, където бе усетил първите тръпки на любовта. Изминаха два часа и вече се свечеряваше, а той все не се решаваше да се отдалечи от това място. Много пъти понечваше да си тръгне, ала все напразно: тиха нега го бе лишила от сили и бе забулила ума му. Изтегнат на брега на реката, той впери поглед в планинския връх и възкликна:

— Какво се крие зад теб, безмилостна скала? Какво се таи в твоето пустинно усамотение? Къде е тя сега? О, небеса! Може би се скита из твоите живописни пещери със своя щастлив Гюлхенруз?

А междувременно взе да се здрачава и емирът, обезпокоен за здравето на халифа, нареди да донесат царската носилка. Ватек, потънал в мечтанията си, не усети как го вдигнаха и отнесоха обратно във великолепната зала, където го бяха приели предишния ден. Но да оставим халифа, погълнат от новата си страст, и да последваме Нурониар обратно в планината, където тя отново намери своя любим Гюлхенруз.

Този Гюлхенруз беше син на Али Хасан, брат на емира, и по-нежно и прекрасно създание от него не се бе раждало. Преди десет години Али Хасан беше заминал на пътешествие из незнайни морета и на прощаване бе поверил детето, останало единствено живо от цялата му челяд, на грижите и закрилата на брат си. Гюлхенруз умееше да пише с удивителна лекота и бе усвоил изкуството да рисува на тънък пергамент най-сложните и изящни арабески, които въображението може да си представи. Пееше сладко и си акомпанираше на лютня, а когато запяваше за любовта на Маджнун и Лайла^[48] или други нещастни влюбени от минали времена, неволни сълзи се стичаха по бузите на неговите слушатели. Стиховете му (и той като Маджнун бе поет) будеха копнежи, на които женските сърца не можеха да устоят. Всички жени душа даваха за него и макар да бе навършил тринадесет години, още го държаха в харема. Танците му бяха леки като полета на перушинки в пролетния въздух, ала ръцете му, които по време на танца тъй грациозно се преплитаха с ръцете на момичетата, не можеха да мятат стрели^[49] по време на лов, нито да усмиряват буйните коне^[50], пасящи из ливадите на неговия чичо. Умееше обаче да стреля с лък^[51] и би задминал всички съперници по време на надбягване, ако успееше да скъса нишките, които го обвързваха с Нурониар.

Братята бяха обрекли децата си едно на друго^[52] и Нурониар обичаше братовчед си повече дори от собствените си прекрасни очи. Двамата споделяха вкусове и забавления, даряваха се с продължителни, изпълнени с копнеж погледи; цветът на косите им беше един и същ, еднакво бели бяха и лицата им. А когато Гюлхенруз се издокарваше с облеклото на братовчедка си, той изглеждаше по-женствен и от нея. Когато напускаше понякога харема, за да посети Фахредин, напомняше на боязливо сърне, отдалечило се от майка си. И все пак беше дяволит и се присмиваше на белобрадите старци, макар те безмилостно да го хокаха за това. В такива случаи бързаше да се прибере в харема, сгушваше се в най-отдалечения ъгъл и хълцайки, търсеше утеха в прегръдките на Нурониар, която обичаше недостатъците му повече, отколкото добродетелите на всички останали.

И тъй, след като остави халифа на ливадата, тя тича заедно с Гюлхенруз из потъналите в зеленина склонове, които заслоняваха долината на Фахредин. Слънцето бе докоснало вече ръба на хоризонта и на младите хора, с тяхното живо и находчиво въображение, им се стори, че различават в пленителните облаци на залеза кубетата на Шадукиян и Абмерабад — обиталищата на перите. Нурониар бе седнала на склона на едно възвишение, а в скута й почиваше намазаната с благовония глава на Гюлхенруз. Неочакваното пристигане на халифа и блясъкът, с който бе посрещнат и обкръжен, бяха всели смут в пламенното й сърце. Женската й суета не устоя на изкушението и я накара да привлече вниманието на монарха. И тя се погрижи за това, докато той вдигаше хвърленото от нея букетче жасмин. Ала когато Гюлхенруз я попита къде са цветята, набрани от него, за да накичи тя гърдите си, Нурониар се смути. Вместо отговор целуна бързо челото му, скочи на крака и тръгна с несигурна крачка към ръба на пропастта. Бързо се стъмваше и чистото злато на залязващото слънце се смени с кървава червенина, чиито отражения заиграха като пламъци на запалена пещ по възбудените страни на момичето. Гюлхенруз, разтревожен от вълнението на братовчедка си, взе да й се моли от дъното на душата си:

— Нека се върнем у дома. Небето има зловещ вид, тамариксите треперят по-силно от всякога, а суровият вятър вледенява сърцето ми. Хайде! Да си вървим! Каква тъжна нощ!

С тези думи той я хвана за ръката, взе да я дърпа към пътеката и пак я помоли да си тръгнат. Тя го последва, без да съзнава какво прави, защото главата й гъмжеше от хиляди чудновати мисли. Минаха край поляната, обрасла с орлови нокти, които тя така обичаше, ала сега не им обърна никакво внимание. Само Гюлхенруз не се стърпя и откъсна няколко стръка, макар да тичаше тъй стремглаво, сякаш го гонеше див звяр.

Като ги видяха да се връщат тъй забързани, младите момичета помислиха, че както винаги ще последват танци, и веднага се наредиха в кръг, хванати за ръце. Ала Гюлхенруз, останал без дъх, се строполи на тревата. Силна уплаха обзе веселите дружки, а Нурониар, полуобезумяла и изтощена както от лудешкото тичане, така и от бурните си мисли, се отпусна обезсилена до него, взе вледенените му ръце да ги стопли в пазвата си и разтърка слепоочията му с ароматен парфюм. Той най-сетне дойде на себе си и като сгуши глава в полите на братовчедка си, взе да я моли да не се прибират още в харема. Боеше се да не го сгълчи учителят му Шабан — стар съсухрен евнух, винаги в лошо настроение. Старецът сигурно щеше да го обвини, че той е станал причина за прекъснатата разходка на Нурониар. И така, цялата дружинка се разположи на моравата и се отдаде на какви ли не игри, а надзирателите им — все евнуси — насядаха на известно разстояние и взеха да беседват сериозно. Дойката на емирската щерка забеляза, че момичето е замислено и не откъсва поглед от земята; ето защо се опита да я разсее със занимателни истории. Гюлхенруз, който вече бе забравил тревогите си, я слушаше със затаен дъх, смееше се, пляскаше с ръце, забавляваше с дяволиите си цялата компания и дори закачаше евнусите да тичат подире му, въпреки напредналата им възраст.

Междувременно изплува луната, вятърът утихна и вечерта бе тъй ведра и пленителна, че всички решиха единодушно да вечерят там, на поляната. Един от евнусите отиде да донесе пъпеши, а останалите са захванаха да брулят бадеми от дърветата, под чиято сянка се бе разположила веселата компания. Сютлемеме, която се славеше като майсторка на салатите, напълни дълбоки порцеланови купи с яйца от малки птици, кисело мляко, лимонов сок, нарязани краставици и най-нежните листенца от фини треви и взе да угощава всички с голяма кокносова^[53] лъжица. Гюлхенруз се беше сгушил както винаги в скута на Нурониар и затваряше малките си коралови устни всеки път, щом Сютлемеме му предложеше нещо. Той приемаше храна само от ръката на братовчедка си и смучеше от устата й като пчела, която се опива от нектара на цветята.

Посред всеобщото веселие върхът на най-високата планина внезапно се озари от ярко сияние, което привлече погледите на всички. То грееше като пълна луна и биха го сбъркали с месечината, ако тя вече не бе изгряла. Гледката изуми цялата компания и стана повод за какви ли не догадки. Не можеше да е пожар, тъй като сиянието бе ярко и синкаво. Метеор също не можеше да бъде: беше твърде ярко и с твърде големи размери. За миг странният блясък угасна, но веднага след това грейна със същата сила. Отначало беше неподвижен, увиснал над една от планините, но внезапно се стрелна оттам и заблестя над палмовата горичка, после се плъзна покрай потока и най-сетне се установи над една тясна и мрачна долчинка. Още от самото начало Гюлхенруз, чието сърце винаги се разтреперваше от всичко неочаквано и необикновено, задърпа Нурониар за наметалото и настойчиво я замоли да се приберат в харема. Другите жени веднага го подкрепиха, но любопитството на емировата дъщеря удържа надмощие. Тя не само че отказа да се върне, но реши на всяка цена да узнае каква е тази светлина.

Докато спореха как най-добре да постъпят, оттам изхвърча такава ослепителна огнена стрела, че всички се разпищяха и разбягаха. Нурониар също хукна да бяга, но на завоя на малка пътечка се спря и се върна обратно. Тичаше бързо както винаги и скоро стигна мястото, където бяха вечеряли. Огненото кълбо висеше неподвижно над долчинката, всред величествена тишина. Нурониар притисна ръце към гърдите си и за миг се поколеба дали да продължи напред. За пръв път беше толкова сама, тишината на нощта я плашеше и всеки предмет й внушаваше ужас, какъвто никога дотогава не бе изпитвала. Спомни си страха на Гюлхенруз и хиляди пъти понечи да се върне, но светлото кълбо все се изпречваше пред нея. Подтиквана от непреодолимо влечение, тя продължи да се приближава към него, без да обръща внимание на всички препятствия, които се изпречваха по пътя й.

Най-сетне навлезе в долчинката, но вместо да настигне сиянието, тя се озова сред пълна тъмнина. Само в далечината проблясваше слаба искра. Момичето се спря за миг: шумът на водопадите, преплели гласове, глухото шумолене на палмовите листа и клони и злокобните крясъци на птиците, скрити в хралупите на дърветата — всичко изпълваше душата й с вледеняващ ужас. Представяше си как всеки миг ще настъпи някоя отровна змия. В паметта й възкръснаха разкази за лукави, диви и злобни вампири, ала въпреки всичко любопитството й надделя над страховете. Нурониар храбро стъпи на лъкатушната пътека, водеща към искрата, но понеже за пръв път се озоваваше в тези места, твърде скоро се разкая за безразсъдството си.

— Уви! — каза си тя. — Защо не съм си сега на сигурно място в добре осветените покои на харема, където вечерите ми тъй неусетно минаваха в компанията на Гюлхенруз? Милото дете! Как ли би се разтреперило, ако се скиташе из тази дива пустош като мен!

Говорейки така, тя продължи напред. Изведнъж се озова пред издълбани в скалата стъпала и се изкачи по тях, без да се смути. Сиянието, което взе да нараства, увисна над главата й на върха на планината и на нея й се стори, че излиза от някаква пещера. Чу сякаш жални мелодични гласове, които й напомниха погребални химни. До слуха й стигна и воден плисък, като че ли пълнеха басейн. Продължи да се изкачва и откри огромни восъчни свещи, до една запалени и закрепени тук-таме в пукнатините на скалите. Тази гледка я изпълни с ужас, докато от тънката и едновременно задушлива миризма, излъчвана от горящия восък, й призля и тя се строполи почти безжизнена пред входа на пещерата.

В това състояние на транс Нурониар погледна навътре и съзря огромна златна вана, пълна с вода, чиято пара поръси лицето й с фини капчици розово масло. Нежни мелодии отекваха във вътрешността на пещерата. От ръба на ваната висяха царски одежди, диадеми и пера от чапли и всичко сияеше, украсено с рубини. Докато тя се възхищаваше на цялото това великолепие, музиката утихна и нечий глас попита:

— За коя царска особа са запалени тези свещи? За кого са приготвили тази вана и тези одежди, които подхождат само на повелителите на света и свръхестествените сили?

— Те са за прекрасната дъщеря на емир Фахредин — отвърна втори глас.

— Как! — възрази първият. — За тази лудетина, дето си губи времето с едно вятърничаво, изнежено донемайкъде момче, от което в най-добрия случай ще излезе само жалко подобие на мъж?

— Какво приказваш! — прекъсна го другият. — Нима тя може да се забавлява с такива глупости, когато халифът, повелителят на света, комуто е писано да се радва на съкровищата на древните султани, живели преди. Адама, господар, висок цели шест лакти и чийто поглед пронизва сърцата на младите момичета, гори от любов по нея? О, не! Тя не може да е тъй глупава, че да не отвърне на страстта, която ще я увековечи с истинска слава. Несъмнено ще го направи и ще забрави детинската си залъгалка. Тогава всички богатства, намиращи се тук, както и рубините на Джамшид^[54] ще бъдат нейни.

— Ти навярно си прав — рече първият глас. — Затова ще побързам към Естахр, за да приготвя Двореца на подземния огън за посрещането на младоженците.

Гласовете замлъкнаха, факлите угаснаха, настана мрак. Нурониар се стресна и дошла на себе си, видя, че е легнала на един диван в харема на баща си. Тя плесна с ръце и тутакси се появиха Гюлхенруз и жените, които, обзети от отчаяние, че са я изгубили, бяха пратили евнусите да я търсят навсякъде. Дойде и Шабан и взе сърдито да я мъмри:

— Малка лудетино, ти или имаш някакви тайни ключове^[55], или пък някой джин те обича и ти е дал специален ключ. Сега ще проверя каква власт притежаваш: ела веднага в стаята без прозорци^[56] и не очаквай Гюлхенруз да ти прави компания. Побързай! Ще превъртя ключа два пъти, така да знаеш!

Като чу тези заплахи, Нурониар гордо вирна глава, изгледа Шабан с черните си очи, станали по-големи и по-дълбоки, след като бе подслушала разговора във вълшебната пещера, и му рече:

— Махай се! Разговаряй така с робите, но се научи на почтително отношение към онази, която е родена да заповядва и да покорява всички на своята власт!

