Жак Казот
Влюбеният дявол (4)

Епилог на „Влюбеният дявол“

Когато излезе първото издание на „Влюбеният дявол“, читателите отсъдиха, че развръзката е прекалено внезапна. Повечето предпочитаха капанът, в който героят попада, да бъде покрит с достатъчно цветя, за да го предпазят те от огорченията при падането. Най-после, твърдяха, че още преди последната четвърт от краткото начинание въображението е напуснало автора. Тогава суетата, която не понася и най-малкото поражение, го подбуди да отмъсти на упреците в безплодие, да оправдае своя вкус, като разкаже пред приятели целия роман такъв, какъвто е бил замислен при първия творчески порив. Алваро става жертва на своя враг и първата част от замисленото в две части произведение завършва с тази злополучна катастрофа, докато във втората се развива темата за последиците. В този вариант Алваро беше само послушно оръдие в ръцете на Дявола, последният си служеше с него, за да посее хаоса навред. Планът на втората част откриваше пред въображението широки пространства, както и богати възможности за критика, сарказъм и волности.

След този разказ мненията се разделиха: едни твърдяха, че сюжетът трябва да бъде доведен до падението на Алваро, включително, и там да се сложи точка; други — че последствията не трябва да се укриват.

В настоящото ново издание ние се помъчихме да примирим мненията на критиците. До определен момент Алваро е мамен, но без да се превръща в жертва; за да победи, врагът му е принуден да се преструва на честен и почти добродетелен, но това унищожава въздействието на избрания начин на действие и прави неговия успех непълен. Най-после с жертвата му се случва същото, което може да сполети всеки благовъзпитан мъж, съблазнен от мнимата добропорядъчност: той, разбира се, ще понесе известни загуби, но ако обстоятелствата около приключението му получат гласност, ще успее да спаси честта си.

Лесно е да се предугадят причините, поради които авторът отхвърли втората част на повестта. Дори ако тя не бе лишена от известна доза комизъм, непринуденост, пикантност, макар и насилени, все пак би внушила черни мисли, а ние не бива да ги предлагаме на нация, за която може да се каже, че ако смехът е отличителна черта на човека като животно, то при нея тази черта е най-изящно подчертана. Тя съхранява същото изящество и в своята чувствителност, но независимо дали я забавляваме, или интригуваме, трябва да пазим безгрижния й природен нрав, трябва да й спестяваме конвулсиите.

Тази малка и не особено значителна творба, която днес преиздаваме допълнена, има разумни подбуди, а източникът й е съвършено достоен, за да говорим за него с най-голямо уважение. Вдъхновена е от откъс, прочетен в безкрайно почитан от нас автор — там се говори за възможните хитрини на демона, когато реши да се харесва и да прелъстява. Опитахме се, доколкото ни е възможно, да ги обединим във вид на алегория, където принципите мерят сили със страстите: бойното поле е душата, движеща сила за действието е любопитството, алегорията се оказва двойна и читателите без усилие ще забележат това.

Няма да продължаваме с обясненията: спомняме си, че бяхме на двадесет и пет години, когато, преглеждайки пълното събрание на съчиненията на Тасо, попаднахме на том, който съдържаше само обяснения на скритите в „Освободеният Йерусалим“ алегории. Въздържахме се да го отворим. Бяхме страстно влюбени в Армида, Ермина, Клоринда^[17], ако тези принцеси бяха сведени до обикновени символи, бихме загубили прекалено пленителни за нас илюзии.