Тя щеше да продължи в същия дух, но бе прекъсната от внезапни викове:

— Халифът! Халифът!

Тутакси всички завеси се разтвориха, слугите се проснаха по очи на пода, а бедният Гюлхенруз се скри под един диван. Най-напред вървеше свита от черни евнуси, в обшито със злато муселиново облекло с дълги шлейфове. Те държаха в ръце кадилници, които пръскаха наоколо сладък аромат на алое. След тях бавно и тържествено пристъпяше Бабабалук и клатеше недоволно глава, тъй като това посещение не бе по вкуса му. Ватек, разкошно облечен, го следваше отблизо. Вървежът му беше благороден и лек и неговата външност би предизвикала възхищение дори да не беше господар на света. Той се приближи до Нурониар с разтуптяно сърце, взря се в лъчистите й очи, които по-рано само му се бяха мярнали, и се захласна от възторг. Тя обаче тутакси ги сведе към земята и нейното смущение я направи още по-прекрасна.

Бабабалук, който беше много съобразителен в такива случаи и знаеше, че най-хитрата игра трябва да се играе с най-невинно лице, веднага направи знак на своите хора да се махнат. А щом видя изпод единия диван да стърчат краката на малкия, безцеремонно го издърпа оттам, сложи го на раменете си и го понесе, като го отрупваше с целувки, твърде зле приети от Гюлхенруз. Детето викаше и се бранеше с ръце, докато страните му поруменяха като нарове, а пълните му със сълзи очи гневно засвяткаха. То метна многозначителен поглед към Нурониар, който не остана незабелязан от халифа.

— Това ли е твоят Гюлхенруз? — попита Ватек.

— Повелителю на света! — отвърна тя. — Пощади братовчед ми, чиято невинност и доброта не заслужават твоя гняв.

— Успокой се — усмихна се Ватек. — Той е в добри ръце. Бабабалук обича децата и у него винаги се намират бадеми и бонбони.

Щерката на Фахредин се смути и без да добави нито дума, остави Бабабалук да отнесе Гюлхенруз. Гърдите й се повдигаха бурно и издаваха вълнението й, а Ватек бе обзет от такава силна страст, че й се отдаде с опиянение, без да срещне никаква съпротива. Внезапно в покоите нахлу емирът, хвърли се по лице в краката на халифа и възкликна:

— Повелителю на правоверните! Не се принизявайте до една ваша робиня!

— Не, емире! — възрази Ватек. — По-скоро аз я възвисявам до себе си. Провъзгласявам я за своя жена и славата на твоя род ще се предава от поколение на поколение.

— Уви, господарю! — изстена емирът и изскубна няколко бели косъма от брадата си. — По-добре скъси дните на твоя верен слуга, отколкото да го принудиш да се отрече от думата си. Нурониар е обещана тържествено на Гюлхенруз, сина на брат ми Али Хасан. Сърцата им са слети в едно и двамата са се заклели да бъдат всичко един за друг. А такива свещени връзки не могат да бъдат престъпени.

— Какво! — рязко извика халифът. — Нима ще дадеш тази божествена хубост на мъж, по-женствен от самата нея? Допускаш ли, че ще позволя тази прелест да повехне в такива хилави и недостойни ръце? Не! Тя е предопределена да изживее живота си в моите прегръдки. Такава е моята воля! Иди си и не ми пречи да посветя тази нощ на съзерцаването на тези прелести.

Тогава раздразненият емир изтегли сабята си, подаде я на Ватек и проточил шия, рече с твърд глас:

— Съсечи злочестия си домакин, господарю! Той е живял достатъчно, щом бе свидетел на това как наместникът на пророка потъпква свещените закони на гостоприемството^[57].

Като чу тези думи, Нурониар, която не можа да понесе повече мъчителната борба на противоречиви чувства, падна в безсъзнание. Ватек, уплашен за живота й и разгневен, задето волята му среща съпротива, нареди на Фахредин да помогне на щерка си и си излезе, като стрелна емира с ужасния си поглед. Нещастникът внезапно политна назад и падна като подкосен на земята, облян в ледена като смъртта пот.

Гюлхенруз, изтръгнал се от ръцете на Бабабалук, се втурна в стаята в същата минута и започна с цяло гърло да вика за помощ, тъй като нямаше сили сам да стори нещо. Пребледняло и задъхано, нещастното дете се опита да съживи Нурониар с милувките си и наистина нежната топлина на устните му я върна към живота. Фахредин, посъвзел се от погледа на халифа, с мъка се изправи и седна, а след като се огледа предпазливо да види дали страшният владетел си е излязъл, прати да повикат Шабан и Сютлемеме, дръпна ги настрана и им рече:

— Приятели мои! При големи нещастия са необходими решителни мерки. Халифът всява ужас и разруха в семейството ми, а как да се противопоставим на силата му? Още един негов поглед ще ме отнесе в гроба. Затова ми донесете приспивателния прах, който дервишът докара от Аракан. Ще дадем на двете деца доза, достатъчна да ги приспи за три дни. Халифът ще ги вземе за мъртви, защото те ще изглеждат така, сякаш наистина ги е сполетяла смъртта. Ще се престорим, че ги погребваме в пещерата Меймуне, дето започва голямата пясъчна пустиня, недалеч от жилището на моите джуджета. Когато всички се разотидат, ти, Шабане, с четирима подбрани евнуси, ще ги пренесеш до езерото, където ще има оставена храна за един месец. Ако му дадем един ден да се съвземе от изненадата, причинена от това събитие, пет дни да се наплаче, две недели да размишлява и още няколко дни да се готви за път, то след месец, по моите пресмятания, ще се отървем от присъствието на Ватек.

— Идеята ти е добра — съгласи се Сютлемеме, — стига да успеем да я осъществим. Забелязах, че Нурониар добре понася погледите на халифа, пък и той никак не й ги пести. Затова бъди уверен, че въпреки привързаността й към Гюлхенруз няма да съумеем да я задържим тук, ако знае, че халифът е наблизо. Да убедим и нея, и Гюлхенруз, че наистина са умрели и че са пренесени в онези скали за неопределено време, тъй като трябва да изкупят малките грехове, към които ги е тласнала тяхната любов. Ще им кажем, че и ние сме се убили от отчаяние, а твоите джуджета, които те никога не са виждали, ще им прочетат превъзходни проповеди. Обзалагам се, че всичко ще завърши тъй, както ти е най-угодно.

— Така да бъде — одобри думите на Сютлемеме емирът. — Да не губим нито миг и да се заловим за работа.

Тутакси отидоха да намерят праха, който дадоха на Гюлхенруз и Нурониар, примесен с шербет. След по-малко от час и двамата усетиха силно сърцебиене и постепенно вкочаняване на цялото тяло. С мъка се надигнаха от пода, където бяха останали да лежат след излизането на халифа, и полегнаха на дивана.

— Сгрей ме, мила Нурониар — замоли се Гюлхенруз, като я прегръщаше силно. — Сложи ръка на сърцето ми — то е като бучка лед. Уви, и твоето е също тъй ледено. Дали халифът не ни е поразил и двамата с ужасния си поглед?

— Умирам — изрече тя със слаб глас. — Притисни се до мен! Издъхвам!

— Да умрем тогава заедно — прошепна Гюлхенруз и от гърдите му се изтръгна мъчителен вопъл. — Нека поне вдъхна душата си в твоята и нека устните ти поемат последната ми въздишка.

И те повече не проговориха. Изглеждаха като умрели.

Тогава харемът екна от пронизителни ридания. Шабан и Сютлемеме твърде изкусно се преструваха на отчаяни. Емирът, който и без това бе достатъчно огорчен, че е бил принуден да прибегне до такива неподобаващи нему крайности, нямаше защо да се преструва — той страдаше истински. Робите, които се завтекоха от всички страни, останаха като вкаменени пред разкрилата се гледка. Загасиха всички светлини, освен две лампи, хвърлящи слаби отблясъци върху лицата на тези прелестни цветя, за които всички мислеха, че са посърнали в пролетта на своя цъфтеж. Донесоха погребалните одежди, измиха телата им с розова вода, прекрасните им коси бяха вчесани и сплетени, а след това поръсени с благоухания. Облякоха ги в симари, по-бели от алабастър.

В мига, в който слагаха на главите им жасминови венци — тяхното любимо цвете, — пристигна халифът, известен за трагичното събитие. Беше блед и измъчен като таласъмите, що бродят нощем из гробищата. Забравил и себе си, и пелия свят, той си проби път между робите и се хвърли по очи пред дивана, заудря се по гърдите, наричаше се жесток убиец и призоваваше хиляди проклятия да се струпат на главата му. С трепереща ръка повдигна булото, скриващо лицето на Нурониар, и като нададе силен писък, грохна безжизнен на пода. Главният му евнух го отведе, като грозно кривеше лице и мърмореше:

— Знаех си аз, че тя ще ти изиграе някоя лоша шега!

Щом халифът се отдалечи, емирът изпрати да донесат погребалните носилки и забрани достъпа до харема. Затвориха всички прозорци, строшиха всички музикални инструменти и имамите^[58] започнаха да четат молитви. Към края на този тъжен ден Ватек стенеше в усамотение, защото бяха се видели принудени да му дават успокоителни, за да смекчат припадъците му на ярост и отчаяние.

На следния ден на разсъмване разтвориха широко големите порти на двореца и погребалното шествие потегли към планината. Тъжните стонове „Ла Аллах ил Аллах“^[59] долетяха до халифа, който с всички сили се опитваше да се съвземе, за да присъства на церемонията. Не можаха да го разубедят, но прекомерното изтощение му попречи да върви. Още след първите няколко крачки се строполи на земята и хората му се видяха принудени да го положат на леглото, където остана няколко дни напълно безчувствен и събуди състрадание дори у емира.

Когато шествието стигна пещерата Меймуне, Шабан и Сютлемеме освободиха всички, освен четиримата доверени евнуси. След като си починаха малко около ковчезите, оставени отворени, за да прониква в тях въздух, Шабан и Сютлемеме наредиха да ги откарат край малкото езерце, чиито брегове бяха обрасли със сиво-зелен мъх. Това бе любимото убежище на щъркели и чапли, които ловяха тук малки синкави рибки. Предупредени от емира, скоро се появиха и джуджетата и подпомогнати от евнусите, се заловиха да плетат колиби от тръстика и камъш — работа, за която много ги биваше. Построиха също и склад за провизии, малка молилия за себе си и пирамида от дърва, издигната от грижливо наредени цепеници. Тя щеше да им служи за поддържане на огъня, защото местата из тези планини бяха усойни и въздухът — студен.

Привечер запалиха край брега на езерото два големи огъня, извадиха прекрасните тела от ковчезите и внимателно ги положиха в колибата върху постеля от сухи листа. Джуджетата започнаха да четат Корана със звънките си пискливи гласчета, докато Шабан и Сютлемеме стояха на известно разстояние и напрегнато очакваха прахът да прекрати своето въздействие. Най-сетне Нурониар и Гюлхенруз леко помръднаха ръце, бавно отвориха очи и се заоглеждаха наоколо с нарастващо изумление. Дори се опитаха да се надигнат, но силите им изневериха и те пак се отпуснаха назад. Сютлемеме веднага ги накара да пият укрепително лекарство, което емирът предвидливо й бе дал.

Гюлхенруз съвсем се разсъни, кихна гръмко и се надигна с усилие; по лицето му бе изписано огромно удивление. Той излезе от колибата и жадно задиша свеж въздух.

— Аз дишам! — възкликна той. — Аз пак съм жив! Чувам звуци! Виждам небесния свод, осеян със звезди!

Като чу любимия глас, Нурониар се надигна от постелята от листа и се втурна да прегърне Гюлхенруз. Първото, което видя, бяха дългите симари, цветните венци и босите си крака. Девойката закри лицето си с ръце и се замисли. Пред погледа й изплува вълшебната баня, отчаянието на баща й и най-вече величествената фигура на Ватек. Спомни си също така, че двамата с Гюлхенруз бяха болни и на смъртно легло, ала тези възпоминания бяха твърде смътни. Като не разбра къде се намира, тя се огледа във всички посоки и се опита да разпознае открилата се пред нея панорама. Изумителното езеро, пламъците, отразени в огледалната му повърхност, меките багри на брега, романтичните колиби, камъшите, тъжно полюляващи сведени глави, щъркелите, чиито печални крясъци се сливаха с пискливите гласове на джуджетата — всичко наоколо се бе съюзило, за да я убеди, че ангелът на смъртта бе разтворил пред нея портата на някакъв друг свят.

Гюлхенруз, не по-малко удивен, се бе прилепил до своята братовчедка. Той също бе убеден, че е в страната на призраците, и бе уплашен до смърт от мълчанието на Нурониар.

— Кажи нещо — примоли й се той най-сетне. — Къде сме? Виждаш ли онези духове, дето разравят горящата жарава? Дали не са Мункар и Накир^[60], дошли да ни хвърлят вътре в нея? Или само в миг злокобен мост^[61] ще се прехвърли през езерото, чиито величествени спокойни води може би скриват от нас пропаст, в която ще сме обречени да падаме цяла вечност?

— Не, деца мои — обади се Сютлемеме, като се приближи до тях. — Успокойте се. Ангелът на смъртта, който след вашите души взе и нашите, ни увери, че наказанието за охолния ви, изпълнен с чувствени наслади живот ще продължи само определен брой години. Тях вие трябва да прекарате на това злокобно място, където слънцето почти не се вестява, а земята не ражда ни плод, ни цвят. Тези там — посочи тя джуджетата — ще се грижат за нас и ще ни набавят необходимото, тъй като душите ни са прекалено земни и не могат да се отърсят веднага от суетата на реалния живот. Вместо месо ще получавате само ориз, а хлябът ви ще бъде навлажнен от мъглите, които вечно се стелят над повърхността на езерото.

Пред така очертаната скръбна картина бедните деца избухнаха в ридания и паднаха по очи пред джуджетата, а те от своя страна изпълниха отлично ролята си и им произнесоха чудесна и както винаги дълга реч за свещената камила^[62], която след хиляди години щяла да ги отнесе в рая на правоверните.

След проповедта двамата извършиха обредното измиване, въздадоха хвала на Аллах и пророка, вечеряха оскъдно и се оттеглиха да си починат върху ложето си от сухи листа. Нурониар и малкият й братовчед се утешаваха с това, че мъртвите лежат в една и съща колиба. Тъй като вече се бяха наспали, двамата прекараха остатъка от нощта в разговори за случилото се и се притискаха един о друг, защото много ги беше страх от призраци.

Утрото на другия ден се случи мрачно и дъждовно. Джуджетата се покатериха на високи прътове, забити в земята вместо минарета, и оттам призоваха за молитва. Събра се цялата община, която се състоеше от Сютлемеме, Шабан, четиримата евнуси, няколко щъркела, на които им бе омръзнало да ловят риба, и двете деца. Последните се измъкнаха от колибата бавно и в потиснато настроение и понеже бяха скръбни и богобоязливи, молитвите им прозвучаха с особена жар. Още щом свършиха, Гюлхенруз попита Сютлемеме и останалите как е станало тъй, че са умрели толкова навреме за тях двамата с братовчедка му.

— Ние се самоубихме — отвърна Сютлемеме — от отчаяние, че сте мъртви.

Нурониар въпреки всичко не бе забравила видението си.

— А халифът? — възкликна тя. — И той ли умря от мъка? Ще дойде ли и той при нас?

Джуджетата имаха готов отговор и заявиха важно:

— Ватек е осъден на вечни мъки!

— Убеден съм в това! — възкликна Гюлхенруз. — И много се радвам, защото неговият ужасен поглед ни изпрати тук да слушаме проповеди и да ядем ориз.

Близо седмица прекараха те така край брега на езерото. Нурониар размишляваше за величието, от което я бе лишила смъртта, а Гюлхенруз се молеше усърдно и плетеше тръстикови кошнички с джуджетата, които много му допадаха.

Докато в недрата на планините се разиграваше тази невинна идилия, халифът се представяше на емира в съвсем нова светлина. Едва дошъл в съзнание, той извика с глас, който накара Бабабалук да се разтрепери:

— Вероломни гяуре! Отричам се завинаги от теб! Ти уби моята възлюбена Нурониар! Моля Мохамед за прошка — ако бях по-благоразумен, той щеше да я опази жива. Ей, донесете ми вода за измиване и нека добрият Фахредин дойде да се помирим и да се помолим заедно! Сетне ще отидем заедно на гроба на злощастната Нурониар. Искам да стана отшелник и да прекарам остатъка от дните си в тази планина с надеждата да изкупя греховете си!

— А с какво ще се храниш там? — попита Бабабалук.

— Не знам — отвърна халифът. — Ще ти кажа, като огладнея, а това, надявам се, няма да стане скоро.

Пристигането на Фахредин прекъсна разговора им. Щом го зърна, Ватек се хвърли на шията му, обля лицето му с поток от сълзи и заговори тъй любвеобилно и благочестиво, щото емирът заплака от радост и се поздрави за постигнатото удивително превращение. Що се отнася до поклонението в планината, Фахредин си имаше причини да не му се противопоставя, така че двамата се качиха всеки в своята носилка и потеглиха.

Въпреки вниманието, с което слугите на халифа бдяха над него и го пазеха, той си изподраска тук-там лицето, щом му посочиха мястото, където уж бе погребана Нурониар. Насила го откъснаха от печалния гроб, но Ватек се закле тържествено, че всеки ден ще ходи там. Това решение не допадна особено на емира, ала той си рече с надежда, че халифът едва ли ще тръгне да броди по-надалеч и вероятно ще се задоволи само с молитви в пещерата Меймуне. При това езерото е така скрито в недрата на стръмните скали, реши емирът, че е невъзможно някой да го открие. Тази негова увереност беше подсилена от поведението на Ватек, който най-примерно изпълняваше тържественото си обещание и се връщаше всеки ден от планината тъй богобоязлив и съкрушен, че всички старци изпаднаха във възторг.

Нурониар обаче не беше особено доволна. Макар да обичаше Гюлхенруз и да я оставяха изцяло насаме с него, за да усилят привързаността й, тя гледаше на своя братовчед като на играчка и не можеше да не си мечтае за рубините на Джамшид. Понякога недоумяваше и не бе в състояние да си обясни защо мъртвите имат същите нужди и въжделения, както и живите. Подбуждана от желанието да намери отговор на този въпрос, една сутрин, докато всички още спяха, тя се надигна тихо от леглото, без да я усети Гюлхенруз, и след като го целуна нежно, тръгна по брега на езерото. Скоро видя, че то се губи под една скала, която, макар и висока, не й се стори недостъпна. Тутакси се изкатери по нея, колкото се може по-бързо, и щом зърна над себе си небето, впусна се да тича като сърна, преследвана от ловец. Макар да подскачаше пъргаво като антилопа, все пак трябваше да приседне под един тамарикс, за да си поеме дъх. Почиваше и размишляваше, че местата й се струват познати, когато изведнъж зърна Ватек. Халифът, безпокоен и тревожен, бе станал още преди зори и като видя внезапно Нурониар, се вцепени. Не смееше да се приближи до това разтреперано и бледо, но затова още по-желано създание. Нурониар, отчасти доволна, отчасти огорчена, вдигна към него прекрасните си очи и проговори:

— Господарю! И ти ли си дошъл да ядеш ориз с мен и да слушаш проповеди?

— Любима сянко! — възкликна Ватек. — Ти говориш! Ти си все тъй прелестна, погледът ти е все тъй лъчезарен! Може би наистина си жива? — При тези думи той я прегърна пламенно, като повтаряше: — Но тя е жива, тялото й потръпва, сгряно от нежна топлина! Що за чудо?

Нурониар скромно отговори:

— Знаеш, господарю, че умрях онази нощ, когато ме удостои с посещението си. Братовчед ми твърди, че причина за това е страшният ти поглед, но не му вярвам — твоят поглед съвсем не ми се стори страшен. Гюлхенруз умря заедно с мен и двамата бяхме пренесени в една печална страна, където много зле ни хранят. Ако и ти си умрял и идваш при нас, то много ми е жал за теб, защото няма да видиш мира от джуджетата и щъркелите. Пък и обидно е за нас двамата да се лишим от съкровищата на подземния дворец.

Като чу за подземния дворец, халифът прекъсна милувките си, с които и без това бе започнал да прекалява, и поиска Нурониар да му обясни думите си. Тогава тя му разказа за своето видение, за онова, което последва, и за мнимата си смърт. Мястото на изкуплението, откъдето бе избягала, Нурониар му описа по такъв начин, че той би избухнал в смях, ако мислите му не бяха погълнати от друго. Щом млъкна, Ватек отново я прегърна жарко и й рече:

— Тайната е разгадана, светлина на очите ми! И двамата сме живи! Баща ти е мошеник, който, за да ни раздели, ни измами и двамата. А гяурът, който явно е замислил да пътуваме заедно, е същата стока като него. Но няма да му се явим скоро в огнения дворец. Твоите прелести са ми по-скъпи от всички съкровища на древните султани, живели преди Адама, и искам да им се наслаждавам всеки миг под открито небе през много новолуния, преди да се заровя под земята като къртица. Забрави глупавия малък Гюлхенруз и…

— Ах, господарю! — прекъсна го момичето. — Умолявам те, не му причинявай зло!

— Няма, няма! Вече ти казах да не се боиш за него. Той целият е от захар и мляко, а от такива аз не мога да ревнувам. Ще го оставим на джуджетата — те между другото са мои стари познайници — и с тях той ще се чувства по-добре, отколкото с теб. А що се отнася до другото, повече няма да се върна при баща ти. Не искам той и старците му да ми проглушат ушите с опявания, че съм нарушил законите на гостоприемството — като че не е по-голяма чест за теб да вземеш за съпруг повелител на света, вместо да имаш за господар момиченце, преоблечено като момче.

Нурониар нямаше с какво да се противопостави на такава бляскава реч. Би предпочела само влюбеният монарх да отдели повече внимание на рубините на Джамшид, но се утеши с мисълта, че и това ще стане, и с най-мила покорност се съгласяваше с всичко.

Най-сетне халифът повика Бабабалук, който спеше в пещерата Меймуне и сънуваше, че призракът на Нурониар отново го е качил на люлката и така го залюлява, че той ту се издига по-високо от планините, ту докосва дъното на пропастта. Гласът на господаря му го събуди внезапно и той изтича навън задъхан, но като съзря духа, който неотдавна го преследваше в съня му, насмалко да изгуби съзнание.

— О, господарю! — извика той, отстъпи десет крачки и закри очи с ръка. — Нима изравяш мъртъвци от гробовете? Да не си взел занаята на вампирите? Ала не се надявай да изядеш тази Нурониар — след всички страдания, които ми причини, злото я е обладало дотам, че сега иска да изяде и теб.

— Млъкни, глупако — скара му се Ватек. — Скоро ще се убедиш, че държа в прегръдките си истинската Нурониар, жива и здрава. Нареди да опънат шатрите ми в най-близката долина. Там ще заживея с това чудно лале, чиито посърнали листенца отново ще съживя. Постарай се да набавиш всичко необходимо, за да потънем в наслади и разкош, и чакай нови заповеди.

Не след дълго вестта за печалното събитие достигна до емира, който се предаде на скръб и отчаяние и съгласно обичая посипа главата си с пепел. Верните старци последваха примера му и скоро животът в двореца изцяло замря. Не приемаха вече странници, не раздаваха пластири и вместо благотворителността, която процъфтяваше дотогава, обитателите на този кът ходеха с изопнати лица и стенеха злочесто.

Макар Фахредин да оплакваше дъщеря си като изгубена завинаги, той не беше забравил Гюлхенруз. Незабавно изпрати известие до Сютлемеме, Шабан и джуджетата, с което им нареждаше да не заблуждават детето по отношение на неговата истинска съдба, а под някакъв предлог да го отнесат далеч от високата скала в края на езерото и да го скрият в посочено от него безопасно място, тъй като подозираше, че Ватек възнамерява да му причини зло.

Междувременно Гюлхенруз беше поразен, че никъде не намира братовчедка си. Джуджетата бяха не по-малко учудени и само по-прозорливата Сютлемеме се досети веднага за случилото се. Залъгаха Гюлхенруз със сладостната надежда, че отново ще прегърне Нурониар в отдалечен планински кът, където върху осеяната с портокалов и жасминов цвят земя сънят ще бъде по-сладък, отколкото върху листата в колибата; там ще пеят под акомпанимента на лютните си и ще тичат подир пеперудите.

Сютлемеме тъкмо му обясняваше най-възторжено всичко това, когато един от четиримата евнуси я повика настрана, за да я извести за пристигането на пратеника от двореца, обяснил тайната около изчезването на Нурониар и донесъл заповедите на емира. Тя веднага се обърна за съвет към Шабан и джуджетата и след като събраха багажа си, всички се качиха в голяма лодка и спокойно отплаваха. Гюлхенруз покорно се съгласяваше с всичко, но когато стигнаха мястото, където езерото се губеше под скалистия свод, и всичко потъна в непрогледен мрак, той бе обзет от страшен ужас и се разпищя пронизително. Беше решил, че го водят на вечни мъки, задето си е позволявал твърде големи волности със своята братовчедка.

Но да се върнем при халифа и повелителката на сърцето му. Бабабалук бе заповядал да опънат шатрите и да затворят подстъпите към долината с великолепни паравани, обвити в индийска тъкан и охранявани от етиопски роби с голи саби в ръце. За да запазят винаги зелена и свежа моравата в този райски кът, бели евнуси поливаха неспирно тревата с позлатени лейки. Около царската шатра непрестанно се чуваше шумоленето на ветрила, с които освежаваха въздуха. Меката светлина, проникваща през муселиновите завеси, осветяваше този пристан на сладострастието, където халифът безпрепятствено се наслаждаваше на прелестите на Нурониар. Упоен от удоволствие, той слушаше с възторг сладкото й пеене под акомпанимента на лютнята, а тя се възхищаваше от неговите описания на Самара и кулата, пълна с чудеса. Особено й допадаше историята с кълбото и пукнатината в земята, където зад абаносовата порта живееше гяурът.

Денят преминаваше в такива разговори, а през нощта влюбените се къпеха заедно в голям басейн от черен мрамор, на чийто фон още повече изпъкваше прекрасната белота на Нурониар. Бабабалук, чието разположение красавицата отново бе успяла да спечели, не пестеше усилия и се стараеше обедите им да бъдат колкото се може по-изтънчени: всеки ден им поднасяха някакво невиждано ястие и дори изпрати да донесат от Шираз дивното пенливо вино, останало в избите отпреди рождението на Мохамед. В малки фурни, издялани в скалите, печаха хлебчета с мляко, замесени от нежните ръце на Нурониар. Това ги правеше тъй вкусни и ароматни за Ватек, че от главата му изхвръкна всякакъв спомен за ястията, приготвяни му от другите жени. Забравени и пренебрегнати, те биха умрели от мъка при емира, ако той не се бе смилил над тях въпреки омразата си.

Султаншата Делара, която дотогава бе първа любимка на халифа, се отнесе към всичко това с присъщата на характера си пламенност. Докато се радваше на благоволението на своя съпруг, тя бе попила всяка дума от налудничавите му брътвежи и изгаряше от нетърпение да зърне великолепните гробници на Естахр и двореца с четиридесетте колони. Освен това, отгледана сред магите, Делара се радваше, че халифът е готов да се покланя на огъня^[63], и затова сладострастният и празен живот, който той водеше с нейната съперница, бе източник на двойна мъка. Мимолетното благочестие на Ватек сериозно я бе разтревожило, но това, което ставаше сега, бе далеч по-голямо зло. И така, тя реши без минута колебание да пише на царица Каратис, че нещата са потръгнали зле, че наставленията, съдържащи се в пергамента, не се зачитат, че са яли, спали и пирували у стария емир, чиято светост е твърде опасна, и че в края на краищата вероятността да се сдобият със съкровищата на най-древните султани е също тъй слаба, както и преди. Писмото бе поверено на двама дървосекачи, които въртяха брадви в един от големите планински лесове. Те познаваха най-преките пътеки до Самара и стигнаха там за десет дни.

Царица Каратис играеше шах с Мораканабад, когато й съобщиха за пристигането на дървосекачите. Вече няколко седмици, откак бе заминал Ватек, тя не се бе изкачвала на върха на кулата, защото звездите не й даваха ясни отговори на въпросите за съдбата на сина й. Напразно правеше жертвоприношения и бдеше на покрива в очакване на тайнствени видения — присънваха и се само парчета брокат, букети цветя и други нищо незначещи дреболии. Всичко това я хвърляше в отчаяние, от което не можеха да я измъкнат дори собственоръчно приготвените лекарства. Единствената й утеха бе Мораканабад — простодушен добряк, изпълнен с благородна доверчивост. В нейната компания обаче животът му никак не бе сладък.

Тъй като никой нищо не знаеше за Ватек, за него се разпространяваха какви ли не причудливи истории. Затова лесно можем да разберем с каква нетърпелива жадност отвори Каратис писмото и в какъв бяс изпадна, като прочете за недостойното поведение на сина си.

— О! — изрече тя. — Или ще загина, или Ватек ще проникне в Двореца на огъня! Нека намеря смъртта си в пламъците, стига синът ми да се възкачи на трона на Сулейман!

Като произнесе тези думи, тя се завъртя на едно място, както правят заклинателите, и Мораканабад отскочи ужасен. Сетне заповяда да оседлаят голямата й камила Албуфаки, да повикат отвратителната Наргес и жестоката Кафур.

— Друга свита не ми трябва — рече тя на Мораканабад. — Отивам по спешна работа, затова парадността е излишна. Ти се погрижи за народа — хубавичко да го скубеш, че ще имаме нужда от големи средства, пък и човек не знае какво го чака.

Нощта беше необичайно тъмна, от долината Катул духаше напоен с отвратителни миризми вятър. Той би отчаял всеки пътник, колкото и неотложна да е работата му, ала на Каратис най се харесваше онова, що плашеше останалите. Наргес споделяше вкусовете й, а Кафур имаше особено пристрастие към заразите. На сутринта тази мила компания, предвождана от двамата дървари, спря на ръба на огромно тресавище, от което се издигаха смъртоносни изпарения. Те биха задушили всяко животно, но не и Албуфаки, която с лекота и удоволствие вдишваше вредните миризми. Селяните молеха жените да не спят на това място.

— Да спим! — възкликна Каратис. — Ама че мисъл! Аз спя само когато искам да ме споходят видения, а що се отнася до моите прислужнички, те имат прекалено много работа, за да затворят и едничкото си око.

Бедните хорица, които и без това не се чувстваха добре в това общество, зяпнаха от изумление.

А Каратис и негърките слязоха от камилата, съблякоха се почти голи и се затичаха под жаркото слънце да берат из тресавището отровни треви. Те бяха предназначени за домакинството на емира и изобщо за всеки, който би попречил с нещо на пътуването им до Естахр. Трите ужасни призрака, които тичаха по брега, всяха смъртен страх в душите на дърварите, а и присъствието на Албуфаки също не им беше по вкуса. Още по-лошо стана, когато Каратис нареди да потеглят по пладне, в най-силния пек, от който дърво и камък се пукаше. Бедните хорица трябваше да се подчинят, макар че много можеха да кажат по въпроса.

Албуфаки много обичаше пустинята и всеки път, когато забелязваше признаци на живот, пръхтеше. Каратис, която я глезеше посвоему, само това чакаше, за да свърне встрани. Поради това селяните не можаха да хапнат нищо през целия път. Козите и овцете, които провидението им изпращаше и чието мляко би могло да ги поободри, се разбягваха при вида на страшното животно и странните му ездачки. Що се отнася до Каратис, тя не се нуждаеше от обикновена храна — от доста време се задоволяваше с един изнамерен от нея опиат, който делеше с обичните си неми.

С настъпването на нощта Албуфаки изведнъж спря и тропна с крак. Каратис, която добре познаваше нрава й, разбра, че наблизо трябва да има гробище. И наистина, на бледата лунна светлина различиха дълга стена с голяма полуотворена врата, толкова висока, че Албуфаки можеше да мине през нея. Нещастните водачи, почувствали, че приближава сетният им час, смирено замолиха Каратис да им окаже тази милост и да ги погребе, след което предадоха богу дух. Наргес и Кафур, чието остроумие бе в пълно съответствие с характерите им, никак не го поскъпиха по адрес на глупостта на тези хорица. А и едва ли нещо би ги въодушевило повече от това гробище и неговите гробници: само на склона на хълма имаше най-малко две хиляди. Каратис, твърде погълната от грандиозните си замисли, за да се наслаждава на тази гледка, колкото и омайна да бе тя, реши да извлече някаква полза от случая. „Такова прекрасно гробище не може да не е обитавано от вампири — рече си тя. — А те не са лишени от разум и тъй като не внимавах и допуснах глупавите ми водачи да издъхнат, ще попитам вампирите за пътя, а за да ги предразположа, ще ги поканя да си похапнат от тези пресни трупове.“ След този мъдър монолог тя със знаци обясни на Наргес и Кафур, че трябва да почукат на гробовете и да видят какво ще им зачуруликат отвътре.

Негърките, безмерно щастливи от получената заповед и предвкусващи тъй приятната компания на вампирите, се отдалечиха с победоносен вид и започнаха да чукат по гробовете. В отговор изпод земята се дочу глух тътен, пръстта се надигна и вампирите, привлечени от аромата на пресните трупове, подадоха носове и взеха да душат. Всички се събраха пред една гробница от бял мрамор, където се бе разположила Каратис между труповете на нещастните си водачи. Царицата прие гостите си извънредно любезно и след като ги нагости, завърза с тях разговор. Скоро научи от тях каквото й трябваше и без да губи време, реши да продължи пътуването си. Негърките, които бяха завързали интимни връзки с вампирите, замолиха със знаци господарката си да изчака поне до зори. Каратис обаче беше самата добродетел — непримирим враг на любовта, тя ненавиждаше всякакви нежности, — така че отхвърли молбата им, качи се на Албуфаки и нареди на жените веднага да последват примера й. Четири дни и четири нощи пътуваха, без да спрат никъде. На петия ден прехвърлиха една планина и прекосиха полуопожарена гора, а на шестия стигнаха пред разкошните дървени паравани, които скриваха от любопитните очи сластолюбивите безпътства на сина й.

Изгряваше слънцето и стражата хъркаше безгрижно на поста си, когато тропотът на Албуфаки внезапно я събуди. Стори им се, че приближават призраци от царството на тъмата, и те си плюха на петите без много церемонии. Ватек и Нурониар се къпеха в басейна — халифът слушаше приказки и се присмиваше на Бабабалук, който ги разказваше. Разтревожен обаче от писъците на стражата, той изскочи като шаран от водата, но веднага се върна обратно в басейна, видял, че това е Каратис. Възседнала все така Албуфаки, тя се приближаваше заедно с негърките си, като разкъсваше муселина и другите тънки платна на завесите. Нурониар, чиято съвест не бе съвсем спокойна, помисли, че е настъпил часът на небесния съд, и страстно се притисна о халифа.

Тогава Каратис, без да слиза от камилата и запенена от ярост при гледката, изпречила се пред целомъдрените й очи, избухна в необуздани ругатни.

— Двуглаво и четирикрако чудовище! — развика се тя. — Какви са тези глупости? Не те ли е срам да смениш за едно никакво момиченце скиптъра на най-древните султани? Значи заради тази жалка просякиня си нарушил условията, поставени от гяура? С нея ли прахосваш скъпоценното си време? Ето значи какъв плод извличаш от всичките познания, на които съм те учила! Нима това е целта на твоето пътуване? Напусни веднага обятията на тази глупачка — удави я в басейна и тръгвай подире ми!

В първия порив на гнева си Ватек реши да разпори корема на Албуфаки и да го натъпче с негърките и самата Каратис, ала споменът за гяура, за двореца в Естахр, за сабите и талисманите проблесна като мълния в ума му. Затова каза на майка си учтиво, но решително:

— Страшна жено, аз ще ти се подчиня! Но няма да удавя Нурониар. Тя е по-сладка от захаросан мираболан, а освен това много обича рубините — особено рубина на Джамшид, който й е обещан. Ще дойде с нас, защото искам да спя с нея върху диваните на Сулейман. Без нея не ще видя нивга вече сън.

— На добър час! — отвърна Каратис, слезе от камилата и я повери на негърките.

Нурониар, която все така прегръщаше халифа, се поуспокои — и нежно му рече:

— Възлюбени повелителю на душата ми! Ще те последвам, ако трябва, и отвъд Каф, в страната на афритите, без страх ще се изкатеря до гнездото на Симорг, който — като изключим тази дама — е най-страховитото създание на този свят.

— Ето — заключи Каратис — едно младо момиче, нелишено от смелост и познания.

Това несъмнено бе самата истина, но въпреки всичката си твърдост Нурониар си спомни със съжаление за своя сладък Гюлхенруз и за щастливите любовни дни, прекарани с него. Няколко сълзи овлажниха очите й, което не убягна от вниманието на Ватек, и тя дори рече, без да иска:

— Уви, мой мили братовчеде, какво ли ще стане с теб?

При тези думи Ватек свъси вежди, а Каратис възкликна:

— Какво означават тези гримаси? Какво каза тя?

— В несгоден час въздиша за едно момченце с копнеещ поглед и свилени коси, което я обича — отвърна халифът.

— Къде е то? — прекъсна го Каратис. — Искам да се запозная с това хубаво дете, защото — тя сниши глас — преди заминаването си възнамерявам да се сдобря с гяура. Сърцето на едно нежно дете, което се отдава на първите любовни трепети, би било за него най-голям деликатес.

Щом излезе от басейна, Ватек нареди на Бабабалук да събере хората, жените и другата движимост на неговия сарай и всички да бъдат готови за заминаване след три дни. Каратис се усамоти в една шатра, където гяурът я забавляваше с обнадеждващи видения. Когато най-сетне се събуди, в нозете си забеляза Наргес и Кафур, които й обясниха със знаци, че завели Албуфаки на брега на едно езерце, за да похрупа сив мъх с достатъчно отровен вид, и видели там същите сини риби^[64], каквито имало в басейна на Самарската кула.

— Аха! — възкликна Каратис. — Веднага ще отида там. Знам един начин, по който мога да накарам тази порода риби да ми предскажат бъдещето. Може да науча от тях къде е Гюлхенруз, когото твърдо съм решила да принеса в жертва.

И с тези думи тя тръгна на път заедно с черната си свита.

Лошите дела се вършат бързо и Каратис скоро стигна езерото, придружена от своите негърки. Там те изгориха вълшебните билки, които винаги носеха със себе си, съблякоха се голи и нагазиха до шия във водата. Наргес и Кафур размахваха горящи факли, а Каратис произнасяше злокобни заклинания. Рибите показаха глави от водата, като я браздяха с перките си, и завладени от магиите, отвориха жално уста и произнесоха в един глас:

— Ние сме ти предани от хрилете до опашката. Какво искаш да узнаеш?

— Риби — отвърна Каратис, — заклевам ви в блестящите ви люспи — къде е малкият Гюлхенруз?

— От другата страна на тази скала, господарке — отвърнаха всички риби в хор. — Доволна ли си сега? Не можем да стоим дълго с отворена във въздуха уста.

— Доволна съм — отвърна царицата. — Сама виждам, че не сте навикнали на дълги речи. Затова ще ви оставя на мира, макар да си бях приготвила и други въпроси.

При тези думи рибите изчезнаха и водата утихна.

Каратис, упоена от отровата на своите замисли, тутакси изкачи скалата и видя малкия Гюлхенруз, заспал в сянката на дърветата. Две джуджета бдяха над него и шепнеха обичайните си молитви. Тези дребни човечета притежаваха дарбата да усещат приближаването на всеки враг на добрите мюсюлмани и затова веднага почувстваха близостта на Каратис. Тя спря за миг и си рече: „Как мило е склонил малката си главичка! Колко е блед и нежен! Точно такова дете ми е нужно.“ Джуджетата прекъснаха благородните й размишления, като се нахвърлиха отгоре й и започнаха да я дращят с всички сили. Наргес и Кафур незабавно се втурнаха да защищават господарката си и така изпощипаха джуджетата, че те предадоха богу дух, като молеха Мохамед да отмъсти на тази зла жена и целия й род.

Гюлхенруз се събуди от шума на тази странна битка и обезумял от ужас, скочи отчаяно и се покатери по старото смокиново дърво, което растеше досами скалата. Оттам стигна върха й и тича цели два часа, без да се обърне нито веднъж назад. Най-сетне, капнал от умора, той се строполи като мъртъв в ръцете на един добър стар джин, който нежно обичаше децата и се бе посветил на призванието да ги покровителства. Като обикаляше в бденията си небесните пространства, той се бе нахвърлил върху жестокия гяур в същия миг, в който онзи ръмжеше от дъното на страшната пукнатина, и му бе отнел петдесетте момченца, принесени му в жертва от нечестивия Ватек. Сега джинът ги възпитаваше в задоблачни гнезда, а самият той живееше в най-голямото гнездо, от което бе изгонил обитаващите го преди това грифове.

Тези безопасни убежища се охраняваха от дивите и афритите с развени знамена, на които със златни букви, хвърлящи отблясъци като същински мълнии, бяха изписани имената на Аллах и пророка^[65]. Гюлхенруз, който все още вярваше в мнимата си смърт, реши, че е в царството на вечния покой. Без страх се остави на милувките на новите си другарчета, които се събраха до едно в гнездото на почтения джин и целуваха в надпревара гладкото му чело и прекрасните му очи. Там, далеч от земната суета, от харемските безчинства, грубостта на евнусите и непостоянството на жените, той намери истинския рай, такъв, какъвто най-много му допадаше. В това мирно общество минаваха неговите дни, месеци и години. Беше не по-малко щастлив от своите другари, защото джинът — вместо да обременява питомците си с тленни богатства и суетни знания — ги даряваше с радостите на вечното детство.

Каратис, несвикнала да й се изплъзва плячката, страшно се разгневи на негърките и ги хулеше с хиляди проклятия, задето, вместо да сграбчат веднага детето, са се забавлявали да щипят до смърт никому ненужните джуджета. Прибра се в долината, като не преставаше да мърмори. Ватек все още спеше със своята красавица Нурониар и тя изля гнева си върху тях. Най-сетне се утеши с мисълта, че на другия ден ще потеглят за Естахр и че със съдействието на гяура ще стане приближена на самия Иблис^[66]. Но съдбата бе решила другояче.

Надвечер царицата повика Делара, която бе приобщила към себе си и чиито вкусове споделяше, и дълго разговаря с нея. Неочаквано се появи Бабабалук с известието, че небето откъм Самара е в огнени пламъци, което предвещава зловещо нещастие. Каратис тутакси се залови за своите астролаби и магически инструменти, измери височината на планетите, направи изчисленията и за голямо свое огорчение узна, че в Самара е избухнал голям метеж, а Мутавакил се възползвал от всеобщия ужас, вдъхван от брат му, разбунтувал народа, завладял двореца и обсадил кулата, където се оттеглил Мораканабад с малка групичка верни хора.

— Какво! — възкликна тя. — Да загубя кулата си, негърките, мумиите и главно лабораторията, която ми е струвала толкова безсънни нощи, без дори да зная дали безразсъдният ми син ще доведе начинанието си до успешен край? Не! Няма да се оставя да ме изиграят! Веднага тръгвам да окажа подкрепа на Мораканабад. С помощта на моето страшно изкуство ще изсипем върху главите на въстаналите гвоздеи и нажежено желязо, ще пусна змиите и морските орли, които живеят под широките сводове на кулата, обезумели от глад, и ще видим дали ще устоят срещу тях.

С тези думи Каратис хукна при сина си, който най-спокойно пируваше с Нурониар в разкошната алена шатра.

— Ненаситнико! — викна му тя. — Ако не бях аз, скоро ще станеш повелител на пастети! Твоите правоверни нарушиха дадената клетва, брат ти Мутавакил сега царува върху Хълма на шарените коне и ако не разполагах с някои други помощни средства в кулата, трудно бихме го убедили да остави плячката си. За да не губим време, ще добавя само още две думи: свивай шатрите още тази вечер, потегляй и внимавай да не се бавиш пак по пътя. Макар и да си нарушил наставленията в пергамента, все още храня надежди, защото не може да се отрече, че най-славно си престъпил и законите на гостоприемството, като си прелъстил щерката на емира, след като си ял от хляба и солта му. Това твое поведение несъмнено ще допадне на гяура и ако по пътя се отличиш с още някое престъпленийце, всичко ще мине както трябва и ще влезеш в двореца на Сулейман като победител. Сбогом! Албуфаки и негърките ме чакат пред вратата.

Халифът не намери какво да отговори на всичко това. Пожела на майка си добър път и продължи да си вечеря. Към полунощ потеглиха под звуците на зурлите, но колкото и да се стараеха музикантите, гърмът на литаврите не можеше да заглуши риданията на емира и неговите старци, ослепели от плач и оскубали от мъка косите си. Нурониар, която се терзаеше от всичко това, бе много доволна, че се отдалечиха и вече нищо не чуваше. Двамата с халифа лежаха в царската носилка, представяха си разкоша, който ги очаква, и това много ги развличаше. Останалите жени тъжно се поклащаха в своите носилки, а Делара се тешеше, предвкусвайки как ще се отдава на култа към огъня по величествените тераси на Естахр.

След четири дни стигнаха веселата долина на Рокнабад. Пролетта беше в разгара си, чудноватите клони на цъфналите бадеми се открояваха върху небесния лазур. Земята, осеяна със зюмбюли и нарциси, пръскаше сладко благоухание. Тук живееха хиляди пчели и почти толкова аскети. По бреговете на потока се редяха кошери и молилни, чиято чистота и белота изпъкваше на фона на тъмнозелените кипариси. Набожните отшелници се грижеха за малки градинки, в които изобилно растяха цветя и плодове, главно мускусни пъпеши — най-вкусните в цяла Персия. Пръснати из поляната, някои от тях се забавляваха, като хранеха белоснежни пауни и сини като сапфир гургулици. На такива занимания се отдаваха тези набожни люде, когато се зададе авангардът на царския кортеж и вестоносците се развикаха: „Жители на Рокнабад, паднете по лице на брега на вашите прозрачни извори и благодарете на небето, че ви праща лъч от своята слава, защото вижте — приближава се повелителят на правоверните!“

Бедните аскети, преизпълнени с набожно усърдие, побързаха да запалят восъчни свещи в молилните си, разтвориха Кораните върху абаносовите аналои и отидоха да посрещнат халифа с кошнички, напълнени със смокини, мед и пъпеши. Ала докато те се приближаваха тържествено, с отмерени крачки, конете, камилите и стражите безжалостно тъпчеха лалетата и другите цветя и вдигаха невероятна тупурдия. Аскетите не можеха да се отнесат равнодушно към това и ту хвърляха скръбни погледи към разрухата около себе си, ту поглеждаха халифа и небето. Нурониар, запленена от красотите на местността, напомняща й ония мили усамотени кътчета, където бе прекарала детството си, помоли Ватек да поспрат. Той обаче се опасяваше, че гяурът може да вземе малките молилни за жилища, и нареди на воините си да ги изравнят, със земята. Отшелниците гледаха вкаменени как те се впускат да изпълнят варварската заповед и заплакаха горчиво, но гръмките им вопли така раздразниха халифа, че той заповяда на евнусите си да ги прогонят с ритници. Сетне двамата с Нурониар слязоха от носилката и започнаха да се разхождат из ливадата, да берат цветя и да си разменят весели шеги, ала пчелите, непоклатими мюсюлманки, сметнаха за свой дълг да отмъстят за оскърблението, нанесено на скъпите им господари, аскетите, и така ревностно се впуснаха да ги жилят, че халифът и Нурониар се възрадваха на близостта на вече опънатите шатри.

Бабабалук в качеството си на снабдител не пропусна да забележи угоеността на пауните и гургулиците, като тутакси нареди да изпекат на ръжен няколко дузини и още толкова да сготвят. И докато халифът и свитата му пируваха, смееха се, вдигаха наздравици и богохулстваха колкото им душа иска, пристигнаха муллите, шейховете^[67], кадиите^[68] и имамите на Шираз, които, изглежда, не бяха срещнали аскетите; те водеха за юздите, изписани с цитати от Корана, керван от магарета, накичени с цветя, ленти и звънчета и натоварени с всичко най-хубаво в страната. Поднесоха даровете си на халифа и го замолиха да окаже със своето присъствие чест на града и джамиите.

— Ще се въздържа от това — отвърна им Ватек. — Приемам даровете ви и ще ви помоля да ме оставите на мира, защото никак не обичам да се боря с изкушенията. Но тъй като не е прилично почтени люде като вас да се връщат пеша и понеже нямате вид на опитни ездачи, то за по-голяма сигурност моите евнуси ще ви завържат за вашите магарета и главно ще вземат мерки гърбовете ви да не са обърнати към мен — те добре познават етикета.

Измежду пристигналите имаше няколко храбри шейхове, които решиха, че Ватек е полудял, и невъздържано изразиха мнението си. Тях Бабабалук завърза с двойни въжета. Сетне шибнаха отзад магаретата с тръни и те хукнаха в галоп, като ритаха, хвърляха къчове и се блъскаха едно в друго. Картината беше изключително забавна.

Нурониар и халифът се надпреварваха кой да се смее по-гръмогласно на тази недостойна гледка. Заливаха се от смях, когато старците изпопадаха с магаретата си в потока. Един си счупи крака, друг си изкълчи рамото, трети си изби предните зъби, а останалите пострадаха още по-зле.

Прекараха още два много приятни дни в Рокнабад, необезпокоени от появата на нови пратеници. На третия ден продължиха пътуването. Шираз остана вдясно. Стигнаха просторна равнина, в чийто край, над хоризонта, се показаха черните върхове, на Естахрските планини.

Извън себе си от възторг, Нурониар и халифът скочиха от носилката с радостни възклицания, които удивиха всички около тях.

— Нима наближаваме дворците, окъпани в лъчезарна светлина? — питаха се те един друг. — Или пък градините, по-възхитителни от Шедадските?

Бедните смъртни! Как само се отдаваха на измамни догадки: бездната с тайните на всемогъщия бе скрита от тях.

Междувременно добрите джинове, които все още следяха поведението на Ватек, полетяха към седмото небе при Мохамед и му казаха:

— Милосърдни пророко! Протегни милостивата си десница към твоя наместник, иначе той безвъзвратно ще се заплете в примките, приготвени от нашите врагове — дивите. Гяурът го очаква в отвратителния си Дворец на подземния огън и ако стъпи там, ще бъде безвъзвратно погубен.

Мохамед отвърна възмутено:

— Той твърде много е заслужил своята участ, но въпреки това съм съгласен да направите последно усилие, за да го спасите.

Един от добрите джинове незабавно се преобрази на овчар, който вдъхваше със своята набожност повече почит, отколкото всички дервиши и аскети в страната. Той седна на склона на един хълм до стадо бели овце и започна да свири на невиждан от никого досега инструмент такива трогателни мелодии, че те проникваха във всяка душа, разбуждаха всяка съвест и прогонваха суетните мисли. При тези необикновени звуци слънцето се скри зад тъмен облак и кристално прозрачните води на недалечното езерце станаха кървавочервени. Всички, които бяха в пищния керван на халифа, усетиха как някаква непреодолима сила ги привлича към хълма. Свели очи към земята, те се коряха за злото, което бяха сторили в живота си. Сърцето на Делара силно туптеше, а главният евнух със съкрушен вид молеше за прошка жените, които често бе тормозил по собствена прищявка.

Ватек и Нурониар пребледняха в носилката, спогледаха се навъсено и си спомниха с угризение: той — хилядите черни престъпления, безбройните си нечестиви властолюбиви замисли; тя — разбитото си семейство и загиналия Гюлхенруз. Нурониар сякаш чу в съдбоносните звуци стенанията на умиращия си баща, а Ватек — риданията на петдесетте дечица, които бе принесъл в жертва на гяура. През цялото това време те неудържимо се стремяха към овчаря, привлечени от него въпреки волята си. Лицето му бе тъй внушително, че Ватек бе смутен за пръв път в живота си, а Нурониар закри очите си с ръце. Музиката утихна и джинът се обърна към Ватек със следните думи:

— Безумни владетелю, комуто провидението е поверило грижата за хиляди поданици! Така ли изпълняваш своята мисия? Ти извърши всички възможни престъпления, а сега може би бързаш да получиш заслуженото възмездие? Известно ти е, че зад тези планини е мрачното царство на Иблис и проклетите диви и съблазнен от коварния призрак, отиваш, за да се предадеш във властта им? За последен път си удостоен с милост — откажи се от отвратителното си намерение, върни се обратно, предай Нурониар на баща й, у когото още има искрица живот, разруши кулата с всичките й мерзости, не слушай съветите на Каратис, бъди справедлив към поданиците си, почитай служителите на пророка, изкупи безчестието си с примерен живот и вместо да прахосваш дните си в сладострастие, покай се със сълзи на гробовете на своите благочестиви деди! Виждаш ли облаците, които закриват небето? Ако твоето сърце не се смекчи, в минутата, когато небесното светило се появи отново, ръката на милосърдието няма да те осени.

Ватек, обзет от ужас, бе готов да се просне в краката на овчаря, у когото усети, че вижда същество, по-висше от човека, ала гордостта му надви и като вирна дръзко глава и впери в него страшния си поглед, той му каза:

— Който и да си, стига толкоз! Престани с безполезните си съвети. Или искаш да ме измамиш, или сам си заблуден. Ако онова, което съм извършил, е наистина толкова престъпно, колкото твърдиш, то тогава за мен няма да има и капка милосърдие. Аз пролях море от кръв, за да достигна могъщество, което да кара подобните на теб да треперят пред мен; не се надявай, че ще отстъпя на прага на целта си, че ще се откажа от тази, която ми е по-скъпа от самия живот и от твоята милост. Нека слънцето се яви отново, нека освети пътя ми, където и да ме отведе той!

От тези думи потрепери самият джин, а Ватек се хвърли в обятията на Нурониар и заповяда на кервана да потегли на път.

Не беше мъчно да се изпълни тази заповед. Чаровете престанаха да действат, слънцето блесна отново, а овчарят изчезна с жаловито стенание. Ала злокобното впечатление от музиката на джина бе запечатано в сърцата на свитата. Хората се споглеждаха в ужас. С настъпването на нощта почти всички се разбягаха и от многобройните придружители на Ватек останаха само главният евнух, няколко беззаветно предани роби, Делара и още неколцина жени, които също като нея се покланяха на магите.

Халифът, цял погълнат от горделивото желание да предписва закони на тъмните сили, не се огорчи особено от това бягство. Кръвта кипеше в неговите жили и му пречеше да спи, ето защо той не нареди да опънат шатрите както обикновено. Нурониар, чието нетърпение едва ли не надминаваше неговото, го насърчаваше да продължат напред и за да размъти съвсем ума му, го обсипваше с безброй ласки. Тя вече се имаше за по-могъща от Балкис^[69] и си представяше как джиновете ще паднат по очи в подножието на трона й. Така те продължиха под лунния блясък, докато съзряха две извисени скали, които образуваха нещо като портал пред прохода към долината, в чийто далечен край се виждаха обширните развалини на Естахр. Високо в планината проблясваха портите на няколко царски гробници, а черните нощни сенки подсилваха зловещото впечатление от тази картина. Преминаха през две градчета, почти напълно безлюдни — в тях срещнаха само няколко грохнали старци, които при вида на конете и носилките паднаха на колене, възклицавайки:

— О, небеса! Дали това не са същите призраци, които ни измъчват вече шест месеца? Уви! Ужасени от тези призрачни сенки и от шума в планинските недра, всички жители ни напуснаха и сега сме оставени на произвола на злите духове!

Тези жалби, се сториха на халифа лошо предсказание, ето защо той препусна конете връз клетите старци, които бидоха стъпкани, и най-сетне достигна подножието на терасата от черен мрамор. Там слезе от носилката и подаде ръка на Нурониар, за да се спусне и тя. С разтуптени сърца двамата взеха да хвърлят наоколо блуждаещи погледи и зачакаха с неволен трепет гяура. Но нищо не предвещаваше неговата поява. Злокобно мълчание цареше във въздуха и в планината. Луната открояваше върху просторната тераса сенките на огромни колони, които се издигаха едва ли не до облаците. Мрачните наблюдателници, чийто брой бе безмерен, бяха останали без покрив и техните капители в неизвестен за летописите на земята стил служеха като убежище на нощните птици, които, изплашени от приближаващата се царска свита, се разлетяха с грачене.

Главният евнух, вцепенен от ужас, замоли разрешение от Ватек да разпалят огън и да похапнат нещо.

— Не, не — отвърна халифът. — Не е време сега да мислим за такива неща. Стой мирно и чакай заповеди!

Изрече тези думи с решителен тон и подаде ръка на Нурониар; като изкачиха една голяма стълба, двамата се озоваха върху тераса, покрита с мраморни плочи и напомняща гладко езеро, през чиято огледална повърхност не може да си пробие път нито една тревичка. Отдясно се нижеха наблюдателниците, извисени в редица пред развалините на огромен дворец, чиито стени бяха покрити с разни изображения. Отпред стърчаха внушителните фигури на четири животни, които наподобяваха грифони и леопарди и макар да бяха направени от прост камък, вдъхваха смъртен ужас. Близо до тях на лунната светлина, озаряваща особено ярко това място, Ватек и спътницата му различиха надписи, които много приличаха на написаното върху сабите на гяура. Те също непрестанно се променяха. Когато най-сетне буквите станаха арабски, халифът успя да прочете: „Ватек, ти не изпълни повелите на моя пергамент. Заслужаваш да те върна обратно. Но от уважение към твоята спътница и предвид всичко, сторено от теб, за да се домогнеш до обещаното, Иблис позволява да ти отворим вратите на двореца му и да те приемем в числото на поклонниците на подземния огън.“

Едва успя да прочете тези думи, и планината, която стигаше до терасата, потрепери, а наблюдателниците като че щяха да се сгромолясат върху главите им. Скалата се разтвори и в недрата й се появи мраморна стълба, която се губеше в бездната. На всяко стъпало имаше по две свещи като онези, които се бяха явили на Нурониар в нейното видение. От тях към свода се издигаше на кълба камфоров дим.

Тази гледка не само че не изплаши дъщерята на Фахредин, но дори я насърчи. Без да благоволи поне да се прости с луната и небето, тя без колебание напусна чистия въздух и потъна в адските изпарения. Двамата нечестивци вървяха гордо и решително. Като слизаха така на светлината на факлите, те се гледаха един друг с възхищение и заслепени от своето величие, бяха готови да се мислят за небесни същества. Тревожеше ги единствено фактът, че стълбата нямаше край. В своето пламенно нетърпение те така се разбързаха, че слизането им заприлича повече на устремно падане в бездна. Най-сетне пред тях се изпречи огромна абаносова порта, която халифът тутакси позна. Пред нея ги очакваше гяурът със златен ключ в ръка.

— Добре дошли — рече им той с гнусна усмивка — напук на Мохамед и презрените му слуги. Сега ще ви въведа в двореца, където честно сте заслужили мястото си.

С тези думи той докосна с ключа емайловата брава и двете крила на портата тутакси се отвориха с шум, по-силен от тътена на гръмотевица в летен ден; после със същия шум се затвориха, щом Ватек и спътницата му влязоха вътре.

Халифът и Нурониар се спогледаха учудено. Помещението, в което се намираха, макар и покрито със свод, бе толкова необятно и високо, че отначало го взеха за огромна равнина. Когато най-сетне очите им свикнаха с величието на обкръжаващите ги предмети, те различиха редица колони и арки, които постепенно се смаляваха в далечината, за да се слеят в лъчиста точка, подобно на залязващо слънце, което хвърля последния си отблясък върху повърхността на морето. Подът, посипан със златен прашец и шафран, изпускаше толкова тежък аромат, че им се зави свят. Те обаче продължиха напред и забелязаха безброй кадилници със сива амбра и алое. Между колоните имаше маси, отрупани с какви ли не гозби и вина в кристални съдове. Множество джинове и други фантастични духове от двата пола играеха сладострастни танци под звуците на музика, извираща някъде изпод нозете им.

В грамадната зала се разхождаха множество мъже и жени. Сложили дясна ръка на сърцето си и вглъбени в себе си, те пазеха дълбоко мълчание. Всички бяха бледи като мъртъвци, а дълбоко хлътналите им очи изпускаха фосфоресцираща светлина, каквато се появява нощем в гробищата. Някои крачеха бавно, потънали в размисли, други с пяна на уста се мятаха без посока като тигри, ранени с отровни стрели, трети диво скърцаха със зъби и с разкривени лица беснееха като умопобъркани. Те се избягваха едни други и макар да образуваха неизброимо множество, всеки вървеше напосоки, без да забелязва останалите, като че беше сам в пустиня, където не е стъпвал човешки крак.

Ватек и Нурониар се смразиха от ужас при вида на тази мрачна гледка и настойчиво попитаха гяура какво значи всичко това и защо тези бродещи призраци не снемат дясната си ръка от сърцето.

— Не мислете сега за това — рязко им отговори той. — Скоро ще научите всичко. Бързайте да се представим на Иблис.

И те продължиха напред през тълпата; въпреки първоначалната си самоувереност, двамата не се осмеляваха вече да оглеждат залите и галериите, които се разкриваха отдясно и отляво, осветени от факли и огньове, чиито пламъци се издигаха на пирамиди до самия свод. Най-сетне стигнаха едно място, където разкошни завеси от ален златошит брокат се спускаха от всички страни във величествено безредие. Там вече не се чуваха музика и танци; светлината сякаш проникваше някъде отдалеч.

Като разтвориха завесите, Ватек и Нурониар проникнаха в обширно светилище, застлано с леопардови кожи. Безброй дългобради старци и африти в пълно въоръжение лежаха по очи пред стъпалата на едно възвишение, върху което на огнено кълбо седеше страшният Иблис. Той приличаше на двадесетгодишен момък; правилните и благородни черти на лицето му като че бяха повехнали от зловредните изпарения. В огромните му очи се четяха отчаяние и гордост, а разкошните коси все още напомняха, че някога е бил ангел на светлината. В нежната си, но почерняла от мълнии ръка той държеше медния скиптър, от който трепереха чудовището Уранбад^[70], афритите и всички подземни сили.

Халифът се смути и падна по лице на земята. Но Нурониар, макар и силно развълнувана, бе очарована от хубостта на Иблис, тъй като бе очаквала да види ужасяващ гигант. Той им заговори с по-мек глас, отколкото можеше да се предположи, но глас, който проникваше надълбоко в душата и вселяваше неописуема скръб:

— Рожби на праха^[71], аз ви приемам в царството си. Ще бъдете в числото на моите поклонници. Ползвайте всичко, каквото виждате в двореца: съкровищата на древните султани, живели преди Адама, мълниемятащите им саби и вълшебните талисмани, които ще принудят дивите да ви отворят подземията на планината Каф, свързани с тези тук. Там ще намерите с какво да задоволите ненаситното си любопитство. Ще можете да влезете в крепостта на Ахриман^[72] и в залите на Аржанг^[73], дето са изобразени всички разумни твари и животни, населявали земята, преди да се яви презряното същество, наречено от вас „баща на хората“.

Ватек и Нурониар се утешиха и поуспокоиха от тази реч. Те възбудено се обърнаха към гяура:

— Води ни по-скоро при скъпоценните талисмани!

— Да вървим — откликна злият див с коварна усмивка. — Да вървим. Ще получите всичко, що ви обеща повелителят, че и нещо повече.

И той ги поведе по дълъг коридор, свързан със светилището. Вървеше пред тях с широка крачка, а клетите новооглашени го следваха с радост. Най-сетне стигнаха просторна зала с много висок купол, обкръжена от петдесет бронзови врати, затворени със стоманени вериги. Тук цареше мрачна тишина, а на нетленните кедрови ложета лежаха съсухрените тела на знаменитите древни царе отпреди Адама, някогашни всемогъщи владетели на цялата земя. В тях още мъждукаше искрица живот — достатъчно, за да съзнават жалкото си състояние. Очите им бяха запазили тъжен израз и те хвърляха един към друг скръбни погледи, всеки притиснал неподвижна дясна ръка към сърцето. До нозете им личаха надписи, които разказваха за различните събития от царуването им, тяхното могъщество, гордост и престъпления. Сулейман Раад, Сулейман Даки и Сулейман, наречен Джиан бен Джиан, които — след като оковали дивите в мрачните пещери на Каф — станали толкоз самонадеяни, че се усъмнили в съществуването на великото начало, бяха наредени на видно място, но по-долу от пророка Сулейман бен Дауд.

Този цар, прославен с мъдростта си, лежеше най-високо, под самия купол. В него като че се таеше повече живот, отколкото в останалите. Макар от време на време да въздишаше дълбоко и да държеше дясната си ръка на сърцето като другите, лицето му беше по-спокойно и той сякаш се вслушваше в глухия шум на черния водопад, който се виждаше през решетките на една от вратите. Никакви други звуци не нарушаваха покоя на тези унили места. Ложето на царя бе обкръжено от медни съдове.

— Снеми капаците на тези кабалистични дарохранителници — обърна се гяурът към Ватек — и извади оттам талисманите, които ще ти отворят бронзовите врати и ще те направят не само властелин на съкровищата, заключени там, но и повелител на охраняващите ги духове!

Халифът, потиснат от зловещата гледка, се приближи с несигурна стъпка към съдовете и се вцепени от ужас, като чу стоновете на Сулейман, когото в първия миг на вълнението си бе взел за труп. Синьо-черните уста на пророка ясно отрониха следните слова:

— Приживе царувах върху разкошен трон. От дясната ми страна имаше дванадесет златни седалища, откъдето патриарсите и пророците слушаха наставленията ми. Отляво, на също толкова сребърни тронове, седяха мъдреците и учените, които присъстваха, когато раздавах правосъдие. Докато се занимавах с делата на безбройните си поданици, над главата ми като облаци се виеха птици и ми пазеха сянка от жаркото слънце. Народът ми благоденстваше, дворците ми се извисяваха до небесата, храмът, който издигнах за прослава на всевишния, стана едно от чудесата на света. Ала аз малодушно се увлякох по жените и станах жертва на любопитство, което ме тласкаше да прозра отвъд границите на подлунните неща. Изпълнявах съветите на Ахриман и на дъщерята на фараона, кланях се на огъня и небесните светила. И като напуснах Свещения град, заповядах на джиновете да построят дивните Естахрски дворци и терасата с наблюдателниците, всяка от които бе посветена на някоя звезда. Там се наслаждавах известно време на блясъка на трона и на чувствеността, не само хората, но и джиновете ми бяха подвластни. Бях започнал да мисля подобно на тези нещастни монарси, сред които лежа, че небесна мъст не съществува, когато изведнъж мълния разруши съграденото от мен и ме низвергна тук. Аз обаче не съм изгубил окончателно надежда като другите. Ангелът на светлината ми съобщи, че поради благочестието на младите ми години моите мъчения ще свършат, щом пресъхне този водопад, чиито капки броя. Ала уви! Кога ще настъпи този жадуван час? Аз страдам, страдам! Безпощаден огън изгаря сърцето ми!

При тези думи Сулейман вдигна молитвено и двете си ръце към небето и халифът съзря през гърдите му, които се оказаха от прозрачен кристал, обгърнатото му в пламъци сърце. Обхваната от неизразим ужас, Нурониар се строполи в ръцете на Ватек.

— О, гяуре! — извика злочестият монарх. — Къде ни доведе? Пусни ни да си излезем, отказвам се от всичко, което си ни обещал! О, Мохамеде! Нима нямаш вече милосърдие за нас?

— Не, нито капка! — отвърна злобният див. — Знай, че тук е царството на безнадеждността и отмъщението; твоето сърце ще гори, както горят сърцата на всички поклонници на Иблис. Малко дни ти остават до този съдбоносен миг, използвай ги както обичаш. Спи върху грамади от злато, повелявай на адските сили, блуждай на воля из тези безкрайни подземия. Всички врати ще ти бъдат отворени. Колкото до мен — аз изпълних дълга си и сега те оставям сам на себе си.

С тези думи гяурът изчезна.

Халифът и Нурониар останаха потопени в скръб; не намираха сили да заплачат и едва се държаха на краката си. Най-сетне се хванаха тъжно за ръце и тръгнаха с несигурна стъпка из мрачната зала, без да знаят къде отиват. Всички врати се разтваряха при тяхното приближаване, дивите падаха в нозете им, пирамиди от богатства се мяркаха пред очите им, ала те не изпитваха нито любопитство, нито гордост, нито користолюбие. С еднакво безразличие слушаха хоровете на джиновете и гледаха великолепните блюда, появяващи се от всички страни. Безцелно се скитаха от зала в зала, от галерия в галерия, из бездънни и безгранични пространства, потънали в мрачна полусветлина, всред един и същ тъжен разкош, между хора, които търсеха покой и облекчение. Ала ги търсеха напразно, защото с тях винаги бе терзаното от пламъци сърце. Всички тези нещастници ги избягваха и сякаш си казваха един на друг: „Ти ме съблазни, ти ме разврати!“ Двамата се държаха настрана, в мрачно очакване на минутата, когато щяха да заприличат на тези ужасни същества.

— Как! — възкликна Нурониар. — Нима ще настъпи миг, когато не ще усещам твоята ръка в моята!

— О! — каза Ватек. — Нима очите ми ще престанат да черпят страст от твоите? Нима щастливите минути, които сме прекарали заедно, ще ми вдъхват ужас? Не, не си ти тази, която ме доведе тук. Причината за нашата обща гибел е Каратис, която с нечестивото си възпитание ме разврати още на младини.

И като изговори тези сърцераздирателни слова, Ватек повика един от афритите, който подклаждаше огън, и му заповяда да измъкне царицата Каратис от двореца в Самара и да му я доведе.

След тази заповед Ватек и Нурониар продължиха да се движат напред сред безмълвната тълпа, когато ненадейно чуха говор в дъното на галерията. Предполагайки, че това са нещастници като тях, очакващи окончателната си присъда, двамата се запътиха към гласовете. Щом наближиха, забелязаха, че те идват от малка четвъртита стая, където на дивани се бяха разположили хубава жена и четирима млади мъже с приятна външност. Те разговаряха тъжно на мъждивата светлина на една-единствена лампа. Бяха мрачни, убити духом, а двоица нежно се прегръщаха. Като видяха халифа и щерката на Фахредин, всички учтиво станаха, поздравиха ги и им сториха място. Сетне онзи, който изглеждаше най-пръв сред тях, се обърна към халифа с думите:

— Чужденецо, ти несъмнено си в същото страшно очакване, както и ние, защото дясната ти ръка не е сложена на сърцето. Ако си дошъл да прекараш с нас ужасните минути, които ни делят от нашето общо наказание, благоволи да ни разкажеш как си попаднал в това съдбовно място, а ние ще ти разкажем нашия живот, който заслужава да се чуе. Да си припомним и отново да изживеем греховете си, макар да е късно за покаяние — това е единственото развлечение, които ни остава на нас, клетите.

Халифът и Нурониар приеха предложението. Ватек им разказа чистосърдечно, не без сълзи и тръпки по цялото тяло, всичките си преживелици. Когато свърши мъчителния разказ, младият мъж, който го беше заговорил, почна от своя страна да разправя своята история. Сетне последваха:

Историята на двамата приятели — принцовете Алази и Фируз, заключени в подземния дворец; историята на принц Баркиарук, заключен в подземния дворец; историята на принц Калила и принцеса Зулкаис, заключени в подземния дворец^[74].

Третият принц бе стигнал до средата на разказа си, когато го прекъсна шум, от който сводът на подземието затрепери и се разтвори. Малко след това се спусна облак, който бавно се разпръсна и те съзряха Каратис на гърба на африт, оплакващ се жално от товара си. Тя скочи на земята и като се приближи до сина си, рече:

— Какво правиш в тази малка стаичка? Като видях, че дивите са под твоя власт, очаквах да те видя седнал на трона на древните царе.

— Отвратителна жена! — възкликна Ватек. — Проклет да е денят, в който си ми дала живот! Върви подир този африт, нека те отведе в залата на пророк Сулейман — там ще научиш за какво е предназначен тъй възжеланият от теб дворец и как трябва да проклинам нечестивото знание, което ти дължа!

— Ти постигна могъщество и от радост си изгубил ума си — възрази Каратис. — Искам само да изкажа почитта си на пророка Сулейман — нищо друго. Впрочем, тъй като афритът ми каза, че нито ти, нито аз ще се върнем вече в Самара, знай, че му поисках разрешение да сложа в ред нещата си и той беше тъй любезен да изпълни молбата ми. Аз добре използвах тези минути: подпалих кулата, изгорих живи немите, негърките, скорпионите и змиите, макар да са ми оказвали големи услуги, и бих постъпила по същия начин с великия везир, ако той не ме беше предал и не бе преминал на страната на Мутавакил. Що се отнася до Бабабалук, който от глупост се върна в Самара и намери мъже за жените ти, бих го подложила на мъчения, ако разполагах с време. Но тъй като бързах, само го залових чрез хитрост заедно с жените и заповядах просто да го обесят. Жените бидоха заровени живи в земята от негърките, които по този начин си доставиха удоволствие в последните минути на живота си. А Делара, за която винаги съм имала високо мнение, прояви остър ум, сама дойде тук и има намерение да служи на един маг. Мисля, че скоро ще се присъедини към нашето общество.

Ватек беше твърде смазан, за да изрази негодуванието, което разпали в гърдите му тази реч. Той заповяда на африта да махне Каратис от очите му и остана в мрачна замисленост, която другарите му по нещастие не се осмеляваха да нарушат.

Междувременно Каратис стремително стигна до залата на Сулейман и без да обърне никакво внимание на стенанията, с които пророкът изпълваше пространството под високия купол, дръзко сне похлупаците на съдовете и сграбчи талисманите. След това вдигна врява, каквато още не бяха чували в тези места, и накара дивите да й покажат дори най-грижливо скритите съкровища и най-дълбоките дарохранителници, които и афритът никога не бе виждал. Спусна се по тъмните проходи, знайни само на Иблис и на най-големите му любимци, и с помощта на талисманите стигна до самите недра на земята, откъдето духа санфар, леденият вятър на смъртта. Нищо не плашеше неукротимото й сърце. У всички хора, които притискаха дясната ръка до сърцето си, тя обаче откри малка странност, която никак не й хареса.

Тъкмо когато излизаше от една пропаст, пред нея се яви Иблис. Въпреки внушителния му вид тя ни най-малко не се смути и го приветства с голямо присъствие на духа. Гордият монарх й отвърна:

— Царице, твоите познания и престъпления заслужават високо положение в моята страна. Добре оползотворяваш свободното време, което ти остава. Скоро пламъците и мъките ще овладеят сърцето ти и ще ти създадат достатъчно грижи.

С тези думи той се скри зад завесите на своето светилище.

Този път Каратис малко се стресна, но решена да върви смело докрай и да следва съветите на Иблис, събра всички джинове и диви, за да й отдадат почести. Така тя вървеше тържествено, всред облаци от благовонни изпарения и всред радостните възклицания на всички зли духове, по-голямата част от които й бяха познати. Опита се дори да свали от трона един от Сулейманите, за да завземе мястото му, но се чу глас, излизащ от бездната на смъртта:

— Свърши се!

Тутакси надменното чело на безстрашната царица се покри с бръчките на агонията; тя изпищя жаловито, а сърцето й се превърна в горящ въглен. И Каратис завинаги сложи ръката си върху него.

В изстъпление, забравила честолюбивите си помисли и жаждата за познания, недостъпни за смъртните, тя събори даровете, положени от джиновете в нозете й, прокле часа на своето раждане и утробата, която я бе заченала, и взе да тича, за да не спре вече никога и да не вкуси ни минута покой.

Почти в същия миг подземният глас възвести безнадеждната присъда над халифа, Нурониар, четиримата принцове и принцесата. Сърцата им се възпламениха, те изгубиха най-скъпоценния от всички небесни дарове — надеждата. Нещастниците се оказаха разделени и си мятаха злобни погледи. Ватек четеше в очите на Нурониар само ярост и жажда за мъст, а тя виждаше в неговите отвращение и безнадеждност. Двамата принцове, приятелите, които дотогава нежно се бяха прегръщали, се разделиха със стенания. Калила и сестра му взаимно се проклинаха. Ужасните гърчове и приглушените стенания на другите двама свидетелстваха колко са си омразни сами на себе си. Всички се пръснаха из тълпата на низвергнатите, за да бродят във вечни мъки.

Такова беше и такова трябва да бъде наказанието за разюздаността на страстите и жестокостта на делата; такова ще бъде възмездието за сляпото любопитство на онези, които се стремят да прозрат отвъд границите, предопределени от Създателя за човешкото познание; такова ще бъде наказанието за самонадеяността, която желае да се сдобие със знания, отредени за висши същества, и се издига само до безумна гордост, без да прозре, че участта на човека е да бъде смирен и незнаещ.

Така халифът Ватек, който в стремежа си към суетен блясък и забранена власт се бе омърсил с множество престъпления, стана жертва на угризения и безкрайни, безкрайни мъки; а смиреният, презрян Гюлхенруз прекара векове в несмутен покой и в блаженото щастие на невинното детство.

Бележки

[1] Историческият Ватек (халифът ал Уасик) унаследява баща си Мутасим през 842 г. и умира през 847 г. на тридесет и две годишна възраст. Бил поддръжник на рационалистичната секта на мутазилитите, които отричали несътвореността и изначалието на Корана, и като такъв преследвал жестоко противниците й. Интересувал се от науките и най-вече от астрология. Бил голям чревоугодник и сластолюбец и умрял от водянка. Няма история за него, в която да не се споменава страшният му поглед. — Б.пр. ↑

[2] Умар II — осми халиф от династията на Умаядите, известен със своята благочестивост и аскетизъм. — Б.пр. ↑

[3] Град Самара във Вавилон (Ирак) бил построен от халифа Мутасим, бащата на Ватек, за резиденция вместо Багдад, където често имало народни вълнения. — Б.пр. ↑

[4] Мани (екзекутиран през 244 г.) — основоположник на манихейството — дуалистична религия, обединила раннохристиянски, зороастрийски и гностически вярвания. В класическата източна поезия е известен преди всичко като изкусен художник (вж. също бел. 73). — Б.пр. ↑

[5] Хурия — черноока и вечно млада хубавица в мохамеданския рай. — Б.пр. ↑

[6] Предполагало се, че раят на Мохамед е разположен на седмото небе, до трона на Аллах. В Корана се споменават осем небеса, или степени на рая. — Б.пр. ↑

[7] Според ориенталската митология джиновете са същества от висш порядък, направени от небесен огън (за разлика от ангелите, направени от светлина). Те властвали над света много преди появата на Адам. — Б.пр. ↑

[8] На джиновете се приписва строежът на Египетските пирамиди, а в Корана се споменава, че Соломон им заповядал да построят прочутия Соломонов храм в Йерусалим. — Б.пр. ↑

[9] Нимрод (Немрод) — библейски ловец и цар на Вавилон; строежът на Вавилонската кула нему се приписва. Според Корана той е тиранин, хвърлил в огнената пещ пророка Ибрахим (Авраам). Построил Вавилонската кула, за да се изкачи на небето и да види бога на Ибрахим, но кулата се срутила. Първият богоборец, който пожелал да се изкачи на небесата с трон, носен от четири птици. Когато и това му желание се осуетило, тръгнал на война срещу Ибрахим, но според легендата бог разделил поданиците му и им дал различни езици, за да не се разбират помежду, си, а на него за наказание изпратил един комар, който проникнал в мозъка му и го измъчвал до смърт. — Б.пр. ↑

[10] Магарицата на езическия пророк Валаам, надарена според библейската легенда с дар слово, била почитана като свещено животно. Бог я накарал да проговори, за да порицае Валаам. — Б.пр. ↑

[11] В древни времена загубата на брадата се смятала от мюсюлманите за голям позор. — Б.пр. ↑

[12] Съвместно заседание на Държавния съвет и Върховния съд в мюсюлманските страни, председателствано от самия владетел. — Б.пр. ↑

[13] Муезините в мюсюлманските страни провъзгласяват от минаретата часовете на молитва. — Б.пр. ↑

[14] Този дворец често се споменава в източните легенди. — Б.пр. ↑

[15] Сулейман бен Дауд, или Сулейман, синът Давидов — библейският цар Соломон. На Изток широко са били разпространени легендите за неговата мъдрост. Смятало се, че властвал над духовете и джиновете по силата на чудотворния талисман, изпратен му от небето. Талисманът бил пръстен, направен от желязо и мед, върху който било изписано името божие. Никой джин не смеел да престъпи заповед, подпечатана с този пръстен. — Б.пр. ↑

[16] Естахр — древната столица на персийските царе (на гръцки Персеполис), за чиято красота и великолепие са се разказвали безброй легенди. За строител на Естахр се смята Джамшид (вж. бел. 54), а според други легенди — Джиан бен Джиан, един от преадамитските султани (вж. бел. 19), повелител на перите, които издигали дворците му по вълшебен начин. — Б.пр. ↑

[17] Диадемата на този прославен владетел била използвана според източните легенди от трима последователни Сулеймани и с нейна помощ извършвали чудни подвизи, тъй като при направата й били използвани вълшебни изкуства. Тя обезсилвала магиите на демони и други зли духове. — Б.пр. ↑

[18] За този най-прочут талисман на Изтока вж. бел. 15 — Б.пр. ↑

[19] Султаните, живели преди Адам и наричани поради това султани преадамити. Според мюсюлманските легенди преди сътворяването на Адам съществували много поколения живи същества, управлявани от султани, наричани Сулеймани. Последният от тях бил Джиан бен Джиан (вж. бел. 16, 17), царувал непосредствено преди сътворяването на Адам. — Б.пр. ↑

[20] Според Корана седем млади момчета, отказали да се поклонят на езическите богове, се скрили в една пещера и по волята на Аллах били дарени със сън, продължил триста години. Пред входа на пещерата лежало куче и вярно ги пазело. — Б.пр. ↑

[21] Според мюсюлманската вяра животните също имат достъп до рая. — Б.пр. ↑

[22] Прочута местност с река край Шираз, възпята от поетите на Изтока. — Б.пр. ↑

[23] Мулла е титла, давана на учените богослови в мюсюлманския свят. — Б.пр. ↑

[24] Храм в Мека с кубическа форма, в който се съхранява свещеният монолит на мюсюлманите — черният камък. Според легендата бил конструиран на небето 2000 години преди сътворяването на света. Адам издигнал земното светилище точно под небесния му модел, на мястото, където за първи път се молил след изгонването си от рая. Разрушен от Потопа, храмът бил изграден отново от Авраам и Исмаил. Преди идването на Мохамед бил пантеон на всички арабски богове, а днес е най-голямата светиня на мюсюлманите — с лице към него се обръщат по време на молитва. — Б.пр. ↑

[25] Град Шираз бил прочут с червеното си вино. Пиенето на вино било така строго забранено от Корана, че правоверните смятали за голям грях дори изстискването на грозде и парите, получени от неговата продажба. — Б.пр. ↑

[26] Черните евнуси съпътствали неотлъчно жените и затова мястото им било най-отзад в свитата. — Б.пр. ↑

[27] Страшният Каф (всъщност Кавказката верига) е изумрудена планина, която според източните легенди опасвала земята като пръстен. За да се стигне до Каф, трябвало да се прекоси безкрайна пустиня, населена с великани и прогонени пери. — Б.пр. ↑

[28] Легендарна птица с огромни размери, древна възраст и неизмеримо големи познания, цар на птиците, символ на невидимото и тайнственото. Обитавала планината Каф. Често се споменава в източните предания, най-вече в иранската сага. — Б.пр. ↑

[29] Афритите, или ифритите — зли духове в мюсюлманската митология, сродни на джиновете. — Б.пр. ↑

[30] Керван, чиито камили носят звънчета. — Б.пр. ↑

[31] Думата значи „лъжец“ или „мошеник“, но всъщност е мохамеданският еквивалент на Антихрист. Източните писатели го обрисуват като едноок, с една вежда, а на челото му пишело „неверник“. Щял да се появи някъде между Ирак и Сирия, яхнал магаре, и щял да пребъде на земята четиридесет дни; освен това щял да разруши целия свят, с изключение на Мека, а той самият щял да падне убит от ръката на Исус при църковната врата на Лида в Палестина. — Б.пр. ↑

[32] Според мохамеданите Коранът е от божествен произход, извечен и неотделим от същността на бога. Бил изпратен от Аллах на най-ниското небе, откъдето Гавраил го предавал на Мохамед на части — някои в Мека, други в Медина. — Б.пр. ↑

[33] Това бил най-големият израз на презрение сред ориенталците. — Б.пр. ↑

[34] В източните страни се въдели много прилепи и хората изпитвали суеверен ужас от тях. — Б.пр. ↑

[35] С тази дума започват всички глави на Корана и тя значи „В името на бога“. — Б.пр. ↑

[36] Преносим трон, използван само за личности с най-висок сан. — Б.пр. ↑

[37] Членове на просяшка секта, напуснали близки и изоставили земните блага, за да живеят от подаяния. — Б.пр. ↑

[38] Монаси или отшелници, на които се гледало като на светци заради способността им да изпадат в състояние на транс. — Б.пр. ↑

[39] Монаси, необвързани с обети за бедност и целомъдрие. — Б.пр. ↑

[40] Висша индийска каста, отличаваща се с аскетизма си и строго спазване на диетични правила. — Б.пр. ↑

[41] Факирите са били прочути с мъченията, на които подлагали самите себе си, като например носене на тежки товари, влачене на огромни вериги и др. — Б.пр. ↑

[42] За тези две индийски божества има съчинени повече нелепости, отколкото за всяко друго митологично създание. — Б.пр. ↑

[43] Остров в Индийския океан (Цейлон), за който много са разправяли арабските мореплаватели. Бил богат на скъпоценни камъни, чудни животни и растения. Многократно се споменава в арабските приказки. — Б.пр. ↑

[44] Древна държава на територията на Бирма, запазила независимостта си до средата на XVIII в. Пегуанците изповядвали будизма. — Б.пр. ↑

[45] Коранът предписва различни правила по отношение на различните храни и мюсюлманите не бива дори да докосват месото на животно, над което касапинът не е произнесъл „Бисмиллах“. — Б.пр. ↑

[46] За мюсюлманите това е най-благочестивата планина, защото от нея било оповестено словото божие. — Б.пр. ↑

[47] В персийската митология — крилата фея с прекрасно лице, но много пакостлива, която покровителства хората и ги пази от демоните, В персийската поезия красотата на перите е станала пословична и обикновено сравняват жените с тях. — Б.пр. ↑

[48] Прочути арабски влюбени, чиято съдба често е служела за тема на романтични повествования. Маджнун (безумец) е прякорът на арабския поет Кайс ибн ал Муллавах, умрял около 700 г., чиято любов към Лайла става предмет на поетична легенда. — Б.пр. ↑

[49] Мятането на стрели е било любимо занимание на младите араби и те са постигали такова съвършенство, че са успявали да пронижат пръстен. — Б.пр. ↑

[50] Макар Гюлхенруз да е бил твърде млад, за да се отличи като опитен ездач, усмиряването на коне и ездата са се смятали за изключително важни умения сред арабите. — Б.пр. ↑

[51] Стрелбата с лък, както мятането на стрели и ездата, е съставлявала неотделима част от обучението на арабските младежи. — Б.пр. ↑

[52] Подобни договори били често срещани сред арабите. — Б.пр. ↑

[53] Кокнос — птица, чийто клюн бил много харесван заради лъскавината си и се използвал за лъжица. — Б.пр. ↑

[54] Митически цар и културен герой на древен Иран. При неговото седемстотингодишно царуване на земята се установил златният век. Възгордял се и бог го наказал, като го предал във властта на тиранина Захак, който го убил, като го разрязал наполовина с трион. Джамшид притежавал чудотворна чаша, с помощта на която можел да вижда всичко, което ставало по земята, и да предсказва бъдещето. Негов бил и великолепният рубин, наречен поради своя блясък Факел на нощта и Бокал на слънцето. — Б.пр. ↑

[55] Шабан като главен евнух трябвало да пази ключовете от харема. — Б.пр. ↑

[56] Стая без прозорци или тъмна кула е имало в пределите на повечето източни дворци. Там са затваряли провинилите се любимци на халифа. — Б.пр. ↑

[57] Законите на гостоприемството били най-почитаните сред арабите и най-страшният упрек, който можели да си отправят, бил потъпкване на хляба и солта. — Б.пр. ↑

[58] Имам означава водачи и пример. Имами се наричат Али и неговите потомци, дванадесетте светци на мюсюлманите шиити. Титлата имам (духовен водач) се дава още на основателите на различните теологически системи. Така се нарича и човекът, който застава начело на група молещи се и води молитвата. Той може и да няма духовен сан. — Б.пр. ↑

[59] Възклицание, което съдържа основния постулат на мюсюлманството и гласи: „Няма друг бог, освен Аллах.“ — Б.пр. ↑

[60] Мункар и Накир (незнайният и отричащият) — два черни ангела със сини очи, които според Мохамед посещават мъртвите в гробовете им и изпитват тяхната вяра в пророка и исляма. — Б.пр. ↑

[61] Мост, по-тънък от косъм и по-остър от меч, прехвърлен над пропастта с адския огън и водещ към рая. Праведните ще преминат по него с бързината на светкавица, а грешните ще паднат в ада. Заемка в исляма от зороастрийската религия. Байрон го споменава в „Гяур“. — Б.пр. ↑

[62] В Корана нееднократно се споменава свещената камила на Аллах. — Б.пр. ↑

[63] Огънят като най-чистият от четирите елемента (огън, въздух, вода и земя) и въплъщение на доброто и светлината бил почитан от зороастрийците в Иран до арабското нашествие и ислямизирането на страната. Жреците на тази религия били наричани маги. Арабите мюсюлмани смятали магите огнепоклонници за нечисти неверници. — Б.пр. ↑

[64] Сини риби се споменават и в „Хиляда и една нощ“; и те като тези могат да говорят. — Б.пр. ↑

[65] Подобни знамена, на които пишело „Няма друг бог, освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“, били носени пред ковчезите на видни личности и представлявали част от религиозните церемонии. — Б.пр. ↑

[66] Дявол в мюсюлманската митология (Луцифер), възглавяващ тъмните сили. Той не послушал бога и от гордост отказал да се преклони пред Адам. — Б.пр. ↑

[67] Шейховете са оглавявали обществата на дервишите. — Б.пр. ↑

[68] Кадиите са градски съдии. — Б.пр. ↑

[69] Савската царица, която според библейската легенда пристигнала от своята страна (Южна Арабия), за да се увери в мъдростта на Соломон и да я изпита с гатанки. На заминаване му подарила много злато и скъпоценни камъни. Според мюсюлманската легенда той се оженил за нея. — Б.пр. ↑

[70] Приказно чудовище, приличащо на дракон и обитаващо планината на Ахриман (вж. бел. 72). — Б.пр. ↑

[71] Иблис неслучайно ги нарича така — той е бил низвергнат и заточен в тези места, задето отказал да се подчини на Адам (вж. бел. 66), като в свое оправдание изтъкнал пред бога, че Адам е създаден от кал, докато той самият бил направен от небесен огън. — Б.пр. ↑

[72] Ахриман (Ахерман, Ариман) — зло божество от дуалистичната религия на зороастрийците, враждебно на доброто божество Ахура Мазда. В планината на Ахриман се събирали злите духове. В древните персийски поеми често се среща описание на крепостта на Ахриман, където злите духове получавали нареждания от своя повелител и се разпръсвали оттам по цял свят, за да вършат пагубните си дела. — Б.пр. ↑

[73] Могъщият див Аржант съхранявал в залите на двореца си в планината Каф скулптурните изображения на седемдесет и двама султани преадамити и на живите същества, които са им били поданици: многоглави, многоръки, с глави и тела на зверове. Някои от индуските идоли отговарят на описанията на тези същества. Аржанг се нарича и прочутото в древността Евангелие на Мани (вж. бел. 4), което било украсено с великолепни миниатюри. Манихейските светилища, повечето от които се помещавали в пещери, също се славели със своите стенописи и статуи. Някои от тях са открити при археологически проучвания в Централна Азия. — Б.пр. ↑

[74] Тези три вмъкнати новели не били завършени от Бекфорд и приживе не били публикувани във „Ватек“, за който били предназначени. — Б.пр. ↑

Край

Читателите на „Ватек“ са прочели и:

Уилям Бекфорд
Ватек

Готически романи

МДВ:Графиня дьо Монсоро 5,5

ТМ:Тримата мускетари 5,7

АБЛНВ:Престъпни удоволствия 5,3

Гордост и предразсъдъци 5,6

Доктор Джекил и господин Хайд 5,3

Великият Гетсби 4,9

Абатството Нортангър 4,9

Замъкът Отранто 4,3

Влюбеният дявол 4,8

Брулени хълмове 5,2

РНХ:Ламермурската невеста 4,8

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

МДВ:Графиня дьо Монсоро 5,5

ТМ:Тримата мускетари 5,7

АБЛНВ:Престъпни удоволствия 5,3

РНХ:Ламермурската невеста 4,8